Кехлибареният далекоглед

30.Облачната планина

В кабината на мислелета беше госпожа Колтър, сама с демона си.

От барометричния висотомер нямаше особена полза в бурята, но разстоянието до земята можеше да се прецени по множеството пламъчета, осеяли равнината — горящите тела на свалените ангели, които не гаснеха въпреки проливния дъжд. Да се определи курсът, също не беше трудно — светкавиците, озаряващи небето, бяха по-ярки от светлината на фар. Трябваше само да заобикаля съществата, които се биеха във въздуха, и да внимава да не слезе прекалено ниско.

Не беше включила фаровете, защото искаше да се доближи незабелязано до планината, преди да я усетят и да я свалят. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силен ставаше напорът на вятъра. Един гироптер не би имал никакъв шанс — вилнеещата буря би го запратила към земята и би го смачкала като муха. Мислелетът се справяше по-лесно с вятъра и балансираше с лекота като сърфист върху вълните на Тихия океан.

Госпожа Колтър внимателно започна да се издига, вперила поглед пред себе си, без да поглежда уредите, и остави инстинктът й да я води. Демонът й скачаше из малката стъклена кабина и се оглеждаше във всички посоки, а когато беше нужно, я упътваше. Около машината удряха и трещяха светкавици, огромни разклонени копия, искрящи с ослепителна светлина. Тя летеше сред целия този хаос в малката машина и постепенно набираше височина, но посоката оставаше непроменена.

Когато наближи планината достатъчно, за да я види ясно, гледката я смая.

Напомни й за една ужасна ерес, чийто автор заслужено гниеше в тъмниците на Дисциплинарния съд. Нещастникът беше изказал предположението, че освен трите познати пространствени измерения съществуват и други — може би седем или осем, които не биха могли да се изследват пряко. Дори беше конструирал модел, показващ как биха могли да изглеждат. Госпожа Колтър беше видяла модела, преди да изгонят от него злия дух и да го изгорят. Гънки, сдиплени и навътре, и навън; ъгли и ръбове, които едновременно бяха вписани и описани; вътрешната част беше едновременно и външна — и обратното. Облачната планина й подейства по същия начин — заприлича й не толкова на скала, колкото на силово поле, което преобразуваше пространството, огъваше го, разтягаше го и го напластяваше, превръщайки го в тераси и зали, колонади и кули от въздух, светлина и пара.

Жената усети как в гърдите й се надига някакво странно ликуване и в следващия миг откри мястото, където можеше да се приземи сигурно — една обвита в мъгла тераса в северния край на планината. Досега единствената светлина идеше от мълниите, от редките пролуки в облаците, през които се процеждаха слънчевите лъчи, и от горящите ангели, подпалени от факлите на вещиците. Но светлината тук беше различна. Тя струеше от самата планина на ритмични пулсации, като ту се засилваше, ту избледняваше, и имаше бледия цвят на седеф.

Жената и демонът слязоха от мислелета и се огледаха. Госпожа Колтър изпита чувството, че над главата й и под краката й сноват някакви същества, забързани през самата материя на планината, понесли послания, заповеди, сведения, но не можеше да ги види. Виждаше единствено смущаващо обърнатата навътре перспектива на колонадите, стълбищата, терасите и фасадата.

Докато се чудеше накъде да поеме, отнякъде долетяха гласове и тя бързо се притаи зад една колона. Гласовете пееха псалм и се приближаваха към нея. Не след дълго се появи процесия от ангели, понесли покрита носилка.

Когато наближиха мислелета, те го видяха и спряха. Песента стихна и ангелите се огледаха боязливо наоколо.

Госпожа Колтър беше достатъчно близко, за да види съществото на носилката — вероятно също ангел, но неописуемо стар. Не можеше да го разгледа добре, защото стените на носилката бяха от кристално стъкло, което блестеше и отразяваше бледата светлина на планината, но й се стори, че различава потънало в бръчки лице, треперещи ръце, беззъба уста и сълзящи очи.

Грохналото същество посочи с треперлив жест мислелета, като не спираше да си мърмори и да подръпва брадата си, после отметна глава и нададе такъв гневен вой, че госпожа Колтър си запуши ушите.

Ала ангелите изглежда си имаха друга работа, защото бързо вдигнаха носилката и продължиха пътя си, без да обръщат внимание на виковете и мърморенето. Когато стигнаха на открито, те разпериха широко крила и полетяха заедно с носилката. Не след дълго процесията се скри в мъглата.

Но сега нямаше време да се мисли за това. Жената и демонът й бързо изкачиха широкото стълбище, минаха по няколко моста и продължиха нагоре. Колкото повече се изкачваха, толкова повече се засилваше усещането, че около тях кипи някаква невидима дейност. Най-сетне свиха зад един ъгъл и излязоха на нещо като широк площад, забулен в мъгла. Насреща им изникна ангел с копие.

— Кои сте вие? — попита стражът. — Какво търсите тук?

Госпожа Колтър го изгледа с любопитство. Значи такива бяха съществата, които някога се бяха влюбвали в жени, човешки дъщери.

