Кралството

12

Чух това в една късна вечер през неуплътнената дупка за кюнеца. Бях на шестнайсет и почти бях заспал под звука на равномерния говор от кухнята. Както обикновено, говореше мама — какво да се направи, какво — да се планира. Не ставаше дума за големи неща, а за дребни, битови, от организационно естество. Татко отговаряше с „да“ или „не“. Когато по изключение не беше съгласен, прекъсваше мама и накратко излагаше мнението си как стоят нещата, кое как да се направи и как не бива да се прави. Почти винаги възразяваше, без да повишава глас, но после мама обикновено се умълчаваше за известно време. А след това подхващаше разговор на друга тема, все едно изобщо не е повдигала предходната. Знам колко странно ще ви прозвучи, но аз така и не успях да опозная майка ми. Или защото не я разбирах, или защото не се интересувах достатъчно от нея, или защото татко така я засенчваше, че тя чисто и просто изчезваше. Изключително странно е, разбира се, как така чувствата и мислите на човека, с когото в биологичен и физически смисъл си бил най-близък, който ти е дал живот и с когото си прекарвал всеки ден в продължение на осемнайсет години, си остават загадка за теб. Щастлива ли е била? За какво е мечтала? Защо разговаряше с татко, но съвсем малко с Карл и почти никога с мен? И тя ли ме проумяваше толкова оскъдно, колкото аз — нея?

Един-единствен път ми се удаде възможност да видя мама извън битността ѝ в кухнята, в обора, да кърпи дрехи и да ни наставлява да слушаме татко. Случи се на петдесетия рожден ден на чичо Бернард. След празничната вечеря в пищно украсената зала в „Гранд Хотел“, засвири трио дебели мъже в бели сака и възрастните започнаха да танцуват. Съпроводен от услужлив сервитьор, Карл тръгна на опознавателна обиколка, а през това време аз седях до масата и улових как мама съзерцава танцуващите с изражение, каквото не бях виждал на лицето ѝ: мечтателно, одухотворено, с леко премрежен поглед. И за пръв път през живота ми ме осени мисълта, че майка ми може би е хубава. Беше наистина хубава, докато тихичко припяваше от мястото си. В червена рокля като цвета на питието ѝ. Не бях виждала мама да пие алкохол, освен на Бъдни вечер, а дори тогава пийваше само чашка акевит13. С необичайна топлота в гласа попита татко дали му се танцува. Той поклати глава, но ѝ се усмихна. Навярно видя същото като мен. Към нашата маса се приближи мъж, малко по-млад от татко, и покани мама на танц. Татко отпи от бирата си и сякаш горд, кимна на непознатия с усмивка. Неволно погледът ми проследи мама до дансинга. Само се молех да не стане прекалено неловко. Тя размени няколко думи с партньора си, той кимна и двамата започнаха. Най-напред мама танцуваше на известно разстояние, после се притисна плътно към него, пак се отдалечи. Сменяше темпото. Тя наистина умееше да танцува — дотогава изобщо не бях подозирал. Но имаше и друго. Гледаше непознатия много особено, с притворени очи и загадъчна полуусмивка, все едно котка си играе с мишка. Забелязах как татко се размърда неспокойно до мен. И внезапно ми просветна, че не само мъжът на дансинга ми е непознат. Непозната ми беше и жената, която наричах мама.

Танцът свърши и тя се върна при нас. По-късно вечерта — Карл вече беше заспал в хотелската стая — чух гласове от коридора. Разпознах гласа на мама — необичайно висок и пронизителен. Станах и лекичко открехнах вратата. Родителите ми стояха пред вратата на тяхната стая; бяха наели отделна за нас. Татко каза нещо, мама вдигна ръка и се чу плющене. Татко се хвана за бузата и изрече нещо тихо и спокойно. Тя отново замахна и го зашлеви. Грубо изтръгна ключа от ръката му, отключи и влезе в стаята. Татко остана навън, леко прегърбен. Търкаше бузата си и се взираше към вратата, зад която се бях спотаил в мрака. Изглеждаше толкова посърнал и самотен, сякаш дете, изгубило плюшеното си мече. Не знам дали е забелязал, че вратата е открехната. Знам само, че през онази вечер завесата пред отношенията между родителите ми се повдигна с няколко сантиметра. Все още, разбира се, оставаха много въпросителни, а всъщност и не бях сигурен искам ли да знам повече. На следващия ден потеглихме обратно към Ус. Всичко си беше постарому. Мама заливаше татко с непрекъснат, тих поток от прозаична информация, а той само отговаряше едносрично или пък се прокашляше малко раздразнено и тогава мама млъкваше за известно време.

Причината онази вечер, за която тръгнах да ви разправям, отново да наостря уши беше, че неочаквано баща ми започна да говори. Думите му звучаха отрепетирано. Освен това говореше по-тихо от обикновено. Да, почти шепнеше. Родителите ми, естествено, знаеха, че ги чуваме през дупката в спалнята ни, но нямаха представа колко ясно ги чуваме. Че през дупката се чуваше — чуваше се, но не самата дупка, а кюнецът играеше главна роля, защото отвеждаше и усилваше звука. Човек ги чуваше, все едно седи долу с тях. Карл и аз единодушно преценихме, че няма смисъл да им го казваме.

— Днес Сигмюн Улсен ми спомена за това.

— Сериозно? — изненада се мама.

— Получил обезпокоителен сигнал — така се изрази — от учителка на Карл.

— Ами?

— Съобщила му, че вече два пъти вижда панталона на Карл окървавен отзад. Попитала Карл какво се е случило и той ѝ дал — по нейни думи — „слабо правдоподобно обяснение“.

— Какво собствено? — Мама също сниши глас.

— Улсен отказа да навлиза в подробности. Искал само да ми извести, че в ленсманската служба искат да говорят с Карл. Явно при разпит на непълнолетни са длъжни да уведомят родителите.

Сякаш ме поляха с кофа леденостудена вода.

— Улсен каза, че ако Карл пожелае, можем да присъстваме. Но по закон Карл не е длъжен да дава обяснения.

— И ти какво му отговори? — прошепна мама.

— Че моят син, разбира се, няма да откаже да даде обяснения пред полицията. Но преди това искаме да говорим с него и ще ни е полезна информацията какво е било въпросното неправдоподобно обяснение, което дал на учителката.

— Как реагира ленсманът?

— Почна да го усуква. Познавал Карл, защото със сина му били съученици. Как му беше името на неговото момче?

— Курт.

— Да, Курт. Та, Сигмюн ни най-малко не се съмнявал, че Карл е честно и смело момче, и лично той вярвал в обяснението му. Учителката току-що била завършила, а в днешно време в университета непрекъснато им набивали в главите да си отварят очите за разни неща и в резултат на младите преподаватели започвали да им се привиждат все нередни работи.

— Ами естествено, че ще им се привиждат, боже мой. Ленсманът уточни ли какво е обяснил Карл на учителката?

— Бил седнал на купчина греди зад плевнята и се нанизал на стърчащ гвоздей.

Чаках логичния въпрос на мама. Цели два пъти ли? Въпросът обаче така и не дойде. Нима знаеше? Нима беше разбрала? Преглътнах с мъка.

— Боже мой, Реймънд — пророни само тя.

— Да. Отдавна трябваше да я разкарам тая купчина. Още утре ще се заема. И ще поговорим с Карл. Недопустимо е да се нарани толкова сериозно и да не ни каже нищо. Ръждясал гвоздей! Това може да доведе до отравяне на кръвта, че и до по-голяма беля.

— Непременно трябва да говорим с него. Кажи на Рой да наглежда брат си.

— Няма нужда. Той и без това не прави друго. Всъщност загрижеността на Рой ми се струва малко нездравословна.

— Нездравословна?

— Приличат на женени.

Мълчание. „Сега ще го каже“ — помислих си.

— Карл трябва да се научи да бъде по-самостоятелен — натърти татко. — Време е момчетата да си имат отделни стаи.

— Не разполагаме с толкова място.

— О, я стига, Маргит. Вярно, парите не стигат за баня между двете спални, както искаш, но да преустроим жилището и да обособим още една спалня, няма да излезе особено скъпо. Ще го направя за две-три седмици.

— Сериозно ли?

— Да. Още този уикенд започвам.

Решението, разбира се, беше взето много преди той да сподели с мама плана си за нашето разделяне. Нито моето мнение, нито мнението на Карл по въпроса имаше някакво значение. Свих пръстите си в юмрук и стиснах зъби, за да сподавя напиращите ругатни. Мразех го. О, как го мразех. Разчитах Карл да си мълчи, но нямаше да е достатъчно. Ленсманът. Училището. Мама. Татко. Положението излизаше от контрол. Твърде много хора знаеха по нещичко, забелязваха това-онова и не след дълго щяха да узнаят всичко. И съвсем скоро щеше да ни залее гигантска приливна вълна от срам и да ни повлече към дъното. Срамът, срамът, срамът. Беше непоносим. Никой от нас не би го понесъл.

13

Нощта на Фриц.

Карл и аз никога не сме я назовавали по този начин помежду си, но аз я нарекох мислено така.

Денонощието започна с безоблачна есенна утрин. Бях на двайсет, а от катастрофата в Хюкен, където загинаха мама и татко, бяха изминали повече от две години.

— По-добре ли е положението? — поинтересува се Сигмюн Улсен и заметна въдицата над главата си. Кордата хвръкна напред, а макарата затрака подобно на непозната птица.

Не отговорих. Само проследих с поглед как блещука на слънцето въртящата се блесна̀. Потъна под водната повърхност далеч, далеч от нашата лодка — дори не чух плясък. Прищя ми се да попитам защо човек запраща блесната толкова надалеч, а просто не откара лодката до мястото, където иска да спусне въдицата. Идеята навярно е максимално да прилича на жива, докато плува що-годе хоризонтално, докато рибарят навива макарата. Бъкел не разбирах от риболов. И предпочитах да си остане така. Затова си мълчах.

— Невинаги изглежда така, но баналната фраза, че времето лекува всички рани, е самата истина. — Ленсманът отметна чорлавата си коса от слънчевите очила. — Или поне голяма част от раните — додаде.

Не се сещах какво да му отговоря.

— Как е Бернард? — попита.

— Добре — отвърнах. Тогава още не знаех, че му остават броени месеци.

— Едно птиче ми каза, че ти и брат ти живеете предимно в „Опгор“, а не при Бернард, както разпоредиха социалните.

И на това не можех да отговоря.

— Ти и брат ти обаче вече сте достатъчно големи да се справят сами. Нямам намерение да ви създавам проблеми. Карл учи в гимназията, нали?

— Да.

— И как върви?

— Добре.

Какво да му отговоря? Не беше лъжа. Карл споделяше, че все още мисли често за мама, и прекарваше дни и вечери наред сам в зимната градина, където си пишеше домашните и препрочиташе двата американски романа, които татко донесъл навремето в Норвегия: „Американска трагедия“ и „Великият Гетсби“. Не го виждах да чете друга художествена литература, но обожаваше тези две книги и особено „Американска трагедия“. Някои вечери сядах при него и се случваше той да ми чете на глас и да ми превежда трудните думи.

Известно време Карл твърдеше, че чува писъците на мама и татко от Хюкен. Това е просто гарванът, повтарях аз. Поразтревожих се, когато ми сподели как в сънищата му двамата попадаме в затвора. Полека-лека обаче нещата се уталожиха. Карл все още беше блед и слаб, но се хранеше, спеше и отхвръкна на височина. Още малко и щеше да щръкне цяла глава над мен.

И така, колкото и да беше невероятно, нещата се подредиха. Успокоиха се. Не беше за вярване, но краят на света настъпи, отмина и ние оцеляхме. Или поне голяма част от нас. Можеха ли загиналите да бъдат наречени, по израза на татко, collateral damage — съпътстващи щети? Косвени жертви, без каквито обаче не е възможно една война да бъде спечелена? Не знам. Не знам дори дали войната беше спечелена, но при всички случаи бе сключено примирие. А успееш ли да удължиш едно примирие достатъчно дълго, рискуваш да го сбъркаш с траен мир. Така стояха нещата в деня преди нощта на Фриц.

— Преди често водех Курт тук — подхвърли Улсен. — Но той не се вълнува от риболов.

— Брей! — възкликнах, все едно думите му съдържаха страшно изненадващ за мен факт.

— Честно казано, Курт изобщо не споделя моите интереси. Ами ти, Рой? Автомонтьор ли ще ставаш?

Нямах представа защо бе решил да ме разходи с лодката си по Бюдалското езеро. Изглежда се е надявал да ме предразположи, та да издрънкам нещо, спестено по време на разпитите. Или пък не е таял никакви задни мисли, а, като ленсман, е чувствал известна отговорност и е искал да си побъбрим, та да разбере дали всичко върви както трябва.

— Защо не? — отговорих.

— Винаги си обичал да човъркаш и да поправяш, а в момента Курт се вълнува само от момичета. Все ги сменя, все ходи по срещи. Ти и Карл как сте по тази част? С гаджетата?

Взирах се в блесната в подводния мрак. Въпросът на Улсен увисна безответно във въздуха.

— Още не си имал приятелка, нали?

Свих рамене. Да питаш едно момче дали си има приятелка в момента и дали изобщо някога е имал приятелка, са две коренно различни неща. И Сигмюн Улсен го знаеше отлично. На колко ли години си е пуснал тази прическа? Очевидно хората са я харесвали.

— Досега не съм срещнал нещо, което да си заслужава усилията — опитах се да се измъкна. — Не искам да си хващам гадже само за да имам.

— Много правилно. Някои пък изобщо не искат да имат. Нека всеки живее, както намери за добре.

— Да — кимнах. Само да знаеше. Но никой не знаеше. Освен Карл.

— Стига да не пречи на другите — добави Улсен.

— Разбира се.

Чудех се за какво говорим всъщност. И колко ли ще продължи този риболовен излет. В сервиза ме чакаше кола, която трябваше да е поправена до утре. А в момента се намирахме доста далече от сушата за моя вкус. Бюдалското езеро е голямо и дълбоко. На шега татко го наричаше the great unknown — „великото непознато“ — понеже Бюдалското езеро е най-големият водоем в района. В училище бяхме учили, че вятърът и трите реки, които се вливат и се оттичат от езерото, предизвикват хоризонтални течения, но особено коварни са температурните разлики във водните слоеве, а те — най-вече през пролетта — предизвикват силни вертикални течения. Дали тези течения имаха силата да те засмучат към дълбините, ако плуваш в езерото през март, не знам, но докато слушахме учителката с ококорени очи, си представяхме точно такава картина. Именно това е причината винаги да се чувствам кофти и във, и по Бюдалското езеро. С Карл се гмуркахме в по-малко планинско езеро без подводни течения, та да доплуваме до брега, ако лодката се преобърне.

— Спомняш ли си нашия разговор непосредствено след нещастието с родителите ти? Мнозина крият, че страдат от депресия, казах ти го тогава.

Улсен започна да навива капещата въдица.

— Да — потвърдих.

— Сериозно? Добра памет. Ще ти призная нещо. Самият аз съм го изпитал на гърба си.

— Наистина ли? — попитах учудено, предполагайки, че той е очаквал именно такава реакция от моя страна.

— Да. Дори вземах антидепресанти. — Погледна се и се усмихна. — Държавници оповестяват публично, че страдат от депресия. Защо аз да го крия? Пък и беше отдавна.

— Боже.

— Но никога не ми е минавало през ума да сложа край на живота си. Знаеш ли кое би ме довело до толкова дълбоко отчаяние, та да посегна на живота си? Да избягам и да оставя съпругата и децата ми да се оправят сами.

Преглътнах с усилие. Нещо ми подсказваше, че примирието е застрашено.

— Срамът — отговори ленсманът. — Ти какво очакваше да кажа, Рой?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Не — подсмръкнах. — Какво ловиш? — Задържах погледа му две секунди и отметнах брадичка към езерото. — Треска? Щука? Американска треска? Сьомга?

Той направи нещо с макарата — зацепи я или нещо подобно — и постави пръта между дъното на лодката и пейката, където седяхме. Свали си слънчевите очила. Привдигна дънките си. На колана висеше малък кожен калъф, където държеше мобилния си телефон и често-често го проверяваше. Впери поглед в мен.

— Родителите ти бяха консервативни хора. Дълбоко религиозни християни.

— Не съм толкова сигурен.

— Членуваха в Методистката църква.

— Заради баща ми. Той се прекланяше пред всичко американско.

— Родителите ти, меко казано, не одобряваха хомосексуалистите.

— Майка ми ги приемаше, а колкото до татко — той беше привърженик само на републиканците, кандидати за президентския пост в САЩ. — Не се шегувах. Повтарях дословно таткови думи. Пропуснах да спомена, че по някое време към списъка със свои идоли татко добави японските войници, понеже те били — пак по негови думи — достойни противници. Говореше, все едно лично е участвал във войната. Възхищаваше им се заради ритуала харакири. Явно смяташе, че всички японски войници прибягват до него, стига ситуацията да го изисква.

„Погледни само на какво е способен един малък народ, за който поражението е немислимо — каза веднъж той, докато го гледах как чисти ловджийския си нож. — Осъзнали са, че дълг на всеки провалил се е сам да се изреже от тялото на обществото, както се отстранява злокачествен тумор.“

Можех да разкажа това на Улсен, но защо да го правя?

Улсен се прокашля.

— А лично ти какво мислиш за хомосексуалистите? — попитах.

— Какво мисля ли? Ами какво да мисля. Същото, каквото, да речем, за хората с кестенява коса.

Улсен вдигна въдицата и продължи да навива макарата. Неочаквано съобразих, че с движението, което описваше ръката му, човек обикновено подканва събеседника си да продължи да говори, да поясни думите си, както се казва. Не споделих откритието си с Улсен.

— Ще карам направо, Рой. По мъже ли си падаш?

Не знам защо не ме попита „хомосексуалист ли си“. Вероятно по-простичкият въпрос му се струваше една идея по-малко обиден. Видях как блесната проблясва, малко матово и удължено, сякаш светлината се движи по-бавно под вода.

— Сваляш ли ме, Улсен?

Дойде му като гръм от ясно небе. Престана да навива макарата. Извади въдицата и се втренчи в мен с ужасено изражение.

— Какво? Не, дявол да го вземе, аз…

В същия миг блесната разпори водата. Като летяща риба полетя над планшира, обиколи главите ни, насочи се обратно към въдицата и меко кацна в косата на Улсен. Явно беше още по-гъста, отколкото изглеждаше, защото той изобщо не усети блесната.

— Ако съм гей, още не съм се разкрил публично, защото иначе за четвърт час клюката щеше да обиколи цялото село и ти щеше да си осведомен. Това може би означава, че предпочитам да пазя в тайна сексуалната си ориентация. Или че не съм гей.

Отначало Улсен изглеждаше слисан. После се опита да проумее моята логика.

— Аз съм ленсман, Рой. Познавах баща ти и така и не успях да повярвам, че се е самоубил. А най не ми се връзва решението му да завлече в гроба и майка ти.

— Защото не беше самоубийство — изрекох тихо и същевременно изкрещях думите наум. — Нали ти казах: не успя да вземе завоя.

— Може би. — Улсен си разтърка брадичката.

Беше се докопал до нещо, проклетата откачалка.

— Преди два дни говорих с Ана Улаусен — възрастната медицинска сестра в поликлиниката, знаеш я. Сега живее в социален дом, страда от Алцхаймер. И понеже се пада трета братовчедка на жена ми, се отбихме на свиждане. Жена ми излезе да налее вода в една ваза и Ана сподели с мен, че за целия си живот съжалява само за едно: задето не е нарушила професионалната тайна и не е дошла при мен, когато преди години брат ти Карл бил на преглед в поликлиниката заради анална фисура. Тоест, рана. Брат ти отказал да обясни как се е появила, но начините не са много. От друга страна, според Ана, понеже Карл изглеждал толкова спокоен, когато отговорил отрицателно на въпроса ѝ дали е имал сексуално сношение с мъж, тя допуснала, че не става въпрос за изнасилване, а за доброволен полов акт. Все пак Карл, както правдиво отбеляза Ана, е… — Улсен зарея поглед над езерото и висящата от главата му блесна се разклати — … красив като момиче. — Улсен се обърна към мен. — Ана не ми съобщила, но казала на родителите ти. Два дни преди баща ти да излети с кадилака в Хюкен.

Извърнах се от всепроникващия му поглед. Ниско над езерото прелетя чайка в търсене на плячка.

— Както споменах, Ана страда от деменция и думите ѝ трябва да се приемат с едно наум. Те обаче ме подсетиха за сигнал от преди няколко години. Учителка на Карл се обади да съобщи, че два пъти е видяла Карл с окървавен на задника панталон.

— Гвоздей.

— Моля?

— Гвоздей!

Гласът ми се понесе над неестествено кротката водна повърхност, отправи се към сушата, удари се в скалите и два пъти отекна … здей… здей. Всичко се връща, мина ми през ума.

— Надявах се с твоя помощ да осветлим въпроса защо родителите ти не са искали да живеят повече, Рой.

— Беше нещастен случай. Може ли вече да се прибираме?

