— Кой си ти? — попита мъжът, който изглеждаше прекалено добре, за да бъде истински. Тъй като не беше свикнала с опасностите, Клариса изобщо не реагира на острия меч, но веднага се вслуша в музиката, която струеше от гласа му. Когато чу за първи път Рейн, веднага разбра, че той може да пее, стига да се опита; за този мъж обаче беше абсолютно сигурна, че може да пее истински.
— Аз съм новият паж на Рейн — отговори спокойно тя и приложи търпеливо упражняваната техника, при която гласът излизаше дълбоко от гърлото й.
Младият мъж я погледна смаяно, после бавно прибра меча си в ножницата, без да я изпуска от очи.
— В гласа ти има нещо, което ми се струва познато. Опитвал ли си се да пееш?
— Малко — отговори тя и очите й засвяткаха дяволито. Самоувереността й личеше във всяка сричка на простия отговор.
Без да каже нито дума повече, момъкът посегна към колчана за стрели на гърба си и извади флейта. Започна да свири проста, популярна мелодия, много добре позната на Клариса. В първия момент тя затвори очи и остави музиката да се влее в тялото й. От десет години насам, когато за първи път засвири на лютнята на трубадура, не беше прекарала нито ден без музика. Само през последните два дни бе принудена да се откаже от нея. Когато музиката я завладя изцяло, тя пое дълбоко въздух, напълни дробовете си и отвори уста, за да запее.
Още след първите тонове младият мъж спря да свири и я зяпна с отворена уста и неверие в очите. Клариса се ухили, без да прекъсва пеенето, и му махна с ръка да продължи да свири.
С бърз, благодарен поглед към небето и смях, който издаваше бурна радост, мъжът поднесе флейтата към устните си и продължи мелодията.
В началото Клариса се придържаше към песента, но творческият напор в нея беше много силен и не се задоволи само с изпълнението. Имаше насреща си човек, който умееше да свири, и трябваше да открие дали той има и други способности. Огледа се за някакъв предмет, който издава тонове, и откри наблизо кухо стъбло. Продължи да пее, без да пропуска нито такт, като в същото време грабна най-голямата стоманена плоча на бронята и няколко по-малки и ги нареди около стъблото. Намери няколко пръчки и прекъсна за момент пеенето, за да потропа в бърз ритъм по стоманените плочки и стъблото и да установи какви тонове издават. Когато се убеди, че ще се получи мелодия, тя запя тихо току-що оформилите се в главата й напеви.
Младият мъж я погледна възхитено и когато тя запя новата си песен, той засвири отново на флейтата, отначало бавно, докато проумее ритъма и мелодията. Когато направи вариация на песента й, Клариса избухна в смях и без усилия продължи. Започна нещо като състезание, в което двамата се надпреварваха да сменят мелодиите, като всеки започваше с последните тонове на другия и развиваше своя вариация. И за двамата беше много приятно да подложат на изпитание музикалните си умения.
Когато най-после мъжът хвърли флейтата на земята и съедини силния си глас с нейния в могъщ канон, Клариса зяпна смаяно и дори пропусна един такт. Мъжът я изгледа подигравателно и заклати укорно глава. Тя се засмя и продължи да пее. Улови протегнатите му ръце и двамата коленичиха един срещу друг, съединиха гласовете си и ги изпратиха към небето. Когато канонът свърши, над реката се спусна безбрежна тишина. Сякаш вятърът и птиците бяха замлъкнали, за да слушат прекрасната музика. Все още сключили ръце, двамата се погледнаха мълчаливо със смесица от обич, почтителност, изненада, възхищение и сродство.
— Джослин Лианг — представи се най-после младият мъж и наруши тържественото мълчание.
— Клар… Александър Блейкит — отговори му Клариса, като за малко не назова истинското си име.
Джослин вдигна високо едната от съвършено оформените си вежди и понечи да каже нещо, но откъм гората се чу повелителният глас на Рейн:
— Ей, Джос! Както виждам, вече си се запознал с новия ми паж.
Момъкът скочи и пусна ръцете на Клариса. На лицето му се изписа чувство за вина. Клариса също стана, но левият крак я заболя толкова силно, че се олюля. Рейн я улови за рамото и я разтърси доста грубичко.
