Кралството

1

Преди да го видя, го чух.

Карл се беше върнал. Не знам защо се сетих за Дог — все пак оттогава бяха минали двайсет години. Заподозрях, че причината за това внезапно завръщане у дома навярно пак е същата. Както винаги. Карл се нуждае от помощта на батко си.

Стоях на двора. Погледнах си часовника. Два и половина. Все пак Карл бе изпратил есемес да ми съобщи, че се надява да пристигнат към два. По-малкият ми брат обаче открай време си пада прекален оптимист: винаги обещава повече, отколкото може да спази.

Плъзнах поглед по околния пейзаж или по-скоро по онова, което прорязваше облачната покривка под мен. Планинският склон отвъд долината плаваше в сиво море. Тук, на високото, есенна червенина багреше растителността. Небето над мен се синееше, чисто като девичи взор. Въздухът, приятен и студен, жулеше дробовете ми, вдишвах ли твърде рязко. Имах чувството, че съм съвсем сам — целият свят е мой и ничий друг. Като казвам „целия свят“, е малко пресилено, разбира се. По-скоро своеобразния връх Арарат, където е кацнало нашето стопанство. Понякога туристи се изкачваха с кола по лъкатушния път от селото, за да се полюбуват на гледката. Спираха се да погледат и моя двор. Питаха продължавам ли да поддържам „фермичката“. Имаше си причина защо тези кретени се изразяваха толкова пренебрежително. В техните представи „истинското“ стопанство се намира в равнинните части, включва обширни ниви, огромни хамбари и внушителна, разкошна къща. Тези хора не са виждали какво прави планинска буря с по-голям покрив, не са се опитвали да запалят камина в голяма стая, докато леден вятър запраща трийсет градуса студ през стената. Не правят разлика между обработваема земя и дива природа; не подозират, че планинските стопанства всъщност са пасбища за добитък и дори да имат вид на безлюдни кралства, често пъти са по-големи от жлътналите се житни нивя, с чийто спретнат вид и богат урожай фермерите в равнината толкова се гордеят.

В продължение на петнайсет години бях живял тук сам, но сега уединението ми приключваше. Осемцилиндров двигател бръмчеше и ръмжеше някъде долу в облачната пелена. Чуваше се съвсем близо, най-вероятно бе подминал Японската дъга по средата на нанагорнището. Шофьорът даде газ, намали, взе поредния остър завой, пак настъпи газта. Приближаваше все повече. Съдейки по увереното шофиране, човекът зад волана неведнъж беше минавал по този път. Щом долових нюансите в шума на двигателя, дълбоките му въздишки при смяната на предавките, плътния бас, характерен за кадилак на ниска предавка, бях сигурен, че това е „Де Вил“. Същият модел като огромното черно возило на татко. Ама разбира се.

Иззад Козия завой се подаде агресивната решетка на радиатора. Черен кадилак, по-нов модел, навярно от 85-а, но както отбелязах, със същия тембър.

Колата се изкачи до мен, прозорецът откъм шофьорското място се смъкна. Надявах се да не ми проличи как сърцето ми блъска в гърдите като автомобилно бутало. Колко писма, есемеси, имейли и телефонни разговори бяхме разменили през всичките тези години? И въпреки всичко: беше ли минал и ден, без да се сетя за него? Едва ли. Но предпочитах да тъгувам по брат си, отколкото да ми се налага да бера ядове покрай него. Най-напред ми се хвърли в очи колко е остарял.

— Прощавайте, господине, това не е ли стопанството на прочутите братя Опгор?

И се усмихна широко. Дари ме с прословутата си топла, добродушна, неустоима усмивка и тя изтри изминалото време от лицето му и от календара, според който не бяхме се виждали от петнайсет години. В погледа му обаче се таеше и доза изследователски интерес, все едно опипва почвата.

Не ми беше до смях. Все още не. Но не се сдържах.

Вратата на колата се отвори, Карл разтвори обятия и аз потънах в прегръдката му. Нещо ми подсказваше, че е редно да бъде обратното. Че по-уместно е аз, по-големият брат, да посрещна с отворени обятия него, завърналия се у дома. Ала някъде по пътя разпределението на ролите ни се бе размило. Карл израсна и ме надмина — и физически, и в личностен план — и пое диригентската палка, поне когато се намирахме в компания на други хора. Затворих очи, потръпнах, поех си треперливо въздух и вдъхнах аромата на есен, на кадилак и на по-малкия ми брат. Явно използваше някакво мъжко ухание, както е модерно да се казва.

Вратата откъм пасажерското място се отвори.

Карл ме пусна и ме поведе покрай внушителната предница на кадилака към жена, обърнала лице към долината.

— Тук наистина е красиво — отбеляза тя.

Дребна и слабичка, имаше алтов тембър. Говореше със силно изразен акцент и не докарваше съвсем интонацията, но определено владееше норвежки. Зачудих се дали е репетирала как да произнесе изречението; дали предварително си е наумила да го каже, независимо мисли ли така, или не. Комплимент, който да ме предразположи да я харесам — искам или не. Тя се обърна към мен и се усмихна. Най-напред ми направи впечатление колко бяло е лицето ѝ. Не бледо, а белоснежно. Отразяваше светлината и беше едва ли не трудно да различиш очертанията му. На второ място забелязах, че единият ѝ клепач е увиснал до средата на окото подобно на щора. Сякаш едната половина от тази жена умираше за сън, а другата преливаше от бодрост. Изпод късо подстригана огненочервена коса ме гледаше енергично кафяво око. Беше облечена в семпло широко черно палто. Под него не личаха заоблености. Измежду реверите се подаваше черен пуловер с висока яка. Най-общо казано, на пръв поглед приличаше на черно-бяла снимка на възслабо момче, чиято коса впоследствие някой е оцветил с помощта на програма за обработка. На Карл жените му се лепяха открай време и честно казано, останах малко изненадан. Беше симпатична — не ще и дума, но не беше „парче“, както се изразяваме по нашенски. Продължаваше да се усмихва. Зъбите ѝ не се открояваха от кожата — толкова бели бяха. И Карл имаше бисерни зъби — за разлика от мен. Майтапеше се, че били толкова бели, защото се усмихвал много повече от мен и слънцето му ги избелвало. Изглежда, именно това ги бе привлякло един към друг: белите зъби. Да видиш себе си в човека отсреща. Карл наистина беше висок и широкоплещест, рус и синеок, ала веднага съзрях сродството помежду им. Нещо жизнеутвърждаващо, както се казва. Оптимизъм, желание да виждаш най-доброто у човека. У себе си и у другите. Не избързвах ли с изводите? Все пак още изобщо не познавах това момиче.

— Това е… — подхвана Карл.

— Шанън Алейн — прекъсна го тя с алтовия си тембър и ми протегна малката си ръка. Все едно стиснах кокоши крак.

— … Опгор — допълни гордо Карл.

Шанън Алейн Опгор задържа десницата ми по-дълго, отколкото ми се щеше. И в това отношение си приличаха с Карл. Някои хора бързат повече да се харесат.

— Jetlagged?1 — попитах и мигом съжалих за идиотския си въпрос.

Теоретично бях запознат какво е jetlag, но не бях излизал извън пределите на нашата часова зона и Карл го знаеше. Тоест, каквото и да ми отговореха, щеше да ми прозвучи абсолютно по един и същи начин.

Карл поклати глава.

— Кацнахме преди два дни. Изчаквахме колата. Тя пристигна с ферибота.

Погледнах регистрационната табела и кимнах. МС. Монако. Екзотично, но не достатъчно, та да поискам табелата, ако се наложи да пререгистрират колата. В офиса в бензиностанцията бях натрупал колекция от стари табели от Френска Екваториална Африка, Бирма, Лесото, Британски Хондурас и Джохор. Летвата беше вдигната високо.

Шанън местеше поглед от Карл към мен и обратно. Усмихваше се. Нямам представа защо, навярно просто се радваше да види как Карл и по-големият му брат — единственият му близък роднина — се смеят заедно. Или защото първоначалното леко напрежение се бе уталожило. Или защото той — те — бяха добре дошли у дома.

— Ще покажеш ли на Шанън къщата, докато внеса куфарите? — Карл отвори багажника.

— Общо взето ще приключим по едно и също време — промърморих на тръгналата след мен Шанън.

Заобиколихме къщата и излязохме от южната страна, където се намираше главният вход. Защо татко не бе разположил вратата срещу двора или пътя, честно да си кажа, не знам. Навярно му е харесвало, излизайки, всеки ден да вижда ширналата се пред него дива местност. Или защото е сметнал за по-важно слънцето да топли кухнята вместо коридора. Прекрачихме прага. Отворих една от трите врати в коридора.

— Кухнята — поясних. Лъхна ме миризма на гранива мазнина. През цялото време ли е миришело така?

— Много е хубава — излъга Шанън.

Вярно, бях разтребил и дори измил, но кухнята категорично не заслужаваше да бъде наречена хубава. С изумен и някак леко притеснен поглед гостенката проследи кюнеца от камината, който минаваше през дупка, пробита в тавана, и излизаше на втория етаж. Около кюнеца и тавана имаше празно пространство, колкото дървенията да не се запали, а съвършената кръгла форма на дупката даваше основание на татко да я нарича „фино дърводелство“. В цялото стопанство тя нямаше равна на себе си, ако се изключат две също толкова съвършено кръгли дупки в нужника.

Угасих осветлението и пак го запалих, за да ѝ покажа, че все пак ни е прокаран ток.

— Кафе? — предложих и развъртях крана на чешмата.

— Благодаря, може би по-късно.

Във всеки случай бе усвоила учтивите фрази.

— Карл ще иска — отворих шкаф под кухненския плот.

Доста подрънчах, докато ровех за кафеварката. Все пак не бях правил еспресо от… от много отдавна. Карах на нескафе. Подлагайки кафеварката под крана на чешмата, установих, че по навик съм пуснал топлата вода. Усетих как ушите ми пламват. Но кой е отсъдил, че е кофти да приготвяш нескафето с топла вода от чешмата? Дали е направо от чешмата, или е подгрята на котлона, топлата вода си е топла вода.

Поставих кафеварката върху котлона, включих го и изминах двете крачки до вратата на едната съседна стая. На запад гледаше трапезария, която зимно време затваряхме — тя служеше само като буфер срещу западните бури, а се хранехме в кухнята. На изток гледаше дневна с библиотека, телевизор и камина. От южната страна татко си бе позволил единствената проява на ексцентричност: вградена остъклена тераса. Татко я наричаше „верандата“, а мама — „зимната градина“, въпреки че през зимата барикадирахме терасата зад плътни капаци. Лете обаче татко седеше там, смучеше снус2, марка „Бери“ и изпиваше един-два „Будвайзера“. Това също минаваше за ексцентричност. Светлата американска бира си купуваше от Нотуден, а сребристите кутии със снус „Бери“ му изпращаше американски роднина отвъд океана. Татко отрано ми бе обяснил, че за разлика от шведския боклук американският снус преминавал през процес на ферментация и това се усещало по вкуса.

— Като бърбън — обичаше да повтаря татко.

Според него норвежците употребявали шведския боклук, защото не знаели колко по-качествен вариант има. Е, аз бях надлежно осведомен и когато започнах да смуча тютюн, избрах „Бери“.

Навремето Карл и аз брояхме празните бутилки, оставени от татко върху перваза на прозореца. Знаехме, че изпие ли повече от четири, ще го избие на рев, а никой не иска да вижда баща си разплакан. Като се замисля, възможно е точно по тази причина рядко да си позволявам повече от една бира, максимум две. Не искам да се разкисвам. Колкото до Карл, алкохолът го развеселяваше и той не изпитваше потребност да си поставя подобни ограничения.

Та такива мисли ме занимаваха, докато мълчаливо се мъкнех нагоре по стълбите, следван от Шанън. Показах ѝ по-голямата спалня, наричана от татко the master bedroom.

— Страхотно — отбеляза тя.

Показах ѝ новата баня — впрочем вече не беше нова, но във всеки случай най-новото, с което разполагах в къщата. Едва ли щеше да ми повярва, ако ѝ бях казал, че сме израснали без баня. Че сме се мили долу в кухнята, с вода, стоплена на камината. Че банята се появи чак след катастрофата. Ако написаното от Карл беше истина и Шанън бе израснала в Барбадос, в семейство с възможности да я изпрати в канадски колеж, за нея, разбира се, щеше да е трудно да си представи как се къпе с брат си в една и съща сива вода, а зиме двамата мръзнат над коритото. Същевременно татко — какъв парадокс — държеше кадилак „Де Вил“ на двора. Защото, видите ли, едно семейство не можело без читава кола.

Вратата към детската стая, раздута от влагата, заяде. Наложи се здравата да разтърся дръжката на бравата, за да отворя. Блъсна ни миризма на застоял въздух и отживелици като от гардероб с овехтели дрехи, за чието съществуване си забравил. Покрай едната по-дълга стена стоеше бюро с два стола един до друг. Покрай другата — двуетажно легло. До долния му край от дупка на пода излизаше кюнец.

