Кралството

40

Масата, умножена по скоростта. Возилото лети към пропастта. Черна камара от метал, хром, кожа, пластмаса, стъкло, гума. Миризми, вкусове, спомени, които винаги искаш да носиш със себе си, и любимите ти хора, които си мислел, че никога няма да загубиш, се отдалечават от теб върху неудържимо въртящи се колела. Аз ги задвижих, аз задействах сюжета в този разказ. Но в определен момент — адски трудно е да се определи точно кога и къде — повествованието започва да решава само, силата на тежестта притегля шофьорската седалка, возилото ускорява, тръгва на самоход и за крайния изход е без значение дали съм размислил. Масата, умножена по скоростта.

Иска ли ми се случилото се да не се беше случвало? И още как.

Същевременно има нещо омагьосващо да съзерцаваш лавините от Отертин през март, да гледаш как снежни маси трошат леда, сковал Бюдалското езеро, да наблюдаваш горски пожар през юли със съзнанието, че старата пожарна кола няма да се изкачи по склоновете. Вълнуващо е да видиш как първата истинска есенна буря през ноември за пореден път изпробва устойчивостта на покривите на хамбарите в селото, а ти се питаш дали тази година ще успее да събори някой и ти ще проследиш как се преобръща по полетата — същински лист на трион, преди да се натроши на парчета. И то вземе, че се случи точно това. И следващата ти мисъл е: ами ако някой, човешко същество, се е озовало на пътя на летящия режещ лист? Ти, разбира се, не го желаеш, но не съумяваш да отхвърлиш докрай мисълта, че би било зрелищна гледка. Не, не го желаеш. Ако предварително бях наясно каква верига от събития ще отприщя, щях да постъпя другояче. Но понеже никой не знае нищо предварително, безсмислено е да твърдя, че ако имаше начин да се върна назад и тогава разполагах с наличната ми информация сега, щях да постъпя по-различно.

Ако преднамерено насочиш бурен вихър към покрива на някой хамбар, продължението е извън твоя контрол. Покривът, вече колело от остра ламарина, се устремява към самотния човек насред полето и на теб ти остава само да наблюдаваш със смесица от страх, любопитство и разкаяние, задето частица от теб се е надявала на такъв развой на събитията. И следващата мисъл те спохожда неподготвен: как ти се иска ти да си на мястото на този самотен човек.

41

С Пия Сюсе подписахме трудов договор, съгласно който след две години в Сьорлане бях свободен да се върна като управител на бензиностанция в Ус.

Постъпих на работа в бензиностанция, разположена в околностите на Кристиансан, точно срещу комбинирания увеселителен зоопарк, покрай европейския път. Беше, естествено, много по-голяма от бензиностанцията в Ус — с повече служители, с повече колонки, с по-големи помещения, по-богат асортимент и по-висок оборот. Но най-голямата разлика беше друга. Моят предшественик бе третирал служителите като безмозъчни източници на работодателски разходи и в резултат заварих група демотивирани, мрънкащи шефомразци, които правят само каквото им възложат, а често не изпълняват дори и него.

— Бензиностанциите са различни — подчерта по време на разговора ни при постъпването ми Гюс Мюре, директор „Продажби“ в централата. — Табелата е еднаква, бензинът е еднакъв, логистиката е еднаква, но в края на краищата най-важното в нашите бензиностанции са не бензинът, колите и кифличките, а хората. Кой стои зад и пред щанда и как общуват помежду си.

Мюре въртеше непрекъснато посланието си подобно на парче, чието изпълнение му дотяга все повече с всяка изминала година, но все пак е хит. С пресилено игривата ритмика в рефрена „бензин, коли и кифлички“, сто на сто композиран лично от него, както и също толкова пресиления и с годините малко попрекален патос в „хората“, евъргрийнът на Мюре винаги ми навяваше асоциации за сбирките на проповедника Арман в Ортюн. Защото, точно както на проповедника, така и работа на Мюре беше да убеди хората в нещо, дълбоко известно им каква глупост е, но същевременно много им се иска да повярват в него. Защото вярата прави живота, а и смъртта по-поносими. Ако наистина се смяташ за уникален и съответно всяка среща с хората — за уникална, навярно ще успееш да изманипулираш себе си и да повярваш в съществуването на своеобразна чистота — вечна девича непорочност — която ще ти пречи да заплюеш клиент в лицето и да повърнеш от скука.

Аз обаче не се чувствах уникален. Въпреки гореспоменатите разлики с предишната, бензиностанцията също не беше уникална. Веригата спазва единна фирмена политика и в резултат, дори да се преместиш от малка бензиностанция в една част на страната, в голяма в съвсем друга част, все едно си сменил чаршафа, но леглото си е все същото. За два дни усвоих техническите подробности, които отличаваха новата бензиностанция от моята в Ус. За четири дни успях да разговарям с всички служители, да ги разпитам какви са амбициите им за бъдещето и какви промени според тях ще превърнат бензиностанцията в по-добро работно място и по-харесван търговски обект от клиентите. За три седмици въведох деветдесет процента от промените.

Дадох плик на омбудсмана и я помолих да го отвори след осем седмици, в деня, когато всички служители ще се съберат за рекапитулация на промените. Наехме местно кафене за срещата. Приветствах всички с добре дошли и дадох думата на един служител да оповести данни за оборота и печалбите; негов колега представи статистика за отсъствията по болест, а трети — проучване за клиентска удовлетвореност плюс неформален сондаж на настроенията в колектива. Аз само слушах, а служителите, след ожесточени препирни, гласуваха да бъдат премахнати осемдесет процента от промените, направени именно по тяхно предложение. Накрая взех думата и обобщих кои промени по всеобщо мнение са сработили и кои ще запазим. После обявих, че е време за обяд и барът е отворен. Един служител, стар мърморко, вдигна ръка и попита такава ли е длъжността ми: началник бар.

— Не — отговорих. — Но по моя инициатива вие сами си бяхте шефове в продължение на осем седмици. Лоте, ще отвориш ли плика, който ти дадох, преди да поставим началото на промените?

Тя го разпечата и прочете прогнозата ми кои промени ще сработят и кои — не. Множеството се разшумя, провокирано от предварителните ми очаквания: само две предложения не се припокриваха с исканията на служителите за промени.

— Идеята не е да ви убедя какъв съм многознайко. Вижте, две от предвижданията ми не се сбъднаха: едното за въвеждането на талони за безплатно кафе след няколко платени и другото за продажба на пет застояли кифлички на цената на една. В успеха на първата мярка вярвах, в успеха на втората — не. Изглежда, поназнайвам нещичко за управлението на бензиностанции. Ще се съгласите ли с мен?

Няколко глави пред мен кимнаха. Тук, на юг, кимат по-различно. Всъщност още по-бавно, отколкото у нас. Кимането се разпространи, разнесе се сподавен шепот. Накрая дори мърморкото кимна.

— Според класацията на бензиностанциите в областта заемаме предпоследно място — продължих. — Говорих с централния офис и ето какво договорих. Ако при следващото подреждане влезем в топ десет, ще наградят целия колектив с екскурзия до Дания. Ако се изкачим в топ пет, отиваме на безплатна екскурзия до Лондон. Ако станем номер едно, сами решавате каква да е наградата.

Взираха се втренчено в мен. После изригнаха в ликуващи възгласи.

— Тази вечер… — провикнах се аз и врявата мигом стихна — … тази вечер сме в дъното на класацията и този бар е отворен само един час. После се прибирате вкъщи и събирате сили за утре, защото утре — а не вдругиден — започва катеренето в ранглистата.

Живеех в Сьом, спокоен жилищен район в източната част, преди да пресечеш мостовете към центъра. Бях наел просторен тристаен апартамент. Имах мебели само за две стаи.

Предполагах, че слуховете как татко е изнасилвал Карл се разпространяват в Ус със скоростта на епидемия. И единствен Карл не ги е чул. Всъщност, Карл и аз. След решението да направи откровенията на Карл публично достояние, Грете се бе разприказвала първо пред мен, а сега навярно ги разтръбяваше от салона си. Ако Карл разбереше, щеше да го понесе. Ако пък ли не, още по-добре. Отговорността и срамът бяха преди всичко мои. Изнемогвах под тежестта им. Бях слаб. Но не това бе основната причина да се махна от Ус. А тя.

Нощем сънувах Шанън.

Денем бленувах за Шанън.

Мечтаех за нея, докато се хранех, докато шофирах от квартирата до работа и обратно, докато обслужвах клиенти, докато бях в тоалетната, докато мастурбирах, докато слушах аудиокнига или гледах телевизия.

Бленувах за сънливото ѝ чувствено око. То изразяваше повече емоции, топлина и студ, отколкото двете очи на когото и да било другиго. Въздишах по гласа, нисък като на Рита, но все пак различен, толкова мек, че ти се приисква да се сгушиш в него като в топла постеля. Да я целуваш, да я обладаваш, да я миеш, да я притискаш, да я пускаш. Мечтаех за черната коса, която блестеше на слънце като гарваново перо, за обтегнатата дъга на гърба ѝ, за налетите ѝ обещаващи гърди, за малките ръце, които рисуваха уверено във въздуха, за смеха с едва доловима нотка на хищническо ръмжене — поредното обещание.

Опитах се да си внуша, че се повтаря вече позната история: случката с Мари. Влюбването в гаджето на брат ми. Че, дявол да го вземе, това е болест или мозъчен дефект. Патологична склонност да жадуваш до полуда нещо, което не можеш или не бива да получиш. Ако по някакво чудо Шанън отвърнеше на чувствата ми, това щеше да е просто повторение на историята с Мари. И както разноцветната дъга над планината изчезва, качиш ли се по склона, така и влюбването ще се изпари. Не защото е мираж, а защото, за да виждаш дъгата, е нужно да я гледаш от определен ъгъл — отстрани — и от определено разстояние — тоест, не от твърде близо. А ако, след като се изкачиш до върха на планината, дъгата продължава да си е още там, ще откриеш, че в нейния край няма ковчеже със съкровища, а трагедия и съсипани животи.

Повтарях си всичко това, ала не ми помагаше ни най-малко. Влюбването приличаше на проклета малария. Изглежда, мислех си, е вярно твърдението, че тропическата треска те убива при второто разболяване. Опитвах се да се изчистя от този вирус, ала той не се махаше. Насилвах се да работя, за да забравя, но болестта се завръщаше. Пробвах да спя и да забравя, будеха ме обаче крясъци от зоопарка, макар да не бе възможно. Той се намираше на близо миля от квартирата ми.

Започнах да излизам из града. Препоръчаха ми бар в Кристиансан. Отидох, но останах сам до барплота. Нямах представа как да заговоря някого, пък ми липсваше и желание. По-скоро го възприех като неприятно задължение. Защото по принцип никога не съм самотен. Тоест, самотен съм, но това не ме притеснява особено. В един момент ми хрумна дали жена няма да помогне, да влезе в ролята на лек срещу треската. Никой не ме погледна за повече от секунда. След няколко бири в „Свободно падане“ все някой щеше да попита кой съм. Тук навярно преценяваха от пръв поглед, че съм селянин, дошъл на разходка в града, и нямам какво интересно да предложа, както се казва. Или забелязваха изпънатия ми среден пръст, докато държа чашата. Побързах да пресуша бирата — „Miller“, американска боза — и си хванах автобуса към къщи. Легнах си и се заслушах в крясъците на маймуните и жирафите.

Един ден Юлие ми се обади с няколко технически въпроса как се прави инвентаризация. Между другото ми стана ясно, че Грете не е разтръбила за сексуалното насилие върху Карл през детството му. Обясних на Юлие някои хватки, но не ме стърпя и я подканих да ми разкаже последните клюки в селото. Тя остана малко изненадана: преди не съм бил проявявал интерес към пикантерии. Понеже не чух нищо любопитно, направо я попитах носят ли се някакви слухове за моето семейство, слухове, свързани с татко и Карл.

— Не. Какви слухове? — учуди се тя. Наистина недоумяваше за какво говоря.

— Ако възникне още някой въпрос за инвентаризацията, обади ми се — подканих я.

Разговорът свърши.

Почесах се по главата. Сякаш не беше чак толкова странно Грете да не разпространява наученото за Карл. Все пак през всичките тези години си бе държала езика зад зъбите. Защото, при цялата си лудост, тя беше луда най-вече от любов, точно като мен. И не искаше да навреди на Карл. Затова щеше да продължи да си мълчи. Но защо бе споделила с мен, че знае за сексуалното насилие над брат ми?

Спомнях си въпроса ѝ как съм спасил Карл. Как го направи, Рой? Заплаха ли ми бе отправила? Да не би да се бе опитала да ми намекне, че се досеща кой е виновникът за катастрофата, в която загинаха мама и татко? Или беше предупреждение? Предупреждение да не ми минава през ум да осуетя плановете, които тя крои за Карл?

Беше толкова откачено, че само при мисълта за това потръпнах.

Е, поне означаваше, че имам още една причина да страня от Ус.

Не се прибрах за Коледа.

Нито за Великден.

Карл ми се обаждаше по телефона да ме държи в течение как върви с хотела.

Зимата подранила, а снегът се задържал, затова изоставали от графика. Наложило се и да внесат корекции в строителния проект, защото общинската управа издала препоръка за повече дървесина и по-малко бетон.

— Шанън е бясна. Не разбира, че ако не се бяхме съобразили с исканията на общината, службата по благоустройство нямаше да ни издаде разрешително да започнем строителната дейност. Дървото не било достатъчно здраво, дрън-дрън. На нея ѝ пука само за естетичната част, защото това, един вид, е нейният подпис. Но такива спорове с архитектите са нещо обичайно.

Сигурно, но съдейки по тона му, този спор явно е бил по-лют, отколкото обичайните спорове с архитектите.

— Тя… — подхванах и се прокашлях, защото ми стана ясно, че няма да мога да довърша въпроса с естествен тон. Не и да прозвучи достатъчно непринудено в ушите на Карл.

Е, поне разбрах, че Шанън не му е казала за идиотското ми обяснение в любов по време на празненството в „Свободно падане“. Иначе щях да го усетя по тона му. Гласът е голям издайник. Можех, например, да разбера, ако Карл беше изпил няколко „Будвайзер“-а.

— Тя успя ли да посвикне?

— Да. Все пак отнема време да се адаптираш към толкова различна обстановка. След твоето заминаване беше все начупена и дръпната. Иска дете, но не може да зачене по естествен път, защото има проблеми. Май единствената възможност е инвитро.

Усетих стягане в стомаха.

— И това ще пробваме, разбира се, но в момента се струпаха множко ангажименти. Между другото, през лятото тя заминава за Торонто за заключителния етап на няколко проекта.

Фалшива нотка ли долових? Или просто ми се искаше да я чуя? Докъде се докарах — вече да не вярвам на собствената си преценка!

— Защо не си вземеш отпуск и не дойдеш да постоиш в Ус? — предложи Карл. — Цялата къща ще е само наша. Какво ще кажеш? Ще купонясваме като в доброто старо време! Хайде!

Ентусиазмът му все още ми действаше заразително. Насмалко да се съглася.

— Ще видим. През лятото тук е доста натоварено покрай туристите.

— Хайде де. И ти се нуждаеш от почивка. Изобщо имал ли си почивен ден, Откакто започна работа в Кристиансан?

— Имал съм, разбира се — преброих ги наум. — Кога заминава?

— Шанън ли? Първата седмица на юни.

През втората седмица на юни се прибрах в Ус.

42

Минавах с колата през местността Банехауген. Бюдалското езеро се простираше пред мен огледално гладко. При вида на табелата с надпис „Ус“ с мен се случи нещо странно. В гърлото ми заседна буца, шосето започна да се размива, наложи се да мигам учестено. Подобно нещо се случва, когато от чиста скука се заглеждаш в треторазредна сапунена опера по телевизията и — понеже си напълно отпуснат, със свален гард — внезапно усещаш как преглъщаш с мъка.

Бях си взел четири дни отпуск.

Четири дни с Карл седяхме вкъщи и се любувахме на лятото; на слънцето, което не искаше да залезе. Пиехме бира след бира в зимната градина. Говорехме си за отминали дни. За училището, за приятелите, за танцовите забави в Ортюн, за хижата на Ос. Карл ми разправяше за САЩ и за Торонто; колко предприемачи натрупали милиони благодарение на високите цени на горещия пазар на недвижими имоти; за неговия проект, към който, оказало се накрая, се били засилили с прекалено голяма кошница.

— Най-жалкото е, че можеше да се получи. — Карл постави поредната празна бутилка в редичката върху перваза под прозореца. Неговата редичка беше три пъти по-дълга от моята. — Стига да бяхме улучили най-подходящия момент. Ако бяхме устискали още три месеца, днес щяхме да сме милионери.

Начинанието обаче се провалило, а двамата съдружници на Карл го заплашили със съд.

— Само аз се бях разорил тотално и те се надяваха да измъкнат от мен някоя сумичка — засмя се и отвори нова бутилка.

— Между другото, сега не трябва ли да си затрупан с работа? — попитах.

Преди това бяхме ходили да огледаме строителната площадка. Там се работеше, но определено не кипеше активна дейност. Много машини, малко хора. Не останах с впечатлението да е постигнат особен напредък за деветте месеца от началото на строителните работи. Карл ми обясни, че все още се работело под земята, отнемало време да се прокара вода и канализация, да се изгради път. Но започнат ли веднъж същинската работа по строежа, щяло да стане много бързо.

— Всъщност хотелът се строи дори в момента. Нарича се модулно строителство. Или строителство с елементи. Повече от половината хотел ще пристигне под формата на огромни, напълно готови модули, а после ще монтираме върху вече положени фундаменти.

— Върху основите ли?

Карл разклати неопределено глава.

— Нещо такова.

Така обикновено хората се изразяват, когато искат да ти спестят твърде сложни за обяснение подробности, или за да прикрият, че самите те не са съвсем наясно. Карл отиде да размени няколко думи с работниците, а аз се поразходих наоколо да поразгледам за нови гнезда. Не открих нито едно. Явно шумотевицата и оживеният трафик ги бяха подплашили, но не допусках да гнездят особено далече оттук.

Карл се върна. Избърса потното си чело.

— Да се погмуркаме, а?

Разсмях се.

— Какво? — възкликна той.

— Екипировката ни е толкова стара, че ще граничи със самоубийство.

— Тогава само да се топнем?

— Става.

По-скоро не стана: продължихме да си седим в зимната градина. На петата или шестата бутилка Карл попита внезапно:

— Знаеш ли как е умрял Абел?

— Брат му го убил.19

— Говоря за Абел, на когото ме е нарекъл татко: за Абел Паркър Ъпшър, държавния секретар на САЩ. Заедно с други високопоставени лица бил на палубата на бойния кораб „USS Princeton“ по време на първото му плаване. Била предвидена демонстрация на огневата мощ. Едно от оръдията избухнало и погубило Абел с още петима души. Случило се през 1844-та, тоест Абел не доживял да види довършено делото на живота си: анексирането на Тексас през 1845-а. Какво ще кажеш?

Свих рамене.

— Тъжно?

Карл се разсмя.

— Е, ти поне оправдаваш презимето си Калвин. Знаеш ли, че веднъж Калвин Кулидж…

Слушах го с половин ухо, защото, естествено, бях чувал този анекдот. Татко обожаваше да го разказва. По време на официална вечеря известната поетеса и сатиричка Дороти Паркър седяла отдясно на президента Калвин Кулидж, известен с необщителността си. В един момент му се похвалила, че е сключила облог с приятели да измъкне от него повече от две думи. В края на вечерята Кулидж се обърнал към Дороти Паркър и ѝ казал: „You lose“20.

