Клариса

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Клариса опря ръка на кръста си и се отпусна на обраслото с трева хълмче, което се намираше в непосредствена близост до пътя. Джос й подаде чаша студена вода и тя му се отблагодари с топла усмивка.

— Най-добре е да нощуваме тук — каза той и огледа разтревожено хлътналото, посивяло от умора лице на спътницата си.

— Не, Джос. Тази вечер трябва да свирим. Парите са ни нужни.

— Почивката ти е още по-нужна! — възрази раздразнено той и приседна до нея. — Добре де, ти печелиш. Ти винаги печелиш. Гладна ли си?

Клариса го погледна и поглади корема си, който издуваше вълнената дреха. Лятната горещина и безкрайното ходене бяха ужасно уморителни.

Бяха минали повече от четири месеца, след като двамата напуснаха гората, и през това време бяха постоянно на път. Отначало ходенето не ги изморяваше. И двамата бяха силни и здрави. Навсякъде посрещаха с радост добрите музиканти. Ала след един месец Клариса се разболя. Непрекъснато повръщаше и хората отказваха да пътуват с тях, защото мислеха, че момчето е нападнато от незнайна болест. Клариса се изтощи толкова много, че едва можеше да ходи.

Останаха една седмица в малко селце. Джослин отиваше всеки ден пред градската порта и пееше за пари. На обед Клариса му носеше хляб и сирене и той не можеше да се начуди на промяната, която беше станала с нея за толкова кратко време. Изглеждаше му по-нежна, по-женствена, дори по-красива. Беше силно привързан към нея, но я обичаше не като мъж, а като брат. Не убягна от вниманието му и промяната в походката й. Докато преди подскачаше и подтичваше като момче, сега тя ходеше бавно, поклащаше хълбоци, подчертаваше женствеността си. Освен това беше започнала да пълнее.

Най-после Джос разбра какво не е наред с Клариса: тя носеше под сърцето си детето на Рейн. Когато остави кошницата до нея, той избухна в луд смях. Ако бяха сами, щеше да я вдигне във въздуха и да я завърти около себе си.

— Ще ти бъда в тежест — прошепна Клариса, но очите й блестяха. Преди Джос да е успял да отговори, тя продължи възбудено: — Как мислиш, дали детето ще прилича на Рейн? Ще бъде ли много дръзко от моя страна, ако помоля Бога да ми прати бебе с трапчинки?

— Остави молитвите. Сега трябва да съберем пари, за да ти купим женски дрехи. Ако продължа да пътувам с бременно момче, сигурно няма да се радвам още дълго на живота.

— Ще ми е приятно да облека отново рокля — промърмори замечтано Клариса. Мека, красива рокля, с която щеше отново да заприлича на жена.

Щом се отърва от страха, че Клариса боледува от някаква странна болест, Джослин реши, че могат да обикалят и господарските къщи, за да пеят и свирят. А откакто откри, че не е загубила изцяло Рейн, Клариса беше в много по-добро настроение. Тя говореше постоянно за бебето, как ще изглежда, дали ще е момиче, ще наследи ли чертите на Рейн. Джос й отвръщаше със смях, че могат само да се надяват малката да не наследи и великанския ръст на баща си.

Младият музикант никога не се сърдеше на безкрайните й тиради. Напротив, радваше се, че Клариса вече не прекарва дните си в мрачно мълчание, както в първите седмици след напускането на гората. Нощем, когато спяха на сламениците в голямата зала на къщата, където им даваха подслони, той я чуваше да плаче, но денем тя никога не споменаваше тъгата си.

Веднъж двамата свириха и пяха в голям господарски дом, който принадлежеше на един от братовчедите на Рейн. Клариса не продума нито думичка през цялата вечер, но Джос буквално усещаше как беше наострила уши да чуе нещо ново.

