Клариса

ШЕСТА ГЛАВА

Клариса се наведе над водата и огледа изпитателно лицето си. Наистина приличам на момче, каза си тя и се почувства много, много нещастна. Защо не се бе появила на бял свят като красавица с женствена фигура, с лице, което никой не би нарекъл момчешко? Косата и се бе накъдрила и й придаваше още по-момчешки вид. На всичкото отгоре цветът й изобщо не можеше да се определи. Очите и устата й бяха като на горски дух, изобщо нищо не беше меко и женствено.

Когато отражението й се разми от закапалите сълзи, гласът на Джослин я стресна и тя подскочи.

— Пак ли миеш бронята? — попита весело той.

Клариса издуха носа си и грабна захвърлената кърпа.

— Рейн е много придирчив. Днес трябва да изравня и вдлъбнатините.

— Виждам, че полагаш големи усилия. Да не си започнал да вярваш, че и благородниците струват нещо?

— Рейн би струвал много даже ако принадлежеше към простия народ — отговори бързо тя. Ядоса се на необмислените си думи и извърна глава, за да скрие смущението си.

Вече цяла седмица живееше в горския лагер и прекарваше почти цялото си време с Рейн Аскот. Тези седем дни бяха достатъчни, за да променят из основи мнението й за него. В началото смяташе, че той е завзел лагера едва ли не насила, но сега знаеше, че отлъчените буквално са го принудили да им стане водач. Те бяха като деца и изискваха той да се грижи за тях, макар че се бунтуваха срещу грижите му. Рейн ставаше преди всички други и се грижеше всички да имат достатъчно храна, да не ги заплашват опасности, постовете да бдят през цялата нощ и какво ли още не. Той втълпяваше на хората си, че не е почтено да мързелуват, че трябва да работят, за да се издържат. Повечето от тях бяха убедени, че той е длъжен да ги снабдява с храна и да им пълни стомасите.

— Така е — продължи малко по-спокойно тя. — Рейн наистина струва много, макар че не получава благодарност за онова, което прави. Защо не напусне тези жалки негодници и не се оттегли в друга страна? Има достатъчно пари и може да живее охолно и в чужбина.

— Най-добре го попитай сама. Ти си най-близо до него.

Така си мислиш, възрази наум тя. Само ако знаеш колко искам да се доближа истински до него. Най-после тя започваше да преодолява изтощението от първите дни и да работи пълноценно. Даже се научи да понася трудните упражнения с меча и копието, без да се оплаква. Мускулите й ставаха поздрави, тялото й укрепваше. Без да го иска, тя беше станала част от лагерния живот и сега се интересуваше живо от хората, които бяха дошли в гората.

Бланш заемаше привилегировано място в малката община, защото беше убедила всички, че споделя леглото на Рейн и той се вслушва в думите й. Клариса изобщо не се замисли дали Бланш е прекарала поне една нощ в шатрата на Рейн. Не можеше да повярва, че изискан мъж като него ще се принизи дотам да спи с уличница като Бланш. В тази жена имаше нещо мръсно и жестоко. Имаше обаче и нещо друго, което беше най-странното: Бланш изпитваше панически страх от Джослин.

Всички жени в лагера бяха полудели по красивия, учтив, деликатен млад певец. Всички тичаха подире му като разгонени кучки. Само Бланш го избягваше. Клариса беше видяла как жените опитват всевъзможни трикове, за да го привлекат, но, доколкото знаеше, Джос не се поддаваше на уловките им. Изпълняваше задълженията си и прекарваше почти цялото си свободно време в компанията на малкия паж. Макар че никога не говореше за Бланш, той избягваше да стои близо до нея. Ако случайно я срещнеше някъде, тя се обръщаше и хукваше да бяга.

Освен Бланш и Джос, третата уважавана личност в кръга на обезправените беше Розамунд — жената с прекрасния профил и знака на дявола на бузата си. Розамунд ходеше винаги с наведена глава, тъй като очакваше от хората само омраза и страх. Веднъж Рейн подслуша разговора между няколко мъже, които се обзалагаха дали душите им ще станат жертва на дявола, ако изнасилят Розамунд. Той ги наказа с по двадесет удара с тояга и ги изгони от лагера, а Клариса изпита дива ревност. Рейн беше единственият защитник на красивата лечителка, която носеше клеймото на дявола.

— Александър! — изрева дълбок мъжки глас иззад дърветата. Пак Рейн. Е, поне се бе научил да я нарича по име.