— Кой от нас прилича повече на татко и кой — на мама? — попита Карл.

— Шегуваш ли се? — отпих от „Будвайзер“-а по-скоро по задължение, не че толкова ми се пиеше.

— Аз пия като татко. Ти — като мама.

— Това е единственото несъответствие.

— Значи си извратеняк?

Мълчах. Не знаех какво да кажа. Дори преди, по времето на издевателствата, с Карл не го обсъждахме. Утешавах го, все едно татко просто го е напердашил. И му обещавах възмездие, без да назовавам деянието с думи. Често съм се питал щеше ли да се промени нещо, ако го бях квалифицирал на глас, ако бях пуснал думите на свобода, ако ги бях превъплътил в нещо чуваемо, в нещо реално, вместо да ги оставя само да витаят в главите ни под формата на мисъл, която точно поради това може да бъде отхвърлена като фантасмагория. Абе, и аз не знам.

— Мислиш ли за това? — попитах.

— Да. И не. Терзае ме по-малко, отколкото повечето, за което чета.

— За какво четеш?

— За жертвите на сексуално насилие. На тази тема пишат и говорят най-вероятно предимно тежко травмираните. А такива като мен сигурно са много — онези, които са успели да го преодолеят и да продължат напред. Тук ключово значение има окръжаващата среда.

— В какъв смисъл?

— Сексуалните посегателства вредят най-вече заради социалното порицание и срама. Учат ни, че трябва да се чувстваме травмирани от тях, и в резултат ние приписваме всичките си житейски несполуки на преживяното насилие. Да вземем например обрязването на еврейските момченца. Това си е генитално осакатяване. Изтезание. Много по-болезнено от блудството. Но няма доказателства обрязването да нанася психически травми. Защото се случва в социална среда, която го приема за нормално, за нещо, на което просто си длъжен да се подложиш, за част от местната култура. Не самото издевателство, а разбирането, че не влиза в представите за общоприето, нанася най-пагубната травма.

Гледах го. Сериозно ли говореше? Дали не беше начин да намери логично обяснение, което да го удовлетворява и успокоява? Впрочем, ако му върши работа, защо не? Whatever gets you through the night, it’s alright.21

— Колко знае Шанън?

— Всичко. — Карл допря бутилката до устните си и я надигна. Тя закълколи. Звукът наподобяваше не смях, а плач.

— Знае, че сме потулили падането на Улсен в Хюкен — това ми е ясно. Но знае ли, че съм пипал спирачките и управлението на кадилака преди кончината на мама и татко?

Карл поклати глава.

— Разказвам ѝ всичко, но само ако се отнася за мен.

— Всичко ли? — попитах и надникнах през прозореца. Вечерното слънце ме заслепи. С периферното си зрение улових въпросителния поглед на брат ми. — Миналата година Грете ме заговори на празника по повод първата копка. Ти и Мари се срещате тайно в хижата на Ос, така ми каза.

Карл за известно време се умълча.

— Мамка му — отрони накрая.

— Да.

Два гарванови грака разцепиха тишината. Предупреждение. После дойде въпросът, от който се бях опасявал:

— Защо Грете го е казала на теб?

Бях го очаквал. Точно затова досега си бях мълчал. За да избегна именно този въпрос и необходимостта да го излъжа, да премълча пред него изказаните от Грете подозрения за чувствата ми към Шанън. Защото, ако дори само изречах тези думи, независимо колко безумно звучаха, независимо че и двамата знаехме колко смахната е Грете, те щяха да посеят съмнение. И Карл неминуемо щеше да съзре истината, сякаш е отпечатана с главни букви върху лицето ми.

— Нямам представа — отвърнах нехайно. Може би пресилено нехайно. — Сигурно защото още си пада по теб. А когато искаш да взривиш брачната идилия на двама души и да ти се размине безнаказано, се промъкваш незабелязано и пускаш запаления фитил сред тяхното обкръжение с надеждата огънят да се разгори и да стигне до набелязаната цел. Нещо такова.

Поднесох бутилката към устните си. И сам си дадох сметка, че обяснението ми се получи твърде многословно, съшито с бели конци, а метафората — прекалено претенциозна, за да прозвучи непринудено. Налагаше се спешно да прехвърля топката в неговата половина:

— Това за теб и Мари вярно ли е?

— Явно ти не го вярваш. — Карл постави поредната празна бутилка на перваза.

— И защо мислиш така?

— Защото иначе щеше да ми кажеш по-рано какво ти е наговорила Грете. Да ме предупредиш, така да се каже. Или най-малкото да ми поискаш обяснение.

— Не ѝ повярвах, разбира се. Грете си беше пийнала, пък и през последните години се е смахнала още повече. Още същата вечер забравих за разговора ни.

— И защо се сети точно сега?

Свих рамене. Отметнах глава към хамбара.

— Май плаче за боядисване. Ще говориш ли с работниците, които ще боядисват хотела?

— Да — кимна Карл.

— Да си поделим разходите, какво ще кажеш?

— Не отговорих на предишния ти въпрос.

Погледнах го.

— На въпроса дали се виждам с Мари — довърши той и се оригна.

— Не ми влиза в работата. — Отпих от бирата, която почваше да изветрява.

— Мари направи първата крачка. На празненството по случай завръщането ми предложи да се видим на четири очи и да изговорим нещата, да изчистим старите конфликти. Но понеже в момента всички ни наблюдавали, най-добре било да се видим на дискретно място, та да не даваме повод за клюки. Например, в хижата на баща ѝ. Да пътуваме отделно, всеки с колата си, да паркираме на различни места и да не пристигаме едновременно. Хитро, нали?

— О, определено.

— Идеята хрумнала на Мари, защото Грете ѝ разправила как преди време Рита Вилумсен използвала семейната хижа, за да се среща с младия си любовник.

— Я виж ти. Колко осведомена била тази Грете Смит.

Усетих, че гърлото ми пресъхва. Не попитах Карл помни ли как, натряскан до козирката, се е разприказвал пред Грете за греховете на татко.

— Всичко наред ли е, Рой?

— Да. Защо питаш?

— Пребледня.

— Не мога да ти отговоря. Заклех се в твоята душа.

— В моята ли?

— Да.

— О, тя отдавна е изгубена. Изплюй камъчето.

Свих рамене. Не си спомнях дали онзи път се бях заклел да мълча за вечни времена — все пак тогава бях още тийнейджър, или просто да наложа временна карантина на истината.

— Младият любовник на Рита Вилумсен… бях аз.

— Ти? — Очите на Карл щяха да изхвръкнат от орбитите. — Бъзикаш се. — Плесна се по бедрото и се разкикоти. Чукна бутилката си в моята. — Разкажи — подкани ме той.

Разказах му. Е, само в едри щрихи. Той ту избухваше в смях, ту пак ставаше сериозен.

— И си траеш през всичките тези години — поклати глава Карл, след като приключих.

— В нашето семейство премълчаването има дълга традиция. А сега е твой ред да разкажеш за Мари.

И Карл разказа. Още на първата им среща в хижата се озовали в леглото.

— Тя знае как да ме прелъсти — усмихна се той едва ли не носталгично. — Знае какво обичам.

— Искаш да кажеш, че е било просто невъзможно да ѝ откажеш. — Прозвуча по-обвинително, отколкото възнамерявах.

— Поемам моята част от вината, но тя очевидно си го беше поставила за цел.

— Да те прелъсти?

— Да докаже пред себе си и пред мен, че винаги ще бъде моят първи избор. Да покаже, че за нея бих рискувал всичко. Че Шанън и другите като нея са били и винаги ще бъдат само заместнички на Мари Ос.

— Би предал всичко. — Отворих кутийката с тютюн.

— Моля?

— Каза, че за нея би рискувал всичко. — Този път дори не се опитах да прикрия укора в гласа си.

— Така или иначе, продължихме да се срещаме.

Кимнах.

— Бил си с нея през всичките вечери, когато уж ходеше на бизнес срещи, а аз и Шанън те чакахме вкъщи.

— Да. Не съм образцов съпруг.

— Помниш ли как веднъж — уж беше ходил у Вилумсен — спомена, че си срещнал Ерик Нерел и жена му, докато са се разхождали близо до дома си?

— Да, тогава за едната бройка да се издам. Идвах, естествено, от хижата. А може би дори исках да се издам. Адски тежко е постоянно да те мъчат угризения.

— Но ти издържа — отбелязах.

Той прие ироничната ми забележка и леко сведе глава.

— След няколко срещи Мари явно реши, че е постигнала целта си, и скъса с мен. За втори път. Не страдах особено. Беше просто… носталгия. Оттогава не сме се виждали.

— Е, нали се виждате из града.

— Случва се, разбира се. Но тогава тя само се усмихва, сякаш е спечелила битка. — Карл се ухили презрително. — Показва на Шанън близнаците в количката; винаги я бута вестникарчето. Припка след Мари като прислужник. Бедата е, че според мен той подозира нещо. Зад привидно честното му великодушно лице виждам човек с желание да ме убие.

— Сериозно?

— Да. Ако питаш мен, сигурно е питал Мари и тя съвсем съзнателно му е дала отговор, който оставя място за съмнения.

— И защо ще го прави?

— За да го държи в напрежение. Такива са.

— Кои?

— О, сещаш се. Мари-Оските и Рита-Вилумсенките. Страдат от синдрома на пчелата майка. По-точно, страдат не те, а ние, търтеите. А пчелите майки искат, разбира се, да задоволят физическите си потребности, но най-вече имат нужда поданиците им да ги обичат и боготворят. И ни манипулират като марионетки чрез непрестанните си интриги. По дяволите, толкова е изморително.

— Не преувеличаваш ли?

— Не! — Карл тресна бутилката си върху перваза и две от празните се катурнаха и паднаха на пода. — Истинската любов не може да съществува между мъж и жена, които не са роднини, Рой. За истинската любов е нужна кръв. Еднаква кръв. Истински безкористна обич съществува само в семейството. Между братя и сестри и между родители и деца. Отвъд това… — Той махна отривисто с ръка, събори още една бутилка и ми стана ясно, че е пиян. — Просто зарежи. Важи законът на джунглата. Всеки е най-близък на самия себе си. — Подсмръкна. — Ти и аз сме сами на този свят, Рой. Само двамата сме. Нямаме си никого другиго.

Зачудих се дали не намеква нещо за отношенията си с Шанън, но не го попитах.

Два дни по-късно потеглих обратно към Сьорлане.

Подминавайки табелата, надникнах в огледалото за обратно виждане. И прочетох OZ22.

43

През август получих есемес.

Видях, че е от Шанън, и сърцето ми се разтуптя.

През следващите дни го препрочитах многократно, докато реша как да го разтълкувам.

В крайна сметка стигнах до извода, че тя иска да ме види.

При първия прочит на съобщението ѝ долових намек за срещите ми с Уни в хотел в Нотуден. Аз обаче не ѝ бях споменавал за Уни, а не помнех да съм споделял и с Карл. Защо не му бях казал ли? Не знам. Определено не защото се срамувах от връзката си с омъжена жена. Но едва ли и мълчаливият Каин в мен ме бе подтикнал да си трая. Все пак до съвсем скоро Карл знаеше почти всичко за мен. Изглежда в даден момент бях осъзнал, че Карл също не е изцяло откровен с мен.

Сигурно Шанън очаква да съм запознат с възможностите за пренощуване в Нотуден, помислих си. И пак прочетох есемеса, макар вече да го знаех наизуст. Наложих си да не търся несъществуващ подтекст в три най-банални изречения.

И все пак.

Защо ще се свързва с мен след едногодишно мълчание и ще ме пита за хотел в Нотуден? Там имаше два, най-много три хотела. В Tripadvisor щеше да намери несравнимо по-полезна и актуална информация от моята. Последното го установих, защото ден след като получих есемеса, влязох в интернет да проверя. И от къде на къде ще упоменава точно на коя дата ще бъде в Нотуден? И това уточнение за среща с потенциален клиент — завоалиран начин да ми даде да разбера, че ще пътува сама, ли е? И последно, но не по важност: що за хрумване да нощува в Нотуден, щом до Ус са едва два часа път с кола?

Добре, да предположим, че няма желание да шофира по тъмно. Или иска да изпие чаша вино по време на вечерята с клиента. Или просто е решила да нощува в хотел за разнообразие. Или дори се нуждае да си почине за малко от Карл. Това ли се опитваше да ми каже с този завоалиран есемес? Не, не! Съобщението си беше съвсем обикновено, удобен повод да възобнови нормалната комуникация със своя девер след излагацията с обяснението му в любов.

Отговорих ѝ още същата вечер.

Всяко изречение, разбира се, беше най-старателно премислено. Едва се сдържах да не ѝ задам въпрос от типа „как я караш“ или нещо подобно, което да плаче за по-задълбочен разговор. Забраних си. Моят есемес трябваше да звучи като ехо от нейния. И нищо повече. Получих отговор след час.

От това съобщение не можеше да се извлече никаква информация. Не ѝ бях оставил кой знае колко голям избор. Беше принудена да се придържа към стила на пестеливия ми, сдържан отговор. Пак се върнах на първия ѝ есемес. Съдържаше ли покана за среща в Нотуден?

През следващите два дни се изтормозих здравата. Дори преброих думите в разменените есемеси. Първият ѝ есемес съдържаше 24 думи, аз бях отговорил с 12, а тя, на свой ред — с 6. Случайно ли всеки следващ есемес съдържаше два пъти по-малко думи от предходния? Трябваше ли сега аз да ѝ изпратя съобщение с три думи и да проверя дали тя ще ми отговори с една дума и половина? Хаха.

Направо се побърквах.

И ѝ писах:

Докато се въртях в леглото, получих отговор.

Ето ти дума и половина. Аз, разбира се, знаех, че символът Х означава целувка. Каква целувка обаче? През целия следващ ден издирвах информация в нета. Така и не открих категоричен отговор. Някои свързваха символа със запечатването на писма и документи през Средновековието: с Х и целувка отгоре. Според други Х, препратка към името „Христос“, символизирало религиозна, благославяща целувка. Но най ми допада обяснението, че Х чисто визуално наподобява слетите устни на двама души.

Слетите устни на двама души.

Това ли беше имала предвид Шанън?

Не, по дяволите, невъзможно!

Преди да се усетя, погледнах календара и започнах да броя дните до 3 септември.

След малко Лоте подаде глава от вратата, за да съобщи, че дисплеят на четвъртата колонка угаснал, и ме попита какво прави календарът ми на пода.

Една вечер отидох на бар в Кристиансан. По някое време станах да си вървя и точно тогава към мен се приближи жена.

— Вече си тръгваш?

— Май да.

Загледах се в нея. Би било пресилено да се каже, че е красива. Навярно някога е била. Красива — не, но все пак такива момичета привличат вниманието на момчетата в класа първи. Била е доволно напориста, устата и заядлива. Многообещаваща, както се казва. И навярно е спазила обещанието си прекалено бързо, дала им е каквото са искали, преди да го заслужат. Надявала се е да получи нещо насреща. Оттогава са се случили много неща и вероятно сега ѝ се искаше да не са се случвали — и постъпките ѝ, и причиненото ѝ.

Тази вечер беше на градус и си търсеше мъж, който дълбоко в себе си знае, че ще се превърне в поредното ѝ разочарование. Но ако престанеш да се надяваш, какво ти остава?

Купих ѝ бира. Представих се — казах ѝ, че не съм женен, къде работя и къде живея. После започнах да я разпитвам и я оставих да говори, да попържа всички мъже, съсипали живота ѝ. Казваше се Вигдис. Преди работела в оранжерия, понастоящем била в болнични. Имала две деца от различни мъже. Тази седмица и двете били при бащите си. Преди месец изхвърлила последния си приятел. Предположих, че синината на челото ѝ е оттогава. Сега натиреният любовник обикалял нощем около къщата ѝ с колата си, за да провери дали не е с друг мъж. Затова било най-добре да отидем у нас.

Обмислих предложението ѝ. Кожата ѝ не беше достатъчно бледа, а тялото ѝ беше прекалено едро. Дори да затворех очи, режещият ѝ глас — вече ми стана ясно, че не замлъква задълго — щеше да развали илюзията.

— Благодаря, но утре съм на работа — отказах учтиво. — Друг път.

Устата ѝ се сгърчи в грозна гримаса.

— Само не си въобразявай, че си, видиш ли, якият пич.

— Не съм си го и помислял — пресуших чашата и си тръгнах.

На улицата чух зад гърба си потракване на токчета по асфалта. Знаех, че е тя. Вигдис ме улови под ръка и издуха в лицето ми дима от запалената си цигара.

— Поне ме закарай с такси — помоли се. — Живеем в една посока.

Спрях кола и се качихме. Тя слезе след първия мост пред къща в Люн.

В паркиран автомобил до тротоара седеше мъж. Таксито потегли, обърнах се и видях онзи да се изнизва от колата и бързо да се насочва към Вигдис.

— Спри — подвикнах на таксиджията.

Той намали и в огледалото видях как Вигдис се строполи на земята.

— Дай назад — изкомандвах.

Ако беше видял каквото и аз, шофьорът сигурно нямаше да ме послуша. Скочих от таксито и докато крачех към мъжа, надвесен над Вигдис, затършувах из джобовете си за нещо подходящо, та да го усуча около дясната си ръка. Той ѝ крещеше нещо, вероятно ругатни, давещи се в ехото от слепите, неми стени на уличните сгради. Едва когато се приближих, чух думите:

— Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Спуснах се към него и го ударих в мига, когато той вдигна към мен подпухналото си от плач лице. Усетих как кожата на кокалчетата ми се разцепва. Да му се не види. Цапардосах го повторно, този път по носа. Затруднявах се да определя дали пръсналата кръв е негова, или моя.

Фраснах го трети път. Идиотът се олюляваше пред мен, без да прави опит дори да се защити или да избегне ударите ми. Просто се мъчеше да остане изправен, та да продължи да яде бой, сякаш приветстваше физическата ми разправа.

Удрях бързо и методично, все едно бъхтех боксова круша. Не чак толкова ожесточено, за да не нараня кокалчетата си, но достатъчно силно, та да му причиня подкожни кръвоизливи и мутрата му да се подуе като проклет надуваем дюшек.

— Обичам те — повтаряше той шепнешком между ударите, не на мен, а сякаш на себе си.

Коленете му се подгънаха, после още. Трябваше да се целя все по-ниско. Беше като черния рицар в скеча за Монти Пайтън, онзи, дето му отрязват краката, но той не се предава, докато от него не остава само торс, който подскача по земята.

Изтеглих назад хълбока и рамото си, за да му нанеса последен удар, и нещо склещи ръката ми. Беше Вигдис. Беше се метнала на гърба ми.

— Спри! — крещеше режещият ѝ глас в ухото ми. — Недей! Не го наранявай, проклетнико!

Опитах се да я отърся от себе си, но тя не ме пускаше. По обляното в сълзи, подуто лице на мъжа пред мен се разля налудничава усмивка.

— Той е мой! — изкрещя Вигдис. — Мой е, проклетнико!

Гледах мъжа. И той ме погледна. Кимнах. Обърнах се, установих, че таксито е потеглило, и тръгнах пеша към Сьом. Вигдис вися на гърба ми още десет-петнайсет метра и се пусна. Чух тракането на токчетата ѝ, докато тичаше към приятеля си. Чух и утешителните ѝ думи, и неговото хълцане.

