Класацията

28

Лутър не беше направил нито крачка напред в разследването на смъртта на Тереза и Джоуи Дженрико от месец насам. Беше чакал в продължение на часове и дни пред кабинета на прокурора заедно с какви ли не представители на правораздавателни агенции за съдебни постановления и призовки. Полицаите винаги чакаха повече, отколкото хората с частни адвокати. В този случай чакането имаше скъпа цена. Удари на камък, когато се опита да проследи финансовото състояние на Аби Чандлис. Беше изтеглила някакви пари и беше изчезнала. Лутър попадна на сведения за внасяне на големи суми по една сметка, но сметката беше закрита.

Адвокатът Спенсър не пожела да говори с него. Позова се на професионалната тайна, обясни, че Аби Чандлис му е клиентка, и отказа да отговаря на въпросите му. Предложи му да я арестува, ако има основания. За Лутър всички адвокати бяха гадни типове. Истината не ги интересуваше. Работата им беше друга. За момента той не разполагаше с достатъчно доказателства да предяви обвинения към Аби Чандлис и Спенсър го знаеше. Въпреки това Лутър беше убеден, че тя или е замесена в убийствата, или знае повече, отколкото казва.

Междувременно колегите му от отдел „Съдебна медицина“ бяха попаднали на нещо доста интересно. След като откриха трупа в езерото, полицаите запечатаха апартамента на Джоуи и го претърсиха най-щателно. Мистър Дженрико беше отвратителен мърляч и те откриха много отпечатъци. Май никога не беше бърсал прах.

Но бе имал навика да забърсва по някоя стриптийзьорка от бара и да я води у дома. Според патолога бе имал и херпес симплекс в начален стадий. Който го бе убил, бе направил услуга на здравните органи.

Има случаи, когато намерени отпечатъци не фигурират в никаква база данни. Такива бяха открити на вратата на хладилника на Джоуи. Никой компютър не ги разпозна. И още нещо при тях прикова вниманието на лаборанта. Отпечатъците бяха толкова ясни поради мазното вещество, останало върху емайла на вратата. Не ставаше дума за обичайните мазни пръсти. Лаборантът изследва следите и установи, че става дума за машинно масло, произведено от компанията „Хопс“. Използваше се за смазване на леко оръжие.

Лутър изведнъж се заинтересува от неидентифицираните отпечатъци. Изпрати ги във ФБР, макар че местната полиция рядко върши такива неща, защото отнемат много време и средства. Но този път имаше защо. Отпечатъците принадлежаха на някой си Джак Джърмейн и се водеха на отчет в армията. Лутър се запита какво ли правят отпечатъците на човек, живеещ в Южна Каролина, на вратата на хладилника на Джоуи Дженрико в Сиатъл.

Още по-интересно стана, когато името на Джърмейн се появи на два чека, джиросани в полза на Аби Чандлис, преди да бъдат закрити сметките й. Изглежда, че Джърмейн бе връзката между Чандлис и смъртта на Джоуи Дженрико. Може би тя го беше наела да извърши убийството. Въпросът беше защо.

Лутър натисна бутона на асансьора за деветия етаж и се замисли. Беше девет часът сутринта и се надяваше да завари Морган Спенсър в кабинета му. Искаше да го изненада. Спенсър можеше и да се позовава на конфиденциалните отношения между адвокат и клиент по отношение на Чандлис, но какво щеше да каже за Джак? Освен това Лутър май бе попаднал на нещо, приличащо много на престъпен заговор, а изискването за конфиденциалност не се простираше върху подобни случаи. Много искаше да види как ще реагира Спенсър, като му спомене името на Джърмейн.

В приемната нямаше никой. Само една секретарка седеше зад компютъра.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся Морган Спенсър.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Но съм сигурен, че ще ме приеме. — Лутър измъкна значката си от джоба.

— Един момент, моля — набра някакъв номер тя и заговори тихо. — Как се казвате?

— Лейтенант Санфилипо.

След минута някъде отзад се появи друга секретарка.

— Моля, последвайте ме. — Тя го поведе покрай кутийки — те с плексигласови прегради, където се трудеха робите, към просторните кабинети на съдружниците.

— Мистър Спенсър е на заседание в момента, но ще ви приеме веднага щом се освободи. Искате ли чаша кафе?