Джослин успя да омае с красотата си съпругата на братовчеда и тя му разказа всичко, което се беше случило напоследък. Рейн продължаваше да живее в гората. Крал Хенри бе загубил най-големия си син и тъгата го беше накарала да забрави благородниците, които бе проклел. Той се тревожеше много повече за снаха си Катарина, принцесата на Арагон, отколкото за враждите между лордовете. Затова и не обръщаше внимание на молбите на Гевин и Джудит да накаже Роджър Чатауърт за убийството на Мери. Отговаряше им, че лорд Чатауърт не е убил сестра им, а само я е насилил. Самоубийството беше смъртен грях в очите на църквата и крал Хенри се придържаше твърдо към това схващане.

Другата новост беше, че през юли Джудит Аскот бе родила син, а само месец след това вторият брат Стивън също се бе сдобил с първороден син. Братовчедите все още не можеха да простят на Стивън, че е приел шотландско име и живее като шотландец.

Джослин разказа новостите на Клариса и тя го изслуша жадно.

— Радвам се, че не съм при него — промълви тихо тя, докато настройваше лютнята си. — В семейството му гъмжи от високопоставени дами, а аз съм само дъщеря на адвокат. Ако бях останала с него, никога нямаше да ме направи своя съпруга. Никой нямаше да ме приеме в дома си, макар че някои от дамите, които съм имала възможност да опозная, са чиста проба уличници. Рейн има нужда от топлина, от нежност…

Джослин се опита да я убеди, че ако носи красиви копринени рокли, никой няма да я различава от благородните дами, но Клариса упорито отказваше да му повярва. Той знаеше, че тя страда не само от раздялата с Рейн, но и от омразата, с която се отнасяха към нея отлъчените в гората.

Месеците минаваха и Клариса ставаше все по-спокойна и замислена. Джос имаше чувството, че тя възприема все по-съзнателно света, който ги заобикаляше. Понякога, макар и не често, тя преставаше да се упражнява, за да помогне на другите във всекидневната им работа. Когато обикаляха страната, двамата предпочитаха да пътуват с други хора, защото опасността от разбойници беше много голяма. Често се случваше Клариса да води децата на разходка или да ги забавлява с песни, за да осигури малко отдих на майките им. Веднъж тя сподели вечерята си с един беззъб стар просяк. Друг път приготви ядене за един мъж, докато жена му лежеше под съседното дърво и раждаше осмото им дете.

Хората приемаха жестовете й с искрена благодарност. Така двамата печелеха приятели във всяко място, през което минаваха. Веднъж едно дете подари на Клариса букетче полски цветя и очите й овлажняха от радост.

— Това означава много за мен — прошепна трогнато тя и притисна букетчето до гърдите си.

— Малката те възнагради, защото вчера й помогна. Хората тук те харесват. — Джос посочи спътниците им.

— Значи не само заради музиката… — промълви замислено Клариса.

— Какво?

— Хората тук не ме харесват само заради музиката ми. Аз им дадох нещо, което няма нищо общо с музиката.

— Ти им даде нещо от себе си.

— О, да, Джос — усмихна се тя. — Опитвам се да правя неща, които са трудни. Пеенето е толкова лесно.

Беше вече август и детето, което Клариса носеше под сърцето си, я изморяваше все повече. Тя ходеше все по-бавно и Джос непрекъснато й напомняше, че трябва да се установят някъде, докато се роди бебето.

— Готов ли си? — попита с мека усмивка тя и се изправи. — Ако побързаме, ще пристигнем в замъка малко преди да се стъмни.

— Нека да останем тук — помоли Джос. — Имаме си храна.

— Наистина ли искаш да пропуснем годежа на онази красива млада дама? Не забравяй, че там ни чака богато наредена маса и за да спечелим пари, ще ни е достатъчно само да изпеем един възторжен химн за красотата и богатството на наследницата. Дано този път бъде наистина красива! Последната беше ужасна и трябваше да изповядам на свещеника, че съм лъгала най-безобразно в песента си.

— Клариса! — проговори укорно Джос. — Може би дамата е била вътрешно красива.