— Рой, разбери, няма как да оставя нещата така. Един ден всичко ще излезе наяве, затова най-добре още сега ми разкажи какво точно се е случило между теб и Карл. Не се притеснявай, няма да го използвам срещу теб, защото този риболовен излет не е официален разпит в юридическия смисъл. Просто двамата с теб ловим риба, нали? Искам да пощадя максимално всички замесени и ако ми съдействаш, ще се погрижа да получиш най-лекото наказание. Защото, съдейки по косвените улики, това се е случвало още докато Карл е бил малолетен. Тогава обаче ти си бил с година по-голям и си носел наказателна отговорност. Затова рискуваш…

— Чуй ме — прекъснах го. Гърлото ми се стегна и гласът ми сякаш излизаше от тръба. — Чака ме развалена кола, а днес, по всичко личи, рибата не кълве, ленсмане.

Улсен ме гледа дълго, сякаш за да ми внуши способността си да ме „чете“, както се казва, като отворена книга. После кимна, понечи да остави въдицата в лодката и изруга, защото кукичката се закачи за обгорелия му врат и го раздра. Извади кукичката с два пръста. Върху кожата му, видях, потреперваше самотна капка кръв. Не се отрони, беше застинала неподвижно. Улсен запали извънбордовия двигател и след пет минути изтеглихме лодката в хангара под рибарската му колиба. После се качихме в колата му и той ме закара до автосервиза. Прекарахме петнайсет адски тихи минути.

Половин час ремонтирах развалената тойота на спокойствие. Тъкмо се канех да сменя кормилната рейка, и телефонът в автомивката звънна.

— Рой, за теб е! — провикна се чичо Бернард. — Карл!

На мига зарязах тойотата. Карл никога не ми звънеше в сервиза. В нашето семейство никой не звънеше по телефона, освен ако не се е случило нещо лошо.

— Какво има? — опитах се да надвикам шума от водната струя, която променяше звука си в зависимост от мястото, където улучваше колата.

— Ленсман Улсен — отвърна Карл с разтреперан глас.

Очевидно бе възникнал сериозен проблем и се стегнах психически. Нима проклетникът бе успял вече да разтръби подозренията си, че аз и Карл сме в кръвосмесителни отношения?

— Изчезна — добави Карл.

— Изчезнал бил! — разсмях се. — Глупости. Видях го преди четирийсет и пет минути.

— Говоря сериозно. Според мен е мъртъв.

Стиснах телефона до побеляване.

— Какво значи това „според мен“?

— Не съм сигурен, но както ти казах, изчезна. Интуицията ми подсказва, че е мъртъв, Рой.

В съзнанието ми изникнаха три възможности. Първо, Карл е мръднал. Не звучеше да е пил и макар да беше чувствителен, не беше от онези хора с паранормални способности, получаващи пророчески видения. Второ, къде ти такъв късмет Сигмюн Улсен да потъне вдън земята точно сега. И трето, дали пък не преживявах отново същото като при смъртта на Дог. Нямах избор. Заради предателството спрямо брат ми до края на живота си бях обречен да изплащам дълга си към него. Просто беше настъпил падежът на поредната вноска.

14

— Никога не са ме гласили за полицай. — Курт Улсен постави чаша кафе върху масата пред мен. — След изчезването на татко обаче нещата се промениха.

Той седна, отметна русия си перчем и започна да си свива цигара. Намирахме се в помещение, което освен за арестантска килия явно служеше и за хранилище на архива, защото покрай стените се издигаха купчини книжа, натрупани една върху друга. Дали не ги бяха оставили там, та арестантите, вместо да скучаят, да преглеждат своето и чужди досиета, докато киснат тук.

— Когато баща ти изчезне безследно, светогледът ти се променя, нали?

Отпих от кафето. Довлече ме тук насила заради кръвна проба, за която знаеше отлично, че няма да отчете наличие на алкохол, а сега ми предлагаше примирие. Така да бъде.

— Порастваш за една нощ — продължи Курт. — Защото ти се налага. И започваш да разбираш част от отговорността, която е носил, а ти си правил всичко възможно, за да го затрудниш: не си се вслушвал в съветите му; отхвърлял си като глупост всяко негово мнение; противоречал си на всяка негова дума. Непрекъснато си правел напук — само и само да не си като него. Навярно защото нещо вътре в теб ти подсказва, че накрая ще станеш точно такъв. Копие на баща си. Ние, хората, се въртим в кръг. Крайната ни цел е изходната ни точка. Всички сме се запътили натам. Едно време ти се интересуваше от планински птици. Карл носеше в училище пера, подарък от теб, и ние го подкачахме. — Курт се усмихна сякаш на скъп спомен. — Да вземем птиците ти, Рой. Те пропътуват огромни разстояния. Май се наричаше миграция или нещо подобно. Така или иначе, отиват на същото място, където са ходили предците им. Обитават същата естествена среда, гнездят през същия шибан период. Волен като птичка, казват хората. Друг път. Само така ни се струва, защото ни се иска да е така. Движим се в един и същи порочен кръг, същински птици в кафез, просто нашата клетка е по-голяма, а решетките — тънки и не ги виждаме.

Хвърли поглед към мен, сякаш за да провери дали монологът му ми е въздействал по някакъв начин. Поколебах се дали да не кимна бавно. Не го направих.

— Ти и аз също сме впримчени в порочни кръгове, Рой. Големи и малки. В моя случай големият кръг е решението да поема ленсманската служба след баща ми. Малкият — и аз като татко непрекъснато се връщам към един неразплетен случай. Той не успя да разбули мистерията около гибелта на родителите ти. Аз — безследното изчезване на родния ми баща. Двата случая си приличат доста, не мислиш ли? Двама отчаяни или депресирани мъже посягат на живота си.

Свих рамене и си придадох незаинтересован вид. По дяволите, за това ли беше целият цирк с моето задържане? Заради изчезването на Сигмюн Улсен?

— Само дето трупът на татко не беше открит и не знаем точното му лобно място — уточни Курт. — Знаем само, че е езерото.

— The great unknown — кимнах бавно.

Курт ме изгледа остро. После също започна да кима и двамата закимахме в такт като две проклети синхронизирани маслени помпи, дявол да го вземе.

— И понеже ти си предпоследният, а брат ти — последният човек, видял баща ми жив, имам няколко въпроса.

— Всички имаме — отпих от кафето. — Но аз вече отговорих и разказах подробно всичко за риболовния излет с баща ти и най-вероятно ти го имаш напечатано на хартия. — Посочих с брадичка към книжата покрай стената. — Освен това съм тук, за да ми вземат кръвна проба, нали?

— Точно така — потвърди Курт Улсен и пъхна готовата цигара в пакета с тютюн. — Това не е официален разпит, няма да си водя никакви записки и казаното тук си остава между тези четири стени.

Досущ като по време на риболовния излет с баща ти, помислих си.

— Интересува ме съвсем конкретно какво прави ти, след като татко те е закарал до сервиза в шест вечерта.

Поех си въздух.

— Конкретно? Смених кормилната рейка и лагерите на тойота „Корола“, 1989 година, ако не ме лъже паметта.

В погледа на Курт се появи сурова нотка. Явно наближаваше краят на примирието. Предприех стратегическо отстъпление.

— Баща ти се отбил в „Опгор“ да говори с Карл. След като си тръгнал, Карл ми се обади, защото токът спрял. Не можел да установи причината. Инсталацията беше стара и често се повреждаше, а Карл, меко казано, е скаран с ремонтите, та отскочих до вкъщи да оправя нещата. Отне ми няколко часа и помня, че докато приключа, се стъмни. Върнах се по тъмно в сервиза.

— В единайсет вечерта — пише в показанията ти.

— Там някъде. Все пак мина доста време, не помня точно.

— Свидетел твърди, че видял колата на баща ми да минава през селото към девет вечерта. Но тогава вече е било тъмно и човекът не е напълно сигурен.

— Аха.

— Въпросът е какво е правил баща ми между шест и половина, когато, по думите на Карл, си е тръгнал от „Опгор“, и девет, когато го е забелязал свидетелят.

— А сега, де.

— Някакви теории? — изгледа ме той втренчено.

— Аз ли? — престорих се на смаян. — Не.

Чух навън да спира автомобил. Сигурно идваше лекарят. Курт си погледна часовника. Бях готов да се обзаложа, че е помолил доктора да се позабави.

— Между другото, какво стана с онази кола? — поинтересува се нехайно ленсманът.

— С коя кола?

— Тойотата.

— Ами, поправих я.

— Да не грешиш? Прочетох разпитите; кой в селото е карал стара тойота. Наистина е от 1989 година, дотук си прав. Оказа се, че Вилумсен ти я е докарал за ремонт, преди да я продаде. Искал е да я закърпиш, колкото да върви.

— Май така беше.

— Само че не се получило.

— Какво? — изплъзна ми се от езика.

— Вчера говорих с Вилумсен. Бернард обещал да я стегнете. Вилумсен си спомня ясно, защото клиентът му пропътувал десет мили, за да дойде и да я изпробва. Вие обаче не сте успели да спазите обещания срок.

— Така ли? — Примижах, все едно се опитвах да провидя през непрогледния мрак на миналото. — Сигурно доста съм се забавил, докато съм се опитвал да поправя електрическата инсталация у нас.

— Във всеки случай ремонтът на тойотата ти е отнел доста време.

— Така ли?

— Онзи ден говорих с Грете Смит. Направо е невероятно какви прозаични дреболии си спомнят хората, Когато ги обвържат с паметно събитие, например безследното изчезване на ленсмана в населеното им място. Грете си спомня как същия ден се събудила в пет сутринта и погледнала през прозореца. В автосервиза на Бернард светело и колата ти била паркирана отпред.

— Дадеш ли обещание на клиент, правиш всичко по силите си да го спазиш. Е, понякога не успяваш. И все пак мотото си го бива.

Курт Улсен ме изгледа с погнусена гримаса, все едно съм му разказал гаден виц.

— Та така… — подхвърлих нехайно. — Впрочем, какво стана с акцията за обследване на Хюкен?

— Рано е да се каже.

— Нерел издаде препоръка да не се предприемат такива акции, нали?

— Ще видим — промърмори Улсен.

Вратата се отвори. Стенли Спин, лекарят, беше силно религиозен. Изкара специализацията си в Ус и после се премести да живее тук. Трийсет и няколко годишен, дружелюбен, общителен, в облеклото и в прическата му личеше престорено непреднамерена елегантност и небрежност. „Сложих каквото ми попадна, а то взе, че си пасна. Не съм се ресал специално, просто косата ми застана така.“ Тялото му беше хем мускулесто, хем малко пухкаво, сякаш си е купил мускулите. Говореше се, че бил обратен и имал връзка със семеен мъж от Конгсбер.

— Готов ли си за кръвна проба? — попита той, като на р-тата гъргореше като холандец.

— Така изглежда — каза Курт Улсен, без да ме изпуска от очи.

Стенли ми взе кръв и после двамата излязохме навън.

След влизането на лекаря в килията Курт Улсен не обели ни дума за живо интересуващата го тема и аз предположих, че подновеното разследване около смъртта на баща му засега е негова самосиндикална инициатива. На тръгване го погледнах, а той само ми кимна делово.

— Бях на срещата в Ортюн — осведоми ме Стенли, докато вдишвахме свежия, резлив есенен въздух пред ленсманската служба, която се помещаваше в невзрачна сграда от осемдесетте, седалище и на общинската администрация. — Ще си имаме спа хотел, а?

— Най-напред предстои да мине през Общинския съвет — отвърнах.

— Е, ако те дадат зелена светлина, и аз ще се включа във веселбата.

Кимнах.

— Да те хвърля донякъде? — предложи Стенли.

— Не, благодаря. Ще звънна на Карл.

— Сигурен ли си? Не ме затруднява.

Възможно е да е задържал погледа ми частица от секундата по-дълго от нормалното, а е възможно и аз да съм малко параноичен.

Поклатих глава.

— Е, друг път. — Той отвори вратата на колата си.

Като голяма част от гражданите, преместили се в Ус, и Стенли бе престанал да си заключва автомобила. Преселниците от града са си създали романтичната представа, че на село никой не заключва нищо. Грешат. Заключваме и къщите, и хангарите си, и лодките си, а колите си — задължително. Задните фарове на колата на Стенли се разтвориха в мрака. Извадих си телефона и тръгнах да пресрещна Карл. Двайсетина минути по-късно кадилакът отби в банкета пред мен, но зад волана седеше не Карл, а Шанън. След като се прибрали, Карл отворил бутилка шампанско и я пресушил почти цялата — обясни тя — и понеже Шанън изпила само глътка, го убедила тя да дойде да ме вземе с колата.

— Да не би да празнувахте арестуването ми? — попитах.

— Той предсказа, че ще попиташ точно това, и поръча да ти предам, че определено празнуваме освобождението ти. Карл лесно си намира поводи да празнува.

— Вярно е. И за това му завиждам.

Дадох си сметка, че съюзът „и“ ще породи недоразумение, и понечих да обясня. Да подчертая, че всъщност важен е глаголът „завиждам“, а съюзът „и“ само свързва двете изречения: вярно, Карл лесно намира поводи да празнува и му завиждам за неговата способност да разграничава нещата. А не в смисъл че освен за тази негова способност му завиждам и за друго. Все пак не е зле да отбележа моя лош навик открай време да оплитам конците.

— Нещо си се умислил — отбеляза Шанън.

— А, не.

Тя се усмихна. Воланът изглеждаше огромен в малките ѝ ръце.

— Виждаш ли добре? — попитах и насочих брадичка към мрака, който светлите конуси на фаровете разпръскваха пред нас.

— Нарича се „птоза“ — „падам“ на гръцки. В моя случай е по рождение. Има специални упражнения, предназначени да намалиш риска от амблиопия, или така нареченото „мързеливо око“. Аз не съм мързелива. Виждам всичко.

— Чудесно.

Преди първия остър завой тя превключи на по-ниска предавка.

— Например, виждам колко те мъчи чувството, че съм ти отнела Карл. — Шанън настъпи газта и градушка от ситни камъчета се сипна по колелата.

За миг се зачудих ще мине ли номерът, ако се престоря, че не съм чул последните ѝ думи. Ясно обаче предчувствах как тя просто ще ги повтори. Извърнах се към нея.

— Благодаря — промълви тя, преди да съм обелил дума.

— За какво?

— За себеотрицанието ти. Задето си толкова умен и добър човек. Знам колко силна е връзката ви с Карл. За теб аз съм напълно непозната, омъжила се за брат ти. За капак нахлух в личното ти пространство, съвсем буквално превземайки спалнята ти. Сигурно ме мразиш.

— Не — поех си дъх. Ама че дълъг ден. — Не съм известен с добротата си. Проблемът по-скоро е, че у теб човек няма какво да намрази.

— Говорих с двама твои служители.

— Сериозно? — изненадах се искрено.

— Ус е малко село. А аз май общувам с хората малко повече от теб. Грешиш. Хората те знаят като добър човек.

— А попита ли онези, чийто зъби съм избил? — изсумтях.

— Не съм. Но дори това си правил, за да защитиш брат си.

— Не ме издигай на прекалено висок пиедестал — предупредих я. — Ще се разочароваш.

— О, вече разбрах колко висок пиедестал заслужаваш. Предимството да имаш лениво око е, че хората са по-склонни да се разкриват пред теб, защото си мислят, че голяма част от нещата ти убягват.

— И си успяла да разбулиш всички тайни на Карл?

Тя се усмихна.

— Любовта е сляпа, това ли искаш да кажеш?

— На норвежки се казва „любовта заслепява“.

— Аха — засмя се тихо тя. — Много по-точно е от „любовта е сляпа“, което, впрочем, повечето хора използват напълно погрешно.

— В смисъл?

— Под „любовта е сляпа“ хората имат предвид, че виждаме само положителните качества на онзи, в когото сме влюбени. А всъщност фразата се отнася за Купидон, който пуска стрелите си със затворени очи. Тоест, смисълът е, че стрелите улучват насляпо и човек не избира в кого да се влюби.

— А така ли е наистина? Произволно ли се влюбваме?

— Все още ли говорим за Карл и мен?

— Например.

— Хм… Може би не е съвсем произволно. Но човек определено невинаги се влюбва по собствено желание. Никак не съм убедена, че ние, хората, сме толкова прагматични в смъртта и в любовта, колкото ти изкарваш вас, планинците.

Докато изкачвахме последния баир, фаровете на колата зашариха по стената на къщата. Зад прозореца на дневната ни гледаше лице, призрачно бяло заради светлината от фаровете, и с черни дупки вместо очи.

Шанън спря, бутна скоростния лост в неутрално положение и изгаси фаровете и двигателя.

Изключиш ли единствения звуков източник тук, в планината, рязко се спуска тишина. Останах седнал на седалката. И Шанън не помръдна.

— Колко знаеш за нас? — попитах. — За нашето семейство?

— Повечето. Преди да се омъжа за Карл и да се съглася да се преместим тук, поставих условие да ми разкаже всичко. Включително болезненото. Най-вече болезненото. А премълчаното постепенно прозрях сама. — Шанън посочи полуспуснатия си клепач.

— И смяташ… — преглътнах. — Смяташ, че можеш да живееш, знаейки всичко това?

— Отраснах на улица, където братя спяха със сестрите си, а бащи насилваха дъщерите си. На свой ред синовете повтаряха бащините грехове и се превръщаха в отцеубийци. Но животът продължава.

Кимнах бавно и без ирония. Извадих кутийката със снус.

— Така изглежда. И все пак сигурно не ти е било лесно да приемеш всичко чуто.

— Не беше — съгласи се Шанън. — Но всички носим белези от миналото си. Пък и е било отдавна. Хората се променят, твърдо съм убедена в това.

Седях в колата и се чудех защо сбъдването на най-големия ми кошмар — а именно, някой външен да узнае — не ми се струва толкова страшно. Отговорът беше ясен от само себе си. Шанън Алейн Опгор не спадаше към категорията „външни хора“.

— Семейството означава много за теб, нали? — Пъхнах пликче снус под устната си.

— Всичко — отвърна тя без капчица колебание.

— А любовта към семейството не заслепява ли?

— Какво имаш предвид?

— Когато разказваше за Барбадос, останах с впечатлението, че за хората там предаността към семейството и към чувствата стои по-високо от лоялността към принципите. По-важна е от политическите убеждения и от ценностните ориентири. Правилно ли съм те разбрал?

— Да. Семейството е най-висшата ценност. Колкото до представата за правилно и грешно, тя се формира именно в семейството. Всичко друго е на по-заден план.

— Наистина ли?

Тя погледна малката ни къща през предното стъкло.

— От преподавателя ми по етика в Бриджтаун знам, че Темида, богинята на правосъдието, държи везни, символ на справедливостта, и меч, символ на наказанието, и има превръзка над очите точно като Купидон. Мнозина тълкуват нейната „слепота“ като знак, че всички са равни пред лицето на закона, че Темида отсъжда безпристрастно, не се влияе от семейни и роднински връзки, ръководи се единствено и само от справедливостта.

Шанън се обърна и ме погледна. Белоснежното ѝ лице засия срещу мен в тъмното купе.

— Но с такава превръзка Темида не може да види нито накъде се накланят везните, нито къде улучва мечът. Професорът ни разказа, че в гръцката митология превръзката над очите има онзи, който използва само вътрешното си око, който намира отговора вътре в себе си. А там мъдрият и слепият открива само онзи, когото обича. Всичко извън това е без значение.

Кимнах бавно.

— И ние — ти, аз и Карл — сме семейство?

— Не сме кръвни роднини, но сме семейство, да.

— Добре. Като член на семейството ще участваш във военен съвет заедно с мен и Карл.

Карл се зададе насреща по чакъла.

— И защо свикваме военен съвет? — попита Шанън.

— Защото ни предстои битка.

Вгледах се в очите ѝ. И двете блестяха. Същинска войнствена Атина. Божичко, колко беше красива.

И взех, че ѝ разказах за нощта на Фриц.

15

Говорех по телефона и се надявах чичо Бернард да не ме чува заради шуртенето от маркуча.

— Карл, как така си почти сигурен, че е мъртъв?

— Трябва да е паднал на дъното. Отдолу не се чува нито звук. Не съм обаче сто процента сигурен, защото той изчезна от полезрението ми.

— Къде изчезна?

— В Хюкен, как къде. Няма го. И да се надвеся, пак не го виждам.

— Карл, остани където си. Не говори с никого, не пипай нищо, не прави нищо. Ясно?

— За колко време можеш…

— Петнайсет минути, става ли?

Затворих, излязох от автомивката и се загледах нагоре към Козия завой. Пътят е изсечен в планината и самото шосе не се вижда, но се вижда най-горната част от минаващите автомобили. А ако някой застане на ръба на пропастта, облечен в ярки дрехи, в ясни дни ще го видиш. Сега обаче слънцето се намираше твърде ниско.

— Налага се да отскоча до къщи да свърша една работа — казах високо.

Чичо Бернард завъртя накрайника на маркуча и задуши струята.

— Каква работа?

— Проблеми с тока.

