Класацията

11

В Ню Йорк вилнееше люта зима и нямаше никакви признаци, че скоро ще си отиде. Астрономическата пролет беше настъпила, но тротоарите на Манхатън бяха покрити с няколко сантиметра сняг. Хората се свиваха по ъглите и издишваха облаци пара.

При снега и задръстването Аби стигна до офиса на Оуенс след близо час. Намираше се на четиринайсетия етаж на един небостъргач и заемаше почти целия ъгъл на сградата.

Беше твърде луксозен за литературна агенция. Аби беше виждала и други такива — повечето бяха в стари тухлени сгради или административни постройки в евтините квартали. Офисът на Карла беше на Медисън Авеню, сред юридически кантори и застрахователни компании. Името беше написано със сребристи букви върху черното стъкло на вратата.

Под името на Карла, изписано отстрани, Аби изброи още девет.

Натисна месинговата дръжка и вратата се отвори като банков трезор — плавно и безшумно. Зад лъскава черна преграда седеше секретарка в небесносиня копринена рокля и говореше по телефона. Приемната приличаше на командна зала на междузвезден кораб — строга симетрия и овални обеми. Аби тръгна към преградата и краката й потънаха до глезените в тъмнокафявия килим. Стените бяха покрити с тъмни огледала, така че не би могла да определи къде свършва помещението и къде започват коридорите към кабинетите. Дискретните лампи на тавана обливаха всичко в мека светлина.

Аби приближи и жената зад преградата вдигна глава.

— Мога ли да ви помогна?

— Идвам при Карла Оуенс. Казвам се Аби Чандлис.

— А, да, мисис Чандлис. Очакват ви в кабинета на мисис Оуенс. Един момент, ще позвъня.

Докато чакаше, Аби се огледа. След секунда чу глас:

— Мисис Чандлис?

Обърна се. Видя чернокожа жена, висока и стройна, със скули, сякаш изваяни от оникс, и огромни очи. Беше с мека вълнена рокля, прилепнала към заоблените контури на тялото й. Аби реши, че струва поне хиляда долара.

— Аз съм Джадра, секретарката на мисис Оуенс. Радвам се да ви видя. Слушала съм много за вас. Моля, последвайте ме. Очакват ви.

Аби тръгна след Джадра по дълъг коридор, със стени от тъмно стъкло, зад които се виждаха силуетите на хората, които се трудеха там — някои говореха по телефона, други седяха приведени над документи и купчини ръкописи.

Аби видя отражението си в стъклото и смутено приглади роклята си. Даде си сметка, че не притежава по-хубава от тази. Надяваше се и се молеше Джес да се е придържал към уговорените в Лос Анджелис подробности, да не се е впуснал в импровизации. Все още недоумяваше — най-напред й бе изпратил съобщение, че изобщо няма да дойде, а след това бе променил решението си и се бе появил толкова рано.

Стигнаха до масивна двойна врата, дървена, с красиви месингови дръжки, която рязко контрастираше с всичко останало.

Джадра протегна ръка, за да я отвори, а Аби пое дъх и опита да се овладее. След миг видя Карла, седнала зад блестящо стъклено бюро с извити прозрачни крака. Беше поставено върху подиум, висок около трийсет сантиметра. На същото ниво имаше и два стола за посетители. На единия от тях, с гръб към Аби и вратата, седеше Джес.

— Ето я — каза Карла, стана и разпери ръце като жрица, която се готви да заколи жертвено животно върху кристален олтар. — Аби, мила, радвам се да те видя пак! Изглеждаш чудесно. Не е ли така? Влез, влез! Искаш ли кафе? — Преди Аби да успее да отговори, Карла нареди: — Джадра, донеси кафе. Захар и сметана?

Аби не искаше кафе, но беше по-лесно да приеме.

— Без нищо — каза тя.

— Без нищо — повтори Карла, сякаш Джадра не чуваше друго, освен собствения й глас.

