Когато кучетата плачат

2

Големият ми брат Стивън Улф е онова, което бихте нарекли „кораво копеле“. Той е успял. Той е умен. Той е изпълнен с решимост.

При Стив работата е там, че нищо не може да го спре. И не само при него. То е около него, вътре в него. Можеш да го почувстваш, да го подушиш. Гласът му е твърд и премерен и всичко у него казва: „Няма да застанеш на пътя ми“. Когато говори с хората, е дружелюбен, но в мига, в който някой се пробва да го хързулне, дружелюбието му е дотам. Опита ли някой да го мачка, можеш да си заложиш къщата, че ще му го върне тъпкано. Стив никога не забравя.

Докато аз…

Аз съм нещо съвсем друго.

Като че ли съм прекалено колеблив.

Такъв съм си.

Беше време, когато копнеех да бъда част от банда приятели. Исках да има момчета, за които да съм готов да се бия до кръв. Но това така и не се случи. Когато бях по-малък, имах приятел на име Грег, много свястно момче. Вършехме какво ли не заедно. Но после се разделихме. Предполагам, че това се случва постоянно. Не е кой знае какво събитие. Всъщност съм част от вълчата глутница, глутницата на семейство Улф, и това ми стига. Знам без капка съмнение, че бих се бил до кръв за всеки един от семейството си.

Където и да е.

Когато и да е.

Най-добрият ми приятел е Руб.

Стив има много приятели, но не би се бил до кръв за тях, защото не им се доверява до такава степен, че да е готов на всичко за тях. В този смисъл той е не по-малко самотен от мен.

Той е сам.

Аз съм сам.

Просто около него има много хора, това е всичко. (Хора означава приятели, разбира се.)

Защо ви разправям всичко това. Понякога, когато изляза да поскитам през нощта, отивам до апартамента на Стив, на около километър от дома. Това обикновено става, когато не издържам да стоя пред къщата на онова момиче, защото болката е прекалено силна.

Стив държи хубав апартамент на втория етаж и има момиче, което живее с него. Приятелката му често отсъства, защото работи в някаква фирма и я пращат в командировки и други от този род. Винаги съм я харесвал, може би защото ме търпи, когато им се изтърся ненадейно. Казва се Сал и има хубави крака. Това е факт, от който не мога да избягам.

— Здрасти, Кам.

— Здрасти, Стив.

Това си казваме всеки път, когато се появя и той си е вкъщи.

Не беше по-различно и онази вечер след случката с бирените кубчета. Звъннах отдолу и той ме покани. Казахме си същото като всеки път.

Интересно, че с времето бяхме започнали да си говорим малко по-човешки. Първия път, когато отидох, седяхме и пиехме кафе и нищо не си казахме. Бяхме потопили поглед в чашите с кафето и задавили гласовете си. Не ме напускаше мисълта, че Стив е донякъде сърдит на семейство Улф, защото той беше единственият победител, или поне в очите на околните. Нищо чудно да се срамуваше от нас. Нямаше как да разбера.

Напоследък, след като Стив реши да играе още една година футбол, дори ходехме на близкото игрище да ритаме. (Или по-скоро той упражняваше изстрела си, а аз отбивах.) Отивахме, той включваше лампите и дори когато беше студено и земята беше покрита със скреж, а дробовете ни се свиваха от зимния въздух, оставахме за известно време. Станеше ли късно, той дори ме караше до вкъщи.

Никога не ме питаше как са останалите. Правеше го по заобиколен начин.

— Мама още ли се трепе така?

— Да.

— А татко има ли много работа?

— Да.

— Сара продължава ли да се напива и да дъхти на цигари и коктейли, като се прибере?

— Не, вече не. Работи извънредно. Там всичко е наред.

— А Руб още ли е такъв ненаситен? Момиче след момиче? Мач след мач?

— Не, вече никой не е навит да се бие с него. — Руб без съмнение е един от най-добрите боксьори в тази част на града. Доказал го е безброй пъти. — Но за момичетата си прав.

