Кошерът на Хелстрьом

2

Нисичък на ръст мъж, с привидно младежко лице, слушаше внимателно, докато Меривейл запознаваше Дипиъкс със случая. Беше понеделник сутрин, още нямаше девет часа и ниският мъж — Едуард Джанвърт — беше изненадан от това ранно съвещание, по въпрос, за който се знаеше толкова малко. Очевидно Агенцията срещаше известни затруднения по случая.

Джанвърт, когото повечето от колегите му наричаха Дребосъка — название, към което изпитваше зле прикрита неприязън — беше не по-висок от четири фута и девет инча и в не една и две операции на Агенцията бе изпълнявал ролята на невръстен юноша. Сега обаче, свит в огромното кресло в кабинета на Меривейл, той се гърчеше в напразни догадки.

Случаят, както осъзнаваше Джанвърт, не беше от най-простите и още от самото начало пробуждаше подозренията му. Целта им беше някакъв ентомолог на име доктор Нилс Хелстрьом и съдейки по това, колко внимателно подбираше изразите си Меривейл, този Хелстрьом очевидно имаше приятели по висините. В подобни случаи винаги бе претъпкано с палци, чието настъпване предпазливо трябваше да се избягва. Нямаше никакъв начин да се избегне политиката в нито един от случаите, с които се занимаваше Агенцията, още повече че разследването на тези случаи винаги на определен етап придобиваше икономически характер.

След като повика Джанвърт, Меривейл обясни че се налага да изградят втора група, като резерва ако се наложи допълнителна подкрепа при разследването на случая. Някой, който да е готов за действие още при първото повикване.

Значи предвиждат жертви, помисли си Джанвърт.

Той погледна незабелязано към Кловис Кар, чиято почти момчешка фигура се губеше в съседното дълбоко кресло. Джанвърт предположи, че Меривейл е обзавел по този начин кабинета си само за да му придаде атмосферата на някой тежкарски лондонски клуб. Което напълно щеше да се връзва с тежкарския му английски акцент.

„Дали се досещат за нас двамата с Кловис?“ — зачуди се Джанвърт, донякъде унесен от равномерния тон, с който бъбреше Меривейл. За Агенцията, любовта бе оръжие, което трябваше да се използва когато и където може. Джанвърт се помъчи да откъсне очи от Кловис, но все поглеждаше към нея, въпреки волята си. И тя беше нисичка като него, може би само с половин инч по-висока, имаше черни коси, дребничко, закръглено лице и бледа, северняшка кожа, която поруменяваше още при първия допир със слънчевите лъчи. Имаше мигове, в които Джанвърт чувстваше, че любовта му към нея се превръща в почти непреодолима болка.

Меривейл тъкмо описваше „прикритието на Хелстрьом“ — както го бе назовал — което в конкретния случай се оказа създаване на документални филми за живота на насекомите:

— Дяволски любопитно, не мислите ли? — запита ги той.

За първи път от четири години насам — откакто бе започвал работа в Агенцията — Джанвърт искрено желаеше да напусне. Беше постъпил тук някъде в края на трети курс на юридическия, през лятото, когато работеше като чиновник към Министерството на правосъдието. Веднъж, в библиотеката, където го бяха настанили на работа, се натъкна на забравена папка с документи. Любопитството го накара да надзърне вътре и за негова изненада, оказа се, че документите са със строго поверителен характер и касаят деликатни въпроси около интимния живот на някакъв преводач в чуждо посолство.

Първата реакция на Джанвърт към съдържанието на документа бе гняв. Гняв към правителството, което все още не се гнусеше да си мърси ръцете с подобни долнопробни форми на шпионаж. Имаше нещо в този документ, което го караше да мисли, че се касае за мащабна и доста сложна операция от страна на неговото собствено правителство.

Джанвърт попадна в юридическия след като преживя бурните години на младежките протести. В началото вярваше, че законът е единственият изход за много човешки проблеми, но с течение на времето се увери, че това са измамни надежди. Именно законът го бе довел до папката в библиотеката, с нейното проклето съдържание. И както често се случваше, една случка повличаше след себе си втора, без някаква видима причинно-следствена връзка. В конкретния случай, просто го заловиха, докато четеше документите.

Това, което последва, беше само един фарс. Първо го притиснаха, използвайки какви ли не способи, но с една единствена цел — да го завербуват за същата тази Агенция, чието дело бяха споменатите документи. Обясниха му, че произхождал от добро семейство и този довод му се стори почти забавен — особено, когато споменаха, че баща му бил известен бизнесмен (всъщност, притежаваха железария в едно малко градче).

Следващата стъпка беше да му предложат парично възнаграждение, при това в такива приказни размери (плюс всички възможни разходи), че той наистина започна да се колебае. Обсипаха го с изненадващи хвалебствия за неговите способности и възможности, но Джанвърт ясно си даваше сметка, че е твърде далеч от този рисуван със съвсем конкретна цел идеализиран образ.