Тя пое дълбоко въздух и отговори с най-силния си глас:

— Работя! — Този мъж беше ненаситен за работа!

Рейн се подаде между дърветата и се ухили доволно.

— Гласът ти дава надежди, че ще пораснеш, макар да ми се струва, че ставаш все по-мършав. — Той огледа критично стройните й крака.

Клариса се усмихна доволно. Ако имаше поне една недвусмислено женствена част от тялото й, това бяха краката. Упоритият труд и упражненията с меча бяха направили бедрата й дълги, а дупето твърдо и красиво закръглено. Може би той най-после щеше да проумее, че има насреща си момиче, и тогава… Какво тогава? Рейн щеше да я изхвърли от шатрата си и отново да си вземе за прислужница онази мръсница Бланш. Макар и неохотно, тя скри крака си под стоманената плочка.

— Разбира се, че ще порасна — отговори обидено тя. — И когато стана достатъчно силен, ще ви набуча в земята със собствения ви меч.

Тя погледна Рейн и се смая от странния израз в очите му.

— За какво ви е пак Александър? — попита развеселено Джослин.

— Трябва да напише няколко писма — отговори смутено Рейн. — Освен това искам да ми прочете писмото, което пристигна току-що. Пратеникът на семейството ми е в шатрата и чака. Нали знаеш да четеш, Александър?

Клариса скочи от камъка и в очите й светна любопитство. Много й се искаше да узнае нещо за семейството на Рейн.

— Разбира се, че умея да чета — отговори бързо тя, събра частите на бронята и го последва.

Елегантно облечен мъж, чийто жакет беше обшит със златни леопарди, седеше и чакаше търпеливо нарежданията на господаря. Рейн го освободи с едно махване на ръката и Клариса се запита дали всички васали му се подчиняват с такава готовност. Този човек се различаваше рязко от отлъчените, към които принадлежеше и тя…

Пратеникът бе донесъл две писма за Рейн, едното от брат му Гевин, другото от съпругата на Гевин, която се казваше Джудит.

Писмото на Гевин съдържаше лоши новини. Другата снаха на Рейн, шотландката Алисия, била заловена от същия мъж, който държал в плен и сестра им Мери. Мъжът на Алисия дебнел около замъка на похитителя и чакал, защото се боял, че Роджър Чатауърт ще убие жена му, ако предприемат опит за освобождаването й.

— Твоят брат Стивън обича ли жена си? — попита плахо Клариса и вдигна глава.

Рейн кимна. Устните му бяха стиснати, очите гледаха в нищото.

— Но тук пише, че когато е била отвлечена, тя се е намирала в Шотландия. Защо е отишла там? Шотландците са подъл, варварски народ и…

— Млък! — прекъсна я строго той. — Алисия е господарка на могъщ шотландски клан и е най-красивата и благородна жена, която съм виждал. Прочети ми второто писмо.

Засрамена от укора му, Клариса отвори ухаещото писмо, написано от Джудит Аскот и докато четеше, забеляза как очите на Рейн омекнаха. Писмото беше гореща молитва за безопасността на Рейн. Джудит го заклеваше да напусне Англия и да живее в чужбина, докато успеят да издействат помилването му. Питаше го добре ли е, не се ли е разболял, има ли достатъчно храна и топли дрехи. Рейн избухна в смях, а Клариса се разсърди още повече, защото толкова много женска загриженост й беше непоносима.

— Знае ли мъжът й, че е толкова разтревожена за девера си? — попита злобно тя.

— Не ти позволявам да говориш с този тон за семейството ми — отряза я той и Клариса увеси нос, потисната от ревността си. Не беше честно да живее в шатрата му като момче и да не може да привлече вниманието му върху себе си. Ако носеше красива рокля, той щеше поне да забележи, че има до себе си жена, макар и не красавица…

— Съвземи се, момче, и чуй какво ще ти кажа.

Клариса го погледна стреснато.

— Ще можеш ли да напишеш писмата, които ще ти продиктувам?

Рейн й донесе мастило, перо и хартия и започна да диктува. Писмото до брат му беше изпълнено с решителност и гняв. Той се кълнеше, че ще остане колкото се може по-близо до сестра си и Алисия и ще чака, докато му се удаде случай лично да смаже главата на Чатауърт с юмрука си. Не се страхуваше от краля, защото главните доходи на Хенри идваха от рицарите, които обявяваше за предатели. Освен това Рейн съобщаваше на Гевин, че Хенри е изявил готовност да го помилва, ако получи по-голямата част от земите му.

