Когато кучетата плачат

13

Телефонът иззвъня. Сряда вечер. Малко след седем.

— Ало!

— Рубен Улф?

— Не, Камерън е.

— Виж какво — продължава гласът уж приятелски, но долавям скрита заплаха. — Ще го извикаш ли?

— Да, а кой го търси?

— Никой.

— Никой?

— Слушай, приятел, кажи на брат си да се обади, ако не искаш и тебе да те спукаме от бой.

Това ме свари неподготвен. Отдалечих слушалката, после я върнах до ухото си.

— Сега ще го извикам. Чакай малко.

Руб беше в нашата стая с пачаврата Джулия. Почуках и влязох.

— Руб, търсят те по телефона.

— Кой?

— Не каза.

— Иди питай.

— Да ти приличам на секретарка? Стани и се обади.

Той ме изгледа странно, стана и излезе, а аз останах насаме в стаята с пачаврата Джулия.

Джулия Пачаврата:

— Здрасти, Кам.

Аз:

— Здрасти, Джулия.

Джулия Пачаврата, с усмивка, примъквайки се по-близо до мен:

— Руб ми каза, че не ме обичаш особено.

Аз, отдръпвайки се:

— Руб може да ти каже каквото си иска.

Джулия Пачаврата, засегната от пълната ми липса на интерес:

— А вярно ли е?

Аз:

— Не знам, честно казано. Не е моя работа какво прави Руб… но знам, че онзи, който се обади, иска да го убие и мисля, че е заради теб.

Джулия Пачаврата, със смях:

— Руб е голямо момче. Може да се грижи за себе си.

Аз:

— Така е, но е и мой брат и не мога да го оставя да го пребият сам.

Джулия Пачаврата:

— Колко благородно от твоя страна.

В този момент влезе Руб.

— Не знам какви ми ги приказваш, Кам. На телефона няма никой.

Измъкнах го в коридора и зашепнах:

— Казвам ти, обади се някакъв тип и звучеше, все едно се кани да те убие. Затова, като звънне пак, стани и се обади.

Телефонът действително звънна пак и този път Руб изтича от стаята и вдигна. И пак му затвориха. При третото позвъняване той изръмжа в слушалката:

— Няма ли да си отвориш устата? Искаше Рубен Улф — ето ме. Казвай!

От другия край нямаше отговор. Тази вечер телефонът не звъня повече, но след като Джулия си тръгна, забелязах, че Руб е малко умислен. Беше притеснен, доколкото Рубен Улф изобщо можеше да бъде притеснен, защото вече и той не се съмняваше, че става нещо. В стаята се спогледахме и този поглед ми каза, че няма да се мине без сблъсък.

Той седна на леглото си.

— Лошото предчувствие не те излъга — каза. — За Джулия. Това наистина е онова, последното й гадже.

Руб не се плашеше лесно, защото можеше да се грижи за себе си, и двамата го знаехме. Той беше един от най-харесваните хора в квартала, но и мнозина се бояха от него. Единственият проблем сега беше, че нищо не се знаеше със сигурност. Това беше просто чувство и усещах, че и Руб го долавя. Надушваше се във въздуха.

— Ако стане нещо — казах, — аз съм с теб.

Руб кимна.

— Благодаря, брат ми.

И се усмихна.

Телефонът звъня и следващата вечер, и по-следващата.

При третото позвъняване в петък вечер Руб грабна слушалката и изрева:

— Кажи!

После притихна.

— Да. — Пауза. — Да, извинявай. Сега ще ти го дам. — Той закри слушалката с ръка. — За теб е.

И ми я подаде замислено. За какво мислеше?

— Ало!

— Аз съм — каза тя. Гласът й се пресегна и ме сграбчи. — Утре ще работиш ли?

— Да, докъм четири и половина.

Тя се замисли за момент.

— Може да измислим нещо, като се върнеш. Ще те заведа на едно място. — Гласът й беше тих, но настойчив. — Имам да ти казвам някои неща.

Улових вълнението й и се разтреперих вътрешно.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Разбира се.

— Ще дойда към четири и половина.

— Добре, ще се видим.