Аби направи няколко крачки напред. Джес внезапно стана, обърна се, слезе от подиума и тръгна към нея. Едва тогава тя отклони поглед от Карла, фокусира движещата се фигура и осъзна — мъжът, който приближаваше към нея като локомотив, не беше Джес Джърмейн.

— Е, с какво разполагаме? — Морган Спенсър седеше зад бюрото си и разглеждаше съдържанието на малък книжен плик, разстлано на плота пред него.

Алвин Къмингс застана отстрани и посочи с линийка.

Къмингс беше детектив, пенсиониран военен, специалист по морска артилерия. Беше го довел клиент на Морган от морска застрахователна компания.

— Прилича на парче дърво — отбеляза Морган и го побутна с върха на химикалката си.

— Точно така — кимна Къмингс. Беше около два сантиметра дълго, овъглено от единия край. — В лабораторията смятат, че това е част от щипка за пране. Ето тук, в единия край, се вижда малка дупчица. Ако са прави, тук е била за вързана някаква корда, която е задействала детонатора.

Открили са остатъци от найлонови влакна, вероятно от нея.

— А може би пък с нея са защипвали разни неща в машинното? Трудно могат да оспорят иск на такова основание. Нещо друго?

— В дървото има следи от химикали. Все още не знаят точно какви са, но е ясно, че съдържат нитрати. Изглежда, в по-голямата си част са се разтворили в морската вода.

— Значи, казано с две думи, няма за какво да се хванат, но пък и не искат да платят, прав ли съм?

Къмингс го погледна и кимна.

— Ще трябва да съобщя на клиента, че няма да стане — каза Спенсър. — Ако решат да откажат в този случай, рискуват да бъдат обвинени в недобросъвестност и безкрайни дела за понесени щети. Искаш ли да им го кажеш, или да се обадя аз?

— Мисля, че не трябва да прибързваме — отвърна Къмингс.

— Има ли още нещо?

Къмингс кимна.

— Струва ми се, че е имало бомба.

— Добре. Дори и така да е, не могат да избегнат плащането. Клаузата за евентуални военни действия не може да се приложи в случай на тероризъм или саботаж — каза адвокатът. — Корабът не е потопен във военна зона. Няма изключения при покриването на щетите.

— Нямах предвид тероризъм или саботаж.

— А какво тогава? — попита Спенсър. — Корабът е бил на пристана в някаква бананова република, в която през вторник има революция. Точно това бих предположил. Проста бомба, направена от подръчни материали. Дело на терористична група.

— Не мисля — възрази Къмингс. — Положили са сериозни усилия, за да заприлича на злополука.

— Тоест?

— Обикновено, ако някой иска да изпрати кораб на дъното, използва пластичен експлозив. Никак не е трудно да се намери. Можеш да го откраднеш от някоя строителна фирма например. Военните използват С–4. Мачка се като маджун. Правиш въже, дълго колкото искаш, извиваш го в окръжност и го залепваш за корпуса. Ще пробие дупка, колкото ти е необходима. В този случай обаче няма такова нещо и човек не може да не се запита защо.

— Надявах се да знаеш — каза Морган. — С пословичната си интуиция…

— Вместо дупка в корпуса имаме сериозен проблем с кондензатора.

— Е?

— Искали са да прилича на лошо поддържане.

— И вероятно точно това е обяснението — каза Спенсър.

Застрахователят лесно можеше да каже „не, няма да платим“, а детективът да съчини версии, които подхранват подобни фантазии. Той обаче трябваше да защити всичко това в съда, а фактите, с които разполагаше до този момент, не изглеждаха никак добри.

