Когато кучетата плачат

10

Сара знаеше.

Разбра го още щом ме погледна, когато се прибрах онази вечер. И ми го каза веднага, докато се опитвах да се промъкна покрай нея през хола до нашата стая.

Беше странно.

Невероятно.

Откъде беше толкова сигурна — толкова, че когато влязох, да ме спре и да бръкне с ръка в сърцето ми, прошепвайки с усмивка:

— Кажи, Камерън, как се казва момичето, което кара сърцето ти да бие толкова бързо?

Усмихнах й се, изумен и плах.

— Никак — излъгах.

— Ха! — изсмя се тя.

Ха!

Това е всичко, което каза. После дръпна ръката си и се обърна, все още усмихната.

— Радвам се за теб, Камерън. — Това вече беше, когато си тръгваше и ме погледна за последен път. — Ти го заслужаваш. Наистина, не се шегувам.

И ме остави да стоя там и да си спомням какво се случи точно след като късчетата небе се посипаха около мен.

С Октавия поседяхме още малко на пейката, докато стана студено. Едва когато тя започна да трепери, станахме и тръгнахме към тяхната къща. Пръстите й докоснаха моите и тя леко ги стисна.

Пред портичката знаех, че няма да вляза. Усещах го.

Преди да се прибере, тя каза:

— В неделя ще съм на пристанището, ела ако искаш. Някъде около обяд.

— Добре — отвърнах и вече си представях как стоя там и я гледам да свири на хармониката, а хората хвърлят пари в якето й. Яркосиньо небе. Кълбящи се облаци. Слънцето протяга ръце надолу. Сякаш го виждах наяве.

— Камерън!

Отърсих се от видението.

— Ще те чакам. — Тя сведе поглед за миг и отново ме погледна в очите. — Знаеш какво искам да кажа, нали?

Кимнах бавно.

Тя щеше да ме чака, за да й говоря, да бъда с нея така, както бих могъл. Можехме само да се надяваме, че това е въпрос на време.

— Благодаря — казах и вместо да си влезе, а аз да гледам след нея, Октавия остана на портичката и ми махаше всеки път, когато се обърнех да я погледна за последно. И всеки път аз казвах безмълвно: — Довиждане, Октавия.

Докато свих зад ъгъла и отново бях сам.

Връщането вкъщи ми се губи в някаква мъгла, в сумрака на нощния влак, препускащ в тъмното. Тракането на копелетата още отеква в мен. То ми припомня как седях там, за да се върна в къщата, от която бях дошъл, но която вече никога нямаше да бъде същата.

Беше странно как Сара веднага ме усети.

Тя тутакси видя промяната в мен, в самото ми присъствие в нашата къща. Може би вървях или говорех по-иначе, не знам. Но бях друг.

Имах моите думи.

Имах Октавия.

И сякаш вече не се молех на себе си. Не молех за тези късчета щастие. Просто си казвах да бъда търпелив, защото най-сетне почти бях стигнал там, където исках да бъда. Бях се борил за това и почти се бях добрал до него.

Много по-късно Руб се прибра и както винаги се стовари на леглото.

Както си беше с обувките.

С измъкната риза.

Миришеше леко на бира, дим и евтин одеколон, без който спокойно можеше да мине, защото момичетата така или иначе му се лепяха.

Шумно дишане. Усмивка насън.

Това беше типичният Руб. Типичната петък вечер.

И както винаги остави лампата да свети, та трябваше да стана и да я угася.

И двамата прекрасно знаехме, че татко ще ни събуди още по тъмно. Аз знаех и това, че Руб ще е уморен и недоспал, но пак ще изглежда прекрасно. Брат ми го можеше и това страшно ме вбесяваше.

Докато лежах в тъмното, си мислех какво ли ще каже, ако разбере за Октавия и мен. Възможностите бяха много в зависимост от това какво ставаше в момента, какво беше станало по-рано и какво щеше да се случи по-нататък. Ето някои от тях.

Щеше да ме плесне силно по тила и да каже:

— Какво си въобразяваш, Кам? — И да ме плесне още веднъж. — Човек не ги прави тия работи с бившето гадже на брат си!

Щеше да последва трето плясване и още едно, за всеки случай.

Или щеше просто да свие рамене. Без думи, без гняв, без емоция, без усмивка, без смях. Без нищо.

А можеше и да ме потупа по гърба и да каже:

— Браво, Кам, крайно време беше да направиш нещо по въпроса.

