Кошерът на Хелстрьом

57

При следващата врата Джанвърт спря и опря ухо в гладката повърхност. От другата страна се чуваха равномерни, отчетливи удари — вероятно от някакъв вид машина. Ударите бяха придружени от пронизително съскане. Джанвърт натисна дръжката, открехна леко вратата и надникна. Помещението пред него бе с далеч по-скромни размери от предишното. Таванът беше нисък и вратата се отваряше на равнището на пода. В стаята цареше сумрак, от тавана едва мъждукаха розови осветителни тръби, а точно пред него, върху ниски маси беше подреден лабиринт от преплетени стъклени тръби, по които се носеше някаква ярко оцветена и хвърляща отблясъци течност. Загледан в нея, в първия миг той пропусна да забележи онова, което лежеше между стъкларията върху повърхността на масите.

Когато най-сетне погледна към странния обект, първоначално умът му отказваше да възприеме видяното. Върху всяка една от масите бе разположен сегмент от човешко тяло, приблизително от кръста до коленете. Някои от тези сегменти бяха мъжки, други — женски. Сред женските имаше и такива, чийто кореми бяха издути от напредналата бременност. Отвъд горната и долната граница на тези човешки ампутати нямаше и следа от плът — само стъклените тръби с пулсиращата разноцветна течност. Да вярва ли на очите си?

Джанвърт се прокрадна в залата, протегна ръка и докосна един от ампутатите — беше мъжки. Кожата бе съвсем топла! Той отдръпна ръка и преглътна горчивата жлъчка, появила се в устата му. Сетне бавно отстъпи назад към вратата, неспособен да откъсне очи от гледката пред себе си. Това бяха живи ампутати от човешка плът. Нямаше никакво съмнение!

Някакво раздвижване в далечния край на помещението привлече вниманието му. Няколко души крачеха тържествено между масите, навеждаха се и изучаваха внимателно ампутатите и стъклените тръби. Ужасяваща, карикатурна картина на доктори, тръгнали на визитация. Джанвърт побърза да се шмугне в тунела преди да са го забелязали, затвори вратата и изчака няколко минути, опрял чело в хладната метална повърхност.

Ампутатите в помещението зад стената можеха да служат само за едно — за възпроизвеждане. След всичко, на което бе станал свидетел, едва ли имаше някакво друго обяснение. Мисълта, че и неговото тяло може да бъде подложено на подобна гавра, го накара да потрепери. Коленете му се подгънаха безсилни да издържат тежестта на тялото му. Възпроизвеждащи ампутати!

Някъде далеч под него се разнесе глух удар и въздухът в тунела се раздвижи. Чуваше се шляпането на множество боси крака.

Открили са ме!

Завладян от ужас, той дръпна отново вратата, промуши се вътре и я затвори. Този път членовете на медицинската процесия го забелязаха, но успяха само да се изправят изненадани преди Джанвърт да ги покоси с парализатора. Той се втурна през кошмарната стая, като избягваше да гледа към ампутатите. В другия край имаше врата, зад която се виждаше по-голямо помещение, изпълнено с хора. Все още обхванат от ужас, Джанвърт свърна вляво, блъскайки грубо хората на пътя си, без да се тревожи от бъркотията, която създаваше. Пътят зад него заприлича на човешки водовъртеж. Едни махаха развълнувано с ръце, други — по-малобройни — издаваха протяжни звуци, а една от жените дори извика съвсем разбираемо: „Ей,ти! Ей,ти!“

Когато наближи входа на асансьора, Джанвърт блъсна някакъв мъж от пътя си и скочи в една кабина, поела нагоре, а хората отвън го проследиха с озадачени погледи.

В кабината, освен него имаше две жени и един мъж. Едната жена приличаше на Фанси, само че беше доста по-възрастна от нея, а другата — за негова изненада — бе съвсем руса, нещо рядко срещано във вътрешността на Кошера. Мъжът, съвсем обезкосмен и с тясно, лисиче лице, кой знае защо му напомняше на Меривейл. И тримата го разглеждаха с нескрито любопитство и душеха шумно въздуха. Изглежда ги изненадваше миризмата, която Джанвърт издаваше.

