Класацията

25

Никога досега Аби не бе имала време или пари да пътува. Практикуването на право през деня и писането на романи през нощта не позволяваше човек да се отдава на удоволствия или да опознава света. Това беше цената, която всеки начинаещ писател трябваше да плати.

Аби никога не беше виждала нещо подобно на стария Сан Хуан. Там имаше сгради, датиращи от времето на Колумб.

Беше рано следобед. Вечерта трябваше да напуснат Пуерто Рико. Яхтата на Енрике щеше да ги вземе от пристанището вечерта. Аби и Джак си пробиваха път през тесните калдъръмени улички, покрай магазинчета, чиито собственици седяха отпред и бъбреха на испански. Във въздуха се носеше романтиката на Стария свят, пълна с очарование и колорит. Аби реши, че трябва да вмъкне всичко това в новия си роман.

На пристанището бе спрял туристически кораб и от него се изсипа тълпа туристи, които запъплиха по улиците на стария град в търсене на паметници и сувенири. Дори Джак приличаше на турист. Беше облечен с тясна фланелка и шорти, а на хълбока му висеше голям фотоапарат.

Докато се разхождаха по площада, Аби усети с неприязън как всички женски погледи, млади и стари, буквално се лепят по Джак. Действаше им като афродизиак. Дори и мъже го заглеждаха. Притежаваше харизма и неустоимо обаяние, това беше истината. Трябваше да стане политик. Беше висок, с бронзов тен и изваяни черти. Имаше нещо в гъстата му черна грива и начина, по който отмяташе кичур коса настрани с една ръка. Блестящата усмивка напомняше за Джон Кенеди. Повечето от жените се стараеха да го оглеждат равнодушно, докато се разминат, но после се обръщаха с неприкрит интерес след него и избухваха в смях или почваха трескаво да си шепнат. За Аби усещането бе просто нелепо. Долавяше завистта на другите жени като нещо почти осезаемо. Сякаш изведнъж бе попаднала в света на бляскавите и красивите. Не можеше да не се наслади на мига. Тя не беше фотомодел, но и съвсем не изглеждаше зле. В някой свят, непокварен от културата на младостта, би привлякла много повече внимание. Запита се как ли би се чувствала, облечена като принцеса, под ръка с Джак на някое особено лъскаво място. Като например раздаването на Оскарите.

Сънищата посред бял ден не бяха полезни и тя се закатери с виновна усмивка след Джак по хълма, ограждащ стария град. Под краката им се разбиваха вълните на Атлантическия океан.

— Погледни натам — махна с ръка на северозапад Джак. — Това е крепостта Ел Моро. Пази пристанището.

Аби съзря очертанията на древни крепостни стени, каменни кули и парапети.

— Искам да я видя — каза тя.

— После — рече Джак. — Първо да хапнем нещо. Обичаш ли мексиканска кухня?

Под хълма имаше малко ресторантче и Джак и Аби се настаниха на терасата. Поръчаха си по една маргарита и вечеря и се заслушаха в латиноамериканските ритми, долитащи от джубокса. По стените имаше фрески в нежно розово и ярко зелено — цветовете на Карибите. Парченцата пилешко и говеждо цвърчаха апетитно в металните тиганчета, Джак и Аби ги увиваха в тортили с размера на мексиканска шапка и разговаряха за книгата.

От издателството бяха снимали Джак за задната корица и за рекламната кампания. Бяха наели и голяма рекламна фирма за телевизионните му изяви. Оуенс и Бертоли искаха той да е добре подготвен за медиите. Аби се притесняваше, че трябва да го пусне сам в Ню Йорк. Но тя трябваше да пише, а и рано или късно щеше да се наложи да му се довери.

— За какво ще говориш на интервюто? — попита тя.

— За моята книга — ухили се той. — Затова как съм я на писал.

— И как стана това?

— Много внимателно. Разбирате ли, тя просто се изля от сърцето ми. Всяка буква и запетайка.

— И колко време продължи този процес? — Аби предполагаше, че въпросите ще бъдат все от този тип.

Джак се замисли за миг.

— Пет месеца.

— Повече — поклати глава Аби.

— Седем месеца.