Накрая свалиха ръкавиците. Заявиха му съвсем недвусмислено, да не разчита на каквото и да било назначение в правителствено учреждение. И тук го настъпиха по болното място, тъй като за никой около него не беше тайна, че Джанвърт бе спрял избора си на Министерството на правосъдието. Накрая се съгласи да сътрудничи в продължение на няколко години, стига да му позволят да завърши юридическото си образование. По това време вече се познаваше с Дзюл Перюджи — дясната ръка на самия Шеф — и Перюджи бе изразил пълна подкрепа на плановете му.

„Агенцията има нужда от служители с юридическо образование — каза тогава Перюджи. — Има моменти, в които такива хора са ни жизнено необходими.“

Ала следващите думи на Перюджи завариха Джанвърт неподготвен.

„Казвали ли са ви, че можете да минете за тинейджър? Това е много полезно, особено като се има пред вид и образованието ви.“

Очевидно Перюджи не бе доизказал докрай мислите си.

Но истината беше, че Джанвърт така и не успя да завърши юридическия. Непрестанно му намираха работа. „Може би догодина, Дребосък. Сам виждаш, колко разчитаме на теб точно сега. Затова, искам ти и Кловис…“

Ето така за пръв път се срещна с Кловис, която също притежаваше младежки вид. В едни случаи му беше сестра, при други двамата се представяха за избягали деца, чиито родители „не ги разбирали“.

Доста късно Джанвърт започна да осъзнава, че документите, на които се бе натъкнал и прочел, са били далеч по-опасни отколкото бе предполагал в началото и че другата алтернатива — в случай че бе отказал да постъпи на работа в Агенцията — щеше да е кротък отдих на дъното на някое затънтено тресавище. Никога не бе участвал в „заблатяването“, както го наричаха ветераните в агенцията, но знаеше със сигурност, че и такива неща се случват — от време на време.

Агенцията.

Никой никога не я наричаше по друг начин. Икономическите операции на Агенцията, проследяването и останалите форми на шпионаж само бетонираха начеващия цинизъм на Джанвърт. Вече гледаше на света без маска и неведнъж си повтаряше, че преобладаващата част от неговите сънародници все още не осъзнават, че държавата в която живеят и която възхваляват всъщност е полицейска. И това беше неизбежно последствие още от онези далечни времена, в която е възникнала първата полицейска държава и е постигнала пълно господство върху някаква част от света. Единственият начин да се противопоставиш на тази полицейска държава бе като създадеш друга полицейска държава. Двамата с Кловис Кар бяха напълно единодушни по този въпрос. Всичко, което ставаше в обществото, за тях бе само изява на съществуващата полицейска държава.

„Живеем във времето на полицейските държави“ — заяви веднъж Джанвърт.

Двамата се бяха споразумели да напуснат Агенцията при първия удобен случай. Нямаше никакво съмнение, че зад подобни действия се криеше смъртна заплаха. Щяха да се нуждаят от нови документи и да прекарат остатъка от живота си на някое тихо местенце, под непрестанната заплаха да бъдат открити. Агентите напускаха службата само по два начина — или с краката напред, или биваха пенсионирани и настанявани в специално охраняван район. Понякога просто изчезваха, а сред колегите им неизвестно откъде плъзваше внушението да не задават излишни въпроси. По-опитните разпространяваха слуха за съществуването на потаен чифлик — със сигурност не чифликът на Хелстрьом. Изглежда ставаше дума за нещо като пенсионно селище, но без точно определени координати. Едни твърдяха, че се намирало в северна Минесота. Говореше се за високи телени огради, охрана, кучета, площадка за голф, тенис кортове, плувни басейни, великолепни условия за риболов в езеро, бунгала за посрещане на „гостенки“ и дори къщички за семейни двойки. Но без деца. Да имаш деца в Агенцията бе равносилно на смъртна присъда.

Кар и Джанвърт бяха твърдо убедени, че ще имат деца. Решиха, че е най-безопасно да избягат, когато изпълняват някоя задача зад граница. Фалшиви паспорти, нови лица, пари, познания по езика — всичко това бе постижимо освен едно — все не им се отдаваше подходящ случай. Но въпреки това те не се отказваха от мечтата си — въпреки че работата отнемаше всичкото им свободно време. Все някой ден щяха да получат тази възможност.

Джанвърт се стресна в мислите си и се помъчи да хване изгубената нишка на разговора. Дипиъкс възразяваше нещо на Меривейл. Ставаше дума за някаква млада жена, която се опитвала да избяга от чифлика.

— Портър е абсолютно сигурен, че не са я убили — заяви Меривейл. — Прибрали са я обратно в хамбара, където според различни сведения се помещава снимачното студио на Хелстрьом.