21

Пред внушителния вход на някогашната голяма плантация сега се мъдреха някакви олющени къщички и каравани. В далечината, през почти километров тунел от дървета, се виждаха белите стени и двойното стълбище на голямата къща с високи колони.

Стари дъбове сплитаха клони над алеята, водеща към нея, и почти не пропускаха слънчевите лъчи. Аби имаше чувството, че минават през готическа катедрала, чиито сводове са обрасли с мъх.

Самата алея беше покрита с пясък. Тук-там имаше и локви, останали от последния дъжд. Задницата на колата поднесе леко при една от тях.

— И всичко това е твое? — запита изумено Аби.

— Не се впечатлявай толкова — усмихна се Джак. — Още не си видяла вътре какво е.

Скоро тя разбра какво иска да каже. Къщата на Джак беше като собственика си — построена добре, но показваща признаци на износване. Би свършила чудесна работа като декор на някой филм: плантация без роби, западаща и изоставена. Извисяваше се на цели три етажа, ако се броеше и приземният, а белите колони бяха обрасли в храсти и увивни растения. Тежки греди поддържаха покритата веранда, опасваща цялата къща. Балконът на горния етаж беше с парапет от ковано желязо.

Според Аби къщата датираше от началото на деветнайсети век. Явно генерал Шърман я бе пропуснал при похода си към океана.

Те спряха пред голямото стълбище. Джак излезе от колата и се протегна с удоволствие. Аби застана до него и усети топлината на залязващото слънце на лицето си. Във въздуха се носеше уханието на цъфнали дървета. Този пейзаж нямаше нищо общо със Сиатъл или който да било друг голям град. Нямаше шум, улично движение, нервни хора. Съвременният живот сякаш не съществуваше. Ако не беше колата на Джак, можеше да повярва, че се е върнала в деветнайсети век.

— Ще вземем багажа после — каза той. — Заповядай вътре.

Преди да влязат, той се отби в малка къщичка до стълбището и след миг излезе с куп писма в едната ръка и пакет с логото на „Федерал Експрес“ в другата. Явно там оставяха пощата му, когато го нямаше.

— Така сме се разбрали — усмихна се той. — Едно от удобствата на живота на село.

Той зарови сред пликовете и се заизкачва бавно по стълбите. Аби вървеше след него. Входната врата не беше заключена. Още едно удобство на селския живот, помисли си тя.

Входното антре приличаше по-скоро на зала в музей — широки блестящи дъски на пода, огромно напукано огледало в единия ъгъл.

Джак тръгна по широкия централен коридор и Аби покорно го последва.

— Настани се удобно. Идвам веднага. — Той се отправи нагоре по величественото стълбище с резбовани перила, а Аби се насочи към голям салон вляво от стълбите. Вътре беше тъмно. Тежки кадифени завеси с пискюли закриваха прозорците с дебели стъкла и плътни щори. Четириметрови плъзгащи се врати отделяха салона от трапезарията. Огромен кристален полилей висеше над махагоновата маса и столовете с високи облегалки около нея. Подходяща обстановка за военен съвет.

Приликите с музея ставаха още по-очебийни в салона. Кристални чаши и купи бяха наредени в изящен френски шкаф. От пода до тавана имаше лавици с книги, всичките подвързани с кожа. Някои от заглавията бяха със златни букви, все истории на велики битки и размисли на големи умове: Цицерон, „За републиката“, или „Размисли върху Френската революция“ от Едмънд Бърк. Тя взе една книга и я отвори. Беше първо издание. Аби я остави със страхопочитание на мястото й.

На една от стените висяха дипломи и свидетелства в рамки. Имаше някаква награда от Военната академия в Анаполис на Джоузеф Джърмейн. В красив стъклен шкаф бяха подредени купи и трофеи; върху някои от тях се мъдреха бронзови фигурки с извадени пистолети. На три беше гравирано името на Джоузеф Джърмейн. Две други, трийсет години по-нови, носеха името на Джоузеф Джърмейн младши.

Тя се взря замислено в тях, после се приближи към камината, скръстила ръце зад гърба си. Самата камина беше с размерите на малка стая, с две огромни колони с бронзови конски глави отгоре. Ореховата полица над камината беше от едно-единствено парче дърво. Върху нея бе поставена кутия с военни отличия. Аби разпозна едното, „Пурпурно сърце“. Някои имаха надписи на чужди езици, един беше на френски. Имаше и куп бойни лентички с всички цветове на дъгата.

В една кутия, стояща малко настрани, имаше медал на синя лента. Представляваше бронзова петолъчка, обвита с венец и поддържана от котва. Беше почетният медал на Конгреса на САЩ.

Аби взе кутийката и се взря в нея, придържайки дървения капак с пръсти.

— Повечето бяха на баща ми — каза Джак зад нея. Не бе усетила кога е влязъл. Залови я да пипа нещата му.

— Извинявай. — Аби остави кутийката на полицата.

