Кехлибареният далекоглед

28.Полунощ

— Мариса, събуди се! — каза лорд Азриел. — След малко кацаме.

Над базалтовата крепост зората се разпукваше в цялото си великолепие. Госпожа Колтър, разбита и отчаяна, отвори очи. Не беше заспивала нито за миг. Видя ангела Ксафания да се рее над площадката за кацане, после силуетът й се очерта над кулата, докато мислелетът наближаваше бойниците.

В мига, в който се приземиха, лорд Азриел изскочи от кабината и се затича към западната стражева кула, където го чакаше крал Огунве, и дори не се обърна да я погледне. Механиците, които тутакси се приближиха да приберат машината, също не й обърнаха внимание. Никой не я попита за мислелета, който беше откраднала, никой не й проговори — сякаш изведнъж беше станала невидима. Тя бавно се запъти към стаята в елмазената кула, където ординарецът предложи да й донесе храна и кафе.

— Все едно какво ще бъде — прие тя. — И благодаря. А, между другото… Алетиометристът на лорд Азриел, господин…

— Господин Базилидес?

— Точно така. Дали ще има възможност да дойде за малко?

— В момента работи с книгите си, госпожо. Ще го помоля да дойде, щом се освободи.

Тя се изми и се преоблече в единствената чиста риза, която й беше останала. Студеният вятър, който блъскаше прозорците, и сивата утринна светлина я накараха да потрепери. Постави още въглища върху железния мангал с надеждата да се постопли малко, но студът не беше в плътта, а в душата й.

След десетина минути на вратата се почука. Бледият тъмноок алетиометрист с демон славей на рамото пристъпи в стаята и се поклони. Секунда по-късно влезе и ординарецът с поднос с хляб, сирене и кафе.

— Благодаря, че дойдохте, господин Базилидес — каза госпожа Колтър. — Закусихте ли вече?

— Бих пийнал малко кафе, благодаря.

— Кажете ми, моля ви — започна тя, докато му наливаше кафе, — защото съм сигурна, че следите събитията. Дъщеря ми жива ли е?

Мъжът се поколеба. Златистата маймунка се вкопчи в ръката на госпожа Колтър.

— Жива е — изрече Базилидес, — но…

— Какво? Моля ви, кажете!

— Тя е в света на мъртвите. Известно време не можех да разтълкувам какво ми казва инструментът. Струваше ми се невъзможно. Но не може да има никакво съмнение — тя и момчето са отишли в света на мъртвите и са отворили прозорец, през който да пуснат духовете. В мига, в който излязат на открито, мъртвите се разтварят като демоните си преди това, но изглежда за тях това е най-желаният и жадуван край. Алетиометърът ми казва, че дъщеря ви е решила така, защото е чула някакво предсказание, според което на смъртта ще бъде сложен край, и е решила, че й е отредено тя да изпълни тази задача. В резултат на това сега има изход от света на мъртвите.

Госпожа Колтър беше неспособна да изрече и дума и се беше обърнала към прозореца, за да скрие вълнението си. Най-сетне проговори с усилие:

— А ще се върне ли жива? О, да, забравих, че не можете да предсказвате. Тя… как е… и…

— Измъчва се, изпитва болка и страх. Но момчето е с нея, също и двамата жилоноги шпиони. Всички са заедно.

— А бомбата?

— Бомбата не я е наранила.

На госпожа Колтър изведнъж й премаля. Единственото, което искаше, беше да си легне и да спи непробудно месеци, години. Отвън въжето на знамето плющеше на вятъра, а враните, които кръжаха над крепостните стени, грачеха зловещо.

— Благодаря ви, господине — промълви тя. — Направихте ми голяма услуга. Моля ви, ако разберете още нещо за нея — къде е, какво прави, — да ми кажете.

Мъжът се поклони мълчаливо и си тръгна. Госпожа Колтър легна на походното легло, но още дълго не можа да склопи очи, колкото и да опитваше.

— На какво ви прилича това, кралю? — попита лорд Азриел. Той гледаше през телескопа в стражевата кула към небето на запад. Онова, което беше привлякло вниманието му, имаше фермата на планина, висяща в небесата на педя над хоризонта и обвита в облаци. Беше доста далеч и от такова разстояние изглеждаше не по-голяма от палец. Само дето преди това я нямаше, а сега висеше абсолютно неподвижно пред погледа им.