— Трябва да затварям. — Каза го припряно, дори не се сбогува, само добави: — Чакам с нетърпение.

И изчезна.

Когато затворих, Руб ми зададе неизбежния въпрос.

— Коя беше? — И отхапа от ябълката, която държеше. — Звучеше ми познато.

Седнах до кухненската маса и преглътнах. Опитах да овладея дишането си. Това беше моментът. Трябваше да го кажа.

— Помниш ли Октавия?

Мълчание.

Кранът капеше.

Капките избухваха в мивката.

Руб тъкмо отхапваше от ябълката, когато осъзна какво казвам.

Наклони глава и ме изгледа, преглътна ябълката и явно си направи изводите, докато аз трескаво си мислех: „О, не, какво ще стане сега?“

Стана нещо.

Руб отиде и затвори крана, обърна се към мен и каза:

— Добре, Кам…

И се засмя.

Това хубав смях ли беше, или лош? Хубав смях, лош смях… Не можех да реша. Чаках.

— Какво? — не издържах накрая. — Кажи.

И започнах нервно да му разказвам какво се е случило. Казах му как стоях пред къщата в Глийб. Как Октавия се появи. Казах му за влака и как отидох там, и за раковината, и…

— Всичко е наред — каза той и изражението му беше почти гордо. — Тази Октавия… — Руб поклати глава. — Знаеш ли, тя е страхотно момиче. Малко е луда, разбира се, но иначе е свястна. Ти я заслужаваш, Кам. Повече от мен.

Той зачака да го погледна. Най-сетне вдигнах поглед.

— Нали?

Кимнах.

— Да.

— Хубаво.

— Не ми ли се сърдиш?

— Защо пък трябва да ти се сърдя? Такова момиче заслужава да се държат добре с него и ти го можеш. А аз не мога. — Това, което каза после, беше истина, но поднесена така брутално, че Стив можеше само да си мечтае за подобно нещо. Той обаче говореше за себе си. — Аз… Аз се държах с нея като с парцал, но сега тя има теб. Ти сигурно ще се държиш с нея като с богиня. Нали, Кам?

Усмихнах се с половин уста.

— Нали, Кам? — повтори той, защото и двамата знаехме отговора.

Този път не можах да скрия усмивката си. Двамата се засмяхме и вече не можехме да спрем. По някое време влезе Сара.

— От какво сте толкова щастливи? Все едно гледам края на Скуби Ду…

Руб плесна с ръце.

— Чакай само да чуеш! — почти извика той. — Помниш ли Октавия?

— Разбира се.

— Е, да ти кажа тогава. Ще я виждаш доста по-често, защото…

— Знаех си! — прекъсна го Сара и насочи показалец към мен. — Знаех си, че тук е замесено момиче, малко копеленце такова, а ти не искаше да ми кажеш!

Никога не я бях виждал да се смее по този начин.

— Чакайте! — каза тя и след половин минута се върна с фотоапарата си и ни направи моментална снимка, както бяхме облегнати на шкафа и се смеехме.

Струпахме се около нея, докато се появи изображението. Скоро вече различавах косата на Руб и усмивката на собственото си лице. Руб още държеше ябълката и двамата се смеехме. Бяхме със стари джинси, той с работна бархетна риза, а аз с черното си шушляково яке. Руб ме гледаше и ми говореше нещо, а аз се смеех.

Сара си придърпа снимката.

— Харесва ми — заяви тя, без да се замисли. — Изглеждате като братя.

Каквито трябва да бъдат братята, помислих си аз, и продължихме да я гледаме. Капките вече избухваха в мивката с по-малка сила.

Един ден влязох в стаята на Сара да погледна снимката още веднъж.

— Октавия, а? — каза тя. Не виждах лицето й, но усетих трепет в гласа й. — Красива е, Камерън. — И повтори толкова тихо, че едва я чух: — Красива е.

— Като теб — исках да кажа, но не можах.

Напоследък Сара беше сама, след като се беше опарила на няколко пъти, но като я гледах, не ми изглеждаше нещастна. Тя просто повтори онова, което беше казала онази вечер в кухнята:

— Радвам се за теб, Кам. Радвам се за теб.

