Кехлибареният далекоглед

1.Спящата Красавица

В една долина, потънала в сянката на рододендрони, досами линията на снеговете, където подскачаше пенлив поток, млечнобял от пролетното топене, а сред огромните борове пърхаха гургулици и стърчиопашки, имаше пещера, скрита от надвисналата скала и натрупаната твърда шума.

Горите бяха пълни със звуци — потокът ромолеше между камъните, вятърът шепнеше в игличките на боровете, долавяха се жуженето на насекомите и цвърченето на дребните гризачи, а над всичко това се издигаше пеенето на птиците. От време на време някой по-силен повей на вятъра разлюляваше клоните на кедрите и боровете и те простенваха като виолончело.

Беше свят на искряща светлина, винаги ярка и игрива. Лимонено-златни стрели пронизваха въздуха и танцуваха между нападалите дънери и кафеникаво-зелените сенчести островчета. Светлината нито за миг не се спираше, не оставаше една и съща, защото над върховете на дърветата час по час се стелеше лека омара, която превръщаше процеждащите се отгоре лъчи в блестяща перлена мъгла и покриваше шишарките по дърветата с лъскави капчици влага. Понякога влагата във въздуха преминаваше в ситен дъждец, който дори не падаше, а се рееше, а миниатюрните пръски тихо шушнеха в милионите иглички на боровете.

Край потока се виеше малка пътечка, която идеше откъм селото — няколко пастирски колиби ниско в долината, и се изкачваше до полуразрушено светилище в самото подножие на ледника. Там на вятъра се вееха избелели копринени знамена, а ревностните поклонници от селото редовно оставяха приношенията си — ечемичени питки и сушен чай. Светлината и ледът се срещаха тук и постоянните изпарения създаваха изумително природно явление — над долината през цялото време пъстрееха дъги.

Малко над пътечката имаше пещера. Преди много години в нея беше живял свят човек, който прекарвал времето си в размисъл, пост и молитва, и почитта към това място се дължеше на паметта за него. Пещерата беше десетина метра дълбока, с равен сух под — удобно леговище за мечки или вълци, но от години единствените й обитатели бяха птиците и прилепите.

Ала съществото, което сега се спотайваше на входа й и се оглеждаше зорко, наострило уши, не беше нито птица, нито прилеп. Слънчевите лъчи играеха върху гъстата му златиста козина, а маймунските му ръчички въртяха борова шишарка и ловко изчопляха отвътре сладките ядки.

Вътре в пещерата, на самата граница между светлината и сянката, госпожа Колтър топлеше вода на газената печка в малко котле. Демонът й прошепна нещо и тя вдигна очи.

По горската пътека се изкачваше малко момиченце от селото. Госпожа Колтър го познаваше — Ама от няколко дни й носеше храна. Още с пристигането си тя беше дала да се разбере, че е праведна жена, дошла тук да се отдаде на размисъл и молитва, и че е дала обет да не проговаря на мъж. Ама беше единствената, на която беше позволено да я посещава.

Този път обаче момичето не беше само. Придружаваше го баща му. Ама се отправи към пещерата, а бащата остана да чака долу.

Момичето се приближи до входа и се поклони.

— Баща ми ви праща почитанията си и се моли за вас.

— Здравей, дете — каза госпожа Колтър. — Добре дошла.

Момиченцето носеше вързоп, загърнат в избеляло платно, и сега го остави в краката на жената, после й подаде букет — десетина анемони, превързани с памучна връв, и заговори бързо и притеснено. Госпожа Колтър донякъде разбираше езика на тези планинци, но не се издаваше. Ето защо тя се усмихна и с жест показа на детето да замълчи и да погледне демоните. Златистата маймунка протегна черната си ръчичка, а демонът на Ама, голяма пъстра пеперуда, допърха до нея и кацна на показалеца й.

Маймунката бавно доближи пеперудата до ухото си и госпожа Колтър почувства как думите на детето проникват в съзнанието й, ясни и разбираеми. Селяните се радвали, че една свята жена като нея е намерила убежище в пещерата, но се носели слухове, че не е сама, а с нея има още някой, който е опасен и могъщ.

Това плашело селяните. Чудели се дали този някой е господар на госпожа Колтър или неин слуга и дали не крои нещо лошо. Питали се каква ли е причината да избере това място и дали смята да остане дълго.

Ама изрече всичко това, примесено с хиляди извинения. Докато мислите на демона проникваха в ума й, госпожа Колтър вече имаше отговор, който дотогава не й беше хрумвал. Можеше да каже истината. Не цялата, разбира се, но част от нея. Тази мисъл я развесели, но гласът й не издаде нищо.