— Не, не — кротко изрече тя, — не си губете времето, а ме заведете бързо при Наместника. Той ме чака.

Тактиката й беше да ги обърка, да ги извади от равновесие. Ангелът беше слисан и не знаеше как да постъпи, затова се подчини. Жената вървя след него няколко минути, докато се озоваха в широко преддверие. Не беше ясно как са влезли в него, но бяха там, и не след дълго пространството пред нея се отвори като врата.

Демонът й беше впил острите си нокти в ръката й и тя сграбчи козината му, черпейки сила от него.

Насреща им се появи същество, изтъкано от светлина. Имаше силуета на човек, ръста на човек, но беше твърде бляскаво, за да го види. Златистата маймунка скри лице на рамото й, а тя вдигна ръка да заслони очите си.

— Къде е тя? — властно изрече Метатрон. — Къде е дъщеря ти?

— Дойдох, за да ви кажа, милорд — поклони се госпожа Колтър.

— Ако е в твоя власт, защо не я доведе?

— Не е, но демонът й е в ръцете ми.

— Как така?

— Кълна се, Метатрон, демонът й е в моя власт. Моля ви, велики Наместнико, прикрийте се — заслепявате ме…

Той тутакси спусна пред себе си завеса от мъгла. Това беше като да гледаш слънцето през опушено стъкло и сега жената го виждаше по-ясно, макар да си даваше вид, че все още е заслепена. Видът му беше на зрял мъж, висок, могъщ и властен. Облечен ли беше? Имаше ли крила? Не би могла да каже, защото не можеше да откъсне поглед от очите му, излъчващи необикновена сила.

— Моля ви, Метатрон, изслушайте ме! Идвам от лагера на лорд Азриел. Демонът на детето е при него и той знае, че дъщеря му скоро ще дойде да го потърси.

— Какво иска той от детето?

— Да я държи далеч от вас, докато порасне. Лорд Азриел не знае къде съм отишла и ще трябва бързо да се върна. Но ви казвам истината. Погледнете ме, велики Наместнико, защото аз не мога. Огледайте ме добре и ми кажете какво виждате.

Принцът на ангелите се вгледа в нея. Никой не беше гледал така Мариса Колтър, откакто се помнеше. Всяка защита, всяка преграда, зад която можеше да се прикрие, падна под силата на този поглед и тя стоеше пред Метатрон напълно разголена — тяло, сянка и демон.

Знаеше, че сега най-съкровената й същност ще трябва да отговаря вместо нея и трепереше при мисълта, че онова, което вижда, може да му се стори недостатъчно. Лира беше излъгала Йофур Ракнисон с думи — сега майка й трябваше да излъже с целия си досегашен живот.

— Да, виждам — продума Метатрон.

— Какво виждате?

— Поквара, завист и жажда за власт. Жестокост и студенина. Коварство. Чиста, неподправена, отровна злоба. Откакто се помниш, не си проявявала капчица съчувствие, симпатия или доброта, без да си направиш сметка какво ще ти донесе това. Измъчвала си и си убивала без съжаление и колебание. Вършила си предателства, плела си интриги и си се гордяла с вероломството си. Ти си помийна яма от морални нечистотии.

Гласът, произнесъл тази присъда, разтърси госпожа Колтър до дъното на душата й. Тя знаеше, че ще стане така, и трепереше от ужас, но в същото време се надяваше тъкмо това да се случи. Сега, когато думите бяха изречени, сърцето й трепна от кратко тържество.

Тя се приближи до него.

— Ето, вече виждате, нищо не ми струва да го предам. Мога да ви отведа до мястото, където той държи демона на дъщеря ми, и тогава ще можете да го унищожите, а тя сама ще влезе в капана, без нищо да подозира.

Мъглата около нея потрепери и сетивата й се замъглиха. Думите, които последваха, прободоха плътта й като ледени кинжали.

— Когато бях човек — прогърмя гласът му, — имах много жени, но нито една не беше хубава като теб.

— Когато сте бил човек?

— Когато бях човек, името ми беше Енох, син на Иаред, син на Малелеил, син на Каинан, син на Енос, син на Сит, син на Адам. Живях на земята шейсет и пет години, после Всемогъщият ме призова при себе си.

— И сте имал много жени?

— Обичах плътта им. И разбирах синовете на небето, когато се влюбваха в дъщерите на земята, и молех Всемогъщия да им прости. Ала сърцето му се беше отвърнало от тях и той нареди да бъдат низвергнати.

— И не сте познал жена от хиляди години?

— Аз бях Наместник на царството Божие.

— А не е ли време да се сдобиете със съпруга?

В този миг се чувстваше най-уязвима и застрашена, ала вярваше в плътта си и в странната истина, която беше научила за ангелите, особено за онези, които някога са били хора — те жадуваха за плът, копнееха да притежават и да докосват плът. Метатрон се беше приближил — достатъчно, за да вдъхне аромата на косите й, да усети топлината на гладката й кожа, да я докосне с парещи ръце.

