Когато кучетата плачат

19

Понякога ми се иска тази книга да беше приключила с последните думи на предишната глава, но зимата още не беше свършила.

Следващия вторник вечерта отидохме с Руб у Стив и после на игрището. Сега вече всички стреляхме към вратата и макар да пропусках повечето пъти, това нямаше значение. Стив беше прилежен както винаги и се готвеше за финалите.

Преди да тръгнем, отново се обадиха на Руб по телефона. Това не се беше случвало от известно време и той говореше рязко и с досада.

— Да, ти каза същото и миналия път, приятел, но не дойде. Напразно ми хабиш времето и парите на майка си. — Той замълча за секунда. — Добре, но бъди любезен този път да се появиш, става ли? Добре. Хубаво.

Влязох в кухнята в момента, в който затваряше.

— Пак ли? — попитах.

— Пак.

Тази вечер си говорихме в тъмното. Не го бяхме правили от известно време и ми беше приятно. Неусетно стигнахме до темата за пачаврата Джулия и Телефониста.

— Петък в осем — каза Руб. — Ако дойде.

— Ще дойде.

— Откъде знаеш?

— Не знам, просто имам чувството, че те разиграва, за да те изнерви, но рано или късно ще те спипа. Може би в петък.

Спомних си онова момиче, Джулия. Нямах й доверие. Не биваше да оставям Руб сам. Онзи със сигурност щеше да доведе и други.

— Мисля, че този път ще се случи.

— Ще видим.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Ако ти искаш.

— Искам.

С това приключихме темата.

На следващата вечер и двамата дълго блъскахме крушата в мазето и донякъде свикнах с мисълта, че този път ще се случи.

Когато дойде петъкът, кокалчетата на Руб бяха като от бетон, моите също бяха загрубели от ударите. Тръгнахме от нас по същото време, към осем без четвърт.

Стигнахме старото депо по-рано.

Зачакахме.

Сърцето ми блъскаше болезнено в ребрата.

И отново никой не се появи.

В осем и петнайсет реших, че ще тръгвам.

Вече бях стигнал средата на улицата, когато осъзнах, че чувам само своите стъпки. Руб чакаше и не мисля, че щеше да си тръгне, докато онзи не дойдеше.

— Няма ли да тръгваш? — попитах.

— Този път не — поклати глава той.

Направих крачка към него.

— Искаш ли да остана?

Той отново поклати глава и ми махна да вървя.

— Не се притеснявай, Кам. Достатъчно вися тук.

Признавам си, никак не съжалявах, че си тръгвам. Изпитвах известно чувство за вина, но бях приключил с това. На края на улицата, точно преди да свия, за последен път се обърнах да погледна брат си. Той се беше облегнал на оградата и продължаваше да чака. Единият му крак беше вдигнат и опрян в мрежата. Виждах дори излизащата от устата му пара. Понечих да му махна, но се отказах и продължах по пътя си.

У дома Сара ме попита къде е Руб. Казах й, че е решил да поостане малко навън. В това нямаше нищо необичайно, така че никой не попита нищо повече.

Опитах се да остана буден и да го дочакам.

Книгата, която четях, беше интересна, но въпреки това задрямах на дивана. Когато тръгнаха да си лягат, останалите ме събудиха и ми казаха да си вървя в стаята. Аз обаче се опитах отново да чета. Колкото и да бях уморен, исках да видя как Руб отваря вратата.

Исках да видя лицето му.

Без белези.

Без синини.

Исках да чуя гласа му. Да ми каже да ставам, докато минава със смях край мен.

Но тази нощ брат ми Руб не се прибра.

Тъкмо беше минало полунощ, когато се стреснах и се събудих. Отворих очи и жълтата светлина в хола ме преряза.

Заедно с нея ме преряза мисълта.

Руб!

Руб!

Скочих от дивана и тръгнах към нашата стая. Все още се надявах да го намеря там, проснат на леглото. Мракът на коридора ме стисна като капан. Скърцането на пода ме издаде. Открехнах вратата и се вгледах в тъмното. Стаята беше празна.