На другия ден, на работата, времето се влачеше убийствено бавно. Аз чаках. Имах чувството, че часовете и минутите са се запънали и някой ги влачи насила.

Когато се прибрахме вкъщи, беше по-близо до пет, отколкото до четири и половина, и Октавия вече чакаше в кухнята. С Руб размениха няколко думи и в тях нямаше нито враждебност, нито неловкост.

А аз я гледах с благоговение.

Тя нямаше грим, нито лак за коса, дрехите й бяха нормални. Без впити джинси и тесни блузки. Без накити, ако не се смята раковината на врата й.

Но беше прекрасна.

Толкова…

Господи, не мога да го опиша. Дори сега.

— Е? — Тихият й глас и нежните очи прекъснаха мислите ми. — Няма ли да ме целунеш, Камерън?

Бях потресен.

От думите.

От красотата й.

Върви! — заповядах си.

Поех ръката й в моята и я целунах, целунах китката й, после и устните.

— Намерихте се — каза госпожа Улф. — Това е добре.

Майка ми беше влязла и ме гледаше и аз си спомних какво ми каза в същата тази кухня преди време, в началото на зимата. За брата, който един ден ще се издигне, и че не бива да се срамувам. Може би и тя си спомняше за това.

— Не е зле да побързаш, Кам — каза мама. — Октавия те чака доста дълго.

Взех си душ, облякох се и след малко излязохме. Нямаше напомняния да се прибера в еди-колко си часа или да не закъснявам много. Нищо от този род. Първо, нашите вече бяха свикнали да кръстосвам улиците и второ, ако закъснеех много, това щеше да ми бъде напомнено следващия път, когато тръгнех да излизам. В нашето семейство на човек му се даваше само една възможност и единствено от него зависеше колко дълго ще продължи тя. Сара отдавна беше минала тази възраст, кажи-речи и Руб, но аз още трябваше да внимавам и не смятах да се издънвам.

— Тръгваме ли? — попита Октавия и аз отворих вратата пред нея.

Тръгнахме.

Вече бяхме минали половината улица, когато ми хрумна, че нямам никаква представа къде отиваме. И попитах.

Октавия вървеше съсредоточено и каза само:

— Ще видиш. Нищо особено.

Каза го така, сякаш нищо освен нас нямаше значение. Поне не тази вечер. Ръката й потърси моята и я хвана. Не говорехме, но и това беше без значение. Пред нас изникна знак за пешеходна пътека и пресякохме, като се опитвахме да не уцелим канавката.

— Насам — каза тя малко по-късно, измъквайки ме от тълпата, и ме поведе по тясна, задръстена уличка, където имаше малко кино. — Искаш ли да влезем? Обичам старите филми, а тук дават такива в събота.

— Звучи добре — отвърнах.

Истината беше, че това момиче можеше да ме покани и в ада, и аз щях да тръгна. И през ум не ми минаваше да откажа, така че влязохме.

Филмът беше хубав.

Даваха „Разяреният бик“ и разпоредителят, изглежда, познаваше Октавия, затова ни пусна, макар да каза, че не трябвало. Сетих се за филми, които бях гледал, за хора на нашата възраст, които се срещат, ядат пуканки, изглеждат добре и се снимат в кабинките за моментални снимки в супермаркетите.

Едно беше сигурно.

Ние не бяхме от тях.

Не бяхме, защото по някое време Октавия се облегна на мен и си помислих, че ще ме целуне. Тя обаче не го направи.

А заспа.

Погледнах я и я погалих по косата, а тя си спеше, докато Де Ниро размазваше хора и ставаше все по-дебел, по-грозен и по-зъл. Филмът беше черно-бял. Дъхът на Октавия докосваше врата ми, а гърдите й — ребрата ми.

Бях щастлив.

Когато на екрана се появиха финалните надписи, погалих бузата й с опакото на ръката.

— Октавия! — прошепнах. — Октавия!

Тя трепна и се събуди, уплашена от тъмното. После се окопити.

— Слава богу! Това си ти, Камерън.

