Кехлибареният далекоглед

15.Ковачницата

В това време жилоногите говореха за ножа. След като сключиха с Йорек Бирнисон мир, основан на взаимно недоверие, те се върнаха на издатината, за да не му се пречкат. Когато пламъците лумнаха и пращенето и ревът на огъня изпълниха пещерата, Тиалис прошепна:

— Не бива да се отделяме от него. Щом ножът бъде готов, трябва да сме до него като сенки.

— Той през цялото време е нащрек и се оглежда дали не го следим — каза Салмакия. — Момичето е по-доверчиво. Мисля, че нея можем да я изиграем. Тя е невинна душа и лесно се привързва. Можем да опитаме с нея. Нямаме друг избор, Тиалис.

— Но ножът е у него и само той може да го използва.

— Само че няма да тръгне никъде без нея.

— Ако ножът е у него, тя ще трябва да го следва. И си мисля, че когато го поправят, двамата ще го използват да се промъкнат в друг свят и да ни избягат. Видя ли как той й попречи да говори, за да не каже нещо излишно? Намислили са нещо и то е съвсем различно от онова, което искаме от тях.

— Ще видим. Но мисля, че имаш право, Тиалис. Трябва да стоим близо до момчето, каквото и да се случи.

Двамата се спогледаха, когато Йорек Бирнисон започна да подрежда инструментите в импровизираната си ковачница. Изкусните работници в ковачниците на лорд Азриел с техните доменни пещи и прокатни станове, с анбарните пещи и хидравличните преси биха се смели на примитивното огнище, на каменния чук и приспособената за наковалня част от бронята на Йорек. Въпреки това в движенията му се долавяше увереност, която бързо изтри усмивките им.

Лира и Уил се върнаха с дървата и Йорек им даде указания как да подклаждат огъня. Той оглеждаше внимателно всяко клонче, въртеше го в ръце и после казваше на децата къде и под какъв ъгъл да го поставят, а понякога откършваше част от него и я слагаше най-отгоре. Огънят, който се разгоря, беше неочаквано буен, но най-силният пламък беше съсредоточен отстрани.

В пещерата вече не се дишаше от жега. Йорек продължаваше да подклажда огъня и накара децата още два пъти да ходят за клони, за да е сигурен, че дървата ще стигнат да довърши работата си.

Мечокът обърна един от камъните на пода на пещерата и нареди на Лира да потърси още от същия вид. Той обясни, че тези камъни при нагряване изпускат газ, който ще обвие ножа и ще спре достъпа на въздух до острието, а металът има свойството да поглъща част от въздуха и това влошава качеството му.

Лира започна да се оглежда и скоро с помощта на Панталеймон, превърнат в бухал, събра десетина такива камъка. Йорек й обясни как и къде да ги нареди, после й показа как да вее с метличката от клони, за да е сигурна, че газът приижда равномерно към наковалнята.

Уил трябваше да се грижи за огъня и мечокът дълго и подробно му обяснява как точно трябва да го поддържа, докато се увери, че е разбрал всичко. От правилното подклаждане зависеше много, а той нямаше да има възможност да прекъсва работата си, за да им дава указания. Ако Уил се справеше със задачата си, всичко щеше да върви като по вода.

Йорек обясни още нещо — че поправеният нож няма да изглежда такъв, какъвто е бил. Щеше да стане по-къс, защото всяко строшено парче щеше да припокрива съседните, иначе нямаше как да бъдат съединени. Повърхността също щеше да се окисли леко, независимо от изпускания от камъните газ, и част от блясъка щеше да се изгуби. Естествено, дръжката щеше да бъде съвсем овъглена, затова пък острието щеше да стане не по-малко остро.

Уил се вглеждаше в пламъците със сълзящи очи и наместваше всяка клонка с обгорени пръсти, но накрая огънят се разгоря точно така, както го искаше Йорек.

През това време мечокът стържеше и удряше с чука един камък, голям колкото юмрук, след като беше изпробвал и отхвърлил няколко преди него. Със силни удари той оформи главата на чука и я заглади. Замириса на пушек и барут. Двамата шпиони наблюдаваха с интерес, дори и Панталеймон беше нетърпелив — беше се превърнал в сврака и махаше с крила над огъня да го разпалва.