— Тук живеехме някога Карл и аз.

— Кой беше отгоре? — Шанън насочи брадичка към леглото.

— Аз. Нали съм по-голям. — Прокарах пръст по наслоения прах върху облегалката на единия стол. — Днес ще се преместя тук, а вие ще се настаните в голямата спалня.

— Но, скъпи Рой, не искаме… — притесни се Шанън.

Наложих си да гледам само отвореното ѝ око. Не е ли малко странно да имаш кафяви очи, при положение че си червенокос и с белоснежна кожа?

— Вие сте двама, а аз — един. Не е проблем — уверих я.

Тя пак плъзна поглед из стаята.

— Благодаря.

Влязох пръв в стаята на мама и татко. Бях проветрил добре. Както и да миришат хората, не обичам да вдишвам мириса им. Изключение прави само Карл. Карл мирише, ако не добре, то както трябва. Мирише на мен. На нас. Когато зимно време Карл се разболяваше — а това се случваше всяка зима — аз се сгушвах до него в долното легло. И миризмата му беше точно каквато трябва да е, независимо че кожата му беше покрита със засъхнала пот, а от устата му извираше дъх на повръщано. Вдишвах Карл и се притисках към парещото му от температурата тяло. Използвах неговата топлина, за да сгрея моето тяло. За един треска, за друг — грейка. Животът тук горе, в планината, те прави прагматичен.

Шанън отиде до прозореца и погледна навън. Не си бе разкопчала палтото. Явно в къщата ѝ се струваше студено. А още беше едва септември. Хич не я виждах какво ще прави през зимата. Чух Карл да трополи с куфарите по тясното стълбище.

— Карл казва, че не сте богати — подхвана Шанън. — Но всичко, което се вижда оттук, е твое и негово.

— Прав е. Земята наоколо обаче не е наша.

— Как така?

— Ами, дива е — поясни Карл, застанал на вратата. Усмихваше се, беше се задъхал. — Пасище за овце и кози. В планинско стопанство трудно се отглеждат земеделски култури. Както виждаш, дори гората е рехава. Но ще разнообразим панорамата. Нали, Рой?

Кимнах бавно, по маниера на зрелите мъже от нашето село. Когато бях момче, си мислех, че зад сбръчканите им чела се случват ужасно много и сложни работи и ще отнеме твърде дълго време, а навярно ще бъде направо невъзможно тези мъчнотии да се изразят с простичкия ни провинциален език. Освен това те се разбираха без думи — тези зрели, важно кимащи мъже: един кимнеше бавно, а другите му отговаряха със същото. И ето ме сега, кимах по същия начин. И разбирах толкова, колкото и като малък.

Нищо не ми пречеше, естествено, да попитам Карл за обяснение, но едва ли щеше да ми отговори. По-точно, отговори щях да получа — и то доволно много — но не и желания отговор. А и едва ли ми бе нужен. Просто се радвах, задето Карл се завърна, и не възнамерявах да го тормозя с основния занимаващ ме въпрос. А именно: защо, по дяволите, се прибра?

— Рой е много мил — обади се Шанън. — Отстъпи ни голямата спалня.

— Не очаквам да си се прибрал, за да се настаниш в детската — подхвърлих.

Карл кимна. Бавно.

— Ще ти се отплатим повече от скромно. — Той протегна голяма картонена кутия. Веднага видях, че е снус „Бери“. — По дяволите, колко се радвам да те видя, братко! — задавено прошепна той, пристъпи към мен и ме обви с ръце.

Силно ме притисна към себе си. Притиснах го и аз. Усетих, че тялото му е поомекнало, беше се поналял. Кожата под брадичката, облегната на бузата ми, бе по-увиснала. Усетих боцкане на брада, макар да изглеждаше обръснат. Носеше хубаво вълнено сако от качествен плат. И ризата ми направи силно впечатление — виждах такава за пръв път. Дори изказът му беше различен. Говореше с градски маниер. Навремето също го правехме, но само за да имитираме мама.

Но какво от това. Нали миришеше както преди. Миришеше на Карл. Отдалечи ме от себе си и ме погледна. В красивите му по момичешки очи блестяха сълзи. Мамка му, самият аз се просълзих.

— Кафето е готово — пророних, стараейки се да не звуча твърде плачливо, и тръгнах към стълбището.

Вечерта си легнах и се заслушах в звуците. По-различно ли звучеше къщата сега, когато пак се напълни с хора? Не. Скърцаше, покашляше и просвирваше както обикновено. Наострих уши дали от голямата спалня не долитат шумове. Стените бяха тънки и макар че между двете стаи се намираше банята, долових гласове. За мен ли си говореха? Какво ли пита Шанън? Винаги ли съм толкова мълчалив? Според Карл вкусно ли ми е било приготвеното от нея чили конкарне? А оценил ли съм подаръка, който успяла да уреди с много усилия чрез роднини — бракувана регистрационна табела от Барбадос? А нея харесвам ли я? Карл сигурно ѝ отговаря, че Рой е такъв към всички, нужно му е време. Шанън, от своя страна, вероятно се опасява да не би Рой да ревнува от нея, защото му е отнела брат му, единствения му близък човек. Представих си как Карл се засмива, погалва я по бузата и я успокоява да не се тревожи за това още от първия ден; нещата ще се подредят. Тя скланя глава на рамото му и се съгласява с него, но подчертава колко се радва, задето Карл не е като брат си; че в страна без почти никаква престъпност е някак странно да се озърташ мнително, все едно постоянно се боиш да не те оберат до шушка.

Или пък двамата правят секс.

В леглото на мама и татко.

— Кой беше отгоре? — зачудих се дали да не я попитам утре на закуска. — Ти или той?

И да гледам втрещените им лица.

После да изляза на режещия сутрешен въздух, да се кача в колата, да освободя ръчната спирачка, да отключа волана, да потегля и да виждам как Козият завой приближава.

Отвън се разнесе продължителен, красив и печален тон. Златопер дъждосвирец. Слабичката, сериозна, самотна птица на планината. Тя те следва, когато тръгнеш нанякъде, наблюдава те зорко, но винаги от разстояние. Сякаш хем се бои да се сприятели, хем се нуждае от някой, който да я слуша как пее за своята самота.

2

В пет и половина, половин час по-рано от обикновено в понеделник, пристигнах в бензиностанцията.

Зад щанда Егил изглеждаше изморен.

— Добрутро, шефе — поздрави беззвучно той. Точно като при златоперия дъждосвирец, излязлото от устата на Егил звучеше монотонно.

— Добро да е. Натоварена нощ, а?

— Не.

Той не даваше вид да е схванал въпроса ми като реторичен, така да се каже. Пределно ясно ми беше, че в неделя вечер никога не е натоварено, защото хората вече са се прибрали от вилите си в града, и по-скоро намеквах за кочината около бензиновите колонки. По правило в другите денонощни бензиностанции нощните дежурни, ако са сами, не излизат от сградата на бензиностанцията. Аз обаче ненавиждам мръсотията и бъркотията, а нехранимайковците, които използват бензиностанцията като будка за хотдог, пушалня и терен за секс, оставят купчини хартия, фасове и, да, някой и друг използван презерватив. Но понеже закуските, цигарите и презервативите се купуват от бензиностанцията, не възнамерявам да гоня клиентите си, каквито и да са мърлячи. Да киснат в колите си, докато светът навън се изнизва покрай тях. Разпоредил съм нощният дежурен да чисти при всяка възможност. В служебната тоалетна смених плакат, който виси точно под носа ти, докато седиш върху клозетната чиния.

Егил навярно схващаше текста като подкана персоналът да приключва по-бързо с физиологичните си нужди; толкова много пъти бях повтарял колко държа на хигиената и на дисциплината, че ми се струваше логично Егил да е схванал хапливите ми думи за „натоварената“ нощ. Освен изморен, той обаче беше и умствено ограничен двайсетгодишен младеж, предмет на толкова много недобронамерени шеги и закачки, че вече не му пукаше. От друга страна, искаш ли да си пестиш труда, не е лоша тактиката да се правиш на глупав. Та, навярно Егил все пак не беше дотам тъп.

— Подранил си, шефе.

„И затова не си почистил покрай колонките, та да ме заблудиш, че цяла нощ всичко е било тип-топ“ — помислих си.

— Нощес не спах — обясних, отидох до касата и от менюто избрах „разпечатване на дневен отчет“. Принтерът в коридора забръмча. — Прибирай се да поспиш.

— Благодаря.

Влязох в офиса и започнах да преглеждам отчета, а принтерът продължаваше да бълва хартия. Изглеждаше прилично. Поредната оживена неделя. Бензиностанцията се намираше на главен път. И без да е най-натовареният в страната, все пак и в двете посоки най-близката бензиностанция отстоеше на три мили и половина. Затова се превърнахме в оазис за автомобилистите, особено за семейства с деца, които се прибират от планинските си вили. До брезите бях сложил две маси и пейки с изглед към Бюдалското езеро, където клиентите се тъпчеха с бургери и кифлички и се наливаха с безалкохолно като за световно, дето има една дума. Предния ден, например, бяхме продали близо триста кифлички. Съвестта ме глождеше не толкова заради произвежданите въглеродни емисии, колкото заради глутеновите свръхдози, с които товарех човечеството. Плъзнах поглед надолу по отчета и установих, че Егил е изхвърлил наденички на боклука. Нищо кой знае какво, разбира се, стига броят им както винаги да не е очебийно по-голям от броя на продадените.

Преоблечен, Егил крачеше към вратата.

— Егил?

Той се вцепени и се закова намясто.

— Да?

— Явно някой се е позабавлявал, разпилявайки салфетки около втора колонка.

— Ей сега ще оправя нещата, шефе — усмихна се той и излезе.

Въздъхнах. Не е лесно да намериш квалифицирана работна ръка в толкова малко село. Умните заминават за Осло или Берген, за да следват, разтропаните — за Нотуден, Шиен или Конгсбер, за да печелят пари. А онези, които остават — като Егил — нямат голям избор, що се отнася до работни места. Уволня ли го, ще мине на социални помощи. И щеше да продължава да преяжда с наденички; с единствената разлика, че щеше да стои от другата страна на щанда и да си ги плаща. Наднорменото тегло било проблем предимно в малките населени места. Поне така твърдят. Вярно, лесно е да започнеш да се тъпчеш за успокоение, когато киснеш в бензиностанция и гледаш как хората са тръгнали за места, които, въобразяваш си, са по-хубави, в автомобили, които никога няма да са ти по джоба, с мацки, които не би се престрашил дори да заговориш, освен ако не си на вечеринка и не си пиян като мотика. Скоро обаче щеше да се наложи да поговоря с Егил. В централния офис пет пари не дават за разни Егиловци. Интересуват се само от чистата печалба. Впрочем, съвсем логично. През 1969 година в Норвегия е имало 700 000 автомобила и над 4000 бензиностанции. Четирийсет и пет години по-късно броят на автомобилите се е увеличил почти четирикратно, а на бензиностанциите — намалял наполовина. Трудно беше и за тях, и за нас. Прегледах статистиките за сектора: повече от половината оцелели бензиностанции в Швеция и Дания вече са автоматизирани и без обслужващ персонал. Причината Норвегия да е що-годе пощадена, беше ниската гъстота на населението, но, естествено, и тук бензинджиите бяха измираща порода. То, като си помисли човек, ние вече бяхме кажи-речи изтребени. Кога за последно видяхте бензинджия да налива гориво? Прекалено заети сме да продаваме наденички, кока-кола, плажни топки, въглища за барбекю, течност за чистачки и бутилирана вода; впрочем, тя с нищо не е по-качествена от чешмяната, но я транспортират със самолет и струва повече от видеокасетите, които продаваме на промоция. И въпреки това не се оплаквах. Когато голяма верига бензиностанции прояви интерес към двете бензинови колонки, които държах — тогава бях на двайсет и три — причината не беше особено печелившият ми бизнес, а местоположението на автосервиза. Похвалиха ме за издръжливостта ми — повечето местни работилници отдавна бяха пуснали кепенците — и ми предложиха работа като управител на бензиностанция плюс скромна сума за парцела. Навярно можех да му взема малко повече пари. Ние, Опгорците, обаче не се пазарим. Тогава нямах трийсет, но вече се чувствах, така да се каже, бита карта. Със скромната сума от сделката си направих баня в стопанството и се пренесох там от ергенската квартира, която си бях обзавел в автосервиза. Имаше достатъчно площ, новото началство построи бензиностанция до сервиза и превърна старата автомивка в модерна, на самообслужване.