Продължих да вървя на изток. Минавах по спящи улици, към Е18. Заваля дъжд. Отдавна не беше валял дъжд като хората. Докато вървях по половинкилометровия стар мост „Варудбруа“, обувките ми жвакаха. Посред моста ме осени прозрението, че всъщност има изход. И бездруго вече бях вир-вода. Надникнах през ръба към зелено-черното езеро. Трийсет метра? Явно обаче мигом ме обзе колебание, защото разумът започна да ми привежда доводи, че ще оцелея, инстинктът ми за самосъхранение ще проговори и ще додрапам до брега, навярно с трайни увреждания на скелета и вътрешните органи, които няма да ми скъсят живота, а ще го вгорчат още повече. Ако все пак чисто хипотетично ме застигнеше късметът да загина във вълните долу, какво щях да спечеля от смъртта си? Внезапно си спомних какво ми бе отговорил старият ленсман на въпроса защо да продължаваме да живеем, щом животът не ни носи радост. „Защото се питам дали не е още по-лошо да си мъртъв.“ А това на свой ред ме подсети за репликата на чичо Бернард, когато му поставиха диагнозата „рак“: „Когато си затънал до гуша в лайна, по-добре да не увесваш нос.“

Засмях се. Да, стоях сам-самичък насред моста и се кикотех гръмко като умопобъркан.

Продължих към Сьом с лека стъпка. По едно време дори започнах да си подсвирквам онова парче на комедийната група „Монти Пайтън“, дето Ерик Айдъл го изпълнява, разпнат на кръста23. Щом Вигдиските намират сили да се надяват на чудеса, защо да не се надявам и аз?

На трети септември, в два следобед, се озовах с колата в Нотуден.

44

Високо, млечносиньо небе. Във въздуха още тегне лятна горещина, мирише на борови иглички и на прясно окосена трева, но в поривите на вятъра се усеща и лека хапливост, острота, която напълно отсъства в топлата Сьорлане.

Пътуването от Кристиансан до Нотуден ми отне три часа и половина. Шофирах бавно и на няколко пъти бях на крачка да се откажа. Накрая стигнах до извода, че само едно нещо би било по-жалко от това, в което съм се впуснал — да измина половината път до Нотуден и да се върна.

Паркирах в центъра и тръгнах да обхождам улиците в търсене на Шанън. През детството ни Нотуден ни изглеждаше огромен, чужд и едва ли не заплашителен. Сега — навярно защото бях прекарал толкова много време в Кристиансан — Нотуден изглеждаше странно малък и провинциален.

Оглеждах се усилено за кадилака, макар да ми се струваше по-вероятно да е наела кола от Вилумсен. Надничах в кафенетата и ресторантите, покрай които минавах. Поех към езерото, подминах киното. Накрая влязох в малко кафене, поръчах си кафе без мляко, седнах срещу вратата и се заех да прелиствам вестници.

В Нотуден няма много заведения и по-вероятно беше Шанън да ме намери, отколкото обратното. Щеше да влезе, аз да вдигна глава, погледите ни да се срещнат и очите ѝ да ми кажат, че е излишно да ѝ пробутвам предварително скалъпената за оправдание история: дошъл съм в Нотуден да разгледам обявена за продан бензиностанция; помня, че тя е щяла да идва в Нотуден, но не и че ще идва точно днес! Ако не е заета със срещи цял ден, защо да не пийнем по едно след вечеря? Или дори да вечеряме заедно, стига тя да няма други планове?

Вратата се отвори. Погледът ми сепнато подскочи натам. Влязоха няколко оживено бъбрещи младежи. След тях се появи още една тийнейджърска компания. Явно учебният ден беше приключил. При третото отваряне на вратата видях лицето ѝ. Изглеждаше променена, много по-различна от каквато я помнех. Сега лицето ѝ изразяваше откритост. Тя не ме забеляза и аз можех да я наблюдавам необезпокоявано иззад вестника. Седеше и слушаше момчето, с което влезе. Не се усмихваше, не се смееше. Все още се долавяше известна бдителност, стремеж да прикрие болезнената си чувствителност. Но въпреки това ми се стори, че между нея и момчето има нещо специално, немислим контакт, ако не си допуснал някого близо до себе си. Погледът ѝ зашари из помещението, спря върху мен и за миг застина.

Нямам представа дали бащата на Наталие, тенекеджията Му, ѝ е обяснил защо я записва в гимназията в Нотуден. Нито как е обяснил синините, получени в кухнята им. Най-вероятно Наталие не знаеше, че имам пръст и в едното, и в другото. Но ако все пак дойдеше при мен и ме попиташе защо съм го направил, какво щях да ѝ отговоря? Че съм се намесил, тласкан от чувство на вина, задето не съм успял да направя същото за родния ми брат. Че замалко да превърна баща ѝ в инвалид, защото за мен той е представлявал боксова круша с лицето на моя баща. Че цялата работа е заради мен и моето семейство, не заради нейното.

Погледът на Наталие се плъзна нататък. Едва ли ме позна. Не, беше ме познала, разбира се. Но макар да не знаеше, че съм заплашил баща ѝ със смърт, навярно предпочиташе да се престори, че не познава човека, продавал ѝ таблетки „антибебе“, особено сега, когато ѝ се удаваше шанс да бъде различна от онова прегърбено, свито момиче, което беше в Ус.

Тя беше напът да спре да чува какво ѝ говори момчето. Обърна се към прозореца, с лице, отвърнато от мен.

Станах и си тръгнах. Отчасти за да не я смущавам с присъствието си. Отчасти защото предпочитах никой от Ус да не става свидетел на евентуалната ми среща с Шанън.

В пет часа вече бях обиколил всички заведения в Нотуден с изключение на ресторанта в хотел „Братрайн“, който, предполагах, нямаше да отвори преди шест вечерта.

Слязох от колата, прекосих паркинга и на път към входа изпитах същия онзи трепетен гъдел в стомаха, какъвто изпитвах и преди срещите ми с Уни. Но навярно лигите ми потекоха заради проговорилия у мен рефлекс, формулиран от Павлов, защото в следващия миг безпокойство измести вълнението. Какво, по дяволите, правех тук? Ако се бях хвърлил от моста, щеше да е по-добре. Метнех ли се незабавно в колата, още имах шансове да го направя преди залез-слънце. Аз обаче продължих. Влязох в рецепцията, съвсем същата като в деня преди близо десет години, когато за последно бях в този хотел.

Тя седеше в безлюдния ресторант и натискаше клавишите на лаптопа. Беше облечена в тъмносин костюм и бяла блуза. Късата ѝ рижа коса беше сресана на страничен път и закрепена с фиби. Коленете ѝ, обути в тънки чорапи, се притискаха плътно едно в друго под масата. Носеше черни обувки на висок ток.

— Здравей, Шанън.

Вдигна глава и ме погледна. Усмихна се, без да даде признаци на изненада, все едно най-сетне съм се появил на уговорена среща. Свали си очилата — за пръв път я виждах да ги носи. Широко отвореното ѝ око изразяваше радост от нашата среща след продължителната раздяла, радост, която можеше да се изтълкува като проява на сестринска обич. Искрена, но без затаени чувства. Окото с падналия клепач обаче разказваше съвсем друга история. Навяваше ми представа за жена, току-що обърнала се в леглото до теб. Отражението на утринната светлина блести в ириса ѝ, а погледът ѝ все още е мътен от съня и натежал от чувствена любовна нега. Разтърси ме нещо тежко, подобно на горест. Преглътнах с мъка и се отпуснах на стола срещу Шанън.

— Ти си тук. В Нотуден.

Изрече го с въпросителна интонация. Е, явно нямаше да минем съвсем без заобикалки.

— Да. Дойдох да разгледам една бензиностанция, която съм си набелязал.

— Харесваш ли я?

— Много — отговорих, без да я изпускам от поглед. — Точно там е проблемът.

— И защо е проблем?

— Защото собственикът не я продава.

— Ами намери друга.

— Искам тази — поклатих глава.

— И как смяташ да постигнеш целта си?

— Като убедя собственика, че бензиностанцията не е доходоносна за него и рано или късно така или иначе ще я изгуби.

— А ако той планира да изпробва друг подход?

— Сигурно планира, обещава, а може би дори го вярва. Но след известно време всичко пак ще тръгне постарому. Служителите ще го напуснат, бензиностанцията ще изпадне във фалит и така той ще е пропилял още няколко години в безнадеждно начинание.

— Тоест, вземайки бензиностанцията, ти му правиш услуга, това ли казваш?

— Правя услуга на всички ни.

Тя ме погледна. Колебание ли долових по лицето ѝ?

— Кога е твоята бизнес среща? — попитах.

— Мина. Започна в дванайсет. Приключихме преди три.

— Очакваше ли да продължи по-дълго?

— Не.

— Защо тогава си запазила хотелска стая?

Тя ме погледна и сви рамене. Затаих дъх и усетих как получавам ерекция.

— Яла ли си? — попитах.

Тя поклати глава.

— Отварят чак след час. Искаш ли да се поразходим?

Тя кимна към високите си токчета.

— И тук е хубаво — съгласих се.

— Знаеш ли кого видях?

— Мен?

— Денис Куори. Кинозвездата. Срещнахме го на твоята бензиностанция. Търсеше подходяща снимачна площадка, спомняш ли си? Според мен е отседнал в моя хотел. Четох, че в момента снимат филм.

— Обичам те — прошепнах, но в същия миг тя хлопна лаптопа ненужно силно и това ѝ позволи да се престори, че не ме е чула. — Разкажи ми с какво се занимаваш в последно време.

— Мисля за теб.

— Ще ми се да не е така.

— И на мен.

Мълчание.

Тя въздъхна тежко.

— Може би това беше грешка — каза.

Беше. Минало време. Ако беше използвала сегашно — това е грешка — би означавало, че мисловният процес по темата все още не е приключил. Но „беше“ сигнализираше за вече взето решение.

— Вероятно да — отвърнах и с ръка дадох знак на сервитьора да не се приближава. Сигурно идваше да предложи да ни донесе нещо от кухнята, въпреки че официално беше затворена.

— Откачалка! — просъска Шанън и шляпна челото си с длан. — Рой?

— Да?

Наведе се напред, сложи малката си ръка върху моята и се вгледа в очите ми.

— Това изобщо не се е случвало. Става ли?

— Разбира се.

— Сбогом — усмихна се кратко, сякаш нещо я болеше, грабна лаптопа, стана и си тръгна.

Затворих очи. Потракването на токчетата ѝ ми напомни за стъпките на Вигдис след мен онази нощ в Кристиансан. Само дето онзи път стъпките се приближаваха. Отворих очи. Не си бях помръднал ръката от масата. Единственото ни докосване, откакто бях влязъл във фоайето, продължаваше да пари по кожата ми, както боцкането, което усещаш след много горещ душ.

Отидох до рецепцията. Висок слаб администратор в червено сако ми се усмихна.

— Добър ден, господин Опгор, радвам се да ви видя.

— Здравей, Ралф — застанах пред гишето.

— Видях ви да влизате, господин Опгор, и си позволих да запазя на ваше име последната ни свободна стая. — Администраторът посочи екрана пред себе си. — Щеше да е доста неприятно някой да ви я отмъкне в последната минута, нали?

— Благодаря, Ралф. Да те питам: в коя стая е настанена Шанън Опгор? Или Шанън Алейн?

— В 333-та — отвърна администраторът, демонстративно избягвайки дори да погледне екрана.

— Благодаря.

Бутнах вратата на стая 333. Шанън беше приключила със събирането на багажа в сака си и сега се мъчеше да дръпне ципа. Процеди няколко думи, най-вероятно на баджански английски, притисна сака от двете страни, опита отново. Оставих вратата открехната и влязох. Застанах зад Шанън. Тя се предаде. Закри лицето си с длани. Раменете ѝ се разтресоха. Прегърнах я и усетих как конвулсиите на беззвучния ѝ плач обхванаха и моето тяло.

Няколко минути постояхме така.

Внимателно я завъртях, деликатно избърсах сълзите ѝ с пръсти и я целунах.

Тя ме целуна през сълзи. Заради хлипането ухапа долната ми устна и аз усетих в устата си сладникавия метален вкус на моята кръв, примесен с пикантния силен вкус на нейната слюнка и на езика ѝ. Спрях, готов да се отдръпна при най-незначителен признак на нежелание. Такъв обаче не последва. Полека-лека се освободих от всичките си задръжки: от разума, от тревогата какво следва; от спомена как лежа на долното легло и прегръщам Карл, от мисълта, че той има само мен и само аз все още не съм го предал. Тази картина обаче постепенно отмина, отдалечи се и всички мои усещания се сведоха до настоящето: тя издърпва лешовете на ризата ми от колана, ноктите ѝ притискат тялото ми към нейното, езикът ѝ се увива като анаконда около моя, сълзите ѝ се стичат по бузата ми. Дори на високи токчета е толкова ниска, че се налага да приклекна, за да запретна тясната ѝ пола.

— Не! — простенва тя и се отскубва от ръцете ми.

Най-напред изпитвам облекчение, задето тя ни е спасила. Отстъпвам крачка назад, олюлявам се и все още треперя, но напъхвам ризата обратно под колана.

Двамата дишаме запъхтяно в един ритъм. По коридора чувам стъпки и глас, който говори по телефона. Стъпките и гласът се отдалечават. Аз и Шанън стоим и се взираме напрегнато един в друг. Не като мъж и жена, а като двама боксьори, като двама озверели самци, готови за битка. Защото битката, разбира се, все още не е приключила. Тепърва предстои.

— Затвори проклетата врата! — изсъсква Шанън.

45

— Бия мъже — отвърнах, подадох пакетче снус на Шанън и пъхнах друго под долната си устна.

— С това ли се занимаваш? — Тя повдигна глава, за да отпусна ръка върху възглавницата.

— Не през цялото време, но доста съм се изявявал като побойник.

— Според теб генетично ли ти е заложено?

Оглеждах тавана на 333-та стая. Навремето с Уни отсядахме в друга стая, но обстановката беше абсолютно същата. И миризмата беше същата: на почистващ препарат с дискретен аромат на парфюм.

— Баща ми удряше предимно боксова круша — отвърнах. — Но, да, най-вероятно от него съм наследил любовта към юмручните схватки.

— Повтаряме грешките на нашите родители.

— И нашите собствени — добавих.

С гримаса на отвращение тя извади пакетчето снус от устата си и го постави върху нощното шкафче.

— Свиква се — казах, имайки предвид смученето на снус.

Шанън се сгуши до мен. Малкото ѝ тяло беше по-меко, а кожата — още по-гладка, отколкото си представях. Гърдите представляваха леки възвишения върху заснежена равнина от кожа, а зърната стърчаха като два запалени сигнални фара. Шанън ухаеше на нещо сладко, на силна подправка, а кожата под мишниците и около гениталиите ѝ беше по-тъмно оцветена. И беше жарка като пещ.

— Понякога обзема ли те чувството, че се въртиш в кръг? — попита тя.

Кимнах.

— А когато човек върви по следите от собствените си стъпки, това не е ли знак, че се е изгубил?

— Най-вероятно — отвърнах, но си помислих, че в момента нямам такова усещане.

Сексът с Шанън наистина беше повече животинско сношение, отколкото любене; повече сражение, отколкото нежност; повече ярост и страх, отколкото щастие и удоволствие. По едно време, в разгара на страстите ни, тя се отскубна рязко, зашлеви ме през лицето и ме изкомандва да спра. И аз спрях. После ме шамароса повторно и ме попита защо, по дяволите, съм спрял. И когато започнах да се смея, тя се захлупи по лице върху възглавницата и се разрида. Погалих я по косата, по стегнатите мускули на гърба, по грациозно извития кръст, целунах тила ѝ. Тя спря да плаче и започна да диша тежко. Пъхнах ръка между бузите на дупето ѝ и я ухапах. Тя извика нещо на баджанския си английски, блъсна ме, застана на четири крака и си навири дупето. Бях адски възбуден и изобщо не ми дремеше, че когато я обладах, чух същите викове, каквито и от спалнята, където се чукаше с Карл. Дявол знае дали тази мисъл все пак не ме е разсеяла, защото при свършването малко закъснях да си го извадя. Във всеки случай се оттеглих навреме, за да видя как остатъкът от бремето ми опръсква гърба ѝ във формата на бисерна огърлица, сиво-бяла и блестяща под светлината от уличната лампа на паркинга. Взех пешкир и избърсах спермата. Опитах се да забърша и две тъмни петна, но ми стана ясно, че там кожата просто е потъмняла и няма как да „излязат“. И ме осени мисълта, че това, което правехме, също е своеобразно тъмно петно и няма да излезе.

Но предстоеше нещо различно — бях убеден. Любене, което не е двубой, не е просто сливане на две тела, а единение на две души. Знам колко изтъркано звучи, но не се сещам за друг начин да го изразя. Ние бяхме две шибани души и аз се чувствах у дома си. Тя беше моята следа и аз я бях намерил. И исках единствено да стоя тук и да се въртя в кръг, да се лутам, да се губя, стига да е с нея.

— Ще се разкайваме ли? — попита тя.

— Не знам — отвърнах, но бях сигурен, че аз няма да се разкайвам.

Просто не исках да я плаша, а сто процента щях да го направя, ако ѝ кажех, че я обичам толкова безумно, че не ми пука за нищо друго.

— Имаме само тази нощ — напомни тя.

Спуснахме завесите, за да удължим нощта и да оползотворим до минута наличните часове.

Събуди ме вик на Шанън.

— Успах се!

Измъкна се от леглото, преди да успея да я докосна, и ръката, която прострях след нея, напипа мобилния ѝ телефон върху нощното шкафче. Апаратът изтрещя върху пода. С един замах разтворих завесите, за да видя голото тяло на Шанън, защото, знаех, че предстои продължителен период без тази гледка. Дневната светлина нахлу и аз зърнах за миг гърба ѝ, докато хлътваше в банята.

Втренчих се в телефона, засенчен от леглото. Екранът се беше счупил. Зад затворническа решетка от пукнатини ме гледаше усмихнатото лице на Карл. Едва преглътнах.

Зърнах гърба ѝ само за миг.

Но беше достатъчно.

Легнах в леглото. За последно бях видял толкова разсъблечена от дневната светлина жена, когато Рита Вилумсен стоеше в планинското езеро по бански, с посиняла премръзнала кожа, унизително разголена. Ако досега се бях съмнявал в предположенията си, сега, както се казва, истината получи нагледно потвърждение.

Изясних си какво е имала предвид Шанън с въпроса дали физическата агресия ми е генетично заложена.

46

Карл беше мой брат. В това именно се състоеше проблемът.

Или проблемите.

По-точно: единият проблем беше, че го обичам. Другият — че той бе наследил същите гени като мен. Нямам представа защо преди бях толкова наивен да си мисля, че Карл не носи в себе си същата склонност към физическа агресия като мен и татко. Навярно защото в нашето семейство се смяташе за категорично установено, че Карл се е метнал на мама. Че мама и Карл не биха наранили и муха. Муха — не. Но хора — да.

Станах от леглото и отидох до прозореца. Видях как Шанън претичва през паркинга към кадилака.

Най-вероятно се разкайваше. Най-вероятно не бързаше за конкретен ангажимент, просто се бе събудила и осъзнала, че е допуснала грешка и трябва да се махне час по-скоро оттук.