След известно време чукът беше готов и Йорек постави първите две парчета от кинжала в огнището, после нареди на Лира да издухва с метличката газа към тях, а самият той застана над огъня и зачака. Уил видя как повърхността на метала започна да се нажежава — най-напред почервеня, после стана жълта, накрая бяла.

Йорек изчакваше, готов с едно движение да измъкне парчетата от огъня. Металът отново се промени, повърхността му заблестя ослепително и започна да изпуска искри.

Дясната ръка на Йорек се стрелна към огъня и измъкна едното парче, после и второто. Стиснал метала с огромните си остри нокти, той внимателно го постави върху наковалнята, приспособена от гърба на ризницата му. Уил усети миризмата на обгорени нокти, но мечокът не й обърна внимание, а светкавично нагласи двете парчета така, че да се припокрият, вдигна каменния чук и го стовари върху тях.

Върхът на ножа подскочи върху наковалнята и Уил с трепет си помисли, че целият му по-нататъшен живот зависи от онова, което ще се случи с това триъгълно парче метал, способно да напипва пролуките между атомите. Опънатите му нерви като че откликваха на всяко потрепване на пламъка, на всяко разместване на атомите в металната решетка. Преди да види работата на Йорек, той беше убеден, че ножът може да бъде поправен само с най-съвършени инструменти, в истинска пещ, но сега разбираше, че мечият крал е сътворил най-съвършените инструменти и най-добрата пещ, която може да съществува.

Сред чукането и звъна на метал се надигна гласът на Йорек:

— Дръж го с мислите си! Ти също си ковач и участваш заедно с мен!

Уил усещаше как цялото му същество се разтърсва от ударите на тежкия чук, който мечокът стискаше. Следващото парче също трябваше да се нажежи и Лира усърдно махаше с метличката, за да прати нагорещения газ към него и да го предпази от разяждащото въздействие на въздуха. Уил чувстваше всичко това, усещаше как атомите се свързват помежду си и образуват нови кристали, как се оформя нова невидима решетка.

— Върхът! — изрева Йорек. — Дръж върха прав!

Той се подчини и му помогна мислено да съедини двете парчета, които прилепнаха съвършено едно към друго.

Когато стигнаха до последното късче, ушите на Уил бучаха. Той ce чувстваше толкова изтощен, че едва успяваше да реди клонките в огъня. От него се искаше да вижда всяка връзка, иначе ножът нямаше да бъде същият. Бяха стигнали до най-трудната част — трябваше да съединят острието с последното малко парче, за което беше закрепена дръжката. Ако Уил не успееше да го задържи мислено в едно цяло с останалата част, ножът просто щеше да се разпадне, сякаш не е бил поправян.

Мечокът също го знаеше и спря, преди да започне нагряването на последното парче. Той погледна момчето и в очите му не се четеше нищо, само бездънен черен блясък, но Уил го разбра — това беше работа, тежка работа, но заедно те можеха да се справят с нея.

Никой не можеше да каже колко е продължило това последно усилие, но когато Йорек нанесе последния удар, Уил почувства как атомите се свързват и се наместват. Той се отпусна омаломощен на пода, неспособен да помръдне. Лира беше в същото състояние — очите й бяха изцъклени, клепачите зачервени, косата потъмняла от сажди и пушек. Самият Йорек беше като замаян. Бялата му козина беше опърлена на няколко места, цялата изпъстрена с петна от сажди.

Тиалис и Салмакия бяха спали на смени. Сега тя беше будна, а кавалерът спеше, но когато острието се охлади и от червено стана сиво, после сребристо, и Уил посегна към дръжката, Салмакия събуди спътника си, като сложи ръка на рамото му. Той тутакси скочи.

Ала момчето не докосна ножа, а само приближи длан до него. Температурата му все още беше твърде висока. Двамата шпиони се успокоиха и се отпуснаха върху скалната издатина. Йорек се обърна към Уил:

— Излез за малко. А ти остани тук, но не пипай ножа — нареди той на Лира.

Тя седна до наковалнята, където ножът се охлаждаше. Йорек й каза да подклажда огъня и да не го оставя да догори — имаше още една, последна операция, преди да приключат.

Уил тръгна след мечока към тъмния склон. Студът беше жесток, особено след адската жега в пещерата.