Запалих лампата и потреперих. Светлината ме заслепи. И осъзнах, че трябва да изляза навън, в нощта.

В хола нахлузих обувките си, колкото можех по-тихо, намъкнах якето си и тръгнах през кухнята към входната врата. Луната пръскаше мъртвешка бледа светлина. Бях навън, в несигурния студ на улицата.

Стомахът ми се сви от лошо предчувствие, което запъпли към гърлото ми.

Докато бързах към старото депо, то се усили и ме завладя. Срещах пияници, които ме изблъскваха на улицата. Насреща ми летяха коли със запалени фарове, които ме подминаваха и изчезваха в далечината.

Ръцете ми се потяха в джобовете на якето. Краката ми мръзнеха в топлите обувки.

— Ей, момче! — подвикна ми някой.

Направих се, че не го чувам и подминах на бегом човека, който ми беше извикал. Почти бях стигнал.

Сърцето ми биеше като полудяло.

Улицата беше празна.

Празна и тъмна, само луната обливаше с мъждивата си светлина всяко закътано ъгълче на града. Долавях миризма. На страх.

Вече усещах и вкуса й в устата си.

Вкус на кръв, който се промъкваше в мен. И тогава го видях…

До оградата седеше сгърчена фигура.

Нещо ми каза, че Руб не седи така.

Повиках го, но едва чух собствения си глас. Тътенът в ушите ми заглушаваше всичко останало.

— Руб! — извиках отново.

Колкото повече се приближавах, толкова повече се убеждавах, че е той. Брат ми се беше свлякъл до оградата, а якето, джинсите и футболната му фланелка бяха оплискани с кръв.

Ръцете му бяха вкопчени в мрежата.

На лицето му беше изписано нещо, което не бях виждал преди.

Знаех какво е, защото сам изпитвах това чувство.

Беше страх.

Рубен Улф никога в живота си не беше изпитвал страх пред никого и нищо. Досега. Сега седеше сам и знаех, че не може един човек да му е сторил това. Представих си как го хващат и се изреждат да го удрят. Когато ме видя, той направи опит да се усмихне и каза безизразно:

— Здрасти, Кам. Благодаря, че дойде.

Коленичих до брат си.

Видях, че се е влачил дотам. Зад него по цимента се точеше ръждива ивица. Изглежда, беше изминал два метра и беше открил, че не може да продължи. Никога не бях виждал Рубен Улф сразен.

— Какво? — потрепери той. — Добре са ме наредили, а?

Трябваше да го отведа у дома. Руб трепереше неудържимо.

— Можеш ли да станеш?

— Разбира се — отново се усмихна той.

И все още се усмихваше, когато се изправи до оградата и миг по-късно се строполи. Подхванах го и се опитах да го вдигна. Той се изплъзна от ръцете ми и падна по лице на земята.

Рубен Улф лежеше по очи на пътя, а брат му стоеше до него безпомощен и уплашен.

— Трябва да ми помогнеш, Кам — каза той. — Не мога да помръдна. — Това прозвуча като молба. — Не мога да помръдна.

Обърнах го и видях какво сътресение е преживял. Кръвта беше по-малко, отколкото ми се стори отначало, но лицето му беше смазано от нощното небе, което падаше върху него и го правеше реално.

Завлякох го обратно до оградата, подпрях го на нея и го вдигнах. Той отново едва не се строполи, а когато тръгнахме, разбрах, че няма да стигнем далеч.

— Съжалявам, Кам — прошепна брат ми. — Много съжалявам.

Отново беше на земята, а бяхме минали едва петнайсетина метра.

Отдъхнах си за минута, а брат ми в това време лежеше по гръб…

Облак погълна луната. Пъхнах ръце под гърба и коленете му и го вдигнах. Вдигнах го на ръце и го понесох по пътеката към по-широкия свят на улицата.

Ръцете ме боляха. Стори ми се, че Руб загуби съзнание, но не можех да спра. Не можех да го оставя на земята. Трябваше да стигна до дома.

Хората ни гледаха.

Гъстата къдрава коса на Руб висеше към земята.

