Класацията

20

Големите къщи бяха около езерото Вашингтон. И шефът на „Майкрософт“ Бил Гейтс имаше имение там. Около езерото Юниън малко по на запад имаше само вили и търговски постройки, няколко дока и ресторант в южната му част.

Пожарът се бе разразил преди няколко дни, но острият мирис на дим висеше над водата като гостенин, който не иска да си тръгне. Прозорецът на колата беше отворен и миризмата на изгоряло дърво и химикали гъделичкаше синусите на Санфилипо. Той си намери място за паркиране пред магазинче за брезентови навеси и платна за лодки, заключи колата и тръгна към водата. На брега товареха камион с отпадъци. Плаващ кран се полюшваше леко от течението. Работници с каски разнасяха тежки сандъци.

Санфилипо заобиколи загражденията и тръгна по павирания път надолу към водата. Вятърът отнасяше миризмата в друга посока. На около двайсетина метра от брега над водата се показваше покривът на някаква барачка. Тълпа от хора бе застанала на брега. Откакто бяха открили тялото преди два часа, всичко наоколо беше затворено. Лутър усети, че трябва да се представи.

— Лейтенант Санфилипо. — Той показа значката си на началник-смяната. — Казаха ми, че имало работа за мен при вас. — Вече беше видял униформените полицаи до водата, но първо искаше да поговори с работниците.

— Следователят е там, долу — посочи с ръка началникът.

Неколцина мъже се бяха надвесили над някаква тъмна куп чина. — Не са сигурни дали е било нещастен случай. Нашите водолази намериха тялото на разсъмване. Беше се оплело в няколко мрежи. Май че нещо тежко се е стоварило върху не го при пожара.

— Половината сграда например — обади се един от работниците.

— Как е избухнал пожарът? — попита Санфилипо.

— Още не знаем. От пожарната мислят, че може би е причинен нарочно. Толкова боя и други неща има вътре, че е труд но да се каже. Искаме да я извадим, за да се разбере откъде е тръгнал огънят. Беше толкова старо дървено корабче. Хората казват, че е от времето на Първата световна война. Превозвало муниции. Чудя се въобще как се крепеше над водата.

— Собственикът тук ли е?

Работникът поклати глава.

— От градската управа го гонят отдавна. Срещу него има много оплаквания. Всякакви нарушения на правилника.

Лутър кимна с разбиране.

— И сега мислят, че той е инсценирал пожара?

— Не ми изглежда много вероятно. Така губи всичко — кораб, машини, оборудване. Няма застраховка. Три поколения труд отиват по дяволите. Лош късмет.

— Направо трагедия — заключи Санфилипо. — Но не чак такава, както за оня нещастник в чувала. Разбра ли се кой е той? Не го ли е потърсил някой досега?

— Не е работил тук.

Лутър изненадано повдигна вежди.

— Докерите нямат представа какво е правил там.

— Може пък той да е подпалвачът — обади се един от работниците. — И това се случва — който огън пали, от огън умира, тъй да се каже. — Колегите му се позасмяха.

— Стига черен хумор, момчета — изгледа ги строго шефът им. — Хайде на работа, по-бързичко! — Работниците се отдалечиха с неохота.

— Напълно е възможно нашият подпалвач да е сега в чувала — съгласи се Лутър. — Макар че човек би се зачудил защо му е било всичко това, след като няма застраховка.

— Може да е някой луд. Пироман. При тях няма нужда от причина.

— Прав сте — потвърди Лутър. — Намериха ли някакви документи?

— Мисля, че са открили портфейла му. При следователя е.

Лутър се отправи към завързаната за кея баржа, като си проправи умело път през събралата се тълпа. На края на палубата беше седнал водолаз в мокър неопренов костюм. Беше вдигнал маската на главата си и пляскаше с крака във водата. Лутър позна в него помощник-следователя Хармън.

— Какво ви води насам толкова рано, лейтенанте? — запита той.

— Миризмата на напалм, разнасяща се призори — усмихна се кисело Лутър и кимна към тялото в чувала. — Изгорял ли е много?

— Огънят е прогорил дървения корпус твърде бързо — поклати глава следователят. — Потънал е като камък.

— Какво още имаш да ми кажеш?

