Кехлибареният далекоглед

17.Масло и лак

Малоун правеше огледало. Не от суетност, тъй като не беше суетна, а защото искаше да провери едно свое хрумване. Искаше да опита да улови Сенките, а без апаратурата в лабораторията си трябваше да импровизира и да използва онова, което й беше подръка. В технологията на мулефите металът играеше много малка роля. Те изработваха изключителни неща от камък и дърво, от лико, раковини и рог, но медта и другите метали, които добиваха, бяха самородни и се намираха на слитъци в речния пясък. Те никога не се използваха за изработване на оръдия, а служеха no-скоро за украса. Например двойките, които встъпваха в брак, си разменяха пръстени от излъскана мед, които се закрепваха в основата на един от роговете им и изпълняваха ролята на венчални халки.

Ето защо мулефите бяха омагьосани от сгъваемия армейски нож, който беше най-ценното притежание на Мери.

Залифата Атал, най-добрата й приятелка тук, извика от изумление, когато един ден Мери разгъна ножа и й показа как действат всичките му приспособления. Едно от тях беше миниатюрна лупа, с (която тя прогори някаква шарка върху парче сухо дърво. Именно това я наведе на мисълта за Сенките.

По това време ловяха риба в реката, но водата беше спаднала и рибата можеше да се крие къде ли не. Те оставиха мрежата във водата и седнаха на тревистия бряг да поговорят. Тъкмо тогава Мери видя сухото дърво, чиято бяла повърхност беше гладка и лъскава. Тя прогори шарката — обикновена маргаритка, което предизвика неописуем възторг у Атал. Но когато тънката струйка дим отлетя от мястото, където беше насочила слънчевите лъчи, внезапно й хрумна мисълта: ако това дърво се превърне във вкаменлост и някой учен го намери след десетина милиона години, около него все още ще има Сенки, защото е вложен човешки труд.

Тя се потопи в ленив унес, от който я извади гласът на Атал:

— За какво си мечтаеш?

Мери се опита да й разкаже за работата си, за изследванията и лабораторията, за откриването на сенчестите частици, за фантастичното откровение, че са разумни — и споменът я връхлетя с такава сила, че й се прииска до болка отново да бъде сред уредите в лабораторията си.

Не очакваше, че Атал ще разбере нещо от обясненията й, най-вече заради слабото познаване на езика им, но и заради убеждението, че мулефите са прекалено практични, прекалено обвързани с всекидневието, пък и много от казаното беше чиста математика. Ала Атал я изненада.

— Да — каза тя. — Знам за какво говориш. Ние му казваме… Думата, която употреби, на техния език означаваше светлина.

— Светлина? — повтори Мери.

— Не, не светлина — отвърна Атал и повтори думата по-бавно, за да може тя да схване разликата. — Нещо като светлината върху водата, когато има малки вълнички по залез, и пламти… наричаме я така, но това е наподобяване.

Мери вече знаеше, че наподобяване е тяхната дума за метафора, и попита:

— Значи не е точно светлина, но вие я виждате и ви прилича на светлината върху водата по залез?

— Да. Всички мулефи я имат. Ти също. Така разбрахме, че си като нас, а не като тревопасните. Те я нямат. Ти изглеждаш толкова странна и ужасяваща, но си като нас, защото имаш…

И отново последва думата, която Мери не можеше да повтори нещо като зраф или зарф, придружено с едва доловимо движение на хобота наляво.

Вълнението й беше неописуемо, но трябваше да се овладее, за да намери точните думи.

— Какво знаете за нея? Откъде идва?

— От нас. И от маслото — отвърна Атал.

Мери знаеше, че става дума за маслото в шушулките.

— От вас ли?

— Когато пораснем. Но без дърветата тя отново ще изчезне. А с колелата и маслото остава при нас.

Когато пораснем… Мери отново трябваше да сдържа чувствата си. Това беше едно от нещата, които вече знаеше за Сенките — че децата и възрастните реагираха на тях по различен начин или събуждаха различен вид сенчеста активност. Не беше ли й казала Лира, че учените от нейния свят са открили нещо подобно за Праха, както се наричаха там Сенките? Ето още едно потвърждение!

