Класацията

14

Когато таксито остави Тереза и багажа й пред дома на Аби, навън беше тъмно и ръмеше. Шофьорът затвори багажника, взе парите и преди Тереза да се осъзнае, остана съвсем сама, вторачена в червените задни светлини на колата, която изчезна зад ъгъла. Един от куфарите й беше оставен в малка локва.

— Благодаря ти, глупако. — Взе багажа си и се заклатушка към входа. Ако беше на двайсет, с голям бюст и пола до чатала, шофьорът щеше да го качи догоре с изплезен език. За нея мъжете бяха еднакви — взаимозаменяеми задници. Просто не можеше да живее без тях.

Закрачи през мократа трева към малката тъмна къща, със затворени капаци на прозорците и неокосена морава. Нещо не беше съвсем наред. Замисли се за момент и разбра какво е — крушката на верандата беше изгасена. Спомни си, че Аби специално я бе споменала и я бе оставила да свети, когато тръгваха за Сиатъл, за да вземат кредитната карта на Чарли. Приятелката й не обичаше да се прибира в тъмна къща. Вероятно крушката беше изгоряла.

Докато стигна до верандата, се измокри до кости. Вятърът развяваше дрехата й. Когато се скри под малката стряха, реши да огледа наоколо. На улицата бяха паркирани няколко коли, но пикапът на Джоуи не беше сред тях. Предположи, че е в безопасност.

Задрънча с връзката ключове, за да намери този, който трябва. В тъмното това не беше лесно. Най-накрая го напипа и отвори вратата.

Вътре беше тъмно като в рог. Тери се поколеба. За момент й се стори, че нещо помръдна в дъното на коридора. Напрегна поглед и се опита да проникне в мрака. Нищо. Вероятно си бе въобразила. След случката в мотела край летището нервите й бяха изопнати. В очите му бе доловила някакво безумие, което не бе виждала дотогава. Бе се изплашила. Даваше си сметка, че ако Аби не беше с нея, Джоуи щеше да я убие.

Вдигна двата тежки куфара и се опита да влезе достатъчно навътре, за да може да затвори вратата зад гърба си. Краката й опряха в нещо неподвижно, така че не успя. Спъна се и се строполи тежко върху дървения под. Нещо остро се заби дълбоко в коляното й. Почувства силна болка и остана за миг легнала по очи, разтреперана, докато течението повдигаше полата й нагоре. Сви тялото си, за да погледне коляното. Тогава видя — на верандата зад нея се раздвижи някаква сянка.

Бертоли и Залцман говореха по телефона — единият в кабинета си, другият в студията в Ел Ей.

Бертоли бе създал името си не с книгите, които беше издал, а с умението си да кара хората да помнят успехите и да забравят провалите му. Вече бе пуснал хората си да действат.

— Вече имаме идея за панаира на книгата — каза той на Залцман. — Можеш ли да вкараш в някое от магазинните предавания на вашата мрежа малко информация за книгите и продажбата им? — Студията беше част от групировка, която притежаваше и телевизионна мрежа.

— Не е лошо като идея — отбеляза Залцман. — Може да направим нещо като „Четирийсет и осем часа“. Камерите да следват автора на всяка крачка. Можем да го пуснем в ефир през седмицата, преди книгата да излезе на пазара. — Корпоративният октопод почесваше собствения си гръб. И Бертоли, и студията бяха направили сериозни инвестиции в книгата, само че Бертоли искаше да контролира началния етап на рекламната кампания, за да може издадената от него книга да добие по-голяма слава. Студията можеше да се занимава с филма по-късно. Въпросът беше колко пари ще успее да измъкне от тях.

— Предвиждаме телевизионна реклама — продължи Бертоли. — Петнайсет и трийсетсекундни слотове в най-гледаното време. — Рекламите нямаше да са дълги, но щяха да наситят ефира максимално, масирано, за да изтласкат книгата до върха на класацията на бестселърите. След това, когато книгата започнеше да се изплъзва от общественото внимание, щяха отново да сгъстят рекламите. — И реклами в националните печатни издания от Ню Йорк до Лос Анджелис. „Ентъртейнмънт Уийкли“, „Пийпъл“, може би „Таим“ и „Нюзуик“ — продължи Бертоли. — Не еднократно, а осем или десет пъти. Ще пуснем и клипове в избрани локални медии. Ще атакуваме двете крайбрежия, ще се качим в сателитните програми, ще пуснем откъси, първите две глави, в неделните притурки на „Ню Йорк Таймс“ и „Лос Анджелис Таймс“. — Не беше важно дали хората ще ги прочетат, по-важно беше да заговорят за тях, когато изпаднат от сутрешния им вестник. Всичко това звучеше доста фантастично, но защо не? Според Бертоли рекламата трябваше да се плати от студията. Залцман подсвирна.

