Кехлибареният далекоглед

6.Опрощение в аванс

— А сега, Фра Павел — каза Следователят на Дисциплинарния съд на Консисторията, — искам да си спомните точно какво каза вещицата на кораба. Опитайте се.

Дванайсетимата членове на Съда се вгледаха в застаналия пред тях свещеник. Последният свидетел. Беше мъж с учен вид, чийто демон имаше облика на жаба. Съдът вече осми ден разпитваше свидетелите по случая в старинния колеж „Сейнт Джеръм“.

— Не мога да си спомня точните думи на вещицата — уморено изрече Фра Павел. — Както вече казах на Съда вчера, никога дотогава не бях присъствал на изтезания и ми прилоша. Затова не мога да ви кажа какво точно е казала, но си спомням смисъла. Вещицата каза, че северните кланове виждат в малката Лира сбъдването на древно пророчество. В нейна власт било да направи съдбовен избор, от който зависело бъдещето на всички светове. Освен това те имали за нея име, което напомняло за идентичен случай в миналото и щяло да й навлече омразата и страха на Църквата.

— Вещицата разкри ли името?

— Не. Преди да го изрече, друга вещица, която с магия беше станала невидима, успя да я убие и да избяга.

— Значи жената Колтър не би могла да чуе името, поне в дадения случай?

— Точно така.

— Госпожа Колтър си е тръгнала малко след това, така ли?

— Да.

— Какво научихте след това?

— Научих, че малката е преминала в друг свят през отворената от лорд Азриел пролука и там си е намерила помощник в лицето на едно момче, което се е сдобило отнякъде с нож с необикновена сила. — Фра Павел се прокашля нервно и попита: — Мога ли да говоря съвсем открито пред Съда?

— Имате пълна свобода, Фра Павел — прозвуча дрезгавият глас на Председателя. — Няма да ви търсим отговорност, ако кажете нещо, което сте чули от други. Моля ви, продължете.

Свещеникът продължи по-уверено:

— Ножът, който момчето притежава, можел да отваря врати между световете. Но имал и друго, по-важно свойство — простете ми още веднъж, защото онова, което ще кажа, ме плаши… Той можел да убие и най-могъщите ангели, както и онзи, който е над тях… Нямало нищо, което този нож да не може да унищожи.

Човекът се потеше и трепереше от глава до пети, а демонът му от вълнение падна на пода. Фра Павел изстена от болка, грабна жабата и я поднесе към чашата с вода пред себе си.

— Питахте ли още нещо за момичето? — попита Следователят. Открихте ли името, за което е говорела вещицата?

— Да. И още веднъж моля Съда да ми прости…

— Простено ви е! — нетърпеливо го прекъсна Председателят. — Не се бойте. Вие не сте еретик. Съобщете какво сте научили и не губете повече време.

— Съжалявам, че трябва да го изрека, наистина. Детето ще бъде Ева, жената на Адам, майка на всички ни и причина за грехопадението.

Монахините от ордена на Свети Филомел, които записваха всяка дума, бяха дали обет за мълчание. Ала при тези думи на Фра Павел една от тях сподавено изохка, а останалите започнаха припряно да се кръстят. Свещеникът потрепери и продължи:

— Моля ви, не забравяйте, че алетиометърът не предсказва. Той казва: „Ако се случи еди-какво си, тогава последствията ще бъдат…“ и така нататък. Сега той казва, че ако детето се поддаде като Ева на съблазънта, тогава ще има и грехопадение. И от резултата ще зависи… всичко. Ако се стигне до тази съблазън и детето се поддаде, тогава Прахът и грехът ще възтържествуват.

В залата цареше мъртвя тишина. Бледа слънчева светлина се процеждаше през огромните прозорци от оловно стъкло и в полегатите й лъчи танцуваха милиони златисти прашинки. Но те бях просто прах, макар че за много от членовете на съда бяха напомняне за онзи другия, невидимия Прах, който полепваше по всяко човешко същество, колкото и ревностно да спазваше законите.