В едната си ръка Джак държеше куп листа, стегнати с ластик. С другата взе кутийката с медала и я прибра в едно от чекмеджетата на шкафа в ъгъла.

— Какво да ти предложа? Гладна ли си? — запита спокойно той.

— Не. Нищо не искам.

— Нещо за пиене?

— Каквото и да е, само да е студено — усмихна се Аби. — Баща ти военен ли е бил?

— Морски пехотинец.

— Кой е Джоузеф младши?

— Признавам си без бой.

— Ти ли?

— Джак ми е прякорът. Джоузеф старши беше баща ми.

— Беше? — въпросително повдигна вежди Аби.

— Почина.

— Съжалявам.

— Недей. Той живя пълноценно. Беше на осемдесет и няколко, когато почина.

— Професионален военен ли беше?

— Може и така да се каже. Някои предпочитат да го въз приемат като професионален гадняр — усмихна се на свой ред Джак.

— В устата ти звучи почти като комплимент — каза Аби.

— По тези места? Естествено, скъпа. Кемп Пери е ето там. — Той посочи небрежно към кухненския прозорец. — Истински ад. Сред офицерите има поверие, че там оцеляват само истинските гадняри. Другите умират или пък се пенсионират рано.

— Освен че е бил голям гадняр, с какво друго се е занимавал?

— О, не беше просто обикновен гадняр. Той беше най-гадният гадняр. Великият гадняр. Комендантът на Пери.

— От думите ти излиза, че е било почти като концентрационен лагер.

— Духът му е там през половината време — заяви Джак. — Другата половина прекарва тук, в къщата.

Тя го погледна изненадано.

— О, да. Духът му обитава този дом. Ако чуеш някои мръсни думички през нощта, да знаеш, че е старият. Ако чуеш някакво пляскане, той просто раздава правосъдие. Наказва с необходимата строгост.

— Чудесен човек, няма що — потвърди Аби.

— Хора, които са го познавали като млад, твърдят, че много си приличаме.

— Значи и ти си професионален гадняр, така ли? — попита тя.

— Кой, аз ли? Не. Аз съм сладур. Просто вейка от дървото. Е, в моя случай може да се каже и цепеница. — Той отвори хладилника. — Я да видим какво студено има за пиене.

Кухнята сякаш бе излязла от армейска база. Мивката беше от неръждаема стомана, както и всички плотове и големият бар в средата. На огромната газова печка можеше да се сготви храна за цял батальон, макар че изглеждаше почти четирийсетгодишна.

— Я да видим. Имам мляко. — Той го помириса и го остави на плота. — Зарежи млякото. Не бих препоръчал и портокаловия сок. Май е попрехвърлил срока на годност. — Когато го изсипа в стъклената кана, сокът беше с кафяв оттенък. Явно беше поне от миналата Коледа. Джак не беше много придирчив относно съдържанието на хладилника си.

— По-добре бира, вино или безалкохолно.

— Имаш ли нещо диетично?

— Естествено. — Той извади кутийката, отвори я, взе една чаша и я сложи в камерата.

— По стъпките на баща си ли тръгна? В морската пехота?

— О, да. Нали си чувала за хромозомите X и Y дето правят момченцата и момиченцата различни. Е, аз пък имам Д хромозома.

— Това пък какво е?

— Д за дебелокож. Дядо ми го имаше. Прадядо ми също.

Можеш да строшиш бръснач във вратовете ни. Но всичко май приключва с мен.

Аби го погледна въпросително.

— Няма малки Джакчета — обясни той.

— Ясно — кимна тя. — Аз си мислех, че сигурно си бил женен.

— Тази тема за разговор не ми допада — прекъсна я той. — Просто връзките се оказаха не достатъчно плодотворни.

Той отпи голяма глътка от ледената бутилка бира, после я остави на бара до купа листа, които бе донесъл отгоре.

— А къщата? — продължи с въпросите Аби.

— Наследство — отвърна Джак. — Като гените. Получих къщата и деветстотин акра земя, всичките ипотекирани. А Джес… Помниш ли Джес, хубавецът с леопардовата препаска?

Аби се разсмя и кимна.

— Той получи парите на семейството. Във вид на акции и облигации.

— Явно е пестелив човек — сви рамене Аби. — Ако се съди по апартамента му.

— Пестелив ли? Джес? Профука почти всичко, скъпа, това е истината. Джес обича да живее на бързи обороти. За него животът е просто един голям купон. Той откри Ел Ей и потъна в него. Купонът продължава.

— Той не е бил в морската пехота, нали?

— Джес е черната овца в семейството — изсмя се на свой ред Джак. — Отклонение от традицията. Той и татко стигаха до бой. — Нахлулите спомени явно не бяха от най-приятните. — Джес имаше късмет, че се появи толкова късно на бял свят. Ако татко беше десет години по-млад, Джес нямаше да оцелее. Но това е друга история. Уморена ли си? — Двамата се бяха облегнали на бара един срещу друг.

— По-скоро напрегната — отвърна Аби. Често се чувстваше така след дълго пътуване.