— Толкова ли е спешно?

— Без ток Карл не може да си напише домашните. Оправям повредата и се връщам.

— Добре. След половин час ще си тръгна, но ти имаш ключове.

Качих се във волвото и подкарах. Гледах да не превишавам максимално допустимата скорост, макар рискът да те хванат за пътно нарушение, когато единственият полицай в града лежи на дъното на пропаст, да е нищожен.

Карл ме пресрещна край Козия завой. Паркирах пред къщи, угасих двигателя и дръпнах ръчната спирачка.

— Чува ли се нещо? — отметнах брадичка към Хюкен.

Карл поклати глава. Беше онемял, с нещо дивашко в очите. За пръв път го виждах такъв. Косата му стърчеше във всички посоки, все едно я е скубал. Зениците му бяха уголемени като на изпаднал в шок. Най-вероятно наистина беше в шок, горкичкият.

— Какво се случи?

Карл седна насред завоя, както правят козите. Оклюма се, зарови лице в шепи. Върху чакъла се очерта злокобна издължена сянка.

— Дойде при мен — заекваше брат ми. — Каза, че двамата сте ходили за риба, и ме отрупа с въпроси, и аз… — запъна се Карл още в самото начало.

— Сигмюн Улсен е дошъл тук. — Заех се да правя разбор и седнах до него. — И най-вероятно те е попитал ще потвърдиш ли, че когато си бил непълнолетен, съм блудствал с теб.

— Да! — извика Карл.

— По-тихо.

— И за двама ни било най-добре да си признаем, та да се приключи бързо. Иначе доказателствата били достатъчни за дълъг, болезнен и страшно публичен съдебен процес. Отговорих, че никога не си ме докосвал, не и по онзи начин, не и… — Карл говореше и жестикулираше, забол очи в земята, все едно изобщо не бях там. — Улсен обаче възрази, че в подобни ситуации не било необичайно жертвата на сексуално престъпление да развие съчувствие към насилника, да се чувства частично отговорен за случилото се, особено ако е продължавало дълго.

Точно по този въпрос Улсен беше дяволски прав.

От устните на Карл се изтръгна ридание.

— Ана, медицинската сестра, била казала на нашите само два дни, преди те да катастрофират в Хюкен, какви ги вършим. Татко знаел, че рано или късно това ще излезе на бял свят, твърдеше Улсен, и нали бил консервативен християнин, не могъл да го преживее.

„И повлякъл и мама в гроба — довърших наум. — Вместо двамата содомити в момчешката стая.“

— Опитах се да го убедя, че греши, че катастрофата е нещастен случай. Чиста злополука. Той обаче изобщо не ме слушаше, а продължаваше да говори. Кръвната проба на татко показала незначително количество алкохол, а в трезво състояние никой не полита право към пропаст, и то при лесен завой. Направо се отчаях. Стана ми ясно, че той ще продължи да чопли тази история…

— Да. — Отместих остър камък изпод задника си. — Улсен е твърдо решен да разкрие тази голяма, проклета мистерия.

— Ами ние, Рой? Да не ни тикнат в затвора?

Ухилих се. В затвора? Не беше невъзможно. Дори не се бях замислял по въпроса. Защото знаех, че ако цялата истина излезе наяве, няма да мога да понеса не затвора, а срама. Защото ако те, другите, узнаеха, ако селото узнаеше, щеше да ми се наложи да понеса не само срама, който вече толкова години ме глождеше в тъмното. Тогава цялата мръсотия, предателството щяха да лъснат на светло, пред очите на всички, да станат обект на порицание и на подигравки. Ние, Опгорци, щяхме да бъдем унизени. Навярно е белег на личностно разстройство, но татко беше схванал подбудите, тласкащи японците към ритуално самоубийство. Аз — също. За опозорения смъртта е единственият изход. От друга страна, никой не иска да умре, освен ако не е крайно наложително.

— Нямаме време — пришпорих Карл. — Какво стана?

— Паникьосах се. — Той ми хвърли поглед, както правеше, когато се канеше да ми признае нещо смущаващо. — Сигурен съм, че е било нещастен случай, казах на Улсен. Имам доказателства.

— Какво си му казал?

— Трябваше да измисля нещо, Рой! И казах, че едната гума е била спукана и това е причина за катастрофата. Никой не беше проверявал кадилака, просто извадиха труповете. А след като единият алпинист пострада тежко от паднала скална отломка, повече никой не се престраши да слезе долу. Нищо чудно, че алпинистите не са забелязали спуканата гума, казах на ленсмана. Когато пред себе си имаш кола, обърната с колелата нагоре, не се заглеждаш в гумите. Но преди две седмици аз съм взел бинокъл, прекрачил съм ръба и съм се спуснал малко надолу, захващайки се за няколко здрави камъка. — Така казах на Улсен. Навел съм се надолу, за да огледам колата, и съм видял, че лявата предна гума е видимо спихната. Най-вероятно се е спукала, преди колата да падне в пропастта, защото шасито е непокътнато, а при полета колата се е превъртяла във въздуха половин оборот и се е приземила по таван. Точка.

— Улсен върза ли се?

— Не. Поиска да се увери с очите си.

Започвах да се досещам за продължението.

— Донесох му бинокъла… той се спусна до самия ръб… — Карл издиша въздуха от дробовете си и продължи със затворени очи. — Чух как няколко камъка се откъртиха, после вик и след това той изчезна.

Изчезнал е, помислих си. Но не съвсем.

— Не ми ли вярваш? — попита Карл.

Взирах се в пропастта. Осени ме спомен от петдесетия рожден ден на чичо Бернард в „Гранд Хотел“.

— Нали си даваш сметка как ще изглежда това в хорските очи? — отвърнах. — Ленсманът идва да те разпитва във връзка със съмнителен криминален случай и свършва мъртъв в оврага. Ако е мъртъв.

Карл кимна бавно. Даваше си сметка, то се знае. Точно затова се бе обадил на мен, а не на спасителната служба или на бърза помощ.

Изправих се и изтупах прахта от панталона си.

— Върви да донесеш въжето от хамбара. Онова, дългото.

Завързах единия край на въжето за теглича на колата, паркирана до къщата, а другия пристегнах около кръста си. И тръгнах към Козия завой. Въжето се размотаваше. Преброих сто крачки и въжето се опъна. Намирах се на десет метра от ръба на пропастта.

— Сега! — провикнах се. — И бавно, не забравяй!

Карл показа вдигнат палец от отворения прозорец на волвото и започна да дава назад.

Бях му обяснил, че най-важното е въжето да е опънато. Вече нямах избор. Отпуснах тежестта си на въжето и започнах да го тегля към Хюкен, сякаш бързах да рухна в пропастта. Най-трудното беше да преминеш ръба. Тялото се съпротивлява, не изпитва увереността на ума, че това е безопасно. И в резултат аз се поколебах. Въжето увисна, защото Карл не видя, че съм спрял до ръба. Извиках му да даде малко напред, но той не ме чу. Застанах с гръб към Хюкен, направих крачка назад и пропаднах. Навярно е било само с метър, но когато въжето се опъна, ми изкара въздуха и аз забравих да си изпъна краката. При залюляването на въжето коленете и челото ми се удариха в скалния отвес. Изругах, здраво опрях стъпала о скалата и започнах да се спускам заднешком. Погледнах небето над мен. Беше станало светлосиньо и прозрачно. Стъмваше се. Вече виждах две звезди. Не чувах колата. Цареше пълна тишина. Заради тишината, звездите и безтегловното ми клатушкане имах чувството, че съм астронавт, излязъл на космическа разходка в открития космос. Сетих се за майор Том от парчето на Дейвид Боуи. И за миг ми се прииска това да продължи в същия дух и да приключи така: да отлетя надалеч в Космоса.

Стената обаче свърши, под краката си усетих твърда земя. Наблюдавах как въжето се намота на кълбо пред мен подобно на индийска кобра. След третата намотка въжето застина. С поглед го проследих догоре. Видях облаче пушек от ауспуха. Карл явно беше спрял до самия ръб. Въжето се оказа точно с нужната дължина.

Обърнах се. Стоях върху сипей от големи и малки камъни, които зъбите на времето бяха оглозгали от високите скали, заобикалящи ме отвсякъде. Стената от Козия завой се спускаше отвесно, но от другите страни бяха малко по-полегати и четириъгълникът вечерно небе над мен беше по-голям от около стотината квадратни метра каменен под, върху който стоях. Дотук не стигаше слънчев лъч и не вирееше нищо. Не миришеше на нищо. Само на камънак. Космос и камънак.

Космическият кораб, черният кадилак на татко, лежеше точно както си го бях представял, след като чух разказите на аварийния екип след катастрофата.

Колата лежеше върху тавана, а колелата стърчаха във въздуха. Задницата беше смачкана, но предната част изглеждаше сравнително запазена и човек би могъл да допусне, че шофьорът и пътникът на предната седалка са оцелели. Намериха мама и татко извън колата. При сблъсъка на задницата със земята бяха изхвърчали през предното стъкло, фактът, че не са били с предпазни колани, подхранваше подозренията за самоубийство въпреки обясненията ми, че татко е бил принципен противник на предпазните колани. Не защото не разбираше смисъла от тяхната употреба, а защото тя беше наложена от — по неговия израз — „държавата опекун“. Ленсман Улсен не е засичал баща ми без колан в селото, защото, обясних, татко винаги си закопчаваше колана, подушеше ли полиция. Мразеше глобите повече от държавата опекун.

Гарван, кацвал върху корема на Улсен, се взираше зорко в мен, впил хищни нокти в голямата катарама с череп на бял бизон. При приземяването долната половина от тялото на Улсен се беше задържала върху шасито на преобърнатия кадилак, а горната бе увиснала и от мястото си не я виждах. Тръгнах да обиколя колата. Гарванът въртеше глава в съответствие с движенията ми. Под стъпките ми хрущяха парчета стъкло. Наложи се да си помогна с ръце, за да мина покрай два едри скални къса. Главата и гърдите на Улсен висяха пред табелата с регистрационния номер и багажника. Пречупеният под прав ъгъл гръб му придаваше прилика с бостанско плашило — фигура без кости и стави, наръч слама, натъпкана в купчина парцали, с висяща от главата рошава бърсалка. От бърсалката кръвта капеше по камъните с тихо, звучно пльокане. Улсен висеше с увиснали към земята ръце, сякаш даваше знак, че са предава. Защото, както казваше татко, „мъртвият е губещ“. А Улсен беше мъртъв като риба на сухо. И миришеше още по-лошо.

Пристъпих крачка към него. Гарванът изграчи, без да се отмести. Да не би да ме вземаше за среден морелетник, мързелива морска птица, която се прехранва, като отмъква чуждата плячка? Грабнах камък и го запратих към гарвана. Той литна и напусна местопрестъплението с два крясъка — един, ненавистен, към мен, и втори, онеправдан, от съжаление към себе си.

От скалите наоколо плъпна мрак. Налагаше се да действам бързо.

Нужно ми беше време да поразсъждавам как да издърпаме трупа на Улсен от пропастта с помощта само на едно въже и с минимален риск тялото да се закачи за нещо или да се изхлузи от въжето. Защото човешкото тяло, пусто да остане, е като Худини. Завържеш ли въжето през гърдите, ръцете и раменете ще се сгънат и тялото ще се изхлузи. Ако го завържеш през кръста и изтегляш тялото като сгъната скарида, центърът на тежестта по някое време ще се измести, трупът ще натежи на едната страна и ще се изхлузи или от въжето, или от панталона. Стигнах до извода, че най-простото е да направя клуп и да го стегна около врата му. Центърът на тежестта щеше да се намира ниско и нямаше опасност тялото да се преобърне, а главата и раменете щяха да проправят път нагоре и това намаляваше риска тялото да се закачи за нещо. Естествено е човек да се запита откъде знам да правя примка, известна предимно на планиращите самоубийство.

Действах методично и без да мисля за друго, освен за непосредствената си задача. В това ме бива. Знаех, че неизбежно ще ме преследват картини: Улсен като уродливо зяпнала фигура на кърмата на черен космически кораб. Това обаче щеше да се случи друг път и на друго място.

Извиках на Карл, че пратката е готова. Вече се беше смрачило. Наложи се да се провиквам цели три пъти. Беше пуснал хита „I Will Always Love You“ във волвото и гласът на Уитни Хюстън ехтеше в планината. Карл запали колата. Чух как държи на полусъединител, та да се движи достатъчно бавно. Въжето се обтегна. Придържах тялото, докато стигна до скалната стена. Там го пуснах. Стоях долу и гледах как то се издига към небето като ангел с изпънат врат. Постепенно мракът го погълна и то се изгуби от погледа ми. Само чувах как на моменти остъргва скалите. След кратко прошумоляване в мрака нещо тежко се стовари с трясък на няколко метра от мен. Мамка му. Трупът явно беше бутнал полуоткъртен камък. Имаше опасност да паднат още. Потърсих укритие на единственото възможно място. Пропълзях през предното стъкло в кадилака. Вътре огледах датчиците и измервателните прибори върху арматурното табло, опитвайки се да разчета показанията им наобратно. Мислех какво ще правим оттук насетне. Как ще изпълним следващата точка от плана. Обмислях техническите подробности, вероятните затруднения, резервен вариант, ако план А се обърка. И навярно именно благодарение на този мисловен процес се поуспокоих. Беше, разбира се, психопатско: та аз бях на път да прикрия човешка смърт, а това ме успокояваше. Всъщност май не мисленето в прагматична насока ме успокояваше, а миризмата. Мирисът на кожените седалки, просмукани с потта на татко, с цигарите и парфюма на мама и с повръщаното на Карл от онзи път, когато тръгнахме за града с току-що купения кадилак. На Карл му прилоша и оповръща седалките, преди да минем острите завои по пътя. Мама, спомням си, изгаси цигарата, която пушеше, свали прозореца и си взе пликче снус от кутията на татко. Карл обаче продължи да драйфа по целия път до града — внезапно и без всякакво предупреждение. Нито веднъж не улучи пликчето за повръщане и купето засмърдя като проклета газова камера, въпреки че отворихме всички прозорци. Накрая, изтощен, Карл легна на задната седалка и отпусна глава на коленете ми. Нещата се успокоиха. Мама избърса повръщаното и с усмивка ни подаде пакет бисквити, а татко изпя „Love Ме Tender“ бавно и с вибрато. И тази случка остана в паметта ми като най-хубавото ни семейно пътуване.

Останалото стана бързо.

Карл спусна въжето, аз се завързах, извиках, че съм готов, и се изкачих по стената от същото място, откъдето се спуснах. Все едно гледаш филм, пуснат отзад напред. Не виждах къде стъпвам, но въпреки това не чух падане на камъни. Ако само преди минути скален къс не беше паднал съвсем близо до мен, щях да си помисля, че срутвания са изключени.

Край Козия завой лежеше тялото на Улсен, осветено от предните фарове на волвото. Всъщност по трупа не личаха кой знае колко тежки външни травми. Усуканата му коса беше омазана с кръв, едната ръка май изглеждаше счупена, а по врата личаха синьо-черни следи от нахлузената примка. Не разбрах дали въжето е оцветило кожата, или е предизвикало хематоми. Пресните трупове получават ли кръвонасядания? Но беше от ясно по-ясно: гръбнакът беше прекършен, нараняванията — достатъчно, та съдебният лекар да има основания да заключи, че причината за смъртта не е обесване. Нито удавяне.

Пребърках мокрите джобове на панталона му. Извадих две връзки ключове — едната за колата, другата за хангара.

— Донеси татковия ловджийски нож — заръчах на Карл.

— А?

— В остъкленото преддверие е, до пушката. По-живо!

Карл се завтече към къщата, а през това време аз извадих от колата гребло за сняг, каквото всеки планинец държи целогодишно в багажника си, загребах чакъла на мястото, където Карл бе извлякъл Улсен от пропастта, и изхвърлих трошляка в Хюкен. Той потъна беззвучно.

— Ето — изпъхтя Карл.

Подаде ми ножа — онзи с жлебовете за оттичане на кръвта, с който навремето заклах Дог.

И — пак като онзи път — Карл застана до мен и гледаше встрани, докато аз действах с ножа. Хванах здраво косата на Улсен — същата хватка използвах и при Дог — забих в челото му върха на ножа и натиснах, докато не опря в кост. Срязах кожата кръгообразно, следвайки очертанията на лицето, точно над ухото и над натрошените кости на тила. Татко ми беше показвал как се дере лисица, но това беше различно. Беше скалпиране.

— Отмести се, Карл, тъмнееш ми.

Чух как зад мен Карл се обърна, ахна ужасен и заобиколи колата.

Докато се опитвах да отделя скалпа що-годе цял от черепа, Уитни Хюстън се кълнеше във вечна любов.

Застлахме багажника на волвото с найлонови чували, изхлузихме от краката на Сигмюн Улсен ботушите от змийска кожа и натъпкахме обезобразеното тяло в багажника. Качих се в пежото на Улсен, погледнах се в огледалото и наместих скалпа върху главата си. Дори с русата объркана коса на темето трудно можех да мина за ленсмана, но си сложих слънчевите му очила и докарах сносна прилика. И да бях срещнал някого, едва ли в тъмното би се усъмнил, че зад волана на пежото на ленсмана не седи именно той.

Подкарах през селото бавно, но не прекалено бавно. Въздържах се да бибиткам или по друг начин да привличам внимание. Двама минувачи машинално се обърнаха след пежото. Знаех, че засичайки колата на ленсмана, се питат закъде ли е тръгнал. Понеже се движех покрай езерото, навярно полузаспалите им селски умове щяха да заключат, че ленсманът отива към рибарската си колиба. Ако, разбира се, имаха представа къде се намира тя.

Стигнах до колибата, спуснах се до хангара и изгасих двигателя, но оставих ключа в патрона за запалване. Изключих фаровете. В обсега на зрителното ми поле нямаше постройки, но човек никога не знае. Ако някой видеше колата на Сигмюн Улсен, а после и светлината от фаровете, имаше опасност да се отбие на приказка. Избърсах грижливо волана, скоростния лост, дръжката на вратата. Погледнах си часовника. Заръчах на Карл да закара волвото до автосервиза, да паркира отпред така, че който мине оттам, да види колата, да отключи сервиза — дадох му ключове — и да запали осветлението, все едно съм вътре и работя. А трупа на Улсен да остави недокоснат в багажника. Да изчака двайсет минути или там някъде, да провери дали по улицата не се мярка някой, да се качи във волвото и да подкара към колибата на ленсмана.

Отключих хангара и изтеглих лодката. Дъното се плъзна с грохот по дървената рампа. Езерото най-сетне пое лодката с въздишка на облекчение. Избърсах с парцал ботушите от змийска кожа, пъхнах връзката ключове на Сигмюн Улсен в единия ботуш, метнах и двата ботуша в лодката и я тласнах навътре. Стоях и едва ли не с гордост наблюдавах как лодката се понася към the great unknown. Идеята с ботушите беше, както се казва, гениален ход. Когато намерят празната лодка с ключовете и ботушите, с които собственикът на лодката е излязъл от къщи в деня на изчезването си, щяха да са сигурни какво се е случило. Накъде другаде да се е отправил, освен през борда? Ботушите представляваха своеобразно предсмъртно писмо, символично съобщение, че собственикът им е решил да сложи край на житейския си път. Поздрави, един депресиран ленсман. По дяволите, щеше да е направо красиво, ако не беше толкова крещящо нелепо. Да се сгромолясаш в стометрова пропаст пред очите на човек, когото разследваш. Мамка му, направо не беше за вярване. Изпитах съмнения дали самият аз вярвам. Докато размишлявах, злополучията ми продължиха. Лодката пак се люшна към сушата. Тласнах я още по-силно, тя пак се върна. След минута килът остърга камъните на брега. Смаях се. Напънах се да си спомня какво бяхме учили в училище за хоризонталните течения, за посоката на вятъра и за речните оттоци. Логиката предполагаше лодката да се понесе навътре. Изглежда се намирахме в затънтено място, където всичко се върти в кръг и се завръща с нескончаема, проклета повторяемост. Сигурно. Целта ми беше лодката да навлезе навътре в езерото, до мястото, откъдето се оттича река Шетер, та предполагаемият периметър, където Улсен е скочил, да стане толкова голям, че невъзможността да открият трупа да не предизвика учудване. Качих се на борда, запалих двигателя, оставих го да пърпори известно време, после го изключих. Лодката продължаваше да се плъзга навътре. Избърсах лоста за управление, но само него. Решаха ли впоследствие да проверят лодката за пръстови отпечатъци, щеше да е по-подозрително, ако не открият никакви мои отпечатъци. Нали все пак по-рано същия ден се бях возил с ленсмана. Загледах се в сушата. Отстоеше на около двеста метра. Щях да се справя. Поколебах се дали да не се кача върху страничния борд и да скоча оттам, но се досетих, че така ще убия набраната скорост, затова стъпих върху напречната пейка и оттам — хоп във водата. Шокът от студената вода ми донесе облекчение, сякаш за секунди охлади прегрелия ми мозък. Заплувах. Да плуваш с дрехи, се оказа по-трудно, отколкото бях очаквал. Пречеха на свободните движения. Мислех за вертикалните водни течения и имах чувството, че усещам как ме влекат надолу. Наложи се да си повтарям, че е есен, не пролет, докато порех водата с дълги, несръчни загребвания. Отгоре на всичко не разполагах с ориентир на сушата. Май все пак сбърках, като угасих фаровете. В училище ни бяха учили, че краката са по-силни от ръцете. Ритах ли, ритах.