Телескопът я приближаваше, но не даваше възможност да се видят някакви подробности — облаците пак приличаха на облаци, независимо от увеличението.

— Облачната планина — каза Огунве. — Или как я наричаха там, Колесницата?

— Точно така, с Наместника начело. Той се е скрил добре, този Метатрон. За него се разправя в апокрифите — че някога бил човек и се наричал Енох, син на Диред, шест поколения след Адам. А сега управлява царството. И има намерение да направи нещо повече, ако онзи ангел, когото намериха край сярното езеро, не е сбъркал. Ако спечели тази битка, Метатрон ще се намеси пряко в човешкия живот. Представете си само, Огунве — една постоянна Инквизиция, пред която бледнее дори Съдът на Консисторията, и във всеки свят нейни шпиони и предатели, ръководени лично от злия разум, властващ над тази планина… Всемогъщият поне имаше доблестта да се оттегли и да остави мръсната работа като горенето на еретиците и бесенето на вещиците на поповете. Този новият ще е къде по-лош!

— И първата му работа беше да нападне републиката! — додаде Огунве. — Погледнете — това дим ли е?

Откъм Облачната планина се надигна сиво валмо, което се разпръсна и замъгли синьото небе. Но не можеше да е дим, защото се движеше срещу вятъра, който разкъсваше облаците.

Кралят вдигна далекогледа към очите си и възкликна:

— Ангели!

Лорд Азриел се отдръпна от телескопа и се изправи, засланяйки очите си с ръка. Откъм Облачната планина се приближаваха стотици, хиляди, десетки хиляди ангели. От пълчищата им небето почерня. Лорд Азриел беше виждал огромни ята от милиарди сини скорци, които кръжаха надвечер над палата на император К’анг-По, но дори и той не си беше представял такова множество, събрано на едно място. Летящите създания се струпаха в сбита маса и бавно се устремиха на север и на юг.

— А това пък какво е? — посочи лорд Азриел нататък. — Не ще да е вятърът!

В северния край на планината облакът се завъртя като торнадо и от него се развяха дълги дрипави валма. Но лорд Азриел беше прав — движението идеше отвътре. Облакът започна да се кълби и да се издува, после се раздели за миг.

Онова, което видяха, не беше планина, но успяха да го зърнат само за миг, после облакът отново се сгъсти, сякаш издърпан от невидима ръка, и скри гледката. Края Огунве свали далекогледа.

— Това не е планина — рече той. — Видях оръдейни платформи…

— Аз също. И всевъзможни съоръжения. Интересно дали Метатрон вижда през облаците? В някои светове имат специални машини за тази цел. Но колкото до армията му, ако тези ангели са всичко, с което разполага…

Кралят нададе кратък възглас на изумление, а може би на отчаяние. Лорд Азриел се обърна и сграбчи ръката му с такава, сила, че пръстите му се впиха като клещи в плътта на мъжа.

— Те нямат това! — извика той и разтърси неистово ръката му. — Нямат плът!

После докосна грапавата буза на приятеля си.

— Колкото и да сме малко, колкото и да е кратък животът ни, колкото и слаби да изглеждаме — пак сме по-силни от тях! Те ни завиждат, Огунве! Това е, което подхранва омразата им, сигурен съм. Копнеят да имат нашите тела, толкова мощни и солидни, така свързани със земята! И ако ги ударим с цялата си сила и решимост, ще ги пометем, сякаш са мъгла. И силата им е толкова, колкото на мъглата.

— Азриел, те имат съюзници от хиляди светове, също такива живи същества като нас. — Ние ще победим.

— А ако е пратил тези ангели да търсят дъщеря ви?

— Дъщеря ми! — извика лорд Азриел ликуващо. — Не си ли струва да живееш дори само за да дадеш живот на такава дете! Не й стига това, че отиде сам-сама при мечия крал и с хитрост изтръгна цяло кралство от лапите му — сега е слязла в света на мъртвите и е преспокойно ги е извела оттам! И това момче! Искам да го видя и да му стисна ръката. Знаехме ли с какво се захващаме, когато подехме този бунт? Не, но и те — Всемогъщият и неговият Наместник — те знаят ли с какво се захващат, щом е замесена дъщеря ми?

