Класацията

8

Вечерният въздух бе наситен с миризмата на тропиците в този случай изгнилите банани на кея и жужащите насекоми, които пируваха с тях.

Той погледна към „Селя Ларго“, намаза тялото си с талк и облече синьо-черния неопренов костюм. После провери акваланга още веднъж — клапаните, кислородните бутилки и компаса на ръката си. Във водата щеше да е като сляп.

По същество един голям кораб не е нищо друго, освен плаваща електроцентрала. Този, който гледаше в момента, беше стар, с дизелов двигател и стърчащи към небето товарни кранове. Беше осветен като коледно дръвче.

За този кораб знаеше всичко благодарение на гласа по телефона. Несъмнено беше на посредник. Онези от върха винаги използваха посредници, когато съществуваше и най-малък риск да ги свържат с престъплението.

Според информацията на борда имаше само двама души — помощник-капитан и дежурен машинист.

Провери налягането в кислородните бутилки. Бяха пълни. Самото устройство не беше сложно, нито голямо. Беше съвсем просто и затова гениално. Целта беше да нанесе нужните поражения, без да остави следа. Имаше достатъчно количество експлозив, чийто остатъци щяха да се разтворят напълно в солената вода. Детонаторът беше закрепен с най-обикновена дървена щипка, завързана с дълга корда. В другия край на кордата имаше малък парашут, който щеше да я дръпне, когато го подхване водното течение. Това беше вариант на бомбата за кола, която бе виждал в Колумбия — беше предназначена за своенравен търговец на наркотици, който не искаше да дели територията си с никого. Тогава съпругата на този човек бе излетяла през пластмасовия люк на тавана на мерцедеса.

Хубавото в случая беше, че самият кораб щеше да възпламени взрива в момента, в който двигателите му заработеха. Като по часовник. Боботенето на гигантския дизелов двигател щеше да заглуши трясъка. Всеки, който погледнеше мястото след това, щеше да реши, че се е пробила всмукателната тръба на охладителната система. Морската вода щеше да нахлуе в машинното, без някой да може да я спре. Графикът беше известен. Точно в двайсет и един часа двигателят на „Селя Ларго“ щеше да заработи, за да зареди акумулаторите, които захранваха инвертора, който на свой ред захранваше някои електрически вериги, когато корабът не се движеше. Машината трябваше да работи точно четирийсет и пет минути. Този път обаче нямаше да е толкова дълго.

Погледна часовника и си даде сметка, че вече закъснява с четири минути. Влезе в гъстите тръстики и след миг мътната вода го погълна.

Колелата докоснаха пистата в Лос Анджелис. Двайсет минути по-късно самолетът застана пред прохода и пътниците заизлизаха като добитък от краварник, само без мученето и остените.

След като Джоуи им бе налетял в мотела, Аби и Тереза промениха плана си и решиха да опитат да вземат вечерен самолет за Лос Анджелис. Джоуи беше смахнат и двете жени искаха да се отдалечат от него колкото е възможно по-бързо.

Залата за заминаващи беше претъпкана заради един отменен и един закъснял полет. Хората седяха навсякъде, някои спяха по столовете. Аби и Тереза трябваше да си пробиват път през тълпата и да мъкнат багажа си сами. Без да иска, Аби удари някакъв човек по крака с огромния си куфар. Той направи физиономия и изпъшка.

— Извинете! Ужасно съжалявам!

Онзи заразтрива крака си и я изгледа мръсно.

— Наистина съжалявам.

— Няма нищо. — Той махна с ръка, сякаш всеки неин опит да се погрижи за раните му само би влошило още повече нещата. Все едно нарочно беше пуснала куфара си върху крака му.

— Чакай! — извика Аби на Тереза и се опита да я настигне, преди да се е изгубила в тълпата.

— Дявол да го вземе! Какво толкова мъкнат в тези куфари!? — Стенли Залцман продължаваше да разтрива крака си, стиснал въдицата и мрежата за пъстърва в другата си ръка.

Чудеше се как ще обясни на жена си синината, когато със Сиднър се приберат. Не пътуваше често. Мразеше да пътува.

— За какво са ти тези? — Сиднър посочи въдицата и мрежата.

— Нося и подходящи дрехи — отговори Залцман. — За два мата. От гардероба.

— Защо?

— Да се надяваме, че ще открием този Купър първи и ще се върнем още довечера. — Залцман не обърна внимание на въпроса му.