Вратата се хлопна зад Егил. От централния офис бяха одобрили молбата ми да монтират автоматични плъзгащи се врати. Щяха да пристигнат следващата седмица. Пак оттам казваха, че са доволни от нас. Шефът по продажбите се отбиваше през две седмици. Усмихваше се и разправяше тъпи вицове. Понякога слагаше ръка на рамото ми и ми прошепваше, все едно е нещо строго поверително: „Много сме доволни от вас.“ И как няма да са доволни? Нали ги интересуваше чистата печалба. Пък и виждаха каква доходоносна война водим срещу изтреблението. Въпреки че по време на Егиловите дежурства, около колонките невинаги всичко беше изрядно.

Шест без петнайсет. Намазах кифличките с жълтък — през нощта се бяха размразили и набухнали. Това ме подсети за хубавите години, когато, слязъл в ремонтния канал, сменях масло и филтри. Видях към автомивката да приближава трактор. Знаех, че след като фермерът приключи с миенето, мой ред ще бъде да измия пода. Като управител на бензиностанцията носех пълната отговорност за назначения персонал, за счетоводството, за инструктажа на служителите, за безопасността и за какво ли още не, но познайте кое задължение на управителя гълта най-много време. Чистенето. На второ място се нарежда печенето на кифлички.

Вслушах се в тишината. Всъщност, тук никога не е тихо. Постоянната несекваща какофония от звуци спира чак след като уикендът приключи, хората се приберат у дома и ние затворим магазина за през нощта. Кафемашината, грилът за наденички, хладилните витрини и фризерите издават различни звуци, но сред тях се откроява контактният грил, в който запичаме хлебчетата за хамбургери. Каканиже някак топло, почти като добре смазан двигател, стига да затвориш очи и да се унесеш в романтични спомени. По време на последното си посещение мениджърът „Продажби“ ми препоръча да пускам тиха музика в магазина. Според маркетингови проучвания, обясни ми, сполучливо подбраният музикален фон повишавал желанието за покупки и провокирал глада. Кимнах бавно, но си замълчах. Обичам да ми е тихо.

Та, докато се любувах на тишината, очаквах всеки момент вратата да се отвори и да влезе някой занаятчия. Преди седем сутринта предимно те се отбиват за бензин или кафе.

Видях, че фермерът зареди трактора с дизел за камиони, онзи специалния, дето го водят по-екологичен. Като се прибере, ще отлее малко гориво в личния си автомобил — бях сигурен — но това си беше между него и полицията. Изобщо не ми влизаше в работата.

Погледът ми се плъзна покрай колонките, по шосето, по велоалеята, по тротоара и се спря върху една от типичните за нашето село дървени къщи — триетажна, построена непосредствено след войната, с веранда към Бюдалското езеро и силно напрашени прозорци. Огромен плакат на стената рекламираше фризьорски услуги и солариум. От плаката човек оставаше с впечатлението, че подстригването и облъчването стават едновременно, и то в дневната на обитателите. Никога не бях виждал в салона да влизат други, освен местни, а всички в Ус знаеха къде живее Грете, та недоумявах за какъв бяс ѝ е този плакат.

Отсреща, до бордюра, Грете зъзнеше по градински чехли и тениска. Огледа се внимателно в двете посоки и пресече.

Само преди шест месеца шофьор от Осло прегази учителка по норвежки малко по-надолу по пътя. Мъжът се оправдал, че не бил видял пътния знак, ограничаващ скоростта до петдесет километра в час. Да стопанисваш бензиностанция в населено място, си има и предимства, и недостатъци. Хубавото е, че местните пазаруват от теб хранителни стоки от първа необходимост, а поради ограничението на скоростта преминаващите транзит автомобили отбиват често. Докато още държах автосервиза, допринасях и за икономическия живот в Ус като цяло, защото клиенти от други градове и села, дошли при мен за по-времеемък ремонт, сядаха да се хранят в кафенето и нощуваха в бунгалата до езерото. Лошото на бензиностанцията е, че е въпрос на време да изгубиш привилегиите, които ти носи интензивният трафик. Шофьорите искат прави отсечки, та да карат с деветдесет километра в час, а не да пъплят през селца и паланки. Отдавна беше изработен проект за нов главен път, който да минава извън Ус. Досега обаче особеностите на местния релеф ни спасяваха. Чисто и просто излизаше прекалено скъпо да се пробие тунел през планините. Но тунелът щеше да се появи. Беше толкова сигурно, колкото и че след два милиарда години слънцето ще взриви слънчевата система на парчета. Прокопаването на тунела обаче щеше да отнеме значително по-кратко време. Това щеше да означава край на всички нас, които се прехранваме от транзитния трафик, но шоковите вълни щяха да залеят и другите в Ус — както угасването на слънцето щеше да повлияе на цялата Вселена. Земеделските стопани щяха да продължат да си доят кравите и да отглеждат малкото култури, които виреят в планината, но какво щяха да правят останалите? Да си подстригват косата и да се пържат в солариума?

Вратата се отвори. Като тийнейджърка Грете беше сивкавобледа, със сплескана, безжизнена коса. Сега е сивкавобледа с накъдрена безжизнена коса, а така, ако питате мен, изглежда направо зловещо. Е, то е ясно, красотата не е гарантирано всекиму човешко право, но Създателят бе ощетил Грете особено жестоко. Гърбът, тилът, коленете — всичко беше гърбаво, дори огромният ѝ нос, който приличаше на чуждо тяло, изкуствено присадено върху тясното ѝ лице. Колкото разточителен бе Създателят с носа ѝ, толкова се бе скъпил с останалото. Вежди, мигли, гърди, хълбоци, бузи, брадичка. Грете нямаше нито едно от изброените. Възтънките ѝ устни приличаха на дъждовни червеи. През пубертета покриваше тези червеи с дебел пласт яркочервено червило. Всъщност ѝ отиваше. После обаче внезапно спря да се гримира — горе-долу по времето, когато Карл замина в чужбина.

Добре де, не изключвам другите да не споделят мнението ми за Грете, вероятно тя е привлекателна посвоему, не е изключено да възприемам външността ѝ през призмата на мнението си за личните ѝ качества. Не твърдя, че Грете Смит е зла, положително някоя психиатрична диагноза описва личността ѝ по-снизходително.

— Какъв студ е днес — отбеляза тя.

Севернякът, развилнял се из долината, довяваше мириса на ледник и напомняше колко преходно е лятото. Грете бе израснала в Ус, но бе заимствала някои изрази от родителите си, преселници от Северна Норвегия. Навремето държаха къмпинга, но фалираха. Пенсионираха ги по болест, след като и двамата развиха рядка форма на периферна невропатия — усложнение от диабет. Въпросното увреждане причинявало изтръпване и мравучкане по стъпалата — все едно стъпваш по парчета стъкло. Съседка на Грете ме осведоми, че въпросната невропатия не била заразна и фактът, че болестта поразила и двамата съпрузи, бил статистическо чудо. Но статистически чудеса се случват непрекъснато. Сега родителите на Грете живееха на втория етаж, точно над плаката с надпис „Фризьорски салон и солариум на Грете“ и почти не си подаваха носа навън.

— Значи Карл се е върнал?

— Да — отговорих, въпреки че това не беше въпрос, а по-скоро констатация с въпросителен накрая като вид подкана да разясня подробностите.

Въобще не възнамерявах да задоволявам любопитството ѝ. Грете проявяваше нездрав интерес към Карл.

— Какво ще обичаш? — попитах делово.

— Мислех, че в Канада му е добре.

— Понякога хората се завръщат в родното си място, колкото и добре да се чувстват в чужбина.

— Имотният пазар отвъд океана, разправят, бил изключително непредсказуем.

— Да. Жилищата поскъпват или рязко, или постепенно. Кафе? Кифличка с ванилов крем?

— Питам се какво ли е подтикнало един преуспяващ бизнесмен от Торонто да се прибере в нашето село.

— Хората — отвърнах.

Тя огледа изпитателно непроницаемото ми лице.

— Сигурно. Чувам, че е довел кубинка?

Замалко да ми дожалее за Грете. Болни родители, нос, сякаш премазан от метеорит, никакви клиенти, никакви мигли, никакъв мъж, никакъв Карл, а явно и никакво желание за друг, освен него. Но не ми дожаля, защото съзирах у нея злоба като подводна скала, за чието съществуване научаваш едва след като някой кораб си одраска дъното. Навярно всичко се корени в закона на Нютон: всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. В нейния случай всяка причинена ѝ болка пораждаше желанието ѝ да причинява болка на другите. Навярно нямаше да стане такава, ако преди години, още съвсем млад и пиян като кирка, Карл не я беше изчукал в гората по време на младежка вечеринка. Или пък пак щеше да си бъде същата.

— Кубинка — повторих и избърсах тезгяха. — Прозвуча ми като пура.

— Да, нали? — Грете се облегна върху тезгяха и се наведе съзаклятнически към мен, все едно обсъждаме забранена политическа идеология. — Кафява, приятна за смучене и… и…

Леснозапалима, добави умът ми мимо волята ми. Идеше ми да натъпча една кифличка в устата ѝ, та да спре да бълва глупости.

— … миризлива — довърши Грете.

Двата дъждовни червея се извиха в усмивка. Изглеждаше доволна от сравнението.

— Само дето не е кубинка — отбелязах. — От Барбадос е.

— Все тая. Тайландка, рускиня… Сигурно е послушна.

Изгубих играта на нерви. Вече не издържах да прикривам раздразнението си.

— Какво каза?

— Че сигурно е разкошна — ухили се победоносно Грете.

Пристъпвах нервно от крак на крак.

— Какво искаш, Грете?

Погледът ѝ сканира рафта зад мен.

— На майка ми ѝ трябват нови батерии за дистанционното.

Май нещо ме будалкаше. Преди два дни майка ѝ се отби и си купи батерии. Женицата пристъпваше плахо, все едно подът е залят с лава. Така или иначе, подадох батериите на Грете и въведох сумата в касовия апарат.

— Шанън… — Грете се пипкаше с банковата карта. — Видях снимки в Инстаграм. Какво ѝ е?

— Не съм забелязал да ѝ има нещо.

— О, я стига. Барбадосците не са светлокожи. А окото ѝ защо изглежда така?

— Сега вече дистанционното ще заработи като ново.

Грете издърпа картата и я прибра в портмонето си.

— Довиждане, Рой.

Кимнах бавно. Щяхме да се видим, много ясно. Така е с всички в това село. Тя обаче явно се опитваше да ми каже още нещо. Затова кимнах, все едно я разбирам, с надеждата да ми се размине да чуя продължението.

Вратата зад нея се затвори, но не плътно, макар да бях потегнал пружините. Плачеше за нови, автоматични.

В девет Юлие — моя служителка — дойде на работа и ми се отвори време да почистя след трактора. Както и очаквах, по земята се търкаляха едри буци кал и пръст. Изметох мръсотията и измих със силен препарат. Мислех си как едно време, като тийнейджъри, си въобразявахме, че животът може да се преобърне всеки божи ден. И тогава животът ни наистина се преобръщаше всеки божи ден. Неочаквано усетих леко боцкане между плешките. Като топлината от червена точка на лазер, когато спецчастите са те взели на мушка. Не се сепнах, когато чух леко покашляне зад гърба ми. Обърнах се.

— Тук да не е имало бой с кал? — попита ленсманът3, докато между тънките му устни подскачаше цигара.

— Просто мина трактор — обясних.

— Брат ти се е върнал, чувам?

Ленсман Курт Улсен, слаб мъж с хлътнали бузи, с брада тип катинарче, с неизменната ръчно свита цигара, забучена в ъгъла на устата, беше в обичайното си облекло: тесни дънки и чифт ботуши от змийска кожа, наследство от баща му. Изобщо, с годините Курт Улсен все повече заприличваше на Сигмюн Улсен, стария ленсман, с дълга руса коса, двойник на Денис Хопър във „Волния ездач“. Курт Улсен имаше О-образни крака като някои футболисти. Две години по-малък от мен, навремето беше капитан на местния четвъртодивизионен отбор. Техничар, умел тактик, издържаше да тича без прекъсване в продължение на деветдесет минути, макар да пушеше като комин. Всички твърдяха, че заслужавал да играе в по-горна дивизия. Но за целта трябваше да се премести в по-голямо населено място, а там рискуваше да го закотвят на резервната скамейка. Защо да се откаже от имиджа на местен герой в името на несигурен бъдещ успех?

— Карл пристигна вчера — потвърдих. — Откъде разбра?

— От тук. — Ленсманът разгъна навит на руло плакат и го вдигна.

Намалих водната струя. „УЧАСТВАЙ В ПРИКЛЮЧЕНИЕТО“ — гласеше заглавието, а отдолу пишеше „ВИСОКОПЛАНИНСКИ СПА ХОТЕЛ «УС»“. Продължих да чета. Ленсманът не ме пришпорваше. Бяхме кажи-речи връстници и определено знаеше, че страдам от лека дислексия, както навремето го формулира моят класен. Когато класният съобщил подозренията си на родителите ми и мимоходом отбелязал, че дислексията най-често е наследствена, баща ми подскочил като ужилен и го попитал да не би да намеква, че не съм негов син. Мама обаче му напомнила за Улав, негов братовчед в Осло, който навремето четял с големи затруднения и закъсал в училище. Карл разбра за срещата на класния с мама и татко и ми предложи услугите си да бъде мой треньор по четене, както се изрази. Беше напълно искрен, на драго сърце щеше да отдели време и да вложи старание. Аз обаче отказах. Кой иска по-малкия си брат за учител?