— Ако сте свършили разговора си, можеш да отнесеш снаряжението ми обратно в шатрата и да изстържеш ръждата.
— Надявам се, че сте се забавлявали добре. Джос, уби ли някакъв дивеч?
Момъкът сведе глава и бузите му пламнаха. Стройното му, широкоплещесто тяло изглеждаше дребно в сравнение с масивната фигура на Рейн.
— На брега съм оставил четири заека.
— Зайци! — изпухтя презрително Рейн. — По-късно ще отида на лов, за да убия две-три сърни. Сега обаче, момче, ще се върнеш с мен в лагера, за да видя крака ти. Ако окуцееш, няма да имам никаква полза от теб.
Клариса се подчини безмълвно и събра нахвърляните по брега части от бронята. Джослин ги натовари на ръцете й, като не забрави влажната й риза. Тя тръгна след Рейн обратно към лагера, питайки се дали лордът е чул нещо от песните им и какво.
Дори да ги беше подслушвал, той не спомена случилото се с нито една дума, когато влязоха в шатрата и й показа къде да нареди частите на бронята.
— А сега си свали панталона, за да огледам крака ти.
— Нищо ми няма — отговори твърдо тя и не се помръдна от мястото си.
Рейн я измери със заплашителен поглед и направи крачка към нея.
— Искам да си наясно, че всеки човек в този лагер върши определена работа. Не можем да си позволим да гледаме болни. Съблечи се, а аз ще повикам Розамунд — нареди строго той, навлече набързо ризата си и излезе от шатрата.
Веднага щом Рейн излезе, Клариса свали панталона си, грабна една кърпа, уви я около хълбоците си, издърпа единия край между краката си и го пъхна в колана с лъва, който носеше под ризата. Макар че вече беше стегната с ленената кърпа, голяма част от бедрата й оставаше открита. Тя се погледна и си каза, че не изглежда чак толкова зле и все пак прилича повече на жена, отколкото на мъж. Беше й приятно да знае, че поне част от тялото й, макар и не лицето, е достатъчно красива, за да принадлежи на жена.
Лекият шум на входа я стресна и тя вдигна глава. В шатрата беше влязла една от най-красивите жени, които някога беше виждала. Миглите й бяха толкова дълги, че изглеждаха изкуствени. Зелените очи бяха невероятно големи и дълбоки, носът съвършено оформен, а устата чувствено извита и пълна — класическа красота, за която повечето жени можеха само да мечтаят. А зад нея стоеше Рейн. Нищо чудно, каза си с болка Клариса, че не обърна никакво внимание на пажа си!
Който беше заобиколен с такива жени, никога нямаше да погледне обикновено дребосъче като нея.
— Това е Розамунд — представи я меко Рейн. — Тя е чудесна лечителка. — Гласът му беше толкова кротък и нежен, че Клариса се смая още повече. Щеше да бъде прекрасно, ако започнеше да се обръща с този глас и към нея. В този момент Розамунд обърна към нея другата страна на лицето си и Клариса изохка ужасено. Лявата половина на това прекрасно лице беше покрита с тъмночервен белег — знака на дявола. Тя вдигна ръка и се прекръсти с надеждата да се опази от злата сила, после се обърна към Рейн и се уплаши до смърт от предупреждението и заплахата в погледа му.
— Ако не ти е приятно да те докосвам… — заговори меко Розамунд и гласът й доказа, че е свикнала с отвращението на непознатите хора.
— Не, разбира се, че не — възрази колебливо Клариса и се опита да се овладее. Успя да възвърне поне част от добрите си маниери и продължи с нарастваща увереност: — Кракът ми е добре, само че този нетърпим господин държи да узнае дали няма да окуцея.
Розамунд погледна изненадано към Рейн, който не се стресна ни най-малко от нахалството на Клариса.
— Момчето не се е научило да се държи прилично. Още не — добави заплашително той. Очевидно беше доволен, че Клариса е проявила подобаващото уважение към Розамунд, и обърна гръб на пажа си, без да погледне нито веднъж голите му крака. Клариса изпита внезапно съжаление и се учуди сама на себе си.
Розамунд опипа внимателно крака й, завъртя го на всички страни. Нямаше външни наранявания.