Гонен от надигащата се в него паника, Джанвърт насочи оръжието към мъжа, покоси го, а след това и жените. Тримата се строполиха на пода тъкмо когато минаваха покрай поредния отвор. Някаква дебелана с едри гърди и кръгло, безизразно лице се опита да влезе, но Джанвърт я спря с ритник в гърдите и тя се просна върху хората зад нея. Кабината подмина следващите няколко отвора без никакви инциденти. На четвъртото ниво от началото на изкачването Джанвърт изскочи навън, разбута тълпата и се насочи към един страничен коридор, който го привлече с това, че е съвсем пуст. Двама от мъжете, които бе съборил, скочиха и се опитаха да го преследват, но той ги повали с кратък откос, после свърна вляво, продължи напред, сви вдясно и се озова в главната галерия, неколкостотин метра по-надолу. На мястото, където се беше отклонил вече се бе събрала малка тълпа.

Джанвърт поприкри оръжието с тялото си и закрачи по-бавно в обратна на тълпата посока, дишайки учестено. Докато вървеше надолу по коридора, ослушваше се напрегнато за приближаващи преследвачи. Постепенно шумът зад него утихна, поуспокоен Джанвърт пресече тунела и пое в някакъв страничен коридор, който се изкачваше постепенно нагоре. На около стотина метра по-нататък коридорът се съединяваше с друга галерия и точно на кръстопътя имаше отвори за асансьор. Джанвърт прекоси галерията без да го забележат и се вмъкна в първата кабина нагоре. Още щом стъпи вътре и кабината ускори ход. Огледа се, очаквайки, че някой вътре е увеличил скоростта, но беше съвсем сам. Отворите на етажите се носеха главоломно край него. Преброи девет нива, докато се питаше, дали Хелстрьом не разполага с някакво дистанционно управление на кабината и е увеличил скоростта за да не му позволи да избяга. Крайно рисковано бе да напуска кабината при подобна скорост.

С нарастваща паника Джанвърт пристъпи до вратата и огледа стената за някакви прибори за управление, но нямаше и следа. В мига, когато доближи изхода, кабината забави ход и спря до поредния отвор. Джанвърт побърза да я напусне и едва не се сблъска с двама мъже, бутащи дълга метална количка, покрита с някакъв жълтеникав плат. Мъжете се отдръпнаха от пътя му, ухилиха се и помахаха, а пръстите им се свиваха в същите неразбираеми сигнали, както на сивокосия долу при реката. Джанвърт се насили да им се усмихне и сви рамене, което двамината приеха за съвсем достатъчно, защото продължиха невъзмутимо своя път.

Джанвърт сви в обратна посока. Малко по-надолу тунелът завършваше с висока арка, зад която се виждаха ярки светлини, многобройни машини и хора, които ги обслужваха. Джанвърт не посмя да промени посоката и влезе в широката зала с нисък таван, безброй машини и различни полуготови елементи, подредени на пода. Сред машинарията разпозна струг, някакъв вид щамповъчна преса (таванът над нея бе прорязан и гойния й край се губеше в отвора), още няколко вертикално-пробивни машини, с приведени над тях работници — вниманието на всички, мъже и жени — бе изцяло погълнато от работата. Никой не поглеждаше към него. Миришеше на смазочно масло и нагорещен метал. Приличаше на най-обикновен цех, ако се изключеше фактът, че всички работници бяха съвсем голи. В проходите между машините се движеха ръчни колички с подредени вътре метални предмети с неразгадаемо предназначение.

Джанвърт се помъчи да си придаде замислен вид и закрачи из помещението, надявайки се, че ще открие изход в другия му край. Постепенно забеляза, че за разлика от по-рано, вече имаше известен интерес към него. Една жена дори заряза своя струг, приближи се до него и подуши лакътя му. Джанвърт опита да я отпрати с обичайното свиване на ръцете, погледна надолу и забеляза, че кожата му е плувнала в пот. За Бога, нима я беше привлякла миризмата на пот?

Вече наближаваше отсрещната стена, а все още не виждаше никакъв проход в нея и това го обезпокои. Тъкмо когато си помисли, че е попаднал в капан зърна една плъзгаща се врата, която му напомняше за вратите на тунела, по който се беше изкачвал преди известно време. Вратата беше като тъмна черта в относително по-светлата стена, но когато дръпна ръчката, тя се плъзна встрани. Джанвърт прекрачи спокойно прага, сякаш го правеше безброй пъти на ден и затвори вратата зад себе си. Отново беше в познатия тунел, който вдясно се издигаше нагоре. Ослуша се, за да провери, дали и други не използват тунела, не чу нищо и се заизкачва.

Гърбът и краката му се бяха схванали от умора и Джанвърт неволно се зачуди, колко още ще издържи. Стомахът му беше като опустошен кладенец, устата и гърлото му бяха съвсем изсъхнали. Единственото, което все още му даваше сили, беше отчаянието. трябваше по някакъв начин да избяга от това чудовищно място.