Когато кучетата плачат

3

Педал. Боклук. Чекиджия.

Обикновено това са думите, когато в моя квартал искат да те насолят, да те разкарат или просто да те унижат. Ще те нарекат така и ако покажеш по някакъв начин, че си различен от нормалните, с нищо незабележими момчета, които живеят в тази част на града. Можеш да го чуеш и ако неволно си ядосал някого и той не може да измисли нищо по-добро. Доколкото знам, така е навсякъде, но аз не мога да говоря за другаде. Това е единственото място, което познавам.

Този град.

Тези улици.

Скоро ще разберете защо го казвам…

В четвъртък онази седмица реших да ида да се подстрижа, което си е доста опасно решение, особено когато косата ти стърчи като моята, рошава и неподатлива. Можеш само да се молиш резултатът да не е плачевен. Не че има кой знае каква надежда, но все пак се надяваш бръснарят да не пренебрегне всички правила и да накълца главата ти. Но няма как, трябва да поемеш риска.

— Здрасти, мой човек — посрещна ме бръснарят, когато влязох в салона, който е по-близо до центъра. — Седни, няма да се бавя.

В мизерния кът за чакане имаше какви ли не списания, макар че всяко от тях беше стояло тук с години, ако се съди по датите. Имаше „Тайм“, „Ролинг Стоун“, нещо за риболов. Имаше „Ху“, някакво компютърно списание, „Блек енд Уайт“, „Сърфинг Лайф“ и любимото ми „Инсайд Спорт“. Разбира се, най-хубавото в него е не спортът, а оскъдно облечената жена на корицата. Тя винаги е стегната и с желание в погледа. Банският й е хубав и отворен, краката й са дълги, загорели и стройни. Има гърди, които можеш само да си представяш как докосваш и мачкаш. (Извинявайте, но си е така.) Има изключително изящни бедра, плосък златист корем и шия, която си представяш как смучеш. Устните й са пълни и жадни. Очите й казват: „Вземи ме“.

Напомняш си, че в „Инсайд Спорт“ има някои доста добри статии, но знаеш, че лъжеш себе си. Разбира се, че има хубави статии, но не е това, което те кара да вземеш списанието. Винаги е жената. Винаги. Повярвайте ми.

Така че огледах както обикновено обстановката, уверих се, че никой не вижда как вземам „Инсайд Спорт“, отворих бързо списанието и си дадох вид, че изучавам съдържанието. Само че гледах (както можеше да се очаква) на коя страница е жената.

Седемдесет и шеста.

— Хайде, приятел — каза бръснарят.

— Аз ли?

— Да виждаш някой друг да чака?

Да, мислех си безпомощно, ама аз още не съм стигнал до седемдесет и шеста страница! Но напразно.

Бръснарят беше готов и ако има някой, когото не бива да карате да чака, това е човекът, който ще ви подстригва косата. Той е всемогъщ. Все едно е Господ. Такава е силата му. Няколко месеца във фризьорското училище и човекът става най-важната персона в живота ви за десет или петнайсет минути. Има едно златно правило: не го ядосвай, иначе ще си платиш скъпо и прескъпо.

На секундата метнах списанието на масичката, с лицето надолу, та да не разбере бръснарят още сега какъв перверзник съм. Ще трябва да почака до по-късно, когато подрежда списанията.

Докато седях на стола (звучи почти като „електрически стол“), обмислях цялата ситуация с жената на корицата.

— Късо ли? — попита бръснарят.

— Не, да не е съвсем късо, човече. Искам просто да не стърчи много.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, а?

— Да.

Разменихме си дружелюбни погледи и се почувствах малко по-уютно на огневата линия, с ножиците, стола и бръснаря.

Той започна да кълца, а аз, както казах по-рано, премислях ситуацията с жената на корицата. Теорията ми беше и все още е, че очевидно желая жените физически. Но все пак искрено вярвам, че това е някъде на повърхността на душата ми, а далеч по-дълбоко и силно е горещото ми желание да зарадвам момичето, да съм добър с него, да се слея духовно с него.

Искрено го вярвам.

Абсолютно искрено.