— Още.

— На камък ли я дълба? — възкликна Джак.

— Хубавата книга иска време — заяви важно Аби. — Като хубавото вино. — Ако се съдеше по ръкописа му, Джак сигурно ги бълваше по една на месец.

— Колко време ти отне? — попита сериозно той.

— Две години.

Той подсвирна тихичко.

— Толкова ми трябваха да уловя верния тон, да изградя характерите, да мотивирам действията им. Измислянето на вярната формула изисква време. Ако искаш да е убедителна.

— Как тогава ще напишеш следващата за една година? — попита недоверчиво той.

— Като се скъсам от работа. Успей или умри, така е при нас. Или издателите въобще не те искат, или искат от теб по една книга всяка година. Или дори по-скоро. Смята се, че могат да накарат читателите да привикнат към теб, както се привиква към цигарите — обясни тя.

— Е, читателите поне не хващат рак — усмихна се примирително Джак.

— Не съм убедена — възкликна тя. — Никой не прави рентгенова снимка на интелектуалното им развитие.

— Значи свърши книгата за две години?

— Всъщност я написах за осем месеца. Следващите шестнайсет я пренаписвах и преработвах. — По-точно би било да се каже окастрях, помисли си тя. — Всеки може да пише.

Въпросът е можеш ли да пренапишеш готовата книга. И когато го направиш, дали е било за добро или за лошо?

— Какво искаш да кажеш? — Джак явно не я разбра.

— Как да ти обясня? Като при музиката е, само че тук не се вслушваш в мелодията. По-скоро в интонацията, в ритъма на прозата. Доброто писане изисква добро ухо. Ако не си музикален, просто се откажи.

Джак я изгледа втренчено. Да не би да искаше да му каже нещо?

— Това е много мъдро — заяви той, извади химикалка от джоба си и си го записа на салфетката.

— И какво друго ще споделиш с огромната телевизионна аудитория? — продължи сериозно тя.

— Ти ми кажи.

— Можеш да поговориш за това как си си изкарвал хляба, докато си писал книгата. Хората обикновено се интересуват от такива неща.

— Аха, гладуващият писател — сви рамене Джак. — За съжаление не ми се наложи да работя.

— Богатство от независим източник, така ли?

— Богатство не, независимост да.

— Бил си в армията, нали? Разкажи им за това. Не забравяй, че си звезда. Опра умира за теб. Светът иска да разбере какво закусваш.

— Че какво се прави в армията? — учуди се Джак. — Изпълняваш заповеди, това е. Аз бях в морската пехота. Обучавах разни младоци как да станат мъже.

— Измисли нещо, което да звучи по-добре. Офицер за специални поръчения например. Трябва да продадеш себе си, за да продадеш и книгата — обясни тя.

Той отдаде чест с пълна уста. Заповедта бе приета.

— Нещо интересно? Някакви приключения? — продължи Аби. — Какво си правил, преди морската пехота?

— Какво е това? Кръстосан разпит ли? — възнегодува Джак.

— Не, работа. За това си нает. Казвай сега. Какво си пра вил, преди да идеш в армията?

— Карах лодка.

— Като тия по Мисисипи ли? Не бъди толкова тайнствен.

Хората искат да знаят.

— По-малка — обясни Джак. — Надуваема.

— Бил си капитан на гумен сал?

— Шестметрова лодка, модел „Зодиак“. С трийсеткалиброва картечница и екипаж от пет души.

— Това звучи интересно.

— Бяхме с маскировъчен грим и действахме нощем. Из лизахме на брега. Задачата ни беше рисуване с лазер.

— Това пък какво е?

— Използвахме нещо подобно на ловна пушка, само че много по-дебело. Прицелваш се с него като с пушка и от цевта излиза невидим лазерен лъч, който осветява целта за ония момчета горе в небето. Насочваш я към врата или прозорец, понякога към асансьорна шахта или въздухопровод.

— Като ония оръжия в компютърните игри? За тренировка, нали?

— Като ония в Панама и Кувейт — поклати глава Джак. — Рисувахме цели, за да могат еднотонните бомби с лазерно насочване да ги поразят. — Джак млъкна и я погледна втренчено.

