Кехлибареният далекоглед

3.Лешоядите

Серафина Пекала, кралицата на вещиците от езерото Енара, се носеше с ридания в мрачното небе на Арктика. Плачеше от ярост, страх и угризения. Ярост срещу онази жена Колтър, която се беше заклела да убие, страх от онова, което ставаше в любимата й родна земя, и угризения… Към угризенията щеше да се върне по-късно. А сега погледът й беше отправен надолу към топящите се снежни шапки, към наводнените гори и преливащото море. Сърцето й се свиваше от болка.

Ала тя не спря да навести родното огнище, да утеши и окуражи сестрите си. Продължи да лети на север, към бурния и ветровит Свалбард, кралството на бронирания мечок Йорек Бирнисон.

Едва успя да различи големия остров. Планините се извисяваха голи и черни и само в някои закътани долини, до които слънцето не достигаше, още имаше усойни ъгълчета, където снегът не се беше стопил. Но откъде се бе взело слънце тук, по това време на годината? Цялата природа като че се беше побъркала.

Трябваше й кажи-речи цял ден, докато открие мечия крал. Най-сетне го зърна сред скалите в северния край на острова, където Йорек преследваше моржове във водата. За мечките беше по-трудно да ловуват в морето. Когато земята се покриеше със сняг и едрите бозайници излезеха да подишат на брега, мечият народ имаше предимството на защитната си окраска, докато жертвите им бяха безпомощни вън от родната си стихия. Така и трябваше да бъде.

Ала Йорек Бирнисон беше гладен и дори острите бивни на моржа не можеха да го разколебаят. Серафина наблюдаваше битката на двете могъщи същества и обагрящата се в червено морска пяна. Йорек измъкна тялото на моржа от вълните и го помъкна към една широка скална издатина, а три проскубани полярни лисици чакаха на прилично разстояние да дойде и техният ред да попируват.

Когато мечият крал утоли глада си, Серафина се спусна при него да поговорят. Беше настъпил мигът да даде воля на угризенията.

— Кралю Йорек Бирнисон — обърна се тя към мечока, — може ли да поговорим? Ето, оставям оръжието.

Вещицата постави лъка и стрелите си на мократа скала помежду им. Йорек им хвърли бегъл поглед и вещицата си помисли, че ако лицето му можеше да изразява някакви чувства, сега на него щеше да се изпише изненада.

— Говори, Серафина Пекала — изръмжа мечият крал. — Ние никога не сме воювали помежду си.

— Кралю Йорек, не можах да опазя твоя приятел Лий Скорзби.

Черните очи и окървавената муцуна на мечока като че застинаха. Вятърът рошеше бялата козина по гърба му. Йорек мълчеше.

— Господин Скорзби е мъртъв — продължи Серафина. — Преди да се разделим, аз му дадох едно цветче, с което да ме повика, ако има нужда от помощта ми. Когато чух зова му, веднага полетях нататък, но пристигнах твърде късно. Умрял е в битка с московитите, но не знам какво ги е отвело там и защо е трябвало да ги задържа, когато лесно е можел да се спаси с бягство. Кралю Йорек, чувствам се безкрайно виновна.

— Къде се случи това? — попита Йорек Бирнисон.

— В друг свят. Ще ми трябва време да ти разкажа.

— Тогава започвай.

Тя му съобщи с каква задача се е заел Лий Скорзби — да открие човека, наричан Станислаус Груман. Разказа му как лорд Азриел е разрушил преградата между световете и какво е последвало — топенето на ледовете и всичко останало. Каза му за полета на вещицата Рута Скади с ангелите и му описа тези летящи създания така, както преди това и ги беше описала нейната посестрима.

Накрая стигна и до онова, което беше заварила, след като се беше притекла на помощ на въздухоплавателя.

— Използвах магия, за да предпазя тялото му от разложение. Тя ще трае, докато не отидеш да го видиш, ако имаш такова желание. Но нещо ме притеснява, кралю Йорек. Всичко ме плаши, но това повече от всичко.

— Къде е детето?

— Оставих я с моите посестрими, защото трябваше да се притека на помощ на Лий.

— В онзи същия свят?

— Да.

— Как мога да стигна дотам?

Тя започна да му обяснява. Йорек Бирнисон я изслуша безстрастно, накрая рече:

— Ще отида при Лий Скорзби. И после поемам на юг.