Чу се странен звук — съскане и пращене, каквито чува човек, преди да разбере, че къщата му е обхваната от пожар.

— Кажи ми какво прави лорд Азриел и къде е — заповяда Метатрон.

— Мога да ви заведа още сега — предложи тя.

Ангелите с носилката се отдалечиха от Облачната планина и полетяха на юг. Заповедта на Метатрон беше да отнесат Всемогъщия, на сигурно място, по-далеч от бойното поле, защото все още му трябваше жив. Не му даде многобройна охрана, за да не привлича вниманието на неприятеля, а заложи на бурята. Беше преценил, че в такова време една малка група може да мине незабелязана, докато многобройният отряд със сигурност щеше да бие на очи.

И точно така щеше да стане, ако един скален призрак, пируващ върху тялото на полумъртъв воин, не беше погледнал нагоре точно в дига, когато случаен лъч от прожектор проблесна в кристалното стъкло на носилката.

Нещо шавна в паметта на скалния призрак и той спря за миг, сграбчил с една ръка топлия черен дроб на човека. Един от братята му го изблъска и тогава споменът за бъбрещата полярна лисица оживя в паметта му.

Той тутакси разпери ципестите си крила и се издигна във въздуха, а след него полетяха и останалите.

Ксафания и ангелите й цяла нощ и част от сутринта усърдно претърсваха планината и най-сетне откриха малка цепнатина в склона под крепостта, която предния ден не беше там. Разгледаха я, после я разшириха и лорд Азриел се спусна долу. Под укрепленията се простираше огромна мрежа от подземни пещери и тунели.

Тъмнината не беше непрогледна, както си мислеше отначало. Отнякъде идеше слаба светлина, която приличаше на поток от милиарди частици, изпускащи едва забележимо сияние. Лорд Азриел се вгледа и забеляза, че потокът се движи равномерно надолу по тунела.

— Прах — обърна се той към демона си.

Никога не го беше виждал с невъоръжено око, нито пък беше виждал толкова много Прах на едно място. Внезапно тунелът свърши и той се озова в дъното на огромна пещера. Сводът й беше толкова висок, че би могъл да побере дузина катедрали. Под нямаше — стените се спускаха като фуния към центъра, където зееше бездънна яма, по-тъмна от самия мрак, а водопадът от Прах се изливаше в нея. Милиардите частици бяха като звездите от всички галактики, събрани заедно, и всяка от тях беше прашинка от една обща разумна мисъл. Мисъл, в която се усещаше печал.

Двамата с демона се спуснаха към бездната. Постепенно пред очите им се разкри онова, което ставаше на другия край на пропастта, тънещ в полумрак. Отначало им се стори, че долавят някакво движение, а после пред погледа им се разкри странна гледка — процесия от смътни бледи фигури, мъже, жени и деца, същества от всички светове, сред тях и такива, каквито никога не беше виждал. Те пъплеха с усилие по стръмния склон, твърде улисани, за да ги забележат. Лорд Азриел усети как косата му настръхва. Всички бяха призраци.

— Лира е дошла тук! — прошепна той на снежния леопард.

— Внимавай къде стъпваш! — промълви само Стелмария.

В това време Лира и Уил, подгизнали до кости, треперещи и зашеметени от болка, се препъваха през калта и камъните и хлътваха в дупките, пълни с дъждовна вода, почервеняла от кръв. Лира се боеше, че лейди Салмакия умира — от няколко минути малката шпионка не беше промълвила е дума, само лежеше отпусната в ръцете й.

Спряха да отдъхнат в едно речно корито, където водата поне беше чиста, и загребаха с шепи да пият. Уил усети, че Тиалис се надига.

— Уил… — прошепна жилоногът. — Чувам тропот на коне… Лорд Азриел няма конница. Сигурно е неприятелят. Прекосете потока и се скрийте… Там има храсти…

— Хайде! — подвикна Уил.

Двамата с Лира прекосиха леденостудения поток и се изкатериха по отсрещния бряг тъкмо навреме. Ездачите, които се спуснаха с дрънчене по склона и се устремиха към потока, не приличаха на конници. Бяха космати и не се отличаваха много от конете си. Нямаха нито дрехи, нито сбруя, затова пък носеха оръжия — тризъбци, мрежи и ятагани.

Лира и Уил не спряха да ги огледат, а се приведоха ниско и побързаха да се махнат с единствената мисъл да се измъкнат незабелязано.

Но трябваше да наведат глави, за да виждат къде стъпват и да не си навехнат глезените. Бурята трещеше над тях и заглушаваше всички останали звуци, затова не чуха пищенето и ръмженето на скалните призраци, докато не налетяха на тях.

Гнусните създания бяха наобиколили нещо, което просветваше в калта. Приличаше на преобърната голяма клетка с кристални стени. Скалните призраци го блъскаха с юмруци и камъни, пищяха и надаваха вой.

Още преди да се опомнят, Лира и Уил се озоваха насред шумната гмеж.