— Лорд Азриел, давате ли си сметка колко е важна тя за бъдещето?

— Честно казано, не. Точно затова искам да се видя с Вазилидес. Къде отиде той?

— При госпожа Колтър. Но човекът е уморен. Едва ли ще може да направи нещо, преди да си почине.

— Да е почивал по-рано! Ще пратите ли да го повикат? А, и още нещо. Помолете мадам Оксентиел да дойде в кулата, когато й е удобно. Искам да й поднеса съболезнованията си.

Мадам Оксентиел беше помощничката на лорд Роке и сега трябваше да поеме неговите задължения. Крал Огунве се поклони и остави командира си да се вглежда в сивкавия хоризонт.

През целия този ден армията се събираше. Ангелите на лорд Азриел полетяха над Облачната планина да търсят пролука, но безуспешно. Нищо не се промени — оттам не излитаха повече ангели, ветровете все така разкъсваха облаците, а те отново се струпваха, без да се разтворят нито за миг. Слънцето прекоси студения син небосвод и се спусна на югозапад, като позлатяваше облаците и обагряше мъглата около планината във всички оттенъци на млечнобялото, оранжевото и аленото. След залез облаците продължиха да изпускат слаба светлина, която идеше отвътре.

Вече се бяха събрали воините от всички светове, подкрепили въстанието на лорд Азриел. Механиците и шлосерите наливаха гориво в летателните апарати, зареждаха оръжията, нагласяха мерниците. С падането на мрака пристигнаха и подкрепления, които бяха посрещнати с радост. От север безшумно се занизаха една по една бронирани мечки, в това число и кралят им. Не след дълго пристигна и един от няколкото вещерски клана и клонките от омаен бор дълго свистяха в тъмното небе.

Сред равнината на юг от крепостта заблещукаха хиляди светлинки — становете на онези, които бяха дошли отдалеч, за да се включат в битката. А малко по-нататък ята ангели неуморно кръстосваха небето във всички посоки.

В полунощ в елмазената кула лорд Азриел обсъждаше положението с крал Огунве, ангела Ксафания, мадам Оксентиел и Теукрос Базилидес. Алетиометристът тъкмо беше замълчал и лорд Азриел се изправи и се приближи до прозореца, загледан в Облачната планина, която висеше в небето на запад. Останалите не продумваха — току-що бяха чули нещо, което накара лорд Азриел да пребледнее и да се разтрепери, и никой от тях не знаеше как да реагира.

Най-сетне лорд Азриел проговори:

— Господин Базилидес, сигурно сте много уморен. Благодаря ви за всичките ви усилия. Ще пийнете ли малко вино с нас?

— Благодаря, милорд — кимна тълкувателят.

Ръцете му трепереха. Крал Огунве му наля от златистото токайско и му подаде чашата.

— Какво значи това, лорд Азриел? — прозвуча чистият глас на мадам Оксентиел.

Лордът се върна на масата.

— Това означава — промълви той, — че когато започне битката, ще имаме още една задача. Дъщеря ми и това момче са били разделени по някакъв начин с демоните си, но се успели да оцелеят, а демоните са някъде в този свят. Поправете ме, ако греша някъде, господин Базилидес. Та, демоните им са някъде тук и Метатрон ще направи всичко възможно да се добере до тях. Ако успее да ги залови, децата ще трябва да ги последват, а ако двете деца попаднат в ръцете му, значи той ще владее бъдещето завинаги. Нашата задача е ясна — да намерим демоните преди него и да осигурим безопасността им, докато децата се съединят с тях.

— Каква форма имат тези демони? — попита мадам Оксентиел.

— Те още нямат постоянна форма, мадам — отвърна Теукрос Базилидес. — Могат да приемат всякакъв облик.

— И така — взе отново думата лорд Азриел, — да обобщим накратко: бъдещето на нашата република, на всяко разумно същество, на всеки един от нас зависи от това дъщеря ми да остане жива, а демонът й и този на момчето да не попаднат в ръцете на Метатрон, така ли е?