— Това ще струва цяло състояние!

— От вас очаквам към един милион — каза Бертоли.

— Милион! — изкрещя Залцман.

Бертоли му припомни какво ще стане, ако книгата се провали. В такъв случай не би имало филм. Освен това тази сума не беше кой знае какво за една киностудия. Щяха да платят поне двайсет милиона, за да доведат звездата на снимачната площадка. По холивудските стандарти промоцията на книгата беше дреболия.

— Идва ми наум и нещо друго. Можем ли да използваме името му? „Суперпродукция с участието на…“

— Не знам.

— Как така не знаеш? Мислех, че сте го ангажирали.

— За тези хора ангажирането означава безкрайно ухажване. Той е звезда.

— Е, и?

— Трябва непрекъснато да го глезиш. Знае, че в момента, в който подпише договор, това ще престане. Защо тогава да подписва? — Двамата се замислиха за момент. След малко Залцман попита: — Какво искаш да направиш?

— Ще използваме името му, но ти все едно не знаеш.

— Ще ви осъди и ще ви одере живи.

— Не и ако успеем.

— Ами ако не успеем?

— Ако не успеем, двамата с теб ще трябва да си търсим друга работа. Кой е луд да съди безработен?

Тереза изля водопад от ругатни, когато видя котката да застава на прага. Дългата й движеща се сянка, хвърляна от уличното осветление, бе скъсила живота й с пет години.

Котката измяучи жално и умолително, сякаш се оплакваше от лошото време. Тереза въздъхна дълбоко и започна да се почесва.

— Пссст! Изчезвай! — извика тя на проклетото животно.

Котката я погледна още веднъж, спусна се напред и изчезна в тъмната къща, преди Тереза да успее да помръдне.

— По дяволите!

Протегна ръка към коляното си и напипа парче счупено стъкло. Беше се забило и раната кървеше. Улови го внимателно и го извади. Реши, че е махнала по-голямата част. В тъмното не можеше да е съвсем сигурна. Не посмя да запълзи. Изправи се бавно и застана на крака — единият беше леко свит от болката. След това съвсем внимателно отиде до стената, като плъзгаше обувките си по пода. Напипа ключа на лампата и го щракна. Нищо.

Завлачи крака нататък по тъмния коридор. Котката мяучеше някъде напред, сякаш за да й показва пътя. След малко се отри в крака й и Тереза я изрита с всичка сила. Животното изскимтя и се плъзна по гладкия под като космата хокейна шайба.

Беше оставила пътната врата отворена и сега усещаше подухването на вятъра отвън. Поради някаква причина това беше източник на сила — отворената врата беше открит път за бягство в случай, че се наложи.

На всеки няколко стъпки подритваше предмети по пода, докато накрая краката й бяха като ледоразбивачи в гъст ледоход. Някой беше тарашил къщата и Тереза знаеше кой. Питаше се как да го каже на Аби.

След още няколко крачки влезе в кухнята. Почувства някаква воня и след малко разбра какво й напомня — гниещи продукти в кофа за боклук. За котката тази воня означаваше храна. Животното изчезна. Тереза намери метла.

— Ела, котенце.

През прозореца над мивката се процеждаше светлината от съседната къща и когато очите й се приспособиха към полумрака, Тереза видя размера на пораженията. Нямаше нито една здрава чиния или чаша. Вратите на шкафовете бяха изкъртени от пантите и захвърлени на пода. Чекмеджетата също бяха извадени от местата им. Хладилникът зееше отворен, но не светеше — крушката или беше извадена, или счупена. Съдържанието му беше изсипано отпред във вид на гъста каша. Подметките й залепнаха.

Опипа в шкафа, за да намери фенерчето, но то не беше там. Огледа пода, но не го видя. Опита ключа за осветлението на стената. Знаеше, че е безполезно. Беше права. Видя, че лампата на тавана все още е цяла. Това беше единственото нещо в цялата стая, което Джоуи беше пропуснал. Вероятно беше извадил бушоните или беше повредил таблото. Но беше допуснал и грешка.

