Карибска мистерия

I.

Моли пооправи цветята в една ваза, махна един излишен нож, изправи вилицата, намести няколко чаши и отстъпи назад, за да види резултата. След това излезе на терасата. Все още нямаше никой и тя бавно я прекоси, за да застане до парапета в далечния й край. Скоро щеше да започне вечерта. Бъбренето, шумотевицата, разговорите, пълните чаши — живот безгрижен и весел, такъв, какъвто си го беше представяла и какъвто беше само допреди няколко дни. Сега дори Тим изглеждаше угрижен и разтревожен. Може би донякъде беше естествено да се безпокои. Най-важното беше предприятието им да успее. В края на краищата в него бяха вложили всичко, което имаха.

„Но не това го тревожи — мислеше Моли. — Тревожи се за мен. Само че не виждам защо трябва да се тревожи за мен.“ Защото беше напълно сигурна, че е така. Въпросите, които й задаваше, кратките, угрижени погледи, които отправяше към нея от време на време… „Но защо — мислеше тя. — Аз съм много внимателна.“ Опита се да подреди мислите си. И сама не можеше да разбере. Не можеше да си спомни кога всъщност започна всичко. Дори не беше сигурна какво точно се е случило. Беше започнала да се бои от хората. Не можеше да си обясни защо. Какво биха могли да й направят? Защо им беше да й правят каквото и да било?

Тя поклати глава и подскочи уплашено, когато една ръка докосна ръкава й. Обърна се рязко назад и видя Грегъри Дайсън, който изглежда се притесни.

— Съжалявам! Предполагам, че те стреснах, момичето ми. Не исках.

Моли мразеше да я наричат „момичето ми“ и отговори бързо, без колебание:

— Не чух, че приближавате, мистър Дайсън. Стреснахте ме.

— Мистър Дайсън? Колко сме официални тази вечер! А аз си мислех, че всички сме едно голямо щастливо семейство. Ед и аз, и Лъки, и Ивлин, и ти, и Тим, и Естер Уолтърс, и стария Рафиъл… Едно голямо щастливо семейство.

„Доста е посръбнал вече“ — помисли си Моли и му се усмихна дружелюбно.

— Е, не се сърдете. Понякога се превръщам в стриктна домакиня. Аз и Тим смятаме, че е по-учтиво, ако не прекаляваме с малките имена на гостите си.

— Но ние не обичаме тези надути отношения! Моли, мила, хайде да изпием по едно питие заедно!

— Поканете ме по-късно — отговори Моли. — Преди това имам да свърша някои неща.

— О-о-о, Моли! Не бягай така от мен! — Пръстите му стиснаха лакътя й. — Ти си хубаво момиче, Моли. Надявам се, че Тим разбира какъв късметлия е.

— Аз непрекъснато се грижа да не забравя това — отговори тя шеговито.

— Като нищо бих загубил главата си по теб! — Дайсън я изгледа сладострастно. — Макар и да не бих искал жена ми да чуе, че го казвам.

— Добре ли прекарахте следобеда?

— Предполагам. Между нас да си остане, понякога ми идва до гуша. От тези птици и пеперуди може да му втръсне на човек. Какво ще кажеш някой път да отидем на пикник само двамата?

— М-м-м, ще трябва да го измислим — отговори Моли весело. — Вече горя от нетърпение.

Тя се измъкна със смях и се върна в бара.

— Ей, Моли! — повика я Тим. — Доста си се разбързала. С кого беше там на терасата?

Той погледна навън.

— С Грегъри Дайсън.

— Какво иска?

— Иска да флиртува с мен.

— Ще го пратя по дяволите!

— Не се безпокой. Аз сама мога да го пратя, където трябва.

Тим понечи да й отговори, но зърна Фернандо и тръгна към него, за да му даде нарежданията си. Моли се измъкна през вратата на кухнята и слезе по стъпалата към плажа.

Грегъри Дайсън изруга тихо. След това се запъти към бунгалото си. Почти беше стигнал, когато някой му заговори от едни храсти. Той се обърна стреснат. В сгъстяващия се мрак за миг му се стори, че вижда някакво чудовище. После се засмя. Наистина беше видял привидение без лице, но това бе, защото лицето беше черно, а роклята — бяла.

Виктория излезе от храстите и застана на пътеката.

— Мистър Дайсън? Може за малко?

— Да, какво има?

Той се засрами задето се беше стреснал и в гласа му се долавяше нетърпение.

— Донесла това, сър — Виктория протегна напред ръка. В нея имаше флакон с таблетки. — Това ваше, нали? Да?

— О! Серенитът ми! Къде го намери? Мой е, разбира се.

— Намерила, където оставен. В стая на джентълмен.