— Може да се е удавил. А може да е бил и мъртъв, преди да иде на дъното. Извадиха малко вода от дробовете му, но не много. Тялото е страшно подуто. Било е във водата повече от седмица. След аутопсията нещата ще са по-ясни.

— А името му как ще разберем?

Следователят сви рамене и показа някакви формуляри на Лутър. Той ги прегледа и се замисли.

— Тук някъде ли е работил?

— Нямам представа. Ако беше, някой щеше да го потърси, нали така?

— Прав си — кимна Лутър. — Сигурен ли си, че е бил на кораба по време на пожара?

— О, да. Беше затрупан с отломки. Мисля, че е бил там, преди да избухне огънят. Беше и обгорял. Водолазите дори не го забелязали, преди един от тях да напипа случайно крака му в тъмното.

— Но все пак сте намерили портфейла му? — обърна се към следователя Лутър.

— Да. — Той протегна ръка, взе някаква мокра книжна торба, подпряна на лебедката, и изсипа съдържанието й. Имаше пръстен, часовник, няколко монети и черен портфейл. Кожа — та беше прогизнала и мека. Някакви тревички се бяха омотали около шофьорската книжка в пластмасовата преградка, но буквите все още се четяха. Лутър прерови съдържанието на портфейла. В една от преградките намери кранчето на бордна карта от полет от Лос Анджелис, с дата и час.

— Има различни възможности — обади се накрая следователят. — Ако не е работил тук, може да е бил клиент. Да си е поръчал да му направят лодка например.

— Може — съгласи се Лутър, — само че как е стигнал до тук този клиент?

— Какво искаш да кажеш?

— Без никакви ключове — поясни Лутър.

И наистина, сред вещите, изсипани от книжната торба, нямаше ключове нито от кола, нито от нещо друго. Лутър сравни името от формулярите с това на шофьорската книжка и се взря внимателно в снимката.

— Не съм убеден, че този човек е бил клиент — заключи той. — Едва ли се е интересувал от яхти.

Рано сутринта те отлетяха за Атланта, а оттам взеха самолет за Савана. Аби се помъчи да поспи, но стюардесата просто не ги оставяше на мира с любезностите си. Все така ставаше с Джак. Беше като магнит за жените. Дори възрастната дама, на която помогна да си качи чантата в багажника над главите им, не преставаше да се взира изумено в него. Но на Аби това започваше да й досажда. Беше хубав, ала в крайна сметка беше човек от плът и кръв. Ако предчувствието й се окажеше вярно, всичките му недостатъци скоро щяха да се изявят. А арогантността му нямаше граници. Той просто не обръщаше внимание на вперените в него очи. Беше разглезен от женското внимание.

Самолетът кацна. Те взеха багажа си, качиха се в колата и се отправиха към Кофин Пойнт. Аби никога не беше идвала в тази част на Америка и всичко й беше интересно — белите дървени къщи и зелените морави пред тях, обраслите с мъх дъбове, песента на щурците и мирисът на прясна пръст. Не беше толкова зелено, колкото на северозапад, но имаше собствена красота. Напомняше й за местата около залива на Сан Франциско. Само че всичко беше някак по-голямо. Те профучаха през наподобяващия пощенска картичка Бофорт с внушителните му стари сгради.

Продължиха по шосе 21, прекосиха канала до Лейдис Айланд и оттам се отправиха за Сейнт Хеленас Айланд и Фрогмор. Скоро свиха по второкласно шосе, което свърши след минути, и те се понесоха по коларски път.

Още докато напускаха магистралата, Аби осъзна, че изобщо не познава Джак Джърмейн. Морган трябваше да й се обади в Чикаго, но тъй и не позвъни. Трябваше да координират действията си преди заминаването й. Е, Морган поне имаше телефона й в дома на Джак. Може пък да беше оставил съобщение.

Джипът се носеше с грохот по неравния коловоз покрай малки къщички и каравани. Вътрешността беше по войнишки чиста, макар че отвън колата плачеше за миене.

— Пое голям риск — рече Джак. — Ами ако Бертоли беше решил да ни зареже, когато отказа да му дадем още книги?

— Нямаше да го направи.

— Защо?

