Кошерът на Хелстрьом

8

Рано привечер Дипиъкс отново си припомни една от последните среща с Меривейл. Едва ли точно сега това имаше значение, но той бе започнал да се пита колко ли са изгубените агенти до момента по случая Хелстрьом. Меривейл беше наистина хитра лисица — и този негов досаден английски акцент. Понякога дори изглеждаше, че се възхищава, макар и отстрани, на Хелстрьом. Всъщност, за Меривейл бе съвсем типично да се възхищава от преуспелите в живота, само че често това възхищение се примесваше със страхопочитание. Колкото по-близо се намираше Меривейл до успеха, толкова повече растеше и неговият страх.

Затворената от три страни, долина продължаваше да се пече от лъчите на залязващото слънце. Дипиъкс почувства, че му се доспива и на няколко пъти неусетно притвори очи.

Опита се да се съсредоточи върху постройките на чифлика. Ако можеше да се вярва на доклада, Хелстрьом бе някъде долу, в една от сградите. Нямаше никакъв начин това предположение да бъде потвърдено.

Защо ли Меривейл се възхищаваше от Хелстрьом?

Внезапно, почти оглушителен трясък накара Дипиъкс да подскочи. Нещо се движеше в далечния край на хамбара-студио. На площадката отпред бе изкарана странна на вид количка. Напомняше на старите перонови колички за багаж, с дръжка отзад. Имаше висока телена ограда и гумени колела. Някъде от вътрешността на сградата долетя протяжна и писклива команда, но Дипиъкс така и не съумя да различи отделните думи. Един от изразите донякъде му заприлича на „натовари багажа“, но не беше напълно сигурен.

Млада жена се появи през вратата на студиото и застана пред количката. В първия миг Дипиъкс си помисли, че е съвсем гола. Погледна през бинокъла, за да установи, че жената носи само чифт тесни гащета в телесен цвят. Нямаше нито сутиен, нито блуза. Краката й бяха обути в сандали.

Докато я разглеждаше през бинокъла, жената се наведе и вдигна ръчката за управление, която стърчеше между предните колела. Имаше стегнати гърди с тъмни на цвят зърна. Разглеждаше я толкова напрегнато, че за малко да пропусне втората жена, облечена по съвсем същия начин, която бе заела място до първата. ДВете жени си приличаха, сякаш бяха сестри, но нямаха нищо общо с описанието на жените, които бяха назначени за заместници в компанията на Хелстрьом. Косите им бяха златисто руси.

Жените стиснаха здраво ръчката, вдигнаха напречния й край пред себе си и задърпаха количката към северната врата. Движенията им издаваха тревога и нетърпение, което беше в пълно противоречие с дългото очакване, на което се бе наслаждавал контейнерът пред вратата. Едва ли количката беше изкарана с някаква друга цел. Явно се бяха отправили за да приберат контейнера. Какво съдържаше проклетият сандък? И защо двете жени бяха почти голи? Спомни си усилието, с което мъжете от камиона бяха преместили контейнера и се зачуди как ли тези млади жени възнамеряват да вдигнат същия този контейнер на количката. Най-вероятно щяха да дойдат и други на помощ.

С нарастваща изненада той проследи как жените отварят вратата, изтикват количката до контейнера, спускат единия й край и пренасят контейнера върху нея. Вдигнаха товара с такава очевидна лекота, че той ахна от изненада. Жените изгубиха с товара далеч по-малко време, отколкото двамата мъже от камиона. С бързи и опитни движения те вдигнаха капака на количката и затичаха обратно към хамбара, а движенията им бяха все така нервни и напрегнати. Не след дълго се разнесе и познатият трясък. Може би врата?

Дипиъкс пресметна, че сцената бе продължила не повече от пет минути. Изумително! Видял бе живи амазонки! Но не, телата им притежаваха съвсем нормални пропорции. Какво се криеше в този чифлик — смахнати мускулести здравенячки и любителки-нудистки? Или имаше друга причината за голотата им? Каквото и да беше, едва ли щеше да се понрави на Дипиъкс. Действията на двете жени издаваха професионализъм и богат опит. Това не бяха мускулести фанатички. По-скоро приличаха на две работнички, излезли да си свършат работата, без излишни приказки и помайване. Но защо трябваше именно жени да вършат подобна работа?

Още едно от проклетите скрити послания!

Дипиъкс погледна часовника си — по-малко от час до залез слънце. Долината и чифликът бяха потънали в своето привидно, но някак тревожно спокойствие. След краткия изблик на човешка активност мястото изглеждаше още по-опустяло.