— Името ми е Рейн Аскот — заговори грамадният мъж, който продължаваше да стои с гръб към тях. — Предпочитам да ме наричаш по име, вместо да ме сравняваш с разни животни и още с кой знае какво.
— Каква титла да сложа пред името? Може би „Ваше величество“? Или е достатъчно да ви наричам „милорд“? — Клариса знаеше колко много рискува с тази дързост и нямаше представа как ще реагира мъжът, но все още му беше сърдита за начина, по който я принуди да остане в лагера му.
— Рейн е напълно достатъчно — отговори с усмивка той и бързо я погледна през рамо. — Мисля, че етикецията на кралския двор не е много подходяща за тази гора. А аз как да те наричам?
Клариса понечи да отговори, но в този момент Розамунд дръпна крака й толкова силно, че тя изпищя и скочи от столчето. Опита се да задържи напиращите сълзи, стисна здраво зъби и отговори с добре изиграно равнодушие:
— Александър Блейкит.
— Какво му е? — попита съчувствено Рейн.
— Мускулите са разтегнати. Не мога да направя нищо, за да му помогна, освен да превържа стегнато крака и да чакаме да се успокои от само себе си. Тази вечер ще му приготвя билкова отвара, но нямам друго подходящо лекарство.
Рейн не обърна внимание на многозначителния поглед на Клариса, а изпрати учтиво Розамунд, дори й вдигна платнището, за да излезе. Розамунд се сбогува и се отдалечи с наведена глава. Клариса се възползва от това, че Рейн гледаше след лечителката, и побърза да се облече.
— Красива жена — проговори глухо тя, опитвайки се да скрие интереса си към отговора на Рейн.
— Тя не се смята за красива — отвърна той, — а моят опит показва, че жените стават красиви едва когато започнат сами да се харесват.
— Без съмнение, вие имате богат опит с жените.
Мъжът вдигна високо едната си вежда и на лицето му изгря дяволита усмивка.
— Стига си седял на мършавия си задник. Стани и се захващай за работа.
Клариса се опита да забрави обидната забележка и го последва навън. Затича след него, опитвайки се да се равнява с огромните му крачки. Този мъж не можеше ли да върви нормално? Без да спре, той извади от импровизираната тухлена фурна голямо парче черен хляб, разчупи го и й подаде едното парче. Тя изгледа смутено хляба и си каза, че сигурно е двойно по-голям от онова, което тя изяждаше за цял ден.
Докато дъвчеше топлия черен хляб, Рейн я водеше през селото на отлъчените. Къщурките бяха построени от най-различни материали и от вътрешността им се носеше отвратителна миризма. Очевидно никой не спазваше санитарните изисквания, които бяха задължителни за всички граждани в нейното прекрасно, обградено със стени градче.
— Изглеждат ужасно, нали? — попита тихо Рейн, който наблюдаваше лицето й. — Но нима мога да науча на нещо хората, които са свикнали да изпразват нощните гърнета пред входната си врата?
— Що за хора са? — попита Клариса и загледа нескривано отвращение мръсните, дрипави жени, които влизаха и излизаха забързано и вършеха домакинската си работа, докато мъжете бяха наклякали покрай вратите, плюеха по земята и от време на време поглеждаха безсрамно към Рейн и Клариса. Без да забелязва какво прави, тя се притисна в широкия му гръб.
— Онзи там — Рейн посочи един мършав мъж — е убил четири жени. — В гласа му имаше отвращение. — Дръж се по-далеч от него. Много обича да тормози хората, които са по-дребни на ръст. А онзи до него, с черната превръзка на окото, е „Черният бегач“, някогашен уличен разбойник. Бил толкова известен, че се принудил да се оттегли от занаята на върха на кариерата си — обясни иронично той.
— А другите? Мъжете, които седят около огъня?
Рейн смръщи чело.
— Те страдат от меланхолия. Селяни, които са били прогонени от земята си след закона за пасищата. Те не умеят нищо друго, освен да орат и да доят кравите и доколкото мога да преценя, не желаят да научат нищо ново.
— Закона за пасищата! — изфуча сърдито Клариса. — Нищо чудно, че ви мразят.
— Мен? — попита с искрено учудване той. — Защо да ме мразят?