— С удоволствие, благодаря — усмихна се вяло Лутър и се настани на стола в малката приемна пред кабинета на Спенсър. Отвътре се чуваха гласове, но не можеше да различи никакви думи. Май бяха на двама мъже.

Секретарката му донесе кафе и се отдалечи. Лутър взе един вестник от масичката. Гласовете вътре леко се повишиха. Определено бяха на двама мъже, които се караха. Секретарката го погледна разтревожено, но Лутър бе забил поглед във вестника. Вече започваше да различава думи.

— Никакви отпуски повече. Стига толкова.

— Отивам по работа. — Лутър разпозна гласа на Спенсър.

— Да, да. Три дни на Карибите били работа. Забрави го.

— Какво значи това? Трябва да искам разрешение, за да замина в командировка ли?

Секретарката явно започваше да се притеснява, че чужд човек присъства на подобен скандал.

— Заседанието може да продължи малко повече — обърна се към Лутър тя. — Сигурен ли сте, че искате да изчакате? Ще помоля мистър Спенсър да ви се обади веднага щом се освободи.

— Не, не. Ще почакам. Няма нищо — успокои я Лутър. Не би могла и с кран да го помръдне оттук. Той се намести по — удобно и заслуша с удоволствие.

— Никъде няма да ходиш. Не за сметка на фирмата. С нейните пари и време. — Това беше непознатият глас. — А до като отсъстваш, няма да те покриваме в съда. Я си погледни календара. Имаш три явявания в съда по висящи дела през това време. Кой ще ти върши работата? Напоследък само отсъстваш и още питаш защо съдружниците се тревожат. През последните четири месеца си бил извън града четири пъти за общо повече от три седмици. Като не включваме отпуската ти.

— Това беше по работа.

— Не виждам да си получил някакви хонорари за почасова работа.

— Работя на твърдо заплащане. А ти можеш да накараш някой от младите сътрудници да поеме делата ми.

— Не. Няма да стане. — Явно това трябваше да бъде последната дума, защото тонът се повиши рязко. Вратата се отвори. Лутър бе вдигнал вестника пред лицето си.

— Значи искаш да й кажа, че фирмата не желае да се занимава с делата й? Става дума за седемцифрени суми, които непрекъснато растат. Така ли? — попита Спенсър.

Другият мъж замръзна на прага. Взираше се директно в някакъв разтворен вестник, но не виждаше кой стои зад него. Сигурно е някой друг адвокат, помисли си Лутър. Единственото, което може да го развълнува, е звънът на пари.

— Откъде има толкова пари мисис Чандлис? — завъртя се на пети разяреният шеф. — И какво прави в Сейнт Кроа?

Този човек просто вършеше работата на Лутър. Полицаят наостри уши. За съжаление другият направи крачка напред в кабинета на Спенсър и тресна вратата зад себе си.

Лутър не можеше да чуе вече нищо. Сега ставаше дума за пари и адвокатите заговориха най-кротко и възпитано, като истински джентълмени и професионалисти. Все пак Лутър разполагаше с ново парче от пъзела. Вече знаеше къде е Аби Чандлис. Той остави вестника на масата и се изправи.

— Отивате ли си? — запита го секретарката.

— Ще дойда в по-удобно време — усмихна се той и тръгна по коридора. Моментът не беше подходящ за разговор със Спенсър. Лутър се надяваше секретарката да забрави да му каже, че го е търсил някакъв полицай. Ако действаше бързо, Санфилипо можеше да открие Аби, преди да замине за някъде другаде. Щеше да се обади веднага на колегите си в Сейнт Кроа. А информацията за Джърмейн щеше да остави за някой друг път. За момента не беше необходимо да разкрива всичко, което знаеше.

Само за няколко дни къщата на брега се превърна в истински дом за Аби. Малкото едноетажно бунгало, боядисано в яркожълто, се намираше на около километър от плажа. Редица млади палми го скриваха от шосето. Гъстата висока трева наоколо стигаше до дюните. А плажът беше просто вълшебен, извит като полумесец, обграден отзад с палми и друга тропическа растителност, с бял пясък и синьо-зелено, набраздено от бели зайчета море.