— Последен въпрос, Фра Павел — каза Следователят. — Какво знаете за сегашното местоположение на детето?

— Тя е в ръцете на госпожа Колтър — отвърна свещеникът. — В Хималаите. Засега това е единственото, което мога да кажа. Веднага ще отида да попитам за по-точни координати и незабавно ще съобщя на Съда. Но…

Той замълча, превит от страх, и поднесе чашата към устните си с трепереща ръка.

— Да, Фра Павел? — подкани го отец Макфайл. — Не премълчавайте нищо.

— Отче Председател, мисля, че Обществото на Светия дух знае повече от мен.

Гласът на Фра Павел беше толкова тих, че думите му едва се чуваха.

— Наистина ли? — спокойно попита Председателят, но очите му издаваха необикновено вълнение.

Демонът на Фра Павел тихичко изквака. Свещеникът знаеше за съперничеството между двете институции и колко е опасно да попадне между два огъня, но още по-опасно беше да премълчи нещо.

— Мисля — продължи той разтреперан, — че те са много по-близо до това да открият къде е детето. Имат източници на информация, които на мен са ми забранени.

— Така е — съгласи се Следователят. — Алетиометърът ли ви го каза?

— Да.

— Много добре. Фра Павел, добре ще е да продължите изследванията си в същата насока. Ако ви е нужна помощта на свещеник или секретар, веднага ще я получите. Свободен сте.

Фра Павел се поклони и с демона жаба на рамото събра книжата си и напусна залата. Монахините разкършиха пръсти, Отец Макфайл почука с молива по дъбовата катедра.

— Сестро Агнес, сестро Моника, вече можете да си вървите. Ще ви помоля до довечера да сте готови със стенограмите.

Двете монахини сведоха глави и си тръгнаха.

— Господа — обърна се Председателят към членовете на съда. — Закривам заседанието.

Дванайсетимата свещеници, от най-стария (отец Мейкпю, престарял и със сълзящи очи) до най-младия (отец Гомес, блед и треперещ от религиозно усърдие), събраха книжата си и последваха Председателя до залата за съвещания, където можеха да седнат един срещу друг и да поговорят спокойно.

Сегашният Председател на Съда на Консисторията беше шотландец. Бяха го избрали млад. Председателите се избираха до живот, а той едва беше прехвърлил четирийсетте, така че се очакваше отец Макфайл да ръководи делата на Съда, а оттам и на цялата Църква, още дълги години. Беше мрачен мъж, висок и представителен, с буйна прошарена коса, и щеше да бъде пълен, ако не си налагаше строги ограничения — пиеше само вода и ядеше единствено хляб и плодове, освен това тренираше всекидневно поне един час под ръководството на професионален треньор. В резултат на това отец Макфайл беше строен, силен и енергичен. Демонът му беше гущер.

Щом се настаниха около масата, Председателят заяви:

— Значи така стоят нещата. Има няколко момента, които не бива да забравяме. Първо, лорд Азриел. Вещица, която симпатизира на църквата, ни докладва, че събирал голяма армия, в това число и от ангели. Намеренията му според вещицата са враждебни спрямо Църквата и дори Всемогъщия. Второ, Жертвеният съвет. Неговата програма в Болвангар и финансирането на дейността на госпожа Колтър са доказателство, че се надява да измести Дисциплинарния съд на Консисторията като най-мощно и ефективно оръдие на Светата църква. Изпревариха ни, господа. Те действат ловко и безмилостно. Трябва да ни накажат, че го допуснахме. След малко ще се върна към въпроса за начина на противодействие, който трябва да използваме. Трето, онова момче с ножа, за което ни каза Фра Павел. Трябва да го намерим и възможно най-бързо да се възползваме от силата му. И четвърто, Прахът. Взех мерки да разузная до какви открития е стигнал Жертвеният съвет. Убедихме един от теолозите експериментатори от Болвангар да ни разкаже какво точно са открили. Днес следобед ще разговарям с него долу.

Един-двама свещеници се размърдаха неспокойно, защото това долу означаваше подземията под сградата — облицовани с бели плочки помещения с контакти за анбарен ток, звукоизолация и канализация.

