Колелото на мрака

8.

Неотдавнашният дъжд беше направил хлъзгави улиците на Кройдън, неприветливо търговско предградие в южните покрайнини на Лондон. Бе два след полунощ и Алойзиъс Пендъргаст стоеше на ъгъла на „Кайро Ню Роуд“ и „Тамуърт“. По шосе А23 прелитаха коли, един влак профуча по линията Лондон-Саутхемптън. На ъгъла на пресечката се издигаше грозен хотел от времето на седемдесетте, с покрита със сажди и влага циментова фасада. Пендъргаст намести шапката си и стегна марковия си шал, мушна платнената си чанта под мишница и приближи стъклените врати на хотела. Бяха заключени и той натисна звънеца. Миг по-късно в отговор се чу бръмчене и вратата се отключи.

Той пристъпи в ярко осветеното фоайе, което мирише на лук и цигарен дим. Захабени полиестерни килими в синьо и златисто покриваха пода, а стените бяха облепени с миещи се златисти тапети. Из фоайето се носеше „Мюзак“-версия на „Ягодовите поляни“. В единия край чиновник с дълга коса, малко смачкана от едната страна на скалпа, го посрещна начумерено на рецепцията.

— Една стая, ако обичате. — Пендъргаст стоеше с вдигната нагоре яка и по начин, който скриваше по-голямата част от лицето му. Говореше дрезгаво, с мидландски акцент.

— Име?

— Краудър.

Служителят побутна една бланка пред Пендъргаст, който я попълни с фалшиво име и адрес.

— Как ще платите?

Пендъргаст извади пачка английски лири от джоба си и плати в брой.

Мъжът му хвърли бърз поглед.

— Багаж?

— Глупавата авиолиния го е запратила някъде.

Чиновникът му подаде карта за отключване и изчезна отзад, по всяка вероятност се беше върнал да спи. Пендъргаст се насочи към дъното.

Взе асансьор за етажа си — четвъртия, — но не излезе. След като вратата отново се затвори, остана в кабинката, докато тя изчакваше на етажа. Той отвори чантата си, извади малко магнитно устройство за четене на карти, бавно прекара своята през него и разгледа подробно изходната информация, която се появи на малкия екран. След малко набра няколко цифри, бавно прокара картата през четеца и пъхна устройството обратно в чантата си. Натисна копчето за седмия етаж и зачака кабинката да се вдигне.

Вратите се отвориха към коридор, ярко осветен с флуоресцентни тръби. Беше празен, по дължината му се простираше същият килим в синьо и златно, от двете страни се редяха врати. Пендъргаст излезе от асансьора и се насочи бързо към стая 714, после спря и се ослуша. Отвътре беше тихо, с изключено осветление.

Пъхна картата си и вратата се открехна с леко треперене и зелена светлина. Бавно я натисна да се отвори и пристъпи вътре, после я затвори след себе си.

С малко късмет, щеше да открие кутията и да я открадне, без да събуди обитателя. Но беше притеснен. Бе направил малко проучване на Джордан Амброуз. Мъжът произхождаше от семейство от по-висша от средната класа в Боулдър, Колорадо; беше експерт сноубордист, алпинист, караше планински бегач и бе напуснал колеж, за да покори Седемте най-високи върха. Беше постижение, за което претендираха само двеста души в света, изкачване на най-високия връх на всеки от седемте континента, и му беше отнело четири години. След това бе станал високоплатен професионален алпинист, ръководещ екскурзии към Еверест, К2 и Трите сестри. През зимата трупаше пари с изпълнение на екстремни сноубордистки номера за видеокасети, а също така от реклами. Експедицията до Даулагири е била добре организиран и финансиран опит да се превземе неизкачваната западна стена на върха, една от последните в света, изумителна три хиляди и седемстотинметрова отвесна скала от прояден камък и лед, връхлитана от лавини, високи ветрове и температурни разлики от петдесет-шейсет градуса, вариращи между деня и нощта. Трийсет и двама алпинисти вече бяха намерили смъртта си в това начинание и групата на Амброуз щеше да добави още петима фаталисти към списъка. Те дори не бяха изминали половината път към върха.

Това, че Амброуз изобщо бе оцелял, бе нещо изключително. А фактът, че отгоре на това се бе добрал и до манастира, се равняваше направо на чудо.

И после всичко, което той бе направил след идването си в манастира, беше необичайно — като се започнеше с кражбата. Джордан Амброуз не се нуждаеше от пари и до този момент бе показал слаб интерес към тях. Не беше колекционер. Не се интересуваше от будизма или каквито и да било духовни стремления. Беше честен и високоинтелигентен мъж. През цялото време фокусиран — някои биха казали: обсебен — от катеренето.

Защо беше откраднал Агозиена? Защо го беше прекарал из цяла Европа, като не се опитва да го продаде, а да уреди някакво съдружие? Каква беше целта на това „съдружие“, което търсеше? Защо бе отказал да го покаже? И защо не беше направил опит да се свърже със семействата на петимата загинали алпинисти — всички от които му бяха близки приятели — нещо във висша степен не характерно за алпинистката етика? Точно това безпокоеше сериозно Пендъргаст.