— Нали видя опашката за автографи в Конгресния център? — Аби си премълча за захласнатите погледи на очакващите го с трепет жени. Самочувствието му и без туй беше прекалено голямо. — Опитаха и загубиха — сви рамене тя. — Първи рунд.

— Видя ми се много ядосан.

— Хората в Ню Йорк обичат да спорят — заяви Аби. — Това е част от играта. Голямата нюйоркска надпревара кой кого да прецака.

Джак се разсмя.

— Погледни на нещата от този ъгъл — продължи тя. — Бертоли нанесе най-добрия си удар, поне за момента. Ние обаче му го върнахме тъпкано. Сега има за какво да мисли, да се напъва. Ако се бяхме съгласили на всичко без борба, Карла и Алекс щяха да се приберат у дома и да се натъпчат с антидепресанти.

— Значи мислиш да им дадеш още книги?

— Ще видим. — Тя нямаше намерение да разкрива картите си пред Джак. — Те не искат просто книги, а да ме заробят. Да ме притежават.

— Гледаха мен — заяви Джак.

— Теб. Мен. Засега е все едно.

— Спасих ти задника.

— Нищо не си спасил. Задникът ми щеше да се изнесе с достойнство от залата.

— Това щеше да е грешка — отсече Джак.

— Защо?

— Защото тогава щях да остана насаме с врага.

Аби го изгледа с недоумение — не можеше да разбере дали се шегува, или не.

— Просто исках да разбера колко могат да предложат за още четири книги — усмихна се Джак. — Ти не искаш ли?

— Колкото и да е, няма да е достатъчно.

— Видях някои цифри преди няколко дни. Един автор получи двайсет и четири милиона.

— Това беше за три книги — каза Аби.

Джак я погледна развеселено. Значи все пак проявяваше интерес. Тя отметна кичур коса от лицето си и продължи небрежно:

— Пишеше във вестника.

— Да бе. До некролозите и кръстосаните курсове — изсмя се той. — Няма нищо лошо в това човек да се интересува от пари.

— Не, разбира се. Въпросът е да не правиш някои съмнителни неща. — Като например да се качиш в колата на непознат мъж и да отпрашиш по някое прашно шосе бог знае къде, мина й през ума.

— Пет месеца в класацията на „Ню Йорк Таймс“ — изрецитира важно Джак.

— Исках да го предизвикам — опита се да обясни Аби.

— По-скоро да предизвикаш някой инфаркт. Видя ли как те изгледа? Като че го беше подпалила. Виждал съм хора да хващат голи жици с по-спокойно изражение.

— Ти се напи като прасе.

— Преструвах се. За да го изпързалям, това е всичко — заяви Джак. — Кой нормален човек ще вземе да спори с един пиян? Да не искаш да кажеш, че прекалих?

— Добре беше. Просто типичният писател с неговите малки мании и комплекси. — Тя го погледна примирително и двамата избухнаха в смях.

— Ах, какъв съм готин! Ах, колко съм велик! Кажете, че съм господ, иначе няма да ви играя по свирката. Видя ли лицето му, когато му каза десет седмици начело на класацията. Струва си парите. Сякаш влак го бе прегазил, горкия.

— Карла сигурно още се мъчи да го изчегърта от релсите — засмя се доволно Аби.

— Можех да му обещая книгите — заяви важно Джак. — Но тогава май двамата щяхме да загазим.

— Нямаше двамата — прекъсна го Аби. — Аз щях да загазя. Забравяш нещо, Джак. Ти си моето друго „аз“. И трябва да се отнасяш по-сериозно към ролята си. Ти поемаш някакви задължения, а аз трябва да ги изпълнявам.

— В такъв случай трябва да посетим квартала с червените фенери в Алабама — каза Джак. — Ще ти купя едно секси бюстие и дантелени жартиери. А за себе си лилава филцова шапка.

— И с подобни дейности ли се занимаваш?

— На такъв човек ли ти приличам?

— Външният вид лъже — не се предаваше Аби.

— На черен път с непознат мъж. Май малко късничко се сещаш, а? — Все едно беше в пубертета и чуваше баща си, когато я предупреждаваше да не се качва в кола с непознати.

Джак гледаше право напред. Подобно нещо би казал и някой сериен убиец на наивната стопаджийка, преди да забие ножа в нея или да я изнасили.