То се свързваше и с онова, което Сенките й бяха казали чрез екрана на компютъра точно преди да напусне своя свят — какъвто и да беше проблемът, той имаше връзка с голямата промяна в човешката история, чийто символ беше митът за Адам и Ева. С изкушението, грехопадението, първородния грях. При изследванията си на изкопаеми човешки черепи колегата й Оливър Пейн беше открил, че преди около трийсет хиляди години възникнало огромно нарастване на количеството сенчести частици около човешките останки. Нещо се беше случило тогава, някакъв еволюционен скок, който беше превърнал човешкия мозък в съвършен канал за умножаване на ефекта им.

— От колко време съществуват мулефите? — попита Мери.

— От трийсет и три хиляди години — отвърна Атал.

Тя вече се беше научила да чете по лицето на приятелката си и сега се засмя, като видя как челюстта на Мери увисна. Смехът на мулефите беше така весел и заразителен, че тя обикновено не можеше да устои и също се разсмиваше, но този път остана сериозна.

— Откъде знаете с такава точност? Нима историята ви помни всичките тези години?

— О, да! — увери я Атал. — Откакто имаме зраф, имаме и памет за миналото. Преди това не сме знаели нищо.

— Какво се е случило, та да получите зрафа?

— Открили сме как да използваме колелата. Един ден едно безименно същество намерило шушулка и започнало да си играе с нея. И докато си играела…

— Играела?

— Да. Но тогава нямала име. Видяла в пролуката на шушулката навита змия. И тогава змията й казала…

— Змията е говорела?

— Не, не! Това е наподобяване! Историята разказва, че змията попитала: „Какво знаеш? Какво помниш? Какво виждаш пред себе си?“ А тя отвърнала: „Нищо, нищо, нищо!“ И змията казала: „Пъхни крака си в дупката, където аз си играех, и ще станеш мъдра.“ И тя пъхнала крака си в пролуката, както й казала змията. И маслото проникнало в крака й и я накарало да вижда по-ясно от преди, и първото нещо, което видяла, бил зрафът. Това било толкова странно и приятно, че тя поискала веднага да го сподели с всичките си събратя. Тя и другарят й го показали на останалите и всички открили, че знаят кои са, че са мулефи, а не тревопасни. И се нарекли с имена. Нарекли се мулефи. Дали имена на дърветата и на всички растения и твари.

— Защото били различни — каза Мери.

— Да, различни били. Такива били и децата им, защото когато падали нови шушулки, те им показвали как да си служат с тях. А когато децата поотраснели, те също започвали да излъчват зраф, а когато станели достатъчно големи да си служат с колелата, зрафът се връщал с маслото и оставал при тях. Така мулефите разбрали, че трябва да садят повече дървета заради маслото, но шушулките били толкова твърди, че много рядко семената успявали да поникнат. Тогава мулефите осъзнали какво трябва да правят, та да помогнат на дърветата — да се движат с помощта на колелата и да ги трошат, и така мулефите и дърветата заживели заедно.

Мери разбра около четвърт от онова, което Атал говореше, но къде с въпроси, къде с догадки успя да си изгради доста вярна картина. По това време познанията й по езика се бяха увеличили значително, но колкото повече напредваше, толкова по-трудно й се виждаше, защото всяко ново откритие водеше до нови въпроси.

Ето защо сега тя се съсредоточи върху зрафа, който й се струваше най-важен, И това я наведе на мисълта за огледалото.

Или по-точно, сравнението между зрафа и отблясъците върху водата. Отразената светлина се поляризираше — може би същото беше и със сенчестите частици, когато се държаха като светлина.

— Аз не виждам зрафа като вас — каза Мери. — Но искам да направя огледало от растителен лак, защото може би той ще ми помогне да го видя.

Атал веднага се запали от идеята и двете бързо измъкнаха мрежата. Вътре се мятаха три хубави риби, което беше изтълкувано като добър знак.

