Кошерът на Хелстрьом

26

Перюджи стовари прашния куфар върху леглото в стаята на мотела, построен в покрайнините на Фостървил. Освен куфара носеше само малка чанта и калъфа на фотоапарата, в който бе монтирана радиостанцията. Калъфа окачи на облегалката на стола. Точно така обичаше да пътува — с малко багаж, без излишна суетня по летищата и без да привлича нечие внимание. Макар да бе доста висок на ръст, отдавна се бе приучил да бъде максимално незабележим за останалите. Най-често се възползваше от умението си по време на път.

Цяла сутрин бе необходима на поддържащата група за да се разположи в планината на север от града, където съществуваше пряка радиовръзка не само с мотела, но и с чифлика в долината. Перюджи вече бе прегладнял, но първо трябваше да свърши още някои неща. Огледа внимателно стаята, мебелирана в типичен западняшки стил — тъмно лакирано дърво, покрито с грубовата на вид дамаска. Отвсякъде лъхаше на пестеливост. Той въздъхна и се отпусна в креслото, което жално изскърца под тежестта му. Опипа за телефона и набра номера на рецепцията.

Да, знаят телефона на помощник-шерифа. Има ли някакви проблеми?

Перюджи обясни, че идвал по поръчка на компанията, в която работи, за да поиска издирването на изчезнал в района свой колега. Нищо особено. Наложи се да изслуша натрапените обяснения за това, че местната полицейска служба се състояла само от помощника, но пък колко добър човек бил той. Полицейската служба била на другия край на града. След като отвърна с неясни междуметия на няколко поредни опита за допълнителна информация, Перюджи най-сетне получи нужния номер и от рецепцията незабавно го свързаха с полицейската служба на помощник-шерифа. Две минути по-късно той вече обсъждаше проблема с помощник-шериф Линкълн Крафт — мъж с равен, безизразен глас.

— Абсолютно сигурни сме, че е изчезнал — настояваше Перюджи. — Карлос трябваше да се върне на работа в понеделник, а днес е петък. Това е съвсем нетипично за него. Карлос е изключително акуратен работник.

— И жена му също? — запита Крафт недоверчиво.

— Мъжете често взимат жените си на излет — рече Перюджи. Чудеше се, дали не звучи малко наивно за местния представител на властта.

Но Крафт изглежда не бе забелязал насмешката.

— Да, сигурно е така — отвърна той. — Но не е ли малко странно, че компанията ви е изпратила да търсите тези хора.

— Карлос бе един от най-важните ни сътрудници — обясни Перюджи. — Не можем да си позволим да го изгубим. Конкуренцията само това чака, нали знаете.

— Чувал съм. С какво казахте, че се занимавате?

— Аз съм вице-президент на компанията за фойерверки „Блу девил“ от Балтимор. Тя е една от най-големите в страната. А Карлос беше търговски представител.

— Беше? — попита Крафт. — Имате ли причини да смятате, че го е загазил сериозно?

— Нищо конкретно — излъга Перюджи. — Само че той не е от хората, които биха изчезнали по този начин.

— Разбирам. Вероятно зад всичко това има някакво съвсем просто обяснение, но все пак ще видя какво мога да направя. Какво ви кара да смятате, че е изчезнал тъкмо в нашия край?

— Получих писмо от него. В него се споменаваше някаква долина в близост до Фостървил, където смятал да наблюдава люспест пъдпъдък.

— Какво да наблюдава?

— Люспест пъдпъдък. Има го по този край.

— Той ловец ли е? Може би е станал инцидент по време на лов и сега…

— Не ходи на лов за птиците, а ги наблюдава и изучава живота им. Карлос е аматьор-орнитолог.

— А, от онези. — Крафт говореше така, сякаш ставаше дума за някакво сексуално отклонение. — Как казвате се наричала долината?

— Стражевата долина. Знаете ли къде е?

Последва толкова продължителна пауза, че Перюджи съвсем изгуби търпение.

— Чувате ли ме, мистър Крафт? — запита той.

— Да, чувам ви.

— Знаете ли къде е долината?

— Да. Сега принадлежи на Хелстрьом.

— На кой? — запита престорено Перюджи и остана доволен от добре изиграното невежество.

— Там живее доктор Хелстрьом. Долината е негова. Знаем се от дълги години.

— Аха. Е, може би добрият чичо доктор няма да има нищо против, ако се поразровим малко из долината му.

— Той не е доктор по медицина — отвърна Крафт. — Занимава се с насекоми. Изучава ги. И снима филми за тях.

— Не че има някаква разлика — заяви Перюджи. — Ще се погрижите ли да бъде даден ход на издирването, мистър Крафт?

— Трябва да дойдете тук и да подпишете официална молба — отвърна Крафт. — Иск за издирване на изчезнал. Някъде тук имах готов формуляр. Да си призная, не сме имали подобен случай, откакто момичето на Енджилъс се изгуби в планините. Но тогава нямаше нужда да се пуска иск.

Перюджи изслуша внимателно отговора и за първи път се усъмни в лоялността на човека отсреща. Спомни си, че в документите на Агенцията се споменаваха доста голям брой изчезнали в района за последните петнадесет години. За всеки един имаше някакво обяснение, но въпреки това… Стори му се, че долавя известна нервност зад привидно равнодушния глас на Крафт. Защо да не го поразпита малко?

— Надявам се, — поде Перюджи, — че мястото на доктора не крие някакви опасности. Не отглежда отровни насекоми, нали?

