Колелото на мрака

79.

Патрик Кемпър, шеф по сигурността на „Британия“, стоеше на мостика и гледаше Кабът Тауър, кацнала на стръмнината на входа към пристанището на Сейнт Джонс, покрай която се плъзнаха. Чу се глух звук от витла, когато един чопър за медицинска евакуация излетя от бака, натоварен с няколко ранени пътници. Полетите на медицинските хеликоптери започнаха веднага, след като бурята бе утихнала и корабът бе влязъл в бреговия им обхват. Звукът на витлата промени тембъра си при издигането на хеликоптера, временно пресичайки гледката на мостика; машината се завъртя и изчезна в далечината. Бордът на кораба приличаше на военна зона — и Кемпър се чувстваше като войник, който се връща от фронта.

Огромният кораб мина през пролива и продължи да забавя. Льосюр и лоцманът на пристанище Сейнт Джонс се мъчеха да запазят контрола над тромавия съд: лишена от своите кърмови електродвигатели, „Британия“ имаше маневреността на плаващ труп на кит. Единственото котвено място на Сейнт Джонс, способно да ги приеме, бе в контейнерния порт и когато два помагащи влекача избутаха кораба надясно, дългата, набраздена с ръжда платформа се показа, заобиколена от група гигантски контейнерни кранове. Котвеното място бързо бе освободено от голям танкер, който сега бе спуснал котва в пристанището.

Когато „Британия“ продължи да обръща към котвеното място, Кемпър видя, че кеят напомня на сцена от филм за катастрофа. Имаше дузина линейки, пожарни, ванове на моргата и полицейски коли, готови да поемат мъртвите и ранените, море от бляскащи светлини и далечни сирени.

Кемпър бе изтощен до крайност. Главата му бумтеше и погледът му бе замъглен от недоспиването и безкрайния стрес. Сега, когато дойде краят на изпитанието им, той се замисли за ужасните последици: неизбежното съдебното разследване, свидетелските показания, съдебните процеси, безмилостните медии, срама и обвиненията. Първо щяха да са обвиненията. Знаеше много добре, че той, като шеф по сигурността, заедно с Льосюр, който бе един от най-разбраните хора, с които Кемпър изобщо бе работил, щяха да понесат главния удар. Щеше да е истински късмет, ако се отърват от криминални обвинения, особено Льосюр. Кътър бе оцелял и със сигурност щеше да е от враговете им.

Той погледна Льосюр, наведен над електронните прибори — обсъждаше с пристанищния лоцман действията им. Какво ли си мислеше първият помощник? Знаеше ли какво ги чака? Разбира се, че знаеше, не беше глупак.

„Британия“ сега се движеше на буксир, нетърпелива да влезе в котвеното си място. Отвъд, над кулата, кръжаха още хеликоптери, извън въздушното пространство на кораба, и снимаха непрекъснато. Без съмнение злочестият вид на „Британия“ ставаше достояние на милиони телевизионни зрители в този момент. Това бе най-лошото — или поне най-странното — морско бедствие в съвременната история.

Той преглътна: по-добре да свикваше. Такъв щеше да е животът му отсега нататък: Патрик Кемпър, шеф по сигурността на Първия воаяж на „Британия“. Отсега нататък този етикет щеше да го съпътства и след смъртта му. И съмнителната му слава.

Насили се да прогони тези мисли и се фокусира върху мониторите на кораба. Слава богу, всички системи се бяха стабилизирали — което бе повече, отколкото можеше да се каже за самия кораб. Можеше само да гадае каква гледка представляват от кея: ниските пристанищни отвори и балкони, разбити от океана, десния борд на Палуба 6 — одран и зейнал като консерва от сардина от дясното крило на мостика на „Гренфел“. А вътре положение бе дори още по-лошо. Докато ги теглеха към Сейнт Джонс, Кемпър направи инспекция на долните палуби. Морето бе проникнало през всяко парче стъкло от лявата страна под Палуба 4 — странични отвори, витрини, а също и балкони — водата бе нахълтала в магазините, ресторантите, казината и коридорите със силата на порой, смазвайки и изтласквайки всичко по ъглите, като бе оставила след себе си гледка като след ураган. По-ниските палуби тънеха във вода, останки от храна и мъртви тела. Беше ужасен когато видя колко много хора са убити или са били удавени в наводнението; обезобразените им тела лежаха сред купчини останки, а някои се люлееха на закачалките на полилеите. Като цяло повече от сто и петдесет пътници и екипаж бяха загубили живота си и още поне хиляда бяха ранени.

Влекачът бавно ги докара до необходимото положение. Той чуваше неясно през прозорците на мостика сирените и клаксоните, когато екипите от линейките се втурнаха да поемат стотиците ранени пасажери и екипаж, все още на кораба.

Кемпър изтри лицето си и обходи с очи още веднъж таблото за системите по сигурността. Необходимо му беше да се фокусира върху чудото, че повечето от тях все пак са живи — чудото, което се бе случило на борда точно преди Кериън Рокс. Чудо, което той не можеше да обясни.

Корабът започна да пълзи и да се позиционира по дължина на кея. Големи буксирни въжета, използвани като пружини, бяха спуснати на кея и преметнати върху масивни вързала от група докери. Льосюр се отдалечи от векторния радар.

— Господин Кемпър — произнесе той с изтощен глас, — ще влезем на док след десет минути. Моля да направите съобщението, за което говорихме, отнасящо се до процедурите по евакуацията.

Кемпър кимна, после включи радиоуредбата и заговори в микрофона:

— Внимание, отнася се до всички пътници и до екипажа: Корабът влиза на док след десет минути. Първо ще бъдат евакуирани сериозно ранените. Повтарям: първо ще бъдат евакуирани сериозно ранените. Всички останали трябва да останат в каютите си или да изчакат в театър „Белгрейвия“ следващите инструкции. Благодаря ви.

Кемпър чу собствения си глас как отеква по радиоуредбата на мостика и едва го позна. Звучеше сякаш говори мъртвец.