— Но каквото и да научим за Праха — продължи Председателят, — не бива да забравяме основната си цел. Жертвеният съвет иска да научи всичко за въздействието на Праха, а ние просто трябва да го унищожим. Ни повече, ни по-малко. Но за да унищожим Праха, ще трябва най-напред да се разправим с Жертвения съвет, с Епископската колегия и с всяка друга организация, с чиято помощ Светата църква изпълнява божия промисъл. Не е изключено, господа, самата Света църква да е създадена именно за да изпълни тази мисия и после да изчезне. Ала по-добре свят без Църквата и без Праха, отколкото свят, в който всеки божи ден сме принудени да пъшкаме под смазващото бреме на греха. Най-добре е светът да се очисти от всичко това!

Отец Гомес кимаше с пламтящ поглед.

— И накрая — добави отец Макфайл, — детето. Все още е дете, струва ми се. Тази Ева, която ще бъде съблазнена и която, ако се съди по аналогичния случай, ще извърши грехопадение. И това грехопадение ще бъде пагубно за всички нас. Господа, има много начини да разрешим проблема, пред който нейното съществуване ни поставя, но аз бих предложил най-радикалния и вярвам, че ще се съгласите с мен. Предлагам да изпратим човек, който да я открие и да я убие, преди да се е стигнало до съблазняването.

— Отче Председател — обади се тутакси отец Гомес, — аз всеки ден от съзнателния си живот съм се подлагал на телесно наказание. Учил съм, готвил съм се…

Председателят вдигна ръка. Доктрината за предварителното телесно наказание и опрощение беше разработена от Съда на Консисторията, но не бе известна на обикновените свещеници. Тя включваше епитимия за още неизвършени грехове, в това число строг пост и самобичуване, с цел да се получи един вид кредит. Когато подложеният на наказание изтърпеше достатъчно за изкуплението на определен грях, той получаваше предварително опрощение, макар че можеше никога да не му се наложи да извърши въпросния грях. Например, понякога се налагаше да се убиват хора и убиецът се чувстваше далеч по-спокоен, ако знаеше, че вече е получил прошка.

— Точно за вас си мислех — топло изрече отец Макфайл. — Имам ли съгласието на Съда? Да. Тръгне ли веднъж отец Гомес — с наша благословия, разбира се, нататък всичко ще зависи само от него. Няма да можем да се свържем с него, нито да го призовем обратно. Каквото и да се случи, той ще бъде като Божия стрела — ще лети право към детето и ще го порази в нужния момент. Ще бъде невидим. Ще дойде през нощта като ангела, погубил асирийците. Ще бъде тих като смъртта. Колко хубаво би било за всички ни, ако в райската градина имаше един отец Гомес! Тогава нямаше да изгубим рая.

Младият свещеник беше готов да се разридае от гордост. Съдът му даваше благословията си.

А в най-тъмното ъгълче на тавана, скрит между потъмнелите дъбови греди, се спотайваше мъж, не по-висок от педя, с шпори на петите. Нито дума от казаното не му убегна.

В подземието човекът от Болвангар, облечен само в мръсна бяла риза и широки панталони без колан, стоеше под голата крушка и придържаше с една ръка панталоните, а в другата държеше демона си заек. На единствения стол пред него седеше отец Макфайл.

— Доктор Купър — рече Председателят, — седнете.

В стаята освен стола имаше дървен нар и кофа. Гласът на Председателя отекна неприятно сред облицованите с плочки стени и звукоизолирания таван и под.

Доктор Купър седна на нара, без да сваля очи от жилестия сивокос свещеник. Облиза пресъхналите си устни и зачака да чуе какво още му се готви.

— Казахте, че почти сте успели да разделите детето от демона му? — попита отец Макфайл.

— Според нас нямаше никакъв смисъл да отлагаме — с разтреперан глас отвърна докторът, — тъй като опитът така или иначе трябваше да се извърши. Заведохме детето в лабораторията, но тогава нахълта госпожа Колтър и отведе момичето в апартамента си.