— Но не се убивал никого, нали? — Аби отчаяно искаше потвърждение, макар че едва ли би могла да си обясни защо.

— Предполагам, че вътре е имало хора — сви рамене той. — Разбираш го по миризмата на изгоряло месо. Много специфична.

Аби усети как губи всякакъв апетит, бутна чинията си настрани и отпи от чашата.

— Може би ще е по-добре да бъдеш загадъчен — обади се след малко тя. Изведнъж си представи как Джак показва снимки на изгорели бебета в някое сутрешно телевизионно предаване.

— Вие питате, ние отговаряме — заяви невинно Джак.

— Защо държиш толкова да пишеш? — реши да смени темата Аби.

— Харесва ми — усмихна се Джак.

Сигурно това е проблемът, помисли си тя. Всеки добър писател, когото познаваше, мразеше да пише. Как беше оня виц? Изобщо не е сложно да се пише. Просто сядаш и си разрязваш една вена. Проблемът на Джак беше, че не е самокритичен.

— Ако нямаш слух, всеки удар по клавиатурата ти звучи като Моцарт.

— Я кажи, моите неща как ти звучат? — попита той.

— Не знам. Не разбирам много от войни и военна терминология — опита да се измъкне Аби. — Но ми се струва, че май влагаш прекалено много усилия.

Той я изгледа изпитателно. Усещаше, че лошото тепърва идва.

— Ето, започва се — възкликна той. — Не го убивай изведнъж. Кажи му, че има надежда, но може би трябва да се за хване с нещо съвсем друго. Да стане автомонтьор например.

— Да съм казала подобно нещо?

— Не, но си го мислиш.

— Твоят приятел Хенри спомена, че си се запалил да пишеш, откакто е станало нещо, и ти го прекъсна. Какво искаше да каже? Откакто какво?

— Хенри приказва прекалено много. Сбъркал си е професията. Трябвало е да стане психотерапевт.

— Той май мисли, че имаш някаква мания.

— Трябва ли да има определена причина, за да се захванеш с писане? — попита сериозно Джак. Тя поклати глава. — Но малко талант няма да е излишен, това ли имаш предвид?

— Не съм го казала — опита се да смекчи удара тя.

— Не е необходимо — парира веднага Джак. — След толкова години имам известна представа за собствените си недостатъци. Хайде, кажи какво мислиш. Честно.

— Може би трябва да помислиш по предложението на Хенри. За работа.

— Да ти изглеждам на човек, който има нужда от милостиня? Освен това не ми трябват пари. А Хенри не се нуждае от помощта ми. Той е самотен. И иска да си купи приятел.

— Стани му приятел тогава.

— Предпочитам да бъда писател.

— Не всеки може да напише роман — заяви Аби. — Ръкописът ти се нуждае от много работа.

— Затова реших, че можем да поработим по него заедно — остави вилицата си той.

— И откъде ти хрумна тая идея? — изненада се Аби.

— Ами от факта, че работим заедно по твоя.

— Имаме различни представи за работата.

— Аха, разбирам. Раздаването на белозъби усмивки и демонстрирането на бицепси не влиза в представите ти за съвместна дейност. Дай да изясним нещата. Значи ти ме искаш заради тялото ми, не заради ума ми?

Аби се разсмя. Но това беше истината. Той й беше необходим точно за това. Мъжете в шоубизнеса задължително печелеха повече пари от жените. А парите бяха крайната мяра за успеха. Само две или три от звездите във всички кино хитове бяха жени. И те получаваха много по-малко от мъжете, които им партнираха. Същото важеше и за книгите, от юридическите трилъри до военните приключения. Единственото място, отредено на жените, бяха любовните романи и от време на време някое криминале.

Но тежката артилерия, най-продаваните автори — Гришам, Крайтън, Кланси и Стивън Кинг — бяха мъже. Никой не се стремеше да копира Джудит Кранц или Даниел Стийл. Вярно, че си печелеха тихичко милиони. Но дори и при големите им продажби никой не се хвърляше да филмира всяка написана от тях дума. Те не принадлежаха към елита. Короните в света на развлекателната литература бяха все за мъже. Аби беше преценила, че след като не може да ги победи, ще трябва да стане част от тях — поне докато не дойдеше време да излезе от сянката и да поиска онова, което й се полагаше.