— Не е трябвало да правят този нож — продума Йорек, след като бяха вървели мълчаливо няколко минути. — И може би не биваше да го поправям. Боя се. Никога преди не съм имал опасения, никога не съм се съмнявал. Сега съм изпълнен със съмнения. Съмнението е човешка черта, непозната на мечките. Ако се превръщам в човек, значи нещо не е наред, става нещо лошо. И аз го влошавам още повече.

— Но когато първата мечка е изковала първата броня, това лошо ли е било?

Йорек мълчеше. Двамата стигнаха до голяма пряспа. Мечокът легна в нея и се отъркаля, а във въздуха се разхвърчаха облаци от сняг — сякаш самият той беше от сняг, неговото живо въплъщение.

След малко той се изправи, изтръска се и едва тогава отговори:

— Може би. Но преди тази първа бронирана мечка не е имало други. Поне не знаем за това. Така се слага началото на традицията. Ние познаваме традициите и ги спазваме твърдо и неотклонно. Без традицията мечият дух е слаб, както е слаба мечата плът без бронята. Но си мисля, че като поправих този нож, аз пристъпих отвъд мечата природа. Може би съм същият глупак като Йофур Ракнисон. Времето ще покаже. Ала сега съм неуверен й разколебан. Кажи ми, защо се счупи ножът?

Уил разтърка главата си с две ръце, за да прогони зараждащата се болка.

— Жената ме погледна и си помислих, че има лицето на майка ми — каза той, като се опитваше да извика спомена. — Тогава ножът попадна на нещо, което не можеше да пробие, а умът ми едновременно го тласкаше напред и го дърпаше назад. Затова се счупи. Сигурен съм, че жената знаеше какво прави. Много е умна.

— Винаги, когато говориш за ножа, споменаваш майка си или баща си.

— Така ли? Да… Май че си прав.

— И какво мислиш да правиш?

— Не знам.

Внезапно Йорек посегна и стовари върху него лявата си лапа, толкова силно, че Уил се търколи надолу по склона и спря почти в подножието му. Ушите му запищяха.

Йорек бавно се спусна до него.

— Отговори ми честно — каза той.

Уил се изкушаваше да каже: „Ти не би направил това, ако ножът беше у мен!“, но се сдържа. Йорек и така го знаеше прекрасно. Би било глупаво и обидно да му го напомня. И все пак изкушението беше много силно.

Момчето се изправи и го погледна в очите.

— Казах, че не знам — изрече с привидно самообладание, — защото още не съм наясно с онова, което смятам да направя. Все още не мога да го преценя трезво. То ме плаши, плаши и Лира. Въпреки това се съгласих веднага, щом тя го каза.

— И какво е то?

— Искаме да слезем в света на мъртвите и да говорим с духа на Роджър, приятел на Лира. Същото момче, което е било убито в Свалбард. И ако наистина има свят на мъртвите, тогава и баща ми ще е там и аз искам да говоря с него, стига да е възможно. Но съм раздвоен, защото не по-малко искам да се върна у дома и да се грижа за майка си, а това със сигурност е възможно. Баща ми и ангелът Балтамос ми казаха, че трябва да ида при лорд Азриел и да му предложа ножа — кой знае, може пък и те да са прави…

— Ангелът избяга — подметна мечокът.

— Той не е воин. Направи каквото можа, но на повече не е способен. Не само той беше уплашен — аз също се боя. Трябва да го обмисля. Може би понякога грешим, защото грешният избор е по-опасният, а ние се боим да не изглеждаме страхливци и тъкмо затова избираме опасността. Повече ни вълнува да не изглеждаме страхливци, отколкото да отсъдим правилно. Много е трудно. Точно затова не ти отговорих.

— Ясно — кимна мечокът.

Двамата мълчаха дълго — поне така се стори на Уил, който едва издържаше на хапещия студ. Но Йорек още не беше свършил, а момчето се чувстваше слабо и замаяно от удара и не смееше да се довери на краката си.