Надписите още вървяха, когато тя се отдръпна леко и попита:

— Ще ме целунеш ли, Камерън?

Наведох се към нея, без да я пускам.

Споменът за този момент е едно от най-хубавите неща, които имам.

Приближих се и тя ме притегли в себе си. Зъбите ни се докоснаха. Устните й ме всмукаха и зъбите ни се сблъскаха. Звукът от сблъсъка отекна в мен. Харесваше ми ненадейната истина на този миг.

Светлината на лампите полека започна да се усилва. Октавия каза тихо:

— Знаеш ли, Камерън, ти си първият, който наистина съм искала да ме целуне. И първият, когото съм молила за това.

Бях изумен.

— Не си ли молила Руб?

— Не се е налагало.

— Сигурно — отвърнах. — Трябваше да се досетя. Искаше ли нещо, Руб не чакаше да му предложат.

При мен беше обратното.

Тя нежно обърна лицето ми към своето.

— Всъщност ми харесва, че трябва да те моля. Това те прави различен от всички, които познавам. — Тя ме целуна отново, нежно и бавно. — С такъв човек бих искала да бъда.

Навън Октавия реши, че е най-добре да се прибира, затова се върнахме до Централна гара и слязохме да чакаме влака. Долу на мръсния перон заварихме обичайното гъмжило от купонджии, откачалки, крадци на цигари и пияници, всеки с мислите и приказките си. Октавия заговори за хармониката си и ми каза, че тя е може би единственото нещо, което обича и на което разчита. Когато влакът дойде, и двамата го погледнахме. Видяхме как вратите се отварят, после седнахме и гледахме след него, докато изчезна. Същото се повтори и със следващите три влака.

— Не мога да повярвам, че заспах — тръсна глава тя, когато вятърът от четвъртия влак връхлетя перона, помете боклуците и ни облъхна с вълна от студен въздух.

И следващия път, когато влакът спря и вратите се отвориха, Октавия не помръдна. Радвах се. Тя ме накара да й разкажа как е свършил филмът и в очите, с които ме гледаше, се четеше умора. Виждах в тях нещо спотаено, може би заровено, но не питах. Спомних си как ми каза по телефона, че има да ми казва нещо, и предположих, че хармониката е само началото. Тя ми разказа, че започнала да свири, когато била на осем, а на четиринайсет решила, че вече е достатъчно добра да изкарва пари. Попитах я къде е свирила и тя малко смутено ми изброи трийсетина места. Каза ми и за песните. За първите и за последните. За най-хубавите и най-лошите. Бях я виждал щастлива, докато беше с Руб. Бях я виждал щастлива и с мен. Но никога като сега. Това беше един вид гордост, която ме караше да я чувствам по-близка, може би заради думите, които бях започнал да пиша.

Каза ми и за някои свои странности.

За някогашната си пристрастеност към царевичните пръчици.

За дивата си омраза към Селин Дион.

За любовта си към хармониките, разстроените цигулки и солената вода.

Любимият й певец: „Лиса Джермано — далеч, на светлинни години пред всички останали“.

Любим филм: „Някакъв френски. Не мога да се сетя за името, но беше дяволски добър“.

Любима песен: „Малки глави“ на Лиса Джермано. (Коя ли е тя, за бога?)

Любима дреха: „Нищо по-лесно от това. Раковината.“

Любимо човешко изобретение: „Мостовете. За мен е загадка как успяват да забият колоните под водата.“

Най-лошият миг в живота й: „Без коментар“.

Най-хубавият момент: „Скоро беше. Когато помолих Камерън Улф да стои пред къщата ми или пък когато коленичих до него на пристанището, отхвърлих всички съмнения и го целунах.“

Любимо питие: „Няма такова“.

Любим звук: „Сблъсъкът на зъбите в празното кино“. (Радвах се, че и тя го е запомнила.)

Най-голямото разочарование: „Скоро ще ти кажа“.

Когато следващият влак пристигна, тя каза:

— Вече трябва да се качвам.

В последния момент Октавия се подаде навън и докосна ръкава ми. Започна да казва нещо, но вратите се затвориха.

