Кехлибареният далекоглед

37.Дюните

На другия ден Уил и Лира отново излязоха. Почти не разговаряха, искаха просто да са сами. И двамата сияеха, сякаш щастието им беше отнело разсъдъка, движеха се бавно, а очите им бяха слепи за онова, което виждаха. Прекараха целия ден по хълмовете, а късно следобед се запътиха към своята златно-сребърна гора. Говориха си, къпаха се, храниха се, целуваха се, шепнеха си думи, объркани като чувствата им, и се разтапяха от любов.

След като се стъмни, седнаха да вечерят с Мери и Атал, но почти не продумаха. Вечерта беше гореща и те решиха да се разходят до брега, където духаше прохладен ветрец. Тръгнаха по реката и не след дълго излязоха на широкия плаж, блестящ и чист на лунната светлина.

Легнаха на мекия пясък под дюните и чуха зова на първата нощна птица.

И двамата бързо обърнаха глави нататък, защото птичият крясък по нищо не приличаше на звуците, които бяха чули досега в този свят. Някъде от мрака над главите им долетя мелодична треперлива песен, а отдалеч й отговори друга. Очаровани, двамата скочиха на крака и се опитаха да видят певците, но различиха само два тъмни стрелкащи се силуета, а песента не спираше да се лее.

Тогава наблизо изпърхаха крила и сред малък фонтан от пясък първата птица кацна на няколко крачки от тях.

— Пан?… — изумена прошепна Лира.

Той беше гугутка, но тъмна на цвят, и силуетът му се очертаваше ясно върху белия пясък. Втората птица още кръжеше над тях, но след малко се спусна и кацна до Пан — също гугутка, само че седефено-бяла, с нагръдник от тъмночервени пера.

За пръв път Уил усети какво е да видиш демона си. Той почувства как сърцето му се свива, а после го заля вълна от облекчение, което никога нямаше да забрави. Повече от шестдесет години щяха да минат, а споменът нямаше да помръкне.

Лира понечи да тръгне към тях, но Панталеймон заговори.

— Лира, снощи при нас дойде Серафина Пекала и ни разказа много неща. Тя се върна, за да доведе циганите. Насам идват отец Корам, повелителят Фаа и другите и ще…

— Пан! — прекъсна го момичето. — О, Пан, ти си нещастен! Какво има, кажи ми!

Той мигновено промени формата си, превърна се в снежнобял хермелин и хукна към нея по пясъка. Другият демон също се промени — Уил го усети като ръка, сграбчила за миг сърцето му — и се преобрази в котка.

— Вещицата ми даде име — заяви, преди да се приближи към него. — Преди не ми трябваше. Нарече ме Кирджава. А сега ни чуйте, изслушайте ни…

Демоните им разказаха всичко, което бяха чули от Серафина, като започнаха от невероятното разкритие, че Уил и Лира, без да подозират, са се сдобили със силата на вещиците — да са разделени от демоните си и пак да са едно цяло.

— Но това още не е всичко — каза Кирджава.

А Панталеймон добави:

— Лира, прости ни, но трябва да ти кажем какво още открихме…

Лира беше объркана. Къде се беше чуло и видяло Пан да моли за прошка? Тя погледна Уил и видя, че е не по-малко озадачен от нея.

— Кажете ни — подкани ги той. — Не се бойте.

— Става дума за Праха — започна демонът му и Уил за миг се запита как е възможно част от него самия да му казва нещо, което той не знае. — Прахът изтичаше в онази пропаст, която видяхте. Нещо го е спряло, но…

— Уил, това е била онази златна светлина! — възкликна Лира. — Светлината, която се вливаше в пропастта и изчезваше… Наистина ли е било Прах?

— Да. Но той не изтича само оттам, има и други такива места — обясни Панталеймон, — А не би трябвало. Не бива Прахът да изтече, той трябва да остане в света, защото иначе всичко добро ще повехне и ще умре.

— Но тогава откъде изтича останалото? — попита Лира.

Двата демона погледнаха Уил, после ножа.