— Добре. Защо не седнеш, да се отпуснеш, да почетеш — предложи Джак. — В тази къща има много неща за четене.

— Знам. Видях библиотеката ти.

— Нямах предвид нея — усмихна се лукаво той и бутна към нея купа листа, превързани с ластик.

— Какво е това?

— Написал съм нещичко.

— То ли беше в кутията, която взе отвън? — Аби веднага си помисли за някой върнат ръкопис от издателствата.

— О, не — отвърна Джак. — Спрях да пращам ръкописи преди няколко месеца. В кутията имаше друго нещо. — Това поне беше добра новина. Аби се безпокоеше Джак да не изпраща свои ръкописи, подписани със собственото му име, на различни издателства в Ню Йорк. Ако някой редактор свържеше името му с това на Гейбъл Купър, биха възникнали много въпроси. Освен това би пострадало името на Купър, ако Джак пишеше боклуци.

Тя прелисти няколко доста оръфани страници. Беше голям ръкопис, около хиляда печатни страници.

— На кило ли ги продаваш? — запита шеговито тя.

— Според теб е много голям, така ли?

— Освен ако не искаш да излезе в четири тома.

И двамата се разсмяха.

— Не гарантирам, че ще го прочета довечера — продължи тя.

— Никой не те кара да бързаш. Чети и утре. Вземи го със себе си, като тръгнем. Няма да те притеснявам — каза той, но пламъчето в очите му издаваше нетърпението, с което очакваше присъдата й.



Беше четири сутринта и Аби не можеше да заспи повече. Чу някакъв шум долу. Сигурно Джак беше свикнал да става рано. Беше я настанил на горния етаж, в едно от ония древни легла с четири дървени колони и балдахин. На шкафчето имаше порцеланов леген и кана с вода, а банята беше в дъното на коридора. Джак я бе оставил сама горе и се бе настанил в една от спалните на долния етаж. Стаята на Аби бе по-голяма от много хотелски апартаменти и беше пълна с красиви стари вещи.

Аби си беше легнала към десет и беше спала около три часа, когато изведнъж се събуди. За миг беше като замаяна, не разбираше защо прозорецът е отляво, а не отдясно, после изведнъж осъзна, че не се намира у дома си.

Тя се претърколи в леглото и седна. Не знаеше защо се е събудила. Може би беше сънувала Тереза. Напоследък мислеше много за нея. Виждаше безжизненото й тяло на носилката пред къщата оная сутрин. Това видение просто я преследваше, особено нощем. Питаше се дали ченгетата са пипнали Джоуи и защо Морган не се обажда. Много неща я тревожеха.

Аби се въртя неспокойно още два часа, накрая светна лампата и се опита да чете. Не беше написала нито дума, откакто беше заминала за Лос Анджелис с Тереза. Беше нахвърляла някакъв план за продължението на книгата си, но не беше започнала самия ръкопис. Щеше да го направи на островите. Джак искаше да узнае нещо повече за сюжета, но тя не му беше казала нищо. Още беше рано. И без това той контролираше прекалено голяма част от живота й и това не й харесваше. Сега продължението й даваше нова сила. Издателите никога не се задоволяваха само с една книга, особено ако първата обещаваше да донесе пари. Очакваха да се пише по поръчка и непрекъснато съкращаваха времето между отделните ръкописи. Щастливите дни на книгоиздаването като част от изкуството бяха отминали. Книгите днес бяха просто още един продукт, а на хората, които ги пишеха, се гледаше като на ексцентрично, но необходимо зло. Аби знаеше, че рано или късно Карла и Бертоли ще поискат да научат повече подробности за продължението. Щяха да искат корицата да е готова, преди ръкописът да е завършен. Щеше да се наложи да им подава информация чрез Джак, макар и на час по лъжичка, за да ги успокои. Така щеше да държи и него вързан на въженце, като марионетка. Новата книга щеше да й гарантира контрол върху всички.

Тя отвори книжката с меки корици от Елмор Ленард, закупена на летището. Ленард беше цар на диалога и след ръкописа на Джак беше като нектар след глава лук за читателското небце. Едно ставаше ясно от творението на Джак — този човек просто не можеше да пише.

Сюжетът му беше типично мъжки, някакви умопомрачително високи технологии на фона на истински комикс от глобални конспирации и невероятни сблъсъци. Беше населен с цяла армия от лоши политици и некадърни бюрократи, от една страна, и храбри войници, от друга. Главният герой беше изумително красив и бе завършил престижен университет. Всички жени бяха изумителни красавици, но не бяха завършили дори колеж. Това нямаше значение, защото всички имаха големи гърди и дълги крака. Изумителните красавици пърхаха като пеперуди около изумително красивия мъжкар. Когато тези изумително красиви хора не се съвкупяваха — а това те вършеха най-често, — дезактивираха атомни бомби или разкриваха заговори за убийството на президента. Главният герой нямаше възраст и семейство, а по чувство за дълг можеше да се сравни само със Супермен. А мъжкият му атрибут беше по-бърз дори от летящ куршум. Явно това невероятно създание бе моделирано по представите на Джак за самия себе си. Но той съществуваше, от плът и кръв.