Преди да излезе, си взе душ, облече се в банята, сигурно се бе и гримирала. Излезе, целуна ме сестрински по челото, промърмори нещо за работна среща в Ос във връзка с хотела, грабна сака и изхвърча навън. Стоповете на кадилака светнаха, когато Шанън, в опит да се включи в движението, замалко не пресече пътя на боклукчийски камион.

Въздухът в хотелската стая все още беше пропит с миризма на секс, парфюм и сън от снощи. Отворих прозореца. Нощес го бях затворил, защото тя крещеше толкова силно, че се побоях някой да не дойде да ни направи забележка, а и защото знаех, че за тази нощ още изобщо не сме приключили. И прогнозите ми се сбъднаха. Всеки път, когато единият от нас се събуждаше, дори съвсем невинно докосване отприщваше нов прилив на страст. Приличаше на неутолим глад.

Когато разтворих завесите, непосредствено преди Шанън да се вмъкне в банята, видях, че по-тъмните участъци по кожата ѝ, които бях взел за естествени потъмнявания, всъщност са синини. Не червени следи и ивици от пламенни ласки, каквито се забелязваха по кожата ѝ след снощните изпълнения — те щяха да се заличат за ден-два. Не. Това бяха белези от силни удари. Кръвонасядания, каквито се задържат с дни и дори със седмици. Ако Карл я беше удрял и по лицето, най-вероятно се бе постарал да не ѝ причини синини, които да не могат да се прикрият с малко грим.

Карл беше набил съпругата си, както навремето видях мама да налага баща ми в коридора на „Гранд Хотел“. Именно този спомен прехвръкна през съзнанието ми, когато след инцидента със Сигмюн Улсен Карл се опита да ме убеди, че падането на ленсмана в Хюкен било злощастен инцидент. Мама. И Карл. Живееш с някого и си въобразяваш, че знаеш всичко за него. Но какво всъщност знаеш? Карл допускаше ли, че съм способен да правя секс с жена му зад гърба му? Едва ли. Отдавна бях разбрал, че ние, хората, си оставаме непознати един за друг. Синините по тялото на Шанън не бяха, разбира се, единствената причина да проумея, че Карл е насилник. По-малкият ми брат беше убиец. Доказваха го простите факти, физичният закон, който гласи, че траекторията на свободно падащите тела е права отвесна линия.

47

Върнах се в Сьорлане. Първите дни непрекъснато очаквах Шанън да звънне, да ми изпрати есемес или имейл, каквото и да е. Подразбираше се, че е редно тя да поеме инициативата, защото от двама ни тя щеше да загуби повече. Или поне аз така си мислех.

Тя обаче мълчеше.

Вече изобщо не се колебаех. Тя съжаляваше. Съжаляваше, разбира се. Беше приказка, фантазия, която посях в съзнанието ѝ с любовното си обяснение, фантазия, която в мир и спокойствие и поради липса на други стимули тя бе развила до нещо фантастично, докато е скучала в Ус. Нещо толкова фантастично, че реалното ми аз, естествено, не е оправдало високите очаквания, които ми е възлагала. Сега, след като спа с мен, тя се бе освободила от натрапчивата фантазия и можеше да се върне към нормалния си живот.

Под въпрос обаче оставаше кога аз ще преболедувам увлечението си. Внушавах си, че моята цел е била да прекарам една нощ с нея, и след като съм я отметнал като постигната в списъка с ангажименти, мога спокойно да продължа напред. И въпреки това всяка сутрин първата ми работа, след като се събудех, беше да си проверя телефона за евентуални съобщения от Шанън.

Тя обаче не се обади никаква.

И аз започнах да спя с други жени.

Внезапно някой сякаш им отвори очите за мен. Все едно в тайно женско сдружение плъзна мълвата, че съм вкарал в леглото жената на брат ми, и ми тръгна име на вървежен пич. И лошата слава е слава, както се казва. Или на челото ми беше изписано, че изобщо не ми пука. Изглежда се превърнах в мълчаливеца с тъжни очи на бара, който, според слуховете, можел да свали всяка с изключение на единствено желаната, и затова грам не му дремело; в мъжа, когото всички жени се опитват да убедят колко греши — има надежда и спасение, има и други свестни жени.

И, да, възползвах се от положението. Играех отредената ми роля. Разправях им историята, но пропусках имената и главно, че моят съперник е родният ми брат. Ако живееха сами, отивахме у тях. Иначе, в краен случай, ги водех в квартирата ми в Сьом. Будех се до непознати жени и се обръщах, за да проверя телефона си за нови съобщения.

Но положението определено се подобри. През някои дни минаваха часове, без да мисля за нея. Маларията, разправят, се причинявала от паразит, който понякога не можеш да изчистиш от кръвта си с години. Разчитах, че стига да страня и да не виждам Шанън, ще я преболедувам за две, максимум за три години.

През декември Пия Сюсе ми се обади по телефона и ми съобщи, че нашата бензиностанция се наредила на шесто място в класацията на бензиностанциите от веригата в Сьорлане. По такива въпроси обаче звънеше не началникът на отдел „Кадри“, а директорът по продажбите Гюс Мюре. Явно Пия искаше още нещо.

— Държим да продължиш да управляваш бензиностанцията и след като изтече договорът ти догодина. Изключително сме доволни от теб и ще ти предложим нови, по-добри условия. Разчитаме да издигнеш бензиностанцията още по-нагоре в класацията.

Това напълно съвпадаше с моите планове. Погледнах през прозореца на офиса ми. Равнинен пейзаж, високи бизнес сгради, магистрала с пътни детелини — копие на детската автомобилна писта на пода в офиса на Вилумсен, където хлапетата си играеха, докато татковците си избираха коли. Готов съм да се обзаложа, че голяма част от продажбите в автоборсата са осъществени именно благодарение на деца, изврънкали баща си да ги заведе да си поиграят.

— Нека помисля — отговорих, благодарих и затворих.

Загледах се в мъглата над гората до зоопарка. Дърветата, представете си, още имаха зелени листа. Откакто дойдох тук преди четиринайсет месеца, не бях видял да прехвръкне и една снежинка. Казват, че тук, в Сьорлане, така и не настъпвала истинска зима. Само зачестявал неприятният пиклив дъжд, а той всъщност не е и дъжд, а по-скоро нещо влажно във въздуха — просто си стои на същото място, защото не може да реши ще се издига ли, или ще се спуска. Точно както живакът в термометъра ден след ден стои на шест градуса. Взирах се в мъглата, притиснала с тежката си пелена още по-ниско околния пейзаж, за да размие очертанията му. Зиме над Сьорлане се настанява застинал в пространството слаб дъжд. И когато телефонът звънна и аз чух гласа на Карл, в продължение на две секунди закопнях — о, как закопнях! — за ледените, смразяващи вихри, за снежните виелици, които навяват в лицето ти снежинки, остри като песъчинки.

— Как я караш? — поинтересува се Карл.

— Горе-долу.

От време на време Карл ми звънеше само за да ме чуе как съм. Как я карам. По гласа му обаче разбрах, че този път причината е друга.

— Горе-долу? — попита въпросително той.

— Извинявай, типично сьорлански израз.

Ненавиждах въпросното „горе-долу“. Ни рак, ни щука.

А при среща с познат на улицата например, сьорланци възкликват „охо“, според мен нещо средно между въпрос и поздрав, от типа на английското how are you, но звучи, все едно са те спипали на местопрестъплението.

— А ти?

— Добре — отвърна Карл.

По гласа му разбирах, че не е добре. Затова чаках продължението.

— Като изключим възникнало малко несъответствие в прогнозната стойност на строежа.

— Колко малко?

— Става дума за забавяне на паричния поток. Падежът на фактурите от строителната фирма настъпва по-рано от предвиденото. Не са ни нужни повече пари в брой за проекта. Просто парите ни трябват по-рано. Обясних на банката, че леко изпреварваме графика.

— А изпреварвате ли го наистина?

— Изпреварваме, Рой. Ти си съсобственик, да не си забравил? Не, не изпреварваме графика. Но да координираш толкова много несериозници, е все едно да редиш пасианс. В строителния бранш са събрани всевъзможни отрепки. Явно в училище само са ги мъмрили и са ги скъсвали от бой, та в крайна сметка сега работят нещо, с което малцина се захващат. Но понеже са много търсени, си отмъщават, като идват и си тръгват, когато им скимне.

— Последните ще станат първи.

— И на юг ли го казват?

— Непрекъснато. Тук бавните неща са на почит. В сравнение с Кристиансан, в Ус нещата вървят на забързан каданс.

Карл се разсмя сърдечно. Смехът му ме развесели и стопли. Стоплих се от смеха на един убиец.

— Шефът на банката се позова на клауза в договора за кредит, съгласно която допълнителни средства за покриване на непредвидени разходи се отпускат само след като банкови експерти направят проверка на строителната площадка, а проклетата проверка установила, че моите твърдения за постигнатия напредък на проекта не отговарят на истината. И между нас възникна малка криза на доверието, така да се каже. Загладих някак си положението, но банката не мирясва. Преди да отпуснат допълнителните средства, било необходимо да уведомя всички съдружници, че предварително одобреният бюджет е превишен. А понеже съгласно споразумението между съучредителите в събирателното дружество те носят неограничена отговорност, за да бъде увеличен капиталът, е нужно да се съберат управляващите съдружници.

— Ами свикай събрание.

— Да. Ще го направя. Но работата е там, че това може да предизвика негативни реакции, а Общото събрание принципно има право да отхвърли предложението за увеличение на капитала. Особено сега, когато Дан започна да души и да рови.

— Дан Кране ли?

— Цяла есен души да ме хване в някоя издънка. Обаждал се в строителната фирма да пита за напредъка на дейността и за бюджета. Търси начин да задълбочи кризата, но не може да атакува, преди да се сдобие с нещо конкретно.

— Трудно ще осъществи намерението си, при положение че една четвърт от абонатите на вестника му, начело с неговия тъст, са сред инвеститорите в хотела.

— Именно. Никой не сере в собственото си гнездо.

— С изключение на папуанския пингвин. Той се изхожда в гнездото, за да го направи гнездо.

— Сериозно?

— Изпражненията му привличат слънчева светлина, разтапят леда, така се образува вдлъбнатинка и — воала! — ето ти гнездо. Журналистите използват същия метод, за да си създадат читателска аудитория. Медиите се хранят от притегателната сила на мръсотията.

— Интересна метафора.

— Да.

— Сигурно се досещаш, че неприязънта на Кране към мен е на чисто лична основа.

— И как смяташ да го спреш?

— Говорих със строителната фирма и ги накарах да ми обещаят да си траят. За щастие те осъзнават интереса си. Вчера обаче разбрах от мой приятел в Канада, че Кране започнал да рови из онзи случай в Торонто.

— Какво ще открие?

— Нищо съществено. Ще е неговата дума срещу моята, пък и цялата история е прекалено сложна и лилипут от типа на Кране не е способен да схване ситуацията в нейната цялост.

— Освен ако не е страшно мотивиран — отбелязах.

— По дяволите, Рой, обаждам се, за да получа поне малко кураж.

— Всичко ще се нареди. В противен случай ще се наложи да помолиш Вилумсен да изпрати на Кране един от силоваците си.

Разсмяхме се. Карл сякаш се поотпусна.

— Как сте вкъщи? — Въпросът ми беше толкова общ, че не ми се вярва гласовите ми струни да са потреперили фалшиво.

— Ами, как да сме. Къщата си е на мястото. Шанън се поуспокои. Продължава да се впряга покрай хотела, но поне спря да ми опява за дете. Явно си дава сметка колко неподходящ е моментът.

Издадох няколко звука, колкото да маркирам пред Карл премерен интерес, но нищо повече.

— Обаждам ти се и за друго. Кадилакът е за ремонт.

— Дефинирай „ремонт“.

— Това е по твоята част. Както ти е известно, нищичко не разбирам от коли. Докато го карала, Шанън чула тракане. Нали като малка се е возила в кубински буик, та твърди, че имала ухо за американски ретроавтомобили.

Предложи да погледнеш кадилака в сервиза, като се прибереш за Коледа.

Мълчах.

— Ще си дойдеш за Коледа, нали? — попита Карл.

— Много хора в бензиностанцията искат да почиват и…

— Не! — прекъсна ме Карл. — Много хора искат заплащане за извънреден труд. Пък и те живеят там, а ти си от Ус! Обеща ми, забрави ли? Имаш семейство. Не е многобройно, но близките ти те чакат с огромно нетърпение.

— Карл, аз…

— Овнешки ребра. Шанън се научи да ги приготвя. И пюре от брюква. Не се шегувам. Шанън обожава традиционните норвежки коледни ястия.

Затворих очи, ала тя мигом се изпречи пред мен, и пак вдигнах клепачи. Мамка му. В никакъв случай. Или пък… Мамка му. И защо не си бях подготвил предварително свястно оправдание? Та аз знаех, че неминуемо ще ме питат за Коледа.

— Ще видя какво ще успея да уредя, Карл.

Така. Осигурих си време да измисля приемливо извинение за пред Карл. Или поне се надявах да го приеме.

— Ще го уредиш, разбира се! — възликува той. — Ние ще приготвим цялото празненство, ти няма нужда да мислиш за нищо! От теб се иска само да се появиш на двора, да усетиш уханието на овнешки ребърца и да поемеш чашата с акевит, с която на стълбите ще те посрещне брат ти. Без теб няма да е същото, Рой. Непременно трябва да се прибереш. Чуваш ли? Непременно!

48

Двайсет и трети декември. Волвото мъркаше доволно, а натрупаните отстрани на шосето преспи приличаха на грамадни кокаинови „магистрали“. По радиото звучеше „Driving Home for Christmas“, което си беше вярно, но аз го спрях и си пуснах парчето „Кокаин“ на Джей Джей Кейл.

Стрелката на скоростомера под разрешената максимална скорост. Пулс в покой.

Пригласях. Не смъркам такива работи. Само веднъж, Когато Карл ми изпрати малко кокаин в едно от редките си писма от Канада. Чувствах се нашмъркан още преди да го вдишам в носа. Вероятно затова не забелязах голяма разлика, след като го смръкнах. Или пък защото бях сам. Превъзбуден и сам, както и сега. Появи се общинската табела. Превъзбуден с пулс в покой. Сигурно на това му казват щастие.

Така и не успях да скалъпя убедително извинение да не се прибера за Коледа. Пък нямаше как никога повече да не се събера с роднините си, нали? Все някак щях да изтърпя три празнични дни. Три дни в една и съща къща с Шанън. А после обратно в изолатора.

Паркирах пред къщата до кафяво субару „Аутбек“. Този нюанс на кафявото сигурно си има име, но хич ме няма в цветовете. Беше натрупал еднометров сняг, слънцето, тъкмо залязваше, а зад близкия хребет на запад се очертаваше силуетът на подемен кран.

Карл ме чакаше на вратата. Лицето му изглеждаше налято, както когато боледуваше от заушка.

— Нова кола? — извиках още щом го зърнах.

— Стара. Трябваше ни джип за през зимата, но Шанън се възпротиви да купим нов. Този е модел от 2007-а. Вилумсен ми го даде за петдесет бона. На безценица, според един от нашите дърводелци, който кара същото субару.

— Боже, да не би да си се пазарил?

— Опгорци не се пазарим — усмихна се широко той. — Но, виж, барбадоските…

Карл ме притисна любвеобилно в прегръдките си и дълго ме държа. Тялото му също ми се стори наедряло. И миришеше на алкохол. Вече бил започнал да празнува, обясни. Нуждаел се да разпусне след много напрегната седмица. Щяло да му се отрази добре няколко дни да не мисли за работа.

Докато Карл говореше, влязохме в кухнята. Най-сетне ускорили темпото на строителните работи. Карл натиснал фирмата изпълнител да побърза и да приключи с грубия строеж, та да започнат работа по интериора, без да чакат до пролетта.

Освен нас двамата в кухнята нямаше никого.

— Изпълнителите дават по-ниски оферти, ако им осигуриш възможност да работят и през зимните месеци — обясняваше Карл.

Или поне така ми се струва, че каза. Всъщност се ослушвах за друго. Чувах обаче само неговия глас и ударите на моето сърце. Пулсът ми се ускори.

— Шанън е на строежа. — Тук вече наострих уши. — Изключително стриктно следи всичко да се изпълнява, както е заложено в проекта ѝ.

— Това е хубаво.

— И да, и не. Архитектите не мислят за разходите. Целта им е единствено и само да се къпят в блясъка на шедьовъра си. — Карл се засмя уж добродушно, но под повърхността клокочеше гняв. — Гладен ли си?

Поклатих глава.

— Ще закарам кадилака до сервиза, та да отметна този ангажимент.

Карл поклати глава.

— Не е тук. Шанън го взе.

— С него ли отиде до строежа?

— Да. Пътят не е изцяло готов, но стига чак до строителната площадка.

Карл каза това със странна смесица от гордост и болка. Сякаш се е охарчил страшно много за изграждането на въпросния път. Не бих се учудил. Теренът беше стръмен и за да се прокара път, трябваше да се взривяват скали.

— При толкова натрупал сняг защо не е взела субаруто?

— Не харесва ръчни скорости — сви рамене Карл. — Предпочита американски коли. С такива е израснала.

Отнесох сака си в детската стая и слязох при Карл.

— Една бира? — предложи той, отпивайки от отворена бутилка.

Поклатих глава.

— Ще отида да навестя колегите от бензиностанцията и да си взема официална риза от сервиза.

— Тогава ще звънна на Шанън да закара кадилака до сервиза, а после да се прибере с теб. Става ли?

— Да.

Карл ме погледна. Или поне така си мисля, защото точно в този момент съсредоточено разглеждах разпрал се шев на ръкавицата ми.

В бензиностанцията заварих Юлие и Егил. При появата ми тя грейна и закрещя. Пред касата се виеше опашка, но Юлие изскочи иззад щанда и се хвърли на врата ми, все едно се е прибрал родният ѝ брат. Всъщност тя ме прегърна съвсем по сестрински. Не усетих предишното ѝ страстно желание, предишното плътско влечение, което я тласкаше към мен. И за миг изпитах едва ли не разочарование, осъзнавайки, че съм я изгубил или по-скоро вече не съм обект на тийнейджърското ѝ увлечение. И макар в сметките ми никога да не е влизало тя да е влюбена в мен или да отвръщам на чувствата ѝ, осъзнах, че в мигове на самота ще си представям какво е можело да бъде; от какво съм се отказал.

— Пълна лудница, а? — попитах, след като тя най-сетне ме пусна, и се огледах.

Маркус беше изкопирал миналогодишната украса и бе заредил с асортимента от предната Коледа — беше изключително сполучлив. Умно момче.

— Да! — весело отговори Юлие. — Аз и Алекс сме сгодени.

И протегна ръка към мен. Вярно — имаше годежен пръстен!

— Късметлийка — усмихнах се, влязох зад щанда и обърнах бургер, на път да прегори. — А ти как я караш, Егил?

— Добре. — Той тъкмо въвеждаше в касовия апарат цената на изсушен ечемичен сноп24 и машинка за подстригване. — Весела Коледа, Рой!

— И на теб — отговорих и за миг огледах света от старото ми място: зад щанда на бензиностанцията, която трябваше да стане моя.

Излязох навън, на студа и зимния мрак. Поздравявах забързани клиенти, от чийто уста се кълбяха сиви облачета. Някакъв тип в тънък костюм пушеше пред едната бензинова колонка. Отидох до него.