И така, плакатът представляваше покана за инвеститорска среща в културния дом в съседното село Ортюн. Всички са добре дошли, гласеше съобщението. Присъствието не обвързвало с участие. Щели да поднесат кафе и гофрети.

Схванах още преди да стигна до името и подписа най-долу. Ето ти я причината Карл да се прибере.

След името Карл Абел Опгор стоеше титлата. Master of Business4. Солидна работа.

Не знаех какво да мисля, но определено надушвах неприятности.

— Такива плакати са налепени по всички автобусни спирки и осветителни стълбове покрай главния път — уточни ленсманът.

Явно и Карл беше станал рано тази сутрин.

Ленсманът нави плаката на руло.

— Лепенето на плакати без разрешение нарушава член 33 от Закона за опазване на обществените сгради. Ще го помолиш ли да свали плакатите?

— Защо не го помолиш ти?

— Нямам му телефонния номер и… — Курт Улсен мушна плаката под мишница, пъхна палци под колана на тесните дънки и отметна брадичка на север. — Предпочитам да си спестя разкарването. Е, ще му предадеш ли?

Кимнах бавно и устремих поглед в указаната от ленсмана посока. Имението „Опгор“ не се виждаше от бензиностанцията. Гледка имаше само към Козия завой и към сив участък над пропастта. Къщата отзад, там, където теренът се изравняваше, оставаше извън полезрението. Днес обаче забелязах нещо в далечината. Червенееше се. И се досетих какво е. Норвежкото знаме. Карл беше вдигнал норвежкото знаме в понеделник. Божичко.

Не правеше ли така кралят, за да оповести, че си е вкъщи? Напуши ме смях.

— Нека подаде молба за разрешение — добави ленсманът и си погледна часовника. — Пък после ще видим.

— Добре.

— Доскоро. — Ленсманът допря два пръста до несъществуващата каубойска шапка, която много би му отивала.

И двамата знаехме, че докато Карл свали всички плакати, ще мине цял ден, а дотогава плакатите ще са изпълнили предназначението си. Който не успее да прочете поканата, щеше да я чуе от познати.

Обърнах се и пак усилих водната струя.

Но онази топлина между плешките продължаваше да ме пари. Както, впрочем, през всичките тези години. Отколешното подозрение на Курт Улсен бавно, но сигурно прогаряше дрехите и кожата ми и проникваше навътре в плътта. Сблъскваше се обаче със здрава кост. Натъкваше се на непреклонен, стоически отпор. На липса на доказателства и неопровержими факти.

— Това пък какво е? — чух гласа му.

Обърнах се. Престорих се на изненадан, че още не си е тръгнал. Той посочи металната решетка на земята, където се оттичаше водата. Там се въргаляха парченца, които отказваха да се разтворят в струята.

— Хм… — промърморих.

Ленсманът приклекна.

— От тях излиза кръв. Това е месо.

— Сигурно.

Той вдигна глава и ме погледна. От цигарата му бе останала само тлееща угарка.

— Лос — предположих. — Някой го е блъснал и част от животното е залепнала за бронята. После са дошли тук да отмият мръсотията.

— Нали уж каза, че бил трактор, Рой?

— Навярно парченцата са от снощи. Ще питам Егил, ако искаш да проведеш… — ленсманът отскочи назад, защото насочих струята към парченце месо, а то отскочи от решетката и се затъркаля по цимента — … разследване.

От очите на Курт Улсен засвяткаха мълнии. Той изтупа дънките си, макар да бяха съвсем сухи. Питах се спомня ли си, че онзи път употреби точно тази дума. Разследване. Трябва да се разследва. Нямах нищо против Курт Улсен, беше симпатяга, вършеше си работата. Но, виж, онова негово разследване никак не ми хареса. И никак не бях убеден, че ако беше замесено друго име, а не Опгор, той щеше да се заяде заради някакви си плакати.

Влязох в бензиностанцията. Вътре заварих две тийнейджърки: Юлие, която застъпи след Егил, и момиче с гръб към мен. Чакаше с наведена глава и не показваше дори намерение да се обърне, макар да се чу, че влязох. Познах я. Дъщерята на Му, тенекеджията. Наталие. Понякога я виждах в компанията на разни нехранимайковци. Докато Юлие беше открита, шумна и, тъй да се каже, простовата, Наталие Му имаше деликатно, вглъбено и някак безизразно лице, сякаш се боеше да не би всяко разкрито чувство да бъде погазено и подложено на присмех. Сигурно заради възрастта. Май вече беше постъпила в гимназията. Така или иначе, досетих се каква е работата. Личеше си, че момичето се стеснява. Юлие ми махна и ми посочи рафта със спешна контрацепция. Понеже беше на седемнайсет, Юлие нямаше право да продава тютюневи изделия и лекарствени средства.

Минах зад щанда с готовност да съкратя максимално неудобството на момичето.

— „EllaOne“? — попитах и поставих пред нея малка бяла кутийка.

— А? — попита Наталие Му.

— Хапчето антибебе, което искаш — безжалостно уточни Юлие.

Въведох го в касата с моята карта — следователно възрастен и, предполага се, отговорен човек е извършил продажбата. Наталие Му грабна опаковката и дим да я няма.

— Спи с Трун-Бертил. — Юлие наду балон с дъвката си и го спука. — Прехвърлил е трийсет, има жена и деца.

— Много е млада — отбелязах.

— Млада за какво? — изгледа ме Юлие.

Странна работа. Юлие не беше едра, но сякаш всичко у нея беше голямо. Къдравата коса, грубите ръце, напращелите гърди под широките рамене. Почти вулгарната уста. И големите сини очи, които безстрашно се вглеждаха в моите.

— Млада, за да спи с трийсет и няколко годишен ли?

— Млада, за да взема толкова тежки решения. Но положително ще си вземе поука.

— Спешното хапче не те учи на нищо. Едно момиче може да е младо, но въпреки това да знае какво иска.

— Сигурно си права.

— Достатъчно е да сложим невинно личице ала госпожица Му и вие, мъжете, вече сте готови да ни съчувствате. А ние искаме точно това. — Тя се засмя. — Толкова сте елементарни.

Нахлузих си найлонови ръкавици и се заех да мажа багети с масло.

— Да нямате тайна задруга? — попитах.

— Какво?!

— На посестримите ти, които смятат, че знаят какви са жените. Да не би да се срещате и да си разказвате как сте устроени, за да сте подробно осведомени за женската природа? Защото, колкото до мъжете, знам само, че нищичко не знам. Има ги всякакви. И не повече от четирийсет процента от представите ми за един мъж се оказват верни. — Подредих върху багетата резенчета салам и от доставяните ни нарязани варени яйца. — А говорим за мъжете, тоест за елементарната половина от човечеството. Поздравления, ако наистина си разгадала стопроцентово другата, по-сложно устроената половина.

Юлие не отговори. Видях я как преглътна. Навярно недоспиването беше причината да впрегна толкова тежка артилерия срещу една тийнейджърка, изпаднала от образователната система. От онези момичета, които подраняват с вредните неща и закъсняват с полезните. Но имаше начин това да се промени. Юлие притежаваше хъс, както казваше баща ми, беше бунтарка. Просто все още се нуждаеше от повече поощрение и по-малко отпор. Всъщност, бяха ѝ необходими и двете, но най-вече да бъде окуражавана.

— Започнала си да хващаш цаката за смяната на гуми — отбелязах.

Беше още септември, но миналия уикенд горе в планината валя сняг. И макар че нито продавахме, нито сменяхме гуми, случваше се клиенти да се отбият с джиповете си с молба за помощ. И мъже, и жени. Някои направо са негодни да се справят с най-прости технически задачи. Ако магнитна буря извади от строя всички електроуреди, до седмица те ще са умрели.

Юлие се усмихна. Сега направо грееше от щастие. Тези нейни променливи настроения…

— Гражданчетата мислят, че сега е хлъзгаво. Да ги видя като свие истинският студ и температурите паднат до минус двайсет… и дори до минус трийсет.

— Тогава няма да е толкова хлъзгаво.

Тя ме изгледа въпросително.

— Ледът става по-хлъзгав, колкото по-близка е температурата му до точката на топене — поясних. — А най-хлъзгав е точно при минус седем градуса. Затова в хокейните зали поддържат именно такава температура. Хокеистите се плъзгат не по невидим пласт слой вода, образувал се заради натиска и триенето между леда и кънките, както доскоро си мислеха хората, а по газ, възникващ заради свободни молекули.

Тя ме погледна с неоправдано възхищение.

— Откъде знаеш всички тези неща, Рой?

Думите ѝ, разбира се, ме накараха да се почувствам като един от онези идиоти, които лично аз не понасях, задето парадират със случайно научени факти и повърхностни знания.

— Пише ги в изданията, които продаваме — посочих поставката с криминалета, списания за наука, за автомобили, за лодки, за лов и риболов и — след настояването на мениджър „Продажби“ — модни журнали.

Юлие обаче не ми позволи да сляза толкова лесно от пиедестала:

— Според мен трийсет години не са толкова много. Къде-къде по-добре е от двайсетгодишните дечковци, дето се смятат за големи мъже само защото са взели книжка.

— Аз отдавна прехвърлих трийсет, Юлие.

— Така ли? А брат ти на колко е?

— На трийсет и пет.

— Вчера мина да зареди бензин.

— Тогава ти не беше на работа, ако не се лъжа.

— С компания кибичехме в колата на Тапишона. Той ме светна, че това бил брат ти. И знаеш ли какво казаха моите приятелки? Че брат ти бил DILF5.

Мълчах.

— Но знаеш ли? Според мен ти си повече DILF от него.

Погледнах я предупредително. Тя само се ухили. Едва забележимо изопна гръб и изтегли назад широките си рамене.

— DILF значи…

— Благодаря, Юлие, знам какво значи. Ще излезеш ли да посрещнеш Аску?

Пред бензиностанцията беше спрял камион със стока. Минерална вода и захарни изделия. Юлие ме погледна със старателно отработения си поглед „ще-пукна-от-скука“. Наду балонче с дъвката си и го спука. Фръцна се и излезе.

3

— Тук ли? — попитах невярващо и огледах околния пейзаж.

— Да — потвърди Карл.

Обрасли с пирен планински склонове. Обрулени от ветрове безлесни чукари. Великолепна гледка, разбира се. Напред синеят върхове и слънцето блещука във вода. Но все пак.

— Дотук трябва да се построи път — отбелязах. — Да се прокара вода. Канализация. Ток.

— Да — засмя се Карл.

— И да се обезпечи поддръжката на нещо, разположено на… на проклет планински връх.

— Уникално, нали?

— И красиво — обади се Шанън. Стоеше зад нас, скръстила ръце, и зъзнеше в черното си палто. — Ще стане красиво.

Прибрах се рано от бензиностанцията и още с влизането поисках от Карл обяснение за плакатите.

— Без да ми кажеш и думичка, дявол да го вземе! Имаш ли представа колко въпроса ми зададоха само днес?

— Колко? Положително настроени ли бяха? — Възбудата на Карл ми даде да разбера, че изобщо не му пука колко заобиколен и пренебрегнат съм се почувствал.

— Да му се не види. Защо не ми каза, че това е причината да се върнеш?

Карл обгърна с ръка раменете ми и ме обезоръжи с проклетата си неустоима усмивка.

— Пазех те да не чуеш само половината история, Рой. Не исках да се измъчваш от съмнения, какъвто си непоправим скептик. Сега, докато вечеряме, ще ти разкажа всичко. Става ли?

Е, поомекнах. Ако не заради друго, то защото за пръв път от смъртта на мама и татко се прибирах от работа, а на масата ме чакаше топла вечеря.

Нахвърлихме се лакомо върху храната. После Карл ми показа как ще изглежда хотелът. Приличаше на иглу на Луната. Само дето на чертежите се виждаха и северни елени. Архитектът бе добавил към околния пейзаж елени и малко мъх. Иначе всичко изглеждаше изчистено и модернистично. Странно, но проектът ми хареса. Май защото хотелът приличаше повече на бензиностанция на Марс, отколкото на хотел за глезотии. Човек очаква такива места да излъчват малко повече топлина и разкош, малко повече традиционна норвежка романтика, нещо по-розовко, с трева на покрива, своеобразен кралски дворец от приказките и знам ли още какво.

Отидохме до набелязания парцел. Намираше се на по-малко от километър от нашата къща. Следобедното слънце позлатяваше пирена и излъскания гранит по върховете.

— Виж как добре ще се впише в пейзажа. — Карл очерта във въздуха хотела, чийто проект бяхме разгледали в трапезарията у дома. — Решаващи са теренът и предназначението, а не баналните хорски очаквания за високопланински хотел. Този хотел ще формира у хората вкус към архитектурата, няма да е просто поредният, построен по калъп.