— Какво искаш да кажеш… В стая на джентълмен?

— Джентълмен, който умрял — добави тя мрачно. — Аз не мисли той спи спокойно в гроб.

— Дявол да го вземе! Защо мислиш така?

Виктория продължи да го гледа.

— Още не мога да разбера за какво говориш. Искаш да кажеш, че си намерила тези таблетки в стаята на майор Палгрейв, така ли?

— Точно така. Да. След като доктор и хора от Джеймстаун отишли, дали на мен хвърли всички неща от баня. И паста за зъби, и одеколон, и всички други неща. Това заедно.

— А защо не го хвърли?

— Защото то ваше. Вие търсили и питали за него, помни?

— Да… да, разбира се, че помня… Мислех, че съм ги оставил някъде и съм забравил…

— Не забравил. Взели от ваше бунгало и сложили в бунгало на майор Палгрейв.

— Откъде знаеш? — попита той грубо.

— Знае. Видяла.

Тя му се усмихна и белите й зъби заблестяха в мрака.

— Някой сложил, в стая на умрял джентълмен. Сега аз връща на вас.

— Ей, чакай малко! Какво искаш да кажеш? Какво си видяла?

Виктория се обърна и изчезна забързано в храстите. Грегъри понечи да тръгне след нея, но спря и поглади замислено брадичката си.

— Какво има Грег? Да не би да видя призрак? — попита го мисис Дайсън, която дойде по пътеката откъм бунгалото им.

— Бях се замислил.

— С кого разговаряше преди малко?

— С онова чернокожо момиче, което чисти бунгалото ни. Казваше се Виктория, нали?

— И какво искаше тя? Да те омотае в мрежите си ли?

— Не бъди глупава, Лъки! Това момиче си е набило в главата една идиотщина…

— Каква?

— Помниш ли, че онзи ден не можах да си намеря Серенита?

— Ти твърдеше, че не можеш.

— Какво искаш да кажеш с това: „Ти твърдеше, че не можеш“.

— Дявол да го вземе! Наистина ли трябва да се хващаш за всяка моя дума?

— Извинявай — каза Грег. — Но всички вече се държат адски мистериозно! — Той протегна ръка и й показа флакона Серенит. — Това момиче ми го върна.

— Да не би да го е свила, без да знае какво е?

— Не. Намерила го е някъде, струва ми се.

— Е, и какво от това? Какво толкова мистериозно има тук?

— О, нищо — отвърна Грег. — Предполагам, че искаше да ме подразни.

— Слушай, Грег! Хайде да оставим всичко това и да отидем да изпием по нещо преди вечеря! Какво ще кажеш?

II.

Моли слезе на плажа и извади един от старите, вече паянтови плетени столове, които се използваха рядко. Тя остана известно време загледана в морето, след това изведнъж скри лице в ръцете си и се разрида неудържимо. След малко чу шумолене и рязко вдигна глава. Пред нея стоеше мисис Хилингдън.

— Здравей, Ивлин. Извинявай, не те чух.

— Какво има, дете? — попита Ивлин. — Нещо не е наред ли? Кажи ми.

Тя дръпна друг стол и седна.

— Всичко е наред — отговори Моли. — Няма нищо.

— Разбира се, че има. Не би дошла тук, за да плачеш, ако всичко беше нормално. Не можеш ли да ми кажеш? Да не би да е станало нещо между теб и Тим?

— О, не!

— Радвам се, че е така. Изглеждате толкова щастливи заедно…

— Не повече от вас — отговори Моли. — С Тим винаги сме си мислили колко хубаво е, че след толкова години брак с Едуард, все още изглеждате толкова щастливи заедно!

— О, това ли? — възкликна Ивлин. Гласът й беше рязък, но Моли не обърна внимание.

— Хората се карат непрекъснато — каза тя. — И си устройват такива скандали… Дори и да се обичат, пак се карат и изглежда им е все едно дали го правят на публично място или не.

— На някои това даже им харесва — отбеляза Ивлин. — То не означава нищо.

— Според мен е ужасно — каза Моли.

— И според мен е така.

— Но вие с Едуард…

— Няма смисъл, Моли. Не бива да мислиш така. Едуард и аз… — Тя замълча. — Ако искаш да знаеш истината, през последните три години почти не сме говорили помежду си насаме.

— Какво? — Моли се втренчи в нея ужасена. — Аз… Не, не мога да повярвам!

— И двамата се преструваме много добре — каза Ивлин. — Ние не сме от тези, които обичат да се карат пред хората. И освен това наистина няма за какво да се караме.

— Но какво не е наред?

— Обикновените неща.

— Какви обикновени неща? Да не би да има…

— Да, има друга жена и предполагам, че няма да ти е трудно да се досетиш коя е тя.