— Това е! — извика тя през прозореца. — Това е най-голямото ми разочарование.

За мен също, макар да ми беше казала преди филма, че на другия ден ще бъде на същото място като предната седмица, ще свири на хармониката и ще изкарва пари…

Когато влакът се скри, почаках малко и тръгнах към ескалатора, после към „Елизабет Стрийт“ и оттам — към дома.

Вкъщи нямаше въпроси, но очевидно всички бяха решили, че е минало добре.

Аз не можех да сдържа усмивката си. През цялото време.

Отново не можах да спя.

Нощта беше Октавия.

От време на време ме спохождаше и мисълта за Стив, както и за останалите от семейство Улф. Но най-вече за Стив. Не му се сърдех за случилото се и даже смятах да ида да го видя на другия ден, преди да се отправя към пристанището.

На сутринта закусих и тръгнах. Не се наложи да звъня, защото двамата със Сал бяха на балкона. Той не ме покани да се кача, а изчезна и слезе долу да ме посрещне. Предполагам, че това беше жест от негова страна. Да дойде при мен.

Брат ми отвори уста да каже нещо, но аз го изпреварих.

— Накъде сте днес? — попитах.

Той погледна към балкона, но вместо да ми отговори, каза само:

— Благодаря.

Благодаря, че не ме мразиш.

Предложи ми да закуся у тях, но аз отказах. Когато си тръгвах, се показах изпод балконите, колкото да кажа на Сал:

— Чао! Ще се видим.

А на Стив казах:

— Може да дойда утре или във вторник и да идем на игрището.

— Добре — кимна той и всеки си тръгна по пътя.

Вече си бях тръгнал, когато Стив ме повика за последен път:

— Ей, Кам! Кам!

Той тръгна към мен и спря на десетина метра. Разстояние, от което можехме да говорим.

— Не очаквах да дойдеш, поне не толкова бързо.

Разкопчах якето си.

— Ти си набил четирима един по един. А аз простих на брат си, че ме е нарекъл безнадежден случай. Не виждам особена разлика.

— Аз щях да те намразя — призна той.

Само поклатих глава.

— Няма значение, Стив. Доскоро.

Този път слязох от влака на пристанището без притеснение. С цялото си същество се стремях към Октавия, исках да я видя и да чуя хармониката й и още от влака се взирах за тълпата, заобикаляща я, за да чуе и да поеме музиката й.

Когато я видях, ускорих крачка, но не се смесих с множеството, а го заобиколих, застанах отстрани и се заслушах. Плачът на хармониката й ме докосна.

— Слабо представление — заяви тя, когато свърши и ме намери. Беше клекнала и ме прегръщаше откъм гърба. — Само четиридесет и осем и шейсет. Е, не е и чак толкова зле. Хайде, Кам, да си вървим.

Понечих да тръгна към моста, но тя не тръгна с мен. Не и този път.

— Иска ли ти се да се изкачиш нависоко? — попита.

— Нависоко ли?

— Да.

Тя се усмихна някак странно, сякаш се надсмиваше над самата себе си, но разбрах защо едва когато се върнахме в центъра на града, при кулата. Вътре понечих да платя, но тя ме спря.

— Идеята беше моя — каза и напъха парите в джоба ми. — Аз те доведох и пак аз ще те кача горе. Освен това ти плати киното снощи.

Асансьорът ни отведе до последния етаж заедно с някакви американци, които приличаха на професионални голфъри, и семейство, излязло да прекара неделята навън. Едно от децата постоянно ме настъпваше.

— Малко копеленце! — искаше ми се да изругая. И сигурно щях да го направя, ако бях с Руб, но не и с Октавия. Само я погледнах многозначително и тя ми кимна в отговор сякаш искаше да каже: „Точно!“

Горе, на върха, обиколихме целия етаж и аз търсех с поглед нашата къща, представях си какво става вътре и се надявах, дори се молех всичко да е наред. В това се включваха и всички онези хора долу, докъдето поглед стига. Когато се моля на Господ, който и да е той, аз винаги слагам ръка на сърцето си. Сега също стоях с ръка на сърцето, без да си давам сметка за това.