Аби бе мечтала за подобно място цял живот: мирисът на океана, шумът на прибоя, черните фрегати с разцепени опашки, които се носеха безшумно в небето над потъналия в зеленина бряг. На залез тя се разхождаше по плажа и усещаше полъха на морския бриз по лицето. Отиващото си слънце обагряше облаците на хоризонта в розово и лилаво. Сякаш времето не бе докоснало това място. Нощем, докато работеше на малкия компютър в стаята си, до нея долитаха звуците на реге от бара на „Пирата“ в другия край на заливчето. Джак бе задържал стаята си там, но прекарваше повечето време в къщичката с Аби. Двамата имаха все повече истински нежни моменти. За пръв път като че ли всичко в живота на Аби беше наред. Ето че правеше онова, което искаше — пишеше, а първата й книга бе на път да направи фурор в класациите. Изглаждаше прекалено хубаво, за да е истинско.

За два дни тя установи твърд режим. Ставаше рано, с изгрева на слънцето, и сядаше пред компютъра, сложен на масичка под прозореца на дневната, с изглед към морето. Като по часовник прекъсваше в девет за закуска. Джак пристигаше с плодове и мляко от пазара. После тя сядаше отново пред компютъра.

Обикновено успяваше да напише пет страници до обяд. С изключение на закуската Джак не се мяркаше наоколо. Аби беше дисциплиниран работник и не обичаше да й пречат. Като повечето писатели се нуждаеше от максимална концентрация. Изпадаше в странно състояние, при което съзнанието й се пренасяше в измисления от нея свят. Ако не видеше нещо в главата си, просто не можеше да пише за него.

Престоят на острова явно й се отразяваше добре. За две седмици успя да добави пет нови глави към ръкописа. Беше прехвърлила повече от една трета. Книгата сякаш се пишеше сама. Струваше й се прекалено лесно.

В ранния следобед тя и Джак се разхождаха по плажа. За страничния наблюдател бяха като двама влюбени. Но в същност те работеха. Джак настояваше за подробности за книгата, която трябваше да продаде. Щом щеше да застава под светлината на прожекторите и да отговаря на въпросите на медиите в Ню Йорк, трябваше да бъде добре подготвен.

Развлекателната литература може и да беше само една част от цялата индустрия на забавлението, но за хората, които пишеха и информираха за нея, това си беше сериозен бизнес. Издънки не се разрешаваха. Онези, които следяха поп културата, още си спомняха скандала с групата „Мили Ванили“. Една погрешна дума от страна на Джак, и целият им план можеше да рухне. Всичко, което кажеше за книгата, трябваше да звучи автентично, като че самият той я е писал.

Затова те разговаряха за дневния график на Аби, за механизма на създаването на един роман. Тя му напомни, че е написала първата книга на машина.

— Човек не знае какво може да им хрумне на Карла и Бертоли по време на вечерята — заяви тя. Знаеше, че те бяха разбрали това от самия ръкопис със зачуканите букви и без крайните поправки. Дребно нещо, но можеше да доведе до голям гаф. — Ако питат, кажи им, че си си загубил машината при преместването на острова. Следващата книга ще е на компютър, на уърд пърфект. Вероятно ще искат дискетата. Повечето издатели правят така. Кажи им, че ако се споразумеем, ще им я дадем.

Джак се заинтересува защо не използва програмата уиндоус. Аби не харесваше звънчетата и свирките. Забавяха я и й пречеха.

— Трябва да решиш дали искаш да пишеш, или да си играеш на игрички — намигна тя на Джак и той се усмихна неохотно. — Ако те питат, кажи, че обичаш простите неща.

Разговорите продължаваха и докато плуваха в океана. Аби ставаше все по-нервна. Времето напредваше. Джак трябваше да бъде в Ню Йорк след десет дни. Наближаваше и денят, когато книгата й щеше да се появи в книжарниците из страната.

— Сигурен ли си, че ще се справиш?

— Много се притесняваш — ухили се като хлапак той. Този човек просто беше създаден за обектива на фотоапарата.

— Мъча се да се сетя за нещо, което сме забравили — продължи Аби. — Помни, всички герои са измислени.

— Знам — заяви Джак. — Вече го минахме този въпрос. В книгата няма герой, когото да съм познавал. Всички действащи лица са продукт на моето въображение, понякога включващи черти на хора, които съм срещал. Създал съм мои собствени генетични комбинации.