Дървесният лак се правеше от друго дърво, много по-малко от онова с шушулките, което се отглеждаше именно с тази цел. Те варяха сока и го разтваряха в алкохол, който правеха от дестилиран плодов сок. Полученото вещество имаше гъстотата на мляко и цвета на кехлибар и се използваше за лакиране. Мулефите покриваха повърхността на дървото или раковината, които обработваха, с двайсетина слоя от лака, като оставяха всеки от тях да се втвърди под влажно парче платно, преди да нанесат следващия. Така постепенно повърхността ставаше яка и блестяща. Обикновено я правеха матова с помощта на различни окислители, но понякога я оставяха прозрачна и именно това беше заинтригувало Мери — лакът с цвят на чист кехлибар имаше същите любопитни свойства като минерала, познат като исландски шпат. Той разделяше светлинните лъчи на две, така че ако човек погледнеше през него, всичко се виждаше двойно.

Тя започна с това, че си намери сравнително плоско парче дърво, наподобяващо чам, и започна да го стърже с парче пясъчник — тук не използваха метали, така че нямаха и пили — докато го пооглади. Това беше методът, който използваха мулефите, и с повечко време и усилия се получаваше напълно приличен резултат.

После заедно с Атал посетиха горичката, където растяха лаковите дървета. Мери обясни подробно какво възнамерява да прави и помоли за разрешение да използва сока. Мулефите с готовност се съгласиха, но бяха твърде заети, за да се включат в работата й. Двете с Атал източиха малко от лепкавия смолист сок и се заеха с дългия процес на варене, разтваряне и ново варене, докато лакът беше готов.

За нанасяне на лака мулефите си служеха с един вид възглавнички от памучни влакна. Следвайки напътствията на един опитен майстор, тя усърдно нанасяше слой след слой. Разликата беше незабележима, но след време покритието осезаемо се удебели. Беше нанесла над четиридесет слоя, когато лакът й свърши, и сега дебелината беше почти пет милиметра.

След нанасянето на последния слой идваше полирането. Тя цял ден търка повърхността с леки кръгообразни движения, докато я заболяха ръцете и главата й започна да пулсира.

Вече не искаше и да чуе за работа, а отиде да си легне.

На другата сутрин мулефите отидоха да работят в малък гъсталак от „пискюли“, както ги наричаха те. Целта беше да проверят дали филизите растат така, както са ги посадили, и да затегнат ликото, с което бяха привързани, та да им придадат нужната форма. Помощта на Мери беше много ценна, защото тя можеше да бръкне в по-тесните пролуки и да използва и двете си ръце за връзването.

Едва когато свършиха работа и се върнаха в селото, Мери започна да експериментира, или по-точно да си играе, защото все още нямаше ясна представа какво точно прави.

Най-напред се опита да използва лакираното дърво просто като огледало, но заради липсата на сребърна амалгама успя да види само смътно отражение.

Помисли си, че всъщност й трябва само лакът, без дървото, но мисълта да прави ново огледало я изпълни с ужас. Пък и как би могла да го направи плоско?

Мина й през ума просто да изреже дървото и да остави само лака. Това също щеше да отнеме време, но поне можеше да използва сгъваемия нож. Тя започна работа, като внимателно отстрани тресчица по тресчица дървената основа, но така или иначе остана един слой, който не можеше да бъде премахнат по никакъв начин.

Запита се какво ли ще стане, ако го накисне във вода. Дали лакът щеше да се размекне?

— Няма — успокои я наставникът й. — Ще си остане твърд завинаги. Но защо не опиташ това?

И й показа някаква течност в каменна купа, която по думите му би разяла всяко дърво само за няколко часа. Изглежда беше киселина, поне така миришеше.

Обясни и, че това едва ли би наранило лака, пък и щетите лесно биха могли да се поправят. Идеята й го заинтригува и той й помогна да нанесе киселината върху дървото, като й разказваше как се получава с помощта на дестилация и разтваряне на някакъв минерал, добиван от плитките езера, за които само беше чувала, но не беше посещавала.

Постепенно дървото омекна и се отлепи. В ръцете на Мери остана само прозрачната пластина от жълтеникаво-кафяв лак с големината на лист хартия.

Тя полира обратната страна със същото усърдие като предната, докато повърхността стана гладка и лъскава като огледало.

А когато погледна през нея…

Нищо особено. Виждаше се ясно, но образът беше двоен, а левият и десният бяха леко разместени един спрямо друг.

