Колелото на мрака

15.

Първи помощник-капитан Гордън Льосюр бе работил на капитански мостик на дузина морски съда в кариерата си, от стражеви катери, през ледоразбивачи, до круизни кораби. Бордът на „Британия“ не приличаше на никой от тях. Беше по-спокоен, ултрамодерен, просторен — и по странен начин някак не морски с многобройните си компютърни екрани, електронни конзоли, измервателни прибори и принтери. Всичко на борда беше последна дума на технологията. Според него най-много напомняше лъскавото контролно помещение на един френски ядрен завод, който бе обиколил предишната година. Контролният пулт сега се наричаше „Интегрирана система за управление“, а таблото с морската карта — „Централно навигационно табло“. Самият щурвал представляваше великолепно бижу от махагон и полиран месинг, но съществуваше единствено заради навестяващите ги пасажери, които искаха да го видят. Кормчията никога не го докосваше — Льосюр понякога се чудеше дали изобщо беше свързан. Вместо това направляваше кораба като използваше серия от четири лоста, по един за всеки от електродвигателите, плюс един чифт за контролиране на носовото подрулващо устройство. Главният двигател се контролираше от серия дросели. Всичко това напомняше повече за суперсложна компютърна игра, отколкото за традиционен корабен пулт.

Под голямата редица прозорци, която се издигаше от бакборда до щирборда, дузина подредени амфитеатрално компютърни станции контролираха и предаваха информация относно всички аспекти на кораба и обкръжението му: двигатели, пожарогасителни системи, монитори за херметичната цялост, комуникациите, метеорологични карти, сателитни изображения и безброй други. Имаше две разписания със спретнато приложени до тях морски карти, които, както изглежда, никой не използваше.

Никой освен него.

Льосюр погледна часовника си: двайсет минути след полунощ. Взря се през прозорците отсреща. Огромните корабни светлини озаряваха черния океан на стотици ярда от всички страни, но самият океан бе толкова далече долу — четиринайсет палуби, — че ако не беше бавното полюляване на плавателния съд, можеха да са също така и на върха на небостъргач. Отвъд кръга светлина се стелеше тъмна нощ, океанският хоризонт едва се забелязваше. Отдавна бяха отминали бавните пулсации на фара Фолмаут. И сега до Ню Йорк щяха да бъдат в открития океан.

Корабът бе с попълнен състав, след като Саутхемптънския лоцман, който бе извел кораба от канала, отпътува. Дори свръх попълнен. Всички палубни офицери искаха да са част от първия курс на „Британия“.

Каръл Мейсън, старши помощник-капитанът, се обърна към вахтения офицер с глас толкова тих, че едва се чуваше на мостика:

— Текущо състояние, господин Виго? — Това бе формален въпрос — новите корабни електронни уреди даваха информацията в непрекъсната компютърна разпечатка. Но Мейсън беше традиционалистка и освен това педантична.

— На ход с двайсет и седем възла при курс две-пет-две по реален север, лек трафик, състояние на морето три, слаб вятър от скула на левия борд. Има приливно-отливно течение над един възел от североизток.

Един от наблюдателите на мостика се обърна към вахтения офицер:

— Кораб на четири румба дясно на борд, сър.

Льосюр погледна електронните дисплеи и видя ехото.

— Хванахте ли го, господин Виго? — попита Мейсън.

— Проследявах го, сър. Прилича на танкер, на ход двайсет възла, дванайсет мили отдалечение от нас. При курс на пресичане.

В гласа му не се усещаше безпокойство. Льосюр знаеше, че те са корабът, който държи правилния курс и че разполагат с достатъчно време, за да уведомят другия кораб да промени курса си.

— Информирайте ме, когато промени курса си, господин Виго.

— Разбрано, сър.

На Льосюр винаги му звучеше странно, когато чуваше как наричат една жена капитан „сър“, макар да знаеше, че такъв е протоколът както във флотата, така и на борда на пътническите кораби. Тук имаше няколко жени капитани.

— Барометърът продължава ли да спада? — попита Мейсън.

— Половин румб през последните трийсет минути.

— Много добре. Поддържайте сегашния курс.

Льосюр хвърли таен поглед към Мейсън. Тя никога не говореше за годините си, но той предположи, че е на около четиридесет, може би на четиридесет и една: понякога беше трудно да се определи възрастта на човек, прекарал живота си по море. Беше висока, с изваяна фигура и привлекателна по един културен, не глупав начин. Лицето й беше леко зачервено — може би се дължеше на стреса, че това е първият й воаяж като старши помощник-капитан. Кестенявата й коса бе къса и тя я държеше пъхната под капитанската шапка. Проследи я с очи как пресича мостика, как поглежда един, после друг монитор и разменя по някоя дума с екипажа. В много отношения беше перфектният капитан: спокойна и любезна, не с диктаторско или дребнаво поведение, взискателна, но без да се държи началнически. Очакваше много от подчинените си, но самата тя работеше по-здраво от всеки друг. Освен това излъчваше своеобразен магнетизъм, надеждност и професионализъм, който притежаваха само най-добрите. Екипажът й беше предан, и то напълно заслужено.