— Това звучи добре — кимна доволно Аби. Тя подскочи при една вълна, залюля се и Джак посегна да я хване. После, когато вълната отмина, притисна тялото си към нейното.

— Ето така. И ти можеш да бъдеш една от моите героини.

— Не сега — помъчи се да бъде сериозна Аби. — Сега работим. Ако не внимаваш, ще ни вкараш в беля и двамата. Тези хора не са глупаци.

Той сякаш не й обърна внимание. Джак започваше да се отегчава.

— Откъде ти дойде идеята за книгата? — попита Аби.

— Стига вече с тия въпроси — притисна я още по-силно към себе си Джак. — Хайде да говорим за нещо друго.

— За какво?

— Не знам — замисли се за миг той. — За продължението. Там има ли любовна сцена?

— Не.

— Защо не?

— Не говоря за неща, върху които работя в момента — стрелна го с поглед тя. — На лошо е.

— Ти не ми вярваш — завъртя я той в ръцете си.

Тя плъзна очи по волевата брадичка, широките рамена и тъмните къдри, блестящи на слънцето.

— Не е вярно.

— Я кажи, какво знае Морган за продължението?

— Морган трябва да знае някои неща по чисто делови причини.

— Като например авторското право. Ясно. Но то не включва продължението, нали така? Аби, трябва да се научиш да ми вярваш повече.

На лицето му се появи усмивката, от която женските сърца напълно се размекваха. Той наведе глава и я зацелува по врата.

— Трябва да знам какво става, ако искаш да успея. Поне ми разкажи историята в най-общи линии. И спомени някои детайли.

— Не. — Той отново зарови лице във врата й и тя се разсмя. — Джак, престани. Не можеш да изядеш рамото ми.

— Защо не? Толкова е вкусно. Малко соленичко, наистина. — Той заби лекичко зъби в меката плът. Не й причини болка, само сърцето й заби по-учестено.

— Стига — опита се да го отблъсне смеешком тя, но езикът му се плъзна по врата й и спря под ухото.

— Искам само да надникна — промърка Джак. — За минутка. — Говореше за книгата, но ръцете му си играеха с през рамките на банския й.

— Престани! — опита се да бъде сериозна тя, но не успя.

Усещаше топлината на тялото му до своето. Дори в хладна та вода Джак излъчваше енергия като ядрен реактор. Една вълна ги покри за миг и кракът на Джак се плъзна между бедрата й, повдигайки тялото й нагоре. Двамата се оставиха прибоят да ги люлее. Джак впи игриво зъби в крайчеца на ухото й и тя притихна, обгърнала шията му с ръце.

— Гъделичкаш ме.

— Вкусно е. Трябва да опиташ.

— Не мога да ги стигна — заяви тя.

— Не твоите. Моите.

— Така ли? — разсмя се тя и подпря брадичка на гърдите му. — Защо държиш толкова да знаеш нещо повече за продължението?

— Ами ако ме питат за него в Ню Йорк? — изненада се Джак. — Карла може да бъде много убедителна. — Джак плъзна ръка в банския й костюм. — Предполагам, че знае методи за изтезание, които едва ли можем да си представим.

— Престани! — Тя се опита да отмести ръката му, но не успя. Движението й само го възбуди още повече. Аби поглед на към плажа. Нямаше никой. След миг и другата му ръка се плъзна по тялото й, двете се срещнаха и я повдигнаха. Двата й крака се оплетоха на кръста му.

— Тя сигурно знае начини за измъкване на информация, на които не може да се устои — каза Джак.

— Ти не се поддавай — насърчи го Аби.

— Ами ако ме принуди да я излъжа?

— Поне го направи убедително.

Нова вълна залюля телата им. Аби затвори очи. Устните им се сляха.

— Забравих да ти кажа. Морган пристига другата седмица — Беше събота сутринта. Аби и Джак се бяха успали.

Сега Аби точно излизаше от банята, увита в хавлиена кърпа.

— За какво? Може да свърши всичко по телефона.

— Какъв ти е проблемът с Морган? — попита тя.

— Той е гаден адвокат — отвърна Джак. Не можеше да прости на Спенсър държането му в деня, когато го бе принудил да подпише договора и да играе по неговите правила.

— И какво от това? И аз съм адвокат — възмути се Аби.

