Карибска мистерия

I.

Моли лежеше в леглото си. От едната й страна седяха доктор Греъм и доктор Робертсън — полицейският лекар на острова, а от другата — Тим. Доктор Робертсън мереше пулса на Моли. Той кимна на мъжа, застанал в долния край на леглото — това беше инспектор Уестън от полицията на Сен Оноре.

— Само няколко въпроса. Нищо повече.

Инспекторът кимна.

— Мисис Кендъл… кажете ми как открихте момичето.

За миг им се строи, че жената в леглото не беше чула въпроса. След това заговори с едва доловим, далечен глас:

— В храстите… Бяло…

— Видяхте нещо бяло и отидохте да видите какво е то, така ли?

— Да… бяло… лежеше в храстите… аз се опитах да я вдигна… Тя… после… кръв… кръв по ръцете ми…

Моли започна да трепери.

Доктор Греъм кимна на останалите.

— Едва ли ще издържи повече — прошепна Робертсън.

— Какво правехте на пътеката към плажа, мисис Кендъл?

— Беше топло… приятно… там, край морето…

— Знаете ли кое е момичето?

— Виктория… симпатично… много приятно момиче… смееше се… непрекъснато се смееше… А сега няма повече да се смее… Никога няма да забравя! Никога няма да… — гласът й се превърна в истеричен писък.

— Моли, недей… — каза Тим.

— Успокой се, успокой се — обади се доктор Робертсън с плътен властен глас. — Просто се отпусни… отпусни се… Едно малко боцване и…

Той извади спринцовката.

— Поне двадесет и четири часа няма да е в състояние да отговаря на никакви въпроси — каза след това той. — Ще ви кажа кога можете да я разпитате.

II.

Погледът на едрия, хубав негър се плъзна по лицата на мъжете, седнали около масата.

— Кълна се в Бога — каза той, — че не знае повече. Това всичко, кое знае! Кое казал — това знае.

По челото му беше избила пот. Дейвънтри въздъхна. Човекът, седнал в единия край на масата — инспектор Уестън от криминалната полиция на Сен Оноре, направи жест да го освободят. Големият Джим Елис излезе от стаята като влачеше крака.

— Естествено — каза Уестън с мекия говор на хората от острова — това далеч не е всичко, което знае. — Но все едно от него няма да научим нищо повече.

— Мислиш ли, че не е замесен? — попита Дейвънтри.

— Така ми се струва. Изглежда са били в добри отношения.

— И не са били женени?

На устните на лейтенант Уестън заигра лека усмивка.

— Не — каза той. — Не са били женени. На този остров нямаме много сватби. Но въпреки това хората кръщават децата си. С Виктория са имали две.

— Мислиш ли, че е знаел това, което е знаела тя?

— Вероятно не. Предполагам, че нещо такова би го уплашило. И смея да твърдя, че тя не е знаела много.

— Но достатъчно, за да се опита да шантажира някого?

— Дори не съм сигурен, че можем да го наречем шантаж. Това момиче вероятно не е и чувало тази дума. Заплащането, за да бъдеш дискретен, тук не се счита за шантаж. Виждате ли, моралът на голяма част от хората, които посещават острова, просто не търпи по-внимателно вглеждане.

Гласът му беше леко укоряващ.

— Наистина идват всякакви хора — съгласи се Дейвънтри. — Една жена, която спи с този или с онзи, обикновено не желае това да се разчуе и затова безусловно е готова да направи подарък на момичето, което чисти стаята й. По мълчаливо споразумение тези подаръци се дават, за да се осигури дискретност.

— Точно така.

— Само че — възрази Дейвънтри — очевидно тук не става дума за такова нещо. Извършено е убийство все пак.

— Съмнявам се, че момичето си е давало сметка за сериозността на положението. Предполагам, че е забелязало нещо подозрително, може би нещо, свързано с онзи флакон хапчета. Доколкото разбрах, те са били на мистър Дайсън. Най-добре е да поговорим с него веднага.

Грегъри Дайсън се появи с обичайния си бодър дух.

— Ето ме — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен? Съжалявам за това момиче. Беше симпатяга. И двамата с жена ми я харесвахме. Предполагам, че се е скарала с някой мъж, макар че изглеждаше съвсем щастлива и нямаше никакви признаци да има каквито и да било неприятности. Онази нощ се шегувахме с нея…

— Мистър Дайсън, доколкото разбрах, вие вземате лекарство, наречено Серенит.

— Точно така. Малки розови таблетки.

— Предписани са ви от лекар, така ли?

— Да. Ако желаете, мога да ви покажа рецептата. Кръвното ми е леко повишено. В наши дни доста хора страдат от подобно нещо.

— И сравнително малко от тях, изглежда, си дават сметка за това.

— Може би. Е, аз лично не говоря много за кръвното си налягане. Винаги съм се чувствал добре и съм бил в добро настроение… Никак не обичам хората, които непрекъснато говорят за болестите си.

— По колко пиете от тези хапчета?

— По две-три на ден.

— Имате ли големи запаси от тях?

— Да. Имам поне пет-шест флакона, но са заключени в куфара ми. Навън е само този, който използвам в момента.

— И преди известно време сте го загубили, доколкото разбрах?

— Точно така.

— И попитахте това момиче, Виктория Джонсън, дали не го е виждала, нали?

— Да. Попитах Виктория.

— И какво ви отговори тя?

— Каза, че за последен път е видяла флакона на рафта в банята ни. И че ще го потърси.

— И после?

— След известно време дойде при мен и ми го даде. Попита ме, дали това е моето лекарство.

— И какво отговорихте вие?

— Казах й, че е моето, и я попитах къде го е намерила. Тя ми обясни, че е било в стаята на майор Палгрейв. Аз доста се учудих как е могло да попадне там.