— Всеки път, когато отваряме прозорец — каза Кирджава и Уил трепна: „Аз и тя сме едно!“, — всеки път, когато някой отваря прозорец между световете, ножът пробива дупка към бездната. Същата като онази долу. Ние не го знаехме, никой не го знае, защото острието е прекалено тънко, за да бъде видяно. Но пролуката е достатъчно голяма, за да изтече Прахът. Ако прозорецът се затвори веднага, изтичането ще е незабележимо, но такива прозорци има хиляди, при това незатворени. И през цялото това време Прахът е изтичал от световете в нищото.

Уил и Лира започваха да проумяват. Отначало се опитваха да отхвърлят тази мисъл, да отрекат очевидното, но то беше като сивата утринна светлина, която кара звездите да бледнеят и да помръкват.

— Всяка пролука! — прошепна Лира.

— И всички те трябва да бъдат затворени? — попита Уил.

— Всички! — отвърна Панталеймон едва чуто.

— О, не! — възкликна Лира. — Не, не може да е вярно!

— И ние ще трябва да се откажем от нашия свят и да отидем в света на Лира — заяви Кирджава — или те с Пан да дойдат да живеят в нашия. Нямаме друг избор.

Този път истината блесна като ярка дневна светлина, която ги заслепи.

Лира извика високо.

Демоните бяха изумени и Уил разбираше защо — те още не знаеха онова, което двамата с Лира бяха научили.

Лира трепереше от гняв и мъка, а по лицето й се стичаха сълзи. Уил я сграбчи за раменете и усети тялото й изпънато като струна.

— Лира, чуй ме! Помниш ли какво каза баща ми?

— Каза… — изхълца тя и извърна глава. — Ти знаеш какво каза! И ти го чу!

Уил имаше чувството, че мъката й го убива. Тя се мяташе в ръцете му и ридаеше, вкопчваше се в раменете му, забиваше нокти в гърба му и криеше лице на гърдите му.

— Не, не, не! — беше единственото, което успяваше да изрече.

— Слушай — повтори той. — Лира, хайде да си спомним какво точно каза баща ми. Може би ще открием някакъв начин!

Той нежно я отблъсна и я сложи да седне. Пантелеймон тутакси скочи в скута й, а Кирджава предпазливо се приближи към Уил. Двамата още не бяха се докоснали и сега момчето протегна ръка към нея. Тя потърка котешката си муцунка в дланта му и внимателно се настани на коленете му.

— Каза… — Лира преглътна мъчително. — Каза, че хората могат да живеят известно време в друг свят, без да им се отрази. Могат! Ние самите сме доказателство за това. Стигнахме дори до света на мъртвите, а още сме здрави.

— Известно време — да, но не много — възрази Уил. — Баща ми беше живял в чужд свят десет години и умираше, когато го намерих. Десет години, това е.

— А лорд Бореал? Сър Чарлз? Беше си съвсем здрав!

— Да, но нали си спомняш, че той можеше да се връща в своя свят по всяко време и да възстановява здравето си. Нали и ти за пръв път си го видяла там! Сигурно е открил някой таен прозорец, за който никой не е знаел.

— Можем и ние да правим същото!

— Можем, само че…

— Всички прозорци трябва да бъдат затворени — обади се Панталеймон. — До един.

— А ти откъде знаеш? — сопна се Лира.

— Един ангел ни каза — обясни Кирджава. — Срещнахме един ангел. Тя ни каза и това, и още много други неща. Така е, Лира.

— Тя? — повтори Лира подозрително.

— Беше женски ангел.

— Никога не съм чувала за женски ангели. Сигурна ли си, че не лъжеше?

Уил продължаваше да обмисля други възможности.

— Да предположим, че затворят всички прозорци, а ние използваме само един, когато се налага, като преминаваме през него по най-бързия начин и го затваряме веднага… Тогава няма да има никаква опасност, сигурен съм. Можем да пропускаме съвсем малко от Праха, нали така?

— Да!

— Ще го отваряме някъде, където никой няма да може да го намери, само ние двамата ще знаем къде е…

— Ще се получи, сигурна съм!

— Тогава ще можем да преминаваме от единия свят в другия и да останем здрави…

Но демоните продължаваха да изглеждат все така унили.

— Не, не… — шепнеше Кирджава.

— Привиденията — обади се Панталеймон. — Тя ни каза и за Привиденията…

— Привиденията? — повтори Уил. — Видяхме ги за пръв път по време на битката. И какво?