— Защото вие им отнехте имотите, заградихте земята, която ги хранеше, и пуснахте там гадните си овце — отговори нахално тя. Той трябваше да разбере, че не всички от простия народ са необразовани като тези бедни селяни.
— Наистина ли съм бил аз? — попита той, без да промени лице, само трапчинката на бузата му показа, че й се надсмива. — Винаги ли преценяваш една класа според действията на отделни нейни представители? А в твоя малък град няма ли негодници? Ако някой разбойник ми изпразни джобовете, трябва ли да обеся целия град, за да получа справедливост?
— Не, разбира се, че не — призна неохотно тя.
— Ето, изяж това — рече Рейн и бутна в ръцете й твърдо сварено яйца. Взе парчето хляб, което й беше останало и го погълна на два залъка. — Трябва да се храниш, за да напълнееш малко и да имаш сили. А сега ще се опитаме да направим нещо за жалките ти мускули.
С тази забележка той я поведе между дърветата. Скоро излязоха на широка окосена поляна. Клариса спря и загледа смаяно невероятната картина, която се разкри пред очите й. Десетина мъже се опитваха да се избият помежду си. Удряха се с мечовете си, пробиваха с копията си сламени кукли или се товареха с камъни и се кривяха насам-натам.
— Какво е това? — попита уплашено тя. Нямаше представа как би трябвало да реагира едно момче на такава гледка.
— Ако искат да оцелеят, хората в тази гора трябва да се научат да се бият — отговори строго Рейн, който оглеждаше внимателно бойното поле. — Ей, вие двамата! — изрева внезапно той и Клариса се сви на мястото си. Рейн се втурна с огромни крачки към мъжете, които бяха захвърлили мечовете си и се налагаха с юмруци. Той сграбчи и двамата за мръсните яки, разтърси ги като непослушни кучета и ги хвърли настрана. — Мъжете, които имат чест, не се бият с юмруци — обясни мрачно той. — Докато сте под моя команда, ще се биете като почтени хора, а не като сганта, каквато сте в действителност. Ако още веднъж престъпите правилата ми, ще бъдете наказани. А сега се връщайте на работа!
Мълчалива и доста потисната от буйния изблик на Рейн, Клариса остана в края на поляната и го изчака да се върне при нея. Гласът на този мъж беше невероятно богат: мек и нежен, когато говореше с Розамунд, и рев на див звяр, когато се обръщаше към войниците си.
— Е — заговори той с хладния глас, който беше запазил за нея, — сега ще проверим колко сила имаш. Легни и направи лицева опора.
Клариса нямаше ни най-малка представа какво се иска от нея и при безпомощния й поглед мъжът въздъхна, сякаш носеше тежък товар. После свали жакета и ризата си, легна по корем на земята и бавно издигна тялото си, опирайки се на ръце. Клариса реши, че това съвсем не е трудно, и зае същата поза. При първия опит тя успя да вдигне само горната половина на тялото си, а при втория ръцете отказаха да й служат и тя рухна тежко на земята.
— Ето какво се получава от непрекъснато седене! — изгърмя гневно Рейн, сграбчи я за колана и вдигна краката й. — Я се раздвижи! Направи нещо с мършавите си ръце!
При следващия опит Клариса се претърколи настрана и седна на дупето си.
— Не е толкова просто, колкото изглежда — промърмори тя и разтърка скованите си рамене.
— Детска работа! — изпухтя Рейн и отново се отпусна по корем. — Качи се на гърба ми!
Клариса го погледна смаяно. Минаха няколко секунди, преди да проумее какво й бе казал. Наистина ли трябваше да възседне тази грамадна, гола, покрита с бронзова кожа и запотена човешка маса!
Той посочи нетърпеливо гърба си и Клариса се подчини. Разтвори крака и го възседна. Опрян на едната си ръка, той задвижи тялото си нагоре и надолу и тя се задвижи в такт с него, без да се интересува от упражнението и от новото доказателство за силата му. Потта му попи в панталона й и намокри вътрешната страна на бедрата й. А може би това беше нейната собствена пот… Сигурното беше само, че усещаше мокрота. Мъжките мускули, които опъваха коравата кожа, образуваха вълни по вътрешната страна на бедрата й и изпращаха горещината си по цялото й тяло. Ръцете й, които докосваха голата му кожа, изведнъж станаха живи и чувствителни. Мускулите и кожата му правеха музика, играеха си с тялото й, но мелодията, която свиреха, й беше напълно непозната.