— Кажи сега съвсем накратко какъв е проблемът с моя ръкопис — прекъсна размислите й Джак. — Историята ли куца? Или писането?

Тя направи няколко странни физиономии. Отговорът беше най-общо утвърдителен. Джак просто нямаше слух.

— Бихме могли да поработим върху него — продължи да настоява той. — Нали сама казваш, че преработването му е майката.

— Само ако имаш ухо.

— Ще използваме твоето — настоя Джак. — Аз не съм горд. — Този човек имаше кожа на алигатор. Сега просто се усмихна и натъпка устата си с месо.

— Нямам време — заяви Аби. Той не й обърна внимание. — Колко такива неща си написал? — Ръкопис едва ли беше най-подходящата дума в неговия случай.

— Осем. Досега — заяви той и вдигна пръстите на двете си ръце.

— Аз бих спряла дотук — усмихна се кротко Аби.

— Всъщност има и девети, но за него няма какво да се тревожиш — обяви важно той.

— Не преподавам терапевтично писане, Джак, и не пиша за други. — В гласа й прозвучаха метални нотки.

— Така ли? — усмихна се той.

— Недей да си вадиш погрешни заключения. Не съм на писала моя роман за теб.

— Разбира се, че не. — Но той продължаваше да се усмихва.

— Просто защото ти страдаш от незадоволени амбиции. И мании.

— А ти не, така ли? — запита Джак.

— Не.

— Разбирам. Ти си просто един объркан творец, опитващ се да продаде произведението си.

— Точно така.

— Запази си това обяснение, ако Бертоли вземе да те съди.

— Просто исках да дам на книгата си по-добри шансове за успех — обясни Аби.

— Така ли? А парите не те интересуват?

— Само като доказателство за успеха.

— Впечатлен съм. Виж колко сме възвишени. Значи ако лъжите пред Бертоли и цялата тази игра с Карла не са заради парите или заради славата, тогава за какво са, а?

— За отмъщение — отвърна тя и го погледна право в очите.

Докато обикаляха Ел Моро, слънцето залезе. Така и не забелязаха двамата мъже до портата, навели глави над туристически карти.

Аби и Джак забързаха по пътеката през тревната площ, разделяща крепостта от стария град. Джак погледна часовника си. Трябваше да побързат, иначе екипажът щеше да се разтревожи. Багажът им беше прехвърлен на яхтата още сутринта. Сега ги чакаха на пристанището, за да отплават за Сейнт Кроа.

Докато вървяха из лабиринта от тесни улички към водата, Аби изведнъж осъзна, че след падането на мрака старият град се променяше. Магазините бяха затворени, туристите се бяха завърнали в своите хотели или туристически кораби. В далечината Аби видя нанизите светлини по мачтите на някакъв лайнер, отправящ се в открито море. Едва успяваше да следва Джак, но упорито отказваше да спре да починат. Така и не забелязаха двамата мъже, които ги следяха от разстояние.

— Колко още трябва да вървим?

— Около десет преки — каза Джак.

Те свиха по тясна уличка, където не минаваха коли. Във входовете бяха захвърлени детски играчки. Изведнъж отнякъде се появиха три фигури. Джак я стисна за лакътя и посочи мъжа в средата. Непознатият държеше в дясната си ръка нещо късо и дебело. Приличаше на палка. Оказа се желязна тръба.

Джак светкавично огледа терена. Вратите на къщите бяха затворени. По прозорците имаше железни решетки. Трябваше да отстъпят. По тактически съображения. Бяха направили няколко крачки, когато осъзнаха, че два мъже им препречват пътя и отзад. Бяха същите, които ги следяха още откакто бяха напуснали крепостта. Отстъплението ставаше невъзможно.

— Какво искат?

— Часовниците, портфейлите и всичко, което пожелаят.

Така си мисля — отвърна Джак.

— Да им ги дадем. — Аби понечи да свали часовника от ръката си.

— Не бързай да даваш и моя — предупреди я Джак.