— Открихме откъде идват — каза Кирджава. — И това е най-лошото от всичко. Те са деца на бездната. Всеки път, когато отворим прозорец, се появява Привидение. Сякаш част от нищото се откъсва и влиза в света. Затова Читагазе беше пълен с тях, заради всичките прозорци, оставени незатворени.

— Те растат, като се хранят с Прах — добави Панталеймон. — И с демони. Защото Прахът и демоните много си приличат, или поне порасналите демони. Така Привиденията стават по-големи и по-силни…

Уил усети как сърцето му се смразява от ужас и Кирджава се притисна до гърдите му, опитвайки се да го утеши.

— Значи всеки път, когато съм използвал ножа — промълви той, — съм ставал причина да се роди още едно Привидение?

Спомни си какво му беше казал Йорек Бирнисон в пещерата, когато поправяха ножа: „Не знаеш на какво е способен самият нож. Твоите намерения може да са добри, но и той има свои намерения.“

Лира го гледаше с широко отворени очи, в които се четеше болка.

— Не можем да го направим, Уил! Не можем да сторим това на хората — не и след като ги видяхме какво правят!

— Добре тогава! — изрече момчето и се изправи, притиснал демона до гърдите си. — Ние… един от нас ще трябва… аз ще дойда в твоя свят и…

Тя знаеше какво се кани да каже, докато прегръщаше красивия си здрав демон, който едва беше започнал да опознава. Помисли си за майка му и бе сигурна, че в този миг и той мисли за нея. Да я изостави, за да живее с Лира през няколкото години, които съдбата им отпускаше — дали би могъл да го направи? Той можеше да живее с нея, но как би могъл да живее със себе си?

— Не! — извика, тя и се хвърли към него.

Демонът му тихо скочи на пясъка до Панталеймон, а момчето и момичето се вкопчиха в отчаяна прегръдка.

— Аз ще го направя, Уил — прошепна тя. — Ще отидем в твоя свят и ще живеем там! Ние с Пан сме силни, ще издържим дълго, сигурна съм. В твоя свят сигурно има добри лекари, доктор Малоун ще ни каже. Хайде да направим така, моля те!

Уил клатеше глава, а в очите му блестяха сълзи.

— Мислиш ли, че ще го понеса, Лира? Мислиш ли, че мога да бъда щастлив, ако те виждам как се побеляваш, как вехнеш и си отиваш, докато аз раста и ставам по-силен от ден на ден? Десет години… Те са нищо. Ще минат, преди да се усетим. Ще бъдем на малко повече от двайсет. Това не е чак толкова далече. Помисли си, Лира, тъкмо ще сме пораснали и ще се готвим за всичко онова, което искаме да направим — и тогава… всичко ще свърши. Мислиш ли, че ще имам сили да живея, когато ти умреш? О, Лира, бих те последвал в света на мъртвите, без да се замисля, както ти последва Роджър, и тогава и твоят, и моят живот ще отидат нахалост. Не, трябва да прекараме живота си заедно, да живеем дълго и щастливо, а ако не можем… ще трябва да живеем поотделно.

Тя го гледаше, прехапала устни, и мълчеше. Той спря да крачи нервно и се обърна към нея.

— Помниш ли, че баща ми каза още нещо? Каза, че трябва да построим небесната република там, където сме. Че за всеки от нас не може да има друго място. Сега разбирам, че искаше да каже точно това. О, толкова е жестоко! Тогава мислех, че има предвид лорд Азриел и неговия нов свят, но той говореше за нас с теб. Ще трябва да живеем в собствените си светове…

— Ще попитам алетиометъра — извика обнадеждена Лира. — Той ще ни каже. Не знам как не се сетих за това по-рано!

Тя седна на земята, изтри мокрото си лице с опакото на ръката и бръкна в раницата. Никога не се разделяше с нея — когато години по-късно Уил си спомняше за Лира, винаги си я представяше с малката чанта на рамо. Момичето прибра косата си зад ушите с онова бързо движение, което той толкова обичаше, и разгърна черното кадифе.

— Виждаш ли го? — попита Уил. Луната светеше ярко, но символите бяха прекалено дребни.