— Ясно. — Прозвучах горе-долу толкова скептично, колкото смятах, че имам основания да се отнасям към идеята за хотела.

Проектът на Карл предвиждаше хотелът да има двеста стаи и да заема площ от 11000 квадратни метра. Щял да бъде готов две години след първата копка — или първия взрив. Тук няма много почва. Според „песимистичните“ изчисления на Карл разходите възлизали на 400 милиона.

— И откъде смяташ да изкопаеш 400 милиона?

— От банката — отговори Карл, преди да съм се доизказал.

— От „Спестовната каса“ в Ус ли?

— Не, не — засмя се той. — Прекалено малки са за такава цел. От „Де Ен Бе“ в града.

— И как ще ги убедиш да ти отпуснат кредит от 400 милиона за това… — „спестих“ безумие, но понеже другите близки до ума варианти — „хотел“, „проект“ — бяха от мъжки род, ми се стори естествено Карл да се досети за продължението.

— Ще учредим не акционерно дружество, а СД.

— СД?

— Събирателно дружество със споделена отговорност. Тукашните жители не разполагат с големи спестявания, но са собственици на къщите и парцелите, където живеят. При вариант със СД не се налага да внасят дори крона, за да участват в приключението. И всички ще разполагат с равен дял и ще печелят еднакво. Най-спокойно ще си седят на дивана и ще си управляват активите. Точно по тази причина банката ще точи лиги, за да финансира целия проект. Никой не е в състояние да им предложи по-надеждна гаранция. Всъщност банката ще получи ипотека върху цялото село.

Почесах се по главата.

— Искаш да кажеш, че ако всичко отиде по дяволите…

— … съдружниците отговарят само до размера на направените от тях вноски. Ако сме сто души, дружеството фалира и натрупа дълг от сто хиляди, на теб и на другите участници ще се падне да дадете по хиляда крони и нито йоре повече. Дори част от съдружниците да не намерят сумата, това няма да е твой проблем, а проблем на кредиторите.

— Ти да видиш.

— Страхотно, нали? Колкото повече хора участват, толкова по-малък е рискът за отделния вложител. Но, разбира се, и толкова по-малка ще е печалбата, ако бизнесът потръгне.

Струпа ми се множко информация за осмисляне, форма на търговско сдружение, при която не се налага да вадиш от джоба си нито крона, а при успех прибираш печалба. При фалит пък дължиш само сумата, на която се равнява твоят дял.

— Добре. — Все пак се опитвах да се досетя къде е уловката. — Но защо го наричаш инвеститорска среща, щом никой няма да инвестира?

— Защото „инвеститор“ звучи по-добре от „участник“, не си ли съгласен? — Карл втъкна палци в колана си и си преправи гласа: — Аз не съм просто селянин, аз съм инвеститор в хотел. — И се разсмя. — Чисто психологически трик. След като част от местните се включат в проекта, останалите трудно ще понесат мисълта как така съседът ще се обзаведе с ауди и ще се титулува хотелски собственик, а те ще останат по-назад. По-добре да рискуват да изгубят някоя и друга крона, но да не паднат по-долу.

Кимнах бавно. Имах основания да подозирам, че Карл лично се е убедил в ефекта от този психологически трик.

— Проектът е отличен, но трудността идва от необходимостта да задвижим влака. — Карл ритна скалата. — Да навием поне част от хората да се включат, та да покажат на другите, че преценяват проекта като примамливо вложение. Успеем ли, постепенно всички ще се присъединят и начинанието ще потръгне от само себе си.

— И как възнамеряваш да убедиш тези, първите?

— При положение че не ме бива да убедя родния си брат, искаш да кажеш? — Познатата искрена, добродушна усмивка с малко тъга в очите осени лицето му. — И един стига — добави Карл, преди да съм му отговорил.

— А той е…?

— Ю Ос. Старейшината.

Ама разбира се. Общинският управител. Бащата на Мари. Размахваше церемониалното чукче в продължение на над двайсет години. Бе управлявал тази община със сигурна ръка и в добри, и в лоши времена. Накрая се оттегли по собствено желание. Сега беше прехвърлил седемдесетте и работеше предимно в стопанството си. Понякога обаче старият Ос публикуваше коментари в местния вестник и хората ги четяха. И макар да не споделяха изцяло гледната му точка, виждаха нещата в нова светлина, пречупени през призмата на красноречието, интелекта и безспорната способност на бившия управител да взема правилни решения. Хората бяха убедени, че ако Ос все още ръководеше общината, плановете на властите да изградят път, който да заобикаля Ус, изобщо нямаше да стигнат до чертожната маса; Ос щеше да им обясни как подобно преустройство ще погуби местния поминък, ще лиши селото от жизненоважния източник на допълнителни доходи, какъвто се явява автомобилният трафик; ще заличи от картата цяло селище и ще го превърне в призрачно място, обитавано само от земеделски стопани с един крак в пенсионна възраст, разчитащи на държавна субсидия. Надигнаха се дори гласове Ос, а не действащият общински управител, да оглави делегация, която да отиде в столицата и да вразуми министъра на транспорта.

Плюх. За ваше сведение, по нашенски плюенето е обратното на бавното кимане и означава несъгласие.

— И се надяваш Ос да пламне от желание да си заложи стопанството, за да бъде построен спа хотел насред планината? Че ще повери съдбата си в ръцете на човека, измамил дъщеря му и избягал в чужбина?

— Не разбираш — поклати глава Карл. — Ос ме харесваше, Рой. Бях не просто бъдещият му зет, бях му като син.

— Теб всички те харесваха, Карл. Но когато изчукаш най-добрата приятелка на дъщеря му…

Карл ме погледна предупредително и аз понижих глас. Проверих дали Шанън, приклекнала да разгледа нещо в пирена, е достатъчно далече, за да не ни чува.

— … няма как акциите ти да не паднат.

— Ос така и не разбра за свалката ми с Грете — поясни Карл. — Знае само, че дъщеря му ме заряза.

— Нима? — изненадах се, но като се замислих, отчетох фактите. Мари открай време плащаше данък „Обществено мнение“ и, естествено, бе предпочела официалната версия за раздялата с най-готиния пич в селото да гласи, че тя е скъсала с него, разбирайте, синът на селянина Опгор е бил под нейното ниво.

— Непосредствено след раздялата ми с Мари баща ѝ ме извика да си поговорим и ми сподели колко е разстроен. Подпита ме дали няма изгледи аз и Мари да се сдобрим. Той и съпругата му също били преминавали през трудни моменти, но ето на, били заедно вече четирийсет години. Отговорих, че ми се иска да имаше начин да се събера с Мари, но точно в момент предпочитам да сменя обстановката за известно време. Той ме увери, че ме разбира, и дори ми даде идея. От Мари знаел колко висок е успехът ми. Предложи да ми уреди стипендия за американски университет.

— В Минесота? Ос ли ти съдейства?

— Имаше връзки в местното норвежко-американско сдружение.

— Досега не си ми казвал нищо.

Карл сви рамене.

— Срамувах се. Изневерих на дъщеря му, а после най-безскрупулно се възползвах от помощта му. Според мен обаче той не го направи съвсем безкористно. Сигурно се е надявал да се върна с университетска степен и да си отвоювам принцесата и половината кралство.

— И сега възнамеряваш пак да се възползваш от помощта му?

— Не аз. Селото.

— Разбира се — кимнах. — Селото. И откога започна да милееш така за селото?

— А ти кога стана толкова коравосърдечен и циничен?

Усмихнах се. Можех да му посоча точната дата. В ума си я бях именувал „Нощта на Фриц“.

Карл си пое дъх.

— Докато се намираш на другия край на света и се питаш кой си всъщност, с теб се случва нещо. Задаваш си въпроса откъде идваш. Към каква общност принадлежиш. Кои са твоите хора.

— И установи, че това са твоите хора? — Насочих брадичка към селото на хиляда метра под нас.

— Да. За добро или за зло. Това е вид наследство: не можеш да го преотстъпиш. Неизменно ще се връща при теб, без значение искаш или не.

— Затова ли започна да говориш като гражданите? Стремиш се да отхвърлиш обременителното си наследство?

— Напротив, искам го. Този говор ми е наследство от мама.

— Тя говореше така, защото дълго време бе работила като прислужница в града, а не защото беше родното ѝ наречие.

— Да кажем, че съм наследил нейната способност за приспособяване. В Минесота живее голяма норвежка общност и хората, особено потенциалните инвеститори, ме възприемат по-сериозно, ако говоря книжовно.

Последното Карл произнесе носово като мама, с пресилена западнонорвежка интонация. Разсмяхме се.

— Полека-лека ще си възвърна старото произношение — увери ме Карл. — Ние сме от Ус. И то не откъде да е, а от „Опгор“. Мой човек си най-вече ти, Рой. Ако изградят път, който да заобикаля Ус, и в селото не се появи нещо, което да го превърне в притегателна дестинация, твоята бензиностанция ще…

— Бензиностанцията не е моя, Карл. Аз само работя там. А бензиностанции — колкото искаш. Веригата разполага с цели петстотин обекта. Не се притеснявай за мен.

— Дължа ти го.

— Казах ти: нищо не ми трябва…

— Напротив. Трябва ти. Трябва ти собствена бензиностанция.

Млъкнах. Добре де, Карл уцели право в десетката. Все пак беше мой брат. Никой ме не познаваше по-добре от него.

— Благодарение на този проект ще си подсигуриш необходимия капитал, Рой. И ще си купиш бензиностанция било тук, било другаде.

Имах спестявания. Бях спастрял всяка проклета крона, която ми хартисваше, след като платях храната, тока, необходим да запичам замразени пици, когато не хапвам в бензиностанцията, бензина за старото волво и консумативите, необходими да поддържам къщата в що-годе приличен вид. Пред централния офис изявих желание да подпишем договор за франчайзинг. Въпреки очакванията трафикът да намалее чувствително, от компанията не ме отрязаха. Но цената не беше спаднала, колкото се надявах, а това — какъв парадокс — си беше моя заслуга: бензиностанцията реализираше добра печалба.

— Добре. Да предположим, че се включа във въпросното събирателно дружество…

— Ура! — извика Карл. Типично в негов стил да ликува, все едно окончателно съм се съгласил.

Раздразнено поклатих глава.

— До построяването на хотела ще минат две години. А после — още две, докато хотелът си избие парите от инвестицията и започне да печели. Ако дотогава не фалира. Така или иначе, ако през това време се съгласят да ми продадат бензиностанцията и ми трябва кредит, от банката ще ми откажат, защото вече ще съм задлъжнял до гуша покрай проекта около СД-то.

Съдейки по изражението на Карл, изобщо нямаше намерение да опровергава очевидните глупости, излезли от устата ми. Независимо дали съм съдружник в СД, или не, никоя банка няма да ми отпусне кредит за покупка на бензиностанция вдън горите тилилейски.

— Ти ще участваш в хотелския проект, Рой. Освен това ще получиш парите за бензиностанцията, преди да сме започнали строежа на хотела.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изгледах го.

— СД-то трябва да купи парцела, където ще се намира хотелът, а кой притежава тази земя?

— Ти и аз. Е, и? От продажбата на няколко квадратни метра голи чукари не се забогатява.

— Зависи кой определя цената — възрази Карл.

По принцип логическото мислене никога не ми е куцало, но, признавам, минаха няколко секунди, докато вдяна.

— Искаш да кажеш…

— … че аз изготвям описанието на проекта. Тоест, аз разписвам разходните пера в бюджета, които ще представя на инвеститорската среща. Разбира се, няма да лъжа за цената на терена, но да кажем, че ще я определя на двайсет милиона…

— Двайсет милиона! — Смаян, посочих наоколо. — За този камънак?

— Цената ще е толкова нищожна на фона на общата от четиристотин милиона, че лесно ще я разхвърлим по отделните пера: бюджет за път с прилежаща територия; бюджет за паркинг; бюджет за строителен парцел…

— А ако някой пита за цената на декар?

— Ще я оповестим, не сме мошеници.

— А какво… — Млъкнах. Ние? Как така изведнъж Карл ме набърка в това? Добре, сега не му беше времето да ставам дребнав. — А какво сме тогава?

— Бизнес предприемачи, които играят играта.

— Игра? Говорим за провинциалисти, дето и понятие си нямат от бизнес сделки.

— Селски балъци, а? Аз ли не знам, нали съм роден и отраснал тук. — Той плю. — Не съм забравил как Вилумсен прекара татко с кадилака. Тогава хората се разтревожиха, и то здравата. — Той се усмихна накриво. — Този проект ще повиши цените на всички недвижими имоти в района, Рой. А след като осигурим финансирането на хотела, минаваме към втория етап. Ски-влек и проекти за ваканционни вили и апартаменти. Там са големите пари. Защо сега да продаваме на безценица, при положение че цените сто на сто ще хвръкнат до небесата, и то благодарение на нас. Никого не мамим, Рой. Просто не е нужно да тръбим наляво и надясно, че, видите ли, братята Опгор ще приберат първите милиони. И така… — Той ме погледна. — Искаш ли пари за собствена бензиностанция, или не?