— Сега — проговори внезапно Рейн, претърколи се настрана и я хвърли в праха. — Един ден, когато станеш мъж, и ти ще правиш така.
Клариса седна на земята и погледна замаяно великолепното му тяло. Все още не можеше да проумее мелодията, която изпълняваше собственото й тяло, но съзнаваше, че няма никакво желание да бъде мъж.
В този момент зад Рейн се появи Джослин и красивите му очи засвяткаха дяволито, сякаш беше отгатнал мислите й. Клариса се изчерви и извърна глава.
— Мисля, че уплашихте до смърт пажа си и той загуби великолепния си глас — заговори меко Джослин. — Забравяте, че хората от нашето съсловие не са свикнали с такива упражнения.
— И ти си като малкия. По цял ден седиш и си броиш парите — отвърна сериозно Рейн. — Защо си толкова весел днес? Нямаш ли си работа?
Джослин не отговори на подигравката.
— Бях любопитен, това е всичко. Тъй като бях решил да се поупражнявам, тръгнах към мястото за стрелба с лък и спрях да ви погледам. — С тези думи той остави двамата сами и се запъти към другия край на поляната.
— Да не си решил да пуснеш корени тук? — попита мрачно Рейн и Клариса се стресна. Той грабна един дълъг меч от мъжа, който тъкмо минаваше покрай тях, и й го подаде. — Дръж го с двете ръце и ме нападни.
— Не съм в състояние да го направя — отговори веднага тя. — Не можах да нападна дори Панел, макар че той…
— Представи си, че аз съм Панел — засмя се Рейн. — Хайде, нападни ме или аз ще те нападна!
Болката, още толкова прясна и дълбока, я накара да вдигне меча, забит в земята, и да се втурне насреща му. Когато острието на меча се озова на сантиметър от корема на Рейн, той избягна сръчно удара и Клариса едва не падна. Тя го нападна още веднъж и още веднъж, но сякаш пробиваше дупки във въздуха. Започна да върти меча в кръг, да променя посоката в процеса на самия удар, да напада отляво и отдясно, но каквото и да правеше, не можа да го улучи нито веднъж.
Пъшкайки от напрежение и умора, Клариса спря, заби меча в земята и се опря на дръжката с две ръце. Усещаше безкрайно изтощение, докато Рейн, усмихнат и самоуверен, стоеше насреща й и я предизвикваше за ново нападение. Как й се искаше да грабне меча като тояга и да го цапардоса по главата!
— Ще ти дам още един шанс. Ще стоя неподвижен, а ти ще ме удариш с меча.
— Това е номер — отговори сърдито Клариса и Рейн избухна в смях.
— Не е никакъв номер. Искам да вдигнеш меча над главата си с две ръце и да го свалиш право надолу. Ако се справиш добре, ще ме улучиш.
— Не съм в състояние да причиня болка на живо същество, не разбирате ли! Ако пролея кръв…
Лицето му изразяваше непоколебима увереност в умението й да си служи с оръжие.
— Помисли за овцете ми, за селяните, които са обречени на гладна смърт заради моята алчност. Мисли за…
Зарадвана, Клариса вдигна меча над главата си и замахна с все сила, за да разцепи главата му на две, в следващия миг обаче проклетото оръжие потегли ръцете й назад. Тъй като беше отслабена и уморена от необичайното физическо напрежение, тя не успя да задържи меча, макар че се бореше отчаяно с тежкото желязо — и то спечели. Подигравателните искри в очите на Рейн я подлудиха от ярост, но тя стисна здраво зъби и не каза нищо. Заби меча в земята и отново се подпря на дръжката, за да си почине.
— Рядко съм срещал толкова слабо момче. Какво си правил досега?
Клариса го погледна с омраза, но не отговори.
— Вдигни меча над главата си, после го спусни към земята. Това е първото и най-важно упражнение. Ще го повтаряш, докато се върна. Ако забележа, че шикалкавиш, ще удвоя броя на повторенията — заплаши я сърдито Рейн и я остави сама.
Клариса беше решена да му докаже, че може да се справи, и се зае сериозно с упражнението, докато раменете й се схванаха.