Трябваше обаче да спра да мисля за това и да си приказвам с бръснаря. Това е друго неписано правило за салоните. Ако си говориш с човека и му харесаш, може да не те прецака. Поне така се надяваш. Това не значи, че ще успееш от първия път, но може да ти е от полза и ти се стараеш. В света на бръснарите гаранции няма. Това си е хазарт, откъдето и да го погледнеш. Трябваше да започна да говоря, и то бързо.

— Как върви бизнесът? — попитах, докато човекът си проправяше път през дебрите на косата ми.

— Какво да ти кажа, приятел. — Той спря и ми се усмихна в огледалото. — Горе-долу. Задържам се над водата, това е в общи линии.

Поговорихме си още малко и бръснарят сподели от колко време е в града и колко са се променили хората оттогава. Съгласявах се с всичко, което кажеше, като кимах опасно с глава или подхвърлях тихо: „Да, май си прав“. Да ви кажа, човекът беше свестен. Много едър и космат. С дрезгав глас.

Попитах го дали живее над салона.

— Да, от двайсет и пет години.

Малко ми стана жал за него, защото си представих как не ходи никъде и не прави нищо. Само подстригва. Вечеря сам. Претопля си яденето в микровълновата (макар че едва ли е много по-зле от манджите на госпожа Улф, жива и здрава да е).

— Може ли да те питам нещо? Бил ли си някога женен? — попитах.

— Може, разбира се. Имах жена, но тя умря преди няколко години. Ходя на гробища всяка седмица, но не й нося цветя. Не й говоря. — Той въздъхна и си личеше, че говори много искрено. — Да ти кажа, все си мисля, че съм го правил достатъчно, когато беше жива.

Кимнах.

— Няма смисъл да го правиш, когато човекът си замине. Трябва да го правиш, докато е жив и сте заедно.

Беше спрял да ме подстригва, така че можех да кимам колкото си искам, без да се излагам на риск.

— И какво правиш, когато отидеш на гроба й? — попитах.

Той се усмихна.

— Просто си спомням, това е.

Хубаво, помислих си, но не го казах на глас. Само се усмихнах на човека в огледалото. Представих си големия космат мъж, как стои на гробището и знае, че е дал всичко от себе си. Представих си и себе си до него в мрачен, сив ден. Той е в бялата си манта на бръснар. Аз съм облечен както обикновено. Джинси, бархетна риза, шушляково яке.

— Добре ли е? — попита ме той в представите ми.

— Добре ли е? — попита ме в салона.

Това ме върна към реалността.

— Да, добре е, благодаря — казах, макар да знаех, че след два дни косата ми пак ще е щръкнала. Но бях доволен — не толкова от подстригването, колкото от разговора.

С валмата коса в краката си, платих дванайсет долара и казах:

— Много благодаря. Беше ми приятно да си поговорим.

— И на мен — усмихна се едрият космат бръснар и това ме накара да се почувствам гузен заради списанието. Можех само да се надявам, че ще разбере различните пластове на моята душа. В крайна сметка беше бръснар. Бръснарите би трябвало да знаят отговорите на всички въпроси не по-зле от таксиметровите шофьори и досадните радиоводещи. Още веднъж му благодарих и се сбогувах.

Все още беше ранен следобед, когато се озовах навън, така че си казах: защо пък не? Нищо не ми пречи да отскоча до Глийб.

Няма нужда да казвам, че отидох и застанах пред къщата на момичето.

На Стефани.

Оттам можеше да се гледа как слънцето изчезва отвъд града не по-зле от което и да било друго място, така че по някое време седнах до една стена и отново се замислих за бръснаря.

Най-интересното беше, че с него правехме едно и също, но в обратен ред. Той си спомняше. Аз предчувствах. (Малко нелепо предчувствие, по-скоро надежда, трябва да призная.)

Стъмни се и реших, че ще е най-добре да се прибера за вечеря. Предполагам, че ме чакаше вчерашна пържола с преварени зеленчуци.

Изправих се.

Пъхнах ръце в джобовете.

Огледах се с надежда и си тръгнах. Точно в този ред. Знам, че бях жалък, но това беше животът ми. Няма смисъл да отричам.