— Разбира се — кимна той и в този миг както винаги се изнервих, защото беше стигнал до мен.

Какво ли щеше да ме пита този път?

— Още ли нямаш приятели, Камерън?

— Още ли си сам, Камерън?

— Още ли кръстосваш улиците?

— Още ли лъскаш бастуна под завивките?

Но не.

Всеки път той избягваше въпроса, също като тази вечер, за която говоря.

— А ти? — попита. — Оцеляваш ли?

— Да — кимнах аз. — Както винаги.

Нова пауза, докато го попитах с кого ще играе тази седмица.

Както вече ви казах, Стив реши, че ще продължи да играе още една година. В началото на сезона от стария му отбор го помолиха да се върне. Молиха го дълго и упорито и той отстъпи. Нямаха изгубен мач. Благодарение на Стив.

Тази понеделник вечер думите още бяха в джоба ми, защото бях решил да си ги нося навсякъде с мен. Бяха си все така на оръфаното парче хартия и от време на време проверявах дали още са там. Докато седяхме на масата у Стив, за миг си представих, че му казвам за тях. Чух се да му обяснявам как са ме накарали да почувствам, че го заслужавам, че всичко ми е наред. Но не казах нищо. Абсолютно нищо, макар да си мислех: Човек има нужда тъкмо от това от време на време. Да се чувства добре. Всичко да му е наред. Представих си как надниквам в огледало и не търся нищо, не искам нищо, защото всичко си е там.

Така се чувствах с думите в ръцете си.

Кимнах.

При тази представа.

— Какво? — попита Стив.

— Нищо.

— Хубаво.

Телефонът иззвъня.

— Ало!

— Аз съм — чу се от другия край.

— А кой си ти?

Беше Руб. Стив го знаеше и аз го знаех.

Бях доста далеч от телефона, но знаех, че е Руб, защото той вика, особено по телефона.

— Камерън там ли е?

— Да.

— Ще ходите ли на игрището?

— Може би. — Стив ме погледна и аз кимнах. — Да, ще ходим.

— Добре, ще съм там след десет минути.

— Хубаво. Чао.

— Чао.

Тайничко си мислех, че предпочитам да сме само двамата със Стив. Руб винаги беше блестящ, винаги измисляше нещо и вдигаше патърдия, но на мен ми беше приятна онази тиха енергия, когато бяхме сами със Стив. Можехме да не си кажем и дума, аз само да връщам топката, да поемам калта и миризмата, когато тя тупнеше на гърдите ми, но това чувство ми харесваше, харесваше ми и мисълта за нещо неизречено и истинско.

Не че с Руб не съм имал такива моменти. Имало е много страхотни мигове. Може би цялата работа е в това, че със Стив трябва да си ги заслужиш. Ако искаш да ги получиш просто така, няма да дочакаш. Както вече казах по друг повод, Стив си е такъв.

Когато след няколко минути слизахме към първия етаж, той каза:

— Всичко ме боли от вчерашния мач. Сритаха ме в ребрата поне пет пъти.

В мачовете на Стив винаги става така. Противниковият отбор прави всичко възможно да го тръшне по-силно на земята. И той винаги става.

Застанахме на улицата и зачакахме Руб.

— Здравейте, момчета.

Руб беше леко запъхтян от тичането. Рошавата му коса, гъста и къдрава, беше великолепна, макар че напоследък беше доста по-къса отпреди. Той беше само по тениска, отрязан до коленете анцуг и маратонки. От студа дъхът му се виждаше.

Тръгнахме и Стив отново беше такъв, какъвто бяхме свикнали да го виждаме. Носеше старите джинси, с които винаги ходеше на игрището, и бархетна риза. Маратонки. Очите му избираха цел и оглеждаха пътя, а косата му беше къса, къдрава и корава на вид. Беше висок и изправен — човек, с когото би искал да вървиш по улицата.

Особено в града.

Особено в тъмното.

И накрая — аз.