— Не можете да пушите тук — казах.

— Мога — отвърна той с нисък продран глас, намек за вероятно увреждане на гласните струни.

Едничката кратка дума не беше достатъчна да определя наречието му, но ми прозвуча южнонорвежко.

— Не — настоях.

Той като че ли се усмихна. Във всеки случай очите му се превърнаха в тесни цепки върху месестото лице.

— Само гледай.

И аз го направих, гледах го. Не беше висок, всъщност по-нисък от мен, към петдесетгодишен, с гнойни пъпки по червендалестото, някак подпухнало лице. От разстояние ми се беше сторил затлъстял в костюма си на одитор, но сега, отблизо, установих, че не тлъстини изопват плата. А широки рамене. Яки гърди. Масивен гръб. Напомпани бицепси. За да поддържаш такава мускулна маса на неговите години, сигурно е нужно да зобиш яко анаболи. Той вдигна цигарата и дръпна силно. Пламъчето лумна. Внезапно средният пръст ме заболя.

— Стоиш до бензинова колонка, дявол да го вземе. — Посочих голяма табела с надпис „Пушенето забранено“.

Не го видях да се движи, но неочаквано се озова съвсем близо до мен. Толкова близо, че дори да замахнех, ударът ми нямаше да набере достатъчно сила.

— И какво ще направиш по въпроса? — попита той още по-тихо.

Бях се заблудил. Не говореше на южнонорвежко наречие, а с датски акцент. Бързината му ме безпокоеше повече от мускулите. Както впрочем ме безпокояха и агресията, и желанието — не, светещият от тесните му очи садистичен порив да причинява поражения. Все едно се взирах в зинала паст на освирепял питбул. Както и с кокаина, бях пробвал подобно нещо само веднъж и не изпитвах никакво желание да повтарям. Страхувах се. Да, беше ме страх. И ми хрумна, че навярно точно така са се чувствали момчетата и мъжете в Ортюн в секундите преди да ги смажа от бой. И те като мен сега са осъзнавали, че са изправени пред по-силен и по-бърз противник, склонен да прекрачи граници и да прояви бруталност, на каквато те не са способни. Съзирайки тази налудничава липса на всякакви задръжки, започнах да отстъпвам заднешком.

— Нищо не смятам да правя — отвърнах също съвсем тихо. — Весела Коледа, да му се не види.

Той се ухили и също се оттегли заднешком, без да ме изпуска от поглед. Навярно на свой ред видя у мен онова, което аз съзрях в него, и затова ми оказа уважението да не ми обърне гръб. Стигна до ниска бяла спортна кола и се качи. „Ягуар“, един от последните модели през седемдесетте. Датска регистрация. Широки летни гуми.

— Рой! — чух глас зад мен. — Рой!

Обърнах се. Беше Стенли. Тъкмо излизаше от бензиностанцията, натоварен с найлонови пликове, откъдето се подаваше руло опаковъчна хартия за подаръци с коледни мотиви. Домъкна се до мен.

— Радвам се да те видя!

Поднесе ми бузата си, защото ръцете му бяха заети. Прегърнах го набързо.

— Мъж купува коледни подаръци от бензиностанция ден преди Бъдни вечер — казах.

— Класика, нали? — засмя се Стенли. — Дойдох тук, защото във всички други магазини има опашки. Днес Дан Кране написа, че търговските обекти в Ус отчитат рекорден оборот. Никога досега хората не са харчили толкова много пари за коледни подаръци. — Сбърчи чело. — Изглеждаш ми пребледнял. Добре ли си?

— Да — уверих го. Чух как ягуарът изрева тихо и потегляйки, заръмжа. — Виждал ли си тази кола преди?

— По-рано днес я мярнах да тръгва от паркинга пред редакцията на вестника. Стилно возило. Между другото, напоследък мнозина се сдобиха със стилни коли. Освен теб и Дан. Впрочем, днес и той ми се видя пребледнял. Дано не е тръгнал някакъв грип, защото мисля да си изкарам спокойно коледните празници.

Белият ягуар се изгуби в декемврийския мрак. Пое на юг. Може би към Амазонка, неговата родина?

— Как е пръстът ти?

Вдигнах дясната си ръка със скования среден пръст.

— Изпълнява си основното предназначение.

Стенли се засмя добродушно на тъпата шега.

— Радвам се. Как е Карл?

— Доколкото разбрах, всичко е наред. Пристигнах днес.

Стенли видимо се канеше да добави нещо, но се отказа.

— Доскоро, Рой. Между другото, на двайсет и пети у нас ще се съберем на празнична закуска. Заповядай.

— Благодаря, но рано сутринта на двайсет и пети потеглям към Кристиансан, защото съм на работа.

— А на трийсети декември? Пак ще правя събиране. Предимно необвързани хора, познаваш ги.

Усмихнах се.

— Lonely hearts’ club?25

— Нещо такова — усмихна се на свой ред той. — Ще се видим ли?

Поклатих глава.

— Пуснаха ме да почивам на Бъдни вечер, но в замяна обещах да работя на трийсет и първи декември. Все пак благодаря.

Пожелахме си весела Коледа. Прекосих площадката и отключих вратата на автосервиза. С влизането ме лъхнаха добре познати стари миризми: на моторно масло, автошампоан, обгорен метал и мръсни парцали. Дори овнешките ребърца, печката на дърва и боровите иглички не ухаят толкова приятно колкото този коктейл. Включих осветлението. Всичко си беше, както го бях оставил.

Влязох в спалната ниша и си извадих риза от гардероба. После отидох в офиса — най-малкото помещение, което се стопляше най-бързо — и пуснах на максимална степен вентилаторната печка. Погледнах часовника. Тя можеше да дойде всеки момент. Вината сърцето ми да блъска като парен чук, вече не беше на пъпчивия бияч до бензиновите колонки. Дум, дум. Огледах отражението си в прозореца, понагласих си косата. Устата ми пресъхна. Оправих регистрационната табела от Лесото. Обикновено се килваше на една страна, когато стените се свият заради студа. Същото ставаше и през лятото, само че се накланяше в другата посока.

Някой почука на прозореца. Подскочих, та чак столът на колелца изскърца пронизително.

Вторачих се в мрака. Най-напред видях само собственото си отражение, после обаче различих и нейното лице. Намираше се вътре в моето, сякаш представлявахме един човек.

Станах и тръгнах към вратата.

— Бррр — потрепери Шанън и се шмугна бързо вътре. — Ама че студ! Добре че се калявам с ледени бани!

— Ледени бани — повторих. Гласа ми го нямаше никакъв. Стоях пред Шанън неловко изправен, с отпуснати встрани ръце, в „естествената“ поза на бостанско плашило.

— Да, представи си! Рита Вилумсен е почитателка на ледените бани и запали мен и още няколко момичета да се присъединим. Ходим три пъти седмично. Другите две се отказаха и сега сме само аз и Рита. Тя пробива дупка в леда и — цоп! — скачаме вътре.

Шанън бъбреше припряно и задъхано и аз се зарадвах, че не само аз се държа недодялано.

Шанън млъкна и ме погледна. Беше сменила семплото елегантно палто с шушляково яке, отново черно. Носеше и нахлупена над ушите черна шапка. Но си беше тя. Наистина беше Шанън. Жена, с която бях имал съвсем истински физически контакт и въпреки това сега ми се струваше, че е излязла от сън. От трети септември непрекъснато сънувах този сън. И ето я пред мен — с очи, греещи от радост, и усмихната уста, която във въображението си бях целувал сто и десет пъти след последната ни среща.

— Не чух кадилака — проговорих аз. — И аз се радвам да те видя.

Тя отметна глава назад и се разсмя. И този смях отприщи в мен същинска лавина, трупала се дълго и готова да се сурне при най-слабото омекване на времето.

— Паркирах на светло пред бензиностанцията — обясни Шанън.

— Още те обичам.

Тя отвори уста да ми отговори, но не отрони ни дума. Видях как преглътна с мъка, очите ѝ плувнаха във влага. Не бях сигурен дали са сълзи, преди една от тях да се отрони и да падне върху бузата ми, а после да се стече по нея.

Хвърлихме се в прегръдките си.

Два часа по-късно се прибрахме вкъщи. Заварихме Карл да хърка в татковия фотьойл.

Казах, че отивам да си легна. Докато се качвах по стълбите, чух как Шанън събуди Карл.

За пръв път от повече от година не сънувах Шанън.

Сънувах как падам.

49

Бъдни вечер за трима.

Спах до дванайсет на обяд. През изминалите седмици се бях съсипал от работа и имах да си наваксвам със съня. Слязох на долния етаж, пожелах весела Коледа, сварих кафе, разлистих старо коледно списание, разказах на Шанън някои по-особени норвежки коледни традиции, помогнах на Карл да разбие пюрето от брюква. Той и Шанън не размениха нито дума. Излязох да рина сняг, макар че през последните два дни липсваха следи да е валяло. Смених ечемичния сноп с нов, сварих коледна оризова каша и я оставих в хамбара.26 Поблъсках боксовата круша. Излязох на двора и си сложих ските. Първите метри вървях по необичайно широки коловози, явно от летни гуми. После настъпих ръба на преспата и проправих пъртина към хотела.

Строителната площадка, кой знае защо, ми заприлича на лунен пейзаж. Големите дървени модули, за които ми беше говорил Карл, бяха закрепени за основата със стоманени въжета, според инженерите достатъчно надеждни да ги задържат дори при ураганен вятър. В бараките на строителите не светеше. Нали беше Бъдни вечер. Спускаше се мрак.

На връщане чух протяжен, скръбен, познат тон, но не видях птица.

Не знам колко време прекарахме край масата, не по-малко от час, но имах чувството, че са поне четири. Овчите ребърца сигурно са били превъзходни — поне Карл ги похвали, а Шанън гледаше надолу към храната в чинията и му благодареше с вежлива усмивка. Бутилката с акевит стоеше при Карл и той непрекъснато наливаше в чашата ми, та явно и на мен ми се бе отворила глътката. Карл разказа за парада на Дядо Коледа в Торонто, където се запознали с Шанън, докато се возили заедно в шейна, изработена и украсена от техни общи приятели. Било минус двайсет и пет градуса и Карл предложил да ѝ стопли ръцете под овчите кожи.

— Трепереше като лист, но ми отказа — засмя се Карл.

— Не те познавах. Пък и ти носеше маска.

— Маска на Дядо Коледа — обърна се към мен Карл. — На кого ще се довериш, ако не на Дядо Коледа?

— Сега всичко е наред. Вече си свали маската — отбеляза Шанън.

След вечерята ѝ помогнах да разтреби масата. В кухнята тя изплакна чиниите с топла вода. Погалих я по гърба.

— Недей — тихо помоли тя.

— Шанън…

— Недей! — Обърна се към мен с насълзени очи.

— Не можем да се преструваме, все едно нищо не е станало.

— Трябва.

— Защо?

— Не разбираш. Трябва, повярвай ми. Просто прави каквото ти казвам.

— Какво именно?

— Преструвай се, че нищо не се е случило. За бога, нищо не се е случило. Беше… беше просто…

— Не. Това е всичко. Знам го. Знаеш го и ти.

— Моля те, Рой. Умолявам те.

— Добре. Но от какво се страхуваш? Да не ти посегне пак? Защото, ако те докосне и с пръст…

Тя издаде звук — нещо средно между смях и хлипане.

— Не аз съм в опасност, Рой.

— А кой, аз ли? Боиш се да не би Карл да ме пребие ли?

Усмихнах се. Не исках, но се усмихнах.

— Не да не би да те пребие — поправи ме тя.

Със скръстени пред гърдите ръце, тя сякаш зъзнеше. Нищо чудно наистина да ѝ беше студено, защото температурата навън падаше бързо. Стените пукаха.

— Подаръци! — провикна се Карл от дневната. — Някой е оставил подаръци под елхата!

Шанън се оплака от главоболие и си легна рано. На Карл му се пушеше и настоя да се облечем добре и да седнем в зимната градина — доста подвеждащо определение, при положение че живакът там показваше петнайсет градуса под нулата.

Карл извади от джоба на якето си две пури. Подаде ми едната. Поклатих глава и вдигнах кутийката със снус.

— Хайде де — подкани ме той. — Трябва ни тренинг, нали ни предстои да запалим победни пури.

— Пак ли си оптимист?

— Винаги.

— При последния ни разговор бяха възникнали някои проблеми — напомних.

— За какво говориш?

— За паричния поток. И за разследването на Дан Кране.

— Проблемите са, за да се решават. — Карл издуха смесица от кондензиран дъх и тютюнев дим.

— И как ги разреши?

— Разреших ги. Това е важното.

— Да не би Вилумсен да е решението и на двата проблема?

— Вилумсен ли? Това пък откъде ти хрумна?

— Вилумсен раздава на свои бизнес партньори същата марка пури, каквато пушиш ти.

Карл извади от устата си пурата и огледа тънката червена лента около нея.

— Сериозно?

— Да. Та не си въобразявай, че тези пури са кой знае колко специални.

— Не са ли? Замалко да се заблудя.

— И така, каква сделка сключи с Вилумсен?

Карл всмука от пурата.

— Как мислиш?

— Взел си заем от него.

— Брей — усмихна се Карл. — Пък после някои ще ми разправят, че аз съм бил по-умният от нас двамата.

— Това ли направи? Продаде ли си душата на Вилумсен, Карл?

— Душата? — Карл изля последната глътка акевит в смешно малката чашка. — Не знаех, че вярваш в душата, Рой.

— Отговорѝ ми.

— На пазара за душѝ предлагането винаги е по-голямо от търсенето, Рой. Така погледнато, той ми предложи добра цена за моята душа. Неговият бизнес също зависи от благополучието в Ус. А сега Вилумсен се е набутал с голяма инвестиция в моя хотел и загина ли аз, отива си и той. А ако ще вземаш пари назаем, трябва да вземеш много, Рой. Така не само кредиторът ти ще разполага с инструмент за изнудване, но и ти. — Вдигна чашата си към мен.

Нямах нито чаша, нито отговор.

— Какво обезпечение ти поиска? — попитах.

— Какво обезпечение иска обичайно Вилумсен?

Кимнах. Само честната ти дума. Душата ти. Значи все пак заемът не е чак толкова голям.

— Дай да говорим за друго, не за пари. Тази тема е скучна. Вилумсен ме покани с Шанън на новогодишното парти у тях.

— Честито — подхвърлих лаконично.

На новогодишното парти у Вилумсен се събираха важните клечки от селото. Бивши и настоящи местни управници, собственици на земя, винаги готови да продадат парцели на мераклии да си построят хижа; богаташи и стопани на достатъчно големи ферми, за да го раздават тузарски. Те именно формираха местния елитен затворен кръг, но, разбира се, отричаха неговото съществуване.

— Кажи сега какво не му беше наред на моя хубав кадилак?

Прокашлях се.

— Дреболии. Нормално е — навъртял е доста километри и не е бил жален. В нашия край е пълно със стръмни баири.

— Значи, нищо непоправимо?

Свих рамене.

— Временно може да се закърпи, но най-добре да се отървеш от таратайката. Купи си нова кола.

— И защо? — погледна ме Карл.

— Кадилаците са капризни. Започнат ли разни дреболии да дават фира, това е знак, че се задават по-големи повреди. А ти не умееш да ремонтираш коли, нали?

Карл свъси чело.

— Така е, но аз не искам друга кола. Ще я поправиш ли, или не?

Свих рамене.

— Ти си шефът. Ще направя каквото кажеш.

— Добре. — Дръпна от пурата и я огледа. — Донякъде е жалко, че те така и не доживяха да видят какво постигнахме в живота, Рой.

— Мама и татко ли?

— Да. Според теб какво щеше да прави татко сега, ако беше жив?

— Да дращи по капака на ковчега от вътрешната му страна — отвърнах.

Карл прикова очи в мен. После се разсмя. Потръпнах. Демонстративно си погледнах часовника и се прозинах пресилено.

През нощта пак сънувах как падам. Стоя на ръба на Хюкен и слушам как мама и татко ме викат, викат ме при себе си. Надвесвам се над ръба, както, според разказа на Карл, старият ленсман се бил надвесил и полетял към пропастта, преди изпод краката му да се отрони камък. Не виждам предницата на колата, защото се намира близо до скалата. Върху капака на багажника обаче съзирам два огромни гарвана. Литват и се устремяват към мен. Приближават се… О, Боже! Ами те са с лицата на Карл и Шанън. Прехвърчайки над мен, Шанън изкрещява два пъти и аз се сепвам от съня си. Втренчих се в мрака и затаих дъх, ала от спалнята не се чуваше нито звук.

На двайсет и пети декември лежах до късно. Накрая вече ме хванаха нервите и станах. Карл и Шанън тръгнаха за литургия. Видях ги през прозореца. Бяха се издокарали, но дискретно. Потеглиха със субаруто. И така, станах, помотах се из къщата и хамбара, постегнах това-онова. По едно време се заслушах как студеният въздух разнася надалеч крехкия звън на църковните камбани. После се качих във волвото и подкарах към сервиза. Там се заех с кадилака. Имаше достатъчно работа да откарам чак до вечерта. В девет звъннах на Карл, съобщих му, че кадилакът е готов, и му предложих да дойде да си го вземе.

— Сега не ме бива да шофирам — отвърна той.

Не се изненадах особено.

— Тогава прати Шанън.

Долових колебание.

— Добре, но в такъв случай субаруто ще остане при теб.

През ума ми препърха мисъл: „при теб“ за него означава „в сервиза“. Значи, „в «Опгор»“ беше „при него“.

— Аз ще карам субаруто, а Шанън — кадилака — поясних.

— Тогава волвото ще остане в сервиза.

— Добре. Ще направим следното. Аз ще докарам кадилака при теб, а после Шанън ще ме докара дотук да вземем волвото.

— Вълкът и козата — изтърси Карл.

Дъхът ми секна. Наистина ли каза точно това, наистина ли сравни мен и Шанън с вълк и коза? Откога знаеше? Какво ли ни предстоеше?

— Ало, там ли си? — попита Карл.

— Да — отговорих с удивително спокойствие. Изпитах облекчение.

Да, определено ми олекна. Щеше да е брутално, но поне повече няма да ми се налага да се държа като проклет измамник.

— Доизкажи се, Карл. Какво беше това с вълка и козата?

— Ами нашата ситуация с трите коли ми напомни за онази детска гатанка, в която селянин трябва да превози с лодка зелка, вълк и коза, спомняш ли си я? Да, ама в лодката се побира само селянинът и едно от трите. Как да прекара товара си през реката, така че вълкът да не изяде козата, а козата — зелката? Страшна главоблъсканица. Я по-добре паркирай кадилака пред сервиза и се прибери. После по някое време Шанън ще иде да го вземе. Благодаря ти за ремонта, братко. Ела да пийнем по едно.

Стисках толкова силно телефона, че контузеният ми среден пръст ме заболя. Карл, оказа се, не е имал предвид онова, от което се опасявах. Пак задишах нормално.

— Добре — отговорих.

Прекъснахме.

Втренчих се в телефона. Ситуацията наистина ли му бе заприличала на детската главоблъсканица? Очевидно. Опгорци може да не казваме всичко, каквото си мислим, но говорим ли, не говорим с недомлъвки.

Прибрах се в имението. Заварих Карл в дневната. Предложи ми питие. Шанън вече си била легнала. Казах, че не ми се пие алкохол, изморен съм, пък и утре потеглям рано за Кристиансан и отивам направо на работа.