— Скоро ще се научиш — проговори някой зад гърба й. Тя се обърна стреснато и позна войника с белега — брата на мъжа, който я доведе тук.
— Отиде ли си брат ти? Исках да му благодаря, макар да не съм много сигурен, че онова, което ме очакваше в града, щеше да бъде по-лошо от този горски лагер.
— Брат ми не чакаше благодарност — отговори остро мъжът. — А на твое място бих продължил да се упражнявам, защото лорд Рейн тъкмо гледа към нас.
Макар че ръцете й трепереха, Клариса продължи да вдига и спуска меча. След известно време Рейн дойде при нея и й показа как да държи меча с изпъната ръка и да го вдига от земята във водоравно положение. Накара я да прави това упражнение не само с дясната, но и с лявата ръка.
Сякаш беше минала цяла вечност, когато лордът взе меча от ръката й и се запъти обратно към лагера. Клариса имаше чувството, че е била подложена на най-жестоки мъчения. Нямаше сили дори да говори.
— Донеси нещо за ядене, Бланш! — извика сърдито Рейн и влезе в шатрата си.
Клариса се отпусна безсилно на ниското столче. Рейн се настани насреща й и се зае да точи оръжието си. Облегнала глава на платнището, Клариса беше почти задрямала, когато Бланш влезе с голяма табла. Носеше им задушено месо и леща, сварена в саламура от сирене, големи парчета черен хляб и горещо вино с подправки.
Клариса вдигна предпазливо дървената лъжица и ръцете й затрепериха силно, сякаш протестираха срещу жестокото отношение към бедното й тяло.
— Много си мек — промърмори с пълна уста Рейн. — Ще минат месеци, докато те направя човек.
Клариса преглътна мълчаливо забележката. Беше убедена, че по-скоро ще умре, отколкото да повтори днешните упражнения. Нахрани се добре, твърде уморена, за да види какво слага в устата си. После се сви в един ъгъл и главата й клюмна. След малко обаче Рейн я сграбчи за рамото и я издърпа да стане.
— Още не се е стъмнило — засмя се той. Очевидно се забавляваше с изтощението й. — Хората в лагера се нуждаят от храна и ние трябва да им я набавим.
— Каква храна? — простена измъчено Клариса. — Остави ги да умрат от глад. Искам да спя!
— Да умрат от глад! — изпухтя презрително мъжът. — Нали ще се избият помежду си за малкото храна, която е останала! Само най-силните ще оцелеят. А ти — продължи той и железните му пръсти се сключиха като клещи около тънката й китка, — ти ще бъдеш убит още в първата минута. Затова ела с мен на лов и дано имаме късмет.
Клариса се освободи от ръката му и въздъхна примирено. Глупак, каза си ядно тя, не можеш ли да видиш, че съм жена! Без да каже нито дума повече, Рейн излезе от шатрата и тя хукна след него. Отидоха в края на лагера, където пасяха конете. Докато вървяха покрай колибите, Клариса видя, че мъжете и жените вечеряха или се бяха натъркаляли по пода и спяха. Всички почиваха — освен тя и Рейн.
— Да се надявам ли, че умееш да яздиш? — попита с едва скривана ирония Рейн.
— Не — пошепна засрамено тя.
— Какво си правил досега? — попита слисано мъжът и поклати глава. — Никога не бях срещал момче, което не умее да язди.
— А аз никога не съм срещал човек, който не знае нищичко за хората, които не принадлежат към неговото съсловие. Сигурно цял живот сте седели на трон, обсипан със скъпоценни камъни, и сте гонили скуката с жестоки битки и препускане по полето…
Рейн оседла коня си и отговори мрачно:
— Езикът ти е прекалено остър, момче. Кой, ако не рицарите, подготвени за война, ще те защитават, когато врагът нападне царството ни?
— Кралят естествено — отговори иронично Клариса.
— Хенри! — изфуча Рейн и сложи крак на стремето. — А кой ще защити самия Хенри? Ако бъде нападнат, кралят свиква под знамената си всички благородници. Дай ми ръка — заповяда той и я вдигна от земята, сякаш беше лека като перце, за да я сложи зад себе си на седлото. Преди Клариса да е успяла да отговори, едрият жребец препусна с такава сила, че зъбите й затракаха.