— Има и още нещо — каза Къмингс, наведе се, вдигна от пода пластмасова чанта, отвори я, бръкна вътре и извади нещо, което подхвърли към Спенсър. Той вдигна ръце, сякаш за да се предпази, и го улови. Беше голям гумен плавник, като тези, които използват водолазите професионалисти. — Намерихме го в ръката на удавения моряк. Конвулсивно предсмъртно стискане — обясни Къмингс. — Освен това по предпазната решетка на тръбата за всмукване на студена вода намерихме остатъци от неопренов костюм. Можеш да си сигурен, че „Селя Ларго“ е потънал вследствие на взрив.

Морган погледна гумения плавник в ръката си. Даде си сметка, че делото ще е много комплицирано. Щеше да го влачи с години. Властите съвсем скоро щяха да заговорят за предумишлено убийство.

Аби щеше да проговори, но стъписването й бе твърде силно. Мъжът разпери ръце и я прегърна, а устните му се залепиха за нейните. Беше силен и изтласка въздуха от дробовете й като от ковашки мях. За момент й се стори, че се опитва да мушне езика си в устата й, и се отдръпна. После осъзна, че докато целуваше нереагиращите й устни, всъщност се опитваше да й каже нещо.

Произнасяше думите под носа си, а и устните му се допираха до нейните, така че тя дочу нещо като „врат на Хес“.

Аби би могла да се възпротиви, но беше съвършено стъписана. Най-накрая мъжът отдели устните си от нейните и опря глава в нейната в дълга прегръдка, която едва не счупи ребрата й — за да не й позволи да проговори, докато самият той шепнеше в ухото й:

— Казвам се Джак. Брат съм на Джес. Дръж се спокойно. Ще се разберем. Не проваляй работата, скъпа. Прегърни ме като след дълга раздяла.

Аби не си даваше сметка, но ръцете й — единственото, което Карла виждаше от мястото си, бяха отпуснати върху раменете му като ръце на парцалена кукла. Слава богу, лицето й беше скрито в рамото му.

Тя обви врата му неохотно и го притисна към себе си. Беше малко по-висок от нея и твърд като камък. Мисълта, че преживяването би могло да й достави удоволствие, я ужаси, но пък, от друга страна, не би могла да твърди, че й е неприятно.

— Добре — прошепна той. — Сега се усмихни.

Когато отново се обърна с лице към Карла, стиснал ръката на Аби, на лицето му блестеше закачлива, широка усмивка. Аби също се усмихваше, макар и объркано. Имаше чувството, че е болна, и изглеждаше така. Отидоха до столовете, уловени за ръце, и седнаха пред бюрото.

— Аби, добре ли си? — Карла изведнъж се вгледа в нея. — Струваш ми се малко развълнувана.

— Сигурно е от пътуването — каза Джак, преди Аби да успее да отвори уста. — Не обича да лети. — Посочи с показалец слепоочието си и Аби за миг си помисли, че показва как й хлопа дъската. — Проблеми с вътрешното ухо — добави той.

— О…

След това се обърна към Аби:

— Мисис Оуенс ми каза, че е много вероятно книгата да привлече тълпа заинтересовани, които да наддават за правата. Според нея никак не е изключено да се стигне до седемцифрени суми. — Произнесе думата седемцифрени бавно, сякаш искаше Аби да преброи нулите, преди да отговори.

През цялото време тя наблюдаваше Карла, която седеше зад бюрото си. Чу какво каза той, но студените тръпки полазиха по гърба й поради факта, че Карла не ги опроверга или промени. Просто кимаше в знак на съгласие и се усмихваше уверено.

Аби за първи път осъзна, че книгата, върху която се бе трудила цели две години от живота си, би могла да струва милион долара. Косата на тила й настръхна, кръвта запулсира във вените й. Усмихна се. Ръцете й се разтрепериха. Роман за милион долара! Това беше от света на мечтите!

— Мисля, че е развълнувана — отбеляза Джак.

Аби кимна, но гласът й изневери. Опита се да каже нещо, но не успя.

— Май трябва да я заведа в хотела — каза Джак. — Изглежда, пътуването й се е отразило по-зле, отколкото си мислех.