В леглото в детската стая се мятах наляво-надясно нито заспал, нито буден до седем сутринта. Тогава станах.

В кухнята цареше мрак. Сепна ме шепот откъм прозореца:

— Не пали лампата.

Можех да се ориентирам в кухнята и със завързани очи. Извадих си чаша от шкафа и си налях кафе от каната. Отидох до прозореца. Светлината от снега озаряваше частично лицето ѝ. Едва сега видях отока.

— Какво се случи?

— Вината бе моя — сви рамене тя.

— Защо? Възрази ли му за нещо?

Тя въздъхна.

— Прибирай се вкъщи и не мисли за това, Рой.

— Моето вкъщи е тук — прошепнах и внимателно докоснах подутината. Шанън не се отдръпна. — И не мога да не мисля за това. Мисля за теб непрекъснато. Невъзможно е да спра. Невъзможно е да спрем. Спирачките са развалени и не подлежат на ремонт.

Докато говорех, неволно бях повишил глас и тя машинално погледна към кюнеца и дупката в тавана.

— Пътят, по който се движим в момента, води към пропаст — зашепна тя. — Прав си. Спирачките отказват. Трябва да поемем в друга посока, за да не полетим в пропастта. Ти трябва да поемеш в друга посока, Рой. — Хвана ръката ми и я притисна към устните си. — Рой, Рой. Бягай, докато не е станало късно.

— Обичам те.

— Не го казвай.

— Вярно е.

— Знам, но ме боли, като го чувам.

— Защо?

Лицето ѝ се сгърчи в гримаса, гримаса, която рязко помрачи красотата ѝ. Така ми се прииска да целуна това лице, да целуна нея.

— Защото аз не те обичам, Рой. Да, желая те, но обичам Карл.

— Лъжеш.

— Всички лъжем. Дори когато си мислим, че казваме истината. Наричаме истина просто най-изгодната за нас лъжа. А нашата способност да вярваме в необходими лъжи е безгранична.

— Но ти знаеш, че това не е вярно!

Тя сложи пръст пред устните ми.

— Трябва да е вярно, Рой. А сега си върви.

С волвото подминах табелата с надпис „Ус“, докато навън все още бе непрогледен мрак.

Три дни по-късно звъннах на Стенли да го питам още ли важи поканата му за новогодишното парти.

50

— Колко хубаво, че дойде. — Стенли стисна ръката ми и ми подаде чаша с жълто-зелена напитка, в която плуваха натрошени парчета лед.

— Честита Коледа.

— Най-сетне един човек да прави разлика между „весела“ и „честита“! — Смигна ми и ме въведе в дневната, при другите гости.

Би било твърде пресилено да се твърди, че къщата на Стенли е тузарска, защото в Ус тузарски къщи нямаше, с изключение евентуално на къщите на Вилумсен и Ос. Но докато домът на Ос беше обзаведен със смесица от здрав селски разум и самоуверената трезвост на старите пари, то къщата на Стенли представляваше объркваща еклектика от рококо и съвременно изкуство.

Над столовете и масата, имитация от XVIII век, в дневната висеше огромна, грубо нарисувана картина, оформена като книжна корица с надпис „Death, what’s in it for me?“27.

— Харланд Милър — обясни Стенли, проследил погледа ми. — Охарчих се страшно.

— Толкова ли я хареса?

— Май да. Добре де, роля навярно изигра и миметичното желание. Всички искат да имат картина на Милър.

— Миметично желание?

— Извинявай, философът Рене Жирар въвежда понятието. Неговата концепция е, че автоматично желаем същото като хората, обект на нашето възхищение. Ако твоят идол в живота се влюби в жена, ти подсъзнателно си поставяш за цел да спечелиш същата жена.

— Мхм. В твоя случай ти в кого си влюбен обаче? В мъжа или в жената?

— Добър въпрос.

Огледах се.

— Дан Кране е тук. Не е ли абониран за новогодишното парти на Вилумсен?

— В момента тук има повече приятели, отколкото там. Извини ме, Рой, но трябва да се погрижа за две-три неща в кухнята.

Тръгнах да обиколя компанията. Дванайсет познати лица и имена. Симон Нергор, Курт Улсен, Грете Смит. Някъде се спирах, заставах леко разкрачен като върху палуба на кораб и се заслушвах в разговорите. Въртях чашата в ръка и се опитвах да не поглеждам часовника. Бъбреха за Коледа, за главния път, за времето, за климатичните промени, за прогнозираната от синоптиците буря, която вече навяваше отвън снега в преспи.

— Екстремни атмосферни явления — изкоментира някой.

— Обичайната новогодишна фъртуна — контрира друг. — Поразтърси се и ще установиш, че се развилнява на всеки пет години.

Задуших прозявката си.

Дан Кране стоеше сам до прозореца. Не бях виждал неизменно учтивия, общителен вестникар в такова настроение. Не разговаряше с никого и оглеждаше гостите със странно див пламък в очите, докато пресушаваше чаша след чаша от жълтеникавия коктейл на домакина.

Неохотно се приближих към него.

— Как е? — попитах.

Изгледа ме едва ли не с изненада, че изобщо някой си прави труда да го заговори.

— Добър вечер, Опгор. Чувал ли си за комодския варан?

— Оня гигантски гущер?

— Същият. Среща се само на няколко съвсем мънички индонезийски острова; единият е Комодо. Има размери колкото община Ус. Комодският варан не е чак толкова голям, колкото си мислят хората. Тежи приблизително колкото мъж в зряла възраст. Движи се бавно, на нас двамата няма да ни се опре да му избягаме. Затова му се налага да напада от засада. Да, от малодушна засада. Но не те убива в момента на нападението. О, не. Само те хапе. Без значение къде, на пръв поглед невинно ухапване по прасеца. Ти се измъкваш и си мислиш, че си спасен. Истината обаче е, че варанът ти е инжектирал отрова. Бавно действаща, слаба отрова. Ще се върна на въпроса защо е слаба, но преди това само мимоходом да спомена, че производството на отрова изисква много енергия от отровните животни. Колкото по-силна е отровата, толкова повече енергия поглъща производството ѝ. Отровата на комодския варан пречи на кръвта да се съсирва. И изведнъж ухапаният започва да кърви неудържимо, раната на прасеца ти не заздравява, вътрешните кръвоизливи от ухапването не спират. И където и да избягаш на малкия индонезийски остров, дългият помирисващ език на комодския варан ще улови следата ти и гущерът бавно ще се помъкне след теб. Дните минават, ти отпадаш все повече и скоро не си в състояние да се придвижваш по-бързо от варана. Той те настига и те ухапва пак. И пак. Цялото ти тяло кърви неудържимо и губиш много кръв. Няма къде да избягаш, защото си пленник на този малък остров, а миризмата ти е навсякъде.

— И какво става накрая? — попитах.

Дан Кране мълчеше, втренчен в мен. Изглеждаше едва ли не обиден, бе възприел въпроса ми по-скоро като опит да сложа край на дългото му експозе.

— За отровните животни, обитаващи маломерни пространства, където по чисто практически или други причини плячката няма къде да избяга, е безсмислено да произвеждат енергоемка отрова с бързо действие. Те подлагат жертвите си на бавна агония. На практика това е еволюция. Какво ще кажеш, Опгор?

Опгор нямаше какво да каже. Той очевидно говореше за човек отровител, но кого имаше предвид? Силовия събирач на дългове от Дания? Вилумсен? Или някой трети?

— В прогнозата съобщиха, че през нощта вятърът ще утихне — информирах го аз.

Кране завъртя очи към тавана, обърна се и се загледа през прозореца.

Едва когато седнахме на масата, разговорът се завъртя около хотела. Осем от дванайсетимата сътрапезници участваха в проекта.

— Да се надяваме, че строежът е стабилно укрепен — обади се Симон и погледна към големия панорамен прозорец, който пукаше под напора на вятъра.

— Укрепен е — увери го някой с твърда убеденост. — По-скоро вятърът ще отнесе петдесетгодишната ми хижа, отколкото хотела.

Вече не се сдържах и си погледнах часовника.

По традиция цялото село, и мало, и голямо, се стичаше на площада в минутите преди полунощ. Нямаше речи, не брояхме наобратно, изобщо липсваха всякакви формалности. Беше само повод хората да се съберат, да чакат заедно фойерверките, а после — в продължение на трийсетинаминутен карнавален хаос и социална разюзданост — да се възползват от масовите прегръдки в полунощ, за да притиснат тяло и буза в онзи или онези, които през останалите девет хиляди часа от годината са забранена територия. Дори новогодишното парти у Вилумсен щеше да прекъсне и елитът да се смеси с простолюдието.

Някой спомена нещо за икономическия подем в селото.

— Заслугата е на Карл Опгор — прекъсна го Дан Кране. Хората бяха свикнали да чуват леко носовия му спокоен глас. Този път обаче той звучеше суров, гневен. — Или вината. Зависи от гледната точка.

— Как така? — попита някой.

— В Ортюн неговата пламенна реч в защита на капитализма подтикна всички да затанцуват около златния телец, както впрочем би било правилно да се нарича хотелът. „Златен телец“. Макар че… — Кране обходи с поглед сътрапезниците. — „Ус Спа“, както е замислено, е доста подходящо име. Полската дума „оспа“ означава едра шарка, болест, погубвала цели градове, и то чак до двайсети век.

Грете се разсмя. Думите на Кране бяха остри и духовити в типичния му стил, но този път бяха поднесени агресивно и злобно и около масата се възцари мълчание.

Усетил неловката атмосфера, Стенли вдигна чаша с усмивка.

— Забавно е, Дан, но малко преувеличаваш, нали?

— Ни най-малко. — Дан Кране се усмихна студено и прикова поглед в стената над главите ни. — Организация, при която всички инвестират, без да разполагат с пари в брой, си е чисто копие на големия икономически срив през октомври 1929 година. Тогава разорени инвеститори скачали от небостъргачите по Уолстрийт, но те са само върхът на айсберга. Истинската национална трагедия се стоварила върху обикновените хора, върху милионите дребни инвеститори, доверили се на приказките на брокерите от фондовата борса за нескончаем подем. Оценители надували цените на недвижимите имоти, а хората масово ипотекирали къщите си, за да теглят неразумно големи кредити, та да си купят акции.

— Хубаво де, но я се огледай — подкани го Стенли. — Навсякъде цари оптимизъм. Не забелязвам особено тревожни сигнали за опасност.

— Точно в това е коварството на икономическия срив — поясни Кране, постепенно повишавайки глас. — Дълго време не виждаш нищо и изведнъж съзираш всичко. Голямата депресия ударила седемнайсет години след потъването на „Титаник“, но никой не си бил взел поука. През септември 1929-а борсовият индекс „Dow Jones“ достигнал историческия си към онзи момент връх. И хората смятали, че мъдростта на тълпата превъзхожда безапелационно индивидуалния разум, че пазарът никога не греши. А когато всички купуват ли, купуват, кой ще тръгне да бие тревога? Ние сме стадни животни, които си въобразяват, че в стадото овце, в рибния пасаж е по-безопасно…

— То си е вярно — обадих се тихо. Настъпи внезапна тишина. И без да вдигам поглед от чинията, знаех, че всички погледи са вперени в мен. — Точно затова рибите се движат в пасажи, а овцете — в стада — продължих. — По същата причина основаваме акционерни дружества и консорциуми. Защото всъщност е по-безопасно да се действа задружно. Не е сто процента безрисково, по всяко време може да се появи кит и да погълне целия пасаж, но все пак е по-безопасно. Еволюцията е стигнала до този извод по метода на пробата и грешката.

Набутах с вилица парче пушена сьомга в устата си и задъвках. Усещах вперените в мен погледи. Чувствах се като внезапно проговорил глухоням.

— Наздраве по този повод! — провикна се Стенли.

Най-сетне погледнах нагоре. Всички бяха вдигнали чаши към мен. Опитах се да се усмихна и вдигнах моята чаша, макар да беше пресушена. До дъно.

След десерта поднесоха портвайн. Разположих се на дивана непосредствено срещу картината на Харланд Милър.

Някой се настани до мен. Грете. Пиеше портвайна със сламка.

— Death — произнесе тя. — What’s in it for me?

— Четеш на глас или ми задаваш въпрос?

— И двете. — Грете се озърна. Околните разговаряха оживено и не ни обръщаха внимание.

— Не биваше да отказваш.

— Кое? — попитах, макар да знаех прекрасно какво има предвид. Надявах се обаче, преструвайки се на ударен, да я подтикна да изостави темата.

— Принудих се да действам сама.

Изгледах я невярващо.

— Да не искаш да кажеш, че…

Тя кимна сериозно.

— … че си разнесла слуха за Карл и Мари? — довърших аз.

— Осведомих когото трябва.

— Лъжеш! — изплъзна ми се неволно и аз се огледах, за да се уверя, че никой от присъстващите не е забелязал избухването ми.

— Лъжа, така ли? — усмихна се язвително Грете. — Тогава защо според теб Дан Кране е тук, а Мари я няма? Или, по-точно, защо семейство Дан и Мари Кране не гостуват на новогодишното парти на Вилумсен, както всяка година? Защото няма кой да гледа децата ли? Навярно целят да създадат такова впечатление у хората. Когато съобщих на Дан, той ми благодари и ме помоли да обещая да го запазя в тайна. Това беше първата му реакция, разбираш ли? Пред другите се преструват, че всичко е наред. За тях най-важно е как изглеждат в очите на околните. Но зад тази лъжлива фасада, вярвай ми, цари пълен разпад.

Сърцето ми блъскаше тежко. Под тясната ми риза изби пот.

— И на Шанън ли си снесла клюката?

— Не е клюка, Рой, а информация — и всеки семеен човек, чиято половинка му изневерява, има право да знае. Казах ѝ по време на вечеря у Рита Вилумсен. Тя ми благодари. Виждаш ли?

— Кога се случи?

— Кога… Чакай да помисля… Бяхме прекратили ледените бани, значи трябва да е било през пролетта.

Умът ми работеше с пълна пара. През пролетта. В началото на лятото Шанън замина за Торонто и остана там доста време. Върна се. Свърза се с мен. Мамка му. Проклятие. От гняв ръката, с която държах чашата, затрепери. Идеше ми да излея портвайна върху главата на Грете и да проверя дали ще се запали, ако навра физиономията ѝ в горящите отпред свещи.

— Сигурно си много разочарована, че въпреки всичко Карл и Шанън са все още заедно — процедих през зъби.

— Очевидно са нещастни, а това донякъде е утеха — сви рамене Грете.

— Щом са нещастни, защо тогава са заедно? Та те дори нямат деца.

— О, напротив — възрази Грете. — Хотелът е тяхната рожба. Шанън иска той да се превърне в неин шедьовър, затова е зависима от Карл. Да получиш нещо, което обичаш, често зависи от някого, когото мразиш. Чувал ли си този афоризъм?

Грете ме гледаше и всмукваше от портвайна. Хлътнали бузи, устни, издути и издадени напред като за целувка. Станах. Повече не ме свърташе там. Излязох в коридора, облякох си якето.

— Тръгваш ли си? — Стенли се появи зад мен.

— Полека-лека ще поема към площада. Имам нужда да си попроветря главата.

— До полунощ остава цял час.

— Вървя и мисля бавно. Ще се видим там.

Тръгнах прегърбен покрай главния път. Вятърът ме пронизваше, отвяваше всичко. Облаците от небето. Надеждата от моето сърце. Разсейваше мъглата около случилото се. Шанън е знаела за изневерите на Карл. Срещнала се е с мен в Нотуден, за да отмъсти на съпруга си. Както навремето Мари искаше да ме използва, за да натрие носа на Карл. Ама разбира се. Дежа вю. Пак попаднах на собствените си следи. Въртях се в порочен кръг. Беше невъзможно да го разкъсам. Тогава защо да се мъча, защо направо не седна в снега и не се предам на бялата смърт?

Подмина ме кола. Ново червено ауди А1. Същото стоеше пред дома на Стенли Спин. Шофьорът сто на сто караше в нетрезво състояние: на партито не видях нито един гост, който да не пие жълтеникавия коктейл. Видях как стоповете светнаха на завоя преди площада в посока фермата „Нергор“.

На площада хората вече бяха започнали да се събират — предимно младежи в групи по четирима-петима. Шляеха се привидно безцелно наоколо. Но всичко, и най-малкият жест или действие, всъщност имаше цел, план, представляваше част от лова. Хора прииждаха от всички посоки. И въпреки бурния вятър, брулещ открития площад, се усещаше миризма на адреналин, както в минутите преди начало на футболен мач. Или на боксов двубой. Или преди началото на корида. Защото предстоеше своеобразна корида. Нещо щеше да умре. Застанах в пряката между спортния магазин и магазина за детски дрехи. Оттам имах отлична видимост, а самият аз оставах скрит от погледите на повечето присъстващи. Или поне така си мислех.

Едно момиче се откъсна от компанията си — кой знае защо, гледката ми напомни за процеса клетъчно делене — и с нестабилна походка тръгна право към мен.

— Здрасти, Рой!

Беше Юлие. Говореше дрезгаво и завалено заради изпития алкохол. Опря длани в гърдите ми и ме бутна по-навътре в уличката. Там обви ръце около мен и ме стегна в прегръдката си.

— Честита Нова година — прошепна и преди да реагирам, впи устни в моите. Усетих езика ѝ по зъбите си.

— Юлие… — простенах през стиснати челюсти.

— Рой… — изпъшка тя, явно изтълкувала погрешно стона ми.

— Не може.

— Приеми го като целувка по случай Новата година. Всичко…

— Какво става тук? — обади се глас зад Юлие.

Тя се обърна. Беше Алекс. Гаджето на Юлие беше наследник на голямо селско имение, а такива момчета обикновено са едрички — с някои изключения, например аз. Гъстата му късо подстригана коса стоеше като нарисувана върху главата му: сресана на път, гелосана, с обръснати ивички отстрани ала италиански футболист. Прецених положението. Алекс се поклащаше несигурно. Държеше ръцете си в джобовете на палтото. Очаквах да продължи да говори, преди да посегне да ме удари. Да изнесе своеобразен манифест. Отблъснах Юлие от себе си.

Тя явно предугади какво се задава.

— Не! — извика. — Недей, Алекс!

— Какво? — попита той, преструвайки се на объркан. — Просто исках да благодаря на Опгор за онова, което той и брат му правят за нашето село.

И ми протегна десницата си.

Добре, значи нямаше да се произнасят манифести. Стойката на младежа — единия крак изнесен по-напред от другия — показваше пределно ясно какви са намеренията му. Стара хватка: уж се ръкуваме, а аз те удрям с глава в лицето. Беше твърде млад и навярно не беше чувал колко такива като него съм смазал от бой. Или пък знаеше, но знаеше също, че няма избор, че вече е мъж и е длъжен да защити територията си. Нужно беше само да се отместя от линията, в която се бе прицелил, да стисна ръката му и да наруша равновесието му, докато се опитва да нагоди позата си към новото разположение на противника си. Улових десницата му. И в същия миг видях в очите му страх. Нима все пак се боеше от мен? Или по-скоро се страхуваше да не изгуби онова, което обича, онова, което досега се бе надявал да стане негово? Така или иначе, след секунди щеше да лежи повален на земята и да изпита болката от поредното поражение, поредното унижение, поредното напомняне, че не се котира високо, а опитите на Юлие да го утеши само щяха да сипят сол в раната. Накратко, дежа вю от нощта в Люн в Кристиансан. Дежа вю от предобеда в кухнята на тенекеджията Му. Повторение на всяка проклета съботна вечер в Ортюн, откакто навърших осемнайсет. Щях да си тръгна от площада с поредния скалп на колана и въпреки това да си остана губещ. Не исках да продължавам в същия дух. Трябваше да се измъкна, да разкъсам порочния кръг, да изчезна. И се оставих на събитията.