— Или поне Чандлис — поклати глава Сиднър. — Има шанс да се споразумеем направо с нея.

— Карла не успя до този момент — отбеляза Залцман.

— Карла няма бюджет от три милиона.

— Ще ми се да не го повтаряш непрекъснато. — Залцман се озърна, сякаш се притесняваше, че някой може да чуе. — Това е максимумът. Започваме с по-малко. И трябва да внимаваме. Ако надушат, че размахваме толкова много пари, ще решат, че могат да измъкнат още и че джобовете ни стигат до глезените. Особено тази адвокатка. Така са научени да мислят. Има само един начин да купиш права изгодно, хлапе. Трябва да накараш продавачите да смятат, че не са ти нужни. Карла е първата ни грешка.

— Ще ги накараме, и още как. Двама души от Холивуд са се вдигнали да пътуват до другия край на света заради автор, за когото никой не е чувал… На онези и през ум няма да им мине, че искаме правата на всяка цена.

— Затова са въдиците. — Залцман вдигна калъфа. — Великият Северозапад. Планините и реките. Отиваме на риболов.

Дошли сме, за да се забавляваме. Ако искате, можете да продадете правата върху книгата си на голяма филмова студия, но ако не искате, все едно.

Залцман смяташе, че ще си има работа с провинциалисти. Щеше да започне с няколко хиляди и постепенно да заотстъпва, неохотно, до шестцифрено число. Някъде в хода на наддаването мистър Купър щеше да се огъне като картонена кутия и дори да им даде опция за бъдещите си произведения.

— Нали чу какво каза Уайг. Да вземем книгата на всяка цена.

— Повярвай ми, Мел Уайг няма да се разсърди, ако махнем няколко нули от чека, който ще трябва да подпише.

Минаха повече от двайсет минути, преди да приближи другия бряг на канала и да види над главата си злокобния тъмен силует. Похлупакът от стоманена ламарина, наклонен към повърхността, беше на петнайсетина метра по-нагоре.

Издигна се бавно към кила на кораба. Мехурите от акваланга му се плъзгаха по заобленото дъно и се устремяваха нагоре като блестящи сребърни топки.

Когато откри отвора, му оставаха само още двайсет минути. Оттук се всмукваше студена морска вода за охладителната система на машината. При по-малките траулери човек едва би успял да мушне ръката си в тази тръба, но тази тук беше достатъчно широка, за да провре вътре цялото си тяло. Само че имаше проблем — отворът беше закрит с решетка. Не му бяха казали за нея. Не носеше инструменти, не беше предвидил и време за това.

Извади големия нож от канията, привързана към глезена му, и мушна острието под решетката. Нитовете, които я държаха, бяха ръждясали. Напрегна сили и успя да отдели единия ъгъл. Погледна часовника си — деветнайсет минути. Премести острието и отново напрегна сили.

Постепенно успя да изкриви решетката достатъчно, за да може да се промъкне. Ръждясалите железа стърчаха като гнили зъби на някакво морско чудовище, оставено да пази отвора. Нямаше време за губене. Седемнайсет минути. Пропълзя в отвора и се оттласна напред. Един от шиповете разкъса неопреновия костюм и раздра бедрото му. Дори не почувства болка — беше твърде възбуден.

Освободи се и продължи навътре по пълната с вода тръба. След около три метра спря и запали фенерчето. Тръбата завиваше. Продължи, като внимаваше да не се блъска в стените — онзи в машинното можеше да го чуе. Малко по-нататък видя перката на всмукващата помпа.

Сви се и се обърна с глава към изхода. Шестнайсет минути. Трябваше да действа светкавично.

Извади устройството от плика и го огледа на светлината от фенерчето. Всичко беше наред. Протегна ръка и залепи магнитното дъно за стената на тръбата. С треперещи пръсти се опита да размотае кордата, която трябваше да задейства детонатора. Беше се заплела. Докато се справи, мина още време. Непредвидено. Най-после успя да я размотае и да разтвори найлоновото парашутче. Увиснало свободно в неподвижната вода в тръбата, то приличаше на медуза с едно-единствено смъртоносно пипало.