Мери се запита какво ли ще стане, ако погледне през две пластини, поставени една върху друга.

Извади сгъваемия нож и се опита да прокара черта през средата, за да разчупи пластината на две. Наложи се да повтори многократно опита, като неведнъж остреше ножа на един гладък камък. Най-сетне се получи отчетлива линия. Тя постави отдолу тънка пръчка и рязко натисна двете страни на пластината — беше виждала стъкларите да го правят. Методът сполучи и сега държеше в ръце две пластини.

Постави една върху друга и погледна през тях. Кехлибареният цвят беше станал по-наситен и като фотографски филтър подчертаваше някои цветове и приглушаваше други, което донякъде променяше картината. Най-интересното беше, че вече не се виждаше двойно, но от Сенките нямаше и следа.

Мери раздели двете пластини и се изуми от новата промяна. Когато ги постави на около педя разстояние една от друга, нещо любопитно се случи — кехлибареният цвят изчезна и всичко доби нормалните си багри, но по-ярки и по-искрящи.

В този миг се появи Атал, която беше дошла да погледне.

— Сега видя ли зрафа? — попита тя.

— Не, но виждам други неща — отвърна Мери и се опита да й ги покаже.

Атал прояви известен интерес, но по-скоро от учтивост, а не с чувството, че е станала свидетел на откритие, каквото изпитваше Мери. Много скоро залифата се умори да гледа през лаковите пластини и седна на тревата да почисти колелата си. Понякога мулефите си помагаха при чистенето на ноктите, но това беше no-скоро вид социално общуване, и Атал веднъж или два пъти беше търсила помощта на Мери. Тя на свой ред позволяваше на приятелката си да я среше. Харесваше й усещането, когато мекият хобот вдигаше и пускаше косата й и докосваше и масажираше кожата на главата й.

Сега Мери усети, че Атал е настроена точно на тази вълна, остави пластините и плъзна пръсти по изумително гладките и хлъзгави нокти на приятелката си.

Залифата беше доволна и умиротворена от тази близост, доволна беше и самата Мери. Атал беше млада и неомъжена, а в групата нямаше млади мъже, затова трябваше да си потърси някой залиф от друга група. Ала контактите никак не бяха лесни и понякога Мери усещаше, че приятелката й се притеснява за бъдещето.

Когато ноктите на залифата бяха почистени, тя се качи на колелата и тръгна да помага да приготвят вечерята. Мери се върна към пластините и почти в същия миг направи откритие.

Бе поставила двете парчета лак на една педя разстояние, разчитайки да види същата ярка картина, но нещо се беше случило.

Когато погледна през тях, съзря рояк златни искрици, обгръщащи силуета на Атал. Те се виждаха само през едно малко късче от лака и Мери скоро разбра защо — там беше докоснала повърхността с пропитите си с масло пръсти.

— Атал! — извика тя. — Върни се, бързо!

Залифата се обърна и се насочи към нея.

— Дай ми малко от маслото — помоли Мери. — Колкото да намажа лака.

Атал с готовност й позволи да прокара пръсти по отворите на колелата и се загледа любопитно как приятелката й нанася тънък слой от сладкото прозрачно вещество върху една от пластините.

Мери притисна пластините една в друга, завъртя ги, за да разнесе маслото, и отново ги раздалечи на една педя разстояние.

Когато погледна през тях, всичко се беше променило. Вече виждаше Сенките. Ако беше присъствала в колежа „Джордан“, когато лорд Азриел прожектираше фотограмите си, направени с помощта на специалната емулсия, веднага щеше да познае ефекта. Накъдето и да погледнеше, виждаше злато, точно както й го беше описала Атал. Искрици светлина, които плаваха и кръжаха във въздуха, а понякога се движеха целеустремено в общ поток. Сред тях беше светът, който виждаше с невъоръжено око — тревата, реката, дърветата. Ала всеки път, когато погледнеше разумно същество, някой от мулефите, светлината се сгъстяваше и започваше да танцува. И, странно нещо, тя не само не правеше силуетите по-неясни, а дори ги изчистваше.

— Не знаех, че е толкова красиво — промълви Мери.