Той мина през фоайето, зави рязко и влезе в затъмнената стая. Застоялата миризма на кръв го блъсна в лицето веднага и той видя на острата светлина от магистралата, която се процеждаше през завесите, едно тяло в странна поза на пода.

Усети прилив на страх и раздразнение. Простото решение, на което се бе надявал, нямаше да се осъществи.

С плътно стегнат дъждобран и с шапка на главата, той се пресегна и светна лампата с облечената си в ръкавица ръка.

На пода лежеше Джордан Амброуз.

Страхът му се увеличи, когато видя състоянието на тялото. Лежеше по гръб, с широко разперени ръце, отворена уста, а сините му очи гледаха към тавана. Малка дупка от куршум в средата на челото с барутен нагар показваше, че мъжът е бил екзекутиран с насочен право към него двайсет и две калибров пистолет. Нямаше изходна рана: куршумът бе заседнал някъде вътре в черепа, без съмнение причинявайки мигновена смърт. Но изглежда убиецът не е бил доволен от това просто да го убие — той се беше отдал на безпричинна оргия на ножа с трупа на жертвата — бе рязал, пробождал и сякъл. Това не говореше за нормален мозък или за средностатистически убиец.

Пендъргаст бързо изследва стаята и установи, че Агозиенът го няма.

Върна се отново при тялото. Дрехите бяха силно нарязани от бруталната игра на ножа, но няколко частично обърнати с хастара навън джобове показваха, че убиецът е претърсил тялото, преди да изпадне в дива ярост. Като внимаваше да го докосва колкото се може по-малко, Пендъргаст измъкна портфейла на мъжа от задния му джоб и погледна в него. Беше пълен с банкноти — Амброуз не беше ограбен. По-скоро, предположи Пендъргаст, е бил проверен дали не е останало у него нещо написано във връзка със съдбоносната среща.

Той пусна портфейла в чантата си. После се изправи и отново инспектира стаята, оглеждайки всичко. Забеляза кървавите петна, следите по килима и по леглото, пръснати из апартамента.

Амброуз беше добре облечен, в костюм и вратовръзка, сякаш очаквайки важен посетител. Стаята беше подредена, леглото — грижливо оправено, тоалетните принадлежности — подредени в банята. Бутилка скоч и две почти пълни чаши стояха на една маса. Пендъргаст изследва влагата отстрани на чашите, натопи пръст и опита течността, преценявайки количеството разтопен лед вътре. Базирайки се на разредеността на уискито и температурата на чашите, той допусна, че питиетата са били налети преди четири или пет часа. Чашите бяха чисти — никакви отпечатъци от пръсти.

За пореден път бе изненадан от странната двойственост в поведението на убиеца.

Остави чантата си на леглото, извади отвътре няколко епруветки и пинсети, коленичи и взе кръвни проби, проби от тъкан и коса. Направи същото в банята, в случай, че посетителят е влизал. Но този човек изглежда беше действал обмислено, а една евтина, небрежно почистена хотелска стая представляваше едно от най-лошите места за събиране на улики за разследване. Независимо от това той свърши работата си старателно, наръсвайки с прах бравите и останалите повърхности за отпечатъци — дори под масата — колкото да открие, че всичко е било щателно изчистено. Самотно влажно петно в ъгъла до вратата показваше, че някой е бил оставил там чадъра си, от който се бе стичала вода, и после го беше взел.

Дъждът беше започнал в девет и спря в единайсет.

Пендъргаст коленичи отново до тялото, провря ръка под костюма, за да провери температурата на кожата. Ако се съдеше по нея, свидетелството от питиетата и времето на дъжда, смъртта беше настъпила около десет часа.

Пендъргаст внимателно търкулна тялото. Килимът отдолу беше нарязан на местата, където ножът бе пронизал тялото и стигнал до пода. Като взе собствения си нож, Пендъргаст отряза парче от килима, махна го и се наведе над следите по шперплата, изследвайки ги с върха на острието. Бяха необикновено дълбоки.

Той се оттегли до вратата и хвърли последен поглед на стаята. Нямаше какво повече да се види. Общите контури на онова, което се беше случило, сега бяха ясни: убиецът беше пристигнал за среща около десет; бе оставил мокрия си чадър в ъгъла и дъждобрана си върху един стол; Амброуз беше налял две чаши скоч от бутилка, купена специално за случая; мъжът беше извадил двадесет и две калибров Магнум, беше го притиснал до главата на Амброуз и бе изстрелял един куршум в мозъка му. След това беше претърсил тялото и стаята; после варварски и безчувствено бе пробождал и рязал трупа — и накрая, както изглежда все още хладнокръвно, беше изчистил стаята, взел Агозиена и излязъл.

Поведение, отличаващо се сериозно от поведението на повечето убийци.

Хотелът нямаше да открие трупа преди времето за освобождаване на стаята. Пендъргаст разполагаше с достатъчно време да се оттегли.