— Знам ги всичките наизуст — отвърна тя. — Сега тихо…

Лира кръстоса крака и придърпа полата отгоре. Уил се отпусна на лакът и я загледа. Ярката лунна светлина окръжаваше лицето й с ореол, който сякаш се излъчваше от самата нея. Очите й блестяха, а изражението й беше толкова сериозно и съсредоточено, че Уил отново би се влюбил в нея, ако любовта вече не владееше всяка частица от съществото му.

Лира пое дълбоко дъх и завъртя стрелките, но само след няколко секунди спря и обърна уреда.

— Мястото не е подходящо — заяви и опита отново.

Уил познаваше добре лицето й, беше го виждал гневно и щастливо, сияещо от надежда и помръкнало от мъка, и веднага разбра, че нещо не е наред. Тя прехапа устни, примигна, а погледът й бавно се местеше от един символ на друг, почти безцелно, вместо с познатата стремителност.

— Не знам — поклати глава момичето. — Не мога да разбера какво става… Познавам го толкова добре, а не мога да го разтълкувам…

Пое дълбоко дъх и още веднъж обърна уреда, който изглеждаше нелеп и тромав в ръцете й. Завъртя едната стрелка, после другата, накрая целия алетиометър, и безпомощно вдигна поглед към Уил.

— О, Уил, не мога! Вече не го умея!

— Стига, не се вайкай! Ти го имаш, цялото това знание. Само се успокой и го открий. Не насилвай нещата, просто се отпусни и се потопи…

Тя преглътна и кимна. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, но се виждаше, че е напрегната, и той сложи ръце на раменете й. Усети треперенето й и я прегърна силно. Лира се изтръгна от ръцете му и опита отново, но всички онези невидими нишки, които проследяваше с такава лекота й увереност, сега й се изплъзваха. Вече не разбираше значението на символите.

Обърна се към Уил и изстена:

— Няма смисъл… Знам, че вече никога няма да се получи… Можех го, когато имах нужда, за да разбера какво се иска от мен — да спася Роджър и нас двамата, — а сега всичко свърши… Помислих си, че не го виждам добре, че пръстите ми са се схванали или нещо такова, но не е така. Просто силата ме е напуснала и никога вече няма да се върне!

Тя хлипаше така отчаяно, че сърцето му се късаше, но можеше единствено да я притисне до гърдите си. Не знаеше какво да й каже, защото разбираше, че е права.

Двата демона трепнаха и погледнаха нагоре. Уил и Лира също доловиха движение и вдигнаха очи към небето. Към тях се приближаваше светлина — светлина с крила.

— Сигурно е ангелът — предположи Панталеймон.

Беше прав. Ксафания разпери широко крила и се спусна плавно, за да кацне на пясъка. Въпреки цялото време, което беше прекарал с Балтамос, Уил не беше готов за тази среща. С Лира се държаха здраво за ръце, докато тя се приближаваше към тях, озарена от сиянието на друг свят. Беше гола, но какво значение имаха дрехите? Беше невъзможно да се каже дали е млада или стара, но лицето й беше сериозно и излъчваше състрадание, сякаш беше надникнала в сърцата им.

— Уил — изрече тя, — дойдох да те помоля за помощ.

— За помощ? Как бих могъл да ти помогна?

— Искам да ми покажеш как се затварят прозорците, отворени от ножа.

Уил преглътна.

— Ще ти покажа. А ти дали ще можеш да ни помогнеш?

— Не и за това, което искате. Знам за какво си говорехте. Мъката ви е оставила следи във въздуха. Това е слабо утешение, но, повярвайте ми, всяко създание, което знае за вашия избор, би искало всичко да е различно. Ала дори и най-силните трябва да се покорят на съдбата. С нищо не мога да ви помогна да я промените.

— Защо… — изрече Лира с треперещ глас. — Защо вече не мога да тълкувам алетиометъра? Това е единственото, което наистина умеех да правя, а сега си е отишло, сякаш никога не го е имало…

— Това умение ти е било дарено по милост, но сега можеш да си го върнеш с труд.

— Колко време ще ми е нужно?

— Цял живот.

