Когато кучетата плачат

5

Докато вървяхме към квартирата на Стив, се питах какво ли смята да прави сестра ми Сара с живота си. Тя вървеше до мен и повечето мъже, които ни подминаваха, я заглеждаха. Много от тях се обръщаха след нея и оглеждаха още веднъж тялото й. За тях това като че беше всичко, което можеше да се види у нея. От тази мисъл ми ставаше малко гадно (не че аз съм човекът, който може да го каже) и се надявах тя никога да не падне толкова ниско, че да оправдае тези очаквания.

— Скапани извратеняци — каза тя.

Това беше обнадеждаващо.

Работата е там, че според мен всички сме извратени. Всички мъже. Всички жени. Всички незадоволени копелета като мен. Странно ми е да мисля за баща си като за извратеняк. Или за майка си. Но някъде дълбоко в душите си и те сигурно се плъзгат надолу. Дори се потапят в бездната. Колкото до мен, имам чувството, че живея там. Може би с всички ни е така. Може би ако има нещо красиво в живота ми, то е измъкването оттам.

Както винаги Стив беше много бърз и слезе почти веднага. Беше на балкона, само вдигна глава и след секунда вече беше при нас с ключовете в ръка. Стив никога не закъснява за нито едно събитие в живота си.

Той пъхна сака си в багажника и потеглихме.

Поехме по Кливланд Стрийт, която винаги е малко задръстена, дори и в неделя. Радиото свиреше тихо. Пред колата изскачаха хора, засичаха го автобуси, но той не се ядосваше. Стив никога не натискаше клаксона и не крещеше. За него това беше безсмислено занимание.

На мен ми беше добре на стадиона в Марубра онзи ден. Харесваше ми да гледам Стив и играта му. Също като думите, които пишех. Те ме караха да виждам и да чувствам нещата различно, но и ме изпълваха с любопитство. Исках да виждам как се движат хората, как говорят, как реагират. Стив беше много подходящ обект за наблюдение.

Около игрището беше опънато въже и от мястото, където стояхме със Сара, видях как Стив се приближи до съотборниците си. Всички го погледнаха и му казаха по една-две думи. Само един или двама си говориха по-дълго с него. Той стоеше накрая и бях сигурен, че не е близък с тях. С нито един от тях. И все пак го харесваха. Уважаваха го. Ако искаше, той можеше да се закача с тях и да бъде човекът, когото всички слушат.

Но това беше без значение.

Поне за Стив.

Но докато играеха, ако той поискаше топката, я получаваше. Когато трябваше да се направи нещо голямо, Стив го правеше. В лесните мачове другите имаха възможност да блеснат, но когато станеше напечено, Стив беше там, понякога съвсем сам.

Отборите се приготвяха. Откъм навесите, служещи за съблекални, се носеха викове и глъчка. Играчите излязоха. Стив беше капитан на отбора и както очаквах, на терена беше доста по-приказлив. Никога не крещеше. Виждах го само от време на време да насърчава някой играч или да му казва какво трябва да направи. Всички го слушаха.

Мачът започна в три часа.

Публиката беше многобройна. Мнозина пиеха бира, ядяха пица или и двете. Много от тях крещяха и храната изпадаше от ръцете им или хвърчеше от устата им.

Както често става, през първите минути се счепкаха и Стив не взе участие в сблъсъка. Някакъв му налетя и го удари по шията и всички останали се намесиха. Раздаваха се юмруци, удари се сипеха по телата, в зъбите.

Стив само стана и се отдалечи.

Преви се и се изплю.

После се изправи, би дузпа и продължи да играе още по-усърдно.

Името му се чуваше непрекъснато. „Улф. Пази Улф.“

Всеки път няколко души се опитваха да го спрат и по възможност да го наранят.

И всеки път Стив се изправяше на крака и продължаваше.

Със Сара се смеехме, когато на няколко пъти Стив се промъкна между тях и подаде удобни пасове на съотборниците си. На полувремето отборът му вече водеше убедително. Но чак към края на второто полувреме се случи онова, което беляза деня.

Небето беше надвиснало и сиво, канеше се да вали.

Хората се гушеха в дрехите си от студа.

Духаше пронизващ вятър.

Зад нас хлапета със засъхнал доматен сос в ъгълчетата на устата и рани по коленете ритаха и гонеха топката.

Стив се канеше да стреля отдалеч, от самото дъно на полето, където стояха привържениците на противника.

Те дюдюкаха по него.

Псуваха го.

Крещяха му, че е левак.

Тъкмо когато тръгна да стреля, към главата му полетя кутия от бира. Питието се разплиска и кутията уцели брат ми по бузата.

Той спря, както беше вдигнал крак.

Застина.

Наведе се, без да бърза, вдигна кутията и я заразглежда. Обърна се към групата, откъдето я бяха хвърлили, сега притихнала, и без повече да погледне нататък, я остави на края на игрището, сетне отново си поведе топката.

Тълпата гледаше замряла как Стив навлиза в противниковото поле и стреля.

Топката се вдигна високо и се заби във вратата, а Стив се обърна и изгледа хората от неговата страна. Гледа ги така няколко секунди, после продължи играта, а полупразната кутия остана да лежи самотно край страничната линия.

Докато наблюдавах случката, ми направи впечатление, че в погледа на Стив нямаше гняв. Само насмешлива закачка. Той би могъл да направи какво ли не. Да каже нещо. Да плюе към тях или да им метне кутията обратно.