Клариса не посмя да напише на хартията такива груби и безсрамни думи за краля, но Рейн изобщо не обърна внимание на уплашените й възражения.

Писмото до Джудит беше топло и нежно като нейното и в него беше споменат дори новият паж, който смятал, че господарят му няма и капчица разум и вечер ставал да го завива, за да не настине. Клариса сведе глава, защото бузите й пламтяха от срам. Все пак написа всичко, каквото Рейн каза за нея. Не знаеше, че той е забелязал загрижеността й. Едно от малкото й удоволствия беше да се промъква нощем до леглото му и да милва голите му рамене. После го завиваше с кожата и си лягаше.

Клариса така и не запомни какво още съдържаше писмото до Джудит. Пишеше, без да се замисля, а когато свърши, му поднесе писмата за подпис. Той се наведе към нея, склони глава към лицето й и тя вдъхна дълбоко аромата на косата му, на плътната, тъмна маса от къдрици. Дощя й се да зарови лице в шията му, но не посмя. Докосна само един кичур и го нави на връхчето на пръста си.

Главата на Рейн се стрелна нагоре така рязко, сякаш се беше опарил. Очите му се разшириха от изненада, после се впиха изпитателно в лицето й. Клариса спря да диша. Сърцето й направи огромен скок. Той разбра, каза си щастливо тя. Сега ще ми каже, че съм момиче, че съм жена.

Рейн се намръщи и отстъпи крачка назад. Погледна я още веднъж, сякаш не можеше да реши какво точно иска да й каже.

— Запечатай писмата — проговори най-после той и гласът му прозвуча дрезгаво. — Излез и ги дай на пратеника. — Обърна се рязко и излезе от шатрата.

Клариса въздъхна така силно, че едно от писмата падна на пода. Очите й се напълниха със сълзи. Направи го, защото съм грозна, каза си отчаяно тя. Сигурно е, че не ме харесва. Нищо чудно, че мъжете в града не посмяха да престъпят заповедта на свещеника и не се доближиха до нея. Защо да се борят за наградата, като спечелването й не си струваше усилията? Кой би искал да стане съпруг на едно дребно момиче с плоски гърди и гръмък глас? Защо се чудеше, че Рейн не е забелязал маскарада й?

Тя избърса сълзите си с опакото на ръката и погледна отчаяно писмата. Сигурно и двете му снахи бяха красавици. Стройни, с пълни гърди и закръглени хълбоци…

Още една дълбока въздишка и тя сгъна писмата, сложи печата и ги отнесе на пратеника. Предаде му нареждането на лорд Рейн и го придружи до мястото, където беше оставил коня си.

— Виждали ли сте отблизо лейди Джудит и лейди Алисия? — осведоми се любопитно тя.

— О, да, много често.

— И как мислите, красиви ли са?

— Красиви? — засмя се весело младият мъж и се метна на коня си. — Бог сигурно е имал щастлив ден, когато е създал тези две дами. Лорд Рейн никога няма да напусне Англия. На негово място и аз бих постъпил така, ако имах в семейството си такива красавици. Слушай, момче, трябва да намериш някоя да го утеши — продължи със съзаклятническа усмивка гой. — Аз не бих се лишил от тази красота, защото ще се разболея от копнеж.

— Да му намеря някоя да се утеши! — мърмореше си Клариса, докато вървеше обратно към шатрата. Завари там Рейн, заобиколен от двама мъже, единият уличен крадец, а другият просяк. Клариса знаеше, че двамата бяха определени да стоят на пост през цялата сутрин.

— Благодарете на Бога, че не сте я убили — говореше Рейн и мъжете кимаха уплашено. — Оседлай коня ми, Александър — заповяда бързо той. — Имаме работа.

Клариса се втурна да оседлае големия жребец, с когото вече беше в приятелски отношения. Рейн излезе от шатрата си, въоръжен с бойна брадва и боздуган. Метна се на седлото и я вдигна на гърба на коня, преди Клариса да е успяла да му зададе въпрос къде отиват. Само след секунди двамата препускаха в луд галоп през гората.

След рискована езда, толкова бърза, колкото позволяваха дърветата, Рейн дръпна юздите на коня и скочи на земята. Клариса улови юздата, премести се напред, за да се настани удобно на седлото, и се огледа любопитно. Тук ставаше нещо интересно! Красива жена с големи кафяви очи и разкошна рокля, се притискаше до едно дърво и се взираше ужасено в тримата мъже, които я заплашваха с извадените си мечове.