— Много компромиси направих — промълви мечият крал. — Може би с помощта, която ти оказвам, аз обричам кралството си на унищожение. А може и да не е така, може би унищожението така или иначе е неизбежно. А може и да съм го отдалечил във времето. Това ме тревожи — принуден съм да върша неща, чужди на мечата природа, да мисля и да се съмнявам като човек. Но едно нещо ще ти кажа. Ти и сам го знаеш, но предпочиташ да си затвориш очите. Затова ще го изрека открито, за да съм сигурен, че си ме разбрал. Ако искаш да успееш в това, което си си наумил, не бива да мислиш за майка си. Забрави я засега. Ако умът ти е раздвоен, ножът пак ще се счупи. А сега искам да се сбогувам с Лира. Ти ще трябва да останеш в пещерата — онези двамата няма да позволят да се скриеш от погледа им, а аз не искам да чуят какво си говорим с нея.

Уил усети как гърлото му се свива и дъхът му се учестява, но успя да промълви:

— Благодаря, Йорек Бирнисон.

И това беше всичко.

Двамата закрачиха мълчаливо към пещерата, където огънят озаряваше с топлите си отблясъци дълбокия мрак.

Йорек се зае с последната процедура по възстановяването на тънкия кинжал. Той го пъхна в неугасналите въглени и дълбините на метала засияха със стотици преливащи се цветове. Когато настъпи моментът, Йорек нареди да Уил да го извади и да го хвърли в преспата пред входа на пещерата.

Дръжката от розово дърво беше овъглена и разкривена, но Уил омота една риза около ръката си и изпълни точно нарежданията на мечока. Сред съскането и кълбящата се пара той усети как атомите най-сетне се свързват в неделимо цяло и ножът е така остър, както и преди, а върхът може да открива невидими за окото пролуки.

Ала видът му не беше същият. Сега беше по-къс и не толкова изящен, а сребристата му повърхност бе помътняла. Всъщност изглеждаше грозен и наранен.

Когато се охлади достатъчно, Уил го пъхна в раницата, седна и зачака Лира да се върне, без да обръща внимание на двамата шпиони.

Йорек я отведе още по-далеч, където не можеха да ги видят от пещерата, обгърна я с огромните си лапи и тя се настани в тях като в люлка, а Панталеймон се сгуши на гърдите й, превърнат в мишле. Йорек се наведе над нея и притисна лице към обгорените й ръце. Без да каже дума, той започна да ги ближе. Това облекчи болката й и я накара да се почувства спокойна и сигурна както никога в живота си.

Ала когато ръцете й бяха чисти от саждите и мръсотията, Йорек заговори. От вибриращия му глас по гърба й полазиха тръпки.

— Лира Златоуста, какъв е този план да идеш на гости при мъртвите?

— Хрумна ми насън, Йорек. Видях духа на Роджър, който ме викаше… Нали си спомняш Роджър? След като се разделихме с теб, той беше убит и вината беше моя, поне аз така го чувствам. И си мисля, че трябва да довърша започнатото, това е всичко. Да отида и да му кажа, че съжалявам — и ако мога, да го измъкна оттам. Ако Уил може да отвори прозорец към света на мъртвите, значи трябва да опитаме.

— Мога и трябва са различни неща.

— Но ако трябва и можеш, тогава нямаш извинение да не го направиш.

— Докато си жива, нямаш работа с мъртвите.

— Не е така, Йорек — меко възрази тя. — Длъжни сме да спазваме обещанията си, независимо колко е трудно. Ще ти призная, само на теб — умирам от страх. И ми се иска никога да не ми се беше присънвал този сън, а на Уил да не му беше хрумвало, че можем да проникнем там с помощта на ножа. Но станалото — станало. Не можем да се измъкнем.

Лира усети треперенето на Панталеймон и го погали с изранените си ръце.

— Само че не знаем как да стигнем дотам — продължи тя. — И няма да разберем, докато не опитаме. А ти какво ще правиш, Йорек?

— Ще се върна на север с моите поданици. Не можем да живеем в планината. Дори снегът тук е различен. Мислех, че ще можем да останем, но в морето ще ни е по-лесно, дори и да е топло. Това си струваше да се знае. Освен това си мисля, че ще сме нужни там. Усещам войната, когато е на прага ми. Надушвам я. Чувам я. Преди да тръгна насам, говорих със Серафина Пекала. Тя ми каза, че отива при повелителя Фаа и циганите. Ако се задава война, ние ще сме нужни там.

При споменаването на познатите и скъпи имена Лира се оживи и се изправи. Но Йорек още не беше свършил.