Това и те го можеха.

Но не можеха да продължат играта, да стрелят и да забият топката в центъра, после да погледнат с поглед, който казва: „Е, и? Какво постигнахте?“

С това той ги би.

Той спечели.

Като направи единственото, на което те не бяха способни.

Когато го осъзнах, не можех да не се засмея, а Сара се присъедини към мен. Бяхме единствените хора на стадиона, които се смееха. За всички други мачът продължаваше.

Мачът продължи, дъждът се размина, а отборът на Стив размаза противника.

Когато мачът свърши, той се сбогува с останалите, каза, че може да иде да пийне с тях, но всички знаеха, че няма да го направи. Отивахме си вкъщи.

В колата мълчахме и не знам за Стив и Сара, но аз не спирах да мисля за хвърлената кутия. Виждах как топката минава между гредите и удовлетворението в погледа на Стив. Дори когато Сара включи радиото и запя заедно с него, споменът за този поглед звучеше по-силно в ума ми. Сега, докато караше, изражението му беше същото и кой знае защо, имах чувството, че и той си мисли за това. Дори очаквах да се усмихне, но той не го направи.

Така притихнали стигнахме до дома.

— Благодаря — каза Сара.

— Няма защо. Аз ви благодаря, че дойдохте.

Вече се канех да сляза, когато Стив ме спря.

— Кам!

— Да?

Той ме погледна в огледалото.

— Почакай малко.

Това не се беше случвало преди, затова не знаех какво да очаквам. Дали ще ми каже какво означаваше онзи поглед, или какво е било чувството да направи ония хора на глупаци? Може би ще ми даде напътствия как се става победител?

Не, разбира се.

Или поне не по този начин.

Когато заговори, в погледа му имаше нежност и искреност. Беше странно да видя Стивън Улф в такава светлина.

— Когато бях на твоята възраст, имаше четири момчета, които ме биеха. Отвеждаха ме някъде отзад и ме пребиваха по някаква причина, която така и не разбрах. — Той замълча за миг и в мълчанието му нямаше нищо драматично. Не се канеше да ми разправя някаква сълзлива история как другите деца го мразели, затова е станал такъв, какъвто е. Просто искаше да ми каже нещо. — Докато лежах там, смазан от бой, се заклех, че ще им го върна тъпкано на всичките. Мислех постоянно за това и си представях какво искам да им направя. И така ден и нощ, а когато бях готов, отидох при всеки един от тях и го спуках от бой. Когато стигнах до третия, четвъртият вече беше бил отбой и искаше да се помирим. — При този спомен погледът му стана по-суров. — Смазах го и него, даже още по-зле от останалите.

Той замълча. Зачаках продължението, докато не осъзнах, че това е цялата история, и кимнах. На очите на брат ми в огледалото.

За миг си помислих: „Защо ми го казва?“

Той не изглеждаше нито горд, нито щастлив. В погледа му се четеше само обичайното удовлетворение. Може би просто се радваше, че е казал на някого, защото едва ли имаше много хора, на които би го казал. Нямаше как да съм сигурен. Както обикновено.

Когато най-сетне слязох от колата, се питах дали някой изобщо познава брат ми. Дори и Сал.

Знам само, че този ден Стив говори с мен и това беше хубаво.

Не, беше страхотно.

Когато потегли, аз му махнах, но той вече беше далеч. Вкъщи в кухнята седеше Октавия.

Руб го нямаше.

Беше ясно, че скоро няма да ги бъде. Октавия ми се стори много красива.

Вътре има може би хиляди улички. В този град на съзнанието ми.

Навсякъде е пълно с тъмни улички.

Във всяка една от тях има хора, които се бият, нараняват се и налагат с юмруци и ритници вече паднали тела.

Ние минаваме покрай тях, гледаме ги и научаваме, че има хора, които падат и си остават така, а други се изправят и продължават битката…

Най-сетне стигаме до уличка, която е празна. Самотна и безразлична, облъхвана от лек ветрец, който шепне на разпилените боклуци, после ги вдига и ги понася.

Също като мен.

В този миг.

Воден от това куче.

То отскача и се спотаява, когато група младежи влизат в уличката.

Само стъпките им отекват, когато ме доближават и ме събарят на земята. Юмруците и ритниците им валят по лицето и тялото ми.

Ребрата ми пукат.

Сърцето ми се мъчи да не изхвръкне.

Гледам към кучето, моля за помощ, но нищо не се случва.

Помощта е вече тук.

Тя е в ръцете, в краката, в запъхтените гласове на нападателите ми, а когато свършват, те ме прекрачват и си тръгват сякаш нищо не се е случило.

Кръвта ми тече.

Земята е студена.

Кучето се появява над мен и ме гледа. Кара ме да мисля за всички останали хора, бити из тези улички. За победителите. За биещите се. За губещите. И за всички онези, които отказват да останат паднали.

То чака.

Наблюдава ме.

Трябва ми малко време, но все пак се изправям на крака.

Поглеждам го — трябва да взема решение.

Обзема ме желание.

То ме изпълва.

Прелива навън.

Запалва погледа ми и ме кара да вдигна глава. Тръгвам, напук на болката, и търся решението. Избирам. Знам.

Казвам на кучето, че ще се бия.

Желанието е отпечатано в погледа ми.