Той изключи осветлението, излезе от стаята и взе асансьора до партера. Отиде до рецепцията и натисна звънеца няколко пъти. След дълго чакане чиновникът излезе отзад, тътрейки се.

— Някакъв проблем? — попита той.

— Приятел съм на Джордан Амброуз, регистриран в стая 714.

Мъжът почеса мършавите си ребра през ризата:

— Е?

— Имаше посетител тази вечер около десет часа. Спомняте ли си го?

— Не е възможно да забравя това — отговори той. — Дойде в десет, каза че имал среща с господина от 714-а.

— Как изглеждаше?

— Имаше кърваво парче плат върху окото и няколко превръзки. Беше с шапка и дъждобран, навън пръскаше. Не съм го заглеждал, пък и не бих искал.

— Ръст?

— О, около средния.

— Глас?

Мъжът сви рамене.

— Американец, струва ми се. Малко висок. Мек говор. Не приказва много.

— Кога си тръгна?

— Не съм го видял. Занимавах се с документацията отзад.

— Не ви ли помоли да му извикате такси?

— Не.

— Опишете с какво беше облечен.

— Дъждобран като вашия. Не видях с какви обувки е.

— С кола ли дойде или с такси?

Чиновникът вдигна рамене и пак се почеса.

— Благодаря — каза Пендъргаст. — Ще изляза за няколко часа. Поръчайте ми такси, ако обичате.

Мъжът изпълни поръчката.

— Само ми звъннете, когато се върнете — произнесе той през рамо, докато се връщаше към „заниманията си с документи“.

Пендъргаст застана отвън. След около пет минути таксито пристигна и той се качи в него.

— Накъде? — попита шофьорът.

Пендъргаст му подаде банкнота от сто лири.

— Засега наникъде. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Ченге ли сте?

— Не. Частен детектив.

— Истински Шерлок Холмс, а? — Таксиметраджията обърна, червендалестото му лице грейна от въодушевление и доволство. — Той пое банкнотата. — Благодаря.

— Един мъж си е тръгнал оттук към десет и петнайсет, десет и половина тази вечер, много вероятно с някое от вашите таксита. Трябва да открия шофьора.

— Добре. — Той взе радиостанцията и заговори в нея. Разговорът трая няколко минути, после той натисна едно копче и подаде микрофона на Пендъргаст. — Вашият човек е на линията.

Пендъргаст пое микрофона.

— Вие ли сте шофьорът, взел клиент пред хотел „Бъкингамсшийр Гардънс“ тази вечер към десет и двадесет?

— Аз съм — долетя дрезгавият глас със силен кокни акцент.

— Къде сте? Може ли да се срещнем?

— Връщам се от Саутхемптън по шосе М3.

— Разбирам. Можете ли да ми опишете клиента си?

— Да ви кажа правичката, шефе, едното око на вашия човек не изглеждаше много добре. С превръзка отгоре, подгизнала от кръв, не ми се искаше да се приближавам много до този касапин, ако ме разбирате.

— Носеше ли нещо?

— Голяма мукавена кутия.

— Акцентът му?

— Американски, южен или нещо такова.

— Би ли могло да е дегизирана жена?

Последва дрезгав смях.

— Кой знае, при всичките тези хомосексуалисти в наше време, възможно е.

— Каза ли ви името си или плати с кредитна карта?

— Плати в брой и не продума и дума през целия път — каза ми само до къде да го закарам, това беше.

— И къде го закарахте?

— Саутхемптън. На кея.

— На кея?

— Точно така, шефе. На „Британия“.

— На новия океански лайнер на „Норд Стар“?

— Схванахте.

— Щеше ли да пътува?

— Така мисля. Накара ме да го оставя пред сградата на митницата и ми се стори, че в ръката му видях нещо като билет.

— Възможно ли е да е от екипажа?

Отново дрезгав смях.

— Не приличаше на такъв. Превозът му излезе двеста паунда.

— Друг багаж освен кутията?

— Не, сър.

— Нещо друго необичайно около него?

Шофьорът помисли за момент.

— От него се носеше странна миризма.

— Миризма?

— Като че работи като продавач на цигари.

Пендъргаст млъкна за миг и се замисли.

— Случайно да знаете кога ще отплува „Британия“?

— Казаха, че тръгва по пладне, с отлива.

Пендъргаст подаваше микрофона обратно на шофьора, когато клетъчният му телефон иззвъня.

Той го отвори.

— Да?

— Констанс е.

Пендъргаст се изненада.

— Къде си?

— На Брюкселската аерогара, току-що кацнах след един безкраен полет от Хонконг. Алойзиъс, трябва да те видя. Имам изключително важна информация.

— Обаждаш се точно навреме. Слушай ме внимателно. Ако можеш да стигнеш до „Хийтроу“ за четири часа или по-малко, ще те взема от аерогарата. Можеш ли да го направиш — да се вместиш в четири часа и ни минута повече? Иначе ще бъда принуден да тръгна без теб.

— Ще направя всичко възможно. Но каква е тази работа със заминаването? Какво се е случило?

— Трябва да уредим отплаването си.