— Разбира се, че е красиво — отвърна приятелката й. — Странно е, като си представя, че ти не ги виждаш. Погледни това дете…

Тя посочи едно от малките деца, които играеха сред високата трева — то тичаше тромаво след скакалците, спираше внезапно, за да разгледа някоя тревичка, падаше, отново се изправяше и пак хукваше… Около него плаваше златиста мъгла, имаше я и над къщите, рибарските мрежи и вечерния огън. При децата тя беше по-плътна, но не много. Ала все пак при тях тя беше изпълнена с малките вихрушки на намеренията, които политаха, разпадаха се и се рееха наоколо, за да угаснат, когато се зараждаха нови.

Около майката златистите искрици бяха далеч по-ярки, а потоците, в които се движеха — по-ясно изразени и мощни. Тя приготвяше храна — ръсеше брашно върху един плосък камък и правеше тънки питки, като в същото време наблюдаваше детето. Сенките, които я обливаха, бяха самият материализиран образ на отговорността и майчината грижа.

— Значи най-сетне ги видя — каза Атал. — Е, сега трябва да дойдеш с мен.

Мери я погледна с недоумение. Тонът на Атал беше особен, сякаш искаше да каже: „Най-сетне си готова! Ние те чакахме. Сега всичко трябва да се промени.“

Появиха се и други мулефи — от хълма, от къщите, откъм реката. От нейната група, но и други, непознати, които поглеждаха любопитно към нея. Тропотът на колелата върху утъпканата земя беше силен и равномерен.

— Къде трябва да отида? — попита Мери. — И защо са дошли всички те?

— Не се тревожи — каза Атал. — Ела с мен, нищо лошо няма да ти сторим.

Тази среща като че беше планирана отдавна, защото всички знаеха къде да отидат и какво да правят. На края на селото имаше ниска могила с правилна форма, добре утъпкана, с широки полегати пътеки от двете страни, и тълпата — може би към петдесетина души — бързаше нататък. Във въздуха висеше димът от огньовете, на които се готвеше, а залязващото слънце позлатяваше всичко наоколо. Мери усети аромата на печена царевица и миризмата на самите мулефи — смесица от масло, нагрята плът и още нещо, което й напомняше за конюшня.

Атал я побутна към могилата.

— Какво става? — отново попита Мери. — Кажи ми!

— Не, не. Няма да съм аз. Сатамакс ще ти каже.

Мери не беше чувала името Сатамакс, а залифът, когото Атал посочи, й беше напълно непознат. Беше по-стар от всички останали. В основата на хобота му растяха безредно бели косми, а движенията му бяха сковани, сякаш страдаше от артрит. Другите мулефи го заобикаляха внимателно и Мери проумя защо, когато успя крадешком да хвърли поглед към него през лаковите пластини — облакът от сенчести частици около стария залиф беше толкова наситен и богат, че дори тя изпита неволно уважение, въпреки че не беше съвсем наясно какво означава това.

Когато Сатамакс беше готов да говори, тълпата постепенно утихна. Мери беше застанала близо до могилата, а Атал стоеше до нея като верен страж, но тя усещаше погледите на всички върху себе си и се чувстваше като нова ученичка в непознато училище.

Сатамакс заговори. Гласът му беше дълбок и богат, жестовете — сдържани и грациозни.

— Всички ние сме се събрали тук да приветстваме чужденката Мери. Онези от нас, които я познават, са й благодарни за всичко, което е направила, откакто е сред нас. Изчакахме, докато тя овладее достатъчно езика ни. С помощта на много от нас и особено на залифата Атал чужденката Мери вече ни разбира. Но имаше още едно нещо, което тя трябваше да разбере, и това е зрафът. Тя знаеше за него, но не можеше да го вижда като нас, докато не си направи уред, през който да гледа. Сега, когато успехът е налице, Мери е готова да научи повече за помощта, която трябва да ни окаже. Ела насам, Мери.

Тя почувства, че краката й се подкосяват от вълнение, но се подчини и пристъпи към стария залиф. Мина й през ума, че сега е неин ред, и заговори:

— Всички вие ме накарахте да почувствам, че съм ваша приятелка. Мулефите са добри и гостоприемни. Аз идвам от свят, където животът е съвсем различен, но някои от нас знаят за съществуването на зрафа. Благодарна съм ви, че ми помогнахте да направя стъклото, през което мога да го виждам. Ако мога и аз с нещо да ви помогна, с радост ще го сторя.