— Така е.

Лорд Азриел въздъхна почти удовлетворено, сякаш след дълъг размисъл беше стигнал до определен и съвсем неочакван отговор.

— Чудесно — заяви той, опирайки ръце на масата. — В такъв случай ето какво ще направим, когато битката започне. Крал Огунве, вие ще поемете командването на всички сили, бранещи крепостта. Мадам Оксентиел, вие незабавно ще разпратите хората си да търсят навсякъде момчето и момичето и техните демони. Когато ги откриете, ще ги защитавате дори с цената на собствения си живот, докато не се съединят. Доколкото разбирам, момчето е в състояние да избяга в друг свят и да си осигури безопасността.

Дамата кимна. Острата й сива коса проблесна в светлината на лампата като неръждаема стомана, а синият ястреб, който беше наследила от лорд Роке, изпляска с крила от стойката си до вратата.

— Ксафания — обърна се лорд Азриел към ангела, — какво знаете за този Метатрон? Някога той е бил човек. Дали още притежава физическата сила на човешко същество?

— Метатрон зае това високо положение доста след моето изгнание — отвърна Ксафания. — Никога не съм го виждала отблизо. Но той не би могъл да властва над царството, ако не е наистина силен. Силен във всякакъв смисъл. Повечето ангели избягват ръкопашния бой. Метатрон обича битките и умее да ги печели.

Огунве ясно виждаше, че на лорд Азриел му е хрумнала някаква нова мисъл, защото изведнъж доби разсеян вид, а погледът му за миг се разконцентрира, но после отново блесна с предишната сила.

— Добре, Ксафания, ето какво искам от вас. Господин Базилидес казва, че тяхната бомба не само е отворила бездна под световете, но е нарушила и самата структура на нещата така дълбоко, че навсякъде има цепнатини и пролуки. Някъде тук би трябвало да има път надолу към бездната. Искам да го потърсите.

— Какво мислите да правите? — дрезгаво попита Огунве.

— Мисля да унищожа Метатрон. Но моята роля е почти приключена. Дъщеря ми е тази, която трябва да оцелее, а нашата задача е да държим силите на царството далеч от нея и така да й дадем възможност да се добере до по-безопасен свят — тя, момчето и техните демони.

— А госпожа Колтър? — попита Огунве.

Лорд Азриел прокара ръка по челото си.

— Аз не бих я тревожил сега — каза той. — Оставете я на мира и ако можете, я защитете. Макар че… Може би не съм прав по отношение на нея. Каквото и да е сторила, поне никога не е пропускала да ме изненада. Но всички ние знаем какво трябва да правим и защо — трябва да защитаваме Лира, докато открие демона си и избяга. Може би нашата република е възникнала единствено с тази цел — да й помогне да го направи. Е, да се заемем със задачата си и да си свършим работата възможно най-добре.

Госпожа Колтър лежеше в леглото на лорд Азриел в съседната стая. Когато чу гласовете зад вратата, се размърда и се събуди от неспокойната дрямка с натежало от тревога и копнеж сърце.

До нея демонът й седна в леглото, но тя нямаше желание да стане и да се приближи до вратата. Единственото, което искаше да чуе, беше гласът на лорд Азриел, а не отделните думи. Помисли си, че двамата с него са обречени. Всички бяха обречени.

Най-сетне чу вратата на другата стая да се затваря и се изправи.

— Азриел — повика го тя, пристъпвайки в светлия кръг, очертан от лъчите на газената лампа.

Демонът му тихо изръмжа. Златистата маймунка сведе глава умолително, опитвайки се да успокои снежния леопард. Лорд Азриел навиваше някаква голяма карта и дори не се обърна.

— Азриел, какво ще стане с всички нас? — прошепна, придърпвайки един стол.

Лордът притисна длани към очите си. Лицето му беше уморено. Той седна и опря лакти на масата. Демоните им бяха застинали маймунката се беше свила върху облегалката на стола, а снежният леопард беше застанал нащрек и гледаше жената с немигащи очи.

— Не чу ли? — отвърна й с въпрос.

— Чух малко. Не можех да спя, но не съм подслушвала. Къде е Лира, знае ли някой?