Какво, по дяволите, имаше в контейнера?

Слънцето опря в скалистия връх вляво от него и долината внезапно се изпълни със сенки, докато тревите и храстите на отсрещния хълм заблестяха с отразена светлина. Дипиъкс знаеше, че се намира в чудесно прикритие, заврян в тъмния храсталак. Той въздъхна и за кой ли път си повтори, че ще изчака падането на мрака, преди да се оттегли назад. Това място притежаваше зловещата атмосфера на клопка. Пропълзя бавно назад, към вътрешността на храстите и погледна наляво, към откритата местност, която му предстоеше да пресече. Падащите почти косо слънчеви лъчи къпеха полето в златиста светлина, с леко оранжев оттенък. Криволичещата, смачкана пътека в тревата се очертаваше по-ясно от всякога.

„Какъв глупак съм, че дойдох по този път“ — помисли си той.

В какво ли е сгрешил Портър?

Внезапно го завладя отчаяние. Странните мускулести тела на полуголите жени, постоянното и дразнещо бучене, идещо откъм хамбара, недоизказаните предупреждения в разговорите с Меривейл и докладите, лишената от живот долина, на фона на спокойно пасящите в равнината стада (защо бяха толкова далеч?) — всичко това го караше да чака с нетърпение падането на нощта. Лежа неподвижно почти час, вперил поглед в долината, но изпълнен с неясни страхове.

Светлината на деня отслабна съвсем. Низко на запад небето придоби виолетов оттенък, който нагоре прерастваше в пламтящо оранжево. Хълмовете на долината се скриха от мътноватия здрач и вече не можеше да определи, дали различава наистина отделните детайли или ги възстановява по памет. Никаква светлинка не идеше от хамбара и чифлика. Видимостта намаля до няколко крачки, но когато изпълзя от храсталака, небето бе обсипано със звезди, а хоризонтът на север грееше с бяло сияние. Някъде там беше Фостървил. Но в чифлика все още не се виждаха никакви светлини.

Още едно неразгадано послание.

Дипиъкс плъзна ръка зад себе си, за да се увери, че не се е закачил за храста, сетне бавно се надигна. Чувстваше гърба си напрегнат. Придърпа раницата, измъкна сандвича, разви хартията и отхапа от него, докато се ориентираше наоколо. Сиянието на Фостървил беше чудесен ориентир. Сандвичът повъзстанови силите му, той отпи дълга глътка от шишето и го прибра в раницата.

Усещането за опасност все още не го напускаше.

Изглеждаше толкова нелогично, че го дразнеше, но Дипиъкс бе свикнал да се доверява на предчувствията си. Това усещане извираше от всичко, което бе научил за това място — всичко, което бе чул и видял, а също от онова, което не бе чул, или видял. Навсякъде, накъдето погледнеше, четеше само една дума — опасност.

Разкарай се оттук, рече си той.

Той завъртя ръка, за да надзърне във фосфоресциращия циферблат на часовника, ориентира се по стрелките и пое през полето. След като излезе иззад дърветата, видимостта значително се подобри и Дипиъкс огледа участъка от гъста, висока човешки бой трева, който му предстоеше да пресече.

Местността тук бе неравна и често се препъваше в тревата. На няколко пъти заравя обувки в праха и се налагаше да спре, за да подтисне дразнещото желание за кихане. Струваше му се, че се движи необичайно шумно през тревистия участък, но когато спря, за да си отдъхне, до ушите му достигна успокояващият шепот на вечерния вятър. Кожата му гореше от честите докосвания с тревата. Всяко забавяне го дразнеше и той неусетно ускори крачка. Нещо в него непрестанно му внушаваше да бърза.

Ориентираше се чудесно по фосфоресциращия циферблат на часовника и блестящото небе. Не беше никак трудно да открива стеблата на разпръснатите в полето дървета и да ги заобикаля. Още малко и щеше да излезе на животинската пътечка. Когато стъпи на малко по-утъпкана почва той се наведе и прокара по нея ръка, проследявайки позагладените вдлъбнатини от копитата. От доста време не беше минавал елен по тези места. Следите бяха много стари, забелязал го бе по-рано, но сега и този признак се прибави към цялостната странна картина.