— Само ти би помислил подобно нещо. Но с твоето лице можеш спокойно да си позволиш малко великодушие. Нали видях как майката на грозното момиче те поглъщаше с поглед. Направи ли ти предложение след изпълнението ни?

— Задаваш прекалено много въпроси.

— Джос, не бива да се държиш настрана от живота. Няма нищо лошо, че жените те харесват. Констанс е мъртва.

Трябваше да мине много време, докато Клариса успее да убеди спътника си, че трябва да й разкаже за жената, която беше обичал.

Джослин издаде брадичката си по начин, който даде на Клариса да разбере, че няма желание да говори за себе си. Нейните проблеми бяха общи проблеми, но неговите си бяха само негови.

— Е, ще ти призная, че нито една от жените, които сме срещали досега, не е красива и мила като Розамунд. Само да не беше знакът на дявола. Този отвратителен белег не позволява на хората да видят колко е красива. Питам се дали белегът й наистина е дар от сатаната.

Джослин я погледна остро.

— Той е по-скоро знак за Божията милост, защото тя е добра, мила, страстна жена.

— Страстна ли? — попита невинно Клариса, преди Джос да се обърне.

— Ставаш жестока, Клариса — прошепна той.

— Не съм жестока. Само исках да ти покажа, че не бива да се криеш от света. Не се затваряй в себе си, Джос. Ти си щедра душа. Толкова много можеш да дадеш на хората.

Джос я погледна със студени очи.

— Рейн не е тук, защо тогава не намериш друг, когото да обичаш? Виждал съм много мъже, от благородници до оборски ратаи, да те заглеждат. Сигурно биха те взели дори с бебето в корема ти. Защо не се омъжиш за някой търговец, който ще даде дом на детето ти и ще те прегръща всяка нощ?

След тази внезапна атака Клариса остана дълго време мълчалива.

— Прости ми, Джос — проговори най-после тя. — Надявах се, че Розамунд ще успее да замести Констанс. За съжаление сега разбирам, че това е невъзможно.

Джослин й обърна гръб, защото не искаше да й покаже лицето си. Много нощи наред беше сънувал Розамунд, не Констанс. Розамунд, толкова тиха, винаги молеща за извинение, че съществува. Тази жена живееше в спомените му, но не като тихата, мекосърдечна лечителка, която бе опознал в лагера, а като жената, която го целуна за сбогом. За първи път след смъртта на Констанс в сърцето му припламна искра. Той беше имал много жени, но след смъртта на Констанс ги любеше без сърце и душа. Нито една жена не бе успяла да се приближи до него. Само в момента, когато държеше Розамунд в прегръдката си, бе усетил истинска страст, силно желание, искрен интерес към човека до себе си.

Джос улови Клариса за ръка и двамата тръгнаха към замъка, който се издигаше на близкия хълм. Стара постройка с висока кула, чиято мазилка се лющеше. Клариса разбра, че пак ще нощуват в помещение, където духа, и се намръщи. През последните месеци от пътуването им бе събрала достатъчно опит с благородническите семейства. Най-учудващото беше, че благородните дами разполагаха с по-малко свобода, отколкото например гражданките. Беше видяла не една или две дами със синьо под очите, очевидно бити от съпрузите си. Беше видяла слаби, подли благородници, презирани и мамени от жените си. Беше видяла влюбени двойки и други, които се мразеха, разкошни домакинства, развратни съпрузи и твърде малко домове, в които цареше любов и уважение. Постепенно беше стигнала до заключението, че благородниците имат проблеми, много подобни на онези на нисшите съсловия в родното й градче.

— За какво мечтаеш?

— Мисля за родния си град. Израснах в мирна и спокойна обстановка. Сега ми се иска да не бях чак толкова музикална, защото музиката ме отдели от проблемите на обикновените хора. Тя ми дава чувството, че нямам постоянно място в света.

— Мястото ти е там, където се чувстваш добре.

— О, Джос — проговори трогнато Клариса, — аз не заслужавам нито теб, нито Рейн. Много се надявам, че един ден ще направя нещо полезно, за да ви докажа, че струвам поне малко.

