Когато кучетата плачат

16

Сенките се превърнаха в хора. Бяха трима и вървяха към нас. С намръщени лица и якета.

— Кой от двамата е Руб? — попита онзи в средата, най-едрият.

Гласът му беше ясен и заплашителен. Той плю в краката ни и почти се усмихна, когато едва не ни уцели.

Руб пристъпи напред.

— Аз съм.

— Разправят, че се биеш добре, но на мен не ми изглеждаш чак толкова як.

— Всеки си има мнение, нали така? — миролюбиво отвърна Руб. — Пък и още нищо не сме направили. Като свършим, ще прецениш.

— Точно така.

Другият понечи да каже нещо, но беше твърде късно.

Руб го халоса през гърлото и го запокити към мрежата, където го обсипа с удари. Онзи се опитваше да избегне юмруците на брат ми, но Руб беше твърде бърз и всеки път намираше целта. По земята плисна кръв и двамата, които бяха дошли за морална подкрепа, едва се удържаха на мястото си. Дори Руб го забеляза и спокойно подметна между ударите:

— Не си го и помисляйте.

В този момент той за пръв път пропусна целта и другият успя да се изплъзне и да побегне край оградата.

Руб можеше да го настигне, но предпочете да остане на мястото си и да му зададе един-два въпроса. Виждал съм да го прави стотици пъти. Така им даваше шанс да се измъкнат, преди нещата да са загрубели прекалено. Някои се възползваха от него, други не.

— Как се казваш?

— Джарод. — Отговорът излезе от устата му, примесен с кръв.

— Слушай, Джарод, не ми изглеждаш никак добре. Стига ли ти толкова?

За нещастие на Джарод това не му стигаше и когато се изправи и тръгна към Руб, беше почти плашещо с каква бързина брат ми стовари юмрука си в ребрата му и отново нацели лицето му. Мрежата издрънча от удара на тялото му, а от другата страна строшените вагони гледаха с нямо отчаяние.

Удар. Пауза. Удар.

Кръвта продължаваше да капе на земята, но този път Джарод падна заедно с нея. Тя беше в косата му, върху ръцете му, по дрехите му. За миг си помислих, че ще се удави в нея.

Единственият проблем беше, че всичко това не се случи.

Не беше истинско, защото с Руб чакахме до старото депо, а онзи не се появи. Сенките, които бяхме видели в далечината, свиха по друга улица и ни оставиха да си висим там.

— Закъснява! — бяха първите думи на Руб няколко минути след осем.

В осем и половина вече беше ядосан, а в девет без четвърт беше готов да се нахвърли с юмруци на оградата.

Точно тогава си представих онази въображаема сцена. Такива не бяха рядкост при Руб. Вярно, не беше обичайно той да започва пръв. Обикновено оставяше другия да го нападне, да се опита да го изненада, но винаги беше бърз като светкавица. Затова този път си представих за разнообразие как Руб започва. Случеше ли се подобно нещо, боят приключваше, преди да е започнал. Брат ми винаги побеждаваше, защото не се двоумеше, не се боеше, че ще го наранят, обичаше да печели и имаше вроден усет за точния момент. Дори когато не удряше силно, пак болеше, защото улучваше мига и нанасяше удара точно там, където трябваше.

— Може да е объркал времето — подметнах, но той ме стрелна с поглед, който казваше: „Ти какво, бъзикаш ли ме?“

— Ще чакаме до девет — заяви накрая. — Не се ли появи дотогава, си тръгваме.

Продължихме да чакаме, макар да знаехме, че няма смисъл. Онзи нямаше да дойде. Руб го знаеше, знаех го и аз. Бях бесен, защото можех да бъда с Октавия, а вместо това стоях на някаква мръсна и студена уличка и чаках някого, който изобщо нямаше намерение да дойде.

Но не ме беше яд на Руб.

Той се разхождаше пред оградата и повтаряше като навит една дума:

— Копеле!

Каза го безброй пъти, а в девет се обърна и сграбчи мрежата. Очаквах да се развилнее, но за моя изненада стана тъкмо обратното — това го успокои. Само хвърли още един последен поглед към улицата и си тръгнахме. Преди това удари леко по мрежата и тя изтрака.

— Какво ще правиш сега? — попитах вече почти пред вкъщи.

— С оня, дето щеше да ме убива, или питаш за тази вечер?

— И двете.

— Ами оня просто ще го забравя. А тази вечер може би ще потренирам малко. Ще взема радиото долу, ще го надуя и ще блъскам, докато ме държат краката.

Така и направи, като изключим това с краката. А аз се обадих на Октавия да й кажа, че нищо не е станало, и слязох в мазето при Руб. По някое време към нас се присъедини и Сара, която направи хубава снимка на брат ми, докато удряше крушата. Лицето му беше напрегнато и чувалът като че се свиваше и трепереше под ударите му.

— Не е зле — реши той, когато я видя.