После внезапно и без всякакво предупреждение се озовах в капан.

Потънах и нагълтах вода. Успях да изплувам на повърхността и започнах неистово да размахвам ръце и крака, за да се измъкна от хватката. Не беше подводно течение, беше… нещо друго. Отказваше да пусне ръката ми. Усещах ако не зъбите, то поне челюстите му около китката си. Пак потънах, но този път благоразумно си задържах устата затворена. Притиснах пръстите на едната си ръка плътно един до друг, за да я стесня максимално и рязко я дръпнах. Освободих се. Изплувах на повърхността и жадно запоглъщах въздух. И там, на метър от мен в тъмното, видях нещо светло да се носи по водата. Плувка от коркова тапа. Бях се оплел в рибарска мрежа.

Съумях да успокоя дишането си. Кола с включени дълги фарове мина горе по главния път и аз различих очертанията на Улсеновия хангар. Доплувах, както се казва, безаварийно до брега. Изпълзях на сушата и установих, че пред мен не е хангарът на Улсен, а на незнайния рибар, разпънал мрежата с корковите плувки. При това не бях влязъл навътре в езерото. Това само показваше колко много може да се отклони човек от поетия курс. С жвакащи обувки прекосих горичка и се върнах при колибата на Улсен.

Седях, спотаен зад дърво, когато Карл най-сетне пристигна с волвото.

— Вир-вода си! — възкликна той, сякаш това беше най-сензационното преживяване тази вечер.

— В сервиза имам сухи работни дрехи — опитах се да кажа, но зъбите ми тракаха като двутактовия двигател на източногермански вартбург 353. — Тръгвай.

След петнайсет минути бях сух и навлечен с два работни гащеризона един върху друг, но продължавах да треперя. Вкарах волвото в сервиза, затворих вратата. С Карл свалихме трупа от багажника, положихме го на пода и го обърнахме по гръб. Загледах се в него. Нещо липсваше, нещо, което присъстваше по време на риболовния излет. Усуканата коса? Ботушите от змийска кожа? Или друго? Не че толкова вярвам в душата, но докато беше жив, у Улсен имаше нещо специфично, нещо, което го правеше именно Улсен.

Изкарах волвото навън и го паркирах на видно място отпред. Предстоеше ни задача от чисто техническо, занаятчийско естество. За нейното изпълнение не се нуждаехме нито от късмет, нито от творческо вдъхновение, само от подходящи инструменти. А в автосервиза инструменти да искаш. Няма да се впускам в подробности кой инструмент за какво ни послужи, само ще кажа, че най-напред свалихме колана на Улсен, после изрязахме дрехите от тялото му, а накрая разчленихме самото тяло. Тоест, аз свърших тази работа, на Карл пак му прилоша. Прерових джобовете на Улсен и извадих всички метални предмети: монети, колана с катарамата, запалка. При първия удобен случай щях да ги запокитя в езерото. Нахвърлях частите от тялото и усуканата коса в греблото на трактора, който зиме чичо Бернард използваше за обществено и частно риене на сняг. След като приключих, донесох шест метални туби с киселинен препарат „Фриц“.

— Какво е това? — попита Карл.

— Използваме го за почистване на автомивката. Отстранява всичко: дизел, асфалт, разгражда дори варовик. Сто милилитра от препарата се разреждат с пет литра вода. В концентриран вид отстранява абсолютно всичко.

— Сигурен ли си?

— Чичо Бернард ми каза. Или, ако го цитирам дословно: „Попадне ли по пръстите ти, отпиши ги.“

Казах го уж за да разведря обстановката, но Карл не се усмихна дори само колкото да покаже, че оценява шегата ми. Сякаш всичко се бе случило по моя вина. Не продължих да разсъждавам в тази посока, защото знаех, тя щеше да ме отведе до заключението, че вината е именно моя и винаги е била.

— Така или иначе, неслучайно препаратът се съхранява в метални, а не в пластмасови туби.

Завързахме си по един парцал над носа и устата, развъртяхме капачките на тубите и една по една ги изпразнихме в греблото на трактора. Накрая сиво-бялата течност покри разчленения Сигмюн Улсен.

Зачакахме.

Не се случваше нищо.

— Дали да не угасим осветлението? — попита Карл иззад парцала. — Ако някой реши да се отбие да каже едно „здрасти“?

— Не вярвам — възразих. — А и нали ще видят, че отвън е моята кола, а не колата на чичо Бернард. А аз определено не съм…

— Да, да — прекъсна ме Карл.

Нямаше нужда да обяснявам. „А аз определено не съм човек, при когото хората се отбиват на сладка приказка.“

Изминаха още няколко минути. Опитвах се да стоя неподвижно, та гащеризонът да се трие минимално в деликатните ми части. Не знам точно какво съм си представял, че ще се случи в греблото, но така или иначе, то не се случи. Нима „Фриц“ нямаше да оправдае шумната си реклама?

— Дали не е по-добре да го погребем? — прокашля се Карл.

Поклатих глава.

— Наоколо се навъртат прекалено много кучета, язовци и лисици. Ще го изровят.

Не преувеличавах. На гробището лисиците бяха изкопали дупка право в семейния гроб на Бонакер.

— Ей, Рой?

— Да?

— Ако беше заварил Улсен още жив в Хюкен…

Очаквах да ми зададе този въпрос, а как само ми се щеше да ми го беше спестил.

— … какво щеше да направиш?

— Зависи — отвърнах и се опитах да устоя на изкушението да си почеша топките, защото съобразих, че долният гащеризон е на чичо Бернард.

— Каквото с Дог ли?

Замислих се.

— Ако Улсен беше оцелял, щяхме да имаме свидетел, че е било нещастен случай.

Карл кимна. Пристъпи на другия си крак.

— Вярно, аз ти казах, че Улсен падна сам, но това не е съвсем…

— Шшт.

Откъм греблото на трактора се разнесе тихо цвърчене като от яйца в нагорещен тиган. Надникнахме. В белезникавата пихтия вътре вече не личаха отделни телесни части. На повърхността се пукаха мехурчета.

— Уха — казах. — Фриц влезе в играта.

— И какво се случи после? — попита Шанън. — Цялото тяло ли се разложи?

— Да — потвърдих.

— Не цялото — уточни Карл. — Не и що се отнася до костите.

— И вие какво направихте?

Поех си дъх. Луната надничаше над планинския гребен и гледаше трима ни, седнали върху капака на кадилака край Козия завой. От югоизток подухваше топъл бриз, суховей, който, въобразявах си, идва чак от Тайланд и страните в онази част от света, където никога не бях стъпвал, а нямаше и да отида.

— Изчакахме до изгрев-слънце, закарахме трактора до автомивката и изпразнихме греблото. Върху решетката останаха кости и няколко парчета месо. Върнахме ги в греблото и наляхме още препарат. Паркирахме трактора зад сервиза и вдигнахме греблото до най-високото положение. — Илюстрирах думите си, опъвайки ръце над главата. — Така, че никой минувач да не може да надникне вътре. След два дни изпразних греблото в автомивката.

— А чичо Бернард? — попита Шанън. — Той не ви ли зададе въпроси?

Свих рамене.

— Чудеше се защо съм преместил трактора. Трима клиенти се обадиха да предупредят, че ще си оставят колите за ремонт, обясних, затова освободих място. Е, нито един от въпросните трима не се появи, но такива работи се случват. Чичо Бернард се озадачи повече как така не съм успял да поправя тойотата на Вилумсен.

— Освен това новината, че ленсманът се е удавил, потресе и чичо Бернард, и всичко живо в Ус — добави Карл. — Намериха лодката с ботушите вътре и започнаха да издирват трупа. Но това вече съм ти го разказвал.

— Не в подробности — възрази Шанън.

— Явно Рой има по-услужлива памет.

— И това ли е всичко? Та нали вие последни сте го видели жив. Не ви ли разпитаха?

— Разпитаха ни — кимнах. — Ленсманът от съседната община поговори с нас. Казахме истината: след злополуката с родителите ни Улсен редовно се беше интересувал как сме. Беше грижовен човек. Тоест, казах, че е грижовен човек, все едно предполагах, че още е жив, макар да беше ясно, че се е удавил. Свидетел, собственик на рибарска колиба в района, чул колата на Улсен да пристига след свечеряване. После лодката запърпорила и след това се чул плясък. Човекът се гмурнал пред хангара си, но не открил нищо.

— Не се ли озадачиха, че така и не намериха тялото?

Поклатих глава.

— Широко разпространено е убеждението, че телата на удавниците рано или късно се появяват. Изплуват на повърхността, водата ги изхвърля на сушата, някой ги намира. Но това всъщност е изключение. В общия случай труповете изчезват завинаги.

— Какво неизвестно за нас знае неговият син? — попита Шанън, седнала помежду ни. Обърна се първо към мен, после към Карл.

— Най-вероятно нищо — отговори той. — Няма никакви улики. Не е останало нищо, което да не е отмито от снега, от мраза или просто да е заличено от времето. Според мен Курт Улсен е като баща си. Този неразкрит случай, единствен в практиката му, не му дава мира. Баща му се беше вманиачил да разбере цялата истина за катастрофата с кадилака, а за Курт се е превърнало във фикс идея да разбере как и защо баща му е изчезнал безследно. И търси под вола теле. Ти какво ще кажеш, Рой?

— Може и така да е. Но не бях забелязал по-рано да си пъха носа в този случай. Защо чак сега?

— Навярно защото се прибрах — предположи Карл. — Последен аз съм видял баща му жив. Навремето с Курт бяхме съученици. За него винаги съм бил господин Никой от имението „Опгор“, но ето че в местния вестник писаха за успехите ми в Канада. И сега, видите ли, този господин Никой си е наумил да се превърне в спасител на селото. Накратко, аз съм едър дивеч, а той — ловец. Той обаче не разполага с боеприпаси, гони го само неопределено чувство, че има нещо гнило в цялата история как след разговор с мен баща му тръгва от „Опгор“ и изчезва. И сега моето прибиране пак разпалва подозренията му. Минали са години, отдалечил се е достатъчно от случилото се, вече разсъждава по-хладно. И гадае. Ако баща му не е попаднал в езерото, къде е тогава? В Хюкен, например.

— Може би — съгласих се. — Но Курт разполага с нещо. Има причина да е толкова амбициран да слезе в Хюкен. И ще го направи.

— Нали Ерик Нерел щеше да издаде препоръка да не се прави заради опасността от срутване? — попита Карл.

— Да, но когато повдигнах въпроса пред Улсен, той каза „ще видим“, и то доста самоуверено. Според мен е намерил начин да заобиколи препоръката. По-важното обаче е какво възнамерява да търси долу.

— Вероятно се надява трупът на баща му да се намира в надеждно скривалище. — Шанън седеше със затворени очи и лице, обърнато към луната, все едно събира тен. — Например, в багажника на катастрофиралия кадилак в Хюкен.

Погледнах профила ѝ. Лунната светлина придаваше на лицето ѝ неизразимо очарование. Невъзможно бе да откъснеш поглед от нея. Това ли бе сполетяло и Ерик Нерел? Затова ли я зяпаше непрекъснато по време на празненството? Не, дявол да го вземе. В лицето на Шанън Нерел просто е видял яко маце, което би забърсал с кеф, докато аз виждах… какво собствено виждах? Жена, която не можех да оприлича на нито една планинска птица. Шанън Алейн Опгор принадлежеше към семейството на пойните птици. И те като нея са дребни, бързо заучават песните на другите видове птици и ги имитират. Умеят да се приспособяват. Някои видове дори променят перушината и цвета на оперението си, за да се слеят с околната среда, когато зимата приближава. Шанън говореше в множествено число и включваше и себе си в нашите действия, и то съвсем естествено. Беше се нагодила към новото място и не даваше вид да се чувства ощетена, задето се отказва от нещо свое. Нарече ме брат, без дори да се поколебае или най-напред да претърколи пробно думата в устата си. Защото сега ние бяхме нейното семейство.

— Именно! — натърти Карл. — Беше се влюбил в тази дума по време на престоя си в Канада и сега тя присъстваше в активния му речник. — Щом Курт мисли по този начин, най-добре да нагласим нещата така, че той да слезе в Хюкен и да се увери с очите си колко греши. И всичко ще приключи. Нашият проект се нуждае от финансиране, а за целта е нужно цялото село да е зад нас. Не можем да допуснем името ни да се свързва с неопровергани подозрения.

— Може би — почесах се по бузата аз. Не ме сърбеше; просто понякога подобни поводи да се разсееш ти навяват мисли, които досега не са ти хрумвали. А аз имах точно такова чувство. Че тук нещо ми убягва. — Но ми се ще най-напред да разбера какво ще търси той долу.

— Да го попитаме, а? — предложи Карл.

Поклатих глава.

— Когато Курт Улсен и Ерик Нерел бяха тук, Курт излъга: искал да се спусне в Хюкен заради злополуката с кадилака. Не спомена смъртта на баща си. Курт Улсен определено не възнамерява да си разкрива картите.

Помълчахме. Капакът под нас изстина.

— А дали Ерик не е запознат с картите му? — предположи Шанън. — И да ни светне по въпроса.

Погледнахме я. Продължаваше да стои със затворени очи.

— И защо ще го прави? — попитах.

— Защото за него ще е по-добре, отколкото да не го направи.

— Така ли?

Тя се обърна към мен, отвори очи и се усмихна. Влажните ѝ зъби проблеснаха на лунната светлина. Аз, разбира се, не проумях какво точно има предвид тя, но ми стана ясно, че като баща ми и тя съблюдава природния закон, отреждащ първенство на семейството. Преди правилното и грешното. Преди остатъка от целокупното човечество. Най-важно от всичко е сплотеното семейство.

16

На следващия ден вятърът се беше обърнал.

Станах и слязох в кухнята. Застанала до печката на дърва, скръстила ръце, Шанън зъзнеше в един от старите ми вълнени пуловери, комично голям за нея. Навярно нейните артаджийски пуловери с високи яки се бяха свършили.

— Добро утро — поздрави тя. Устните ѝ бледнееха.

— Ранобудна си. — Посочих с брадичка листовете върху кухненската маса. — Как върви с чертежите?

— Средна хубост. — Шанън пристъпи две крачки напред и събра листовете, преди да успея да хвърля един поглед. — Но по-добре да върша все пак някаква, макар и посредствена работа, отколкото да лежа будна. — Прибра листовете в папка и пак застана до печката. — Кажи ми, това нормално ли е?

— Нормално?

— По това време на годината.

— Температурата ли? Нормално е.

— Но вчера…

— … също беше нормално. — Отидох до прозореца и погледнах нагоре към небето. — Тоест, нормално е времето да се мени бързо. Нали сме в планината.

Тя кимна. Навярно беше свикнала в нашия край да употребяват думата „планина“ почти като универсално обяснение. Забелязах, че кафеварката е наполовина върху котлона.

— Прясно и топло — каза тя.

Налях в една чаша, погледнах Шанън, но тя поклати глава.

— Мислих си за Ерик Нерел — подхвърли тя. — Жена му е бременна, нали?

— Да — кимнах и отпих от кафето. Вкусно. Тоест, не знам дали чисто обективно погледнато беше вкусно, но точно такова го обичам. Освен ако по случайност нямахме един и същи вкус за кафе, най-вероятно Шанън ме беше наблюдавала как го приготвям. — Но според мен в момента е излишно да се напрягаме да измъкнем нещо от него.

— Така ли?

— Май ще вали сняг.

— Сняг ли? — изуми се тя. — През септември?

— Ако ни провърви.

Шанън кимна бавно и не поиска разяснение. Интелигентно момиче. Паднеше ли сняг, щеше да затрудни значително намерението на Курт Улсен да слезе безопасно в Хюкен — дявол знае по каква причина — и евентуално да открие нещо.

— Но снегът се топи бързо — продължи Шанън. — Времето се мени много бързо… — тя ми се усмихна сънливо — … тук, в планината.

Позасмях се.

— В Торонто няма ли зима?

— Има. Но там живеехме в къща, където студът не се усеща, преди да излезеш.

— Нещата ще се оправят — уверих я. — Най-лошо е през такива дни като днешния, когато духа северен вятър и сковава сух мраз. Когато зимата дойде със сняг, времето омеква. Дори след като запалим печките, обикновено минават няколко дни, докато къщата се затопли.

— А дотогава? — Шанън трепереше. — Така ли ще мръзнем?

Усмихнах се и оставих чашата си върху кухненския плот.

— Ще ти помогна да се сгрееш — тръгнах към нея.

Погледите ни се срещнаха, тя трепна и още по-стегнато скръсти ръце пред малките си гърди. Руменина обагри бледите ѝ бузи с огнени езици. Наведох се пред нея и отворих вратичката на камината. Огънят наистина догаряше, защото бяха пъхнати или прекалено много, или прекалено големи цепеници. Вдигнах най-голямата, поставих я върху огнеупорната подложка пред камината. Разпалих пушещата главня с помощта на духалото. Върнах я в камината, затворих вратичката. Вътре забумтя буен огън.

Изправих се и в този момент в кухнята влезе Карл, още по долнище на пижама и с разрошена коса. Държеше телефона си и се усмихваше широко.

— Получих дневния ред на заседанието на Общинския съвет. Ние сме точка първа.

В бензиностанцията помолих Маркус да изложи леките лопати за сняг, стъргалките за лед и тубите с антифриз; бях ги поръчал още преди две седмици.

Прегледах местния вестник. На първа страница пишеше подробно за общинските избори догодина, но поне имаше препратка към инвеститорската среща в Ортюн. Материалът заемаше цяла страница с малко текст и две големи снимки: една на претъпканата зала и една на Карл. Позираше широко усмихнат, обхванал с ръка рамото на Ю Ос, излязъл доста изненадан, все едно е бил принуден да застане пред фотообектива. Дан Кране коментираше в статия новия спа хотел, но беше трудно да се прецени положително мнение ли изказва, или отрицателно. Тоест, между редовете прозираше дълбокото му желание да разпердушини проекта от критика. Например, цитираше свой неназован източник, който наричаше хотела „сПАНИК-хотел“: местните се били вкопчили в него с надеждата той да спаси селото. По мое предположение неназованият източник си беше самият Дан Кране. Той — следва да се отбележи — се намираше между чука и наковалнята. Изкажеше ли се твърде ласкаво за хотела, щяха да го упрекнат, че използва местния вестник, за да обслужва бизнес интересите на тъста си. Разкритикуваше ли проекта, рискуваше да го обвинят в желание да подлее вода на бившето гадже на съпругата си. В моите очи журналистиката в местните печатни издания е същинско въжеиграчество.

В девет до Козия завой заваля сняг.

В единайсет сняг валеше и в селото.

В дванайсет мениджърът по продажбите влезе в бензиностанцията.

— Както винаги те сварвам идеално подготвен — усмихна се той, след като обслужих клиент, който купи лопата за сняг.

— Живеем в Норвегия.

— Имаме предложение.

Очаквах да ме вербува за поредната търговска кампания. Не казвам нищо лошо за кампаниите, осем от десет дават резултат и хората в централата си разбират от работата. Понякога обаче подобни общонационални промоции на плажни чадъри, волейболни топки или екзотични испански колбаси в комплект с пепси макс, не отчитат регионалните особености. А е важно да съобразяваш търговските предложения с местните покупателни навици и потребности.

— Началството ще ти звънне с подробности — каза мениджърът.

— Ясно.

— Една от големите бензиностанции в Сьорлане нещо не върви. Има отлично местоположение, модерно оборудване. Управителят обаче така и не успя да я разработи. Не следи кампаниите на централата, не се отчита според изискванията, наел е слабо мотивиран персонал… изобщо, досещаш се за какво говоря. Трябва им началник, който да промени нещата. Решението кого да избере ръководството не е мое. Само те предупреждавам, защото ги посъветвах да се свържат с теб. — Той разпери ръце, сякаш за да изтъкне колко нищожна услуга ми е направил, а така всъщност ми даде да разбера, че очаква от мен дълбока признателност.

— Благодаря — кимнах.

Той се усмихна. Чакаше. Вероятно смяташе, че му дължа информация какви са намеренията ми.

— Дойде ми доста неочаквано — признах. — Нека чуя конкретното предложение и ще помисля малко.

— Малко ще помислиш? — разсмя се мениджърът. — Съветвам те да помислиш сериозно. Подобно предложение означава не само по-висока заплата, а и възможност да излезеш на голямата сцена, Рой.

Ако се опитваше да ме убеди да приема поста, та самият той да изглежда сив кардинал, беше сбъркал адреса, както се казва. Но все пак той нямаше откъде да знае, че само при мисълта да изляза на сцена, била тя голяма или малка, дланите ми се изпотяват.