Трябваше ми време.

— Помисли, докато се изпикая.

Карл се обърна и се изкачи до върха на планинския склон. Явно се надяваше да намери завет.

И така, Карл ми отпусна времето, необходимо да си изпразниш мехура, за да реша искам ли да продам имущество, семейна собственост от четири поколения наред. На цена, която при други обстоятелства бих определил като пладнешки обир. Нямаше нужда да мисля. Пет пари не давах за фамилната история, поне що се отнася до моето семейство. Ставаше дума за земя с нулева сантиментална, пък и с каквато и да била друга стойност, освен ако внезапно някой не открие в нея залежи на рядък метал. А ако Карл наистина беше прав и милионите, които щяхме да приберем, бяха само черешката на тортата, която всички съдружници в събирателното дружество впоследствие щяха да си поделят, аз нямах нищо против. Двайсет милиона. Десет за мен. За десет милиона можеш да си купиш страхотна бензиностанция. Оборудвана по последни стандарти, с възлово местоположение, и то без нито йоре кредит. Напълно автоматизирана автомивка. Ресторантска част.

— Рой?

Обърнах се. Заради вятъра не бях чул Шанън.

— Май е болно — каза тя.

За момент помислих, че говори за себе си — толкова разрошена и премръзнала изглеждаше с кафявите си очи, които ме гледаха изпод стара плетена шапка, останала от детството ми. После обаче видях, че държи нещо в долепените си шепи. Леко ги разтвори.

Беше птиче. Черна качулка върху бяла главица, светлокафява гушка. Със съвсем бледо оперение — сигурно беше мъжки. Не даваше признаци на живот.

— Планински дъждосвирец — казах.

— Лежеше ей там. — Шанън посочи хлътнатина в пирена. Различих яйце. — Насмалко да го настъпя.

Приклекнах и попипах яйцето.

— Да. Дъждосвирецът по-скоро би позволил да го стъпчат, отколкото да пожертва яйцата си.

— Птиците не мътят ли през пролетта, като в Канада?

— Така е, но от това яйце няма да се излюпи пиле. Клетият, не е разбрал.

— Мъжки ли е?

— Да. Мъжкият дъждосвирец мъти и се грижи за малките.

Изправих се и погалих по гърдите птичето в шепите на Шанън. Усетих ускорен пулс до върха на пръста си.

— Само се преструва на умрял. За да отклони вниманието ни от яйцето.

— А къде е женската? — огледа се Шанън.

— Сигурно в момента се чифтосва с друг.

— Нима птиците се сношават извън размножителния период?

— Пошегувах се. Така или иначе, нарича се полиандрия.

Тя погали птичето по гръбчето.

— Мъжки, който жертва всичко за децата си, който сплотява семейството дори когато майката изневерява. Действително рядка птица.

— Полиандрия всъщност означава…

— … брачен съюз между една жена и няколко мъже — довърши тя.

— Аха.

— Среща се в различни части на света, най-вече в Индия и Тибет.

— Брей. Защо… — щях да продължа със „… знаеш това?“, но го промених в — … го правят?

— Обикновено жената се омъжва за братята си, за да се избегне разпокъсване на семейното имущество.

— Не знаех.

Шанън наклони глава настрани.

— Май си по-запознат с птиците, отколкото с хората, а?

Не отговорих. Тя се засмя и подхвърли птицата високо във въздуха. Дъждосвирецът разпери криле и полетя право напред, отдалечавайки се от нас. Проследихме го с поглед. Не щеш ли, с периферното си зрение улових движение. Змия, помислих си най-напред. Обърнах се. Тъмна гънеща се ивица се спускаше към мен по гранитния склон. Вдигнах поглед и видях Карл, застанал на билото, във величествената поза на статуята на Христос над Рио де Жанейро. Урината продължаваше да тече. Отстъпих встрани и се покашлях. Шанън забеляза вадичката и последва примера ми. Струята продължи да лъкатуши надолу към селото.

— Какво мислиш за идеята да продадем този парцел за двайсет милиона крони? — попитах.

— Крупна сума.

— Равнява се на два милиона и половина щатски долара. Ще построим сграда с двеста легла.

Шанън се усмихна, обърна се и тръгна обратно по пътя, по който бяхме дошли.

— Множко е. Но дъждосвирецът ви е изпреварил. Неговият „строеж“ е вече готов. Ще ми помогнеш ли да намерим гнездото му?

Точно преди да си легнем, токът спря.

Седях в кухнята и преглеждах счетоводни сметки. Изчислявах каква цена ще определи за бензиностанцията централният офис при евентуална продажба, отчитайки бъдещата инфлация. Стигнах до извода, че с десет милиона ще купя не само десетгодишен франчайз, но и целия обект — сградата плюс парцела. И наистина ще си имам собствена бензиностанция.

Изправих се и погледнах към селото в ниското. И то тънеше в пълен мрак. Слава богу. Значи повредата не беше при нас. Изминах двете крачки до вратата, отворих я и надникнах в непрогледната тъмнина.

— Привет — поздравих предпазливо.

— Привет! — отвърнаха в хор Карл и Шанън.

Пипнешком се добрах до люлеещия се стол на мама.

Седнах. Плазовете върху дюшемето изскърцаха. Шанън се изкикоти. Тя и Карл бяха ударили по една чашка.

— Съжалявам за тъмницата — извиних се. — Повредата не е при нас, а при… при тях.

— Не ми пречи — увери ме Шанън. — Когато бях малка, токът спираше ден през ден.

— Барбадос бедна държава ли е? — попитах в мрака.

— Не. Барбадос е един от най-богатите карибски острови. Но в селото, където израснах, масово крадяха ток. Крадците се включваха директно с кабел към електропреносната мрежа. И се появяваха смущения. Бях свикнала. Научаваш се, че всяко нещо може да изчезне всеки момент.

Нещо ми подсказваше, че тя не говори само за електричеството. Дали нямаше предвид дома и семейството? Шанън не миряса, докато не откри гнездото на дъждосвиреца, и дори заби пръчка в земята — та да го маркира, да не би следващия път да го настъпим.

— Разкажи — подканих я.

За няколко секунди настана пълна тишина.

Тя се засмя тихичко, едва ли не извинително.

— Защо по-добре ти не разкажеш нещо, Рой?

Шанън рядко допускаше езикови грешки и грешки в словореда, но заради акцента продължавах да я възприемам като чужденка. Или заради ястието, което сготви за вечеря. „Мофонго“ — традиционно блюдо от карибската кухня.

— Да, нека Рой разкаже нещо — подкрепи я Карл. — Много го бива да разказва в тъмното. Когато бях малък и не можех да заспя, ме успокояваше с приказки.

Когато не можеше да заспиш, защото плачеше, уточних наум. А аз слизах на долното легло, гушвах те, усещах допира на топлата ти кожа и ти казвах да не мислиш повече за онова, да мислиш само за историята, която ти разказвам, и да оставиш съня да те обори. В този миг си дадох сметка, че причината Шанън да ми е чужда не е нито акцентът ѝ, нито мофонгото, а защото тя е тук, в тъмното, заедно с Карл и мен. В притъмнялата ни къща, в мрака, който беше само негов и мой. Ничий друг.

4

Карл стоеше на вратата, готов да посреща гостите. Вече чувахме как първите коли изкачват баира към Козия завой. Как превключват на по-ниска предавка. И на още по-ниска. Налях още алкохол в купата с плодов пунш, приготвен от Шанън. Тя ме изгледа въпросително.

— Местните предпочитат да преобладава вкусът на алкохола — поясних и надникнах през кухненския прозорец.

Пред къщата спря фолксваген „Пасат“. От петместния автомобил слязоха шестима души. Така повеляваше традицията. Хората се тъпчеха в колите като сардели. Шофираха жените. Не знам нито защо мъжете смятаха, че им се полага привилегията да пият алкохол при приятелски събирания, нито защо жените изявяваха готовност да ги заместят зад волана, без някой да ги е помолил. Просто така беше прието. Ако пък в колата пътуваха само мъже, защото не са обвързани или защото жените им са останали вкъщи да гледат децата, определяха кой ще шофира с играта „камък-ножица-хартия“. По време на моето детство беше нормално да караш пил. Днес мъжете все така не се свенят да бият жените си, но виж, да седнат пияни зад волана, смятаха за недопустимо.

В дневната висеше плакат с надпис „HOMECOMING“. Струваше ми се малко странно, защото мислех, че смисълът на американската традиция е празненството по случай нечие завръщане у дома да организират роднини и приятели, не домакинът. Шанън обаче само се засмя и отговори, че щом никой друг не го прави, си го правиш сам.

— Нека аз да поднеса пунша — настоя тя и се зае да разлива в чашите коктейла от домашен алкохол и плодов сок.

Беше облечена в същите дрехи, с които пристигна: черен пуловер с висока яка и черен панталон. Тоест, най-вероятно беше друг комплект дрехи, но спокойно можеше да се сбърка с първия. Бъкел не разбирам от мода, но нещо ми подсказваше, че нейният тоалет минава за дискретен шик.

— Благодаря, но и аз ще се справя — отклоних предложението ѝ.

— Не — настоя тя и деликатно ме избута. — Ти отивай да си бъбриш със стари приятели, а аз ще обикалям с чашите. Тъкмо ще се запозная с гостите.

— Добре — склоних, премълчавайки, че всъщност присъстващите са приятели на Карл. Аз нямах такива.

Но, все едно, беше ми приятно да гледам как още от прага всички се хвърлят на врата на Карл, тупат го дружески по гърба, сякаш се е задавил, усмихват се широко насреща му и го приветстват с шеговито бабаитски реплики, скалъпени по пътя насам, с пламнали от възбуда лица, леко смутени и зажаднели за питие.

С мен само се ръкуваха.

От всички разлики между мен и брат ми тази като че ли беше най-съществената. Жителите на Ус не бяха виждали Карл от петнайсет години, а мен виждаха през ден в бензиностанцията. И въпреки това чувстваха, че познават него, не мен. Гледах го как се радва на задушевната обич и на близостта на нашите приятели — нещо, което така и не ми беше писано да изпитам. Завиждах ли му? Е, всички искаме да ни обичат. Но бях ли склонен да си разменим местата? Да допусна хората толкова близо до себе си, колкото Карл? На него очевидно не му струваше нищо. За мен цената би била твърде висока.

— Здрасти, Рой. Човек не всеки ден те вижда с бира — заговори ме Мари Ос.

Изглеждаше добре. Мари винаги изглеждаше добре, дори когато буташе количката с врещящите от колики близнаци. И точно това бъркаше в здравето на завистниците в селото — все се надяваха най-после да видят госпожица Съвършенство поизмъчена като обикновените простосмъртни. Мари Ос — момичето, което имаше всичко. Защото тя не само се беше родила със сребърна лъжичка в устата и с остър ум, но изкарваше отличен успех в училище и се ползваше с уважението, оказвано на фамилията Ос. И не на последно място Мари бе надарена и с физическа красота. Бе наследила знойната кожа и женствените форми на майка си, а от баща си бе взела русата коса и студените сини вълчи очи. И вероятно именно тези очи, острият ѝ език и излъчваната надменна студенина бяха причина момчетата да стоят на почтително разстояние от нея.

— Странно как не се виждаме по-често — отбеляза тя. — Как я караш всъщност?

Това „всъщност“ по-скоро сигнализираше, че не иска стандартния в такива случай отговор „бивам“, а я е грижа, искрено е заинтересувана. Загрижеността ѝ действително ми се видя непресторена. Мари се отнасяше неизменно дружелюбно и отзивчиво към околните. И все пак създаваше впечатлението, че те гледа отвисоко. Нищо чудно, разбира се, да се дължи на 180-сантиметровия ѝ ръст. Спомням си как веднъж аз, тя и Карл се прибирахме с кола от купон. Аз шофирах, Карл беше пиян, а Мари опяваше ядосана:

— Карл, не желая да имам гадже, което ме сваля на нивото на това село, разбираш ли?

Макар навремето да недоволстваше от тукашното ниво, после тя предпочете да се установи в Ус. В училище Мари имаше по-висок успех от Карл, но не притежаваше неговия хъс, пламенната му амбиция да тръгне по широкия свят и да се издигне. Вероятно защото още от раждането си тя беше горе и се рееше из слънчевите простори. И не искаше да изгуби социалния си престиж. Навярно точно затова, след като скъса с Карл, Мари замина да следва политология и бързо се върна с годежен пръстен и с Дан Кране. Той постъпи като редактор в местния вестник на Работническата партия, а тя явно продължаваше да пише дипломната си работа, защото не се беше чуло да е завършила.

— Бивам — отговорих ѝ. — Сама ли дойде?