Зайката отвори широко очи и ги впери уплашено в Председателя, после отново примижа и скри лицето си.

— Това трябва да е било много потискащо — поклати глава отец Макфайл.

— Цялата програма беше изключително трудна — побърза да се съгласи доктор Купър.

— Учудвам се, че не сте потърсили помощта на Съда на Консисторията. Ние тук имаме здрави нерви.

— Ние… аз… казаха ни, че програмата се процежда с благословията на… Начинанието беше на Жертвения съвет, но ние знаехме, че има одобрението на Дисциплинарния съд на Консисторията. Иначе никога не бихме се съгласили да участваме. За нищо на света!

— Разбира се. А сега по другия въпрос. Имахте ли някаква представа в каква насока се водят изследванията на лорд Азриел? И какъв би могъл да е източникът на колосалната енергия, освободена от него в Свалбард?

Доктор Купър преглътна. В напрегнатата тишина от брадичката му се стече капка пот и падна на циментовия под. И двамата мъже я чуха отчетливо.

— Ами… — колебливо изрече докторът. — Един от нашия екип забеляза, че в процеса на разединяване се отделя енергия. За да се овладее, са нужни огромни сили, но също както атомният взрив може да се предизвика с помощта на обикновен експлозив, така и тук може да се използва анбарен ток с високо напрежение… Това обаче не се прие сериозно. Аз самият не обръщах внимание на хрумванията му — искрено добави той, — защото знаех, че без нужната санкция те може да прозвучат като ерес.

— Много разумно. И къде е сега този ваш колега?

— Той беше един от онези, които загинаха при нападението.

Председателят се усмихна. Толкова сърдечно, че демонът на мъжа потрепери и се сгуши на гърдите му.

— Дръжте се, доктор Купър! — окуражи го отец Макфайл. — Искаме да сте силен и храбър! Очакват ни велики дела, велика битка ще се води! Вие трябва да получите прошката на Всемогъщия, а това ще стане, като ни съдействате и не скривате нищо, дори клюките и най-безумните хрумвания. Сега искам да насочите цялото си внимание към казаното от онзи ваш колега. Той правеше ли някакви експерименти? Оставил ли е бележки? Доверявал ли се е някому? Какво оборудване е използвал? Опитайте се да си спомните всичко, доктор Купър. Ще разполагате с хартия, перо и цялото време, което ви е нужно. Тази стая тук не е много удобна. Ще наредя да ви преместят в по-добра. Какви мебели бихте искали да получите? Маса ли предпочитате или писалище? Може би ще искате пишеща машина? Или ще диктувате на стенограф? Достатъчно е да кажете на охраната, и ще получите всичко, от което се нуждаете. От вас се иска единствено да мислите през цялото време за вашия колега и за неговата теория. Задачата ви е да си спомните, а ако е нужно, и да преоткриете онова, което е знаел той. Когато разберете какви инструменти са ви нужни, тутакси ще ги получите. Това е велика задача, доктор Купър! И вие сте щастливец, че сте натоварен с нея. Благодарете на Бога!

— Благодарен съм от цялата си душа, отче Председател!

Стиснал с ръка смъкващите се панталони, философът се изправи и не спря да се кланя, без дори да го съзнава, докато Председателят на Дисциплинарния съд на Консисторията не излезе от килията.

Тази вечер кавалерът Тиалис, жилоногият шпионин, се промъкна през улиците и алеите на Женева, за да се срещне с колежката си лейди Салмакия. Това беше опасно пътешествие и за двамата. Опасно и за онези, които биха се осмелили да се изпречат на пътя им, но най-вече за тях самите. Не една дебнеща котка беше намерила смъртта си от отровните им шпори, но само преди седмица кавалерът едва не изгуби ръката в от зъбите на някакво улично псе. Спаси го светкавичната намеса на дамата.

Срещата им беше на седмото от уговорените места, в корените на един чинар сред малка проскубана градинка. Двамата си обмениха новостите. Лейди Салмакия беше научила от свръзката си, че рано вечерта Обществото е получило покана от Председателя на Съда на Консисторията да се срещнат и да обсъдят въпроси от взаимен интерес.