— Толкова дълго…

— Но тогава ще го тълкуваш още по-добре, след цял живот, прекаран в труд и мисъл, защото ще съзнаваш напълно онова, което правиш. Този дар е по-ценен и по-истински от дареното по милост и никога няма да те напусне.

— Говориш за дълъг живот, нали? — прошепна Лира. — Цял дълъг живот, а не… само няколко години…

— Да — кимна ангелът.

— А трябва ли всички прозорци да бъдат затворени? — попита Уил. — Всички до един?

— Разберете — заговори Ксафания, — Прахът не е нещо постоянно. Няма определено количество, което да си остава едно и също. Разумните същества правят Праха — те го създават отново и отново, докато мислят и чувстват, докато трупат мъдрост и я предават на другите. И ако вие помогнете на хората във вашите светове да правят същото, ако им помогнете да опознаят и разберат себе си, другите и хода на нещата, ако им покажете как да бъдат добри вместо жестоки, търпеливи вместо припряни, жизнерадостни вместо мрачни, как да държат съзнанието си будно, отворено и свободно… тогава те ще създадат достатъчно, за да възстановят изгубеното. И ще може да се остави един отворен прозорец.

Уил трепереше от вълнение. Този прозорец щеше да бъде между неговия свят и света на Лира! Това щеше да бъде тяхната тайна, те щяха да минават през него, когато си пожелаят, и да живеят в света на другия, а демоните им щяха да са здрави и силни. Щяха да пораснат заедно и може би по-късно щяха да имат деца, които като тях да бъдат тайни обитатели на два свята. Те щяха да пренесат знанието…

Но Лира поклати глава.

— Не — изстена тя. — Не можем, Уил… Внезапно той проумя и прошепна: — Мъртвите…

— Трябва да го оставим отворен за тях! Трябва!

— Да, иначе…

— И да помагаме на Праха да се роди, за да можем да държим прозореца отворен…

Лира трепереше. Когато той я притисна до себе си, тя се почувства по-мъничка и слаба отвсякога.

— А ако го направим — прошепна Уил, — ако изживеем живота си достойно и мислим за тях, тогава ще има какво да разкажем на харпиите. Трябва да кажем това на хората, Лира.

— Да, за истинските истории, които харпиите искат да слушат. Ако човек преживее цял живот и няма какво да разкаже, когато той свърши, значи никога няма да напусне света на мъртвите. Трябва да им го кажем, Уил.

— Но поотделно, сами…

— Да — изхлипа тя, — сами.

При тази дума цялото му същество сякаш се взриви от гняв и негодувание, като океан, разтърсен от самите си дълбини. Цял живот беше сам, сега пак щеше да остане сам, а този безценен дар, дошъл така ненадейно, щеше да му бъде отнет още с идването си. Вълната у него се надигна още по-висока и мрачна, за да затъмни небето, и той извика от болка и гняв, каквито не беше изпитвал в живота си. Ала талазът постепенно се отдръпна и останаха пусти скали. Със съдбата не можеше да се спори — тяхното отчаяние нямаше да я промени.

Нямаше представа колко време е траял този изблик, но бурята в сърцето му полека започна да утихва. Може би никога нямаше да стихне напълно, но разрушителната й мощ беше отминала.

Двамата се обърнаха към Ксафания и прочетоха върху лицето й разбиране и скръб, не по-малка от тяхната. Ала ангелът виждаше по-далеч от тях и скръбта беше примесена с търпелива надежда.

Уил преглътна мъчително.

— Добре, ще ти покажа как се затварят прозорците. Но най-напред ще трябва да отворя нов и да дам живот на още едно Привидение. Никога не съм знаел за тях, иначе щях да внимавам повече.

— Ние ще се погрижим за Привиденията — успокои го Ксафания.

Уил извади ножа и се обърна с лице към морето. За негова изненада ръцете му не трепереха. Изряза прозорец към собствения си свят и тримата се озоваха пред голяма фабрика или химически завод с огромни тръби, които се виеха между сградите и цистерните, на всеки ъгъл светеха лампи, а във въздуха се издигаха струи пара.

— Не мога да повярвам, че ангелите не знаят как се прави това каза Уил.

— Ножът е човешко изобретение.