— Ти си луд. Дай им го.

— Платил съм доста пари за него. Освен това — заяви Джак, — ако се предадем твърде лесно, можем да подхраним разни погрешни очаквания. Не се знае какво още може да поискат.

Мъжете се приближиха от двата края на уличката. Джак блъсна Аби към един вход, където поне бе защитена от три страни, и застана пред нея, закривайки я с тялото си.

— Каквото и да стане, стой зад мен — прошепна той.

— Не ставай глупак. Ако им дадем каквото искат, няма да ни направят нищо лошо.

— На теория е така — съгласи се Джак. — Какво пък, мен няма да искат да ме изнасилят.

Тя се взря изумено в тила му, после бавно закопча часовника си. Петимата се доближаваха бавно, като глутница чакали, докато най-накрая не застанаха в полукръг около тях. Единият каза нещо на испански и всички избухнаха в смях.

Джак също се насили да се усмихне.

— Говориш ли испански? — попита я той.

— Малко — кимна зад гърба му Аби.

— Е, сега е времето да го практикуваш.

— Cómo está usted? — запита тя мъжа с тръбата в ръка. Той се ухили. В устата му липсваха доста зъби. Явно беше водачът.

— O, muy bien — каза той. — Muy bien. Y usted?

— Bien — опита се да се усмихне и Аби, като че ли си вярваше, макар че краката й трепереха. Да, бяха добре, просто отлично.

Мъжете избухнаха в смях.

— No. No. Usted no esta bien. Te voy a robar.

— Казва, че не сме добре — поясни Аби. — Казва, че ще ни ограбят.

Мъжът с тръбата махна с пръст, сякаш искаше да каже: ела тук. Джак й прошепна да не мърда от мястото си и изрева:

— Да ти го начукам!

По погледала беззъбия Аби разбра, че не му е за пръв път да чува такива неща.

— О, не, сеньор, аз смятам да чукам, но не вас — проговори той изведнъж на английски. — Дайте ми портфейла и часовника си и изчезвайте.

— Дай им ги и да вървим — обади се Аби.

— Кой е казал нещо за тебе, маце? — огледа я похотливо мъжът с тръбата. — Ти ще поостанеш малко с нас. Как се казваше на английски? — затърси думата той. — Да се позабавляваме.

— Още ли искаш да му дам часовника и портфейла си? — попита Джак.

— Май не бях права — съгласи се кротко Аби.

— Искаш ли го? — посочи часовника си Джак. Беззъбият се ухили. — Твой е. Ела да си го вземеш.

Усмивката изчезна от лицето на непознатия. Той замахна с тръбата и направи крачка напред. Другите също пристъпиха. Един от тях извади изпод ризата си нож и натисна копчето. Десетсантиметровото острие проблесна в мрака.

Бяха заобиколили Джак в полукръг, чиито краища опираха в стените на къщите. Аби се гушеше зад гърба му и трескаво се оглеждаше за нещо, което би могла да използва за защита. Уви, не виждаше нищо.

Джак също направи една крачка и те отстъпиха. Аби изведнъж се оказа сама във входа, като зайче в клопка. Единият от мъжете в края на дъгата видя това и посегна към нея. С едно плавно движение, без дори да поглежда, Джак замахна с крак и го удари точно под коляното. Аби чу изхрущяването на костта. Мъжът изкрещя от болка и се преви. В същия миг Джак го ритна право в лицето и го просна по гръб на паважа. Главата му се удари с трясък, от устата му потече кръв. Повече не помръдна. Един по-малко.

Това светкавично развитие на нещата оказа смесен ефект върху останалите. Един се дръпна назад. Водачът замахна с тръбата, но не улучи. Джак явно заслужаваше повече уважение, но не биваше и да се губи лице пред групата.

Мъжът, който се бе дръпнал, заговори бързо на испански и замаха с ръце. Аби не разбра всичко, но жестовете му бяха достатъчно красноречиви. Настояваше да бягат. Тези туристи се бяха оказали прекалено голяма хапка за тях.