— Непременно ще помисля. Май ще е добре да организираме кампания за чийзбургери, как ви се вижда?

В един дойде Юлие.

В бензиностанцията нямаше никого. Юлие се приближи и лепна целувка на бузата ми. Нарочно задържа меките си устни върху кожата ми. Не знаех с каква марка парфюм се беше напръскала, но определено беше прекалила.

— Какво става? — попитах, след като тя се отдръпна и ме погледна.

— Исках само да изпробвам новото си червило — избърса отпечатъка от бузата ми. — След смяната имам среща с Алекс.

— Алекс от Гранада? И проверяваш колко червило остава след целувката?

— По-скоро до каква степен червилото притъпява чувствителността на устните. Както вие, мъжете, разправяте за презервативите.

Замълчах. Не възнамерявах да се впускам в подобен разговор.

— По принцип Алекс е голям сладур — продължи Юлие, наклони глава и ме изгледа изпитателно. — Може да не се ограничим само с целувки.

— Късметлия — облякох си якето. — Ще се оправиш ли сама?

— Как така сама? — По лицето ѝ се изписа разочарование. — Няма ли да…

— Ще се върна, разбира се. Максимум след час. Става ли?

Разочарованието се стопи, но в челото ѝ се вряза бръчка.

— Магазините вече са затворени. Да нямаш любовна среща?

Усмихнах се.

— Ако изникне нещо, обади се.

Подкарах през селото и покрай брега на Бюдалското езеро. Снежинките се топяха още щом докоснат асфалта и нивите, но видях, че по склона започва да трупа. Погледнах си часовника. Вероятността безработен тенекеджия да е сам в дома си в един часа в делничен ден, би трябвало да е значителна. Прозинах се. Нощес спах лошо. Лежах буден и се ослушвах за звуци от спалнята им. Такива не се появиха, но това беше едва ли не по-лошо, защото ме подтикваше да слухтя още по-усилено и ме напрягаше.

Стигнах до дома на тенекеджията. Забелязах, че между бялата му къща и най-близкия съседен имот има двеста метра обработена земя.

Антон Му отвори вратата секунда след като позвъних. Явно беше чул и видял колата ми. Пухът върху главата му се развя на течението от вратата. Му ме изгледа въпросително.

— Може ли да вляза? — попитах.

Той се поколеба, но явно не си беше подготвил извинение да не ме приеме, защото въпреки нежеланието си отвори по-широко вратата и отстъпи встрани.

— Не се събувай — каза.

Седнахме един срещу друг край кухненската маса. На стената над нас висяха няколко рамкирани гоблена с избродирани разпятия и цитати от Библията. Погледнах пълната кана с кафе върху плота и Му забеляза.

— Кафе?

— Не, благодаря.

— Ако набираш желаещи да инвестират в хотела на брат ти, спести си усилията. В момента тук сме го закъсали откъм капитал — усмихна се глуповато Му.

— Става дума за дъщеря ти.

— Какво за нея?

Върху перваза на прозореца лежеше малък чук.

— Тя е на седемнайсет и учи в гимназията в Ортюн, нали?

— Да.

„Тенекеджия на 2017-а“ — прочетох написа върху чука.

— Искам да я преместиш в гимназията в Нотуден.

Му ме изгледа като гръмнат.

— И защо?

— Защото там обучението е по-престижно.

— Какво искаш да кажеш, Опгор?

— Предлагам ти какво да обясниш на Наталие, когато ѝ съобщиш, че ще я изпратиш да учи в Нотуден.

— В Нотуден? Дотам има два часа път с кола.

— Именно, де. И лесно се намират квартири за гимназисти.

Той запази каменно изражение, но ми се стори, че започна да му просветва.

— Много мило, че си загрижен за Наталие, Опгор, но гимназията в Ортюн е достатъчно добро училище. Пък и дъщеря ми учи там вече втора година. Нотуден е голям град, а в големите градове стават разни обезпокоителни неща.

Прокашлях се.

— Нотуден е най-добрият вариант за всички — настоях.

— За всички ли?

Поех си дъх.

— Вечер дъщеря ти ще си ляга, без да трепери ще влезе ли при нея баща ѝ, за да я насилва. А ти ще си лягаш, без да унижаваш дъщеря си, семейството си и себе си нощ подир нощ. А един ден дори може би ще позабравите цялата история и ще се преструвате, че никога не е била.

Антон Му се взираше в мен, а очите му щяха да изскочат от силно зачервеното му лице.

— Какви ги дрънкаш, Опгор? Да не си пиян?

— Говоря за срама — уточних. — За дългогодишния срам в семейството ти. Защото всички знаят, но предпочитат да се правят на слепи. Всички са наясно със своя дял във вината, но понеже всичко — според тях — вече е изгубено, позволявайки това безобразие да продължава, няма какво да губят. Дори обаче когато всичко е изгубено, остава едно нещо. Семейството.

— Ти си болен, човече! — Му повиши глас и въпреки това звучеше доста слабо. Изправи се. — Ще те помоля да си вървиш, Опгор.

Не помръднах.

— Нищо не ми пречи да вляза в спалнята на дъщеря ти, да сваля чаршафа от леглото ѝ и да го предам на ленсмана за проверка дали има петна от сперма и ако има, дали спермата е твоя. Няма да можеш да ме спреш. Впрочем, това едва ли ще помогне, защото дъщеря ти ще откаже да свидетелства срещу теб. Ще те защити. Винаги и независимо от обстоятелствата. Затова единственият начин насилието да спре е… — Млъкнах и улових погледа му. — Защото всички ние искаме то да спре, нали?

Той мълчеше; само стоеше надвесен над мен със студен, мъртвешки поглед.

— Ако Наталие не замине за Нотуден, единственият начин да сложа край на издевателствата е да те убия. Тя ще прекарва там и уикендите, а ти няма да ѝ ходиш на гости. Майка ѝ може, но ти — не. Нито веднъж. А когато Наталие се прибира за Коледа, ще каниш родителите си и родителите на съпругата ти да празнувате заедно и ще настояваш да отседнат у вас. — Пригладих с длан подгънатия край на пепитената покривка. — Въпроси?

В прозореца упорито се блъскаше муха.

— И как мислиш да ме убиеш?

— С побой до смърт. Подобаващо… подобаващо библейско ли ти се струва? — Премляснах. Mind games. Психоигрички.

— Ами да. Нали ти се носи славата на побойник.

— Разбрахме ли се, Му?

— Виждаш ли този стих от Библията, Опгор? — Му посочи гоблена и аз с леко затруднение прочетох заврънкулчестите букви. — Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая.14

Чух глухо бухване и изкрещях от болка, която протече по дясната ми ръка. Погледнах нагоре. Му държеше чука награда, вдигнат за втори удар. Едва си дръпнах лявата ръка и чукът се стовари върху масата. Дясната ме болеше адски и направо ми се зави свят, докато се изправях. Използвах обаче набраната инерция, за да забия на Му един ъпъркът с лявата си ръка. Уцелих го в брадичката, но заради масата помежду ни не успях да вложа достатъчно сила. Той замахна с чука към главата ми, аз се приведох и отстъпих встрани. Той се спусна към мен. Изскърцаха крака на маса, прекатуриха се столове. Направих подлъгващо движение, той се хвана и аз забих левия си юмрук в носа му. Той изрева, пак залюля чука. Може да е бил тенекеджия на 2017-а, но този път не улучи. Спуснах се към тялото му, докато все още беше разбалансиран, и с лявата си ръка му нанесох три бързи удара по десния бъбрек. Чух как се задъха от болка. Замахнах с крак и го изритах по коляното. Усетих как нещо поддава и отстъпва. Бях убеден, че съм го надвил. Той рухна на пода, завъртя се върху сивия линолеум и обхвана прасците ми с ръце. Опитах се да се задържа на крака, подпирайки дясната си ръка на готварската печка, но ми стана ясно, че чукът на Му явно е нанесъл тежка травма, защото политнах. Строполих се по гръб и само след миг той ме възседна, приклещи ръцете ми между коленете си и притисна дръжката на чука към гръкляна ми. Напразно се мъчех да си поема въздух. Започна да ми причернява. Той долепи глава до моята и просъска в ухото ми:

— За какъв се мислиш, та идваш в дома ми и заплашваш мен и близките ми? Ясен си ми като бял ден. Скапан безбожник от планината.

Засмя се тихо и ме налегна с цялата тежест на тялото си. Изби от дробовете ми и последната глътка въздух. Усетих как ме обзема сладостен шемет, както в мига, преди да заспиш на задната седалка, вплел тяло в топлото, спящо тяло на по-малкия си брат; през задното стъкло блещука звездното небе, а отпред родителите ти говорят тихо и се смеят. И ти се отпускаш, отпускаш и потъваш в себе си. Усетих дъх на кафе, дим и засъхнала слюнка.

— Кривокрак, неук педал — процеди Му.

„Ето, така говори и на дъщеря си“ — помислих си.

Напрегнах коремните си мускули, извих гръб на дъга и рязко тласнах глава напред. Ударих нещо, най-вероятно нос, но каквото и да беше, се оказа достатъчно натискът върху гърлото ми да отслабне за миг. Поех си въздух и наситих мускулите си с кислород. Измъкнах лявата си ръка изпод коляното му и го цапардосах здравата по ухото. Той изгуби равновесие, отхвърлих го от себе си и пак го ударих. После пак. И пак.

След като приключих, изпод Му, свит на кълбо на пода, потече ручейче кръв и стигна до седалката на един от прекатурените столове.

Надвесих се над него. Не знам чуваше ли ме, но за всеки случай прошепнах в окървавеното му ухо:

— Не съм кривокрак, нещастнико.

— Лошата новина е, че долната фаланга най-вероятно е счупена. Добрата е, че в кръвната ти проба не е открит алкохол — съобщи с характерното си „р“ Стенли Спин иззад бюрото.

— Счупена ли? — Огледах странно изкривения си и двойно удебелен среден пръст. На местата, където не беше разранена, кожата бе придобила плашещо морав оттенък като на болен от чума. — Сигурен ли си?

— Да, но все пак ще ти дам направление за рентгенова снимка в градската болница.

— И защо, щом си сигурен?

— Защото изглежда ще се наложи операция.

— А без операция?

— Със сигурност няма да можеш да си сгъваш пръста.

— А със?

— Най-вероятно няма да можеш да си сгъваш пръста.

Погледнах си пръста. Лоша работа. Но, то е ясно, щеше да е още по-кофти, ако не се бях преквалифицирал като бензинджия и бях продължил да работя като автомонтьор.

Благодарих на лекаря и станах.

— Чакай, още не сме приключили. — Стенли плъзна стола си на колелца към кушетката, застлана с хартиен чаршаф. — Седни тук. Пръстът е силно изкривен и ще се наложи репозиция.

— Това пък какво е?

— Наместване.

— Звучи болезнено.

— Ще ти сложа местна упойка.

— Пак ми звучи болезнено.

Стенли се усмихна накриво.

— По десетобалната скала? — Поисках да знам какво да очаквам.

— Осмица и малко отгоре.

И аз се усмихнах.

Стенли ми инжектира упойката и ме предупреди, че са нужни няколко минути, за да подейства. Не разговаряхме. Лекарят определено се чувстваше добре в настъпилото мълчание, за разлика от мен. Аз усещах как възцарилата се тишина се нагнетява до оглушителен рев и накрая не издържах, посочих слушалките върху бюрото му и попитах какво слуша.

— Аудиокниги. Всичко от Чък Паланюк. Гледал ли си „Боен клуб“?

— Не. Какво му е толкова доброто?

— Не съм казал, че филмът е добър — усмихна се Стенли. — Просто Паланюк разсъждава като мен. И го изразява много сполучливо. Готов ли си?

— Паланюк — повторих и протегнах ръка към лекаря. Той ме погледна в очите.

— Да сме наясно: не вярвам на обяснението как, видиш ли, си се подхлъзнал на снега и падайки, си си пресрещнал пръста.

— Твоя работа.

Усетих допира на топлата му ръка върху пръста си. Колко наивно от моя страна да си въобразя, че пръстът ми ще бъде напълно обезболен.

— Като стана дума за „Боен клуб“ — Стенли дръпна рязко, — имаш вид на човек, ходил точно на такава клубна среща.

Осем и отгоре определено не беше преувеличение.

На излизане от лекарския кабинет видях в чакалнята Мари Ос.

— Здрасти, Рой. — Тя се усмихна с надменната си усмивка, но забелязах как се изчерви.

Когато с Карл бяха гаджета, двамата започнаха редовно да назовават името на събеседника си — нововъведение на Карл. Беше прочел за проведен експеримент, според който хората се настройват положително към събеседника си на подсъзнателно ниво, ако, обръщайки се към тях, той използва името им. Ако ме бяха включили във въпросната анкета, резултатът щеше да е по-различен.

— Здрасти — отговорих, като прикрих контузената ръка зад гърба си. — Снегът подрани.

Ето така се поздравяваме ние, земляците в Ус.

Качих се в колата. Чудех се как да завъртя ключа, без да закача бинтования си пръст — болеше ме ужасно. За миг се запитах защо Мари се изчерви в лекарската чакалня. Да не би да е болна от нещо, от което се срамува? Или се срамува, че въобще е болна? Защото Мари не беше от притеснителните. Когато с Карл бяха гаджета и се случеше да я срещна неочаквано, аз се изчервявах, не тя. Момент, няколко пъти все пак съм я виждал поруменяла от срам. Веднъж, на рождения ѝ ден, Карл ѝ подари колие. Не беше кой знае колко пищно, но Мари знаеше за неизменно празните джобове на Карл и го притисна да признае, че е задигнал двеста крони от чекмеджето на чичо Бернард. Аз, естествено, бях в течение. Няколко дни по-късно чичо Бернард направи комплимент на Мари за хубавото колие и аз видях как тя се изчерви като домат. Още малко и щеше да се спука някой кръвоносен съд, така изглеждаше. Навярно за Мари, както и за мен, някои случки — дребна кражба, нищо и никакво отхвърляне — си остават завинаги дълбоко загнездени в нас. Капсулират се подобно на заседнал в тялото куршум, но в студените дни предизвиква болка, а понякога се размърдва нощем. И на сто години да станеш, пак ще усещаш как при неловкия спомен по бузите ти избива руменина.

В бензиностанцията Юлие започна да ме окайва. Доктор Спин трябвало да ми даде по-силно обезболяващо. Тя само си измислила срещата с Алекс, нямала уговорка с никакво момче и не се била целувала с никого. Надавах половин ухо на дърдоренето ѝ. Ръката ме болеше и най-разумно бе да се прибера вкъщи. Но там ме чакаше още болка.

Докато оглеждаше бинтования ми пръст с разтревожена физиономия на познавачка, Юлие се наклони към мен. Усетих меките ѝ гърди до ръката си. Сладък дъх на дъвка ме лъхна в лицето. Устните се намираха толкова близо до ухото ми, че чувах жвакане като на крава в блато.

— Ти не започна ли да ревнуваш? — прошепна тя с цялата невинност, на която е способна една седемнайсетгодишна девойка.

— Да започна? Ревнувам от петгодишен.

Тя се засмя. Кимнах с престорена усмивка. Но всъщност не беше шега.

17

Ревността ми се появи с раждането на Карл. А вероятно е съществувала още преди това, още докато гледах с каква любов мама гали наедрелия си корем. Още когато ми съобщи, че ще си имам братче. Така или иначе, по мои спомени се сблъсках с ревността на пет години. Тогава за пръв път някой назова с дума това мъчително, пробождащо чувство.

— Не ревнувай от братчето си.

Май го каза мама, докато Карл седеше в скута ѝ. И беше прекарал там доста време. След години мама обясняваше, че Карл получавал повече любов, защото се нуждаел от повече любов. Възможно е да е вярно. Тя обаче премълча друга истина: да обичаш Карл, беше по-лесно, отколкото да обичаш мен.

А аз го обичах повече от всички.

Ревнувах и когато околните дружно засвидетелстваха на Карл безусловна обич, и когато Карл показваше любовта си към други. Например, към Дог.

Ревнувах Карл от едно момче, дошло в близка вила за през лятото с родителите си. Беше красив като Карл и двамата станаха неразделни, докато аз броях дните до края на лятото.

Ревнувах Карл от Мари.

През първите месеци на тяхната връзка си фантазирах как я сполетяват всевъзможни нещастия. А аз утешавам Карл. Не знам точно в кой момент ревността прерасна във влюбване. И дали изобщо е станало точно така, или двете чувства са съществували паралелно в мен и накрая влюбването е надвило всичко останало. Приличаше на болест. Не можех нито да се храня, нито да спя, нито да проведа най-обикновен разговор или да си напиша домашното.

Радвах се и същевременно примирах от ужас, когато предстоеше Мари да дойде вкъщи при Карл. Изчервявах се, когато ме прегърнеше или ме заговореше, или ме погледнеше неочаквано. И, естествено, умирах от срам, задето изпитвам такива чувства към нея, задето не съм в състояние да се откажа напълно, а се задоволявам с трошиците, например да седя в една стая с двамата влюбени и да се опитвам да си намеря оправдание за присъствието си, нескопосано преструвайки се на забавен или интересен. Накрая намерих коя роля ми приляга най-много — на мълчаливия слушател: смее се на шегите на Карл или кима бавно в отговор на умна мисъл, която Мари е прочела или чула от баща си, общинския управител. Карах ги с колата на купони, където Карл се натряскваше, а Мари се опитваше поне до известна степен да озаптява пиянските му изцепки. На въпросите ѝ не ми ли е скучно винаги да съм трезвен, отговарях, че не ми пречи; предпочитам да шофирам, отколкото да пия алкохол, пък и на Карл понякога са му нужни две „детегледачки“, нали? В такива моменти Мари се усмихваше и не ме питаше нищо повече. Според мен се досещаше. Според мен всички се досещаха. Всички, освен Карл.

— Много ясно, че Рой идва с нас! — засмиваше се той, когато се заговореше за поход със ски, за парти уикенд в града или за езда в имението на Ос.

Не привеждаше никакви аргументи защо настоява да ги придружавам навсякъде. Веселото му открито лице беше достатъчен довод. То казваше, че светът е хубаво място, населено само с добри хора, и не им остава нищо друго, освен да се радват, задето са заедно.

Аз, разбира се, не направих никакъв опит да се сближа с Мари. Не бях чак толкова глупав, та да не си давам сметка, че в мое лице Мари вижда само нацупен, но самопожертвователен по-голям брат, винаги на техните услуги.

Една съботна вечер — бяхме в културния дом — Грете дойде и ме осведоми, че Мари била влюбена в мен. Карл си беше останал вкъщи, повален от грипа, който аз изкарах предната седмица. Та тази вечер, освободен от шофьорски задължения, си бях пийнал малко от домашния алкохол на Ерик Нерел. Грете също беше на градус и в очите ѝ играеше лукаво пламъче. Целта ѝ ми беше ясна: да напакости, да предизвика скандал, да заплете интрига. Познавах я и бях забелязал как изпива Карл с очи. И въпреки това думите ѝ ми въздействаха както гръмките уверения на пастор Арман, че съществува спасение и отвъден живот. Когато някой ти каже нещо очевидно невероятно, но ти горещо си се надявал да го чуеш, част от теб — онази, слабата — избира да повярва.

Тогава, спомням си, погледнах Мари. Застанала до входната врата, разговаряше с момче. Не беше от селото. Тукашните младежи се страхуваха да свалят Мари. Не защото тя ходеше с Карл, а защото знаеха, че ги превъзхожда по ум, гледа ги отвисоко и ако им отреже квитанцията, ще се разчуе из цял Ус, защото всички в Ортюн следяха с половин око какво прави щерката на общинския управител.

За мен обаче, брата на Карл, беше напълно безопасно да се приближа до Мари. За мен и за нея.

— Привет, Рой — усмихна се тя. — Това е Ото. Следва политология в Осло и ме навива и аз да запиша същото.

Надигнал бутилка бира, Ото гледаше в друга посока. Очевидно не желаеше да ме приобщава към техния разговор и искаше да се разкарам час по-скоро. Едва се сдържах да не фрасна дъното на вдигнатата му бутилка. Съсредоточих се върху Мари. Навлажних устни:

— Един танц?

Тя ме изгледа изненадана и развеселена.

— Но ти не танцуваш, Рой.

— Мога да се науча — свих рамене.

Явно бях по-пиян, отколкото си бях мислил.

Мари се разсмя силно и поклати глава.

— Но аз не ставам за учителка. Самата аз имам нужда от инструктор по танци.

— Аз мога да помогна — отзова се Ото. — Освен бъдещ политолог съм и треньор по суинг.

— Чудесно!

Мари се обърна и го погледна. Дари го с една от онези свои сияйни усмивки, които „включваше“ неочаквано: караха те да се чувстваш като единствения друг човек на света.

— Ако, разбира се, не се притесняваш, че ще ти се смеят, де.

Ото се усмихна.

— О, едва ли ще изглежда толкова смешно. — Той остави бутилката на стълбите.

Съжалих, задето преди малко пропуснах възможността да му я навра в устата.