На пода върху купчина боклуци се търкаляше кутия с резервни бушони, от онези антики, които се завинтват. Взе я и внимателно заобиколи съборената кухненска маса. Мястото беше напълно опустошено — сякаш някакво диво животно се бе разбесняло.

Изрита няколко неща, изпречили се на пътя й, и котката отново се появи. Тереза едва не запрати по нея кутията с бушоните, но се въздържа.

Излезе от кухнята и отвори вратата към мазето. Стълбището беше съвършено тъмно. Щракна ключа на лампата. Естествено. Джоуи се бе погрижил за всичко. Обърна се назад към кухнята още веднъж, с надеждата да зърне фенерчето или нещо друго, с което да освети стълбата — поне кутийка кибрит. Нямаше нищо. Заслиза към тъмната бездна, стиснала парапета. Беше стигнала средата на стълбата, когато се обърна рязко и видя силуета на котката, застанала на най-горното стъпало.

Продължи предпазливо надолу, като броеше стъпалата. След дванайсетото стигна площадката. Озърна се и го видя — малко червено сияние. Замръзна. В първия момент помисли, че е цигара. Вторачи се натам онемяла. Светлинката обаче не помръдваше. Не можеше да прецени разстоянието до нея. Протегна ръка, за да я докосне. В тъмнината нямаше нищо освен червения лъч.

Когато се досети, въздъхна дълбоко — беше малката лампа на стария фризер. Значи Джоуи в крайна сметка не беше махнал всички бушони. Червената светлинка не можеше да освети мазето, но все пак й действаше успокоително.

Продължи надолу по още няколко стъпала и най-накрая стигна циментовия под.

Сега вече не виждаше нищо — дори едва очертаващия се силует на вратата към кухнята горе. Електрическото табло с бушоните беше някъде на стената, над малък дървен тезгях. Веднъж преди няколко месеца беше помагала на Аби да смени бушон.

Заопипва с ръце — инструменти, трион, окачен над тезгяха. Беше близо. Продължи нататък и се удари в менгемето. Изохка. Разтри хълбока си и изведнъж почувства, че нещо се допира до крака й. Отскочи, после отново се доближи до ръба на тезгяха и почувства докосването отново. Котката измяучи.

— По дяволите! — Сърцето й се разтуптя като бясно. Ритна с крак, но не улучи животното. Котките виждаха в тъмното. Или това бяха бабини деветини?

Още веднъж се доближи до средата на тезгяха и протегна ръка. Напипа остър метален връх, ъгъл. Може би беше някакъв друг инструмент. След това напипа вратичката. Беше отворена. Таблото.

Беше я страх да опипва с голи ръце в пълната тъмнина. Ако Джоуи беше отвинтил бушоните, можеше да я хване ток. Познаваше го достатъчно добре, за да предположи, че тъкмо такава е била целта му.

След това внимателно се качи върху тезгяха, отвори кутията с бушоните и извади един от тях. Заопипва с него, докато не намери празно гнездо. Завинти го. Някъде отгоре се появи светъл отблясък. Не беше много силен, но все пак й позволи да види сивкавите очертания на таблото. Взе още един бушон и също го завинти.

Телефонът иззвъня. Чуваше го горе, в кухнята. Тъкмо беше приготвила следващия бушон.

Второ позвъняване, трето. Зачуди се защо не се включва телефонният секретар. После си даде сметка, че няма захранване.

Изведнъж вратата горе хлопна. Звукът отекна в тъмнината страховито, телефонът продължаваше да звъни. Едва не падна от тезгяха. Разтрепери се, беше ужасена. За миг, преди светлината да изчезне, си помисли, че е Джоуи. Умът понякога погажда такива номера.

Коленичи върху тезгяха, с бушона в ръка. Ослуша се, но не чу нищо.

Сигурно беше станало течение. Трябваше да е това. Трябваше да затвори пътната врата. Би могла да го направи сега, само че й оставаше толкова малко… Телефонът престана да звъни. Още няколко бушона, и лампата в мазето щеше да светне.

Завинти този в ръката си, но без резултат. Слезе на пода и опита още един. Трябваше да достигне горния край на таблото. Не беше много удобно. Аби би могла да се справи дори права на пода, но Тереза беше доста по-ниска. Надигна се, опря корем на тезгяха и се надигна на няколко сантиметра от пода. Мушна бушона в цокъла. Котката отново се отри в краката й.

Тереза се опита да я ритне назад и се хлъзна по ръба на тезгяха. Електрическата искра обля мазето с причудлива синкава светлина, замириса на озон и на опърлена кожа.