Когато кучетата плачат

6

Три думи: По дяволите Мифи.

Нямах никакво настроение да го разхождам, особено след като трябваше дълго да чакам Руб.

Най-напред поседях в кухнята с Октавия.

Тя изглеждаше доста посърнала, защото този ден трябваше да излизат, но Руб го нямаше. Сигурно беше забравил. Поне така й казах. Колкото до мен, аз знаех. Руб не беше изчезнал току-така. Виждал съм да го прави и преди.

Да се връща късно.

Да спори.

Да им казва, че не му се слушат глупости.

Много добър похват. Руб нямаше нищо против да играе ролята на негодника.

Имаше останало ядене, но Октавия не пожела да яде. Излязох с нея и постояхме малко на верандата, поприказвахме си и дори разменихме по някоя шега. Мифи очевидно ни чуваше и си чакаше разходката.

Отначало звучеше ядосано, но после като че се поуспокои.

— Ще ида да го взема — казах и забързах към съседите да взема малкото копеленце.

Когато се върнахме, забелязах, че Октавия трепери. Докато тя галеше кучето, свалих якето си и й го подадох. Тя го взе, но не след дълго каза, загледана някъде покрай мен:

— Стоплих се, Кам. От много време не ми е било толкова топло…

Донякъде се надявах да не говори за якето, но по-добре човек да не мисли по този начин. Когато мислиш така, в крайна сметка висваш пред хорските къщи и чакаш някого, който никога не идва.

Тя ми върна якето и си тръгна. Отворих й портичката.

Луната висеше в небето и Октавия попита:

— Няма смисъл да се връщам, нали?

— Защо? — направих се на учуден.

— Не ме питай защо, Камерън. — Тя отклони поглед, после отново ме погледна. — Всичко е наред.

Дори така, облегната на портичката, с разтреперани ръце и глас, Октавия изглеждаше страхотно. Не в мръсния смисъл. Искам просто да кажа, че я харесвах. Беше ми жал за нея заради онова, което Руб й причиняваше. За миг очите й ми се усмихнаха. Една от онези жалки усмивки, с които човек иска да покаже, че е добре, макар изобщо да не е така.

После си тръгна.

— Октавия! — повиках я, преди да е направила няколко крачки.

Тя се обърна.

— Ще се върнеш ли?

— Може би — усмихна се тя. — Някой ден.

И тръгна по улицата, сякаш наистина вървеше през душата си, красива, твърда и смела. За няколко секунди мразех брат си Руб за онова, което й причинява.

Докато я гледах как бавно се отдалечава, си спомних и думите на Руб, как двамата са ме проследили до Глийб и са ме видели да стоя пред къщата на Стефани. Представих си ги как ме гледат. Сигурно си е мислела, че съм жалък. Самотно копеле, както каза Руб.

Може би сега разбираше как се чувствах аз.

Давах си сметка обаче, че мисълта за Руб я изпълва. Не за мен. Може би си представяше ръцете му върху тялото си и собствения си трепет. Може би си спомняше смеха и разменените думи. Никога нямаше да разбера.

Той закъсня за вечеря и старият му чете конско за това, както и за тенекията, която беше вързал на Октавия. Аз се стараех да стоя настрана, затова излязох веднага щом Руб приключи с яденето и повиках Мифи.

Вече беше много студено и нямах никакво настроение.

Особено след случилото се.

Беше толкова студено, че спокойно можехме да нахлупим качулките, а дъхът излизаше на валма от устите ни.

Дъхът на Мифи също се виждаше, особено когато се разкашля. Това стана, когато ускорихме крачка на път към дома.

После гледахме телевизия.

Погледнах брат си скришом, но той ме усети.

— Какво?

Седях на дивана, а Руб — на протрития фотьойл.

— Октавия тръгна ли си?

Той погледна.

Първо настрана. После към мен. Да.

Това беше отговорът и Руб знаеше, че няма нужда да го казва. Знаех го и аз.

— Някоя нова ли има?

И този път нямаше нужда да ми отговаря.

— Как се казва?

Той помълча, после го каза:

— Джулия… Спокойно, Кам, още нищо не съм направил.

Кимнах.

Кимнах и преглътнах и много ми се искаше нещата да се бяха развили по-иначе. Заради Октавия. В този момент не ми пукаше ни най-малко за Руб. Мислех си само за горкото момиче и за времето, когато онзи тип заряза Сара преди няколко години. Спомних си колко беше смазана, особено когато разбра, че има друго момиче.

С Руб мразехме човека, който й го причини.

Искахме да го убием.

Особено Руб.

А сега той беше този човек.

За малко да го кажа, но не го направих, само седях тъпо и го поглеждах крадешком. Нямаше и следа от угризения. Кажи-речи никакви признаци, че мисли за това как постъпва.

Джулия.

Чудех се как ли изглежда.

Единственият проблем на Руб беше, че Октавия искаше да бъде сигурна, затова дойде по някое време през седмицата.

Двамата излязоха на двора, а след няколко минути тя се върна сама. Каза:

— Пак ще се видим, Камерън.

И отново ми се усмихна с онази смела усмивка, която бях видял няколко дни по-рано. Само че този път зелените й очи бяха видимо влажни и влагата заплашваше да прелее всеки момент. Тя се взе в ръце и повтори:

— Пак ще се видим.

— Не, няма — усмихнах й се в отговор.

И двамата знаехме, че никой не се обажда на Камерън, освен ако не се сблъска с него някъде по улиците.

Този път тя ми каза да не я изпращам, но аз тайничко останах на верандата и гледах след нея, докато се изгуби от погледа ми.

— Съжалявам — прошепнах.

Мислех, че за последен път виждам Октавия, момичето на Руб.

Но грешах.

Студено ми е.

Без яке съм.

Кой знае защо съм си оставил якето в глухата уличка и сега се лутам с това куче и треперя.

За пръв път съм ядосан.

— Какво става? — изръмжавам, но отговор няма.

До мен долита само шумът от лапите и ноктите му по настилката. И дъхът му. Кълбетата пара, излизащи от устата му.

Имам чувството, че сме тръгнали заникъде — просто кръстосваме улиците в тъмното.

Сърцето ми кърви.

От самота.

Кръвта се стича по краката ми и капе по земята.

Болката от побоя става нетърпима и се препъвам.

Падам.

Оставам проснат неподвижно на студения под на града.

Кървящ.

Строшен на хиляди парченца.

Не след дълго си давам сметка за присъствието на кучето. Усещам го как се отпуска и ляга до мен. Слага муцуна на ръката ми и усещам дъха му върху кожата си.

Отварям очи и го виждам с периферното си зрение.

То ме чака да се изправя и да продължа.