На стената долу имаше негова диплома. Не беше от Военната академия. Беше завършил Станфорд и бе специалист по Латинска Америка. С какви ли оценки, запита се тя. И дали бе дезактивирал атомна бомба, или пък се бе срещал с президента? Не се и съмняваше, че харесва големите гърди и дългите крака. Как ли бе понесъл всичко това старият гадняр, както го наричаше Джак? Особено постъпването в Станфорд. Сигурно бе имало много крясъци, когато Джак бе напуснал военното поприще.

Тя усети, че очите й просто се плъзгат по редовете. Умът й бе зает с други неща. Чу шум от гуми по пясъка, стана и се приближи до прозореца. Колата на Джак се отдалечаваше по алеята и скоро изчезна в тунела от листа. Къде ли отива в пет часа сутринта, зачуди се Аби.

Където и да беше отишъл, щеше да се върне. Тя си легна отново и взе книгата. Прочете половин страница и установи, че нито една дума не е стигнала до съзнанието й. Затвори книгата и стана. Изведнъж осъзна, че е съвсем сама в цялата къща.

— Не, не бива да го правиш — каза си тя, но не много убедено. После си спомни как бе влязъл в живота й този човек. Без повече колебания тя нахлузи джинсите си, облече някаква фланелка, обу маратонките на бос крак и тихичко излезе от стаята.

Коридорът беше тъмен, макар че първата светлина от настъпващия ден вече се процеждаше през прозореца над стълбите.

Тя се приближи на пръсти до стаята в дъното на коридора. Бе видяла Джак да влиза и да излиза оттам, носейки нещата си за спане. Сигурно беше неговата стая. Тя натисна дръжката и вратата се отвори. Аби влезе и затвори след себе си.

Стаята беше по-голяма от онази, в която беше спала, и пълна с безброй вещи. Някакви дрехи бяха прилежно сгънати на леглото, което, за разлика от нейната дървена антика, беше с метална рамка и като Джак издаваше войнишка твърдост. През малка врата в дъното се влизаше в нещо като дневна, с цяла стена от прозорци, гледащи към двора, блатата и пролива зад тях.

Под прозорците имаше старо резбовано бюро, а върху него бяха наредени компютър и всякакви електронни уреди и приспособления. Грубите чамови лавици по протежение на стената се огъваха под тежестта на наблъсканите безразборно книги. Тук нямаше скъпи томове в кожа и злато както в долната библиотека, а само евтини издания в меки корици. Много от тях приличаха на технически монографии. Бюрото беше отрупано с листове хартия. От лазерния принтер още стърчеше един. Синьо земно кълбо подскачаше по екрана на цветния монитор.

Аби не беше много на ти с електрониката. Преди да тръгнат от Сиатъл, си беше купила на старо портативен компютър, който трябваше да замени пишещата машина, изчезнала след нахълтването на Джоуи. Спенсър беше обърнал мазето, но не бе успял да я намери. Аби не можеше да проумее защо му е било на Джоуи да й вземе машината.

Компютърът на Джак беше последен модел, с милион интерфейси, свързани с бутоните на мишката, и джойстик, който сякаш бе взет от кабината на някой изтребител. Имаше цял ред с игри, хеликоптери и самолети, танкове и ракети.

Тя докосна, без да се замисля, джойстика и земното кълбо на екрана мигновено бе заменено от вътрешността на нещо, носещо се в космоса с огромна скорост. Аби дръпна ръка и загледа безпомощно как други, по-бързо движещи се неща го обстрелват. Пронизителни звуци се разнасяха от тон колони, монтирани някъде вътре в бюрото. Тя се опита да завърти джойстика, надявайки се синьото кълбо отново да се върне на екрана, но вместо това хоризонтът почервеня, миг по-късно на екрана избухна оранжев пламък, а от тонколоните се разнесе звукът на катастрофиращ самолет. Появиха се големи червени букви: GAME OVER. Дано Джак не си помни резултата, помисли си Аби и насочи вниманието си към книгите му. Имаше обичайните за всеки писател справочници и всякакви речници, том с известни цитати, книги за писателския занаят. „Как да пишем“, „Как да изграждаме сюжет“, „Как да изграждаме характери“ бяха изправени до компютъра, като че ли машината можеше да попие съдържанието им чрез осмоза. Явно беше, че Джак се е провалил като писател. И сега в Аби бе открил онова, което му трябваше — писател фантом. Въпросът беше как да успее да го държи под контрол, докато не дойде време истината да излезе наяве.

Аби обърна глава към полицата с книги. Това не бяха обикновени справочници. „Използване на сложни експлозиви за домашни цели и развлечение“, „Оръжието на анархиста“, „Изкуството на удушаването“. Някои бяха подвързани с телчета и явно бяха снимани на ксерокс. Нещо като самиздат. Аби отвори една и попадна на ясни рецепти за експлозиви и указания как да се направи бомба, от най-простата до най-сложната. Истинска енциклопедия на тероризма. Беше чувала за такива неща, но никога не ги беше виждала. Остави я внимателно на полицата.