— Марш оттук, негодници такива! — нареди мрачно Рейн и излезе напред. Силните му ръце ги разблъскаха настрана. Жената, която трепереше с цялото си тяло, го погледна безпомощно.

— Рейн! — прошепна с пресекващ глас, затвори очи и се свлече на земята.

Рейн я улови, вдигна я на ръце и я залюля като бебе в обятията си.

— Няма нищо, Ан — зашепна нежно той. — Всичко свърши. Тук си на сигурно място. Александър, донеси вино! Свали кожения мях от седлото!

Впечатлена от сцената, която се разиграваше пред очите й, Клариса слезе от коня, откачи кожения мях и го постави до Рейн, който беше седнал на едно преобърнато дърво и продължаваше да държи жената в обятията си.

— Изпий това, Ан — помоли той с необичайно мек глас. Жената затрепка с ресници и изпи няколко глътки. — Е, надявам се, че вече си добре — усмихна се все така меко Рейн. — Можеш ли да ми разкажеш какво търсиш в тази дива гора?

Тази жена не бърза да се освободи от прегръдката му, отбеляза ревниво Клариса, без да престава да оглежда прекрасните одежди на лейди Ан. Никога не беше виждала такива. Роклята беше от тъмночервена коприна, материал, който Клариса беше виждала досега само в църквата, цялата избродирана с мънички зайчета, сърни, риби и безброй други животни. Четвъртитото деколте беше много дълбоко и разкриваше голяма част от пълните й гърди. Талията и деколтето бяха обшити със златни конци и украсени с блещукащи скъпоценни камъни.

— Александър! — извика нетърпеливо Рейн и й връчи кожения мях с вино. — Успокой се, Ан — продължи много по-нежно той и я залюля на коленете си, сякаш беше дете.

— Какво търсиш тук, Рейн? — попита също така нежно тя. Тази жена не може да пее, помисли си веднага Клариса. В гласа й няма сила. Освен това обича да хленчи.

— Крал Хенри ме обяви за предател — обясни Рейн и показа трапчинките си.

Ан се усмихна с разбиране.

— Иска парите ти, нали? Какво си направил, за да му дадеш повод да те лиши от земите ти?

— Роджър Чатауърт отвлече сестра ми Мери и съпругата на Стивън.

— Чатауърт! — извика изненадано Мери. — Нали дамата, в която Гевин беше влюбен, се омъжи за Едмънд Чатауърт?

— Точно така — отговори мрачно Рейн. — Големият ми брат се влюби в една мръсница от най-лошия сорт, но не искаше да го види. Даже когато я разбра колко струва, остана лоялен към първата си любов. Беше влюбен в Лилиан и след женитбата си с Джудит.

— Но какво общо имат те с присъствието ти в тази гора?

Тази жена няма ли най-после да стъпи на собствените си крака, каза си ядно Клариса. Продължава да седи в скута му и говори тържествено, сякаш се намира в залата на благородния си баща!

— Дълга история — отговори с мека усмивка Рейн. — Поради нещастна случайност Лилиан Чатауърт беше обезобразена и заедно с малкото красота, която притежаваше, загуби и ума си. Откакто е вдовица, живее при Роджър Чатауърт. Сигурно тя е отровила ума му, защото той предизвика брат ми Стивън на турнир, за да му отнеме шотландската наследница, която му даде лично кралят.

— Да, спомням си — засмя се Ан. — Шотландката донесе на мъжа си значително наследство, нали?

— Права си. Алисия е много богата жена, но Стивън я желаеше поне колкото земята й. — Рейн се усмихна иронично. — Оказа се обаче, че Чатауърт не умее да губи. Затова е отвлякъл и снаха ми, и сестра ми.

— Господи, Рейн, но това е ужасно! Защо тогава кралят…

— Беше ми заповядал да отведа войската в Уелс. Точно тогава узнах, че Мери е била отвлечена. Върнах се веднага и бях готов да обкръжа замъка на Чатауърт.

— С кралската армия? — попита Ан и когато Рейн кимна, изкриви лице. — Дал си му чудесен повод да те обяви за предател. Затова ли си облечен като селянин и бродиш в непристъпните гори?

— Точно така — отговори Рейн и я погледна втренчено. — Изглеждаш чудесно Ан. Колко време мина, откакто…

Ан скочи от скута му, застана пред него и приглади роклята, която Клариса копнееше да докосне.