От нея не се изискваше да е на мостика, както впрочем и от него. Но всеки от тях искаше да е тук, да сподели с останалите Първата нощ от плаването и да наблюдава командването на Мейсън. Казано честно, тя трябваше да е капитанът на „Британия“. Онова, което й се бе случило, беше срам, истински срам.

Като по даден знак вратата към капитанския мостик се отвори и влезе комодор7 Кътър. На мига атмосферата в помещението се промени. Стойките се изопнаха; лицата се сковаха. Вахтеният офицер придоби загрижено изражение. Само Мейсън изглеждаше непроменена. Тя се обърна към навигационното табло, погледна през прозореца и каза нещо тихо на кормчията.

Ролята на Кътър беше — най-малкото на теория — до голяма степен церемониална. Той бе публичното лице на кораба, човекът, към когото хората се обръщаха. Наистина, беше все още на смяна, но на повечето океански лайнери рядко можеше да се види капитанът на мостика. Истинското управление на кораба бе оставено в ръцете на старши помощника Мейсън.

Вече проличаваше, че това плаване ще е различно.

Комодор Кътър пристъпи напред. Завъртя се на един крак, после — като хвана ръце на гърба си — тръгна по мостика направо, след малко се върна назад и погледна мониторите. Беше нисък, с впечатляваща фигура мъж, със стоманено сива коса и месесто лице, силно розово, дори на слабата светлина тук. Униформата му както винаги беше безупречна.

— Няма промяна — докладва вахтеният офицер на Мейсън. — Точка на най-голямо сближаване девет минути, поддържа курс на сблъсък. Данни — постоянни.

Започна да се надига слабо безпокойство.

Мейсън се приближи и погледна електронната карта.

— Радиовръзките, сигнализирайте му на канал 16.

— Корабът отдясно на борда, чувате ли ме?

Измина минута в тишина. Кътър остана като вкопан на мостика с ръце на гърба, без да казва нищо — само гледаше.

— Не се отклонява — каза офицерът на вахта на Мейсън. — Точка на най-голямо сближаване осем минути и държи курс на сблъсък.

Льосюр усети дискомфорт при информацията, че двата кораба се приближаваха един към друг с комбинирана скорост от четиридесет и четири възла — около петдесет мили в час. Ако супер танкерът не започнеше скоро промяна на курса си, нещата можеха да станат опасни.

Мейсън се наведе над електронните дисплеи и се взря напрегнато. Внезапно чувство на тревога изпълни мостика. Льосюр си спомни онова, което му бе казал един от офицерите му в Кралската флота: „Плаването е деветдесет процента скука и десет процента кошмар.“ Междинно положение нямаше. Той погледна към Кътър, чието лице бе непроницаемо, после към Мейсън, която запазваше хладнокръвие.

— Какво става, по дяволите? — попита вахтеният офицер.

— Нищо — отвърна сухо Мейсън. — Това е проблемът. — Тя пристъпи напред. — Господин Виго, поемам управлението за избягващия маньовър.

Виго се дръпна настрана с очевидно облекчение на лицето.

Тя се обърна към кормчията:

— Рул наляво двайсет градуса.

— Разбрано, рул наляво двайсет…

Внезапно заговори Кътър, прекъсвайки потвърждението на заповедта от страна на кормчията.

— Капитан Мейсън, ние сме корабът с правилния курс.

Мейсън изправи гръб.

— Да, сър. Но този супер танкер има почти нулева маневреност и може да е минал точката, в която…

— Капитан Мейсън, повтарям: ние сме корабът с правилния курс.

Настъпи напрегната тишина. Кътър се обърна към кормчията.

— Стабилизирай на две пет две.

Льосюр можеше да види светлините на танкера отдясно, които ставаха все по-ярки. Той усети как по челото му избива пот. Истина беше, че правото на преминаване е тяхно, че другият кораб трябваше да им даде път, но понякога се налагаше човек да се нагажда според ситуацията. Онези бяха вероятно на автопилот и се занимаваха с нещо друго. Само един Господ знае дали не бяха в каюткомпанията и не гледаха порно или пък се бяха натряскали и се търкаляха по пода.

— Включи сирената — нареди Кътър.

Мощната сирена на „Британия“, която се чуваше от петнайсет мили, проряза бездната на нощното море. Пет протръбявания — сигналът за опасност. Двамата наблюдатели на вахта стояха на местата си и се взираха напред с бинокли. Напрежението нарастваше болезнено.