Тя го изгледа продължително. Настана потискаща тишина. Аби не знаеше дали да приеме думите му насериозно или просто като глупава шега. Не искаше да се задълбочава, това само би усложнило нещата.

— Само се шегувах — обади се накрая Джак. — Никой няма да те докосне и с пръст.

— Добре — кимна Аби, без да го поглежда.

— Успокой се и се отпусни — засмя се Джак. — Слушай, искаш ли да спра за малко?

— Не — отвърна бързо Аби. Това беше единственото нещо, в което беше наистина сигурна. Не искаше той да спира на черен път насред пустошта.

— Нищо не ми каза за приятелката си, как се казваше тя?

— Тереза?

— Да. Нищо не ми каза за станалото. Съобщението във вестника беше доста неясно. Нещастен случай ли се оказа?

— Не знам. Не съм убедена.

— Да не би някой да я е убил? Съпругът й например?

Аби го изгледа с недоумение, опитвайки се да проумее как е успял да разбере така бързо. Той усети погледа й.

— Мъча се да разсъждавам логично. Ядосан съпруг. Бра кът не върви.

— Полицаите не мислят така.

— Защо не?

— Дълго е за разказване. — Аби не искаше да говори за това. — Може ли да обсъждаме нещо друго?

— Разбира се. Хайде да си говорим за книги. Как смяташ, дали Бертоли ще ни прати по дяволите, след като му отказахме да работим за него?

— Едва ли. Не може да си го позволи.

— Защо?

— Дължи ни три милиона долара. Трябва да си ги възвърне отнякъде. Плюс филма. Оттам няма да получим големи те пари, докато не започнат истинските снимки, но студията вече е наела звездите и сега трябва да им изпълнява капризите. Защо според теб получих три милиона за авторските права?

— Защото книгата е хубава — заяви Джак.

— О, да, книгата е много хубава. Чудесна е. Но, повярвай ми, тези пари не се дължат на прекрасната ми проза. Това е просто сделка, в която участват големи имена. И тя обещава голям успех.

— И ти мислиш, че оттам идва силата ни?

— За тази книга, да. А ако им дадем още книги, ще загубим предимството си. Тогава Бертоли ще може да разпростре риска и върху тях. Да си възвърне парите в един по — продължителен период от време и да остави студията да си блъска главата с великите си актьори. Така че в момента трябва да държим Бертоли изкъсо и да не му даваме нищо повече. Ако ни направи известни…

— Нас ли? — запита кротичко Джак.

— Образно казано — не пропусна да уточни Аби. — Тогава може и да поговорим за нови книги.

— Значи ако ни заведе на купона, ще танцуваме с него, така ли?

— Горе-долу така излиза — кимна Аби. Права беше и Джак го знаеше. Именно решението за филмирането на книгата беше задвижило нещата. И обещаваше успех.

— Има и нещо друго — обади се след минута Джак. — И то е ясно като бял ден.

— Какво искаш да кажеш?

— Онова, което казах и в залата. Бертоли крие нещо от нас.

— Какво?

— Не знам — сви рамене Джак. — Но има нещо. Предварителни поръчки за книгата. От големите книгоразпространителски вериги. — Той поклати недоверчиво глава. — Нещо го е подтикнало да иска повече книги от нас по този начин. Беше прекалено директно, не мислиш ли? Никакъв финес. А от Карла би трябвало да се очаква поне повечко хитрост и изтънченост. В едно съм сигурен, Аби. Книгите, които искат, струват повече, отколкото предполагаме.

— Започвам да се ядосвам — не се сдържа Аби. — Като си спомня само глупостите, които ни наговори за пазара и силите, които го движат! И че трябвало да си възвърне инвестициите. Не можел да пилее повече пари.

— Не се ядосвай. Това е бизнес. Ти му посочи цена — прекъсна я Джак. — Вдигна мизата до тавана. Поиска му къщата, душата и първородния син. Но Карла ще го успокои и те пак ще се върнат при нас. Не забравяй, че в джунглата има едно правило. Ние идваме и си отиваме. Агентите и издателите са в една лодка. Писателят винаги е външният човек.

Въпреки това тя ти уреди срещата с издателите. Без нея нямаше да стигнеш дотук.

— Тя си взе достатъчно голямо парче от баницата — сопна се Аби. — Въпросът е, мога ли да й вярвам оттук нататък?