— И вие смятате да ги затворите всичките. Освен един — онзи към света на мъртвите…

— Да, така сме обещали. Но има едно условие и вие го знаете.

— Да. Има ли много прозорци за затваряне?

— Хиляди. Освен това съществува огромната пропаст, направена от бомбата, и бездната, която лорд Азриел отвори, напускайки своя свят. И двете трябва да бъдат затворени. Но има и много по-малки пролуки, някои дълбоко под земята, други високо във въздуха, които са се появили по друг начин.

— Барух и Балтамос ми казаха, че използват такива прозорци, за да пътуват между световете. Нима ангелите вече няма да могат да го правят? И ще бъдете затворени в един-единствен свят като нас?

— Не, ние имаме други начини да преминаваме отвъд.

— А ние можем ли да се научим? — попита Лира.

— Да. Можете да се научите, също като бащата на Уил. Трябва да овладеете силата на онова, което вие наричате въображение. Но това не означава да си измисляте, а е един вид ясновидство.

— Значи не става дума за истинско пътуване! — разочаровано промълви Лира. — Просто си даваш вид…

— Не — поклати глава Ксафания. — Нищо подобно. Да си даваш вид е най-лесното нещо. Този начин е по-труден, но далеч по-сигурен.

— И той ли е като алетиометъра? — попита Уил. — Да го учиш цял живот?

— Така е, нужни са продължителни усилия. Трябва да положите много труд. Да не мислите, че само да щракнете с пръсти, и дарбата се стоварва върху главата ви? Щом искате да притежавате нещо, значи си струва и да се потрудите за него. Но вие имате приятел, който вече е направил първата стъпка и може да ви помогне.

Уил нямаше представа за кого говори тя, но в този миг не му се искаше да пита.

— Разбирам — въздъхна той. — А ще се видим ли пак? Ще ни се случи ли пак да разговаряме с ангел, когато се върнем в собствените си светове?

— Не знам — отвърна Ксафания. — Но не бива да седите и да чакате със скръстени ръце.

— И аз трябва да счупя ножа, така ли?

— Да.

В това време в завода кипеше работа — бучаха машини, долавяше се миризма на химикали, хората произвеждаха и си припечелваха хляба. Това беше светът на Уил.

— Добре, ще ти покажа как се прави — каза момчето.

Помогна на Ксафания да напипа с краищата на пръстите ръбовете и да ги събере — точно както Джакомо Парадизи го беше научил преди това.

— А онези пролуки, които не са направени от ножа? — попита с надежда. — Нужно ли е да бъдат затваряни? Защото е ясно, че Прахът изтича от онези, които ножът е отворил. Другите може да са съществували от хиляди години, но не са му се отразили.

— Ще ги затворим всичките, защото, ако знаеш, че са останали пролуки, ще прекараш живота си в търсене, а това ще е изгубено време. Имаш друга работа за вършене, далеч по-важна, в собствения си свят. Пътуванията между световете свършиха.

— Каква друга работа имам да върша? — заинтригува се Уил, но тутакси се отказа да пита. — Не, по-добре не ми казвай. Аз сам ще реша какво ще правя. Ако ми кажеш, че трябва да се боря, да бъда лечител, изследовател или каквото и да е, аз постоянно ще мисля за това и накрая ще се възпротивя, защото ще реша, че съм лишен от избор и ако не го направя, ще се чувствам виновен. Каквото и да ми предстои, аз единствен ще го избера.

— Ти вече направи първата крачка към мъдростта — похвали го Ксафания.

— Откъм морето се вижда светлина! — обади се Лира.

— Това е корабът с вашите приятели, които идват да ви отведат у дома. Утре ще бъдат тук.

Думата утре се стовари като юмрук отгоре им. Лира никога не би повярвала, че няма да се зарадва на отец Корам, на повелителя Фаа и на Серафина Пекала.

— Сега си тръгвам — каза Ксафания. — Вече научих онова, което ми трябваше.

Тя ги обгърна със светлината си, с хладните си ръце и ги целуна по челата. После се наведе да целуне демоните, а те се превърнаха в птици и полетяха с нея. Ангелът размаха могъщите си криле и само след секунди изчезна от погледа им.

Внезапно Лира изохка.

— Какво има? — стресна се Уил.