Или пък да си глътне езика.

Не.

Никакъв шанс.

Руб никога не си е гълтал езика.

Ако не може да измисли нищо, сигурно просто ще ме погледне и ще възкликне:

— Октавия?! Стига, бе!

Аз ще кимна.

— Ти сериозно ли?

— Да.

— Страхотно, направо ме уби!

Представях си го и бавно се потапях в съня. Виденията се тълпяха в мен, докато нечия корава ръка ме разтърси в шест и петнайсет сутринта.

Старият.

Клифърд Улф.

— Време е за ставане — чух гласа му в тъмното. — Събуди и онова мързеливо копеле.

Той посочи с палец Руб, но съм сигурен, че се усмихваше. За татко, Руб и мен да нарекат другия „копеле“ беше признак на най-силна привързаност.

Трябваше да работим на брега, някъде в Бронти.

С Руб цял ден копахме под къщата и слушахме радио.

На обяд всички отидохме на плажа и татко ни взе задължителната риба с картофки. Когато приключихме с яденето, с Руб отидохме до водата да отмием мазнината от ръцете си.

— Направо е ледена — предупреди ме той, но въпреки това напълни шепи и наплиска лицето си и гъстата си напрашена коса.

По пясъка имаше изхвърлени раковини.

Започнах да ровя из тях и да избирам най-хубавите.

— Какво правиш? — попита той.

— Събирам черупки.

Руб ме изгледа невярващо.

— Ти да не си някакъв педал?

Погледнах раковините в ръцете си.

— Какво лошо има?

— Господи! — изсмя се той. — Такъв си, нали?

Само се засмях и си избрах една чиста гладка черупка с нежна тигрова шарка и малка дупчица в средата, през която можеше да се гледа.

— Виж я тази — подадох му я.

— Не е лоша — призна той и добави, загледан в океана: — Нищо ти няма, Камерън.

Аз останах взрян във вълните още няколко секунди, преди да се обърна. Старият вече ни беше викнал „Ей!“ — знак, че е време да се връщаме на работа. Повървяхме по плажа и излязохме на улицата. По-късно същия ден Руб ми каза някои неща за Октавия.

Всичко започна съвсем невинно, след като го попитах колко гаджета е имал.

— Не знам — отвърна той. — Не съм ги броил. Дванайсет или тринайсет може би.

Известно време се чуваше само шумът от копаенето, но бях сигурен, че и брат ми като мен си мисли за броя на момичетата и свива наум пръсти.

— Руб! — обадих се по някое време.

— Млъкни, опитвам да се концентрирам.

Не му обърнах внимание. Веднъж започнал, нямах намерение да спирам.

— Защо разкара Октавия? — попитах.

Той спря да копае и каза:

— Просто защото това момиче е най-странният човек, когото познавам. По-странна е дори и от теб, колкото и да не ти се вярва.

— Защо?

Съсредоточих се върху устните му, докато ми разказваше за Октавия Аш. Дори виждах дъха му, който излизаше заедно с думите.

— Ами например, защото един ден те оставя да я опипаш цялата, а на другия не ти дава да припариш до нея. — В този миг явно се сети нещо. — И не можеш да я накараш да се съблече. Опитвал съм, повярвай ми — ухили се той.

Но усещах, че премълчава нещо. Накрая го каза:

— Най-странното обаче е, че това момиче нито веднъж не ме пусна в къщата си. Нито веднъж. Не знам дори какъв цвят е входната й врата.

— Затова ли скъса с нея?

Брат ми ме погледна замислено, после се засмя и поклати глава.

— Не.

— Защо тогава?

— Ами… — Той сви рамене. — Да ти кажа честно, Кам, тя ме заряза. Оная вечер, когато дойде, очаквах да плаче и да се държи като останалите. Но грешах. Тя просто дойде и ме направи на нищо. Каза ми, че не си струвам труда.

Не можех да повярвам, че говори така спокойно за това. Ако бях на негово място, болката да бъда зарязан от момиче като Октавия щеше да бъде непоносима, да ме смаже, да ме пречупи.

Но това бях аз.

За Руб следващото най-хубаво нещо беше под ръка и той го вземаше. В това може би нямаше нищо лошо. Единственият му проблем сега беше, че неговата Джулия имаше някакви стари връзки и това можеше да му излезе скъпо.

— Явно е била с някого, когато тръгна с мен — заяви той. — И сега тоя тип се кани да ме убие заради нея. Не знам защо. Не съм направил нищо. Не съм виновен, че не ми е казала.