Джак я изгледа с недоумение и стисна здраво волана.

— Кой ти е казал, че можеш да вярваш на някого?

Да кажеш, че полицаите по природа са подозрителни хора, е все едно да кажеш, че котките не падат по гръб. Просто азбучна истина.

Когато Лутър Санфилипо позвъни в дома на Аби и установи, че телефонът й е прекъснат, се зачуди. Когато мина оттам и видя пред вратата табелка с надпис „Продава се“, се разтревожи. А когато се обади в службата й и разбра, че е напуснала, без да остави нов адрес, започна да действа.

Той спря колата си на платен паркинг — в този квартал това беше цената да си запази капаците на джантите. Мина пеш две пресечки и стигна до стара триетажна сграда, чиито стени бяха покрити с изпокъсани афиши или издраскани до неузнаваемост от най-различни банди.

На партера се помещаваше някакъв видео клуб и малко магазинче. Между тях имаше единична стъклена врата, над която беше и металната табелка с адреса и номера. Странно как съседите не се бяха добрали до нея, за да я задигнат. Лутър я отвори и тръгна нагоре по стълбите, застлани с мръсен мокет.

Най-горе коридорът завършваше в Т-образно разклонение. В двата края имаше врати. На едната беше написано с блажна боя „Фитнес център“, а на другата имаше табела. Ч. Чандлис, адвокат. Лутър чу тракането на пишеща машина, отвори — вратата и влезе.

— Мога ли да ви услужа? — Сравнително добре облечен мъж седеше зад бюрото в преддверието.

— Търся мистър Чарлс Чандлис.

Мъжът продължаваше да чука по клавиатурата на машината с един пръст.

— Той е пред вас.

— Вие ли сте адвокатът? — погледна с учудване пишеща та машина Лутър.

— Секретарката ми излезе за малко — заяви Чарли.

Лош знак. Лутър още не се беше представил, а вече го излъгаха. Беше направил някои справки предварително и знаеше, че преди две седмици секретарката на Чарли е подала молба да бъде регистрирана като безработна. Освен това бе подала оплакване за неизплатени заплати. Адвокатът беше на ръба на фалита — още една причина, поради която трябваше да си поговорят.

— Кой сте вие? — попита Чарли.

— Казвам се Санфилипо. — Той извади полицейската си значка и я подаде на адвоката. Ефектът беше моментален. Ако Чарли беше куче, козината на врата му щеше да настръхне.

— Ако е за някое от моите дела, направо го забравете. Говоря само с началниците ви — заяви Чарли.

Лутър повдигна вежди въпросително.

— С прокуратурата — обясни важно Чарли и погледна към вратата. Време беше Лутър да си ходи.

— О, не. Става дума за едно от моите. — Беше ред на Чарли да го погледне учудено. — Търся жена ви — каза Лутър.

— Не съм женен — отсече Чарли и се зае отново с писане, поглеждайки многозначително часовника си. Явно работата му не търпеше отлагане. Удари няколко грешни букви и трябваше да ги зачука.

— Защо не си вземете компютър? — попита Лутър.

— Да, как не. И да загубя шест месеца да се уча на него.

— Секретарката ви трябва да върши тия неща — усмихна се презрително Лутър.

— Какво искате?

— Казах ви вече, търся мисис Чандлис. Абигейл Чандлис.

— Бившата ми жена — оповести Чарли. — Както сам разбирате, вече не живеем заедно. Потърсете я в къщата й.

— Опитах. Няма никой.

За първи път Чарли спря да чука по машината, завъртя се на стола и се взря изненадано в ченгето. В очите му имаше искрена почуда.

— Интересувате ли се?

— От кое?

— От къщата на жена ви.

— Не. Защо питате?

— Защото се продава.

Чарли се замисли за миг. Доколкото можеше да вярва на способността си да чете езика на тялото, Лутър се убеди, че адвокатът чува новината за първи път. Чарли удари с пръст един клавиш.

— Защо я търсите?

— Във връзка с едно следствие — заяви Лутър. — Обичайна проверка.

— Направила ли е нещо нередно?

— Не, доколкото знаем. — Неизреченият въпрос увисна във въздуха. Чарли не захапа въдицата. — Просто бихме искали да поговорим с нея — продължи Лутър.