Може би най-добрият начин да опиша себе си е да се върна отново към братята си. И двамата владееха положението. Руб с цялото си държание казваше: каквото и да стане, аз съм готов да го посрещна. А Стив — каквото и да направите, не можете да ме нараните.

Моето лице беше обикновено според мен. А погледът ми се приковаваше към много неща, но не задълго, като най-често се спираше върху краката ми, крачещи по леко наклонената улица. Косата ми стърчеше нагоре, къдрава и рошава. Носех същата тениска като Руб (само малко по-избеляла), стари джинси, шушляково яке и ботуши. Казвах си, че макар да не мога да се меря с братята си, все пак и у мен има нещо.

Имах думите в джоба си.

Може би тъкмо те бяха най-важното у мен.

Те и усещането, че съм минавал сам през този град хиляди пъти и че мога да мина по тези улици с повече чувство от когото и да било, сякаш минавам през себе си. Сигурен съм, че беше тъкмо това — повече чувство, отколкото поглед.

На игрището Стив започна да бие дузпи.

Руб започна да бие дузпи.

Аз им връщах топката.

Когато Стив стреляше, топката политаше нагоре и продължаваше да се издига, когато стигнеше до вратата. Ударите му бяха чисти и мощни и когато паднеше долу, топката се стоварваше върху гърдите ми с оглушителна сила. Изстрелите на Руб пък бяха ниски и въртеливи, но и те всеки път попадаха във вратата.

Двамата стреляха откъде ли не. Фронтално. Отдалеч. Дори извън полето.

— Ей, Кам! — викна Руб по някое време. — Ела и ти да опиташ!

— Не, приятел, тук съм си добре.

Те обаче ме накараха. Двайсет метра назад и наляво. Сърцето ми замря. Краката ми сами се раздвижиха. Стрелях и топката полетя към вратата.

Описа дъга.

Завъртя се във въздуха.

Удари се в дясната греда и тупна на земята.

Тишина.

— Добър шут, Камерън — каза Стив, докато тримата стояхме на мократа плачеща трева.

Беше осем и четвърт. В осем и половина Руб си тръгна, а аз стрелях още седем пъти.

В девет и половина Стив още стоеше на вратата, а аз все така не бях му вкарал гол. Валмата на мрака се сгъстяваха в небето и на игрището бяхме само двамата със Стив.

Всеки път, когато брат ми връщаше топката, търсех да открия нотка на недоволство у него, но така и не успях. Когато бяхме малки, ме наричаше „безнадежден случай“. Левак. Но тази вечер само ми връщаше топката и отново заемаше позиция.

Когато топката най-сетне се провря между гредите, Стив я хвана и остана така.

Без да се усмихне.

Без да кимне с глава или да ме похвали. Все още не.

С топката под мишница той тръгна към мен и на десетина метра ме погледна за пръв път.

Погледът му беше различен.

Изражението му беше тържествено.

Никога не съм виждал нечие лице да грейва така. От гордост.

Приближавам се, вървя към пламтящите очи, които съм зърнал вътре в себе си.

Градът е студен и тъмен.

Улицата е скована от безмълвие.

Небето е надвиснало тежко. Тъмно, тъмно небе.

Вече съм там, може би на пет метра от животното, което ме гледа. Очите ми са свикнали с мрака и го виждам цялото, снишено до земята.

Виждам очите.

Грубата, рошава, ръждива козина.

То диша.

Дъхът му се вие.

Бавно се приближавам.

Твърде близо.

Вече съм до него и кучето скача на крака и описва дъга около мен, без да ме изпуска от поглед. Главата му е ниско долу, но се опитва да се надигне.

То ме подминава, но после спира и поглежда назад.

— Какво? — питам.

Но знам.

Трябва да го последвам.

То полека ме повежда по улиците към игрището. Движи се с някаква странна кучешка грация.

На игрището има едно място.

На влажния от росата терен.

То спира и сяда там, а градът около нас е като мъртъв.

Харесват ми очите му.

Приличат на желание.