— На това му викам аз смелчага. — Мари сложи длан на рамото му. — Нали нямаш нищо против, Рой?

— Не, естествено — уверих я и се огледах за стена, където да си блъсна главата.

— Значи, двама смелчаци. — Мари сложи другата си ръка върху моето рамо. — Ученик и учител. Нямам търпение да ви видя заедно на дансинга.

И се отдалечи. След няколко секунди осъзнах какво се е случило. Ото и аз се измерихме с поглед.

— Да се бием ли предпочиташ? — попитах.

— Много ясно. — Той завъртя очи към тавана, взе бутилката и излезе.

Е, хубаво де. И без това бях прекалено пиян. Главоболието и съжалението на следващата сутрин обаче бяха много по-тежки от всеки побой, който би ми нанесъл Ото.

Докато разправях на Карл какво се е случило, пропускайки коварното подмятане на Грете, той се скъса да се смее и да кашля.

— Велик си, братле! Готов си дори да танцуваш, само и само да не допускаш свалячи до гаджето на брат си.

— Да танцувам само с Мари, не с Ото — засмях се.

— Няма значение. Дай да те целуна!

Отблъснах го леко.

— И да прекарам грипа повторно — не, мерси!

Не страдах от особено силни угризения, че не споделям с Карл какво изпитвам към Мари. Всъщност, силно ме озадачаваше как така сам не се досеща. Можех да му кажа. И той щеше да разбере. Или поне да каже, че ме разбира. Да наклони глава настрани, да ме изгледа замислено и да ме успокои, че такива неща се случват, но минават и заминават. И аз застъпвах същото мнение. Ето защо предпочетох да си мълча. И да чакам увлечението ми да отшуми. Не поканих повече Мари на танц — нито метафорично, нито буквално.

Мари обаче ме покани.

Случи се няколко месеца, след като Грете осветли Мари, че е правила секс с Карл, и Мари скъса с него. Та по това време Карл вече беше заминал да учи в Минесота и аз живеех сам в „Опгор“. Един ден на вратата се почука. Отворих и кого да видя? Мари. Прегърна ме, притискайки гърди в моите, и ме задържа плътно до себе си. Попита ме искам ли да го направим. Прошепна точно тези думи в ухото ми:

— Искаш ли да го направим… — и добави: — Рой?

Едва ли защото според проведените експерименти употребата на името прави събеседника ти по-благоразположен, а по-скоро за да подчертае, че говори тъкмо на мен, на Рой.

— Искаш, знам — каза тя, доловила колебанието ми. — През цялото време съм го знаела, Рой.

— Не. Грешиш.

— Не лъжи. — Тя плъзна ръка между телата ни.

Откъснах се от нея. Естествено, проумявах каква е причината да е тук. Да, тя заряза Карл, а не обратното, но от двама им тя беше по-потърпевшата. Дори изобщо да не е искала да къса с него, не е имала избор. Мари Ос, дъщерята на общинския управител, не е могла да преглътне изневярата на селския син, не и при положение че Грете се беше погрижила половината село да разбере. На Мари обаче не ѝ стигаше да бие шута на Карл. Тя държеше да му го върне тъпкано. Идваше при мен чак сега, два месеца след раздялата им, защото явно беше взела решението след дълги колебания. Казано накратко: легнех ли си с нея, аз не се възползвах от уязвена жена след болезнена раздяла. Мари щеше да се възползва от брат, току-що напуснат от най-любимия си човек на света.

— Хайде. — Тя се изправи. — Позволи ми да ти доставя удоволствие.

— Това не си ти, Мари — поклатих глава.

Тя се закова насред дневната и впери в мен невярващи очи.

— Значи, вярно е?

— Кое?

— Което разправят хората.

— Нямам представа какво разправят.

— Че не се вълнуваш от момичета. Че в ума ти са само… — млъкна. Придаде си вид, все едно не намира точните думи. Отлично знаех, че Мари Ос никога не е страдала от липса на красноречие — … коли и птици.

— Исках да кажа, че проблемът не си ти, Мари. А Карл. Просто не е редно.

— Не е редно, прав си.

И сега го видях — прословутото презрение, с което хората от селото смятаха, че ги гледа Мари Ос. Но имаше и друго, сякаш тя знаеше нещо, което не е трябвало да стига до нейните уши. Да не би Карл да ѝ беше намекнал нещо?

— Намери си друг начин да отмъстиш. Посъветвай се с Грете. Тя разполага с добри идеи в тази област.

Тогава Мари се изчерви. И наистина не намери какво да каже. Изхвърча навън с маршова стъпка, а когато подкара надолу към Козия завой, изпод гумите на колата ѝ хвърчеше чакъл. След няколко дни я срещнах в селото. Тя отново се изчерви и се престори, че не ме е видяла. Повтори се няколко пъти. В малко селце като нашето хората неминуемо се засичат все някъде. Мина време. Мари отиде в Осло да следва политология и когато се върна, пак разговаряхме почти както преди. Почти. Защото помежду ни се бе настанило отчуждение. Бях разбрал, че в тялото ѝ е заседнал капсулиран куршум: не огорчението, задето я отблъснах, а унижението, задето я бях видял разголена. Разголена и грозна.

Колкото до капсулираните куршуми в моето тяло, все още нося в себе си куршум с името на Мари, но той вече не се движи. Бях изчакал това влюбване да премине. И, странно, разлюбих Мари непосредствено след като тя и Карл се разделиха.

18

Два дни след посещението при тенекеджията Му ми се обадиха от централния офис и ми предложиха да поема бензиностанцията на юг в Сьорлане. Отказах и те се разочароваха. Помолиха ме да им назова причината. Бензиностанцията, която управлявам в момента, казах, е изправена пред сериозни предизвикателства заради предстоящото преустройство на главния път и съм амбициран да се преборя с тях. Останаха впечатлени от отговора ми и изразиха съжаление. Наистина виждали в мое лице най-подходящия човек за Сьорлане.

По-късно през деня в бензиностанцията се отби Курт Улсен. Застана разкрачен пред щанда, приглади с два пръста мустака си ала Денис Хопър във „Волния ездач“ и изчака клиентът преди него да излезе.

— Антон Му подаде оплакване срещу теб за нанасяне на тежка телесна повреда.

— Интересен словесен подбор.

— Сигурно. Каза ми в какво си го обвинил и аз поговорих с Наталие. Кълне се, че баща ѝ не я е докосвал.

— А ти какво очакваше да ти отговори? „Ами, щом ме питаш, истина е, татко ме чука.“

— Ако е изнасилване, според мен тя…

— По дяволите, Улсен, никога не съм казвал, че е изнасилване. Не и в класическия смисъл. Но пак си е изнасилване. Нали разбираш?

— Не.

— Навярно тя се упреква, защото не се е съпротивлявала достатъчно и не е проумяла по-рано колко извратено е това, макар да е била още дете, когато посегателствата са започнали.

— По-полека, няма как да знаеш дали…

— Изслушай ме! Всяко дете смята всичко, което правят родителите му, за правилно, нали? Да, но тя си спомня, че баща ѝ я е предупредил да пази „тяхната“ тайна. Значи, все пак, макар и малка, е разбирала, че става нещо нередно. И понеже е съучастница в прикриване на извращението — лоялността към семейството е по-важна от предаността към Бога и към ленсмана — момичето приема своята част от вината. И когато навършва шестнайсет, започва да си внушава, че го е правила доброволно, за да облекчи тежестта на това огромно бреме.

Улсен си поглади мустака.

— Като те слушам, още малко и ще си помисля, че си учил психология и си живял в дома на Му.

Въздържах се от коментар.

Улсен въздъхна.

— Не мога да принудя шестнайсетгодишно момиче да свидетелства против баща си — сигурно ти е ясно. Тя е достатъчно голяма да носи отговорност за показанията си.

— Значи, че предпочиташ да си затвориш очите, защото е възможно кръвосмешението да е доброволно и защото момичето вече е над минималната възраст, определена в закона, за съгласие за полово сношение. Това ли ми казваш?

— Не! — Курт Улсен се огледа, за да се увери, че все още сме сами, и понижи глас. — Кръвосмешение по низходяща линия подлежи на наказателно преследване независимо от възрастта на родствениците. Дори дъщерята да беше на трийсет и сношението да беше сто процента доброволно, Му пак щяха да го грозят шест години затвор. Но как да събера доказателства за каквото и да било, щом и двамата отказват да говорят? Арестувам ли бащата, има опасност да избухне скандал и да бъде съсипан животът на всички замесени. Ще прахосаме огромен ресурс, а в крайна сметка има вероятност да не се стигне до присъда. Само името на Ус ще бъде очернено в столичната преса.

„Забравяш, че това ще лепне петно и върху твоята репутация, Улсен“ — помислих си, докато го гледах. И изражението, и гласът на ленсмана издаваха непресторено отчаяние.

— Как се постъпва в такъв случай? — въздъхна той и разпери безпомощно ръце.

— Поемаш грижата момичето да бъде отделено от бащата. Например, да се премести в Нотуден.

Той отмести поглед от моя и се втренчи във вестникарския статив, сякаш беше забелязал нещо интересно. Кимна бавно.

— При всички случаи съм длъжен да ти поискам обяснение за обвинението в телесна повреда. Законът предвижда четири години.

— Четири години?

— Челюстта му е счупена на две места и има опасност от трайно увреждане на слуха на едното ухо.

— Е, поне ще чува с другото. Прошепни му в здравото, че ако оттегли жалбата, няма да оглася какво е причинил на дъщеря си. И ти, и аз, и той сме абсолютно наясно каква е единствената причина да подаде жалбата: в противен случай щеше да се създаде впечатлението, че обвиненията ми са основателни.

— Разбирам логиката ти, Рой, но в качеството ми на ленсман е недопустимо да подмина такъв тежък побой без внимание.

Свих рамене.

— Беше самоотбрана. Налетя ми с чук, без изобщо да съм го докоснал.

Улсен се разсмя сухо. Смехът не стигна до очите му.

— И как ще ме накараш да ти повярвам, че религиозен човек, опазил се досега да не се забърка в неприятности, решава да нападне Рой Калвин Опгор, известен открай време като най-върлия побойник в селото?

— Използвай си ума и очите. — Опрях длани върху тезгяха.

— И? — Той се взираше в ръцете ми.

— Аз съм десняк. Всички, с които съм се бил, ще ти потвърдят, че удрям с дясната ръка. Защо тогава по кокалчетата на лявата ми ръка не е останала неожулена кожа, а дясната ми ръка е напълно невредима, като изключим средния пръст? Обясни на Му как ще изглежда цялата история и по отношение на дъщеря му, и по отношение на обвинението в телесна повреда, когато се разбере, че той ме е нападнал пръв.

Улсен усилено гладеше мустака си. Кимна.

— Ще поговоря с него.

— Благодаря.

Той вдигна глава и впери очи в мен. В погледа му пламтеше гняв. Сякаш възприе последната ми реплика като подигравка. Та той не правеше това заради мен, а заради себе си. Е, донякъде вероятно заради Наталие и заради селото, но в никакъв случай и заради мен.

— Снегът няма да се задържи — подхвърли той.

— Така ли? — попитах нехайно.

— Следващата седмица обещават затопляне.

Заседанието на Общинския съвет бе насрочено за пет. Преди Карл да тръгне, аз, той и Шанън хапнахме планинска пъстърва с картофи, салата с краставици и заквасена сметана. Поднесох вечерята в трапезарията.

— Много вкусно готвиш — похвали ме Шанън, докато разтребваше масата.

— Благодаря, но всъщност рецептата е съвсем лесна.

Заслушах се в шума от двигателя на отдалечаващия се кадилак.

Седнахме в дневната. Налях кафе и на двама ни.

— Хотелът е точка първа от дневния ред. — Погледнах часовника. — Съвсем скоро Карл ще влезе в действие. Ще стискаме палци, дано да им разкаже играта.

— Да им разкаже играта ли? Какво означава?

— Да им скрие топката.

— Аха. Искам вино.

Шанън отиде в кухнята и се върна с две чаши и бутилка пенливо вино, която Карл бе оставил да се изстуди.

— Я ми кажи, ти какво искаш от живота?

— Какво искам от живота ли? — Гледах я как отваря бутилката. — Искам да имам собствена бензиностанция. И… май това е всичко.

— Жена, деца?

— Ако дойде — дойде.

— Защо никога не си имал приятелка?

Свих рамене.

— Явно не се котирам сред жените.

— Какво имаш предвид? Че не си достатъчно привлекателен ли?

— Да. Е, сигурно малко преувеличавам.

— Не е вярно, Рой. От мен да го знаеш. Не го казвам от съжаление, а защото е факт.

— Факт? — Поех чашата с вино от ръката ѝ. — Тези неща не са ли субективни?

— Донякъде — да. Дали един мъж е привлекателен, зависи с какви очи го гледа жената, докато женската привлекателност е пряко зависима от външния вид.

— И според теб това несправедливо ли е?

— Да. В този смисъл мъжете са малко по-облагодетелствани, защото се придава по-малко значение на външния им вид. Затова пък толкова по-съществена роля за тяхната привлекателност играе социалният им статус. Щом жените се оплакват от обществените очаквания да бъдат красиви, мъжете, от своя страна, имат правото да се оплакват от обществените очаквания за техния висок статус.

— А който не притежава нито физическа красота, нито висок социален статус?

Шанън си изу обувките и сви крака върху стола. Отпи от виното. Излъчваше доволство.

— Точно както и красотата, статусът се измерва с различни мерни единици и по различни скали. Мизерстващ, но гениален художник може да има цял харем. Жените харесват изобретателни мъже, мъже, открояващи се сред тълпата. Ако мъжът не е нито красив, нито с висок статус, му се налага да компенсира с чар, силен характер, чувство за хумор или други достойнства.

— И аз трупам най-много точки именно в последната категория, това ли искаш да кажеш?

— Да — отвърна простичко тя. — Наздраве.

— Наздраве и огромно благодарско. — Вдигнах чашата.

Мехурчетата съскаха и ми шептяха, но аз не чувах какво.

— Пак заповядай — усмихна се тя.

— При мъже от рода на Карл нещата са по-лесно обясними — заключих и установи, че почти съм пресушил чашата. — С какво те спечели той? С външен вид, със статус или с чар?

— С неувереност. И с добро сърце. Това е красотата на Карл.

Вдигнах дясната си ръка и понечих да ѝ се заканя с показалец, но понеже не можех да сгъвам контузения си пръст, прибягнах до лявата.

— А, не. Не върви да ми пробутваш подобна дарвинистка теория за избора на брачен партньор във възпроизводството и същевременно да се обявяваш за изключение от нея. Неувереност и доброта? Не се приема.

Шанън се усмихна и пак напълни чашите.

— Ти, разбира се, си прав. Но такова беше усещането ми. Моят рационален животински мозък навярно е търсел подходящ кандидат за баща на моето потомство, но емоционалната ми човешка природа видя и се влюби именно в неговата крехка мъжка красота.

Поклатих глава.

— Външност, статус или компенсиращи качества?

— Да видим… — Шанън вдигна чаша срещу светнатата лампа. — Външността.

Кимнах. Млъкнах. Пред вътрешния ми взор изникнаха Карл и Грете в гората. Чувах яростното търкане на шушляковото яке, преди да се разпори. В ушите ми звучеше и друго. Жвакане. Като крава, газеща из блато. Меки гърди. Юлие. Прогоних тази мисъл.

— Красотата, разбира се, не е нещо абсолютно — подхвана Шанън. — Зависи от индивидуалното разбиране на всеки от нас. Красотата винаги се намира в контекст, обвързана е с предишен житейски опит, с всичко, което сме осъзнали, научили и съпоставили. Всички хора, независимо къде живеят, имат склонността да смятат, че техният национален химн е най-хубавият на света, че тяхната майка готви най-вкусно, че най-красивото момиче в селото е най-красивото на земята. И така нататък. Когато за пръв път чуеш нова, непозната музика, тя не ти харесва. Тоест, ако наистина е непозната. Хората твърдят, че харесват или дори обожават напълно нова за тях музика само защото им допада идеята за екзотичното, за вълнуващото, и тази идея им вдъхва усещането, че притежават чувствителност и космическо разбиране за нещата, тоест превъзхождат по емоционална сензитивност себеподобните си. А всъщност те харесват подсъзнателно разпознатото в уж напълно непознатото. И постепенно новото се превръща в част от тяхното познание, а внушените от средата идеологически концепции за красивото формират трайни естетически нагласи. В началото на деветнайсети век американското кино започва да възпитава хората по целия свят да виждат красотата в белоликите филмови звезди. По-нататък — в чернокожите. През последните петдесет години азиатските филми се опитват да култивират у зрителя вкус към азиатските кинозвезди. И тук важи същият принцип, както при музиката. Красотата на тези азиатски актьори трябва да съдържа нещо разпознаваемо за зрителската аудитория, тоест азиатските актьори не бива да са с прекалено изразени азиатски черти, а да приличат на утвърден в хорското съзнание идеал за красота, идеал, който все още е белолик. От тази гледна точка е неправилно да се говори за „естетически сетива“. Раждаме се със зрение и слух, но колкото до естетиката, всички започваме като „ненаписан лист“. Ние…

Шанън млъкна рязко. Усмихна се бегло и поднесе винената чаша към устните си, сякаш усетила, че изнася лекция пред вероятно незаинтересована публика.

Известно време помълчахме. Прокашлях се.

— Някъде четох, че всички хора, дори най-изолираните племена, харесват симетрични човешки лица. Това не подкрепя ли схващането за красотата като вроден усет?

Шанън ме погледна. По лицето ѝ се плъзна усмивка и тя се наведе напред.

— Може би. От друга страна, критериите за симетрия са съвършено прости и строги и въобще не е чудно защо хората по цял свят се ръководят от тях в преценката си. Както вярата в по-висши сили е много примамливо успокоение и именно затова също е универсална, без обаче да е вродена.

— А ако кажа, че според мен си красива? — Думите сами се изплъзнаха от устата ми.

Най-напред тя се смая. После посочи увисналия си клепач и заговори, но в топлия ѝ дълбок тембър звънна метална нотка:

— Значи, или лъжеш, или не си усвоил най-елементарните принципи на естетиката.

Осъзнах, че съм прекрачил граница.

— Съществуват принципи, така ли? — попитах, за да се върна от благоприличната страна на разделителната линия.

Тя ме погледна изпитателно, сякаш за да реши дали да ме остави да се измъкна безнаказано.

— Симетрия — заключи тя. — Златно сечение. Имитация на природни форми. Допълнителни цветове. Хармониращи тонове.

Кимнах, облекчен, задето разговорът пак се върна в нормалното русло. Знаех обаче, че дълго ще се самобичувам заради този гаф.

— Или функционалните форми в архитектурата — продължи Шанън. — Всъщност те заимстват естествени форми от природата. Шестоъгълните килийки на пчелната пита. Бобровите диги, които регулират водното ниво. Мрежата от тунели на лисицата. Гнездото хралупа на кълвача, което приютява и други птици. Нито едно от изброените не е конструирано със замисъл да е красиво и въпреки това е. Къща, удобна за живеене, е красива. Общо взето е съвсем простичко.

— А бензиностанция?

— Също може да е красива, стига да служи на похвална цел.

— А бесилка…?

Шанън се усмихна.

— … също може да е красива, стига смъртната присъда да е необходима.

— За да смяташ една бесилка за красива, не е ли нужно да ненавиждаш осъдения на смърт?

Шанън примлясна, сякаш претъркаляше думите ми в устата си.

— Не. Според мен е достатъчно да разглеждаш смъртната присъда като необходима.

— Кадилакът обаче е красив — отбелязах и налях още вино в чашите. — Въпреки че по форма не може да се мери с функционалността на съвременните автомобили.

— Формата на кадилака е заимствана от естествените форми в природата. Наподобява летящ орел, зъби се като хиена, пори водата като акула, формата му е аеродинамична, сякаш има място за ракетен двигател, годен да ни изстреля в Космоса.

— Но формата не се припокрива с функционалността и ние го знаем. И въпреки това смятаме кадилака за красив.

— Е… Дори атеист може да смята църквите за красиви. Но най-вероятно църквите са още по-красиви в очите на вярващите, защото предизвикват асоциации с безсмъртие, както женско тяло въздейства на мъж, жадуващ да предаде гените си. На подсъзнателно ниво желанието на мъжа да обладае определена жена ще намалее, ако той знае, че утробата ѝ е безплодна.

— Така ли мислиш?

— Може да проверим опитно.

— Как?

Тя се усмихна леко.

— Страдам от ендометриоза.

— Какво е това?

— Маточната лигавица се разраства извън маточната кухина и това силно намалява шансовете да родя дете. Липсващото съдържание помрачава външната красота.

— Не съм съгласен — погледнах я.

Тя се усмихна.

— Така отговаря твоето повърхностно, съзнателно аз. Дай време на несъзнателното да асимилира информацията.

Снежнобелите ѝ бузи бяха поруменели. Най-вероятно заради виното. Понечих да кажа нещо, но тя ме прекъсна със смях:

— Освен това ти си ми девер, следователно не си подходящ за опитно зайче.