— Обадихте ли се във фирмата й?

— Напуснала е миналата седмица — кимна полицаят.

Последваха няколко удара по грешни клавиши. Нямаше нужда да се пита дали Чарли знае нещо по въпроса.

— Чудех се, дали не знаете къде би могла да бъде?

— Не, не знам.

— Кога за последно разговаряхте с нея?

— Не помня. Не сме толкова близки — каза Чарли.

— Така ли? Аз пък останах с впечатлението, че поддържа те връзка.

— И откъде това впечатление?

— Ами от факта, че преди десет дни сте получили от нея шест хиляди долара — усмихна се Лутър.

Чарли не отговори, но спря да пише насред думата и се взря възмутено в Лутър. Явно беше сърдит на полицията, че се меси във финансовите му дела.

— Имате ли нещо против да ми кажете защо ви е дала парите?

— Защо трябва да ви казвам? Вие май вече знаете всичко.

— Прав ли съм, като си мисля, че става дума за личен дълг? — запита Лутър.

— Вече не — отвърна Чарли.

— Уверявам ви, че…

— Можете да си заврете уверенията… знаете къде — избухна Чарли.

— Би било интересно да се опита, но това упражнение едва ли би ги направило по-приемливи за вас — заключи спокойно Лутър. Помисли си, че Чарли се държи като клиентите си. Може би беше заразно. — От колко време сте разведени? — попита той.

— Архивите се пазят в съда. Защо не идете да проверите?

Имаше вероятност Тереза Дженрико да е убита по погрешка. Истинската мишена бе Аби Чандлис. В такъв случай беше ясно защо се криеше. А може би вече се бяха докопали до нея.

— Разбрахте ли за приятелката й мисис Дженрико? — попита полицаят.

— Да, чух. Каква трагедия — кимна Чарли.

— Откъде разбрахте?

— От вестниците — заяви Чарли. — Мога да чета. — Той зачака следващия въпрос — какво правихте оная вечер, — но подобен не последва. Лутър не обичаше директните атаки.

— Трябва да признаете, че това е доста необичаен начин за плащане на дълг.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид превеждането на сумата направо в сметката на кредитната ви карта.

— Тя искаше така. Било й по-удобно.

— Разбирам. Сигурен съм, че на компанията, издаваща кредитните карти, й е било по-удобно — усмихна се отново Лутър. Той знаеше, че Чарли е надвишил лимита си. Само плащането на жена му бе спасило кредитната му карта.

— Това какво ви влиза в работата?

— Въобще не ми влиза. Просто се чудя защо ви е платила такава голяма сума, а после е изчезнала, без да каже на никого къде отива.

— Питайте я нея защо.

— Щях да го направя, ако можех да я намеря.

— Не мога да ви помогна. А сега ще ме извините, но имам работа.

— Знаете ли откъде е взела парите? За да ви плати, имам предвид?

— Не.

— Това са много пари. Тя не е богата.

Явно Чарли не беше единственият, чието финансово състояние бе разглеждано под лупа.

— За какво й бяхте дали пари назаем? — продължи разпита си Лутър.

— Това е личен въпрос. Ако искате да научите нещо повече, донесете ми призовка. Освен това не ми харесва, че си навирате носа в моите работи.

— Уверявам ви, че не си навираме носа където не трябва.

Просто се обадихме в банката и казахме, че разследваме убийство.

Очите на Чарли заблестяха от яд.

— Те бяха много любезни.

— Прекрасно! — Сега всички касиерки в банката щяха да гледат Чарли така, сякаш беше сериен убиец.

— Бяхме много дискретни — продължи мазно Лутър.

— Не се и съмнявам. Сега само вие и още неколкостотин тъпанари от полицията ще знаят кредитния ми рейтинг.

— Досега не съм разглеждал колегите си в тази светлина — сви устни Лутър. — Но ще им кажа при първа възможност. — Той се отправи към вратата.

— Направете го.

— Цялата тази враждебност е продиктувана, предполагам, от работата ви — обърна се от вратата Лутър.

— Не бях забелязал.

— Това е проблемът със стреса на работното място — заключи мъдро Лутър. — Обзема те неусетно и те убива, без въобще да забележиш.