В машинното отделение Хенри Хендъл погледна часовника, окачен на тръбата над главата му. Стрелката, която трябваше да отброява секундите, потрепваше, но не се движеше. Часовникът беше замръзнал на осем и четирийсет и три. Хенри се зачуди кога е спрял. Приближи се и чукна циферблата с пръст. Стрелката не помръдна. Улови часовника и понечи да го откачи от куката. Когато го отдели от металната повърхност, той заработи. Хенри го пусна отново и часовникът спря. Опита пак — същото. Не разбираше от часовници, но все пак се досети каква е причината. Извади джобното си ножче и го приближи към тръбата. На сантиметър от повърхността острието изведнъж отскочи и се залепи за метала.

— По дяволите! — Хенри знаеше какво може да направи солената вода с метала. Ръжда, разяждане… Това тук обаче беше нещо ново. Нямаше представа какво точно става, но основната му грижа беше фактът, че може да е закъснял със запалването на машината. Нямаше представа колко време е минало от спирането на часовника. Отиде до пулта и се зае да изпълни задачата си.

Приключи. Започна да се измъква — оттласкваше се само с ръце от стените на тръбата, без да движи плавниците, защото беше опасно. Можеше да предизвика течение в тръбата да взриви устройството. Нямаше представа каква сила е нужна, за да се освободи иглата на взривателя, но и нямаше никакво намерение да прави експерименти. Премина през завоя, после стигна защитната решетка и започна да се провира навън. Ремъкът на акваланга му се закачи за един от шиповете. Обърна се, но не видя какво го спира. Опита се да се отскубне. Безуспешно. Извади ножа и се помъчи да откачи ремъка с него, но пак не успя. Погледна часовника — оставаха му по-малко от осем минути, за да се отдалечи от обречения кораб. Започна да гребе с ръце, но не се получи нищо.

Когато чу жуженето, усилено от плътността на водата, тялото му стърчеше наполовина навън, сякаш беше в челюстите на гигантски кит. Инстинктивно разбра какво е това — някой в утробата на кораба бе включил помпите за дизеловото гориво. След малко двигателят щеше да заработи. Шест минути по-рано.

Започна като дълбоко басово боботене, като кашлица на някакъв гигант. Валовете се завъртяха, но машината не заработи.

Мъжът продължи трескаво да се мъчи да се отскубне. Реши да освободи ремъка и да се измъкне от акваланга.

Двигателят пак се разкашля. И пак не заработи. Мъжът дължеше живота си на факта, че дизеловите двигатели се стартират много трудно. Измъкна раменете си от ремъците и заплува. Само след миг каишката на плавника му също се закачи за решетката. Обърна се назад и протегна ръка, за да я откачи, и в този момент го блъсна взривната вълна.

Стоманената тръба се счупи като стъкло. Разлетяха се парчета метал колкото врата на кола. Стелажът, по чиито рафтове бяха наредени тежки машинни части, се стовари върху краката на Хенри. Всичко беше някак нереално, сякаш времето бе спряло. Хенри лежеше на пода, забил поглед в зловещата дупка, и се питаше защо оттам не излиза нищо — само няколко капки солена вода. Тогава чу пукот, а миг по-късно, когато мехурът газ от експлозията излезе през дупката, нахлу и водата — като Ниагарския водопад. Струята го блъсна с невероятна сила. Опита се да се измъкне, но не успя — краката му бяха затиснати. Извика за помощ, но нямаше кой да го чуе. Водата покри стомаха и раменете му за броени секунди. Надигна глава, за да спечели още няколко мига живот, и в този момент го удари нещо черно и голямо, изтласкано от струята. Водата закри ноздрите, широко отворените му очи. С последния си дъх успя да сграбчи конвулсивно това, което го бе ударило.

Мъжът излетя през тъмната бездна като куршум. Някъде отзад чуваше тихо боботене. Постепенно съпротивлението на водата го спря и той увисна зашеметен недалеч от дъното. Първото, което почувства, бе, че се задушава. Заплува като обезумял, без да е сигурен, че се движи в правилна посока. Взривната вълна го бе лишила от чувство за ориентация. Не му достигаше въздух, дробовете му пареха, сякаш щяха да се пръснат всеки момент. Най-накрая главата му изскочи на повърхността. Разкашля се, задави се от морската вода, влязла в дробовете му. Протегна ръка надолу и опипа краката си, несигурен дали са на мястото си. След малко заплува бавно. Някъде зад него под водата се виждаше странно сияние — светлините от потопените илюминатори на „Селя Ларго“ достигаха до повърхността и трептяха като Душата на мъртвец, отправила се към небето.