— Няма да ме прелъстиш още веднъж, Рейн Аскот. Баща ми обеща да ми намери съпруг и аз искам да се явя пред него с ненакърнена добродетел. Затова ти забранявам да ме омайваш със сладки думи! — Тя се обърна и едва сега забеляза Клариса. — Кое е това момче? Защо ни зяпа с отворена уста?

Клариса я погледна обидено и направи крачка назад.

— Това е пажът ми — отговори Рейн, очевидно развеселен от забележката й. — Вярно е, че съм принуден да живея в тази гора, но положението ми не е чак толкова лошо. Момчето работи добре, освен това може да чете и пише.

— Доколкото знам, още никой не е успял да те научи на четмо и писмо — изфуча сърдито жената. — Престани да ме гледаш така, чуваш ли! Няма да смекчиш сърцето ми дори с тези проклети очи. Ела тук, момче. Как се казваш?

— Александър Блейкит.

— Блейкит ли? — изненада се лейди Ан. — Къде съм чувала това име?

— Прочела си го на обявата, с която се дава възнаграждение за главата ми, отговори наум Клариса, обзета от паника. Защо не бе променила фамилното си име? Сега тази ужасна жена щеше да я изобличи пред Рейн!

— Името е съвсем обикновено и се среща често — отговори вместо нея Рейн и махна пренебрежително с ръка. — Александър, върни се в лагера и ме чакай там!

— Не, момче, остани тук! — възрази твърдо Ан. — Чуй ме, Рейн, говоря сериозно. Не искам да ме прелъстиш още веднъж, затова момчето ще остане с нас. По-добре ме отведи при другите ловци. Те ще забележат, че съм се заблудила, и ще тръгнат да ме търсят.

— Нали имам постове — засмя се Рейн, улови я за талията и я придърпа между бедрата си. — Ще останем сами толкова дълго, колкото е необходимо. Александър, махни се оттук!

— Аз пък искам красивият ти малък паж да остане с нас — отговори сърдито Ан, опря ръце на раменете му и го блъсна с все сила. — Ти живееш много отдавна в тази дива гора и сигурно си започнал да харесваш малките момчета…

Тя не можа да довърши изречението си, защото Рейн я привлече към себе си и затвори устата й със своята.

Клариса не откъсваше очи от Рейн и жената. Не я беше срам да ги гледа. Никога не беше виждала такава целувка. Двамата бяха наклонили глави, телата им се притискаха едно в друго. Толкова й се искаше да замести лейди Ан в обятията на Рейн…

Тя беше толкова вдълбочена в любовната сцена, че не се раздвижи дори когато първата стрела прелетя на сантиметри покрай нея и се заби в земята точно до крака на Рейн. Докато тя не проумяваше какво става, Рейн реагира светкавично и с бързо движение хвърли и нея, и Ан на земята.

— Искат да ме заловят — обясни спокойно той. — Александър, ти си дребен и ще можеш да се промъкнеш незабелязано към онези дървета. Опитай се да стигнеш до коня ми и донеси оръжията.

— Какво ще стане с вас? — прошепна с пресекващ глас тя и се сниши, за да избегне втората стрела.

— Аз ще отведа Ан на сигурно място. Изпълнявай заповедта, какво чакаш! — нареди строго той.

Без да мисли дълго, Клариса легна по корем и запълзя към близките дървета. Всеки път, когато в близост до нея се забиваше стрела, тя се сковаваше от страх. Не смееше да погледне назад, защото умираше от ужас, че Рейн вече лежи мъртъв на земята. Когато стигна до края на преобърнатото дърво, се надигна и хукна да бяга. Щом стрелите престанаха да свистят в ушите й, спря и се опита да се ориентира.

Конят, големият огнен жребец на Рейн, танцуваше възбудено на мястото, където го беше вързала. Един мъж стоеше пред него и се опитваше да отвърже юздата. Ако успееше да отведе коня, Рейн оставаше без оръжие и нямаше с какво да защитава лейди Ан и себе си. Проклет да си, Рейн Аскот, изруга ядно Клариса. Как можа да се заплеснеш толкова по младата дама, че да забравиш елементарната предпазливост!

Клариса отправи безмълвна молитва към небето, после отвори уста и запя мелодията, която конят обичаше най-много. Животното веднага наостри уши и застина на мястото си. В този момент мъжът успя да улови юздата и го отвърза. Сега жребецът беше в негова власт.

— И конят е глупав като господаря си — промърмори ядно Клариса и започна друга мелодия, която се състоеше от високи, пронизителни, дисонантни тонове, които конят мразеше. Жребецът й благодари, като се изправи на задните си крака и се изтръгна от похитителя си. Втурна се към нея и тя едва не примря от страх, но се овладя бързо и промени мелодията. Укротеният жребец спря на сантиметър от нея и й позволи да го възседне.