— Ти внимавай — предупредих го.

Явно тонът ми му подсказа, че не съм голям почитател на Джулия.

— Не я харесваш, нали? — попита ме направо.

Поклатих глава.

— Защо?

Ти нарани Октавия заради нея, помислих си, а на глас казах:

— Не знам. Просто тая работа не ми харесва, това е.

— Не се притеснявай за мен — успокои ме той и се ухили с оная широка усмивка, която трябваше да ми внуши, че всичко ще бъде наред. — Ще оцелея.

Оказа се, че съм запазил само една от всичките раковини — онази с тигровата шарка. У дома я вдигнах на светлината срещу прозореца на стаята ни. Вече знаех какво ще правя с нея.

Тя беше в джоба ми на другия ден, когато вървях към Централната гара и хванах влака за Кръглия кей. Водата в залива беше наситено синя и фериботите я разсичаха и оставяха бразди, които се затваряха зад тях. Пристанището беше пълно с народ и множество улични артисти. Добри, блестящи и безнадеждни. Трябваше ми малко време, но най-сетне я видях. Октавия стоеше на пешеходната алея към Скалите, а около нея се трупаха хора, привлечени от могъщия глас на устната й хармоника.

Когато стигнах до нея, тя тъкмо свършваше песента и хората хвърляха пари върху старото й яке, проснато на земята. Тя им се усмихваше и им благодареше, след което повечето хора бавно продължаваха по пътя си.

Тя не ме видя и веднага започна нова песен. И отново около нея започна да се събира тълпа. Този път обаче по-малка. Слънцето образуваше ореол около вълнистата й коса. Гледах в захлас как устните й се плъзгат по хармониката. Гледах шията й, меката й вълнена риза, а през пролуките в тълпата виждах краката и бедрата й. В звуците на песента чувах думите й: „Няма нищо, Камерън, аз мога да чакам“. Чувах и гласа й, който ми казваше, че имам голямо сърце. Отначало колебливо, после без да мисля, започнах да си проправям път през множеството.

Поех си дъх, спрях и приклекнах. Бях човекът, най-близък в целия свят до Октавия Аш. Тя свиреше на хармониката, а аз коленичех пред нея.

Октавия ме видя и по устните й плъзна лека усмивка.

Сърцето ми биеше учестено.

Изгаряше гърлото ми.

Бръкнах в джоба си, извадих раковината и внимателно я поставих върху якето, посипано с пари.

Оставих я там и слънцето я докосна с лъчите си. Исках да се обърна и да се върна в тълпата, но в този миг музиката спря. Насред песента.

Светът се смълча и аз отново се обърнах да погледна момичето, което беше застинало над мен.

Октавия коленичи, остави хармониката си върху парите и взе раковината.

Подържа я в ръка.

Поднесе я към устните си.

И я целуна нежно.

После с дясната си ръка ме притегли към себе си за якето и ме целуна. Дъхът й се вля в мен и меките топли влажни устни сякаш ме обгърнаха. Тогава в ушите ми избухна оглушителен трясък. За миг се почудих какво ли е това, но тутакси го забравих, защото Октавия ме изпълваше целия. И двамата бяхме коленичили, ръцете ми бяха на хълбоците й. Устните й продължаваха да ме търсят, да ме докосват. Да ни съединяват. Ръката й сега беше върху лицето ми и ме държеше, не ми позволяваше да се отдалеча.

Тътенът продължаваше и издигаше около нас стена, наш отделен свят. Изведнъж разбрах какво е. Звукът беше ясен и чист. И величествен.

Шум от ръкопляскания.

— Какво толкова има в ръкоплясканията? — питам.

Кучето продължава да върви, но не ме е грижа. Не спирам да говоря.

— Защо са като океан от звуци, чиито вълни се разбиват в теб? Защо са като талаз, който те залива?

Замислям се.

Може би защото това е едно от най-благородните неща, които хората правят с ръцете си.

Понякога ръцете се свиват в юмрук. Хората ги използват един срещу друг или крадат с тях.

Когато ръкопляскат, това е единственият момент, в който заедно възхваляват други човешки същества.

Мисля, че го правят, за да запазят нещо.

— Те задържат мига — казвам тихо, — за да бъде запомнен.

Кучето не е особено впечатлено, а мракът се снишава.

Затварям си устата и продължавам да вървя.