Дипиъкс понечи да се изправи, за да продължи напред, когато долови далечен свистящ звук в полето зад него. Наостри слух и погледна в посоката, от която идеше шумът. Не приличаше нито на стъпки, нито на полюшвана от вятъра трева. Дори нямаше точно определено местонахождение — просто някъде зад него. Сиянието на звездите в небето стигаше колкото да се виждат сенките на далечните дървета. Звукът се усилваше и Дипиъкс долови в него заплаха. Сега вече не беше свистящ, а по-скоро напомняше на зловещо бръмчене. Той се изправи, обърна се с гръб към шума и се затича по пътеката. Откри, че може да я следи с очи, ако гледа под ъгъл спрямо нея.

Не след дълго се изравни с плътната редица дръвчета, светлината съвсем намаля и се наложи да забави ход, за да следва хода на пътеката. На няколко пъти за малко да я изгуби, та се налагаше да я намира пипнешком. Помисли, че няма да е зле, ако извади фенерчето от раницата, но бръмченето зад него се усилваше непрестанно, сега вече примесено и със съскане. Откъде идеше този звук? Кой знае защо в главата му изникна представата за стотици преследващи го в полето кринолини и той почти се засмя, но си припомни за полуголите амазонки от чифлика. Нищо смешно нямаше в мисълта за тях, дори облечени във въображаемите кринолини.

Беше скрил велосипеда в храсталаците където ловната пътека пресичаше тесен черен път. Пътят извиваше покрай един невисок хълм и се спускаше надолу към равнината, където беше паркиран фургона. Велосипедът бе снабден с динамо и фар и Дипиъкс си обеща, че ще го включи и ще завърти педалите като побъркан.

Не се ли усилваше звукът зад него? Какво, по дяволите, би могло да издава подобен звук? Някое същество? Може би птица? Съскането вече идваше от двете му страни, сякаш го обгръщаха фланговете на невидима армия. Дипиъкс бе завладян от увереността, че навсякъде в тревата около него се спотайват безброй невидими същества. Опита се да ускори крачка, но беше твърде тъмно и непрестанно на пътя му се изпречваха дървета.

Какъв беше този звук?

Тялото му бе лепкаво от пот, страхът стягаше гърдите му.

Отново се помъчи да ускори крачка, препъна се и падна. И в този миг съскането изчезна. Дипиъкс замря в тревата, ослушвайки се напрегнато. Нищо. Какво означаваше това? Липсата на звука му се струваше дори по-страшна от доскорошното му присъствие. Той се надигна предпазливо и в същия миг звукът се появи отново. Идваше от двете му страни и отзад. Завладян от ужас, Дипиъкс се запрепъва отново напред, блъсна се в няколко дървета, изгуби пътеката и отново я откри.

Къде беше проклетият път, край който бе скрил велосипеда?

Звукът неумолимо пълзеше пред него, заплашвайки да го затвори в невидимия си обръч. Дипиъкс спря задъхан, порови в раницата и измъкна фенерчето. Защо не беше взел пистолет? Можеше да се въоръжи поне с някой джобен модел, като онзи, с който Тимиена не се разделяше никога. Мамка му! Какъв беше този звук? Поколеба се, дали да включи фенерчето и да го завърти в кръг пред себе си. Как можа да тръгне невъоръжен! Не. Нали се представяше за любител на птици. С мъка си поемаше дъх. Краката го боляха.

Измина няколко крачки, преди да осъзнае, че е излязъл на пътя. Спря и се опита, да се ориентира в тъмното. Някъде тук бе напуснал пътеката. Едва ли щеше да е далеч храсталакът с проклетото колело. Не можеше да е далеч. Да включи ли фенерчето? Звукът се приближи още повече. Колелото трябва да е надясно. Той протегна ръце, навлезе в гъстите шубраци и неочаквано се блъсна в твърдата метална рамка.

Дипиъкс прокле шепнешком, изправи се, вдигна колелото и се подпря на него. Сега вече различаваше малко по-ясно пътя и изведнъж си помисли, че ще се почувства далеч по-добре, когато се метне на седалката и запраши обратно към фургона и Тимиена. Но свистенето и бръмченето ставаше все по-настойчиво и идваше съвсем отблизо! По дяволите всичко! Той издърпа фенерчето от колана си и натисна бутона. Лъч светлина проряза мрака и се заби в отсрещните дървета. В осветения кръг стояха три млади жени, облечени досущ като амазонките от чифлика, с тесни шорти и сандали, но лицата им бяха скрити зад блестящи черни стъкла, които приличаха на водолазни маски. Всяка една носеше дълга раздвоена накрая пръчка. Кой знае защо тези пръчки му заприличаха на чудновати антенни устройства, но краищата им сочеха право към него и от тях се излъчваше неприкрита заплаха.