Особено това момиче, Господи. Моля те всичко с нея да е наред. Нали, Господи?

В този миг Октавия забеляза свития ми на гърдите юмрук. Отговор от Господ нямаше, но имаше въпрос от момичето.

— Какво правиш? — Очите й се взираха с любопитство в мен. — Камерън?

— Просто се моля, така да се каже — отвърнах, без да откъсвам поглед от проснатия под нас град.

— За какво?

— За теб. — Замълчах, после продължих почти със смях: — Не съм бил на църква кажи-речи от седем години…

Останахме горе повече от час и Октавия ми каза още някои неща за себе си.

Много малко приятели.

Дълги часове, прекарани във влаковете.

Разказа ми как веднъж й откраднали хармониката в училище и после я намерила в тоалетната.

Тя просто ми казваше коя е и може би защо обича да идва на място като това.

— Идвам доста често тук — каза тя. — Харесва ми. Обичам високото. — Дори стъпи на застланото с килим стъпало към прозореца и се облегна на стъклото. — Ще дойдеш ли?

Честно да си кажа, опитах се, но колкото и да ми се искаше да се подпра на това стъкло, не можех. Имах чувството, че ще изпадна през него.

И останах на мястото си.

Само за няколко секунди.

Тя слезе и разбрах, че съм сбъркал.

— Исках да го направя — казах.

— Няма нищо, Кам.

Знаех, че има нещо, което трябва да я попитам, и я попитах. Дори си обещах, че това е последният път, когато й задавам такъв въпрос, макар никак да не бях сигурен в това.

— Октавия, водила ли си Руб тук?

Тя бавно кимна.

— Само че той се облегна на стъклото — отговорих на собствения си въпрос. — Нали?

Тя отново кимна.

— Да.

Не знам защо, но това ми се стори важно. И беше важно. Усещах като провал това, че по-големият ми брат се беше облегнал на стъклото, а аз не можах. По някакъв начин се чувствах непълноценен. Половината от онова, което беше той.

Само защото той се беше облегнал, а аз не.

Само защото на него му беше стигнала смелостта, а на мен не.

Само защото…

— Това няма никакво значение — прочете мислите ми тя. — Не и за мен. Той се опря на стъклото, но с него никога не съм се чувствала така, както с теб. Преди теб се чувствах истински жива само когато свирех на хармониката. А сега… — Тя търсеше думите не за да ми обясни, а за да го каже истински. — С теб имам чувството, че съм извън собствените си предели. Не искам Руб. Не искам никой друг. Искам теб.

Погледнах надолу, към обувките си.

После отново вдигнах поглед към Октавия.

Тръгнах да казвам: „Благодаря“, но тя сложи ръка на устата ми.

— Запомни го, става ли?

Кимнах.

— Кажи го.

— Добре — казах и хладните й ръце докоснаха врата ми, раменете ми, лицето ми.

Стигаме до стъклен екран, някъде високо в тъмното.

Докато се приближаваме, знам какво трябва да направя. Кучето се отдръпва, а аз бавно се облягам на стъклото. Целият треперя.

Известно време просто гледам надолу и виждам за пръв път леката мъгла под нас. Тя блещука и се къдри и с всеки изминал миг става все по-ярка.

Отначало стъклото е здраво, но скоро се случва неизбежното.

То се спуква.

Става на парчета и се разпада.

Импулсът ме изтласква навън и земята ме притегля с невъобразима скорост.

Виждам колко е широк светът.

Колкото повече падам, толкова по-бързо се върти той, мяркат се образите на всички и всичко, което познавам. Тук са Руб и Стив, Сал, Сара, татко и госпожа Улф. Тук е пачаврата Джулия и видът й е съблазнителен. Тук е дори бръснарят и кълца коса, която се сипе около мен.

Мисля си само за едно.

Къде е Октавия?

Колкото повече приближавам дъното, толкова по-ясно виждам, че това е вода. Тя е гладка и зелена, с цвета на океана, и…

Повърхността ме всмуква и започвам да потъвам. Тя е навсякъде около мен.

Давя се, мисля си. Давя се.

Но се усмихвам.