— Не си губи времето — отбеляза кавалерът. — Но бас държа, че не им е казал за своя убиец.

Той й разказа за плановете да убият Лира. Салмакия не беше изненадана.

— Това можеше да се очаква. Тези хора имат желязна логика. Тиалис, мислиш ли, че някога ще видим това дете?

— Не знам, но ми се иска. До скоро, Салмакия. Утре при фонтана.

Зад тези кратки фрази остана недоизречено едно нещо, за което никога не говореха — мимолетността на техния живот в сравнение с човешкия. Жилоногите живееха девет-десет години, рядко повече, а и Тиалис, и Салмакия вече караха осмата. Старостта не ги плашеше — те умираха в разцвета на силите си, внезапно, а детството им беше твърде кратко. Ала в сравнение с тях животът на едно дете като Лира изглеждаше толкова дълъг, колкото беше дълъг животът на вещиците спрямо нейния.

Кавалерът се върна в колежа „Сейнт Джером“ и започна да съчинява съобщението, което щеше да изпрати на лорд Роке по магнитния резонатор.

Докато той беше на срещата с лейди Салмакия, Председателят прати да повикат отец Гомес. Двамата се молиха в кабинета му около час, после отец Макфайл даде на младия свещеник предварително опрощение, което щеше да снеме от него вината за убийството на Лира. Отец Гомес изглеждаше преобразен. Увереността, която беше изпитал след тази процедура, караше очите му да блестят още по-фанатично.

Двамата седнаха да обсъдят практическите въпроси, парите и всичко останало, накрая Председателят каза:

— Тръгнете ли веднъж, отче Гомес, не можете вече да разчитате на никаква помощ от наша страна. Може да не се върнете, и със сигурност повече няма да чуете за нас. Мога да ви дам само един съвет: не търсете момичето. Това ще ви издаде. Търсете изкусителката. Последвайте я и тя ще ви отведе при детето.

— Тя? — повтори отец Гомес изумен.

— Да, тя. Алетиометърът ни го каза. Светът, от който идва изкусителката, е странен. Ще видите много неща, които ще ви слисат и уплашат, отче Гомес. Не позволявайте това да ви отвлече от светата мисия, която имате да изпълнявате. Вярвам в силата на вашата вяра. Тази жена се е отправила, водена от силите на злото, към мястото, където ще може да срещне детето и да го съблазни навреме. Естествено, ако не успеем да отдалечим момичето от сегашното му местонахождение. Това е планът, към който трябва да се придържаме на първо място. А вие, отче Гомес, сте единствената ни гаранция, че силите на злото няма да надделеят, ако това не стане.

Отец Гомес кимна. Демонът му, едър лъскав бръмбар със зелен гръб и преливащи се багри, щракна с твърдите си крила.

Председателят отвори едно чекмедже и подаде на младия свещеник малък свитък.

— Тук е всичко, което знаем за жената — каза той, — за света, от който идва, и за мястото, където са я видели за последен път. Прочетете го, скъпи ми Луис, и бъдете благословен.

Никога дотогава отец Макфайл не беше използвал кръщелното име на младия свещеник. Отец Гомес усети как сълзи на радост изпълват очите му, докато целуваше Председателя за сбогом.

…ти си Лира.

Тогава тя разбра какво иска да й каже момчето. Усети, че й се завива свят, дори насън. Върху плещите й лягаше тежко бреме. И за да стане още по-тежко, сънят отново я налегна и лицето на Роджър като че потъна в сянката.

— Аз… аз знам… На наша страна има какви ли не хора, такива като доктор Малоун… Знаеш ли, Роджър, че има още един Оксфорд, също като нашия? И тя… Открих я в… Тя ще ни помогне… Но има само един човек, който наистина…

Сега беше почти невъзможно да го види, а мислите й се лутаха и се разпръскваха като овце в полето.

— Но ние можем да му вярваме, Роджър — със сетно усилие изрече Лира, — …