Изразяваше се доста по-тромаво, отколкото в разговорите с Атал, и се боеше, че няма да я разберат. Беше й трудно едновременно да следи и за думите, и за жестовете, но изглежда успя.

— Хубаво е, че говориш — каза Сатамакс. — Надяваме се, че ще можеш да ни помогнеш. Ако ти не успееш, не виждам как можем да оцелеем. Туалапите ще ни изтребят до един. Повече са отвсякога и с всяка изминала година броят им се увеличава. Нещо става с този свят. Повече от трийсет и три хиляди години, откакто съществуват мулефите, сме се грижили за земята. Имаше равновесие. Дърветата бяха здрави, тревопасните също, а ако от време на време ни нападаха туалапите, това не беше толкова страшно, защото и техният, и нашият брой се запазваше. Ала преди стотина години дърветата започнаха да боледуват. Грижехме се за тях, правехме всичко по силите си, но шушулките ставаха все по-малко, листата скапваха, когато не им беше време, а някои от дърветата умряха. Това никога не се е случвало по-рано. В паметта ни няма запазен такъв спомен. Разбира се, това е бавен процес, но и самият ритъм на живота ни е такъв. Ние не го съзнавахме, докато не се появи ти. Виждали сме пеперуди и птици, но те нямат зраф. Ти имаш, колкото и да си странна на вид, но в същото време си бърза и стремителна като птиците и пеперудите. Разбра, че трябва да направиш нещо, за да видиш зрафа, и веднага създаде инструмент от материалите, които ние познаваме от хиляди години. В сравнение с нас ти мислиш и действаш със стремителността на птица. Така осъзнахме, че нашият ритъм ти се вижда бавен. Ала тъкмо в това е надеждата ни. Ти можеш да виждаш неща, недостъпни за сетивата ни, връзки и възможности, които ние не съзираме, както твоите очи най различаваха зрафа. Сами не можем да открием пътя към оцеляването, но се надяваме ти да успееш. Надяваме се бързо да разбереш причината за болестта на дърветата и да намериш лек. Може би ще откриеш и начин да се справим с туалапите, които са толкова мощни и многобройни. И се надяваме да го направиш бързо, защото иначе ще загинем.

Тълпата зашумя одобрително. Всички гледаха Мери и тя отново се почувства като ученичка в ново училище, където й се възлагат големи надежди. Беше и донякъде поласкана — мисълта, че я възприемат като птица, стремителна и неуморна, беше нова и приятна, защото тя открай време се мислеше за бавна и мудна. Но в същото време й хрумна, че може би правят ужасна грешка, като разчитат на нея. Те нищо не разбираха — едва ли бе по силите й да осъществи тази тяхна отчаяна надежда.

Но трябваше да опита. Те чакаха.

— Сатамакс — изрече тя, — мулефи, вие ми гласувахте доверие и аз ще направя всичко по силите си. Вие сте добри, животът ви е разумен и красив, затова ще опитам всичко възможно, за да ви помогна. Сега, когато виждам зрафа, вече знам какво правя. Благодаря ви за доверието.

Всички закимаха и протегнаха хоботи да я погалят, докато слизаше от могилата. А тя трепереше при мисълта на какво се беше съгласила.

В този миг в света на Читагазе отец Гомес, свещеникът убиец, вървеше по неравна планинска пътечка между разкривени дънери на маслинови дръвчета. Късното следобедно слънце се промъкваше през сребристите листа, а въздухът се огласяше от цвърчене на щурци и жетварки.

Пред него сред лозите се виждаше малка ферма, чуваше се блеене на коза и ромон на поточе. Край къщата се въртеше възрастен мъж, улисан в някаква работа, а стара жена водеше козата да я дои.

Долу в селото беше научил, че жената, която търсеше, е минала по този път и е казала, че отива в планината. Може би тези старци я бяха видели. Дори да не научеше нищо ново, поне можеше да купи сирене и маслини и да пийне изворна вода. Отец Гомес беше свикнал да живее скромно, а и време имаше достатъчно.