Оказа се по-късно, отколкото очаквах, и реших да хвана автобуса до нашия квартал.

На спирката чакаха няколко души. Мъж с куфарче, жена, която пушеше цигара след цигара, някакъв човек с вид на строителен работник или дърводелец и момиче и момче, които се прегръщаха и от време на време се целуваха.

Не можех да се сдържа и ги гледах.

Тайничко, разбира се. Хвърлях по някой бърз поглед. По дяволите! Усетиха ме.

— Какво гледаш? — озъби ми се момчето. — Нямаш ли си друга работа?

Нямах.

Това трябваше да му кажа. Нямах абсолютно никаква работа.

— Кажи де!

Сега и момичето ми се нахвърли.

— Защо не идеш да зяпаш някъде другаде, откачалко? — Имаше руса коса, зелени очи, присвити в светлината на уличните лампи, и глас като изтъпен нож, с който ме ръгна. — Чекиджия!

Нищо ново.

Тук постоянно те наричат така, но този път ме заболя. Сигурно защото беше момиче. Не знам. Но е потискащо, че човек всеки път стига дотам. Дори не можеш да изчакаш спокойно автобуса.

Знам, знам. Трябваше и аз да им се озъбя, да им дам да разберат, но не го направих. Не можех. Ама че вълк! Оказах се едно диво куче. Единственото, което направих, беше да им хвърля крадешком още един поглед, за да видя имат ли намерение да ме нападнат за последно.

Момчето също беше русо. Нито високо, нито ниско. С черен панталон, обувки, черно яке и подигравателна усмивка.

Мъжът с куфарчето си погледна часовника. Жената запали нова цигара. Дърводелецът премести тежестта си върху другия си крак.

Нищо повече не беше казано, но когато автобусът дойде, всички се засилиха към него и аз останах последен.

— Извинете.

Когато се качих и се опитах да платя, шофьорът ми каза, че билетите току-що са се вдигнали и парите не ми стигат.

Слязох с жалка усмивка и застанах на спирката.

Автобусът беше полупразен. За капак.

Тръгнах и го изпроводих с поглед, докато се смаляваше нататък по улицата. В главата ми се тълпяха куп мисли. Например:

Колко ще закъснея за вечеря.

Ще ме пита ли някой къде съм бил.

Дали татко ще иска да работим с него в събота.

Дали момичето на име Стефани някога ще излезе и ще ме заговори (ако изобщо знаеше, че съм там).

Колко време ще му трябва на Руб да се отърве от Октавия.

Дали Стив си спомня разменените между нас погледи в понеделник вечер толкова често, колкото си го спомням аз.

Как я кара сестра ми Сара напоследък (не си бяхме говорили от доста време).

Дали госпожа Улф се чувстваше разочарована от мен, или знаеше, че съм се превърнал в такъв самотник.

И как се чувстваше бръснарят в апартамента си над салона.

Докато вървях, а после и тичах, осъзнах, че не се сърдя на двамата, които ме обидиха. Знаех, че трябва, но не бях обиден. Понякога си мисля, че трябва да съм малко повече вълк.

Вървим, но кучето още се държи на разстояние от мен. Без думи. Без въпроси.

Води ме извън града, в мрака, който отначало мирише на зло. Но когато се приближаваме, разбирам, че не е зло, а смърт.

Само кротка смърт, с цялото й търпение.

Спираме под черното като въглен небе и знам, че това е гробището на света. В него е всеки човек, живял някога и умрял, и всеки, който ще живее и ще умре. Всички сме тук. От първия до последния.

Кучето спира.

Главата му е наведена.

Винаги е наведена, почти опира в земята.

Гробовете са докъдето поглед стига — безкрайна смърт.

Вървим между тях, докато се натъкваме на друг човек, застанал до един от гробовете.

Тя не държи цветя, нито думи в ръцете си.

Просто човек, който си спомня.

Вижда ни, хвърля последен поглед към гроба и си тръгва.

Вървим.

С наведени глави, към мястото, където е стояла.

Там поглеждам името на надгробната плоча. Има думи, които не мога да разчета, и дати, които не се виждат.

Разчитам само името:

КАМЕРЪН УЛФ

Надявам се това да е вярно.