Върху ред други книги беше разтворено някакво издание с меки корици. Заглавието гласеше „Как да създадем нова самоличност“. Под нея имаше някакъв тъмносин тефтер. Аби го взе и го обърна. На корицата пишеше:

ПАСПОРТ
Съединени американски щати

Аби го отвори и го обърна настрани, както би направил всеки митничар, за да го прочете. Снимката на Джак беше кристално ясна под ламинираната повърхност. Името, изписано на реда, беше Келън Рейд.



Джак се бе разбрал с един стар приятел, който отговаряше за магазина за военно снабдяване на Перис Айланд. Веднъж седмично Джак се отбиваше там рано сутрин и забождаше на задната врата листче с нещата, които му трябваха. Час по-късно войник с джип ги доставяше в къщата в Кофин Пойнт. В тая операция нямаше нищо нередно. Като уволнил се офицер, Джак имаше право да пазарува от специалните магазини и винаги си плащаше транспорта. Освен това мразеше да ходи на покупки.

Росата още се стичаше от мъха по дърветата, когато Джак се върна и спря пред малка барака на неколкостотин метра от къщата. Той погледна часовника си. Аби сигурно още спеше. Джак излезе от колата, отключи бараката и влезе. Покрай едната стена имаше дървена работна маса, на която с болтове бяха закрепени две метални преси. Едната беше най-малкото петдесетгодишна и доста примитивна. Баща му я беше купил на старо веднага след войната. Другата беше по-голяма, нова и много по-усъвършенствана. С достатъчно гилзи, капсули и барут можеше да бълва хиляда патрона на час всякакъв калибър, в зависимост от матрицата, която поставеше.

На другата стена имаше четири стари метални шкафа, всеки с ключалка с шифър на вратата. Джак се приближи до втория, завъртя шайбата и отвори вратата. От пода почти до тавана вътре бяха наредени кутии с муниции различен калибър. Всяка кутия съдържаше сто патрона. В шкафа вероятно имаше поне пет хиляди патрона. В другите имаше барут, кутии с капсули и кашони с нови месингови гилзи. Патроните бяха главно за полуавтоматично оръжие. Складът беше на прилично разстояние от къщата. Макар героите на Джак да бяха просто неуязвими, той самият нямаше желание да хвръкне във въздуха. Пораженията от куршум на книга бяха едно, в истинския живот — съвсем друго. В един от шкафовете имаше и по-силни неща от барута. Самите оръжия държеше в къщата заедно с няколко пълнителя. За по-сигурно. Човек никога не е достатъчно подготвен, беше кредото на Джак.

Той грабна една кутия с деветмилиметрови патрони, затвори шкафа и завъртя шайбата. После заключи бараката и се отправи към къщата. Остави колата където си беше. Нямаше смисъл да поема рискове. Можеше да я събуди. Освен това трябваше да спре точно пред къщата, за да вземе пистолета отвътре.

Аби точно преписваше данните от паспорта на Джак на листче хартия, взето от бюрото, когато чу някакво неясно скърцане зад вратата, водеща към стаята му. Усети как кръвта нахлува в главата й. Тя замръзна на място и наостри уши. Може би просто старата къща стенеше от годините си. Шумът се повтори. Аби изтърва молива на бюрото и буквално изхвърча към прозореца. Виждаше част от алеята, завиваща към главния вход, но не можеше да разбере дали отпред има кола. Не беше чула мотор или свистене на гуми. Тя притисна лице до стъклото, но не можа да види нищо.

После го чу отново. Този път нямаше никакво съмнение. Някой се качваше по стълбите. Аби трескаво затърси с очи къде да се скрие. Инстинктивно пристъпи към гардероба от другата страна на леглото. После осъзна, че държи паспорта в ръката си. Нямаше време. Направи две крачки и спря. Ако искаше да се преоблече, Джак първо щеше да отвори гардероба.

Аби се свлече на пода и след секунда беше вече под леглото, по корем на прашното дюшеме. Вратата се отвори и два мъжки крака, обути във високи маратонки, влязоха в стаята. Може би бяха на Джак, но не беше съвсем сигурна.

Не смееше да диша. Погледът й се спря на паспорта в ръката й. Дано да не беше дошъл за него. Докато не го бе видяла, присъствието й в чуждата стая можеше само да я постави в неудобно положение. Сега вече не беше толкова сигурна.