— А сега ще правиш само онова, което ти казвам — прошепна в ухото му тя. Животното извърна към нея грамадната си глава, изду ноздри и извъртя очи. Беше обучено да носи в битката тежък рицар в броня, а не дребно момче като нея.

— Тръгвай! — заповяда му с гласа, който пазеше за двадесет и петте момчета, с които упражняваше хорали.

Конят потегли в погрешна посока и Клариса трябваше да приложи цялата си сила, за да го обърне в посоката, от която беше дошла.

— Не! Рейн, не!

Пронизителният глас на лейди Ан уплаши Клариса много повече от всичко случило се досега. Конят вървеше послушно по едва забележимата пътека и когато изскочи на полянката, Клариса видя пред себе си Рейн, целият в кръв, наведен над трупа на мъж, а пред него други двама мъже, също въоръжени с мечове. Ан се беше свила зад него и се криеше зад широкия му гръб.

— Това са хората на баща ми! — изпищя отчаяно тя. — Дошли са само заради мен. Нали ти казах, че ще ме търсят! — Тя се откъсна от Рейн и коленичи пред мъжа, който лежеше на земята. — Още не е умрял. Ще го отнесем вкъщи — продължи тя и хвърли сърдит поглед към Рейн. — Защо никога не чуваш какво ти говорят? — изфуча разярено тя. — Защо първо вадиш меча си, а после разсъждаваш?

Клариса усети как в гърдите й се надигна луд гняв. Знаеше, че Рейн няма да се защити, защото го видя да стиска устни и да отвръща глава.

— Моят господар беше нападнат — заговори злобно тя. — Стрелите бяха предназначени за него. Защо искате да стои бездеен и да пита кой стреля, преди да извади меча си? А вие, благородна госпожице, дори не гъкнахте, докато прикриваше скъпоценното ви тяло със своето; едва когато лорд Рейн рани слугата ви и разбрахте, че вероятно трябва да се грижите за него, започнахте да протестирате. Забравихте ли как се опитвахте да го отвлечете в храстите?

— Александър — обади се тихо Рейн и сложи ръка на рамото й, — не е редно да говориш така на една дама.

— Не било редно! — изсъска вбесено Клариса. — Тя не е никаква дама, тя е…

Рейн затвори устата й с ръка и я притисна силно към гърдите си, макар че тя се мяташе отчаяно, за да се освободи.

— Ан, моля те за извинение от името на момчето — продължи спокойно Рейн, без да обръща повече внимание на Клариса. — То не е имало време да се научи на учтиво държание. Вземи хората си и се върни при реката. Ще изпратя някой от постовете да ви изведе от гората.

— Не се сърди, Рейн — помоли тихо лейди Ан и се изправи. — Не съм имала намерение…

— Върви си, Ан. А ако срещнеш някого от семейството ми, кажи му, че се чувствам добре.

Жената кимна и се обърна към хората си. Един от мъжете й помогна да се качи на коня си. Раненият беше вдигнат на седлото и малката група потегли към реката.

Рейн пусна Клариса едва когато конете се скриха между дърветата.

— Те се опитаха да ви убият — проговори мрачно тя и в очите й отново блесна гняв. — А тази жена се осмели да ви ругае, че сте ранили един от безполезните й слуги.

Рейн вдигна рамене.

— Кой може да разбере жените? Единствената им грижа винаги са били парите.

— А аз си мислех, че я познавате добре — рече тихо Клариса и потърка брадичката си. Още усещаше ръката на Рейн върху устата си.

— Баща й ми я предложи за жена.

Клариса го изгледа засегнато.

— Вие ли решихте да откажете или тя не ви искаше?

Мъжът се ухили и показа трапчинките си.

— Тя ми даде всичко, от което се нуждаех, но аз въпреки това не помолих за ръката й. Ан е непостоянна и на нея не може да се разчита. Не може да реши дори коя рокля да облече, когато иска да излезе. Сигурен съм, че щеше да ми изневерява, а ми е противно да бия жените.

— Противно ви е… — повтори слисано Клариса.

— Ако за днес си задоволил любопитството си по отношение на жените, мисля, че е крайно време да се погрижиш за крака ми — прекъсна я Рейн и се отдели от дървото, на което се бе облегнал.

Клариса погледна панталона му и откри огромно кърваво петно.