— Така е, не съм сама — обясни тя. — Но няма от какво да се боите. С мен е дъщеря ми, но тя спи непробуден сън, защото е омагьосана. Дойдохме тук, за да се скрием от онзи, който я омагьоса, и аз се опитвам да я изцеля и да я предпазя. Ако искаш, ела да я видиш.

Ама все още се боеше, макар нежният глас на госпожа Колтър да я беше успокоил донякъде, но при мисълта за магии и магьосници я побиваха тръпки. Ала демонът на жената държеше нейния толкова нежно, пък и любопитството й беше твърде силно, така че последва госпожа Колтър в пещерата.

Долу на пътеката баща й пристъпи крачка напред, а демонът му врана разпери криле, но след кратък размисъл мъжът остана на мястото си.

Госпожа Колтър запали свещ, защото вече се смрачаваше, и поведе Ама към дъното на пещерата. Очите на детето блестяха трескаво в полумрака, а ръцете му се движеха непрестанно, повтаряйки един и същи жест — докосването на палците трябваше да обърка злите духове и да го предпази от опасност.

— Виждаш ли? — посочи жената. — Нищо не може да ти стори.

Няма от какво да се боиш.

Ама се вгледа във фигурата в спалния чувал. Беше момиче, три-четири години по-голямо от нея. Косата му имаше цвят, какъвто Ама никога не беше виждала — червеникаво-рус като лъвска грива. Устните му бяха здраво стиснати. Нямаше съмнение, че е заспало дълбоко, защото демонът му беше свит на клъбце на врата му и не даваше признаци на живот. Приличаше на мангуста, но беше по-дребен и златисто-червеникав на цвят. Златната маймунка нежно погали заспалия демон зад ушите и това накара мангустата да се размърда и дрезгаво да измяука. Демонът на Ама, сега превърнат в мишле, се притисна към шията й и надникна иззад косата й.

— Можеш да кажеш на баща си какво си видяла — каза госпожа Колтър. — Няма зли духове. Само дъщеря ми, потънала в омагьосан сън, а аз се грижа за нея. Но, моля те, Ама, кажи му, че трябва да го запази в тайна. Никой освен вас двамата не бива да знае, че Лира е тук. Ако магьосникът разбере, ще я открие и ще унищожи и нея, и мене, и всичко живо наоколо. Затова никому нито дума, освен на баща ти!

Тя коленичи до Лира, приглади влажната й коса на слепоочията и се наведе да я целуне по бузата, после вдигна печално очи и се усмихна на Ама. Момичето усети как очите му се пълнят със сълзи.

Госпожа Колтър хвана ръката на Ама и я поведе навън. Бащата гледаше тревожно към пътеката, не беше помръднал от мястото си. Жената събра длани и сведе глава в поклон и той с видимо облекчение отвърна на жеста й по същия начин. В това време дъщеря му се поклони на госпожа Колтър и на спящото момиче и заслиза по пътеката в здрача. Долу бащата и дъщерята още веднъж се поклониха по посока на пещерата и се скриха в сенките на гъстите рододендрони.

Госпожа Колтър се обърна към водата на печката, която тъкмо кипваше.

Пресегна се и извади щипка сухи листа от една торба, още две щипки от друга, натроши ги над водата и добави три капки от някакво бледожълто масло. Разбърка отварата, като броеше наум. На петата минута махна котлето от печката и го остави настрана да изстива.

Около нея бяха разхвърляни вещи от лагера край синьото езеро, където беше умрял сър Чарлз — спален чувал, раница с дрехи и тоалетни принадлежности и какво ли не още. Виждаше се и брезентов сандък с яка дървена рамка и мека подплата от трева, пълен с всевъзможни инструменти, както и кобур с пистолет.

Отварата изстина бързо в разредения въздух. Когато достигна телесна температура, жената я наля в метално канче и я понесе към дъното на пещерата. Маймунката хвърли шишарката, която чоплеше, и тръгна след нея.

Госпожа Колтър внимателно остави канчето в една вдлъбнатина на скалата и коленичи до спящата Лира. Златистата маймунка приклекна от другата й страна, готова да хване Панталеймон, ако се събуди. Косата на Лира беше влажна, а очите й се движеха под затворените клепачи. Момичето започваше да се върти неспокойно. Госпожа Колтър усети, че клепките й потрепват, още когато я целуна, и знаеше, че не след дълго Лира ще е напълно будна.