— Може да му се намира някой скорпион — рече Крафт и гласът му се разведри. — Понякога ухапванията им са доста неприятни. Имате ли снимки на изчезналите?

— Разполагам със снимката на Карлос и жена му, която държеше на бюрото си.

— Чудесно. Донесете я тук. С фургон ли казахте, че са дошли?

— Да, додж, от онези фургони за излет. Карлос много се гордееше с него.

— Такова нещо не изчезва толкова лесно — отбеляза Крафт.

Перюджи се съгласи и запита къде е полицейската служба.

— Имате ли кола? — поинтересува се Крафт.

— Наех в Клемат Фоулс.

— Май Карлос наистина е бил важна клечка във вашата компания.

— Вече ви казах, че е така — отвърна Перюджи, без да прикрива раздразнението си.

— И ви изпратиха със самолет чак от Балтимор само за да го търсите?

Перюджи погледна удивено слушалката. Какво ставаше с това провинциално ченге? Отново долепи слушалката и отвърна:

— Карлос бе поел връзките със западния бряг. Крайно належащо е да го открием колкото се може по-скоро. Ако нещо му се е случило, трябва незабавно да го заменим. Всеки момент ще се вдигнат продажбите. Вече разговарях с пътната полиция в Сейлъм. От там ме посъветваха да се обърна за помощ към вас.

— Одеве не споменахте ли, че сте взели кола под наем от Клемат Фоулс?

— Пристигнах там с чартърен полет — обясни Перюджи и зачака с нарастващ интерес отговора на Крафт.

— Чартърен полет? Божичко. Можехте да долетите направо тук и да се приземите на поляната, дето я използваме за тази цел. Защо не го направихте?

„Значи и двамата сме излезли на лов за информация“ — помисли си Перюджи. Добре. Зачуди се какво ли би казал Крафт, ако научи, че Перюджи бе изпуснал връзката в Портленд и се наложи да иска среща със своите хора в Клемат Фоулс.

— Никак не ги обичам тези провинциални летища — обясни той.

— Е, не мога да ви виня, но нашето е много приятно. Попълнихте ли формуляр в щатския полицейски отдел в Сейлъм? — гласът на Крафт бе внимателен, опипващ.

„Бива си го да разпитва“ — рече си Перюджи. Това провинциално ченге не беше глупаво.

— Да, разбира се. Карлос бе уредил да откарат фургона му в Портленд и е тръгнал от там. Щатската полиция вече започна издирването. Разполагат с копия от снимката.

— Така, така. Тия фойерверки май носят доста печалби — промърмори Крафт. — Вашите хора хич не жалят парите — чартърни полети и какво ли не още.

Перюджи обмисли думите на другия и реши, че е време да възприеме малко по-твърд тон.

— Ние държим на хората си, мистър Крафт. Надявам се, че ще започнете издирването колкото се може по-скоро. А сега, как да стигна до полицейската служба?

— В мотела сте, нали?

— Да.

Крафт го посъветва да излезе на паркинга пред мотела, да поеме надясно: „все едно, че е тръгнал за Лейквю“ докато излезе на шосе номер 14. „Там ще завиете наляво и ще видите новият търговски център. Сградата е висока и се вижда от шосето. Полицейската служба е на втория етаж. Всички знаят къде е.“

— Тръгвам веднага.

— Само за минутка, мистър Перюджи — прекъсна го Крафт. — Случайно да носите със себе си фойерверки или сигнални ракети?

— Разбира се, че не! — възкликна възмутено Перюджи, като не пропусна да отбележи, че Крафт бе запомнил името му правилно. Нима смяташе, че не познава щатските наредби за пренос на фойерверки? — Ние изпращаме стоката само по легални канали, помощник-шериф Крафт. Нашите търговски представители предпочитат да използват рекламни брошури и снимки на отделните образци. Ако нарушаваме законите, дълго няма да изкараме в този бизнес. Намирам въпроса ви за доста интересен, обаче.

— Просто исках да се уверя, че познавате закона — обясни Крафт. — Тук не гледаме с добро око на пришълци, които твърдят, че нашите хора са в състояние да причинят каквато и да било неприятност на някой турист. Трябва да сте доста…

— Нищо подобно не съм казвал — прекъсна го Перюджи. — Толкова по-странно е, че го казвате вие, помощник-шериф Крафт. Ще бъда в кабинета ви след десетина минути.

— Добре — отвърна Крафт след кратко мълчание. — Не забравяйте снимката.

— Не съм и помислял.

Перюджи окачи слушалката и впери замислен поглед в телефона. След това поиска да го свържат с щатската полиция в Сейлъм и предаде, че е разговарял по телефона с помощник-шериф Линкълн Крафт. Поинтересува се има ли нещо ново при тях. Съобщиха му, че няма. Отново се свърза с рецепцията, поиска да наберат Балтимор и от справки се поинтересува за телефонния номер на ФБР. Това беше предварително уточнен кодов сигнал, който означаваше, че изпитва недоверие към местния полицейски представител и Агенцията ще трябва да поиска съдействие от ФБР.

Когато приключи, Перюджи притисна с пръст копчето на ръчния си часовник и почувства леко пулсиране върху кожата на китката, което сочеше, че разположените в планината над града групи са заели местата си и следят неговия сигнал. Всичко се развиваше според плана. Време беше да поразмърда Хелстрьом в леговището му.