— На юг?

— Тук вече няма лед. Мислих много за това, Серафина Пекала, и накрая наех кораб.

Трите дребни лисици търпеливо чакаха. Двете бяха легнали на земята и ги наблюдаваха с глави върху лапите, а третата още седеше и се вслушваше в разговора им. Лисиците в Арктика се хранеха с мърша, донякъде схващаха смисъла на думите, но умът им беше устроен така, че разбираха само сегашно време. Повечето от онова, което си казаха вещицата и мечият крал, за тях беше само празен звук. Друга тяхна особеност бе, че когато проговореха, обикновено изричаха само лъжи, ето защо нямаше значение дали ще повторят пред някого чутото — никой нямаше да знае кое е истина. Вярваха им само скалните призраци, но те си бяха лековерни и не се учеха от грешките си. И мечки, и вещици бяха свикнали някой да отмъква откъслеци от разговорите им, както отмъкваха остатъците от храната им.

— А ти, Серафина Пекала? — попита Йорек. — Какво смяташ да правиш по-нататък.

— Ще търся циганите. Мисля, че ще имаме нужда от тях.

— Да, повелителят Фаа — кимна мечокът. — Те са добри бойци. Остани си със здраве.

Той се обърна, плъзна се безшумно във водата и с мощни отмерени движения заплува към новия свят.

По някое време Йорек Бирнисон се измъкна от водата и се отправи през почернелите храсти и напуканите от жегата скали към края на опожарена гора. Слънцето напичаше през забулващия земята пушек, но той не обръщаше внимание нито на жегата, нито на саждите, които се полениха по бялата му козина, нито пък на дребните хапещи насекоми, търсещи напразно незащитена кожа.

Беше изминал дълъг път, по време, на който внезапно осъзна, че вече плува в чуждо море. Забеляза как се промени вкусът на водата и температурата на въздуха, но се дишаше леко, а водата все така го държеше на повърхността и той продължи да пори вълните, докато се озова до мястото, което Серафина Пекала му беше описала.

Озърна се наоколо. Черните му очи примижаха срещу ослепително белите варовикови скали, които се изправяха като стена над него.

Между опожарената гора и планината се издигаше скалист склон, покрит с тежки валове и чакъл, върху който бяха пръснати останки от разкривен обработван метал. Личеше, че железата са били част от някаква сложна машина. Йорек Бирнисон, който беше ковач и воин, ги огледа, но не откри нищо познато. Драсна с якия си нокът едно не толкова пострадало парче, усети крехкостта на метала и отново се обърна да огледа планината.

Тогава съзря онова, което търсеше — тясна клисура, оградена от двете страни от грапави масивни канари, с нисък и широк камък на входа.

Йорек тръгна нагоре по склона. Под огромните му ходила в тишината пращяха сухи кости — много хора бяха намерили смъртта си тук, а койотите, лешоядите и по-дребните животни ги бяха оглозгали до кокал. Мечокът не им обърна внимание и предпазливо пое нагоре към скалата. Почвата беше несигурна, а и той никак не беше лек и чакълът час по час се свличаше под краката му и го посипваше с прах и камъчета. Всеки път той поемаше обратно с упорство и търпение, които в крайна сметка го изведоха до скалата, където можеше да намери опора.

Камъкът беше надупчен и нащърбен от куршуми. Всичко, което му беше казала вещицата, се оказа вярно. И като потвърждение малко арктическо цветче, пурпурно потайниче, цъфтеше съвсем не на място в една пукнатина на скалата, където вещицата го беше посадила.

Йорек Бирнисон заобиколи от горната страна. Камъкът беше добро прикритие, ако отдолу те дебне враг, но недостаъчно — сред дъжда от куршуми, повечето, от които бяха надупчили скалата, а някои бяха достигнали целта си. Тялото на мъртвия мъж бе застинало в сянката на камъка.

Все още беше тяло, а не скелет, защото магията на вещицата го пазеше от разложение. Йорек се вгледа в лицето на стария си приятел, изопнато и изпито от страданието, видя и дупките от куршумите, разкъсали дрехите му. Изтеклата от раните кръв не беше подвластна на магията, но вятърът, слънцето и насекомите напълно я бяха заличили. Лий Скорзби нямаше вид на спящ човек, почиващ в мир. Приличаше на паднал в битка воин, но напуснал света със съзнанието, че е спечелил битката.