— Да не искаш да кажеш, че мисис Дайсън… Лъки…

Ивлин кимна.

— Зная, че често флиртуват — каза Моли, — но си мислех, че това е просто…

— Добро настроение? Че зад него не се крие нищо?

— Но защо? — Моли замълча и след малко опита пак: — Но нима ти… О, не. Предполагам, че не трябва да питам такива неща.

— Можеш да ме питаш каквото си пожелаеш — каза Ивлин. — До гуша ми е дошло да мълча, да бъда разглезената щастлива съпруга. Едуард просто е загубил ума си по Лъки. И беше достатъчно глупав, за да дойде при мен и да ми го каже. Предполагам, че така се е почувствал по-добре. Честен. Почтен. И така нататък. Но и през ум не му мина, че аз никак няма да се почувствам по-добре.

— Искаше ли да се разделите?

Ивлин поклати глава.

— Имаме две деца, знаеш това — отговори тя. — И двамата много ги обичаме. Учат в Англия. Не искахме да разрушаваме дома им. И, разбира се, Лъки също не желае да се развежда. Грег е много богат. Първата му жена му остави много пари. И се споразумяхме да живеем ето така… Едуард и Лъки в щастлив грях, Грег в блажено неведение, аз и Ед — като добри приятели.

— Но как… как можеш да търпиш това?

— Човек може да свикне с всичко… Но понякога…

— Да? — подкани я Моли.

— Понякога ми иде да убия тази жена.

Омразата в гласа й стресна Моли.

— Хайде да не говорим повече за мен — каза Ивлин. — Да говорим за теб. Какво се е случило?

Моли не отговори известно време, след това каза:

— Просто ми се струва, че нещо става с мен…

— Нещо става? Какво искаш да кажеш?

Моли поклати тъжно глава.

— Страхувам се — каза тя. — Ужасно се страхувам.

— От какво се страхуваш?

— От всичко — отговори Моли. — Все повече и повече. Чувам гласове в храстите, стъпки… Страхувам се от това, което говорят хората… Сякаш през цялото време някой ме наблюдава, сякаш ме следи. Някой ме мрази. Ето това чувствам. Някой ме мрази.

— Мило дете! — Ивлин беше ужасена и изумена. — От колко време продължава това?

— Не зная точно. Започна постепенно. Има и друго…

— Какво друго?

— Понякога — каза Моли бавно — има цели периоди, които не мога да си спомня, не зная какво се е случило.

— Да не искаш да кажеш, че губиш съзнание?

— Нещо такова. Понякога… поглеждам часовника и виждам, че е пет… А не помня нищо от един и половина или два на обяд.

— Мила моя, може да си задрямала, да си заспала…

— Не — отговори Моли. — Не е това. Защото, виждаш ли, когато дойда на себе си, се намирам на друго място. Понякога съм и с други дрехи… и се оказва, че съм правила едно или друго, разговаряла съм с хората… А не помня нищо от това.

Ивлин я изгледа изумена.

— Но, Моли, мила… Ако е така, трябва да отидеш на лекар!

— Няма да отида на лекар! Не искам да отида на лекар! Не искам даже да се доближа до лекар!

Ивлин я погледна в очите и взе ръката й в своята.

— Може би се притесняваш за нещо дребно, Моли. Знаеш, че има множество нервни смущения, които изобщо не са сериозни. Един лекар би могъл разбере какво ти е, да ти вдъхне кураж.

— Едва ли. Може да ми каже, че наистина съм сериозно болна.

— А защо смяташ, че е така?

— Защото… — каза Моли и замълча. — Няма причина, предполагам.

— Близките ти… нямаш ли майка или сестра, която да дойде тук…

— Не се разбирам с майка си. Никога не сме се разбирали. Имам сестри… те са омъжени и биха дошли, ако ги помоля… Но не ги искам. Никого не искам… Освен Тим.

— Тим знае ли за това? Казала ли си му?

— Не — отговори Моли. — Но той се тревожи за мен и ме наблюдава. Сякаш се опитва да ми помогне… да ме предпази… Но ако е така, значи наистина има от какво да ме пази…

— Може би голяма част от всичко това се дължи на въображението ти, но все пак мисля, че трябва да отидеш на лекар.

— При стария доктор Греъм? Едва ли ще може да ми помогне.

— На острова има и други лекари.

— Не, не мисля, че е нещо сериозно — каза Моли. — Просто… Просто не трябва да мисля за това. Сигурно си въобразявам, както казваш. Боже! Става късно! Трябва да бягам в ресторанта… Трябва да се връщам.

Тя погледна втренчено, почти враждебно Ивлин Хилингдън и забърза нагоре. Ивлин я проследи с поглед замислено.