— Ти съзнаваш ли, че всеки ден заприличваш все повече на Рейн, особено в приказките?

— Сериозно ли говориш? — засмя се тя. — Дано успея да възпитам детето му така, че да стане поне наполовина добро като него.

Когато наближиха портата на стария замък, те бяха принудени да отстъпят пред непрестанно стичащите се тълпи. Най-после им разрешиха да влязат. Годежът беше между две могъщи фамилии, затова и гостите бяха многобройни, а развлеченията разнообразни.

Джос сложи ръка на рамото й, за да я предпази от блъсканицата, и я поведе през тълпата.

— Вие ли сте певците? — извика една едра жена и махна на Клариса.

Младата жена кимна и огледа с нескривано възхищение тъмните коси на непознатата, стегнати в златна мрежа, както и великолепната рокля.

— Следвайте ме.

Двамата изкачиха с мъка витата стълба към голямото кръгло помещение в кулата, където десетина жени се разхождаха разтревожено напред-назад и кършеха ръце. В средата стоеше великолепно нагиздена млада жена, която хълцаше и ридаеше.

— Ето я — обади се една жена близо до Клариса.

Тя вдигна очи и видя насреща си ангелско лице с руси коси, сини очи и мила усмивка.

— Аз съм Фиона Чатауърт.

При това име очите на Клариса се разшириха, но тя не каза нищо. Фиона продължи със засилващо се нетърпение:

— Боя се, че годеницата умира от страх. Смяташ ли, че ще успееш да я успокоиш, за да можем да слезем долу?

— Ще се опитам.

— Ако не можеш, ще се наложи да й ударя един шамар и да изчакам да премине истерията.

Клариса се усмихна. Думите не бяха подходящи за тази жена с ангелско лице. Изглеждаше толкова сладка и мила, а говореше като улично хлапе.

— Защо е толкова уплашена? — попита тя, за да реши каква мелодия да запее.

— Защото се страхува от живота. От мъжете. Кой знае? И двете идваме право от манастира, а Изабел твърди, че отива на ешафода.

— Може би годеникът…

— Той е кротък — прекъсна я пренебрежително Фиона. Погледът й се устреми към Джослин, който я зяпаше с неприкрито възхищение. — И двамата сте достатъчно красиви и зайчето няма да се уплаши още повече — установи доволно тя. Изабел захълца отново и тя се втурна да я подкрепи.

— Много ми е жал за момичето — прошепна съчувствено Клариса, — но приятелката му е същинска буря. Никога не бях виждала жена като нея.

— А аз се моля никога вече да не я срещна — засмя се Джос. — Тя ни повика тук. Дано небето се смили над мъжа, който посмее да не й се подчини. Макар че…

Клариса го погледна и откри в очите му дяволит блясък.

— Ако не изпълниш желанието й, тя ще те завлече за косата.

— Няма да пожертвам косите си — усмихна се Джос. — Проклет да бъда, ако не се покоря на волята й!

Преди Клариса да е успяла да отговори, Джос я бутна към плачещата годеница. Трябваше им цял час, преди младата жена да се успокои, и през цялото това време Фиона Чатауърт се разхождаше нервно пред прозореца и от време на време измерваше с гневен поглед хълцащата си приятелка. Веднъж отвори уста да каже нещо, но Клариса се уплаши, че думите й ще разрушат онова, което тя и Джос бяха постигнали с толкова усилия, и запя с пълен глас, за да я заглуши.

Когато Изабел най-после се овладя дотолкова, че да може да се покаже пред гостите, слугините я заобиколиха и я поведоха по стълбата. Клариса и Джос останаха сами с Фиона Чатауърт.

— Добре се справи — заговори с признателност Фиона. — Имаш великолепен глас. Освен това личи, че си получила добро образование.

— Имах двама чудесни учители — отговори скромно Клариса.

Фиона погледна втренчено младия мъж, сякаш искаше да проникне до дъното на душата му.