Който и да беше новодошлият, Джак или Келън, той се приближи с уверени стъпки до бюрото и взе да рови из листовете хартия. Студена пот изби по челото на Аби и започна да се стича в прахта. Дали бе разбъркала нещата му прекалено много? Изведнъж се сети за екрана на монитора и играта, която беше прекъснала. Ако червените букви бяха още на екрана, той неминуемо щеше да ги забележи. И щеше да разбере, че някой е влизал в стаята. Тя изви врат, но не успя да види монитора. Тялото на влезлия го закриваше. Сега той ровеше в чекмеджетата. Дали не търсеше паспорта? Може би беше забравил къде го е оставил. Може би щеше да го потърси в друга стая и тогава Аби щеше да има време да го остави и да избяга.

Мъжът тършуваше във второто чекмедже на равнището на коленете му. Ръката му застина за миг, после измъкна нещо. Аби го мярна само за миг, но веднага разбра какво бе то — матовочерен пистолет. Разперила ръце на прашния под, тя дишаше на пресекулки и усещаше, че е на края на силите си. Чу звън и плъзгане на метал. Вероятно зареждаше пълнителя. Сърцето на Аби заби лудо.

Когато мъжът най-накрая помръдна, Аби видя монитора. Синьото кълбо подскачаше безгрижно на екрана. Дали я бяха усетили? Дали този човек не зареждаше пистолета за нея? Тя пое дълбоко дъх и усети прещракването на метал върху метал. Нямаше нужда да й се обяснява какво е това. Слагаше пълнителя в пистолета.

Мъжът се приближи до леглото и застана неподвижно. Аби се плъзна леко към другата страна. Добре, че в прахта тялото се движеше по-леко. Той се приближи още. Сега краката му бяха почти до нея. Нещо тежко тупна на леглото. Чу се потракване, като камъчета в кутия. После някой сякаш захлопна капака й. След секунда мъжът затръшна вратата.

Сърцето на Аби биеше лудо. Слепоочията й пулсираха. Дали щеше да иде в стаята й? Тя се вслуша в отдалечаващите се стъпки. Не можеше да разбере в каква посока е тръгнал. Не можеше и да се помръдне, беше се вцепенила от ужас. Най-накрая се измъкна изпод леглото, доближи се до бюрото и бутна паспорта под куп листа. Ако се върнеше да го търси, Джак щеше да помисли, че просто не го е забелязал първия път. После Аби открехна вратата и надникна навън. В коридора нямаше никой. Беше абсолютно тихо. Тя изчака още една минута. После се реши. Сега или никога. Той можеше да се върне всеки момент. Тя се измъкна навън, затвори вратата зад себе си и затича на пръсти по коридора. Беше на около метър от стаята си, когато той я изненада изотзад.

— Събудих ли те?

Аби хлъцна и се завъртя, притиснала ръка към гърдите си. Сърцето й щеше да се пръсне, тя буквално подскочи.

— Извинявай. Не исках да те плаша.

Джак стоеше на три метра от нея на прага на друга стая, държейки в едната си ръка пистолет, а в другата кутия с патрони. Не можеше да бъде сигурна откога е там или дали я е видял да излиза от спалнята му. Аби се вкамени от ужас.

Очите й бяха приковани в оръжието, което той не правеше опит да скрие.

— Ъъъ, трябваше да отида до банята — каза тя и посочи вратата зад себе си. — И се загубих.

— Аха — кимна той, сякаш разбираше за какво става дума.

Двамата стояха един срещу друг в коридора, възрастни мъж и жена, той с пистолет в ръка, тя цялата в прах, и не казваха нищо за вида си. Явно това беше тяхната версия на приказката за новите дрехи на царя.

— Добре ли си? — попита той.

— О, да! — Очите й бяха приковани в пистолета в ръката му.

— Това ли те притеснява? — протегна ръка с оръжието той.

— Не, не! — Тя не можеше да откъсне очи от него.

— Добре. Канех се да се поупражнявам малко. Защо не дойдеш с мен?

— Трябва да си взема един душ — каза Аби.

Той се доближи, вперил поглед в нея. Аби искаше да се отдръпне, но краката не я слушаха. Беше като замръзнала. На една стъпка от нея той протегна ръка и избърса прахта от бузата й.

— Виждам.

Тя нервно потърка лице с длан.

— Ще се изкъпеш по-късно. Имаме достатъчно време. — Думите му прозвучаха повече като заповед, отколкото като предложение. — Да вървим да стреляме. — Джак пристъпи към нея и я прегърна през рамо, така че тя усети тежестта на пистолета на гърдите си. Не можеше да му откаже.

— Добре, да опитаме — съгласи се тя. Не беше сигурна дали е в шок, или не. Но нямаше смисъл да упорства. Пътьом той взе няколко мишени, оранжеви на цвят, с очертани кръгове и кръстче в центъра. Взе и наушници, като ония, които носят служителите на летищата, и подаде едните на Аби. Тя послушно започна да ги слага.

— Не още — прекъсна я той. — Няма да стреляме, докато не излезем навън. — После се засмя. — Не си ли правила това досега?

Тя поклати глава.

— Никога не си стреляла с пистолет?

— Един път с пушка — отвърна Аби. — Когато бях малка. С баща ми.

— Малокалибрена ли?