— Разбира се — кимна Карла. — Можем да поговорим пак на вечеря, а утре ще подпишем договора. Междувременно ще оправя кашата с този тип Джоуи Дженрико. — Когато чу името, Аби я стрелна с поглед. Искаше да попита, но не смееше. — Не знам как студията е решила, че той е написал книгата — продължи Карла. — Някакъв си натрапник. Аз обаче знам какво се е случило. Знам кой е той. Ще се погрижим за това. Ще стигнем до истината.

— Каква студия? — попита Аби.

— О, това е другото — обади се той. — Ще ти разкажа подробностите в хотела. Карла каза, че в Холивуд проявяват голям интерес към книгата. Ще говорим за това утре.

Докато тримата приближаваха вратата, Аби почувства, че коленете й омекват. Най-накрая той трябваше да я прегърне през раменете, за да я подкрепи.

— Всичко се нарежда чудесно, нали, скъпа? — Говореше на Аби и я придържаше като алкохоличка. — Мисис Оуенс…

— Наричай ме Карла, моля — поправи го тя.

Той пусна ослепителна усмивка, която сякаш накара агентката да се разтопи.

— Карла смята, че до лятото моята книга може да се превърне в истински бестселър.

— Доверете ми се — кимна Карла. — Книгата ще е в ръцете на пътниците във всички самолети по света и около басейните в луксозните курорти от Барбадос до Бар Харбър и от Тринидад до Хаити. Имаме отлична възможност издателят да я включи в летния списък.

— Нали е чудесно? — Той гледаше Аби.

Тя се вторачи в загорелия от слънцето висок непознат. Приличаше на Джес, но беше по-възрастен, със сини, пронизващи очи, дълбоки като тропически езера. Кимаше окуражително, сякаш я подканяше да каже нещо. Тя обаче беше онемяла. Успя само да се усмихне глупаво.

Макар че бе обмисляла всичко с месеци, когато чу този мъж, когото никога не бе виждала, да казва моята книга, имаше чувството, че са я ударили с юмрук в корема. Това я върна в реалността и тя осъзна, че е написала добър касов роман, без да може да каже на когото и да било. Бе се потопила в морето на анонимността.

— Кой, по дяволите, си ти? — Аби възвърна способността си да говори веднага щом затвори вратата и таксито потегли.

— Името ми е Джак Джърмейн. — Той протегна ръка, за да стисне нейната. Аби не реагира. — Забравих. Вече се целунахме — усмихна се той. В извивката на устните му и в блясъка на сините му очи имаше нещо дяволски вбесяващо.

Аби му хвърли убийствен поглед.

— Кой те покани в живота ми?

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Брат на Джес ли си?

Той кимна.

— По-голям и по-мъдър.

— Къде, по дяволите, е Джес?

— Ако трябва да гадая, предполагам, че е в някое студио в Западен Лос Анджелис.

— Споразумяхме се да дойде тук. Дадох му билети за самолет и обещах да му платя.

— Сега можеш да платиш на мен.

— Споразумението не беше такова.

— Добре. Довечера ще отидем при Карла и ще й кажа, че всъщност не съм Гейбъл Купър. Гейбъл Купър е брат ми, но той е в Лос Анджелис, защото има проблеми и…

— Млъкни — сряза го Аби. — Остави ме да помисля.

След малко попита:

— Какви проблеми? — Аби искаше да научи всички подробности, да разбере какво го е накарало да се откаже, за да прецени ситуацията. Може пък наистина да му се бе случило нещо, а в такъв случай можеше да вярва на Джак малко повече. Може би брат му лежеше в болница полумъртъв?

— Обади ми се посред нощ — отговори Джак — и ме събуди. „Хей, братле, казва, ти ли си?“ Че кой друг може да е по това време? Такъв си е Джес. „Слушай, казва, имам нещо за теб.“ Гласът му, искам да ти кажа, звучеше трескаво. Попитах го кое време е, той ми казва, десет и половина. Погледнах си часовника — минава един. Там, при него, било десет и половина. Такива номера, казвам, може да ти изиграе „въртенето на земята.“

— Има ли смисъл да слушам всичко това? — попита Аби.