— Виждала съм ви вече някъде.

— Познавах снаха ви Лилиан — отговори меко младият мъж.

Очите на Фиона се вледениха.

— Да, спомних си — промърмори тя и измери Джос от главата до петите с кратък, безсрамен поглед. — Ти си точно от нейния тип. Макар че тя се задоволява с всякакви мъже…

— Как са братята ви? — попита предизвикателно Джос.

Фиона го погледна пронизващо и Клариса спря да диша.

Ами ако тази млада жена знаеше кой е убил Едмънд Чатауърт?

— Брат ми Брайън напусна общия ни дом — отговори съвсем спокойно Фиона. — Никой не знае къде се е скрил. Носят се слухове, че някой от онези отвратителни Аскотови го държи в плен.

Джос стисна до болка рамото на Клариса, за да й попречи да заговори.

— А Роджър? — попита той.

— Роджър е много променен. Ако най-после си задоволил любопитството си, мисля, че е крайно време да слезеш долу. Гостите имат нужда от развлечения. — Тя се обърна и леко прошумоля с полите си на излизане от стаята.

— Отвратителните Аскотови! — изкрещя невъздържано Клариса веднага щом вратата се затвори зад гърба на Фиона. — Брат й изнасили сестрата на моя Рейн, а тя смее да ругае семейството му!

— Успокой се, Клариса. Не можеш да се мериш с жена като Фиона Чатауърт. Тя ще те погълне наведнъж, преди да се усетиш. Ти нямаш представа в каква обстановка е израсла тази млада дама. Брат й Едмънд, който беше настойник на по-малките, беше подъл, коварен мъж. Виждал съм как Фиона му се противопоставяше дори в случаите, когато Роджър не смееше да си отвори устата. Тя обожава брат си Брайън. Сега е убедена, че Аскотови са го взели в плен, и гори от омраза.

— Но тя няма право да ги мрази! Чатауърт е виновен за всичко.

— Стига си викала! Хайде да слезем долу. — Той я изгледа остро. — И не смей да изпълняваш песни за враждуващи благородни семейства! Разбра ли ме добре?

Клариса кимна с неохота. Макар и трудно, щеше да сдържи обещанието си.

Беше вече много късно и повечето гости лежаха пияни по пода или по масите, когато един слуга пошепна нещо в ухото на мъжа, който седеше в един ъгъл. Мъжът се засмя доволно, стана и излезе навън, за да поздрави новопристигналите гости.

— Никога няма да повярвате, като ви кажа кой е тук — каза той на ездача, който слезе от коня си.

— Какво? Няма ли поне да ме поздравиш? — попита саркастично гостът. — Няма ли да ме попиташ добре ли съм пътувал? Слушай, Джон, не оставяй юздите да се влачат!

— Останах трезвен, за да ти го кажа. Надявам се, че това обяснение е достатъчно.

— Сериозно ли говориш? Това е истинска жертва. — Гостът остави юздите на коня си в ръцете на един слуга. — Е, кое е толкова важно, та не може да почака, докато изпия няколко чаши вино?

— О, Панел, винаги си бил нетърпелив. Помниш ли онова малко пойно птиче от миналата зима? Момичето, което те цапна по главата?

Панел замръзна на мястото си и погледна приятеля си с искрящи от гняв очи. Ръцете го засърбяха да докосне грозния белег на челото си. След онази нощ в дома на Клариса той страдаше от силно главоболие. Макар че беше измъчвал до смърт няколко души от града, никой не можа да му каже къде е изчезнала вещицата. Всеки път, когато болката се забиваше в главата му като нажежена игла, той се кълнеше, че ще намери злосторницата и ще я осъди да гори на кладата.

— Къде е тя? — попита дрезгаво той.

Джон се изсмя доволно.

— В голямата зала. На всичкото отгоре е бременна. Пътува с едно хубаво момче и двамата пеят така сладкогласно, че просто не ти се вярва.

— Още ли продължават да пеят? А аз си мислех, че всички са заспали.