По тротоара капеше кръв. Стичаше се по мен и падаше на пътеката. Кръвта на Руб. Моята кръв. Кръвта на Улф.

Някъде дълбоко в мен нещо сякаш се разкъсваше, но продължавах да вървя. Трябваше. Знаех, че ако спра, ще ми е по-трудно да продължа.

— Добре ли е? — попита ме някакво момче, явно тръгнало на купон.

Само кимнах и продължих. Нямаше да спра, докато Руб не се озовеше в леглото си, а аз щях да стоя над него и да го пазя от нощта и от сънищата, които щяха да го будят в часовете до утрото.

Най-сетне стигнахме до ъгъла на нашата улица и аз го вдигнах с последно усилие. Той изстена.

— Хайде, Руб — казах. — Ще успеем.

Като си мисля сега за това, не разбирам как съм стигнал толкова далеч. Но той беше моят брат. Да, това беше. Той ми беше брат.

На портата използвах единия крак на Руб, за да отворя. Качих го по стъпалата на верандата.

— Вратата — казах по-силно, отколкото ми се искаше.

Оставих го долу, отворих комарника и отключих. Обърнах се да го погледна. Брат ми. Брат ми Руб, мислех си, а ушите ми пищяха от болка.

Когато се върнах при него, ръцете ми пулсираха, а гърбът ми беше скован. Вдигнах го и едва не паднахме заедно.

Докато минавахме през къщата, успях да фрасна коляното на Руб в рамката на вратата. Добрах се някак до нашата стая и едва не се сблъсках със Сара. Тя стоеше там сънена, докато лицето й не се изопна от ужас.

— Какво…

— Тихо! — прекъснах я. — Помогни ми.

Тя смъкна одеялото от леглото на Руб и аз го сложих да легне. Ръцете ми горяха, докато му свалях якето и ризата. Оставих му само джинсите и обувките.

Беше целият в рани и синини. Няколко ребра изглеждаха счупени, а едното му око беше черно. Дори кокалчетата на пръстите му кървяха. Явно и той не е стоял със скръстени ръце, казах си, но сега това нямаше значение.

Стояхме над него и гледахме. Сара местеше поглед от него към мен и плачеше.

Бяхме угасили лампата, но в коридора светна.

Някой влезе и знаех, без да поглеждам, че е госпожа Улф. Представих си болката, изписана на лицето й.

— Ще се оправи — казах, но тя не си тръгна, а се приближи.

В този момент чух гласа на Руб. Ръката му се измъкна изпод одеялото и намери моята.

— Благодаря — каза той. — Благодаря, брат ми.

От прозореца ме прониза лъч бледа светлина. Сърцето ми виеше.

Спирам и клякам. Ръцете, очите и краката ми са уморени.

Кучето ме моли безмълвно да продължа още малко. Главата му още е ниско долу, а дъхът му се вижда в тъмното преди разсъмване.

Докато вървим по улицата, небето посивява от първата утринна светлина.

В края на пътя някой чака и аз знам кой е. Облечен е в същите дрехи като мен и си държи ръцете в джобовете като мен. И чака.

Кучето сяда и го докосвам за пръв път. Грубата ръждива козина продължава да стърчи предизвикателно нагоре. Харесва ми да усещам силата й под пръстите си. Да долавям нейната материалност.

Тогава се сещам за очите.

Поглеждам го и оставям очите му да пламнат в моите.

Очите на глада.

Очите на желанието.

Иска ми се да остана, но не го правя. Вдигам внимателно ръката си и извръщам глава.

Когато се обръщам, говоря на очите. Кимвам и казвам благодаря. Знам, че ще извървя останалия път сам.

Човекът чака в края на пътя, но преди да стигна до него, за последен път се обръщам.

Почти очаквам кучето да си е тръгнало, но то още е там. То е чакало този миг. Довело ме е дотук и сега е мой ред да довърша започнатото. Дължа му го. То заслужава да бъде нахранено, затова прошепвам:

— Гладът беше този, който ме преведе през нощта. — Гласът ми трепва. — Гладът. Ти…

То чува думите ми, обръща се и си тръгва.

Диво, първично и истинско като чувството в мен.