— Не знам. — Аби още трепереше. Въобще не я интересуваше каква е била пушката на баща й. Виж, ако беше от ония, големите, за слонове, и бе насочена към главата на Джак…

— Успокой се. Няма да боли.

Аби не беше сигурна какво имаше предвид: това, че ще стреля или че ще бъде застреляна.

Прекосиха двора в посока към блатата. В дъното между два пилона бяха опънати редове дебела жица. Джак закачи две от мишените с метални щипки. После се отдалечи на петнайсетина метра от целта.

— Искаш ли да започнеш от по-близо? — попита той.

— Няма значение. Май само ще погледам — опита се да се усмихне Аби.

— Глупости. Ще ти хареса. Писала ли си някога за оръжия в книгите си?

Тя поклати глава.

— Тогава ще ти бъде полезно. Ще разшири кръгозора ти.

Ще даде храна на въображението ти. Сега можеш да сложиш наушниците. — Той сложи своите и Аби го последва. — Ще пострелям първо аз, за да свикнеш със звука и да видиш как става. — Викаше, за да го чуе. — Тогава ще ти дам да опиташ.

Джак вдигна пистолета с две ръце, едната прикрепяща отдолу другата, щракна предпазителя, прицели се и стреля.

Всичко стана толкова бързо, че докато тялото на Аби потрепне от звуковата вълна, празната гилза беше на земята, плъзгачът беше на мястото си, а спусъкът — готов за нова стрелба. Джак стреля отново. Тя потрепна и този път, но по-леко и не изпусна от погледа си мишената, която не помръдна. Аби беше сигурна, че Джак не я е уцелил. Той постави предпазителя, извади пълнителя, в който имаше още патрони, и сложи отворения пистолет на дървената масичка.

— Я да погледнем. — Тръгна към мишената. Аби го последва. След шест-седем метра ги забеляза — две малки дупчици, всяка от тях на не повече от сантиметър от центъра. — Трябва да се стремиш към устойчивост при стрелбата. Да биеш все в едно и също място. — Той тръгна с нея към масичката, където бе оставил пистолета, като не преставаше да я поучава. — Не се мъчи отсега да уцелиш центъра. Опитай се да стреляш все в една и съща точка.

Взе оръжието, зареди го и й го подаде. Беше голямо и тежко. Аби още трепереше, но го пое и го стисна здраво с длани, като че ли се канеше да се моли.

— Не — прекъсна я Джак. — Ето така. — Той застана зад нея, протегна ръце и постави длани върху нейните. После подложи лявата й ръка отдолу, с отворена длан, така че дръжката на пистолета да опира в нея. — Не мигай. Двете ти очи трябва да са отворени. Нагласи мерника и се прицели с дясното око.

Аби не мигаше. Просто беше стиснала здраво очи. Изведнъж ги отвори и дръпна спусъка. Нищо не последва, макар че пистолетът потрепери в ръката й. Джак избухна в смях. Аби усети, че започва да се успокоява. И да се ядосва. Не обичаше да й се подиграват. Ако Джак не внимаваше, следващия път можеше да насочи оръжието право в лицето му.

— Трябва първо да махнеш предпазителя — каза той. — И недей да подскачаш. Дръпни леко спусъка. Ще се изненадаш колко е лесно.

Аби не желаеше повече изненади тази сутрин. Джак протегна ръка, а тялото му се притисна в нейното. Той вдигна с палец предпазителя. Колкото и да бе учудващо, Аби бе напълно спокойна.

— Готови сме. — Още преди думите му да заглъхнат, пистолетът изгърмя в ръката й. Куршумът удари някакво дърво далеч назад.

— Няма нищо. Опитай пак — насърчи я Джак.

Отбелязвайки наум отката от първия изстрел, Аби свали малко надолу пистолета, прицели се внимателно в мишената и стреля. Този път тя контролираше нещата. И оръжието не подскочи толкова много в ръката й.

— Добре. Опитай пак.

Тя стреля още четири пъти, после отидоха да проверят мишената. Бе я уцелила три пъти, при това два пъти в големия външен кръг, като всеки път се приближаваше все повече към средата. Усещаше, че се настройва борбено, прииска й се да стане по-добра. След няколко минути погледна кутията със сто патрона и видя, че е полупразна. Беше изстреляла повечето от тях сама. Страхът бе изчезнал от тялото й. Откровено казано, допирът на Джак не бе съвсем неприятен. Мускулестото му тяло зад гърба й и дрезгавият шепот в ухото й имаха успокояващ, почти хипнотичен ефект. Тя изстреля нов пълнител, преди да усети, че той я потупва по рамото.

— Сега малко почивка. Закуската пристига.

Стар военен джип се носеше с трясък по прашния път към къщата. Спря отпред и изскочилият от него войник отдаде мързеливо чест.

— Да ги внеса ли вътре, капитане?

— Ще ти бъда много благодарен.

Войникът подаде внимателно голяма кафява книжна торба на Джак. При уханието, разнасящо се от нея, Аби изведнъж усети, че е страшно гладна.