— Разбира се, че са заспали. Аз обаче отбелязах мястото, където нощуват птичката и придружителят й.

Панел остана за момент неподвижен, обмисляйки следващата си стъпка. Когато влезе в града с приятелите си, за да намери Клариса, и тримата бяха пияни и не можаха да се справят със задачата си. Тази грешка не биваше да се повтаря.

— Дали някой ще й се притече на помощ, ако се развика? — попита замислено той.

— Повечето гости са пияни и хъркат толкова силно, че дори ако избухне буре с барут, няма да се чуе.

Панел погледна старата, обрулена от дъждовете и бурите кула.

— Има ли затвор в замъка? Или поне място, където държат престъпниците, преди да ги предадат на палача?

— Защо да чакаме толкова дълго? Ще я вържем за един кол и на разсъмване ще я изгорим.

— Не, някои тук няма да харесат церемонията, а и кой знае как ще реагира кралят с меланхоличното си настроение. Ще го направим по-умно. Имам един братовчед, който ръководи съдилището недалеч оттук. Ще затворим онази малка мръсница в подземието, после ще поговоря с братовчед си и когато се върна, ще организираме съдебен процес Така ще я изгорим законно. А сега ми покажи къде е.

Клариса спеше неспокойно. Опитваше се да се намести по-удобно, но коремът й пречеше. Изведнъж до ухото й достигна ужасяващ шепот. Гласът, който не бе забравила и никога нямаше да забрави, изпрати ледени тръпки по гърба й и косите й настръхнаха.

— Ако искаш жалкият ти съучастник да остане жив, не говори и не мърдай — проговори гласът.

В същия момент в гърлото й се опря студеното острие на нож. Нямаше нужда да отваря очи, за да види подигравателната физиономия на Панел над лицето си. Зловещият образ месеци наред я преследваше в сънищата й.

— Мислеше ли за мен, сладурче? — попита той и лицето му беше съвсем близо до нейното. Ръцете му се плъзнаха по тялото й. — Защо даде на друг онова, което отказа на мен? Затова ще умреш.

— Не — прошепна Клариса и ножът поряза шията й.

— Ще дойдеш ли с мен или предпочиташ да забия ножа в гърлото ти?

Клариса разбра какво възнамеряваше той. Джослин спеше недалеч от нея. Дишането му беше дълбоко и равномерно. Очевидно не усещаше заплашващата го опасност.

— Ще дойда с теб — отговори тихо тя.

Трепереща и твърде уплашена, за да пролива сълзи, Клариса се надигна от сламеника си и острието на ножа отново одраска гърлото й. Не й беше лесно да намери пътя между прострените по пода тела. Всеки път, когато се спъваше, Панел извиваше ръката й на гърба и тя стискаше здраво зъби, за да не изпищи от болка.

Когато стигнаха до тъмната каменна стълба, която водеше в подземието, мъжът я блъсна толкова силно, че тя се удари в стената и полетя надолу. Едва след няколко стъпала успя да се задържи на краката си и спря за момент, сложила ръка на корема си, за да защити нероденото. Едва успя да си поеме дъх, когато Панел я блъсна наново.

— Върви напред — изръмжа грубо той.

Клариса успя да слезе по стълбата без повече падания. Помещението, в което я отведе Панел, беше студено и мрачно, с нисък таван, пълно с бъчви и чували с храна. Тя чу скърцане на панти и се обърна стреснато. Панел стоеше пред тежка врата, зад която зееше черна дупка.

— Влез тук — заповяда той.

— Не! — изплака тя и се дръпна назад, защото малката странична килия беше още по-страшна. Опита се да избяга, но не успя да намери пътя между многото препятствия. Мъжът я сграбчи за косата и я захвърли в мрака.

Клариса се сви в един ъгъл, заобиколена от черен студ. Чу затварянето на вратата и спускането на тежкото желязно резе. Когато и последният лъч светлина изчезна и килията потъна в дълбок мрак, тя захълца отчаяно.