— Не.

Той все още не беше отговорил на първия й въпрос и жената знаеше, че няма да го направи.

— Трябваше да се оженим — каза внезапно. — И заедно да я отгледаме.

Това беше толкова неочаквано, че той примигна. Демонът му изръмжа тихо и гърлено и протегна напред меките си лапи, за да заеме позата на сфинкс. Лордът не каза нищо.

— Не мога да понеса мисълта за забравата, Азриел — продължи тя. — Всичко друго, но не и това. Мислех, че болката е нещо по-лошо — вечните мъки… Мислех, че няма по-лошо от това… Но докато имаш разума си, способността да мислиш, все е по-добре, не съм ли права? По-добре, отколкото да не чувстваш нищо, просто да потънеш в мрак и завинаги да останеш там…

Той седеше и слушаше. Очите му бяха приковани в нейните с огромен интерес. Нямаше нужда да отговаря.

— Онзи ден, когато говореше такива думи за нея, а и за мен… Тогава си помислих, че я мразиш. Мога да разбера ненавистта ти към мен. Никога не съм те мразила, но бих те разбрала… Знам кое би те накарало да ме ненавиждаш. Но не разбирах защо би изпитвал подобни чувства към Лира.

Азриел бавно извърна глава, после отново я погледна.

— Спомням си, че каза нещо много странно в Свалбард, точно преди да напуснеш нашия свят — продължи тя. — Каза: „Ела с мен и ще унищожим Праха завинаги.“ Спомняш ли си? Ти не искаше да кажеш това. Всъщност искаше тъкмо обратното, нали? Чак сега го проумях. Защо не ми довери тогава какво в действителност искаш да направиш? Защо не сподели, че искаш да съхраниш Праха? Можеше да ми кажеш истината.

— Исках да дойдеш с мен — тихо и дрезгаво изрече той. — И мислех, че ще предпочетеш лъжата.

— Да — прошепна госпожа Колтър, — така си и мислех.

Не можеше да седи повече на едно място, но и нямаше сили да се изправи. За миг сетивата й измениха, главата й се замая, а звуците потънаха някъде и стаята като че притъмня, но почти мигновено усещанията се върнаха с още по-безпощадна сила. Нищо не беше се променило.

— Азриел…

Златистата маймунка протегна колебливо ръка и докосна лапата на снежния леопард. Мъжът гледаше и мълчеше, Стелмария също не помръдна, а очите й бяха приковани в госпожа Колтър.

— О, Азриел, какво ще стане с нас! — отново повтори тя. — Нима това е краят на всичко?

Той мълчеше.

Жената се изправи като в сън, вдигна раницата, оставена в един ъгъл на стаята, и измъкна отвътре пистолета си. Ала какво щеше да направи в следващия миг, си остана тайна, защото тъкмо тогава се чуха забързани стъпки. Някой тичаше по стълбите.

Всички се обърнаха към вратата. На прага се появи ординарецът и изрече запъхтяно:

— Извинете, милорд… двата демона… видели са ги близо до източната врата… в облика на котки. Стражата се опитала да ги заговори, да ги въведе вътре, но те не искали да се приближат. Само преди минутка…

Лорд Азриел изведнъж се преобрази. От умората не беше останала и следа. Той скочи и грабна шинела, наметна го на раменете си и се обърна към ординареца:

— Кажи на мадам Оксентиел. И заповядвам никой да не ги заплашва и да не прилага каквото и да било насилие! Който ги види, най-напред да…

Госпожа Колтър не можа да чуе нататък, защото той вече тичаше надолу по стълбите. Когато стъпките му заглъхнаха, единственият звук в стаята остана съскането на газената лампа и воят на вятъра отвън.

Очите й потърсиха златистата маймунка. Погледът на демона беше интелигентен и лукав — както винаги, но за тридесет и пет години жената се беше научила да разгадава всяко негово изражение.

— Добре — кимна тя. — Не виждам друг начин. Мисля…

Демонът веднага я разбра, скочи на гърдите й и я прегърна. Госпожа Колтър се загърна в подплатеното си с кожа палто, измъкна се тихо от стаята и тръгна по тъмното стълбище.