Кътър се наведе към високочестотния усилвател:

— Корабът отдясно, тук „Британия“. Ние сме корабът с правилен курс и се налага да промените курса си. Разбрахте ли?

Свистене на празни честоти.

Сирената прозвуча отново. Светлините на супертанкера се разпаднаха до отделни точки. Льосюр можеше да види дори слабия сноп светлини на мостика на танкера.

— Капитане — подзе Мейсън. — Не съм сигурна дали ако сега променят…

— Точка на най-голямо сближаване четири минути — съобщи вахтеният офицер.

Льосюр си помисли невярващо: „Мили боже, наистина ще се сблъскаме.“

На мостика се възцари ужасена тишина. „Британия“ отново подаде сигнал за опасност.

— Променя надясно — каза наблюдателят. — Той променя курса, сър!

Сирената на танкера прозвуча над водата, три кратки изсвирвания, които показваха, че съдът се оттегля със спешна маневра.

— Стабилизирай — нареди Кътър.

Льосюр погледна екраните. Мъчително бавно векторният радар на АРПА8 покри преизчисления хединг на супертанкера. С огромно облекчение той осъзна, че са избегнали опасността; корабът щеше да се размине с тях отдясно. Почти осезаемо се усети успокоението на мостика, жужене на гласове, няколко цветисти ругатни.

Кътър се обърна към щаб капитана напълно невъзмутимо:

— Капитан Мейсън, мога ли да попитам защо намалихте скоростта до двадесет и четири възла?

— Метеорологичните условия напред са тежки, сър — отвърна Мейсън. — Екипажът спазва инструкциите, според които през Първата нощ на борда пасажерите трябва да се приспособят към условията в открито море при…

— Запознат съм с инструкциите — прекъсна я Кътър. Имаше бавен, тих глас, който звучеше неизмеримо по-заплашително, отколкото ако викаше. Той се обърна към кормчията: — Увеличи скоростта до трийсет възла.

— Разбрано, сър — отвърна мъжът с напълно неутрален глас. — Увеличавам скоростта на трийсет възла.

— Господин Виго, можете да поемете вахта.

— Разбрано, сър.

Кътър продължи да гледа втренчено Мейсън.

— Като заговорихме за инструкции, до вниманието ми стигна, че един от офицерите на този кораб е бил видян да напуска каютата на пътник рано тази сутрин.

Той направи пауза, придавайки с това още по-голяма тежест на факта.

С ръце на гърба направи една бавна обиколка, спирайки се върху лицето всеки от офицерите, преди да завърши с Мейсън.

— Искам да ви напомня, че това не е „Корабът на любовта“. Този вид поведение няма да бъде толерирано. Нека пътниците отговарят за собствената си недискретност; моят екипаж не трябва да си позволява подобни неща.

Льосюр се учуди, когато видя, че руменината по лицето на Мейсън става по-гъста.

„Не е възможно да става дума за нея“, помисли си той. „Тя е последната, която би нарушила правилата.“

Вратата на мостика се отвори и Патрик Кемпър, шефът на охраната, влезе вътре. Като видя Кътър, той пристъпи към него.

— Сър, аз…

— Не сега — прекъсна го Кътър и Кемпър млъкна.

На всеки от големите круизни кораби, на които Льосюр бе работил, основно задължение на капитана беше да разговаря любезно с пътниците, да седи начело на капитанската маса по време на дългите, приятни вечери и да е публичното лице на кораба. Старши помощник-капитанът, макар и формално втори по ранг, беше действително управляващият. Но Кътър имаше репутацията на човек, който не си пада по светските глезотии, и както изглежда, се канеше да пренесе този си навик в отношението към първия си заместник. Той бе офицер от старата школа, бивш капитан в Кралската флота от титулувана фамилия, когото — предполагаше Льосюр, — са повишили повече, отколкото е заслужавал. Преди няколко години капитанството на „Олимпия“ бе отишло в ръцете на най-непримиримия съперник на Кътър и той така и не можа да преглътне този факт. Беше задействал връзки по най-високи места, за да поеме командването на „Британия“ — което по право трябваше да се даде на Мейсън — и сега намеренията му бяха очевидни. Щеше да направи всичко по силите си, за да превърне този Първи воаяж в крайпътен камък на кариерата си — включително да счупи рекорда за най-бързо прекосяване на океана, поставен от „Олимпия“ година по-рано. Лошото време нямаше да му попречи, помисли си мрачно Льосюр, само щеше да укрепи решението му. Круизните кораби бягаха от лошото време; но един океански лайнер, истински океански лайнер, се каляваше в него.