— Да, ама ти си много по-сладка — обясни Джак и я щипна, докато минаваше покрай него. Аби се втурна към гардероба и затърси какво да облече.

Облегнат на куп възглавници, Джак се наслаждаваше на гледката от леглото.

— И какво иска?

— Било нещо важно, но не желае да ми го каже по телефона.

— Трябваше да му кажеш да не идва. Ще пречи. Ще те разсейва.

— Боже, не ми трябва повече да ме разсейват — изгледа го с лукава усмивка тя. Джак бе завит само с чаршаф и очертаващата се подутина отдолу бе доста издайническа. Аби избра някакви панталони и подходящо горнище и тръгна обратно към банята. Джак се опита да дръпне хавлията й.

— Спри вече. Трябва да се приготвим — успя да се измъкне от ръцете му Аби, влезе в банята, облече се бързо и за почна да си оправя косата. — И ти трябва да ставаш — провикна се тя. — Фотографът ще дойде след двайсет минути. От „Ентъртейнмънт Уийкли“.

Сякаш Джак беше забравил.

— Да почака — заяви важно той. — Аз съм творец.

Телевизионен екип от голяма компания щеше да пристигне следобед, за да заснеме автора в процеса на работа. Материалът щеше да бъде излъчен през седмицата, когато излизаше книгата. Време беше писателят Джак да си заработи парите. Той се надигна, без да се притеснява от голотата си. Този човек не притежаваше капка свян. Застана до Аби и се взря в отражението си в огледалото, после отскубна едно бяло косъмче над слепоочието си.

— Все се появяват нахалниците — възкликна полусърдито той.

— Ако продължиш да ги скубеш, ще оплешивееш — скастри го Аби. — Едно дяволче ми подсказва, че няма да остарееш с достойнство.

— Аз въобще няма да остарея — ухили се той.

Аби изведнъж почувства, че може да се окаже прав. Кой казва, че животът е справедлив?

Джак се усмихна на отражението си и се взря в безупречно равните си бели зъби, като че ли нещо би могло да им стане през нощта.

— Не ти ли намекна за какво иска да си говорите? — попита небрежно той.

— Кой?

— Спенсър.

— Не. Каза, че не е за телефон.

— Нещо за книгата ли?

— Вероятно. Или за смъртта на Тереза.

— Там пък какво става? — погледна я изненадано Джак. Не бяха говорили за това от седмици. Аби нямаше желание да обсъждат темата.

— От полицията искат да говорят с мен — обясни тя. — Обичайна процедура. Нищо странно. Открили са банковата сметка. — Аби сви рамене, сякаш искаше да каже: какво мога да направя. — С аванса за книгата.

— Спенсър не им ли е казал къде си?

— Не. И е прехвърлил парите на място, където не могат да ги открият.

— Това би ги накарало да се позамислят — каза Джак. — Една жена е убита, а приятелката, с която живее, изчезва с куп пари, които също потъват някъде. Да, да, не се учудвам, че имат въпроси.

— Ще разберем от Морган, като дойде — сви рамене Аби.

— Да се надяваме, че изненадата няма да е заповед за задържането ти.

— Не става дума за никакво задържане. Нямам причини да я убивам. Дори не бях в града, когато е станало. Имам алиби.

— Не е необходимо да ме убеждаваш мен — заяви Джак. — Аз не задавам въпросите. Но аз лично мисля, че Спенсър си търси извинение да дойде тук.

— Защо му е да го прави?

— Защото иска да се увери, че си добре. Няма ми доверие.

— Може и да е прав. — Тя не можа да разбере дали погледът, който й хвърли Джак, е сериозен, или не. — Морган мисли, че ми е баща.

— Дано си няма някое малко кръвосмешение наум.

— Морган и аз? — взря се изненадано в него Аби. Джак кимна. — Сигурно се шегуваш. — Морган беше на годините на Джак, но с цяло поколение по-стар. Не ставаше въпрос за възраст, а за отношение към живота. И затова Спенсър беше като баща, а Джак — любовник. — Ние сме приятели. Нищо повече.

— Казала ли си му го?

— Не се е налагало. За разлика от някои хора той никога не си е пъхал ръцете в банския ми.

— Защото няма самочувствие, нали?

— Защото е джентълмен.

— Точно това исках да кажа — кимна сериозно Джак.