Водачът изкрещя нещо окуражително. По лицата на останалите се изписа мрачна решителност. Макар и неохотно, те застанаха отново в полукръг. Водачът се втурна напред. Джак улови ръката му и със светкавично движение я удари в коляното си. Аби чу някакво изхрущяване и осъзна, че Джак току-що е счупил ръката на нападателя, който изрева и изпусна тръбата. Тя падна с трясък на паважа и ехото отекна в стените.

Използвайки болката, Джак сграбчи счупената ръка, повдигна мъжа и с пълна сила го изрита в слабините. Водачът изрева повторно и се строполи на земята, притиснал удареното място със здравата си ръка. Един от приятелите му побягна надолу по уличката. Останалите двама обаче се оказаха от друго тесто. Онзи с ножа пое водачеството. Той подхвърли острието така, че върхът се оказа между палеца и показалеца му — готов за мятане.

Джак присви рамене и се стрелна светкавично напред. Той заби юмрук в стомаха на нападателя с ножа и го повали по гръб. Двамата се затъркаляха по паважа. Пуерториканецът се опита да достигне падналия при сблъсъка нож, но Джак беше стиснал китката му в желязна хватка. Аби и последният от бандитите наблюдаваха безмълвно вкопчените в смъртоносен танц мъже. Изведнъж той осъзна, че няма кой да го спре, и се хвърли към Аби. Докато се бореше за живота си, Джак забеляза движението му с крайчеца на окото си.

Мъжът се нахвърли върху Аби и я стисна за гърлото. Тя се опита да бръкне с пръсти в очите му, но той само извъртя глава и я стисна още по-здраво. Аби усети, че се задушава и губи съзнание. С последни сили се опита да бръкне в чантичката си, висяща на рамото й, за спрея със сълзотворен газ. Току-що си бе спомнила за него.

Джак и противникът му се бяха изправили на крака и сега се бореха за ножа. Въртяха се като обезумели дервиши. Ръката на Аби напипа малкия флакон, измъкна го и го насочи към лицето на мъжа, който я душеше. Но преди да успее да го натисне, очите на нападателя й се изцъклиха и замръзнаха, като маслини в майонеза. Лицето му се вцепени и застина в някаква комична маска. Ръцете му пуснаха врата й и той отстъпи крачка назад, сякаш се канеше да каже нещо. Устните му се раздвижиха, но тя не чу нито звук. Струйка кръв започна да се стича й единия ъгъл. Ръцете му се протегнаха бавно към нея и тя насочи флакона към него. За всеки случай. После той се обърна и тя видя забития между плешките му нож. Ризата му бавно се обагряше в червено. Мъжът направи две крачки и се свлече на улицата.

Аби притисна уста с ръка и потрепери. За миг и тримата се взряха в тялото на паважа. Локвата кръв ставаше все по-голяма. Изведнъж другият пуерториканец побесня и се хвърли с все сила към Джак. Повали го и двамата се затъркаляха на земята на няколко крачки от неподвижното тяло. Нападателят успя някак си да измъкне ножа от гърба на приятеля си и замахна. Но усети допира на студен метал в слепоочието си, извърна се и видя полуавтоматичния пистолет, опрян в главата му.

— Достатъчно — каза Джак и щракна ударника. Ножът изтрака по паважа. Джак вдигна мъжа за яката и го блъсна да върви напред. — Изчезвай. Махай се. Ако се върнеш, ще те убия. Ясно ли е? — Той размаха пистолета, за да няма недоразумения. След това ритна пуерториканеца отзад и мъжът побягна надолу по улицата. Двамата му приятели — оня със счупената ръка и другият, с избитите зъби — го последваха. За по-малко от минута Джак бе осеял улицата с трупове.

Аби продължаваше да трепери. Джак не й обърна внимание, приближи се до лежащия на земята и сложи пръст на врата му.

— Да извикаме линейка — обади се плахо Аби.

— Няма да му трябва — поклати глава Джак. Не беше напипал пулс. Той се изправи, извади кърпичка от джоба си и вдигна ножа. — Май не съм го пипал — каза той, — но човек трябва да е внимателен. — Той избърса дръжката и острието и пъхна окървавената кърпа в джоба на убития. После сграбчи Аби за ръката. — Да се махаме, преди приятелчетата му да доведат подкрепление.