Но не я поиска, така че Сара си я занесе в стаята и след малко се върна с картите. Дълго след това седяхме и играхме карти под звуците на радиото.

След няколко часа тя първа реши да си ляга, а ние с Руб останахме в мазето. На излизане той за последен път стовари юмрук върху крушата, спря радиото и го понесе към стаята ни.

За пръв път от много време спах спокойно, а в неделя прекарах целия ден с Октавия на пристанището.

Така беше повечето неделни дни. Сутринта си пишех домашните и после хващах влака към залива. Ако имах време, вървях пеша. Октавия идваше у дома в събота следобед, а през седмицата — обикновено в сряда. Понякога разхождахме Мифи, преди да си тръгне. Обикновено аз го водех за каишката, Октавия се усмихваше до мен, а Руб се оглеждаше да не ни види някой познат. Мифи ситнеше, от време на време кашляше, облизваше се и джафкаше, когато Руб го закачаше.

Понякога ходех у Октавия и гледахме филми. Останалата част от къщата не ме интересуваше. Имаше моменти, когато дори я забравях. Стигаше ми, че съм с нея и че тя е добре.

Случваше се да седим заедно и аз да не мога да сдържа усмивката си.

— Какво? — питаше тя. — Какво има?

— Не знам — беше единственият отговор, за който се сещах. Нямаше някаква особена причина. Гледах я и я слушах. Това ми стигаше.

Всяка неделя тя свиреше на пристанището, правеше го и в повечето съботи, когато идваше у дома направо оттам. Чувах как монетите дрънчат в джоба на якето й.

Така мина месец и една съботна вечер заведох Октавия да я запозная със Стив. Той я хареса и й пусна някои стари записи, които я впечатлиха.

— Имаш хубави неща — каза тя.

— Вярно е.

По пътя към вкъщи тя заяви:

— Знаеш ли, той също те обича.

Опитах се да подмина казаното, само свих рамене, но тя ме спря насред улицата.

— Не, Кам, наистина е така.

В този миг осъзнах, че не мога да скрия нищо от това момиче.

— Изглежда, че съжалява за онова, което ти е казал.

— И се радва, че го е казал.

Тя се съгласи.

Беше студен вторник в началото на август, когато най-сетне отново се обадиха на Руб. Този път обаче беше Джулия. Тя му каза, че се е върнала при старото си гадже — Телефониста, както го наричахме с Руб.

— Той още ти се заканва — предупреди го Джулия.

— Така ли? — Руб изглеждаше отегчен. — И какво трябва да направя този път? Добре, кажи му да намине някой ден и ще решим въпроса в задния двор.

Тя затвори.

— Пачаврата май беше дотук? — попитах.

— Дотук беше — потвърди той.

Историята като че беше приключила и както ми каза Руб, засега на хоризонта не се очертавало нищо ново. Той ходеше на работа и блъскаше крушата в мазето. От време на време го търсеха по телефона, но доста по-рядко. Случваше се понякога да наругае някой приятел, защото го мислеше за Телефониста.

— А, Джеф! — смееше се той. — Извинявай, човече, взех те за друг.

Няколко пъти дойде на пристанището с нас, но накрая винаги ни оставяше сами и си тръгваше по пътя. Не беше нещастен, нито самотен. Не му беше в характера. Когато той беше наблизо, все се случваше нещо. Не се ли случеше, той го търсеше.

— Не се обиждай, Октавия — каза една неделя вечер на верандата, след като бяхме разходили Мифи, — ама жените изобщо не ме вълнуват.

— До следващата — контрира го тя.

— Естествено.

Той ни удостои с марковата си усмивка за специални случаи и си влезе.

Тази вечер в метрото всичко беше наред, всичко си беше на мястото. С Октавия чакахме влака и имах усещането, че светът, в който живея, е тръгнал в правилната посока.

Няколко дни по-късно ни сполетя трагедията.

За пръв път в това пътуване през нощта, улиците и мрака, тълпите на града се блъскат в мен. Безброй хора вървят насреща ми и всички до един са без лице. Очите им са празни, а израженията им — лишени от индивидуалност.

Свиваме по една улица и отново човешкият поток напира срещу нас.

Кучето си проправя път през тълпата, а аз го следвам, търся свои пролуки в множеството.

От време на време виждам лице, което има форма.

По някое време виждам Сара също да си проправя път, а когато се спъвам, нечия ръка ми помага да се изправя. Поглеждам нагоре и виждам лицето на баща ми, надвесено над мен.

Продължавам. Нямам друг избор.

По-важното е, че нямам нищо против.

Искам гъмжащият от хора свят да бъде такъв, какъвто е, а аз да намеря своя път през него, дори понякога това да означава борба.

Докато си пробивам път през множеството, ме обзема усещането за правилност.

Най-смешното е, че това дори не е истинска дума. Няма я в речника.

Но я има у мен.