Следобедът бе посветен на снимки за списанието и телевизията. Първо се появи фотографът от „Ентъртейнмънт Уийкли“ и направи снимки на Джак, облечен в черно, на фона на белия пясък на плажа. Направо художествена фотография.

Един час по-късно пристигна телевизионният екип. Джак се преоблече набързо. Снимаха в далечен план как се разхожда по плажа и разговаря с журналистката за жертвите, които писателят трябва да прави в името на изкуството.

— Разбира се, че животът на писателя е самотен. Но не бих го заменил за нищо друго. — Дрън-дрън.

— Как успявате да пишете така увлекателно?

Джак се замисли за миг.

— Мичънър го е казал вероятно най-добре. Той твърди за себе си, че е един от най-лошите писатели на света. И един от най-добрите майстори на пренаписването на написаното. И аз съм такъв. Все пренаписвам.

Ако продължава да реди такива глупости, би трябвало да работи в Белия дом и да пренаписва историята, помисли си Аби.

— Там ли се крие тайната, в преработването на вече готовото произведение?

— Абсолютно. То е като при музиката — продължи убедително Джак. — Трябва да имаш ухо. Ако нямаш слух, няма да станеш писател.

Сгушена под сянката на палмовото дърво заедно с хората от екипа, Аби чуваше собствените си думи от устата на Джак. За сетен път си каза, че е постъпила правилно. Беше се скрила от всичко онова, което презираше — от блясъка и шумотевицата на шоубизнеса. В този свят чертите на лицето на Джак и формите на тялото му имаха превес над съдържанието на книгата на Аби.

Но докато го наблюдаваше на плажа, не можа да скрие от себе си чувството на съжаление и негодувание, което постепенно я обземаше. Тя знаеше, че книгата е нейна, но милионите зрители, гледащи Джак по телевизията, нямаше да го узнаят. Щяха ли някога да я приемат? Може би Джак беше прав. Беше сътворила един толкова съблазнителен мираж, че той сега заплашваше да погълне собствената си създателка.

Беше разголила душата си пред Джак по време на подготовката им. Сега собствените й думи долитаха до нея чрез гласа на Джак и тя усещаше, че е загубила нещо, нещо голямо, което обаче не можеше да опише. Беше се отказала не само от признанието и славата, но и от част от себе си. Аби осъзна, че бе изгубила донякъде своята самоличност.

Влязоха вътре, за да заснемат Джак пред компютъра по, прозореца. Говориха за детството му като син на военен разпитваха го какво е усещането да си на върха.

— Нещо твърде преходно — каза бавно Джак. — Не изглежда реално. И не е, докато не видя заглавието на книгата ми в класациите на бестселърите. Може би и тогава няма да съм убеден.

— Явно трудно може да ви убеди в нещо човек — усмихна се журналистката.

— Защото знам, че славата лесно се изплъзва. Докато книгата не се наложи твърдо на пазара, нищо не е сигурно. — Той се замисли за миг с онова тъжно-сериозно изражение, което водещите в големите телевизионни компании обичат толкова много. После погледна право в камерата. — Всичко е като сън. Усещаш, че можеш да се събудиш всеки момент, за да разбереш, че не е било наистина. — Той направи пауза. Усетът му за време бе дар от бога. После заговори отново: — Всяка нощ се събуждам от един кошмар, кошмарът, че всичко това е просто един сън.

Журналистката седеше безмълвно, хипнотизирана от погледа му. Думите му заглъхнаха и чак тогава тя се върна към реалността.

— Хари, хвана ли го? Кажи, че го хвана — обърна се към оператора тя.

— Хванах го — успокои я той. Току-що бе заснел последния едър план на Джак.

— Ще пуснем глас зад кадър с последните му думи. Това ще бъде краят. На фона на залязващо слънце, последни проблясъци на хоризонта. Имаме ли още кадри от оня материал от Хаваите?

— Струва ми се, че да.

— Чудесно. Ще използваме тях. Никой няма да разбере разликата.

— Значи ви хареса? — намеси се Джак.

— Страхотно беше — сграбчи ръката му тя. — Най-важното е, че зрителите моментално ще се заплеснат по вас.

В този момент Аби осъзна, че Джак е опасен. Лъжеше с усмивка, която парализираше разума.