— Дан пожела да гледа момчетата.

Кимнах. Предполагах, че родителите ѝ — живееха в съседната къща — са предложили услугите си да бавят децата, но Дан е настоял. Няколко пъти се бе отбивал в бензиностанцията да напомпа гумите на безбожно скъпия си планински бегач, с който се състезаваше в прочутия веломаратон „Биркен“. Лицето му беше безизразно, аскетично. Преструваше се, че не знае кой съм, но аз недвусмислено усещах каква антипатия изпитва към мен само защото имах сходни гени с типа, прониквал в жена, над която вече имаше законни права. Не, Дан едва ли гореше от желание да участва в посрещането на бившия на съпругата си, завърналия се любимец на Ус.

— Запозна ли се с Шанън? — попитах.

— Не. — Мари хвърли поглед към вече претъпканата дневна. Бяхме избутали мебелите до стените и всички гости стояха прави. — Но като знам колко много държи Карл на външния вид, сигурно е впечатляващо красива.

Тонът ѝ ясно показваше мнението ѝ за хорското втренчване във външния вид. Когато завършваше гимназия, Мари излезе да държи реч от името на целия випуск. Училищният директор я представи като „не просто интелигентно момиче, а изумителна красавица“. Мари започна речта си така:

— Благодаря, господин директоре. Имах желание да кажа нещо похвално за вас и за вашата работа с нас през тези три години. Поколебах се какви точно думи да подбера, но нека се изразя така: извадили сте късмет с външния си вид.

Разнесоха се само откъслечни смехове въпреки язвителната ѝ реплика. Понеже бе дъщеря на общинския управител, присъстващите се затрудниха да преценят дали цели да го уязви, или просто му отправя конструктивна критика.

— Ти трябва да си Мари.

Мари се озърна и погледна надолу. И там, три глави под нея, сияеше усмихнатото бяло лице на Шанън.

— Пунш?

Мари повдигна вежда. Наежи се, все едно крехкото същество пред нея я бе предизвикало на боксов двубой. Шанън вдигна по-високо подноса с чашите.

— Благодаря, но не — отвърна Мари.

— О, не! Да не си изгубила на „камък-ножица-хартия“?

Мари я изгледа с недоумение.

Покашлях се.

— Разправих на Шанън какъв обичай имаме тук, когато се решава кой ще шофира…

— А, това ли било — прекъсна ме Мари с изкуствена усмивка. — Аз и моят съпруг не пием.

— А, ясно! Защото сте алкохолици или защото е вредно?

Лицето на Мари се изопна.

— Не сме алкохолици. Алкохолът отнема ежегодно повече животи в световен мащаб, отколкото въоръжените конфликти, убийствата и наркотиците, взети заедно.

— И слава богу — усмихна се Шанън. — Че войните, убийствата и наркотиците не вземат повече жертви, имам предвид.

— Опитвам се да обясня, че алкохолът е излишен.

— Сигурно — съгласи се Шанън, — но развърза езиците на всички гости. Ти ли кара дотук?

— Разбира се. В твоята родина жените не шофират ли?

— Шофират, само че отляво.

Мари ме погледна объркано, сякаш за да ме попита дали това е шега, която не схваща.

Прокашлях се.

— В Барбадос пътното движение е ляво.

Шанън се разсмя високо. Мари се усмихна снизходително, както хората се смеят на нескопосан детски виц.

— Сигурно си посветила много време и усилия, за да научиш майчиния език на съпруга си, Шанън. Не сте ли обсъждали дали не е по-лесно той да научи твоя?

— Интересен въпрос, Мари. В Барбадос говорим английски. А аз, естествено, искам да разбирам какво казвате зад гърба ми — засмя се пак Шанън.

Макар невинаги да проумявам какво влагат жените в думите си, сега съобразих, че пред мен се разиграва схватка и най-добре е да стоя настрана.

— А и норвежкият ми пада повече. Английският е най-своеволният писмен език в света.

— Допада ти, искаш да кажеш.

— Простичко казано, идеята на латинската азбука е всяка буква да се свързва с един звук. Буквата „а“ на норвежки, на немски, на испански, на италиански и на още куп езици се произнася „а“. На английски обаче буквата „а“ може се чете по най-различни начини. Car, care, cat, call, ABC. Пълна бъркотия. Още през осемнайсети век Ефраим Чембърс6 казал, че не е срещал по-непоследователен правопис от английския. А ето на, аз открих, че без да знам и дума на норвежки, мога да чета на глас Сигрид Унсет7 и Карл да разбира всичко! — Шанън се засмя и ме погледна. — Би трябвало норвежкият, а не английският, да е световният език!

— Е… Не те съветвам обаче да четеш Сигрид Унсет, ако приемаш присърце въпроса за половата равнопоставеност. Унсет е назадничава антифеминистка.

— По мое мнение пък Унсет е по-скоро ранна феминистка от втората вълна — като Ерика Джонг. Благодаря за съвета какво да чета и какво — не, но аз се опитвам да се запозная с творчеството и на писатели, чийто гледища не разделям.

— Не споделям — поправи я Мари. — Явно живо се вълнуваш от езици и литература, Шанън. В такъв случай по-добре е да общуваш с Рита Вилумсен и с нашия лекар, доктор Стенли Спин.

— По-добре с тях, отколкото с…?

— Или даже е най-добре да оползотвориш по друг начин знанията си по норвежки — усмихна се злобничко Мари. — Защо, например, не си потърсиш работа? И така да допринесеш за общото благо в Ус?

— За щастие не ми се налага да си търся работа.

— Не ти се налага, разбира се.

Мари отново преминаваше в настъпление. Нямаше никакво съмнение. Онова презрително, високомерно, което Мари Ос си въобразяваше, че умело прикрива от съселяните си, лумна в погледа ѝ, докато изричаше:

— Нали си имаш… съпруг.

Погледнах Шанън. Докато разговаряхме, неколцина гости си взеха чаши от подноса в ръката ѝ и сега тя преподреди останалите, за да възстанови равновесието.

— Не ми се налага да си търся работа, защото вече имам. И няма пречки да я върша оттук.

Най-напред по лицето на Мари се изписа изумление, после — едва ли не разочарование.

— И какво работиш?

— Рисувам.

Лицето на Мари се проясни.

— Рисуваш — повтори тя с пресилен ентусиазъм, все едно човек с въпросната професия се нуждае от насърчение. — Художничка си — установи утешително тя.

— Е, чак пък художничка. В добри дни може би. А ти с какво се занимаваш, Мари?

За миг Мари изглеждаше объркана, но бързо се окопити.

— Политоложка съм.

— Страхотно! Много ли сте търсени в Ус?

Мари се усмихна горчиво, все едно изпитва болка.

— В момента съм в майчинство. Родих близнаци.

— Сериозно? — въодушевено и малко невярващо възкликна Шанън.

— Да. Никога не лъ…

— Снимки! Имаш ли снимки?

Мари я изгледа изпод вежди. Поколеба се. Навярно с вълчия си поглед преценяваше съперницата. Едноока жена птиче — колко да е опасна? Мари извади мобилния си телефон и започна да рови. Вдигна една снимка пред Шанън, а тя нададе едно от онези „ооо“ с низходяща интонация, чиято цел е да изразят колко очарователен е наблюдаваният обект. После безцеремонно ми връчи подноса с чашите и взе телефона на Мари, за да разгледа по-отблизо близнаците.

— Кажи, какво да направя, за да се сдобия и аз с две такива? — попита.

Нямам представа дали Шанън просто я ласкаеше. Ако да, играеше доста добре. Във всеки случай достатъчно убедително Мари Ос да свали войнственото си изражение.

— Имаш ли още? — попита Шанън. — Може ли да разгледам и други?

— Заповядай.

— Ще се погрижиш ли за гостите, Рой? — попита Шанън, без да откъсва поглед от екрана на телефона.

Обиколих с подноса. Налагаше се да си проправям път сред хората. Чашите изчезнаха, без изобщо да ми се наложи да общувам.

Отнесох празния поднос в кухнята. Там цареше същата тъпканица.

— Здрасти, Рой. Видях, че носиш снус. Ще ме почерпиш ли? — изпроси си Ерик Нерел.

Стоеше облегнат на хладилника, с бира в ръка. Ерик тренираше културизъм. Малката му глава преминаваше без преход в дебел, мускулест врат — същински дървесен ствол, израснал от отвора на тениската. Русата му коса наподобяваше шепа сурови спагети, а от двете страни раменете се спускаха към бицепси, сякаш току-що напомпани. Ерик, бивш военен парашутист, държеше „Свободно падане“, единственото питейно заведение в Ус. Беше купил помещението — навремето кафене — и го бе преустроил в бар с дискотека, караоке и бинго всеки понеделник и викторина всяка сряда.

Извадих от джоба си сребристата кутия с „Бери“ и му я поднесох. Той пъхна едно пликче снус под горната си устна.

— Просто ми е любопитно какъв е вкусът. Не съм виждал друг да смуче американски снус. Как си го набавяш?

Свих рамене.

— От различни места. Обикновено поръчвам на хора, които пътуват до САЩ, да ми донесат.

— Готина кутия. И никога не си ходил в Щатите, нали?

— Никога.

— Чудно ми е и друго. Защо пъхаш пликчето под долната си устна?

— Така правят американците — обясних. — Така правеше и татко. Все повтаряше, че само шведите пъхали тютюна под горната си устна, а било всеизвестно колко малодушно постъпили шведите по време на войната.8

— Ама с каква женичка само се е обзавел брат ти! — разсмя се Ерик Нерел с издута горна устна.

Запазих мълчание.

— Направо да те побият тръпки колко добре говори норвежки.

— Ти говори ли с нея?

— Само я попитах дали танцува.

— Питал си я дали танцува. И защо?

Нерел сви рамене.

— Защото прилича на балерина. Tiny dancer9, нали? Пък е и от Барбадос. Калипсо и… как му беше името на другия музикален стил? А, да! Сока!

Явно нещо в изражението ми го разсмя.

— Не се стягай, Рой, тя ни най-малко не се смути. Обеща по-късно довечера да ни изнесе един урок. Виждал ли си как се танцува сока? Адски секси чупки.

— Аха — кимнах.

Май наистина трябваше да го послушам и да се поотпусна.

Ерик отпи от бутилката с бира и дискретно се оригна в шепа. Явно това прави с теб семейният живот.

— Обърнал ли си внимание дали напоследък в Хюкен се свлича много камънак?

— Нямам представа. Защо питаш?

— Никой ли не ти е казал?

— Какво да ми каже? — Усетих хладен полъх през прогнилите уплътнения на прозорците.

— Ленсманът възнамерява да обследваме стената с дрон. Ако изглежда безопасно, ще се спуснем с въже до катастрофиралия кадилак. Допреди няколко години щях да го направя, без да ми мигне окото, но сега чакам първа рожба. Човек почва да гледа по-различно на нещата.

Не, не просто хладен полъх. Инжекция, спринцовка с ледена вода. Катастрофиралата кола. Кадилакът. Лежеше на дъното на пропастта вече осемнайсет години. Поклатих глава.

— Дори да изглежда безопасно, разправят, че скалите се ронели. И то непрекъснато.

Ерик ме погледна изпитателно. Не знам кое преценяваше — опасността от срутване на скална маса или колко съм надежден. Най-вероятно и двете. Ерик положително бе чувал за трагедията, разиграла се, докато вадеха телата на мама и татко от Хюкен. От планинския спасителен екип се спуснаха в пропастта и от горе започнаха да издърпват мъртвите. Тогава двете носилки се удариха в скалата, но оттам не се откъртиха камъни. Нещастието дойде, когато спасителите започнаха да се катерят нагоре. Единият събори камък, той се стовари върху осигуряващия го долу и му премаза рамото. В това време аз и Карл стояхме до Козия завой, зад линейката, зад спасителите и зад ленсмана. Най-ясно си спомням писъците на пострадалия алпинист, когото не виждах. Само чувах гласа му в ясния, неподвижен вечерен въздух. Виковете му отекваха между скалните стени долу и звучаха някак сподавени, твърде премерени, съотнесени към изпитваната болка. Напомняха тревожното грачене на гарван.

— Охо, я виж ти, ще има реч! — възкликна Ерик.

От дневната се разнесе гласът на Карл. Хората започнаха да се тълпят в стаята. Сместих се до вратата. Макар да стърчеше с цяла глава над мнозина, Карл се бе покачил върху стол.

— Скъпи, прескъпи мои приятели — прогърмя гласът му. — Толкова се радвам да видя отново всички ви. Петнайсет години… — Той ни даде време да го осмислим. — През тези години повечето от вас са общували помежду си непрекъснато и не са забелязвали постепенните промени; колко всъщност сме остарели. Нека отбележа, че по отношение на момчетата… — Той си пое дъх и се огледа с палава, отракана физиономия. — Много по-запазен съм от вас.

Разнесоха се смях и гръмки протести.

— Да, и още как! — извика Карл. — Още по-странно е, като се има предвид, че още навремето само аз имах хубава външност за губене.