Той ме дръпна рязко към себе си и ме фрасна с глава. Чух хрущене при сблъсъка на челото му с моя нос. Отстъпих крачка назад. Видях, че е изтеглил назад дясното си рамо, замахвайки за удар. Можех лесно да отскоча встрани и да го избегна. Вместо това обаче пристъпих крачка напред и се нанизах право на юмрука му. Удари ме точно под окото. Той изкрещя. Изправих се, за да поема следващия удар. Дясната му китка сигурно беше навехната, но момчето все пак имаше две ръце. Той обаче избра да рита. Добро решение. Улучи ме в стомаха, превих се одве. После заби лакът в слепоочието ми. За миг ми причерня.

— Алекс, престани!

Алекс обаче не престана. Усещах сътресенията на мозъчната ми кора. Болката разцепваше като светкавица мрака пред очите ми, докато накрая всичко угасна.

Дали в някой момент щях да приветствам края? Мрежата, рибарската мрежа, която ме бе уловила и ме теглеше към дъното, съзнанието, че най-после ще си получа наказанието — и за стореното, и за нестореното. За така наречения грях чрез бездействие. Баща ми щеше да гори в ада, задето не престана да причинява онова нещо на Карл. А можеше да спре. И аз можех да го спра. Следователно и аз щях да горя в ада. Някаква сила ме теглеше към дъното. Чакаха ме там.

— Рой?

В същността си животът е простичко нещо. Главна цел на живия е във висша степен да изпитва доволство. Дори прехваленото ни любопитство, стремежът ни да изследваме Вселената и човешката природа, са продиктувани от желанието ни да усилим и удължим доволството. А когато общият сбор е отрицателен, когато животът ти носи повече болка, отколкото удовлетворение, и липсват изгледи това да се промени, ние слагаме край на живота. Преливаме или преяждаме до смърт, плуваме там, където течението е най-силно, пушим в леглото, сядаме пияни зад волана, отлагаме прегледа при лекаря, въпреки че бучката на врата ни расте. Или просто се обесваме в хамбара. Осъзнаеш ли, че този вариант всъщност е напълно изпълним, решението ти се струва банално. Не го чувстваш като най-важното в живота си. Да построиш къща или да завършиш еди-какво си образование, би било по-значимо решение, отколкото да избереш да прекратиш живота си, преди да настъпи естественият му край.

Реших този път да не се съпротивлявам. Да умра от измръзване.

— Рой.

Да умра от измръзване, казах.

— Рой.

Зовеше ме глас, нисък като мъжки, но по женски нежен, без следа от чужд акцент. Обожавах да я чувам как произнася името ми, как гальовно търкаля „р“-то по езика си.

— Рой.

Лошото в цялата работа беше, че момчето, Алекс, рискуваше да получи присъда, несъразмерна с провинението му. То дори не беше провинение. Беше си съвсем адекватно действие с оглед на превратния начин, по който бе схванал ситуацията.

— Не може да лежиш тук, Рой.

Нечия ръка ме разтърси. Малка ръка. Отворих очи. И се вгледах право в угрижените кафяви очи на Шанън. Не бях сигурен наяве ли я виждам, или насън, но ми беше все едно.

— Не може да лежиш тук — повтори тя.

— Не може ли? — Едва-едва надигнах глава. Бяхме сами в уличката, но от площада долитаха дружни възгласи. — Чуждо място ли съм заел?

Шанън ме изгледа продължително.

— Да — потвърди. — Май точно това си направил.

— Шанън — промълвих задавено. — Оби…

Останалото се удави в пукот, защото небето над главите ни избухна в съскащи светлини и разноцветни багри.

Тя хвана реверите на якето ми и ми помогна да се изправя. Гаденето задръстваше гърлото ми като с буца, а светът наоколо се въртеше, докато Шанън ме крепеше. Заобиколихме спортния магазин. Тя ме поведе по главния път. Съмнявам се някой да ни е забелязал, защото тълпата на площада се взираше във фойерверките, които поривите на вятъра отклоняваха силно. Ракета изсвистя ниско над сградите. Друга — навярно мощна ракета, с каквато Вилумсен призовава датския силовак — се издигна високо в небето, описа бяла парабола и се понесе към планината с двеста километра в час.

— Какво правиш тук? — попита Шанън, докато се мъкнехме едва-едва.

— Юлие ме целуна и…

— Да, тя ми каза, преди гаджето ѝ да я повлече със себе си. Питам какво правиш ти тук, в Ус?

— Празнувам Новата година. У Стенли.

— Разбрах от Карл. Но не ми отговаряш на въпроса.

— Питаш дали съм дошъл заради теб?

Тя мълчеше.

— Да — потвърдих. — Дойдох, за да те помоля да тръгнеш с мен.

— Ти си луд.

— Да. Луд съм, защото си мислех, че искаш да си с мен. Трябваше да се досетя. Била си с мен, за да отмъстиш на Карл.

Последва рязко дръпване на ръката ми и се оказа, че се е подхлъзнала и за миг е изгубила равновесие.

— Как разбра?

— От Грете. През пролетта ти е казала за Карл и Мари.

Шанън кимна бавно.

— Значи е вярно? — настоях за отговор. — Значи случилото се помежду ни за теб е било просто отмъщение?

— Това е половината от истината.

— Половината?

— Мари не е първата жена, с която Карл ме е мамил. Но е първата, към която е имал чувства. Точно затова трябваше да бъдеш ти, Рой.

— Така ли?

— За да му го върна тъпкано, трябваше да му изневеря с мъж, към когото изпитвам чувства.

Изсмях се. Късо, горчиво.

— Това е нелепо.

— Да, наистина е нелепо — въздъхна тя.

— Ето, виждаш ли.

Внезапно Шанън ме пусна и застана пред мен. Зад дребната ѝ фигура пътят се опваше в нощта като бяла пъпна връв.

— Нелепо е. Нелепо е да се влюбиш в брата на съпруга си заради начина, по който гали гърдите на птица в ръцете ти, докато ти разказва за нея. Нелепо е да се влюбиш в него в резултат на историите, които си слушала за него.

— Шанън, недей да…

— Нелепо е! — извика тя. — Нелепо е да се влюбиш в сърце, което — в един момент го проумяваш — не познава предателството.

Опитах се да мина покрай нея, но тя сложи ръце на гърдите ми.

— Нелепо е — отрони тихо. — Нелепо е да не можеш да мислиш за друго, освен за този мъж, само защото сте прекарали няколко часа заедно в хотелска стая в Нотуден.

Олюлях се.

— Е, тръгваме ли? — прошепнах.

Едва влезли в автосервиза, тя ме притегли към себе си. Вдъхнах уханието ѝ. Замаян, зашеметен, целувах прелестните устни, усещах как тя хапе моите до кръв и двамата вкусвахме сладникавия метален вкус на кръвта ми, докато тя разкопчаваше панталона ми и шепнеше яростно по вече познатия ми начин. Ритна ме по краката и аз се строполих върху цимента. Лежах и я гледах, докато тя танцуваше на един крак и си събуваше обувката и чорапа. Вдигна си полата и ме възседна. Не беше влажна, но хвана твърдия ми член и го пъхна в себе си. Имах чувството, че кожата на главичката ми ще се раздере. За щастие тя не се движеше, само седеше и ме гледаше с вид на господарка.

— Приятно ли е? — попита.

— Не.

Тя се разсмя и вагината ѝ започна да се свива и отпуска около члена ми. Явно и тя усети промяната, защото продължи да се смее.

— На онзи рафт имам моторно масло за смазка — посочих шеговито.

Тя наклони глава настрани, погледна ме любвеобилно, както родител гледа дете, докато го слага да спи. После затвори очи. Все още не се движеше, но усетих как отвътре става топла и влажна.

— Чакай — прошепна. — Чакай.

Мислех за обратното броене до полунощ на площада. Най-сетне кръгът беше разкъсан, най-сетне се бяхме измъкнали от него и аз бях свободен.

Шанън започна да се движи.

Свършвайки, нададе яростен, победоносен вик, сякаш бе успяла на свой ред да избие с ритник вратата, държала я в плен.

Лежахме прегърнати и се ослушвахме. Вятърът бе утихнал. От време на време пукаше по някоя закъсняла ракета. И аз ѝ зададох въпроса, озадачавал ме още от деня, когато Карл и Шанън се появиха пред къщата ни в Ус.

— Защо дойдохте тук?

— Карл не ти ли каза?

— Освен заради желанието да направите града ни туристически център. Той избяга ли от нещо?

— Не ти ли е споделял?

— Спомена само за някакъв съдебен спор покрай строителен проект в Канада.

Шанън въздъхна.

— Става дума за проект в Кенмор. Наложи се проектът да бъде замразен, защото разходите бяха превишени и финансирането не достигаше. И вече не е спор.

— В какъв смисъл?

— Делото приключи. Осъдиха Карл да плати обезщетение на съдружниците си.

— И?

— Той не беше в състояние да го направи. Затова избяга. Тук.

Надигнах се на лакти:

— Да не искаш да кажеш, че Карл… е издирван от полицията?

— По принцип да.

— Затова ли се захвана с този спа хотел? За да си изплати дълговете в Торонто?

— Карл няма никакво намерение да се връща в Канада — отвърна Шанън с многозначителна усмивка.

Опитах се да осмисля думите ѝ. Нима завръщането на Карл у дома беше бягство на най-обикновен мошеник?

— А ти? Ти защо го последва тук?

— Защото аз изготвих проекта в Кенмор.

— И?

— Този проект беше моят magnum opus. Шедьовърът на моя живот. Не успях да го реализирам в Кенмор, но Карл ми обеща нова възможност.

Нещата започнаха да ми се изясняват.

— Спа хотелът. Проектирала си го много по-рано.

— Впоследствие се наложи да внеса някои промени, но общо взето си е същият. Теренът тук е доста сходен с терена в околностите на Кенмор в Роки Маунтинс. Свършихме парите, а не се явиха желаещи да налеят още средства в нашия проект. И Карл предложи Ус. Каза, че тук хората още му вярвали, възприемали го като местното момче чудо.

— И дойдохте тук. Без пукната крона в джоба. Обаче в кадилак.

— Карл твърдеше, че външното впечатление било най-важното, искаш ли да убедиш някого в перспективността на твой проект.

Това ме подсети за Арман, странстващия проповедник с целебни дарби. Един ден излезе наяве, че се е нагушил с пари от лековерни тежкоболни хорица — съветвал ги да не търсят помощ от конвенционалната медицина и така способствал за фаталния им край. Наложи му се да замине за север. По-късно го откриха и там. Бил основал секта, построил църква за изцеление и имал три „съпруги“. Арестуваха го за укриване на данъци и шарлатанство. В съдебната зала го попитали защо, след като първия път му се разминало, продължил да върши измами. „Защото това умея“ — отвърнал Арман.

— Защо не ми казахте всичко това? — попитах Шанън.

Тя се усмихна замислено.

— Защо? — настоях за отговор.

— Щял си да го понесеш тежко. Нещо такова. Опитвам се да се сетя как точно го формулира Карл… А, да. Не си особено чувствителен и милозлив, но си моралист. За разлика от него — ранимия, състрадателен циник.

Идеше ми да изругая високо, но вместо това се засмях. Умееше да се изразява, проклетникът му с проклетник. Навремето не само поправяше правописните грешки в съчиненията ми. Понякога прибавяше тук-там по някое и друго изречение, преправяше написаното от мен на по-напудрен език, възвисяваше пошлото. Възвисяване на пошлото. Да, именно това беше неговата дарба.

— Грешиш обаче, ако не вярваш, че Карл подхожда с най-добри намерения — отбеляза Шанън. — Той наистина мисли всекиму доброто. Но, естествено, повече го е грижа за собственото му благополучие. И виж, получава му се.

— Все още остават някои подводни камъни. Например, намерението на Дан да пише статия за хотела.

— Според Карл проблемът бил решен — поклати глава Шанън. — Положението вече се подобри. Проектът навакса изоставането и се движи по график. След две седмици Карл ще подпише договор с шведски хотелски оператор, който ще поеме управлението на хотела.

— Значи, Карл Опгор ще спаси Ус. Ще си издигне траен монумент. И ще забогатее. Кое от тези трите според теб е най-важно за него?

— Според мен човешките мотиви са толкова сложни, че сме безсилни да ги проумеем в дълбочина.

Погалих синина под ключицата ѝ.

— А мотивите му да те бие? И те ли са сложни?

Тя сви рамене.

— Преди да замина за Торонто през пролетта, не ми беше посягал нито веднъж. Като се върнах обаче, нещо се беше променило. Той се беше променил. Непрекъснато пиеше. И започна да ме удря. След първия път беше направо съсипан. Бях убедена, че ще си остане единичен случай. Превърна се обаче в периодично възникващо поведение, сякаш загуби способност да се противопоставя на натрапчивия нагон да ми причинява болка. Понякога започваше да плаче още преди да ми е посегнал.

Сетих се за онзи път, когато от долното легло в детската стая чух да ридае не Карл, а татко.

— Защо не си тръгна? Защо изобщо се върна от Торонто? Толкова много ли обичаш брат ми?

— Отдавна вече съм го разлюбила — поклати глава тя.

— Заради мен ли се върна?

— Не. — Тя ме погали по бузата.

— Върнала си се заради хотела — установих.

Тя кимна.

— Обичаш този хотел.

— Не. Мразя го. Но той е моят затвор и няма измъкване.

— И въпреки това го обичаш — настоях.

— Както майка обича детето си, което я държи като заложница — отвърна Шанън и аз се сетих за думите на Грете: „Хотелът е тяхната рожба.“

Шанън се размърда неспокойно.

— Когато си създал нещо с цената на толкова много време и болка и си вложил толкова любов, колкото аз при изработването на този проект, то се превръща в част от теб. Не, не в част. То става по-голямо, по-важно от теб самия. Потомството, сградата, творението са единственият ти шанс за безсмъртие, нали? По-важни са от всичко друго, което обичаш. Разбираш ли?

— Значи хотелът е твоят монумент.

— Не! — остро възрази тя. — Не проектирам монументи. Проектирам обикновени, полезни красиви сгради. Защото ние, хората, се нуждаем от естетика. А красотата в моя проект е заложена в простотата, в самоочевидната логика. В моите чертежи няма нищо монументално.

— Защо говориш за чертежите, а не за хотела? Нали съвсем скоро ще бъде готов.

— Защото редица фактори са напът да го опропастят: компромисите с общината за фасадата, по-евтините материали, които Карл склони да използва, за да се вмести в бюджета. Докато бях в Торонто, цялото лоби и ресторантът са били променени.

— И ти си се върнала, за да спасиш рожбата си.

— Но закъснях. И мъжът, когото си мислех, че познавам, ме принуди да му се покоря с бой.

— Щом си изгубила съревнованието, защо още си тук?

Тя се усмихна горчиво.

— Уместен въпрос. Защото една майка смята за свой дълг да присъства на погребението на детето си, предполагам.

Преглътнах.

— И няма друга причина да останеш в Ус?

Тя ме изгледа продължително. Затвори очи и кимна бавно.

Поех си дъх.

— Трябва да те чуя как го изричаш на глас, Шанън.

— Моля те. Не искай това от мен.

— Защо?

Видях как очите ѝ се наливат със сълзи.

— Защото подобно признание на глас ще изиграе ролята на „сезам, отвори се“ и ти го знаеш. Именно затова настояваш да го получиш.

— Кажи го по-ясно.

— Чуя ли се да го изричам на глас, сърцето ми ще се отвори и ще се размекна. А докато тук всичко не приключи, трябва да съм силна.

— Аз също трябва да съм силен. Нужно ми е да го чуя от теб, за да се заредя с необходимата сила. Кажи го тихо, само аз да го чуя.

Свих шепи и ги поставих над ушите ѝ, които толкова приличаха на бели раковини.

Тя ме погледна. Пое си дъх. Отказа се. Но набра смелост. И прошепна вълшебните думи, по-силни от тайна парола, от клетва за вярност, от заклинание:

— Обичам те.

— И аз теб — прошепнах на свой ред.

Целунахме се.

— Да те вземат дяволите — каза тя.

— Когато всичко свърши, когато хотелът бъде готов, ти ще бъдеш ли свободна?

Тя кимна.

— Мога да чакам — уверих я. — Но настъпи ли заветният момент, събираме си багажа и дим да ни няма.

— И къде ще отидем?

— В Барселона. В Кейп Таун. Или в Сидни.

— В Барселона — настоя тя. — Гауди.

— Дадено.

Вгледахме се в очите си като своеобразно подпечатване на даденото обещание.

От мрака се разнесе звук. Златопер дъждосвирец? Какво ли го е подтикнало да слезе от планината? Фойерверките?

По лицето на Шанън се изписа силна тревожност.

— Какво има? — попитах.

— Чуй — прошепна тя. — Този звук не е на добро.

Наострих слух. Не беше дъждосвирец. Звукът ту се усилваше, ту заглъхваше.

— Пожарната! — установих.

Като по даден сигнал скочихме от леглото и изхвръкнахме от стаичката. Отворих входната врата и видяхме как старата пожарна кола се изгубва към селото. Бях я ремонтирал: пикап „GMC“. Общината го беше купила от Въоръжените сили след достойна служба на военно летище. Аргумент за покупката беше, че цената му е сносна, а резервоарът му побира 1500 литра вода. Година по-късно общината го обяви за продан с мотива, че тежкото возило се движи изключително бавно по стръмен терен и ако във високите части на Ус избухне пожар, когато пикапът най-сетне докрета до мястото, хиляда и петстотинте литра няма да има какво да гасят. Досега обаче никой не бе пожелал да купи бавнушкото и пожарната още го използваше.

— Не биваше да разрешават фойерверки в центъра при такова време — отбелязах.

— Пожарът не е в центъра — каза Шанън.

Проследих погледа ѝ. Нагоре, към планината. Към „Опгор“. Небето над имението беше мръсножълто.

— О, мамка му — прошепнах.

Завих с волвото в двора. Шанън ме последва със субаруто.

Под лунната светлина „Опгор“ се издигаше непокътнат, блестящ и леко наклонен на изток. Слязохме от колите. Тръгнах към хамбара, Шанън — към къщата.

В хамбара установих, че Карл е влязъл преди мен и си е взел ските. Грабнах моите плюс чифт щеки и хукнах към къщата. На вратата Шанън ми протегна ботушите. Обух ги, закрепих си ските и поех през гората, към мръсножълтото небе. Вятърът беше отслабнал и снегът не беше засипал следите на Карл. За по-бързо се придвижвах по тях. Духаше вятър, но съвсем слаб, колкото да довява виковете и пукането на огъня още преди да се изкача на възвишението. Превалих хълма и изпитах облекчение, че най-после пред мен се откри гледка към хотела, по-точно към основата и модулите. Облекчение и изумление. Виеше се дим, но не се виждаха пламъци. Навярно вече са потушили огъня, рекох си. Не щеш ли обаче, забелязах огнени отблясъци върху снега зад хотела, по червената каросерия на пожарната кола и по безизразните лица на хората, обърнати към мен. И когато вятърът стихна за миг, зърнах хищните жълти езици навсякъде. Съобразих, че вятърът само временно е погълнал пламъците. Откъм подветрената страна пожарът продължаваше да бушува. Съзрях и откъде идват затрудненията на огнеборците. Пътят и бездруго стигаше само до фасадата на хотела, а понеже снегът не беше почистен, пожарната кола не можеше да стигне дори дотам. Макар и докрай размотан, маркучът не беше достатъчно дълъг, за да минат от задната страна на хотела и да насочат водната струя с гръб към вятъра. Въпреки че бяха усилили струята максимално, насрещният вятър я разпръскваше и тя обливаше огнеборците като дъжд.