Кимнах. Станах и отидох до сидиплейъра. Пуснах „Naturally“ на Джей Джей Кейл.

С Шанън изслушахме мълчаливо целия албум. После тя ме помоли да го пусна отначало.

Докато звучеше „Don’t Go To Strangers“, вратата се отвори. На прага застана Карл със сериозна, примирена физиономия. Посочи с брадичка бутилката с пенливо вино.

— Защо сте я отворили? — попита унило той.

— Защото бяхме сигурни, че ще убедиш Общинския съвет в нуждата от нашия хотел. — Шанън вдигна чашата. — И ще ти разрешат да построиш колкото вили искаш. Просто празнуваме предварително.

— Като ме гледаш, смяташ ли, че съм получил разрешението? — навъси се Карл.

— Като те гледам, виждам едно адски бездарно актьорско изпълнение. — Шанън отпи от виното. — Донеси си чаша, скъпи.

Маската на Карл се пропука, той се разсмя високо и тръгна към нас с разперени ръце.

— Прието само с един глас против. Направо полудяха от възторг!

Докато допиваше виното и разказваше за срещата, ръкомахайки разпалено, около Карл витаеше ореол от въодушевление.

— Буквално поглъщаха всяка моя дума. Знаете ли какво каза един? „Девизът в нашата социалистическа партия е, че всичко може да се направи по-добре. Днес обаче нищо не можеше да се направи по-добре.“ Приеха без никакви възражения промените в регулационните планове. Е, вече ще си имаме и вили — посочи към прозореца. — След заседанието Вилумсен дойде при мен — слушал ме от публиката. Поздрави ме, задето не просто съм забогатял, а съм превърнал земите на нашите съселяни едва ли не в нефтени находища. Направо съжалявал, че не притежава повече земя. Предложи ми три милиона за нашата.

— И ти какво му отговори? — попитах.

— Предлагана сума, два пъти по-голяма от вчерашната стойност на земята ни, но днес тази стойност се е увеличила десет пъти. Не, не десет, петдесет пъти! Наздраве!

Шанън и аз вдигнахме празните си чаши.

— А хотелът? — поинтересува се Шанън.

— Страшно им хареса. Направо полудяха. Поискаха съвсем дребни промени.

— Промени ли? — Светлата вежда над дясното ѝ око се повдигна.

— Струвал им се малко… постен, май така се изразиха. Настояват за повечко норвежки планински колорит. Нищо притеснително.

— Планински колорит?

— Орнаменти по фасадата. Трева на покрива, повече дърво. От двете страни на входа големи дървени тролове. Ей такива тъпотии.

— И?

— И аз им ги обещах — сви рамене Карл. — Не е голяма работа.

— Какво си направил?

— Виж, darling, става дума за чисто психологически трик. Имат нуждата да усещат, че те командват парада, че не са просто банда селяндури, повели се по акъла на току-що прибрал се от чужбина устат съселянин, нали? От нас се иска да им пуснем малко аванта. Дадох им да разберат, че въпросните промени са голяма отстъпка от наша страна. И те останаха с впечатлението, че са опънали ластика докрай и занапред ще се въздържат да ни молят за каквото и да било.

— Никакви компромиси — отсече Шанън. — Обеща. — Във втренченото ѝ око святкаха мълнии.

— Успокой се, скъпа. След месец правим първата копка и започваме да управляваме процеса. А те ще получат съвсем конкретно обяснение защо въпреки всичко кичозните елементи не са намерили място в нашия проект.

Дотогава нека ги оставим да си въобразяват, че ще стане на тяхната.

— Както заблуждаваш всички, че ще стане на тяхната ли? — попита Шанън. Досега не бях чувал такава студенина в гласа ѝ.

Карл се поразмърда неловко на стола.

— Скъпа, сега е време да празнуваме, а не…

Тя стана рязко и излезе от стаята.

— Какво я прихвана? — попитах, след като външната врата се затръшна.

— Това е нейният хотел — въздъхна Карл.

— Как така нейният?

— Тя го проектира.

— Тя? Не архитект?

— Шанън е архитект, Рой.

— Сериозно?

— И то най-добрият в Торонто, ако питаш мен. Но си има самобитен стил и индивидуални професионални виждания и за жалост прилича на Хауърд Роурк.

— Кой е той?

— Герой от роман на Айн Ранд. Роурк е талантлив архитект и заклет индивидуалист, и взривява построена сграда, защото не съответства изцяло на неговия проект. Шанън ще се разправя за всеки дребен детайл. Ако беше малко по-сговорчива, освен най-добрия, щеше да е и най-търсеният архитект в Торонто.

— Не го намирам за толкова важно, но защо, по дяволите, премълча, че тя е проектирала хотела?

— Чертежите са подписани от името на нейната проектантска компания — въздъхна Карл. — Стори ми се достатъчно. Ако ръководител на проект възложи на младата си съпруга чужденка чертежите, тутакси ще го заподозрат в липса на професионализъм. Е, като видят портфолиото ѝ, страстите, разбира се, ще се уталожат, но прецених, че не ни трябват скандали, преди да сме спечелили инвеститорите и Общинския съвет за каузата. И Шанън се съгласи.

— Защо нито ти, нито тя не ми казахте нищо?

Карл разпери ръце.

— За да ти спестим необходимостта и ти да лъжеш. Тоест, проектът носи истинското име на проектантската компания и на практика това не е лъжа, но… разбираш ме.

— Искал си да си спестиш още разправии?

— Дявол да го вземе, Рой. — Карл впи в мен красивите си тъжни очи. — Жонглирам с един милион топки и се опитвам да сведа до минимум разсейващите фактори. Толкова ли е осъдително?

Всмуках въздух между зъбите си. Отскоро развих този навик. Татко правеше така и навремето се дразнех.

— Не е осъдително — казах.

— Добре.

— Като стана дума за жонгльорство и разсейващи фактори, онзи ден срещнах Мари в лекарския кабинет. Като ме видя, се изчерви.

— Ами?

— Да. Все едно се срамува от нещо.

— От какво, например?

— И аз това питам. Но след онази история с теб и Грете тя се опита да ти отмъсти, след като ти замина за Щатите.

— Как?

Поех си дъх.

— Тръгна да ме сваля.

— Теб? — Карл се разсмя от сърце. — Пък после аз съм те държал в информационно затъмнение!

— Целта ѝ беше именно такава: да ти кажа. И да се почувстваш уязвен.

Карл поклати глава и премина на нашенски диалект:

— Човек никога не бива да подценява наранена жена. Е, възползва ли се от шанса?

— Не — поклатих глава. — И онзи ден, като видях как се изчерви от срам, съобразих, че тя така и не е успяла да ти отмъсти. Мари Ос обаче е злопаметна. Онази обида се е загнездила в нея като капсулиран куршум. Съветвам те да я държиш под око.

— Крои нещо. Така ли?

— Или дори вече го е задействала и то е толкова подло, че при вида на член от нашето семейство изпитва срам от постъпката си.

Карл си потърка брадичката.

— Например нещо, което да провали нашия проект?

— Например да е скалъпила подлост, за да ти попречи. Само казвам.

— И стигна до това заключение въз основа на едно изчервяване?

— Добре де, звучи идиотски. Но и ти, и аз сме се убедили, че Мари не е от притеснителните. Тя е самоуверена и почти нищо не е в състояние да я смути. Но същевременно е и моралистка. Спомняш ли си как ѝ купи колие с пари, откраднати от чичо Бернард?

Карл кимна.

— И тя цялата се изчерви, когато чичо ѝ каза колко добре ѝ стои бижуто, помниш ли? Е, онзи ден се изчерви по същия начин. Все едно е участвала в нещо нередно и вече е твърде късно да се разкайва.

— Ясно — промърмори Карл. — Ще имам едно наум.

Легнах си рано. През пода чувах Карл и Шанън в дневната. Не конкретни думи, но определено се караха. По едно време млъкнаха. По стълбите изтрополяха стъпки, после вратата на спалнята се хлопна. И започнаха да се чукат.

Захлупих глава с възглавницата и подхванах да си пея наум „Don’t Go To Strangers“ на Джей Джей Кейл.

19

Снегът се беше разтопил.

Взирах се през кухненския прозорец.

— Къде е Карл? — попитах.

— На разговори с фирмите изпълнители — отвърна Шанън. Прелистваше местния вестник край масата зад мен. — Сигурно са на строителния обект.

— А ти като архитект не е ли редно също да присъстваш?

— Карл настоя да отиде сам — сви рамене тя.

— Какво пише във вестника?

— Общинският съвет бил отворил шлюзовете. И сега Ус щял да се превърне в курорт за градски богаташи, а местните жители — в прислуга. По-смислено било да построим бежански центрове за истински нуждаещи се хора.

— Дан Кране ли е авторът?

— Не, това е читателско мнение. Доста обширен текст, има и препратка от заглавната страница.

— А какво пише Кране в редакционната статия?

— Разказва за някой си пастор Арман. Проповядвал духовно пробуждане и церял със словото си. Но само седмица след като си тръгвал от Ус със събраните волни пожертвования, болните пак сядали в инвалидните си колички.

Засмях се и зареях поглед в простора над Отертин, планината от южната страна на Бюдалското езеро. Небето излъчваше противоречиви сигнали и не разкриваше еднозначно какво време ни очаква.

— Значи, на Кране не му стиска да критикува открито Карл. Щедро обаче предоставя трибуна на смелчаците.

— И все пак ми се струва, че оттам не ни грози сериозна опасност.

— Оттам — може би не.

Обърнах се към Шанън.

— Ако все още смяташ, че можеш да разбереш какво е намислил Курт Улсен, сега моментът е доста подходящ.

„Свободно падане“ беше от типа заведения, изцяло подчинени на пазарната конюнктура. Оттам и стремежът да задоволят желанията на пъстрата си клиентела. Дълъг барплот със столове за бираджиите, малки маси за гладните, скромен дансинг с дисколампи за търсещите, билярд с окъсано сукно за немирните, а за оптимистите — маса с фишове за залози и телевизор, излъчващ конни надбягвания. Чии претенции задоволяваше черният петел, който сновеше между масите, не знам, но той не пречеше на никого, както и обратното: нито реагираше на поръчки за бира, нито на името си, Джовани. В деня, когато напуснеше този свят обаче, Джовани положително щеше да бъде оплакван и — според Ерик Нерел — после да бъде поднесен на редовните посетители във вид на малко жилав, но приемлив coq au vin.

В три часа с Шанън влязохме в заведението. Джовани не се виждаше никакъв. Клиентите — само двама души — се взираха напрегнато в телевизора. На екрана коне с развети гриви препускаха по манеж. Седнахме до маса край прозореца и, в съответствие с предварителния сценарий, извадих компютъра на Шанън, поставих го върху масата помежду ни, станах и отидох до бара. Откакто влязохме, Ерик Нерел не ни изпускаше от очи, преструвайки се, че чете местния вестник.

— Две кафета — поръчах му.

— Дадено.

Той постави чаша под канелката на огромен термос и натисна копчето.

— Нещо ново? — попитах.

Изгледа ме мнително. Посочих вестника.

— А, там ли. Не. Или впрочем… — Напълни първата чаша и взе втора. — Нищо.

Отнесох чашите на нашата маса. Шанън вече беше включила лаптопа. Седнах до нея. За фон на работния плот бе избрала снимка на доста мрачен, правоъгълен и — поне в моите очи — доста невзрачен небостъргач, който, обясни ми тя, бил шедьовър: сградата на IBM в Чикаго, проектирана от някой си Мис15.

Огледах се.

— Как смяташ да действаш?

— С теб ще си побъбрим, докато си пием кафето. Между другото, отвратително е, но няма да се мръщя, защото той ни наблюдава.

— Ерик ли?

— Да. И онези двамата до телевизора също. След като си изпием кафето, ще вземеш лаптопа и ще се престориш на изключително зает. Пиши текст и не поглеждай нагоре. Останалото остави на мен.

— Добре — отпих от кафето. Шанън имаше право. Вкусът му напомняше химикал. Чаша топла вода беше за предпочитане. — Прочетох за ендометриозата в Гугъл. Ако не ставало по старомодния начин, някои пробват инвитро. Обмисляте ли го?

Тя ококори едното си око. Изглеждаше ядосана.

— Нали искаше да си бъбрим за дреболии — напомних ѝ.

— Това не са дреболии — просъска тя. — А важни неща.

— Добре, ще говоря за бензиностанции — вдигнах рамене. — Или за комични и конфузни ситуации, в които изпадаш, когато средният ти пръст непрекъснато стърчи.

Тя се усмихна. Настроението ѝ се менеше със скоростта на атмосферните условия при две хиляди метра надморска височина, но да те обгърне усмивката ѝ, беше все едно да се потопиш в топла вана.

— Искам деца — сподели тя. — Това е най-силното ми желание. Не на ума, разбира се, а на сърцето.

Надзърна над рамото ми към Ерик. Усмихна се, все едно той бе отвърнал на погледа ѝ. Ами ако Ерик не беше в час с кроежите на Курт? Започнах да се разколебавам дали идеята е дотам добра.

— А ти? — попита Шанън.

— Какво аз?

— Искаш ли деца?

— Искам, да. Бих се радвал. Просто…

— Какво?

— Не знам дали от мен ще излезе читав баща.

— Ще излезе, ще излезе, сигурна съм, Рой.

— За целта е нужно майката на децата ми да е всичко, което аз не съм. И да проявява разбиране колко време отнема да управляваш бензиностанция.

— В деня, когато станеш баща, вече няма да мислиш, че целият свят се върти около една бензиностанция.

— Или около небостъргач от анодизиран алуминий.

Тя се усмихна.

— Време е.

— Добре.

Погледите ни се срещнаха за миг, после аз придърпах лаптопа към себе си, отворих текстов файл и започнах да пиша. Оставих думите да се леят свободно изпод пръстите ми. Стараех се единствено да ги изписвам правилно. След няколко минути чух как Шанън стана и тръгна към бара. И без да поглеждам, знаех, че поклаща съблазнително бедра. Седях с гръб към барплота. Чух как един стол остърга пода. Значи, беше седнала при Ерик Нерел и навярно той я изпиваше с очи, както по време на купона по случай завръщането на Карл. Докато се преструвах на задълбочен в упражненията ми по правопис, някой се отпусна върху отсрещния стол и за миг си помислих, че е Шанън. Върнала се е, без да изпълни мисията си, помислих си и — какъв парадокс — изпитах облекчение. Но не беше Шанън.

— Здрасти — поздрави Грете.

Веднага ми направи впечатление, че си е изрусила къдриците.

— Здрасти — опитах се да акцентирам върху думата, та дано ѝ дам да разбере, че съм страшно зает.

— Да, да. Страшна флиртаджийка е тази красавица.

Машинално погледнах в същата посока като Грете.

Шанън и Ерик се бяха наклонили един към друг до бара и ги виждахме в профил. Шанън се смееше, усмихваше се, а Ерик очевидно се къпеше в същата топла вана, в която допреди малко се намирах аз. И навярно защото Грете ми пусна фитила с думата „красавица“, както Шанън бе успяла да ми набие в ума, че онзи небостъргач е шедьовър, сега аз видях, че Шанън Алейн Опгор не е просто хубава, а красива. Засмукваше светлината и същевременно я отразяваше по своеобразен начин. По дяволите, не можех да откъсна очи от нея. Докато не чух гласа на Грете:

— Опа…

Обърнах се към нея. Вече гледаше не Шанън, а мен.

— Какво?

— Нищо — отвърна тя с ехидна коварна усмивчица на тънките безцветни устни. — Къде е Карл?

— На строителния обект, предполагам.

Грете поклати отрицателно глава. Опитах се да не гадая откъде би могла да знае.

— Ако не е там, нямам представа къде е. Сигурно разговаря със съдружниците.

— Това е малко по-вярно. — Грете, изглежда, се колебаеше дали да продължи.

— Не знаех, че идваш в „Свободно падане“ — подхвърлих, за да сменя темата.

Тя вдигна фиш за залози. Явно на влизане го беше взела от масата под телевизора.

— За баща ми — поясни. — Макар че той възнамерява да вложи в хотела, вместо да залага на коне. Според него принципът бил еднакъв. Минимално вложение с възможност за голяма печалба. Правилно ли е разбрал?

— Никаква първоначална вноска — поправих я. — Възможност за известна печалба — да. Но и риск от висока сметка. Нека баща ти най-напред провери дали най-лошият сценарий му е по джоба.

— А какъв е най-лошият сценарий?

— Проектът да отиде по дяволите.

— Ау, вярно ли? — Тя прибра фишовете в чантата си. — Според мен Карл представи идеята по-успешно от теб, Рой. — Усмихна се. — Но той открай време си е изкусител от класа. Поздрави го от мен. И наглеждай кукличката му Барби. Така като гледам, не пада по-долу от него.

Обърнах се и погледнах Шанън и Ерик. Бяха си извадили телефоните и цъкаха. Обърнах се към Грете, но тя вече крачеше към изхода.

Зачетох се в текста върху екрана на лаптопа. Проклятие. Съвсем ли бях откачил? Чух стържене на стол до мен и побързах да затворя документа, кликвайки върху „не“ на въпроса на програмата да запази ли файла.

— Готов ли си? — попита Шанън.

— Да. — Хлопнах капака на лаптопа и се надигнах. — Е? — попитах, вече във волвото.

— Очаквам да се случи още тази вечер — отвърна тя.

Закарах Шанън до къщи и отидох в бензиностанцията да сменя Маркус. Беше ме помолил тази вечер да го пусна по-рано.

— Нещо ново? — попитах Юлие.

— Нищо. — Тя наду балонче с дъвката си. — Алекс ми е сърдит. Само съм го разигравала, без да му пускам. А, Наталие щяла да се мести.

— Къде?

— В Нотуден. Много добре я разбирам. Тук не се случва нищо.

— Абсолютно нищо — съгласих се и извадих ключ от чекмедже под касата. — Ще ида да нагледам сервиза, става ли?

Оставих портата за гаража заключена и влязох през офиса. По спарения въздух ми стана ясно колко отдавна не бях идвал. Тук вкарвахме коли за смяна на гуми, когато навън беше прекалено студено, но след като преустанових монтьорската дейност, ремонтният канал не беше влизал в употреба. Когато останах сам в Ус — нали преди години Карл замина за Щатите — в задната част на сервиза си обзаведох кът: легло, телевизор и кухненски бокс. Там живеех през най-мразовитите зимни месеци, за да избегна засипания с преспи път до „Опгор“, а и ми се струваше безсмислено да отоплявам цяла къща за няколкото часа дневно, прекарани у дома. Затворих вратите към автомивката и пуснах душа. Никога не съм бил по-чист. Върнах се в сервиза и проверих матрака. Беше сух. Готварският котлон работеше. Дори телевизорът се включи, макар и след първоначално колебание.

Стоях в помещението, където отрязахме краката, ръцете и главата на стария Улсен. Аз ги отрязах. Карл не понесе гледката. Не съм му го натяквал. Реакцията му беше нормална. Тракторът стоя навън два дни с високо вдигнато гребло. После го вкарах в автомивката и изпразних греблото на пода. Съдържанието му се оттече безпроблемно през решетката на канала. Измих греблото и край.

Какво е чувството да стоя в същото помещение ли? Витаят ли призраци? Оттогава минаха шестнайсет години. И сега, и тогава, през онзи следобед и онази нощ, не изпитах кой знае какво. Нямаше място за силни емоции. А колкото до призраците, те витаеха из Хюкен, не в автосервиза.

— Рой — обърна се към мен Юлие, след като се върнах. Разтегляше гласните и от нейните уста името ми прозвуча страшно дълго. — Има ли някакво място по света, където мечтаеш да отидеш? — Тя разлисти списание за пътешествия и ми показа плаж, където млада двойка се приличаше на слънце по оскъдни бански.

— Например, Нотуден — отговорих.

Тя ми се изплези.

— Коя е най-далечната дестинация, която си посетил?

— Никъде не съм ходил.

— Хайде де!

— Бил съм на юг. И на север. Но никога в чужбина.

— Да бе! — Наклони глава, огледа ме и додаде, вече не толкова сигурна: — Че кой не е ходил в чужбина?

— Пътешествал съм на далечни места, но само тук. — Внимателно докоснах челото си с бинтования пръст.

— Какво имаш предвид? — усмихна се вяло тя. — Че се е случвало да психясаш?

— Разчленявал съм хора и съм застрелвал беззащитни кучета.

— Да, бе — и си хвърлил спасителен пояс на съпругата си, докато се е давела, защото е била пияна, след като се е натряскала с шампанско — разсмя се Юлие. — Защо моите връстници не са забавни колкото теб?

— За да станеш забавен, се иска време — отвърнах. — Време и къртовски труд.

Вечерта се прибрах и заварих Шанън в притъмнялата зимна градина. Беше облякла старо шушляково яке на Карл, на главата си носеше моя шапка, а краката си бе увила във вълнено одеяло.

— Студено е, но пък е толкова красиво точно след залез-слънце. В Барбадос слънцето залязва много бързо. И се стъмва за секунди. В Торонто пък е толкова равно и има толкова много високи сгради, че слънцето се губи зад тях. А тук наблюдаваш цялото явление на забавен кадастър.