— Не попитах за баща ми и за майка ми, а не мога вече да питам и алстиометъра… Дали някога ще разбера какво е станало с тях?

Тя седна на земята и той бавно се отпусна до нея.

— О, Уил — прошепна Лира, — какво да правим? Може ли да се направи нещо? Искам да живея с теб до края на живота си. Искам да те целувам и да си лягам и да се събуждам до теб всеки ден, докато умра. Не искам спомени…

— Не, само спомени не стигат… Искам косата ти, ръцете ти, устните и очите ти. Истинските… Не знаех, че мога да обичам някого толкова много. Не искам тази нощ да свършва, Лира! Ако можехме да си останем тук и светът да спре да се върти, а всички освен нас да заспят…

— Всички освен нас! Тогава щяхме да живеем тук до края на живота си и да се обичаме.

— Аз ще те обичам до края на живота си каквото и да се случи! Докато умра и след това, а когато напусна света на мъртвите и се разпилея на атоми, пак ще те намеря…

— И аз ще те търся, Уил, ще те търся всеки миг! И когато се намерим, ще се слеем в едно, атомите ни ще се свържат така здраво, че вече нищо няма да може да ни раздели… Ще живеем в птиците, в цветята и водните кончета, в боровете, в облаците и в слънчевите зайчета… А когато се създава нов живот и вземат нашите атоми, ще трябва да вземат и двамата, защото ще сме едно цяло…

Лежаха един до друг, хванати за ръце, загледани в небето.

— Спомняш ли си — прошепна тя, — когато за пръв път се появи в онова кафене в Читагазе и никога не беше виждал демон?

— Не знаех, че има демони. Но когато те видях, веднага ми хареса, защото беше толкова смела!

— Не, аз първа те харесах.

— Затова ли се нахвърли върху мен?

— Нахвърлих се, но ти пръв ме нападна!

— Не е вярно! Ти изскочи насреща ми и ме събори.

— Да, но после се отказах.

— Да, после… — насмешливо повтори той.

Почувства трепета й и усети под пръстите си нежните кости на гърба й, разтърсващите тялото й ридания. Погали меките й коси, крехките й рамене, обсипа с целувки лицето й. Тя въздъхна дълбоко и замря в прегръдките му.

Демоните се спуснаха при тях и отново се промениха. Лира се изправи да ги посрещне, а Уил за пореден път се изуми как е възможно да ги различават във всеки един момент, независимо каква форма са приели. Панталеймон сега беше животно, чието име Уил не можеше да си спомни — приличаше на едър пор, червеникавозлатист, гъвкав и грациозен. Кирджава отново беше котка, но не обикновена, а необичайно едра, с гъста лъскава козина в хиляди оттенъци на черното, сивото, металносиньото и перленото… Достатъчно беше да я погледнеш, за да проумееш напълно смисъла на думата изящество.

— Златка — промълви Уил, откривайки най-сетне името на животното, в което се беше превърнал Панталеймон. — Планинска златка.

— Пан — прошепна Лира, когато демонът и се прокрадва до нея и скочи на коленете й, — нали няма да се променяш повече?

— Не — отвърна той.

— Странно… помниш ли, когато бяхме малки и аз исках никога да не престанеш да се променяш… А сега нямам нищо против да си останеш същият. Ако изглеждаш като сега.

Уил сложи ръка върху нейната. Беше го обзело ново настроение, някаква нова решимост и спокойствие. Той знаеше точно какво прави, когато пусна ръката й и погали червеникаво-златистата козина на демона й.

Дъхът на Лира секна. Ала изумлението й беше примесено с удоволствие, същото като тогава, когато поднесе малкия червен плод към устните му. Сърцето й биеше лудо, когато протегна ръка, за да му отговори. Пръстите й се плъзнаха по копринената козина на демона му и се впиха в нея.

Знаеше, че и той изпитва същото. Знаеше и това, че демоните им няма да се променят сега, когато ги докосваха влюбени ръце. Такива щяха да си останат до края на живота си и нямаше да пожелаят друго.

Изумени от откритието, което милиони влюбени преди тях бяха правили, те се отпуснаха на земята, а над тях луната и звездите сияеха по-ярки отвсякога.