Намирах се на стотина метра, а усещах зноя от пожара. Сред огнеборците различих лицето на Карл, плувнало в пот и вода от маркуча. Тогава осъзнах, че положението е безнадеждно. Че всичко е изгубено.

51

Първият ден от годината настъпи със сива дрезгавина.

Околният пейзаж изглеждаше безличен, с размити очертания. Потеглих от автосервиза към хотела — или по-скоро към пепелището — и за миг ме обзе чувството, че съм объркал пътя — това изобщо не беше теренът, познат ми като петте ми пръста, а непозната територия, чужда планета.

Пристигнах на мястото. Карл и още трима мъже стояха пред димящите черни развалини на нещо, планувано да се превърне в гордостта на селото. Което все още можеше да се превърне в гордостта на селото, но не и в рамките на тази година. Черни, овъглени дървени останки стърчаха към небето като назидателно вдигнати показалци и сякаш казваха на нас, на тях, на някого каква огромна грешка е да строиш спа хотел посред голи планински чукари; влиза в конфликт с природата, предизвиква злите сили.

Слязох от колата. Тримата мъже бяха ленсман Курт Улсен, общинският управител Вос Гилберт и началникът на пожарната, някой си Адлер, който, когато не даваше дежурства в пожарната, работеше като инженер към общината. Нямам представа дали млъкнаха, защото се появих аз, или просто и бездруго бяха приключили с обмяната на хипотези.

— Е? — попитах. — Някакви предположения?

— Намериха останки от новогодишна ракета — обади се Карл съвсем тихо. Едва го чух. Погледът му беше зареян някъде много, много далеч.

— Да — потвърди Курт Улсен. Държеше цигарата си с два пръста, прислонена към дланта, като часови на нощен караул. — Възможно е, разбира се, вятърът да е довял ракетата и тя да е подпалила хотела.

Разбира се, дрън-дрън. Съдейки по акцента върху „възможно“, ленсманът по-скоро не вярваше особено в тази версия.

— Но? — подканих го да продължи.

Курт Улсен сви рамене.

— Но началникът на пожарната команда казва, че когато пристигнали, видели към хотела да водят два полузасипани отпечатъка от стъпки. При този вятър сто на сто са оставени малко преди да дойде пожарната.

— Беше невъзможно да определим дали следите са от двамата души, които са влезли, или от един, който е влязъл и излязъл — поясни шефът на пожарната. — Наложи се да действаме според по-лошия сценарий и се опитахме да влезем, за да проверим дали в модулите няма хора. Модулите обаче вече бяха обгърнати в пламъци и беше прекалено горещо.

— Тук не са открити трупове — напомни Улсен. — Но има следи от хора, идвали около полунощ. Следователно не е изключена вероятността от умишлен палеж.

— Умишлен палеж? — едва не извиках аз.

Изненадата ми навярно му изглеждаше твърде пресилена. По една или друга причина Улсен ме измери с изпитателния си полицейски поглед.

— И кой би имал полза от това? — попитах.

— Ами, ти как мислиш, Рой? — отвърна ми с въпрос Курт Улсен. Никак не ми хареса как произнесе името ми.

— Ееех. — Общинският управител кимна към селото, забулено в мъглата, спуснала се над заледеното Бюдалско езеро. — Жителите на Ус ги чака голям шок, като се събудят.

— Затънеш ли до гуша в лайна, нямаш друг избор, освен незабавно да се захванеш да почистиш — обобщих аз.

Другите ме изгледаха, все едно бях казал нещо на латински.

— И така да е, ще бъде почти невъзможно строежът да завърши до края на годината — отбеляза Гилберт. — И затова продажбата на парцели за ваканционни вили ще се отложи.

— Наистина ли? — Погледнах Карл.

Той мълчеше, изглежда, изобщо не ни слушаше. Взираше се с празен поглед в пепелището, а физиономията му ми напомняше на прясно втвърден цимент.

— Споразумението с общината е повече от ясно — въздъхна Гилберт. По начина, по който го изрече, се досетих, че преди минути е казал същата реплика. — Първо хотелът, после вилите. Уви, мнозина в Ус приготвиха тигана, докато рибата беше още в морето, и се обзаведоха с неразумно скъпи коли.

— Добре поне, че хотелът е надлежно застрахован срещу пожар — отбеляза Курт Улсен, гледайки Карл.

Гилберт и шефът на пожарната се усмихнаха едва-едва, сякаш за да отбележат, че това действително е добре, но в момента е мижава утеха.

— Е. — Общинският управител пъхна ръце в джобовете на палтото си в знак, че смята да си върви. — Хубава Нова година.

Улсен и шефът на пожарната завлачиха нозе по неговите следи.

— Така ли е? — попитах тихо, след като двамата се отдалечиха на достатъчно разстояние.

— Кое? Дали Новата година е хубава? — попита Карл с глас на сомнамбул.

— Хотелът има ли пълна застраховка?

Карл извъртя към мен цялото си тяло, сякаш наистина беше залят с цимент.

— И защо, за бога, да няма пълна застраховка? — попита той. Говореше съвсем тихо и бавно. Не беше алкохол. Някакви хапчета ли беше пил?

— А да не би застраховката да е нереално висока?

— Какво имаш предвид?

Усетих как в мен заклокочва гняв. Съзнавах обаче необходимостта да не повишавам глас, преди онези двамата да се качат в колите.

— Имам предвид намека на Курт Улсен, че пожарът е умишлено предизвикан, а хотелът е застрахован за необосновано висока сума. Той те обвини в застрахователна измама, не схвана ли?

— Тоест че аз съм подпалил хотела?

— Ти ли го подпали, Карл?

— И защо ще го правя?

— Хотелът вървеше към пълен провал, разходите превишаваха заложеното в бюджета, но досега ти някак съумяваше да потулиш проблемите. Вероятно това е бил единственият изход. Така поне съселяните ти няма да платят сметката, а ти няма да береш срам. Сега ти се отваря път да започнеш начисто и да построиш хотела както трябва, с качествени материали и свежи средства от застраховката. Виждаш ли, все още има начин да издигнеш паметник на Карл Опгор.

Карл ме гледаше с огромно изумление, сякаш пред очите му бе настъпило феноменално преображение.

— Нима ти, моят роден брат, вярваш, че съм способен на подобно нещо? — Наклони леко глава. — Да, наистина го вярваш. Кажи ми тогава, защо в момента стоя тук и ми иде да си направя харакири? Защо не съм си вкъщи и не гърмя шампанско?

Гледах го. И ми стана ясно. Карл можеше да лъже, но не и да се преструва на наскърбен по убедителен за мен начин.

— Не — прошепнах. — Само това не, Карл.

— Кое?

— Знам, че беше отчаян, че се опитваше максимално да свиеш разходите. Но само не и това.

— Кое? — изрева той с внезапна ярост.

— Застраховката. Не ми казвай, че си спрял да плащаш вноските?

Погледна ме и яростта му се изпари яко дим. Сто на сто беше взел успокоителни.

— Наистина би било страшна простотия — прошепна той. — Да спреш да плащаш застраховката непосредствено преди пожар да унищожи имуществото ти. Защото в такъв случай… — По лицето му бавно се разстла усмивка. Такава усмивка, предполагам, ти отправя надрусан с ЛСД секунди преди да се хвърли от балкона, защото е убеден, че може да лети. — Да, какво всъщност става в такъв случай, Рой?

52

В планинска местност като нашата мракът не пада, а се издига нагоре. Изкачва се от долчинките, от горите, от езерото в ниското. В селото и по полята е вечер, а горе, при нас, още е ден. Ала през онзи ден, първия от годината, беше по-различно. Вероятно се дължеше на плътно наслоените над нас облаци, потопили всичко в сиво. Или причината бе черното пепелище, което направо изсмукваше всичката светлина от планината, или пръст имаше отчаянието в „Опгор“, а защо не и студът от Вселената. Но така или иначе, дневната светлина просто угасна, сякаш догоря.

Карл, Шанън и аз вечеряхме мълчаливо. Вслушвах се в пукането на стените поради падащата температура. Нахраних се, взех салфетка, избърсах си устата от треската и от мазнотията и казах:

— В сайта на местния вестник Дан Кране пише, че пожарът само ще забави строежа.

— Да. Той ми се обади. Казах му, че още следващата седмица започваме възстановителните работи.

— Значи, не знае, че строежът не е застрахован срещу пожар?

Карл отпусна ръце от двете страни на чинията си.

— За това знаем само хората около тази маса, Рой. И смятам така и да си остане.

— От един журналист се очаква да провери по-обстойно как стои въпросът със застраховката на изгорял обект. Все пак говорим за съдбата на цяло селище.

— Не се безпокой. Ще намеря решение, чуваш ли?

Карл лапна поредното парче риба. Хвърляше ми по някой враждебен поглед. Отпи глътка вода.

— Ако Дан се съмняваше дали хотелът е застрахован, нямаше да напише, че всичко е под контрол, нали ти е ясно?

— Щом казваш.

Карл остави вилицата.

— Накъде биеш, Рой?

И за миг той оживя пред мен. Същият тираничен език на тялото, същият нисък, повелителен глас, същият пронизващ поглед. За миг Карл се преобрази в татко.

Свих рамене.

— Само казвам, че, съдейки по чутото, навярно някой е наредил на Дан Кране да не пише нищо негативно за хотела. И това се е случило доста време преди пожара.

— Кой, например?

— Датски силовак, дошъл в нашия град. Видели са ягуара му паркиран пред редакцията на местния вестник в навечерието на Коледа. А после, разправят, Дан Кране изглеждал блед и болнав.

Карл се ухили.

— Силовакът, който събира дълговете на Вилумсен? Онзи, за когото си говорехме като хлапета?

— Тогава не вярвах в съществуването му. Сега обаче вярвам.

— Аха. И защо Вилумсен ще иска да запуши устата на Дан Кране?

— Не да му запуши устата, а да притъпи острото му перо. Вчера, на партито у Стенли, Дан Кране се изказа изключително критично по адрес на хотела.

При тези мои думи нещо в погледа на Карл проблесна, нещо, което не бях виждал дотогава. Твърдо и черно като острие на брадва.

— Дан Кране пише под чужда диктовка. Вилумсен му налага цензура. И аз те питам защо.

Карл взе салфетка и си избърса устата.

— О, Вилумсен вероятно има милион причини да държи Дан изкъсо.

— Да не би да го прави, защото се тревожи за парите, които ти е заел?

— Възможно е. Но защо питаш мен?

— Защото на Бъдни вечер видях пред къщи следи от широки летни гуми в снега.

Лицето на Карл буквално се издължи, все едно го гледах в криво огледало, деформиращо образа.

— Два дни преди Коледа валя сняг — продължих. — Следите от гуми са били или от същия, или от предния ден.

Не се налагаше да казвам повече. Никой от нашите съселяни не кара с летни гуми през декември. Карл хвърли уж случаен поглед към Шанън. Тя също го погледна. И в нейните очи проблесна острота, каквато не бях виждал досега.

— Приключихме ли? — попита тя.

— Да — отвърна Карл. — Слагаме точка на този разговор.

— Питам дали всички са се нахранили — уточни Шанън.

— Да — кимна Карл.

Кимнах и аз.

Шанън стана, събра чиниите и приборите и ги отнесе в кухнята. Чухме я как пуска чешмата.

— Не е каквото си мислиш — прошепна Карл.

— А какво си мисля?

— Че съм пратил въпросния силовак да притиска Дан Кране.

— А не си, така ли?

— Не съм. Заемът, който взех от Вилумсен, се пази, разбира се, в пълна тайна и не е отбелязан в счетоводството. В счетоводните документи е отразено, че използваме средства от оборотен заем, какъвто всъщност не сме договаряли. С парите от Вилумсен успяхме да завършим последния строителен етап и да влезем в релси. Свихме разходите драстично, но така успяхме да наваксаме почти цялото закъснение от пролетта. Затова доста се изненадах от появата на силовака при мен… — Карл се наведе напред и процеди през стиснати зъби: — В собствения ми дом, Рой! Дойде да ме предупреди какво ме чакало, ако не си платя дължимото. Сякаш имам нужда от напомняне! — Карл стисна здраво очи, отпусна се на стола и въздъхна тежко. — Така или иначе, причината за това напомняне била, че Вилумсен се тревожел.

— Защо, при положение че всичко върви по график?

— Преди време Дан му се обадил да го интервюира като един от най-изтъкнатите участници в проекта и по-точно да поиска мнението му за хотела и за мен. В хода на разговора на Вилумсен му станало ясно, че Дан има подръка материал за изключително критична статия, която ще разколебае доверието на съдружниците в успеха на начинанието и проектът ще изгуби благосклонното отношение на общината. Дан разполагал с данни за извършени от нас счетоводни измами. Освен това се свързал с хора от Торонто, от които разбрал, че съм избягал от фалирал строителен проект, много подобен на спа хотела в Ус. Вилумсен се обезпокоил, от една страна, да не би аз да офейкам от страната, от друга, да не би Дан да провали проекта с компрометираща статия за счетоводните измами и манипулации на финансовите отчети. Затова повикал силовака и му възложил две поръчки.

— Да попречи на Дан да отпечата статията си и да те сплаши, та да изоставиш евентуални намерения да избягаш от дълговете си.

— Да.

Погледнах Карл. Несъмнено говореше истината.

— И какво ще правиш сега, когато всичко изгоря?

— Ще си легна да поспя и ще му мисля утре — отвърна Карл. — Ще се радвам, ако останеш да нощуваш тук.

Не го предложи от вежливост. В тежки моменти някои предпочитат да останат сами, други — като брат ми — се нуждаят от хора около себе си.

— На драго сърце — отвърнах. — Ще си взема два дни отпуск и ще остана при теб. Може да ти дотрябва помощ.

— Наистина ли? — погледна ме признателно той.

В същия миг Шанън влезе с чаши за кафе.

— Добри новини, Шанън. Рой ще остане.

— Колко хубаво — отвърна тя с искрено звучащо въодушевление и ми се усмихна като на скъп девер.

Малко ме смути колко добра актриса е, но във всеки случай точно сега ѝ бях благодарен за убедителното изпълнение.

— Ценно е да знаеш, че можеш да разчиташ на семейството си. — Карл избута стола назад. При тътренето по грубото дюшеме се чу звук, подобен на кашлица. — Ще пропусна кафето. От трийсет и шест часа не съм мигнал. Лягам си.

Оттегли се. Шанън се настани на неговото място. Отпивахме мълчаливо от кафето, докато не чухме шум от пуснато казанче и хлопване на вратата на спалнята горе.

— Е? — прошепнах. — Какво е чувството?

— Кое чувство? — попита тя с равен глас и каменно лице.

— Хотелът ти да изгори до основи.

— Това не беше моят хотел — поклати глава тя. — Моят хотел, както знаеш, се изгуби някъде по трасето.

— Сега, когато излезе на бял свят, че хотелът не е бил застрахован, ще трябва да се открие процедура по несъстоятелност на събирателното дружество на Карл. Пропада и продажбата на парцели за ваканционни вили, а пазарната стойност на поземлените имоти в околността пак ще се срине до нула. Спуканата ни е работата. И на нас, и на Вилумсен, и на цяло Ус.

Шанън мълчеше.

— Попрочетох това-онова за Барселона — продължих. — Не си падам по градовете, обичам планини. А в околностите на Барселона има много планини. И по-евтини къщи.

Шанън мълчеше и се взираше в чашата си с кафе.

— Една планина, Сан Лоренц, ми се стори страшно красива. На четирийсет минути от Барселона.

— Рой…

— Сигурно е възможно да се купи бензиностанция в района. Заделил съм малко пари, достатъчно за…

— Рой! — Тя вдигна очи от чашата и ме погледна. — Това е моят шанс. Нима не разбираш?

— Твоят шанс?

— Сега, когато уродът изгоря. Сега е моят шанс да издигна сградата на живота ми, каквато трябва да бъде.

— Но…

Млъкнах, защото ноктите ѝ се впиха в ръката ми под лакътя. Тя се наведе напред.

— Моята рожба, Рой. Не разбираш ли? Моята рожба възкръсна.

— Шанън, няма пари.

— Пътят, водата, канализацията и парцелът са си на мястото.

— Не разбираш. Не е изключено някой да построи там нещо след пет или десет години, но никой няма да построи точно твоя хотел, Шанън.

— Ти не разбираш. — В очите ѝ гореше странен, непривично трескав огън. — За Вилумсен залогът е твърде голям. Познавам мъжете от неговата порода. Те просто трябва да спечелят, за тях няма вариант загуба. Вилумсен ще направи всичко възможно само и само да не изгуби парите от непогасения заем на Карл и печалбата от парцели за ваканционни вили.

Замислих се за Вилумсен и Рита. В думите на Шанън определено имаше резон.

— Значи, според теб Вилумсен ще налее още средства в хотела. Ще играе вабанк, един вид?

— Той просто няма друг избор. А аз трябва да остана тук, докато моят хотел види бял свят. О, сигурно ме мислиш за луда! — възкликна отчаяно тя и облегна чело на ръката ми. — Но този хотел е най-важното дело в моя живот, разбираш ли? Когато е готов, ти и аз ще заминем за Барселона. Обещавам! — Притисна устни към ръката ми. После се изправи.

Понечих да се изправя и аз и да я прегърна, но тя ме натисна обратно на стола.

— Сега е нужно да запазим и умовете, и сърцата си хладни — прошепна. — Да проявим здрав разум, Рой. За да може по-нататък да бъдем неразумни. Лека нощ.

Целуна ме по челото и ме остави.

Лежах горе на двуетажното легло и размишлявах върху думите на Шанън.

Вилумсен, не ще и дума, мразеше да губи. Същевременно обаче беше и мъж, способен да прецени кога се налага да преглътне една загуба, за да ограничи последствията ѝ. Дали твърдата убеденост на Шанън в прогнозата ѝ не се дължеше на силното ѝ желание да реализира своя проект, на любовта ѝ към непостроения хотел? Всеизвестно е, че любовта ни заслепява. Затова ли и аз се оставих тя да ме убеди в думите си? Не се наемах да предвидя коя от двете противоположни сили — алчност или страх — ще надделее, когато Вилумсен узнае, че хотелът не е застрахован, но най-вероятно Шанън беше права за едно: само той можеше да спаси проекта.

Надвесих се от леглото и погледнах външния термометър. Минус двайсет и пет градуса. Вън не се мяркаше жива душа. Неочаквано се разнесе предупредителен грак на гарван. Значи, нещо се задаваше. Живо или мъртво.

Наострих уши. В къщата не се чуваше нито звук. И внезапно пак станах дете и започнах да си повтарям наум, че чудовища не съществуват. Да се самозалъгвам, че чудовища не съществуват.

Защото на следващия ден едно такова дойде.