Колелото на мрака

63.

Нещото, което нямаше име, мина през сянката и оживялото от звуци празно пространство. То обитаваше неопределен мета свят, свят, лежащ в сивотата между живия свят на „Британия“ и нивото на чистата мисъл. Призракът не беше жив. Нямаше сетива. Не чуваше нищо, не можеше да долови никаква миризма, не усещаше нищо, не мислеше нищо.

Познаваше само едно: желанието.

Той прекоси приличните на лабиринт пасажи на „Британия“ сякаш по усет. Светът на кораба за него бе сянка, нереален пейзаж, неясна тъкан от полумрак и тишина, която трябваше да бъде премината, за да бъдат неговите нужди задоволени. От време на време срещаше случайно мътния блясък на живи същества; техните блуждаещи движения бяха игнорирани. Те бяха толкова нереални за нещото, колкото то за тях.

То смътно усещаше приближаването на плячката. Притеглянето, с което аурата на живото същество го привличаше като магнит. Следвайки тази лека примамка, то мина през палубите на кораба, прекоси коридора и херметичната преграда, търсейки, винаги търсейки онова, което бе призовано да погълне, да унищожи. Неговото време не се измерваше с човешки мерки; времето беше гъвкава мрежа, която можеше да се разтегне, да се скъса, да се свие, да влезе в нея и да излезе. То притежаваше търпението на вечността.

Нещото не знаеше нищо за съществото, което го бе призовало. Това същество вече не беше важно. Сега дори призовалият го нямаше силата да го спре; съществуването му беше независимо. Нито пък имаше представа за вида на обекта на желанието си. Познаваше единствено притегателната сила на копнежа: да открие нещото, да откъсне душата на съществото от тъканта на света и да я изгори с желанието си, да я погълне и да се засити — след което да хвърли пепелта във физическия мрак.

То се плъзна през един мрачен коридор, сив тунел от полусветлина, с бързо движещите се живи същества; през рояци, натежали от страх и ужас. Аурата на плячката му тук бе по-силна: наистина силна. Почувства как копнежът му се увеличава, как се разпростира, търсейки горещината на контакта.

Тулпата вече бе близо, много близо до своята жертва.