Тексаският аеронавт беше един от малкото хора, които Йорек истински уважаваше, и мечият крал прие последния дар на мъртвия мъж. С изкусно движение той разкъса с нокти дрехите му, разпори с един замах тялото и се зае да пирува с плътта и кръвта на стария си приятел. Това беше първата храна, която му се предлагаше от дни насам, а Йорек беше гладен.

Ала в главата на мечия крал мислите се сплитаха като паяжина и надделяваха над глада и удовлетворението. Мислеше за момиченцето Лира, което беше нарекъл Златоуста. За последен път беше видял малката да прекосява бездната по рушащия се снежен мост в родния му Свалбард. Мислеше и за тревогата на вещиците, за слуховете за договори, съюзи и война. И над всичко това беше неправдоподобният факт на съществуването на този нов свят и увереността на вещиците, че има още много такива светове и че съдбата им по някакъв начин зависи от съдбата на момиченцето.

Както и топенето на ледовете. Той и неговият народ живееха сред ледовете. Те бяха техният дом. Тяхната крепост. С природните катаклизми в Арктика ледовете започнаха да се топят. Йорек пръв разбра, че трябва да потърси нова ледена твърдина за своя род, иначе щяха да загинат. Лий му беше казвал, че на юг има планини, толкова високи, че дори неговият балон не би могъл да прелети над тях, увенчани с ледове и снегове през цялата година. Изследването на тези планини беше следващата му задача.

Но сега нещо по-просто и близко изпълваше сърцето му, нещо силно и непоклатимо — отмъщението. Лий Скорзби, който беше спасил Йорек с балона си и се беше сражавал редом с него в неговата Арктика, сега беше мъртъв. Йорек трябваше да отмъсти за него. Плътта на този доблестен мъж го бе заситила, но нямаше да му даде покой, докато не се пролееше достатъчно кръв, та да утоли и жаждата в сърцето си.

Когато Йорек свърши с угощението, слънцето залязваше и въздухът започна да става по-хладен. Мечокът събра останките, вдигна цветчето и го постави отгоре, както правеха хората. Сега магията на вещицата беше разрушена. Останките на Лий вече бяха достъпни за всеки новодошъл. Скоро те щяха да нахранят десетки живи същества.

Йорек се спусна по склона и се отправи към морето. На юг.

Скалните призраци се радваха на лисиците, когато успееха да уловят някоя. Тези малки създания бяха лукави и почти неуловими, затова пък месото им беше крехко и тлъсто.

Преди да убие уловената лисица, скалният призрак я остави да говори. Глупавото й бъбрене го накара да се превие от смях.

— Мечка трябва отива юг! Кълна се! Вещица е тревожна! Вярно! Кълна се! Обещавам!

— Мечките не ходят на юг, лъжлива мършо!

— Вярно! Крал мечка трябва отива юг! Покажа морж — хубав мас…

— Мечият крал отива на юг?

— Летящи има съкровище! Летящи — ангели. Кристален съкровище!

— Летящи? Като скалните призраци ли? Какво съкровище?

— Като светлина, не като скален призрак! Богат! Кристал! Вещица в тревога. Съжалява. Скорзби мъртъв…

— Мъртъв? Мъжът с балона — мъртъв?

Смехът на скалния призрак отекна в околните канари.

— Вещица го убива… Скорзби мъртъв, крал мечка отива юг…

— Скорзби — мъртъв! Ха-ха-ха! Скорзби бил мъртъв! Скалният призрак откъсна главата на лисицата и се сби със събратята си за вътрешностите й.

…дойдат, повярвай ми!

— А ти къде си, Лира?

Тя не можеше да отговори.

— Мисля, че сънувам, Роджър — беше всичко, което успя да каже.

Зад момчето се тълпяха други сенки, десетки и стотици, които се вслушваха, сближили глави във всяка тяхна дума.

— А онази жена? — попита Роджър. — Надявам се да не е мъртва. Надявам се да живее толкова дълго, колкото изобщо е възможно. Защото, ако слезе тук, няма да има къде да се скрием и завинаги ще сме в нейна власт. Единственото хубаво да си мъртъв е, че тя не е. Само дето знам, че един ден и тя ще умре…

Лира почувства как сърцето й се свива от тревога.

— Мисля, че сънувам, и не знам къде е тя! Някъде наблизо е, но не мога…