Колелото на мрака

72.

Емили Далбърг спря в коридора, водещ от лявата палуба към спасителните лодки, като сдържаше дъха си. Зад себе си чуваше виковете и крясъците на тълпата, смесени с бученето на вятъра и водата, което се носеше през отворените люкове. У мнозина се бе родила идеята да отидат към спасителните лодки и една шумна група от пътници притича покрай нея в паника, без да й обръщат внимание.

Далбърг бе видяла достатъчно, за да знае, че всеки опит да се използват спасителните лодки при тази скорост би се равнявал на самоубийство. Беше го видяла за себе си. Сега имаше за задача да предаде тази критична информация на помощния мостик. Гевин Брус и Нилс Уелч бяха пожертвали живота си, за да им дадат тази информация и тя бе решена да я съобщи.

Тръгна отново, като се опитваше да се ориентира, когато един едър мъж изпълни коридора; беше със зачервено лице и опулени очи и крещеше:

— Към спасителните лодки!

Тя се опита да се дръпне, но движението й не бе достатъчно бързо; той я хвана и я запрати към килима на пода, а когато се изправи на крака, той вече не се виждаше.

Емили Далбърг се притисна към стената, пое си дъх, и опитвайки се да се държи по-надалеч от паникьосаната тълпа, тръгна към палубата със спасителните лодки. Удиви се колко много хора са склонни към най-гротескни проявления на егоизъм — дори, а може би най-вече, привилегированите. Екипажът и дежурният персонал търчаха с ужасени викове наоколо и се блъскаха. Не можа да не си помисли за контраста с достойния, изпълнен със самоконтрол край на пътниците на борда на „Титаник“. Светът определено се беше променил.

Когато се съвзе, продължи надолу по коридора, без да се отдалечава от стената. Помощният мостик беше на срещуположния край на кораба, непосредствено под главния мостик — Палуба 13 или 14, спомни си тя. В момента се намираше на Полупалуба 7, а това означаваше, че трябва да се изкачи нагоре.

Мина покрай опразнените кафенета и магазини, следвайки табелките, сочещи към Големия Атриум — откъдето щеше да се ориентира по-добре. След няколко минути мина под свода и достигна до полукръглия парапет, обгръщайки с поглед огромното шестоъгълно пространство. Дори в този възможно най-напрегнат момент не можа да не се възхити: висок осем нива, с остъклени асансьори, които се движеха от двете страни, украсени с безброй малки балкончета и парапети, отрупани с пасифлора.

Тя хвана перилата и очите й обходиха отгоре до долу Атриума. Гледката беше зашеметяваща. „Кингс Армс“ — елегантният ресторант, намиращ се пет нива по-долу, бе направо неузнаваем. Преобърнати маси, прибори, полуизядена храна, стъпкани цветя и изпочупени чаши бяха осеяли пода. Сякаш беше минало торнадо. Хората бяха навсякъде — някои минаваха на бегом през Атриума, други се стрелкаха безцелно. Виковете и писъците се процеждаха отдолу и стигаха чак дотук.

Остъклените асансьори продължаваха все още да работят и тя се насочи към най-близкия. В момента, в който тръгна, силно боботене изпълни огромното пространство: тътен, примесен с боботене от дълбоките недра на самия кораб.

Точно тогава Атриумът започна да се накланя.

Първоначално тя си помисли, че си въобразява. Но не: когато погледна големия полилей, видя, че се е килнал на една страна. Когато грохотът продължи да се увеличава, полилеят завибрира, задрънча и зазвъня лудешки. Далбърг бързо се върна под закрилата на свода, когато парчета полиран кристал полетяха като градушка надолу, обсипвайки масите, столовете и перилата.

„Господи“, помисли си тя. „Какво става?“

Ъгълът на наклона стана по-остър и тя се хвана за месинговите перила, закрепени към колона от едната страна на свода. Столовете и масите в ресторанта долу със скърцащ звук започнаха да се плъзгат отначало бавно, а след това по-бързо. Няколко мига по-късно се чу трошене от стъкла, когато стената с бутилки в елегантния бар, отстрани на ресторанта, рухна.

Тя се долепи до перилата, не можеше да откъсне очи от онова, което се случваше. Големият роял „Стейнуей“ в центъра на Атриума се раздвижи, краката му се плъзнаха и той се наклони неудържимо към огромния макет на „Британия“, който се разби на стотици парчета върху мраморния под.

Сякаш корабът бе стиснат като в менгеме от великан и въпреки стенещите, протестиращи двигатели — наклонен на едната си страна. Далбърг продължаваше да стиска металните перила, когато наклонът се увеличи и положението стана още по-лошо — столове, вази, маси, покривки, чинии, камери, обувки, чанти започнаха да падат от горните балкони и да се приземяват край нея с трясък. Над глъчката и писъците до слуха й стигна един особено висок вик някъде отгоре; миг по-късно ниска, набита жена с накъдрена руса коса и облечена в началническа униформа, прелетя над един от балконите отгоре и се сгромоляса върху възмутените клавиши на рояла, предизвиквайки странна симфония от звуци.

Със скърцане на метал най-близкият асансьор до нея потръпна в отвесния си корпус и после с пукот на стъкло, което премина през целия Атриум, цялата кабина изведнъж се пръсна и започна да пада в бавно движение като блестяща стъклена завеса. Останалата част на асансьора, който сега не бе нищо повече от една метална рамка, се измъкна от шахтата и се залюля на стоманения си кабел. Тя видя двама души в него, които крещяха неистово, стиснали здраво месинговите пръчки вътре в кабината. Очите й се разшириха от ужас, когато скелетът на асансьора се залюля бясно над огромното вътрешно пространство на Атриума, а след това се блъсна в редицата балкони отсреща. Хората вътре полетяха във въздуха и започнаха да падат надолу, докато най-накрая изчезнаха в бъркотията от мебели и вещи, скупчена до най-ниската стена на „Кингс Армс“.

Далбърг не изпускаше месинговите пръчки; подът под нея продължи да се накланя. Внезапно отдолу изригна нов звук — силен като звук от мощен водопад, съпроводен от струя студен, солен въздух, толкова силна, че без малко да я издуха; след това най-ниската част на Атриума бе заляна от бяла вода и сякаш завря, огромна вълна се разби, превръщайки се във водни пръски при сблъсъка си с мебели, съдове и съборени тела. В този миг над главата й огромният полилей се откъсна заедно с парчета мазилка; блестящата купчина полетя, блъсна се в парапета точно срещу нея, после се завъртя странично на Атриума, пръскайки хиляди искрящи кристалчета като пулверизиран лед.

Студената, безжизнена миризма на океана изпълни ноздрите й. Бавно, сякаш наблюдаваше някъде отдалече, тя започна да осъзнава, че въпреки ужасните разрушения около нея, корабът изглежда не потъваше; най-малкото — все още не. Той пореше вълните. Двигателите продължаваха да тътнат, корабът продължаваше да се носи напред.

Далбърг събра мислите си, опитвайки се да се абстрахира от звуците на трошащото се стъкло, на водата, която ревеше и писъците. Колкото и да искаше, нямаше нищо, с което да може да помогне. Това, което трябваше обаче да направи, беше да информира хората на мостика, че спасителните лодки не са опция, след като корабът се движеше. Огледа се и видя едно стълбище наблизо. Като се държеше внимателно за перилата, отчасти пълзейки, тя стигна до него и започна да се изкачва нагоре бавно, стъпка по стъпка към помощния мостик.