— Има. Ще стигнем и до това. Каза ми, че късно предната вечер му се обадили от някаква рекламна агенция. Явно е станало, след като сте разговаряли и си си тръгнала. Не знаел какво да прави и затова ми се обадил. Продуцентът правел реклама за някакво кафе. От онези бълвочи, които се въртят непрекъснато. Той я пита дали го иска чисто или със сметана и дали да я чука отзад, докато тя зарежда кафеварката.

Аби го изгледа отвратено.

— Това са думи на Джес, кълна се. Точно така се изрази. — Непознатият вдигна нагоре два пръста, като скаутски поздрав. — Понякога е малко груб.

— Да. И според теб това е страхотно.

Той се усмихна глуповато и каза, че може би е права.

— И какво по-нататък с тази реклама?

— Предложили му ролята. Каза ми, че тези клипове печелели награди и осигурявали бъдеще. Казвам: „Аха, «Златен глобус»“. Не, не, не било това. Момчето и момичето, които участвали в последната наградена реклама, сега ги показвали в „Добро утро, Америка“.

— Затова ли не дойде?

— Да. Искали да започнат снимки днес сутринта. Трябвало да отиде. След това ми разказа за твоя проблем и ето ме тук.

— Моят проблем? — Аби го изгледа като Везувий, който се кани да изригне. — Моят проблем е, че се доверих на скапания ти брат!

Джак млъкна, но не престана да се усмихва.

— Какво беше това за Джоуи Дженрико? — попита Аби след малко.

— А кой е той?

— Един познат — отвърна Аби.

— С такива приятели на човек не му трябват врагове.

— Защо? Какво е направил?

— Изглежда, кинаджиите са попаднали на него в Сиатъл. Търсели са теб. След това ситуацията не е много ясна. Карла знае само, че онези са останали с впечатлението, че той е авторът… този… Гейбъл Купър. Джоуи не е направил нищо, за да ги разубеди. Типовете от Холивуд сега смятат, че са сключили сделка с него за правата.

За Аби чутото беше по-лошо от кошмар.

— Не се безпокой. Погрижих се за това.

— Какво си направил? Какво й каза?

— Че е мой познат от едно време, на когото вече му хлопа дъската. Че в предишния си живот е вземал наркотици и е прекалил, така че сега не помни и кой номер обувки носи.

— Чудесно. Значи Гейбъл Купър се шляе с наркомани.

— Слушай, за тези хора това ще е голям плюс от гледна точка на рекламата. Ако й бях казал, че с този Джоуи някога сме били любовници, Карла щеше да се усмихне, да ни уреди да се покажем в шоуто на Опра Уинфри и да започне да изчислява аудиторията.

Аби го изгледа.

— Не го казах — каза Джак и вдигна ръка. — Какво ще правим сега?

— В момента търся начин да се отърва от теб.

— Можеш да си го търсиш, но поне за момента, освен ако не искаш да провалиш тази голяма сделка, сме свързани като сиамски близнаци, както се казва.

— Имаш високо мнение за себе си. Ами ако не смятам, че сделката с теб е толкова голяма?

— Е, имам своите добри качества, но нямах предвид тях. О, да, забравих, че още не си чула останалото.

— Какво е останалото?

— Не ми каза кой е той. Този Дженрико.

— По-късно. Какво е останалото?

— Написала си страхотна книга. Някой ден трябва да ми кажеш как го правиш.

— Какво е останалото? — Отново се бе ядосала.

— Ще ти кажа, но недей да подскачаш, за да не си удариш главата в тавана на колата. Карла смята, че целият пакет… правата за книгата и филмирането…

— Да?

— Смята, че е възможно авторското възнаграждение за всичко това да достигне два милиона долара.