— А какво отговори тя?

— Отговори, че няма представа, но… — Грегъри се поколеба.

— Да, мистър Дайсън?

— Е, останах с впечатлението, че не ми казва всичко, което знае, но не обърнах кой знае какво внимание на това. В края на краищата, стори ми се, че не е толкова важно. Както ви казах, имам още от лекарството. Помислих си, че съм забравил този флакон някъде, най-вероятно в ресторанта, и че старият Палгрейв го е взел поради някаква причина. Може да го е сложил в джоба си с намерение да ми го върне по-късно и след това да е забравил.

— Това ли е всичко, мистър Дайсън?

— Това е всичко, което зная. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече. Важно ли е това, което ви казах? Защо?

Уестън сви рамене и каза:

— На този етап всичко може да се окаже важно.

— Не виждам каква връзка има лекарството ми в случая. Помислих си, че повече ще ви интересува какво съм правил вечерта, когато са убили горкото момиче, и затова описах всичко с най-големи подробности.

Уестън го погледна замислено.

— Така ли? Постъпили сте много разумно, мистър Дайсън.

— Помислих си, че по този начин ще спестя време на всички ни — каза Грегъри и подаде лист хартия през масата.

Уестън започна да го чете, а Дейвънтри приближи стола си и погледна през рамото му.

— Всичко е ясно — каза Уестън след малко. — Със съпругата си сте били в бунгалото до девет без десет и сте се преоблекли за вечеря. След това сте отишли на терасата и сте изпили по едно питие със сеньора Де Касперо. В девет и четвърт при вас са дошли полковник Хилингдън и жена му, след което заедно сте отишли да вечеряте. Не сте много сигурен, но смятате, че сте си легнали към единадесет и половина.

— Точно така — потвърди Грегъри. — Но всъщност не зная кога точно е била убита Виктория…

В думите му се долавяше въпрос, но изглежда лейтенант Уестън не забеляза това.

— Разбрах, че я е намерила мисис Кендъл. Трябва да е преживяла силно сътресение.

— Да. Наложи се доктор Робертсън да й даде успокоително.

— Било е доста късно, нали? Когато повечето хора вече са били в леглата си?

— Да.

— А много преди това ли е била убита? Искам да кажа, преди да я намерят.

— Все още не сме установили с точност времето на смъртта — отговори Уестън спокойно.

— Горката Моли! Кой знае колко потресена е била! Всъщност снощи аз не я забелязах въобще. Помислих си, че има главоболие или нещо не е добре и че си е легнала.

— Кога видяхте мисис Кендъл за последен път?

— О, беше съвсем рано, преди да отида в бунгалото, за да се преоблека. Суетеше се в ресторанта. Подреждаше вазите с цветята, оправяше приборите…

— Разбирам.

— Беше съвсем весела — продължи Грегъри. — Шегуваше се… Тя е голяма симпатяга. Всички ние я харесваме много… А Тим има голям късмет.

— Е, благодаря ви, мистър Дайсън. Нищо повече ли не можете да си спомните от това, което ви каза Виктория, когато ви върна таблетките?

— Не… Само това, което вече ви казах… Попита ме дали това са таблетките, които съм търсил, и ми обясни, че ги е намерила в стаята на стария Палгрейв.

— И е нямала представа кой може да ги е сложил там?

— Така си мисля… Не, не мога да си спомня нищо повече.

— Благодаря ви мистър Дайсън.

Грегъри излезе от стаята.

— Проявява доста голяма предвидливост, нали? — каза Уестън и леко чукна листа хартия с нокът. — Толкова много да държи да узнаем какво е правил предната вечер…

— Искаш да кажеш, че държи прекалено много, така ли? — попита Дейвънтри.

— Трудно е да се каже със сигурност. Има хора, които стават доста притеснителни, когато нещата опрат до личната им сигурност, и не желаят да бъдат замесвани в каквото и да било. Не го правят непременно, защото имат гузна съвест. Но, от друга страна, в нашия случай може да става дума точно за това.

— Нека видим кои са имали възможност да го извършат? Всъщност никой няма сериозно алиби. С оркестъра, танците, шумотевицата… Всички са ставали да танцуват, връщали са се на масите си… Жените са отивали до тоалетната, за да оправят грима си… Мъжете са се разхождали наоколо… Дайсън спокойно би могъл да се измъкне незабелязано. И изглежда доста държи да ни убеди, че не го е направил. — Той погледна замислено листа. — Значи мисис Кендъл е подреждала приборите по масите… Доста се чудя дали не ни каза това с някаква скрита цел.

— Така ли ти прозвуча?

— Мисля, че е възможно — отговори другият.

Пред стаята, в която седяха двамата мъже, се вдигна шум. Някакъв силен глас настояваше да го пуснат вътре незабавно.

— Трябва да кажа нещо! Трябва да кажа нещо важно! Пуснете при полицая! Пуснете да вляза вътре!

Униформеният полицай отвори вратата.

— Един от готвачите е — обясни той. — Настоява да говори с вас. Казва, че имал да ви каже нещо важно.

Уплашен чернокож мъж с шапка на готвач го избута настрани и влезе. Беше един от помощниците на главния готвач — кубинец, не от Сен Оноре.

— Ще кажа нещо — започна той. — Ще кажа. Тя минала през моя кухня и държала нож в ръката. Нож казвам! В ръката държала нож! Влязла в моя кухня и излязла през задна врата. Навън в градина. Видял аз!

— Успокойте се — каза Дейвънтри. — Най-напред се успокойте. За кого говорите.

— Каже за кого говори. Говори за жена на шеф. Мисис Кендъл. За нея говори, да. В ръка държала нож и излязла навън в тъмнина! Преди вечеря било това… И после не се върнала въобще!