— Надявам се, че обичаш яйца и задушени картофи.

— Мирише страхотно — усмихна се тя. Войникът разтоварваше торби с хранителни продукти. — И откъде е всичко това? — попита тя.

— От офицерската столова — обясни Джак. — Доставя ми ги един стар приятел, който е много жалостив. Особено към гостите ми. Готвенето не е сред силните ми страни. Дано не ти се наложи да го опиташ.

Отправиха се към кухнята. Джак извади прибори и отвори кутия портокалов сок. Беше сварил кафето предварително, но Аби не беше придирчива. Яйцата изглеждаха съблазнителни в порцелановата чиния.

— Днес просто е надминал себе си — заяви Джак и с възхищение заби вилица в пръхкавите картофки. Аби трябваше да признае, че са невероятно вкусни. Всички ужасии, които бе чувала за храната в армията, явно бяха лъжа.

Аби беше напълно изтощена. Липсата на сън и адреналиновият шок сутринта си казваха думата. Но трябваше да признае, че стрелбата й бе харесала. Беше я накарала да позабрави събитията преди това. Е, все пак книгите и паспортът в спалнята му не й излизаха от ума. Кой беше Джак? Беше ли я излъгал за името си?

— Така ли пазаруваш? — кимна тя към войника, който току-що бе оставил последната торба с продукти на масата.

Джак му подаде чек.

— Понякога. А от време на време идва една дама и ми оставя разни работи в хладилника.

— Така ли? — Аби не искаше да бъде нахална. Значи в живота му имаше жена. Тя се опита да промени темата и взе сутрешния вестник. Изобилието от местни новини не можеше да предизвика оживен разговор.

Джак ядеше спокойно и между другото драскаше нещо на малко листче. Приличаше на етикет от колет. На плота зад него стоеше някаква кутия, точно като получената вчера. Пак приличаше на кутия за ръкописи и Аби отново потрепера.

— Извинявай. — Джак осъзна, че се е отнесъл, а и че очите й са вперени в него.

— Моля ти се. Свърши си работата.

— Само още минутка. Нали нямаш нищо против да оставим това в куриерската служба на път за летището?

— Разбира се.

— Какво мислиш за ръкописа ми? — попита Джак.

— О! — Това беше единственото, което й дойде наум. Какво можеше да каже? — Снощи бях страшно уморена. — Глупаво извинение, но така избягваше по-неприятен отговор.

— Можеш да го вземеш със себе си. Сега не ми трябва.

— О, благодаря. Чудесно — отвърна примирително Аби.

Ако той продължеше да настоява, рано или късно щеше да се наложи да му каже, че не само готвенето не е сред силни те му страни. — Разкажи ми за себе си. — Може би това щеше да бъде по-приятна тема. — Имаш ли много приятели?

— Няколко.

— Като дамата, която пълни хладилника ли? — усмихна се тя. Наистина беше любопитна.

— О, да. Страхотна жена. Познаваме се отдавна. Сменяла ми е пелените — усмихна се на свой ред Джак. — Леля на преклонна възраст. Искаш ли да я видиш?

— Съмнявам се, че ще имаме време — отпи глътка кафе Аби. — Да не искаш да кажеш, че няма никой в живота ти и че литературата е ревнива любовница?

— Не знам дали е ревнива, или не — сви рамене Джак. — Но със сигурност е голяма кучка.

Аби се разсмя. Поне беше искрен.

— Имаше една жена преди време — каза Джак. Аби го по гледна насърчително. — Казваше се Джени. Беше красива. И млада. Макар и не колкото мен.

— Аха. По-възрастната жена — кимна с разбиране Аби. — Беше ли влюбен в нея?

— Знам ли? Никога не съм разбирал какво точно е любовта. Но съм сигурен, че стомахът ми гореше, когато бях до нея. А сърцето ми блъскаше като бетонобъркачка. Вероятно е било повече физическо привличане, отколкото любов.

— И какво стана?

— Хвана ме да заглеждам други жени. Започнах да се извинявам. Бях млад и глупав. Казах й, че обичам да гледам хубави жени.

— И тя какво каза?

— Тя каза: Колко смешно! И аз. — Джак изгледа Аби с усмивка, от която можеше да се съди, че я будалка, после отпи бавно глътка кафе, оставяйки я да се бори с любопитството си.

— Да не ме будалкаш?

— Кълна се — вдигна ръка той с пълна уста. — Бях на осемнайсет, тя на двайсет и две. Последното, което чух за нея, е, че живеела в Атланта с три котки и жена на име Алис.

— Не ти вярвам. Занасяш ме.

— Нищо подобно.

Тя се разсмя и го погледна уж раздразнено.

— Е, преувеличих малко — заяви той. — Котките били само две. — Но очакваният смях не последва.

— Знаеш ли, не мога да разбера кога говориш истината и кога лъжеш — каза Аби.

— Това прави живота интересен — усмихна се този път той и се наведе над своя етикет. Пишеше някакъв адрес.

Загрузка...