Последва още смях, подсвирквания и възгласи. Някой се опита на шега да го свали от стола.

— Обаче… — Помогнаха му да се задържи горе. — Колкото до дамите, е тъкмо обратното. Разхубавили сте се в сравнение с едно време.

От женската част гръмнаха ликуващи възгласи и аплодисменти.

— Внимавай в картинката, Карл! — подвикна мъжки глас.

Обърнах се и потърсих с поглед Мари. Направих го машинално. Така и не се отучих от този навик. Шанън беше седнала на кухненския плот, за да вижда. Имаше грациозен гръб. До хладилника Ерик Нерел я изпиваше с очи. Излязох, качих се по стълбите, влязох в детската стая, затворих вратата и си легнах на горното легло. Чувах гласа на Карл през отвора за кюнеца. Не разбирах всички думи, но горе-долу ми ставаше ясно за какво говори. Чух името си, последвано от пауза.

— Сигурно е в тоалетната — изкоментира мъжки глас.

Смях.

После името на Шанън. Плътният ѝ алт. Врабче с тембър на бухал. Няколко думи, последвани от учтиви, цивилизовани аплодисменти.

Отпих от бутилката с бира, втренчих се в тавана. Замижах.

След време отворих очи. Глъчката бе утихнала. Съобразих, че съм проспал купона и в момента последните гости се разотиват. Чух шум от работещи двигатели на потеглящи коли. Хрущене на чакъл изпод гумите. Светваха червени стопове, когато удряха спирачки преди Козия завой.

После настана почти пълна тишина. Само от кухнята се носеше шум от стъпващи на пръсти крака и тихи гласове. Гласове на възрастни, които водят банален разговор, обсъждат дребни, организационни неща. На такива звуци заспивах като малък. Те ми вдъхваха спокойствие. Мислиш си, че то ще продължи вечно, защото ти се струва толкова уместно, толкова приятно, толкова неизменно.

Беше ми се присънила кола, увиснала за секунда във въздуха, сякаш устремена към Космоса. После обаче реалността и гравитацията си казват тежката дума и предницата с двигателя се устремява надолу. Към мрака. Към пропастта. Чува се писък. Не е татко. Не е мама. Не е и катерачът с премазаното рамо. Викам аз.

Чух как Шанън се киска сподавено и шепне „не!“ пред вратата ми. После гласа на пийналия Карл:

— Рой няма да възрази. Ще ти покажа как си живеехме двамата.

Вцепених се, макар да осъзнавах, че е изключено да го направи: да ѝ покаже как всъщност сме си живели ние двамата.

Вратата се отвори.

— Спиш ли, брат ми?

Спиртосаният дъх на Карл лъхна лицето ми.

— Да — отвърнах.

— Да си вървим — прошепна Шанън, но усетих как леглото се разклати, Когато Карл легна долу и я придърпа към себе си.

— Липсваше ни на купона — подхвърли Карл.

— Съжалявам. Нуждаех се от кратък таймаут и съм заспал.

— Добре че проспа олелията на тази банда ронери.

— Да — отвърнах.

— Какво значи ронери? — поинтересува се Шанън.

— Скандалджии, доволни от простички радости — изфъфли Карл. — Например, коли. — Отпи от бутилка. — Но жените на днешните ни гости им забраняват да се занимават с такива работи. Младите, които поддържат традицията жива, ще откриеш пред бензиностанцията на Рой.

— И какво значи роне? — попита Шанън.

— Нерез — отвърнах. — Мъжки. Разгонен и опасен.

— Непременно ли е опасен?

— Е, не пречи, разбира се, да го кастрираш. Тогава е кастрат.

— В известен смисъл тазвечершните ни гости бяха кастрати — засмя се Карл. — Женени, улегнали и кастрирани. Но явно въпреки това с желание да се сношават. И заклети фенове на американските коли. Между другото, Шанън обожава американски коли. От единайсетгодишна шофирала собствен буик. Ау!

Чух как долу Шанън възрази бурно.

— Буик — повторих. — Не е никак зле.

— Лъже. Не съм шофирала — възрази Шанън. — Баба ми даваше да въртя волана. Колата беше стара, ръждясала таратайка, наследство от прачичо Лео. Загинал в Куба, докато се биел с Кастро срещу Батиста. Колата и Лео пристигнали с кораб от Хавана в насипно състояние. Баба сглобила колата сама.

— Но Лео си останал разглобен! — разсмя се Карл.

— Какъв модел буик? — полюбопитствах аз.

— „Роудмастър“, 1954-а. Докато следвах в университета, всеки божи ден баба ме караше с буика до Бриджтаун.

Или бях преуморен, или все още замаян от пунша и от бирата, но насмалко гласно да изразя възторга си от въпросния модел буик „Роудмастър“ — най-красивата кола, която някога съм виждал.

— Проспа целия купон, Рой, жалко — отбеляза Шанън.

— Ами! Рой дори е доволен — възрази Карл. — Той не харесва хората. С изключение на мен.

— Вярно ли е, че си му спасил живота, Рой? — попита Шанън.

— Не.

— Как да не е вярно! — възропта Карл. — Онзи път, когато купихме от Вилумсен водолазно оборудване втора ръка, и понеже нямахме пари за курс, изпробвахме екипировката без грам подготовка.

— Аз бях виновен. Всичко ми се видя просто и логично.

— Да, но ти се справи, Рой. А когато дойде моят ред, в маската ми влезе вода, аз се паникьосах и изплюх мундщука. Ако не беше Рой…

— Е, стига, де. Просто се надвесих от лодката и те издърпах на повърхността.

— Още същата вечер продадох екипировката. Не исках повече да ми се мярка пред очите. Колко ми даде за нея, Рой, помниш ли? Стотачка?

Усетих как устните ми се разтеглят.

— Като никога, ми определи изгодна цена. Само това помня.

— Стотачка? — възкликна Шанън. — Трябвало е най-малкото да му подариш екипировката, Карл! Някога отплати ли се подобаващо на брат ти?

— Не. Рой е много по-добър брат от мен.

Шанън се разсмя високо и леглото се разлюля. Карл май я гъделичкаше.

— Вярно ли е? — хълцаше тя.

Карл не отговори и аз схванах, че всъщност тя пита мен.

— Не — отвърнах. — Той лъже.

— И какво е направил в замяна?

— Поправяше съчиненията ми.

— Не е вярно! — отрече Карл.

— Когато предстоеше да предаваме съчинение, през нощта Карл ставаше от долното легло, където лежите в момента, промъкваше се до раницата ми, отнасяше тетрадката ми в тоалетната и поправяше правописните ми грешки. После връщаше тетрадката в раницата и тихичко се мушваше в леглото. И никога не ми каза нито дума по въпроса.

— Е, може да се е случило веднъж да поправя някоя и друга грешка!

— Не веднъж. Редовно — настоях. — Аз също си мълчах.

— И защо? — прошепна ниско Шанън.

— Никак не ми се щеше да си призная, че съвсем съзнателно и охотно позволявам на по-малкия ми брат да ми оправя бакиите. От друга страна обаче, оценката по норвежки ми беше важна.

— Да се е случило два, най-много три пъти — отбеляза Карл.

Полежахме мълчаливо. Споделяхме тишината. Чувах дишането на Карл — толкова познато, все едно чувах собственото си дишане. Ала сега в стаята дишаше и трети човек. Прободе ме ревност, задето не аз лежа долу, не аз прегръщам Карл. Отвън долетя студен писък. От пасищата. Или от Хюкен.

На долното легло си зашепнаха.

— Шанън пита какво е това животно — уточни Карл. — Гарван, нали?

— Да.

Гарванът, или поне онзи, който летеше по тези места, обикновено се провикваше два пъти. Но с промеждутък.

— Опасност ли вещае? — попита Шанън.

— Възможно е — допуснах. — Или отговаря на друг гарван, но не го чуваме, защото е на половин миля оттук.

— Има ли разлика във виковете на гарвана?

— Има. Ако приближиш гнездото му, звучат съвсем различно. По принцип гаргите са по-кресливи. Понякога грачат направо нескончаемо, и то без видима причина.

Карл се засмя. Обожавах смеха му. Пръскаше радост и доброта.

— Рой е специалист по птиците. Както и по колите. И по бензиностанциите.

— Но не и по хората — отбеляза Шанън.

По интонацията ѝ не се разбираше въпрос ли задава, или само констатира.

— Точно така. Затова кръщаваше хората с имена на птици. Татко беше ушата чучулига, мама — сиво каменарче. Чичо Бернард пък — тръстикова овесарка, защото, преди да стане автомонтьор, учил за свещеник, а тръстиковата овесарка има бяла якичка.

— А ти каква птица беше, мило? — попита през смях Шанън.

— Аз бях… каква птица бях аз?

— Ливадна бъбрица — отговорих.

— В такъв случай ливадната бъбрица сигурно е красива, силна и интелигентна — заливаше се в смях Шанън.

— Нещо такова — отвърнах.

— Нарече ме така, защото бъбрицата лети по-високо от всички други — поясни Карл. — Освен това е устата самохвалка, която изпълнява… как се казваше?

— Флуктспил — помогнах му.

— Флуктспил — повтори Шанън. — Хубава дума. Какво значи?

Въздъхнах, все едно ми костваше огромно усилие да обяснявам.

— След като полети възможно най-нависоко, започва да пее, та всички да чуят колко нагоре се е издигнала. А после се спуска стръмно надолу с вцепенени криле и демонстрира всички трикове и акробатични номера, които умее.

— Все едно ми описваш Карл! — възликува Шанън.

— Но макар да обича да се фука, ливадната бъбрица не е изпечена хитруша. Тъкмо обратното, наивна е. Затова е любимка на кукувицата, особено когато ѝ предстои да снесе яйцата си в чуждо гнездо.

— Бедничкият Карл! — възкликна Шанън и се чу влажна целувка. — Рой, а мен на каква птица оприличаваш?

Замислих се.

— Не знам.

— Хайде де! — настоя Карл.

— Наистина не знам. На колибри? Всъщност познавам само планинските птици.

— Не искам да съм колибри! — възпротиви се Шанън. — Те са мънички и обичат сладко. Не може ли да съм онази птица, която намерих? Планински дъждосвирец.

Замислих се за бялото лице на дъждосвиреца. Тъмни очи. Качулката, която напомня къса подстрижка.

— Добре — склоних. — Ти си планински дъждосвирец.

— А ти, Рой, какво си?

— Аз ли? Нищо.

— А, не! Намерил си пернати съответствия на всичките си близки. Да чуем.

Мълчах.

— Рой е разказвачът, който определя кой на коя птица прилича. Следователно той е всички и никоя — отсъди Карл. — Рой е планинската птица без име.

— Самотната планинска птица без име — формулира описанието Шанън. — И какви трели изпълняват безименни мъжки екземпляри като теб, за да си намерят партньорка?

Карл се разсмя.

— Съжалявам, Рой, но това момиче няма да се откаже, докато не ѝ разкриеш целия си живот.

— Е, добре. Най-общо за пернатия планински мъжкар може да се каже, че не пее на женската. Според него това е суета, пък и в планината няма дървета, където да кацне и да пее. Затова той свива гнездо, с което да впечатли женската.

— Хотел? — попита Шанън. — Или бензиностанция?

— Май хотелът върши по-добра работа — отвърнах.

Долу двамата се засмяха.

— Хайде да оставим на мира белогушия дрозд горе — предложи Карл.

Двамата се надигнаха от леглото.

— Лека нощ — пожела ми Карл и ме потупа по главата.

Зад тях вратата се хлопна. Лежах и се вслушвах.

Той си спомняше. Веднъж, много отдавна, му бях казал, че с белогушия дрозд си приличаме. Плашлива, бдителна планинска птица, която се спотайва сред камънаци. Тогава Карл ме увери, че е излишно да се крия; няма от какво да се боя. „Знам — отвърнах му. — И въпреки това ме е страх.“

Заспах. Пак ми се присъни същият сън. Сякаш предната нощ беше спрял и само бе чакал да заспя, за да ме навести отново и да продължи оттам, докъдето бе стигнал. Събудих се от писъка на премазания алпинист. Не. Крещеше Шанън. Пак. И пак. Карл явно си го биваше в леглото. Хубаво, ама как се спи при такава врява? Известно време слушах. Надявах се вече да е свършила, но те продължаваха. Затиснах главата си с възглавницата. След малко я отместих. Цареше тишина. Сигурно спяха. Аз обаче така и не успях да заспя. Въртях се, а леглото скърцаше, докато си припомнях думите на Ерик Нерел: ленсманът възнамерява да спусне алпинисти в Хюкен, за да обследват кадилака.

Най-сетне прозвуча.

Вторият грак на гарвана.

Вече ми стана ясно, че предвещава опасност. Не непосредствена опасност, а по-скоро предупреждаваше, че съдбата чака. Дълго е чакала търпеливо, но не е забравила. Задават се неприятности.