Льосюр хвърли поглед към Мейсън. Тя гледаше през предния прозорец, спокойна и хладна; единственият намек за нещо нередно бе рязкото изчезване на руменината от лицето й. До този момент, въпреки отнетото командване на круиза и днешното отплаване, тя бе приела грубото поведение на капитана със самообладание и елегантност. Пренебрегването й като капитан на „Британия“ не бе оставило дори една бръчица върху чертите й. Може би беше свикнала с шовинизма в открито море и беше станала дебелокожа. Управлението на най-големите кораби като че ли остана един от последните мъжки бастиони в цивилизования свят. Без съмнение тя бе наясно с неписаното правило: в бизнеса с пътнически кораби жена никога не може да стане капитан на голям лайнер.

— Скорост под фюзелажа трийсет възла, сър — докладва кормчията.

Кътър кимна и се обърна към шефа по сигурността:

— Е, господин Кемпър, какво има?

Дребният мъж заговори. Въпреки силния му бостънски акцент и неизбежното американско носово произношение, Льосюр мислеше за Кемпър като за сродна душа. Може би защото и двамата произхождаха от работническите квартали в пристанищни градове по Атлантическото крайбрежие. Кемпър навремето бил ченге, застрелял наркодилър, който стоварил чук върху партньора му, и така беше станал герой, — но бе напуснал службите. Както изглежда, не можеше да се занимава повече с тази работа. Продължаваше обаче да е дяволски добър офицер, макар да му липсваше самоувереност. Льосюр предположи, че тази липса е един от страничните продукти на акта да убиеш човек.

— Капитане, имаме проблем с казиното.

Кътър се извърна от Кемпър и заговори, сякаш Кемпър бе престанал да съществува.

— Господин Кемпър, казината са нещо второстепенно в управлението на един кораб. Първият помощник ще задвижи нещата. — Без дори да поглежда Льосюр, той заговори на вахтения офицер. — Обадете ми се, ако се нуждаете от мен, господин Виго. — След което закрачи отсечено по мостика и изчезна през вратата.

— Това не е „Кораб на любовта“ — изсумтя Льосюр. — Ама че гадняр!

Мейсън заговори твърдо, без да губи учтивост:

— Комодор Кътър беше прав, когато каза това.

— Да, сър. — Льосюр се обърна към Кемпър с дружелюбна усмивка. — Е, добре, господине, да чуем за проблема в казиното.

— Изглежда имаме шайка броячи на карти, които действат на масите за блекджек.

— О, боже.

— В началото „Мейфеър“ бяха надолу с двеста хиляди паунда, а след това и „Ковънт Гардън“ олекнаха със сто хиляди.

Льосюр трепна леко: това беше тъкмо новината, която наистина щеше да вбеси Корпорацията.

— Идентифицирахте ли ги?

— Очевидно знаем кои са спечелилите, но не можем да кажем кой е мошеник и кой — просто късметлия. Работят в екип: играчи и броячи. Броячите не играят — само наблюдават и сигнализират на своите хора сред участниците. Както знаете, те са истинските мозъци.

— Всъщност не знам. И сте сигурен, че не става дума за съвпадение?

— Малко вероятно. Хентоф се притеснява, че може да приличат на онзи отбор от студенти на Масачузетския технологичен институт, които преди няколко години овътриха Вегас с три милиона.

Неприятното чувство в стомаха на Льосюр се засили. „Британия“ естествено не беше Лас Вегас, където можеше да изриташ някого, ако го хванеш, че брои картите. Тези тук бяха пътници с платени билети, а компаниите с пасажерски кораби силно разчитаха на печалбите от хазарт: един скандал в казиното би могъл да убие ентусиазма на гостите за игра. Все пак обаче нещо трябваше да се направи. Един успешен Първи круиз до Ню Йорк с всичките фанфари на възхитената публика нямаше да е от никакво значение за Корпорацията, ако имаше големи загуби в казиното. Всичко беше пари — на първо, на последно място и всякога.

— Какво предлагате да направим по въпроса? — попита той.

— Ами, сър… Има един… — Кемпър се поколеба. — Един необичаен пасажер. Паралия, който се прави на частен детектив. Той пръв забеляза номера с броенето на картите. Предложи си помощта за откриването на замесените.

— В замяна на какво?

— Ами нали разбирате… — Кемпър запелтечи. — Изглежда е на борда, за да проследи някаква вещ, която по думите му била открадната от негов клиент. Ако ние му дадем информация за неговите заподозрени, той ще ни помогне с броячите на карти… — Гласът му секна.

— Доколкото ни е известно — рече Льосюр сопнато — това може да е съвпадение и до края на нощта можем да сме на печалба със сто хиляди паунда на „Мейфеър“. Нека изчакаме още няколко часа и да видим дали загубите продължават. Но при всички положения каквото и да правите, ви моля да действате тихо. Без мелодрами.

— Разбрано, сър.

Льосюр изпрати Кемпър с очи. Изпитваше съчувствие към този тип — а също и към себе си. Ех, ако си беше в Кралската флота, където нямаше казина, картоброячи и невротични пътници.