— Ако не успеете да се измъкнете от света на мъртвите, няма да се видим никога повече, защото аз нямам дух. Тялото ми ще остане на земята, а после ще се превърне в част от нея. Но ако стане така, че и двамата оцелеем, ти винаги ще бъдеш скъп и почитан гост в Свалбард. Същото важи и за Уил. Той каза ли ти какво стана, когато се срещнахме за пръв път?

— Не, каза само, че било на някаква река.

— Той ме засрами. Мислех, че никой не е способен да го направи, но това момче се оказа твърде дръзко и твърде умно. Никак не съм във възторг от този ваш план, но ако има някой, на когото бих те поверил, това е Уил. Двамата сте си лика-прилика. Всичко хубаво, Лира Златоуста, скъпа моя приятелко!

Тя се повдигна на пръсти, обви ръце около врата му и притисна лице в козината му, неспособна да изрече и дума.

Минута по-късно мечокът се изправи и нежно се освободи от прегръдката й, после се обърна и безмълвно се отдалечи в мрака. Силуетът му почти мигновено избледня на фона на покритата със сняг земя, а може би очите на момичето бяха замъглени от сълзите и не можеха да го видят.

Уил чу стъпките й на пътеката и се обърна към двамата шпиони.

— Не мърдайте! — нареди им. — Вижте, ето го ножът. Няма да го използвам. Останете тук.

Когато излезе навън, намери Лира ридаеща на пътеката, а до нея Панталеймон, превърнат във вълк, беше вдигнал глава към тъмното небе. Лира мълчеше, а отблясъците от догарящия огън се отразяваха в бледия сняг и осветяваха мокрите й страни. Сълзите й се оглеждаха в очите на Уил и ги свързваха с тънка невидима нишка.

— Толкова много го обичам, Уил! — разтреперана прошепна тя. А той изглеждаше стар! Гладен, стар и тъжен… Само ние ли останахме, Уил? Не можем да разчитаме вече на никого… Само двамата сме. Но още не сме достатъчно пораснали. Толкова сме малки… Прекалено малки… Господин Скорзби е мъртъв, а Йорек е стар… Ще трябва да се справим сами с всичко.

— Можем да се справим — каза твърдо той. — Повече няма да се обръщам назад. Можем да го направим! Но сега ще трябва да поспим, а ако останем в този свят, вероятно ще дойдат гироптерите, шпионите са ги повикали… Мисля да отворя прозорец и да спим другаде. Не ми се иска онези двамата да идват с нас, но… Ако не сега, ще трябва да се отървем от тях някой друг път.

— Да — кимна Лира, подсмръкна и изтри носа си с ръкав. — Да опитаме. Сигурен ли си, че ножът действа? Изпробва ли го?

— Знам, че действа.

Панталеймон се беше превърнал в тигър — да плаши шпионите, поне такава беше целта — и влезе пред тях в пещерата. Лира и Уил нарамиха раниците.

— Какво правите? — попита Салмакия.

— Отиваме в друг свят — отвърна Уил и извади ножа.

Усети го отново цял и могъщ. Не си беше давал сметка колко много го обича.

— Но вие трябва да чакате гироптерите на лорд Азриел! — заяви Тиалис.

— Нямаме такова намерение. Ако се приближите до ножа, ще ви убия. Елате с нас, ако желаете, но не можете да ни накарате да останем. Тръгваме си.

— Вие ни излъгахте!

— Не е така — възрази Лира. — Аз ви излъгах. Уил не лъже. Трябваше да се сетите.

— Къде отивате?

Момчето не отговори, а вдигна ножа и направи разрез.

— Правите грешка! — заяви Салмакия. — Трябва да го разберете и да ни послушате. Не сте помислили…

— Помислили сме — прекъсна я Уил. — Мислихме много, но утре ще ви кажем какво сме измислили. Можете да дойдете с нас или да се върнете при лорд Азриел, както предпочитате.

Беше отворил света, в който преди време избягаха с Барух и Балтамос — онзи с безкрайния плаж и палмите отвъд пясъчните дюни.

— Тук ще спим — каза той. — Мястото е добро.

Всички преминаха отвъд и Уил тутакси затвори прозореца. Двамата с Лира се отпуснаха изтощени на пясъка, а лейди Салмакия остана на стража. Кавалерът отвори магнитния резонатор и започна да предава съобщението си в тъмното.