Пъхна ръка под главата на дъщеря си, а с другата отметна влажните кичури от челото й. Устните на Лира се разтвориха и от тях се изтръгна тих стон. Панталеймон се притисна силно до гърдите й. Маймунката не сваляше очи от спящия демон, а черните й пръстчета потрепваха върху края на спалния чувал.

Госпожа Колтър я стрелна с поглед и тя се отдръпна, но не много. Жената нежно повдигна дъщеря си, която увисна в ръцете й с отметната назад глава. В този миг Лира се събуди и отвори очи. Погледът й беше мътен и блуждаещ.

— Роджър… — промълви. — Роджър, къде си?… Не виждам нищо…

— Ш-шт! — прошепна майка й. — Тихо, миличко. Изпий това. Тя поднесе канчето към устните на дъщеря си и го наклони така, че течността да ги навлажни. Лира ги облиза и госпожа Колтър изля още малко от отварата в устата й, но много внимателно, за да може момичето да преглътне.

Това се повтори няколко пъти и накрая канчето се изпразни. Госпожа Колтър положи дъщеря си обратно. В мига, в който главата на Лира докосна земята, Панталеймон се примъкна до нея и отново с уви около врата й. Червеникаво-златистата му козина беше мокра като косата й. Двамата отново потънаха в дълбок сън.

Златистата маймунка безшумно зае мястото си на входа на пещерата и се вгледа в пътеката. Госпожа Колтър намокри парче вълнен плат в леген с вода и избърса лицето на Лира, после ръцете, шията и раменете й. Момичето гореше. Жената извади гребен и среса сплъстените коси на дъщеря си, приглаждайки ги нежно назад.

Тя остави спалния чувал отворен, за да може Лира да се разхлади, и развърза вързопа, който Ама й беше донесла. Вътре намери няколко питки, пресован чай и малко варен ориз, увит в голямо листо. Беше време да запали огъня. Нощем прохладата на планината се превръщаше в жесток студ. С отмерени привични движения тя натрупа съчки и задраска клечка кибрит. Още едно нещо, за което трябваше да мисли — кибритът й свършваше, нафтата също. Отсега нататък огънят не биваше да гасне нито денем, нито нощем.

Демонът й беше недоволен. Не му харесваше онова, което правеха в пещерата, но когато се опита да й обясни загрижеността си, тя го отпъди. Маймунката се обърна с гръб към нея и продължи да чопли семенцата от шишарката, а целият й вид изразяваше върховно презрение. Госпожа Колтър не й обърна внимание, а сръчно стъкна огъня и постави отгоре котлето, за да стопли вода за чай.

Все пак недоверието на демона я жегна и докато ронеше над кипящата вода тъмносивия пресован чай, се запита за кой ли път за какво й е всичко това. Ума ли си беше изгубила? И какво щеше да стане, когато Църквата разбереше? Златистата маймунка беше права. Тя криеше не само Лира. Криеше и собственото си объркване.

От мрака изникна момчето, уплашено и изпълнено с надежда, и зашепна:

— Лира… Лира… Лира…

Зад него се мяркаха и други силуети, още по-мъгляви, още по-тихи. Всички те като че бяха заедно и си приличаха, ала нямаха лица, които да се видят, и гласове, които да се чуят. А гласът на момчето беше само шепот и лицето му се виждаше смътно и размазано като нещо полузабравено.

— Лира… Лира…

Къде се намираха?

Насред огромна равнина, където от стоманено-сивото небе не струеше светлина, а хоризонтът беше забулен в мъгла. Земята беше просто пръст, утъпкана от милиони нозе, макар че тези нозе не бяха по-тежки от перце. Времето трябва да беше утъпкало и заравнило тази земя, въпреки че в това място то беше спряло. Това беше краят на всички светове, последният от световете.

— Лира…

Какво правеха тук?

Бяха пленници. Някой беше извършил престъпление, но никой не знаеше какво е то, кой го е извършил и коя власт е произнесла присъдата.

Защо момчето продължаваше да повтаря името на Лира?

Защото не бе изгубило надеждата.

Кои бяха те?

Призраци.

Лира не можеше да ги докосне, колкото и да се опитваше. Ръцете й несръчно посягаха и се промушваха през тях, а момчето още стоеше там и я зовеше.

— Роджър — изрече тя, но гласът й прозвуча като едва доловим шепот. — Къде си, Роджър? Кое е това място?

— Това е светът на мъртвите, Лира… — отвърна той. — Не знам какво да правя… Не знам дали съм тук завинаги, не знам дали не съм сторил нещо лошо и какво е то, защото се опитвах да бъда добър… Мразя това място, страх ме е, мразя го…

— Аз…