— Каданс — поправих я.

— На забавен каданс. Светлината се мени непрекъснато. Светлината в езерото, светлината в планината, светлината зад планината. Сякаш невидим фотограф е полудял, докато е нагласял осветлението. Обожавам норвежката природа. — И добави с иронично преувеличено вживяване: — Дивата, гола норвежка природа.

Седнах до нея с чаша кафе.

— Къде е Карл?

— Отиде да си поговори с някакъв човек, много важен за проекта. Търговец на коли втора ръка.

— Вилумсен. Иначе?

— Какво?

— Да се е случило нещо?

— Какво, например?

През пролука в облачната пелена луната подаде бледия си лик. Сякаш актьор надникна крадешком иззад кулисите преди началото на представлението, за да огледа публиката. Светлината озари лицето на Шанън и аз видях, че в момента тя се чувства точно така: актриса, обзета от сценична треска, миг преди да се яви пред зрителите.

— Издържа само до осем часа. — Тя извади ръката си изпод одеялото и ми подаде телефона си. — Казах му, че го харесвам, че тук скучая, и го моля да ми изпрати снимки. Попита ме какви. На норвежка природа, отговорих. Искам да гледам дива, гола норвежка природа. Най-добре с избуяла растителност.

— И той ти изпрати това? — Гледах изкусното селфи на Ерик Нерел. Dickpic ми се струваше твърде слабо казано. Той лежеше пред камина, върху подобие на кожа от северен елен. Беше се намазал с нещо и стегнатите му мускули лъщяха матово. А в центъра на композицията: безупречна ерекция.

Вярно, лицето му не влизаше в кадър, но на снимката имаше достатъчно материал, разпознаваем от една бременна съпруга.

— Сигурно ще се оправдае, че ме е разбрал погрешно — сви рамене Шанън. — Но аз смятам това за изключително обидно. Предполагам, и тъстът му ще е на моето мнение.

— Тъстът? — озадачих се. — Не съпругата?

— Размишлявах по въпроса. Ерик го бива в приказките и според мен ще намери начин да замаже положението пред бременната си съпруга. Ще си посипе главата с пепел, ще я умолява да му прости и дъра-бъра. Но виж, тъстът…

— Божичко, колко си подла — засмях се аз.

— Не — сериозно отрече тя. — Предана съм. Обичам близките си и правя необходимото, за да ги защитя. Дори ако това изисква да си служа с подлост.

Кимнах. Нещо ми подсказваше, че това не ѝ е за пръв път. Понечих да кажа нещо, но чух великолепния звук от осемцилиндров американски двигател. Иззад Козия завой се появиха светли конуси от автомобилни фарове, после видях и кадилака. Карл паркира и слезе. Застана до колата и вдигна телефона до ухото си. Тръгна към къщата, говорейки тихо. Облегнах се назад на стола, включих осветлението. Карл ни видя и се сепна. Сякаш ние го бяхме хванали в крачка. А всъщност той ме спипа да интимнича в тъмното с Шанън. Угасих лампата, за да покажа, че все пак предпочитаме сумрака. И в същия момент у мен назря решение. Най-правилното решение.

— Ще се пренеса в сервиза — съобщих тихо.

— Какво? — изненада се Шанън. — И защо?

— За да разполагате с повече пространство.

— Повече пространство? Че колко повече пространство да искаме? Цяла къща и необятна планина на разположение на трима души. Не може ли да останеш, Рой? Заради мен?

Опитах се да различа изражението ѝ в тъмното. Искрено ли настояваше, или от добро възпитание? Луната обаче пак се бе скрила. Шанън не каза нищо повече.

Карл отвори вратата и влезе при нас.

— Изтече срокът желаещите да се включат в нашето събирателно дружество. — С отворена бира в ръка той се отпусна в един от плетените столове. — Общо сме 420 съдружници, на практика всички с недвижимо имущество в селото. От банката са готови с документите. Говорих с фирмата изпълнител. По принцип могат да докарат изкопните машини още утре след общото събрание.

— И къде ще копаят тези машини? — попитах. — Най-напред ще трябва да се извършат взривни работи.

— Е, да де. Казах го образно. Представям си как багерите, като същински танкове, нахлуват и превземат този планински връх.

— Вземи пример от американците — посъветвах го аз. — Първо да бомбардираш — обърнах му внимание. — Да изтребиш всичко живо. И едва след това да превземаш.

Чух дращене на набола брада в яката на ризата му, когато се извърна към мен в мрака. Сигурно се чудеше дали не влагам скрит подтекст в думите си. Какъвто и да е той.

— Вилум Вилумсен и Ю Ос се съгласиха да членуват в управителния съвет. При условие Общото събрание да ме избере за ръководител на проекта.

— Явно имаш пълен контрол.

— Може да се каже. Предимството на събирателното дружество е, че за разлика от акционерното, законът не изисква да се избира контрольор или друг надзорен орган. Ние ще назначим управителен съвет и контрольор, защото банката го изисква, но на практика е напълно възможно управителят на събирателното дружество да го ръководи като просветен монарх и това много улеснява целия процес.

Чу се кълколене на бутилка.

— Рой ще се мести в сервиза — съобщи Шанън.

— Глупости! — възкликна Карл.

— Трябвало ни пространство.

— Добре де, на мен ми е нужно пространство — поех вината аз. — След толкова години живот в уединение съм станал особняк.

— В такъв случай е редно аз и Шанън да се изнесем — отсъди Карл.

— Не. Радвам се, че живеете тук. Къщата се радва, че приютява повече от сам човек.

— По тази логика трима са по-добре от двама — отбеляза Карл и май сложи длан в скута на Шанън. — А кой знае, може някой ден да станем и четирима. — Настъпиха две секунди тишина, докато той се окопити. — Или пък не. На тези мисли ме наведоха Ерик и Гру. Преди малко ги срещнах. Излезли на вечерна разходка. Гру е станала направо огромна.

Никой не му отговори. Бутилката отново закълколи. Карл се оригна.

— Защо разговаряме на тъмно?

„За да не се налага да се преструваме на ни лук яли, ни лук мирисали“ — мина ми през ума.

— Утре ще поговоря с Ерик — казах. — И вечерта ще се изнеса.

— Рой… — въздъхна Карл.

Надигнах се.

— Ще си лягам. Вие сте прекрасни и аз ви обичам, но ще ми е приятно да не виждам физиономиите ви всяка сутрин.

През нощта спах като къпан.

20

Ерик Нерел живееше вън. Бях обяснил на Шанън, че под „вън“ в Ус разбираме местностите покрай Бюдалското езеро, до устието на река Шетер. Езерото имаше формата на буквата V, а селото се намираше в заострената част. „Вътре“ и „вън“ служеха за ориентир на местните, доколкото главният път следваше очертанията на Бюдалското езеро. Ос, тенекеджията Му и Вилумсен живееха „вътре“, а там се смяташе за една идея по-хубаво, защото теренът беше равен и слънцето огряваше повече земеделските площи, докато вилата на Улсен и имението на Нерел се намираха „вън“, от сенчестата страна. „Вън“ се намираше и пътечката към вилата на Ос, където навремето Карл, Мари, аз и други тийнейджъри се промъквахме, за да купонясваме до зори.

Докато шофирах, си припомнях онези години.

Паркирах зад форд „Кортина“ пред хамбара. Отвори ми Гру, съпругата на Ерик. Попитах я къде е мъжът ѝ. Недоумявах как късите ѝ ръце са достигнали бравата над щръкналия ѝ корем. Навярно бе подходила по-изобретателно. Както възнамерявах да подходя и аз.

— Тренира — отвърна Гру и посочи хамбара.

— Благодаря. Вече наближава, а?

— Да — усмихна се тя.

— Чувам, че с Ерик продължавате вечерните си разходки?

— Е, къде ще ходи да не изведе жената и кучето! — засмя се Гру. — Но вече не се отдалечаваме на повече от триста метра от къщи.

Влязох в хамбара. Ерик нито ме видя, нито ме чу. Тренираше на лежанка. Лъхтеше и пухтеше с щангата над гърдите. Изтласка я с рев. Изчаках да я закрепи на стойката и навлязох в полезрението му. Той извади слушалките от ушите си. Чух фалцета на Миг Джагър в „Start Me Up“.

— Рой — каза той. — Рано си станал.

— Заякнал си.

— Благодаря. — Стана и нахлузи поларено яке върху потната тениска със снимка на британската рок група „Hollywood Brats“.

Негов далечен братовчед беше свирил на клавир в бандата и Ерик упорито твърдеше, че при малко по-сполучливо подбран момент „Hollywood Brats“ щели да надминат „Sex Pistols“ и „New York Dolls“. Пусна ни едно от техните парчета и тогава си помислих, че ключът не е само в сполучливо подбрания момент. Но ми харесваше колко се горещи. Изобщо, Ерик Нерел ми беше симпатичен. Сега обаче случаят изискваше да действам без оглед на лични пристрастия.

— Имаме проблем — подхванах аз. — Снимката, която си пратил на Шанън, не се прие добре.

Ерик пребледня и бързо премигна три пъти.

— Тя ми се оплака. Не показала снимката на Карл, защото щял да побеснее. Обаче е решила да се обърне към ленсмана. Според закона това е ексхибиционизъм.

— Не, не, чуй ме, тя ми каза…

— Казала ти е нещо за природни пейзажи. Така или иначе, успях да я убедя да не подава жалба срещу теб. Обясних ѝ, че ще ни докара куп неприятности на главата, а и Гру ще го преживее тежко.

При споменаването на съпругата му Нерел стегна челюстната си мускулатура.

— Когато разбра, че чакаш дете, Шанън реши да покаже снимката на твоя тъст и да остави решението в негови ръце. Само да те предупредя, че отсече ли нещо Шанън, думата ѝ надве не става.

Ерик продължаваше да стиска челюсти.

— Отбих се при теб, за да помогна. Да измислим как да разубеди Шанън. Никак не обичам скандали и разправии, нали знаеш.

— Да — издума Ерик с едва доловима въпросителна интонация накрая.

— Не обичам и когато, да речем, някой си науми да обследва лобното място на родителите ми в парцел, моя собственост. Най-малкото държа да знам какво става.

Ерик мигаше на парцали. Дали не ми даваше знак с очи, че разбира желанието ми да сключим сделка?

— Въпреки твоята препоръка Улсен ще изпрати екип в Хюкен, нали?

Ерик кимна.

— Поръчал е специален защитен костюм от Германия. Прилича малко на онези, дето ги носят сапьорите. Костюмът те предпазва максимално, стига да не те удари едър камък. Освен това позволява голяма свобода на движенията.

— Какво търси?

— Знам само, че иска да слезе долу, Рой.

— Не той, а ти. Ти ще слезеш долу. Непременно те е инструктирал какво да търсиш.

— Дори да знаех, нямам право да ти кажа. Разбери, Рой.

— Разбирам. А ти разбери, че на мен пък не ми е по силите да спра толкова дълбоко оскърбена жена като Шанън.

Ерик Нерел седеше на лежанката и се взираше в мен с влажен кучешки поглед. Увиснали рамене, ръце, отпуснати в скута. От слушалките между бедрата му още звучеше „Start Me Up“.

— Изиграхте ме — въздъхна той. — Ти и тази мръсница. Долу е, нали?

— Кое?

— Мобилният телефон на стария ленсман.

С едната си ръка управлявах волвото, с другата държах телефона.

— До двайсет и два часа в нощта, когато изчезна Сигмюн Улсен, мобилният му телефон е излъчвал сигнал.

— Какви ги говориш? — изсумтя Карл. Май беше махмурлия.

— Включените мобилни телефони излъчват сигнал на всеки половин час и този сигнал се регистрира от наземните станции, осигуряващи обхвата на телефона. С други думи, регистрите на наземните станции са своеобразни дневници за местоположението на телефона по часове.

— И?

— Преди няколко дни Курт Улсен е ходил в града да разговаря с мобилния оператор и оттам са му предоставили данни за движението на телефона през денонощието, когато изчезна баща му.

— Нима пазят данни от толкова отдавна?

— Явно. Две наземни станции са засекли сигнал от телефона на Сигмюн Улсен. Това показва, че той — или поне телефонът му — няма как да е бил близо до рибарската колиба в момента, Когато свидетелят твърди, че е чул там да спира кола и да се запалва мотор на лодка. Защото това се е случило по мръкнало, а според данните на наземните станции тогава телефонът му е засечен в периметър, който обхваща „Опгор“, Хюкен, имота на Симон Нергор и гората между неговата къща и селото. Това влиза в противоречие с показанията ти пред полицията, че Сигмюн Улсен си е тръгнал от „Опгор“ в 18:30.

— Не съм уточнявал накъде е потеглил ленсманът, а само, че е потеглил от нас. — Карл вече звучеше буден и бодър. — Напълно възможно е да е спрял някъде по пътя между „Опгор“ и селото. Или пък автомобилът и лодката, които свидетелят е чул след смрачаване, да са били на друг човек. Все пак в района има и други рибарски колиби, освен колибата на Улсен. А може би свидетелят греши в колко часа е чул шума. Да не забравяме, че не става дума за кой знае колко забележителен звук.

— Съгласен съм — видях, че приближавам трактор. — Разминаванията в хронологията на събитията обаче не е най-голямата ми тревога. Повече ме притеснява дали Курт ще открие телефона на баща си — сив Хюкен. Защото, според Ерик Нерел, Курт упорства да слезе долу именно с тази цел.

— По дяволите. Възможно ли е телефонът да е там? Нали ти внимателно провери дали в Хюкен не са останали негови вещи?

— Огледах добре. Нямаше никакви негови вещи. Но спомняш ли си как, докато ти изтегляше трупа, се откърти скален къс и аз се скрих в кадилака? — попитах.

— Да. И?

Изнесох се в насрещното платно и тръгнах да изпреварвам трактора, въпреки че се намирахме съвсем близо до завоя. Настъпих газта и се плъзнах пред трактора метри преди пътната извивка. В огледалото видях как шофьорът на трактора поклати неодобрително глава.

— Не е бил скален къс, а телефонът му. Държеше го в кожен калъф, защипан за колана. И докато си го изтеглял, скала е закачила калъфа, той се е смъкнал и е паднал, но аз не съм го видял в тъмното.

— И откъде си толкова сигурен, че е станало именно така?

— Защото изведнъж си спомних как, докато оглеждах извлечения труп горе, ми се стори, че нещо липсва. А по-късно, в сервиза, му свалих колана и разрязах дрехите, нали си спомняш? Прерових му джобовете, за да извадя всички метални предмети, преди да оставим Фриц да действа. Имаше монети, катарамата на колана му и запалка. Мобилен телефон не намерих. В онзи момент обаче изобщо не ми направи впечатление. А знаех, че си носи телефона в онзи скапан кожен калъф.

В другия край на линията Карл мълчеше.

— И сега какво ще правим? — обади се той след малко.

— Трябва пак да слезем в Хюкен. Преди Курт.

— А той кога ще се спуска?

— Вчера е получил костюм, поръчан специално за целта. Тази вечер в девет с Ерик имат среща. Ерик ще изпробва костюма и после тръгват право към Хюкен.

Ускореното дишане на Карл пукаше в телефона.

— О, мамка му — изруга той.

21

Повторното спускане привидно беше по-бавно, но всъщност стана по-бързо. По-бързо, защото помнехме хватките от първия път при някои практически затруднения. А ми се струваше по-бавно, защото предвид обстоятелствата се налагаше изключителна експедитивност — не знаехме кога ще пристигнат Курт и алпинисткият екип. В крайна сметка имах чувството, че съм попаднал в кошмар: някой ме преследва и се стремя да бягам колкото ме държат краката, а сякаш газя във вода. Шанън зае позиция в долния край на Козия завой, за да вижда какви автомобили отбиват от главния път.

С Карл използвахме въжето от миналия път и така той знаеше докъде точно да даде назад с волвото, за да е сигурен, че съм слязъл в Хюкен.

Най-сетне се приземих с лице към каменистата стена, отвързах се от въжето и бавно се обърнах. Седемнайсет години. Времето тук, долу, не беше помръднало. От южната страна скалната стена беше по-ниска, но частично надвиснала над пропастта и представляваше заслон от дъжда, а дъждовната вода, стичаща се по по-високата, отвесна стена откъм Козия завой, се оттичаше между камъните. Най-вероятно именно поради тази причина по потрошения кадилак имаше изненадващо малко ръжда, а гумите, макар и леко прогнили, си бяха почти цели-целенички. В татковия кадилак не се бяха настанили животни. Тапицерията на седалките и вътрешната облицовка на вратите изглеждаха непокътнати.

Погледнах си часовника. Десет и половина. Мамка му. Замижах и се напънах да си спомня къде преди седемнайсет години чух онзи трясък от паднал на земята предмет. Уви, беше прекалено отдавна. При положение че върху калъфа с телефона не са действали други сили, освен земното притегляне, би следвало телефонът да е паднал вертикално надолу по права линия от трупа. Вертикално надолу. Същата мисъл като онзи път, когато придържах издигащото се тяло на Улсен. Законът за свободното падане — простичък физичен закон, според който предмети без действаща върху тях хоризонтална сила падат по права линия надолу. Навремето изтласках тази мисъл от ума си. Нищо не ми пречеше да я изтласкам и сега. Извадих си джобния фенер и започнах да търся между каменните блокове до скалната стена, по която и миналия път, и сега се бях спуснал с въжето. Повторихме съвсем същата процедура както преди седемнайсет години и знаех, че телефонът е паднал някъде там. Но между камъните имаше стотици пролуки, където толкова малък предмет да се плъзне и да се изгуби. А не беше изключено, разбира се, телефонът да е рикоширал от някой камък и да се е озовал доста по-далеч от периметъра, който претърсвах. За късмет беше в кожен калъф и отпадаше вероятността парчета от счупения апарат да са се разпръснали околовръст. Дотук добре — стига, естествено, да намерех пустата джаджа.

Най-важното беше да действам методично, да не се поддавам на внезапни интуитивни пориви, да не се щурам като закланите от татко кокошки, които мама гонеше из двора. Мислено очертах квадрат, където съгласно логиката следваше да се намира телефонът, и започнах от горния ляв ъгъл. Коленичил, оглеждах, повдигах не твърде големите камъни, осветявах кухините между по-едрите късове. А там, където не можех да надникна или да опипам с ръка, използвах смартфона и селфи стика на Карл.

Включвах камерата на телефона и снимах, а после преглеждах записа.

След петнайсет минути стигнах до центъра на въображаемия квадрат. Тъкмо пъхнах телефона между два каменни блока с големината на хладилник, когато чух от горе гласа на Карл:

— Рой…

И без да изчакам продължението, знаех какво следва.

— Шанън ги вижда! Идват!

— Къде са? — провикнах се.

— Поемат нагоре по баира!

Разполагахме с максимум три минути. Издърпах телефона и пуснах последния заснет видеоклип. Подскочих от уплаха при вида на две очи в тъмното. Проклета мишка. Обърна дупе към светлината, опашката проблесна. После мишката изчезна. И в този миг го видях. В черния кожен калъф зееха прогризани дупки. Това несъмнено беше телефонът на стария Улсен.

Легнах по корем и промуших ръка под камъните, но не успях да го достигна. Пръстите ми задращиха по гранит, а над него — въздух. По дяволите! Щом аз го намерих, значи и те щяха. Трябваше да отместя проклетия камък. Опрях гръб о него, свих колене, запънах ходила о скалната стена и натиснах с плещи камъка. Той не помръдна.

— Минават Японския завой! — провикна се Карл.

Опитах пак. Усетих как по челото ми избива пот. От напрежение мускулите и сухожилията ми се издуха до пръсване. Камъкът поддаде ли леко, или само така ми се стори? Натиснах отново и усетих как нещо се раздвижва. Нещо в гърба ми. Изкрещях от болка. Мамицата му! Рухнах на земята. Бях ли в състояние да се движа? Да, по дяволите, просто болеше адски.

— Сега са…

— Когато кажа „газ“, дай два метра напред!

Придърпах въжето. Дължината стигаше само колкото да го увия веднъж около камъка. Направих моряшки възел. Застанах зад камъка в готовност да го бутам, ако волвото не успее да го повдигне.

— Газ!

Чух как двигателят горе изръмжа. Внезапно над мен се посипа градушка от дребни камъчета. Едно ме цапардоса право по физиономията. Усетих обаче как камъкът се повдига и се хвърлих върху него като американски полузащитник. Камъкът се олюляваше, а изпод буксуващите гуми на волвото горе се сипеше дъжд от чакъл. Най-после скалният къс се катурна. От земята под него изригна неприятен дъх на влага. Плъпнаха гадинки. Разбягаха се от светлината на фенера. Коленичих и извадих телефона. В същия миг се чу трясък. Погледнах нагоре и видях как към мен стремглаво лети грамаден скален къс с висящо от него въже. Отскочих назад. Тупнах по задник, разтреперан и задъхан. Взирах се в камъка, който се приземи на предишното си място. Сякаш се бях измъкнал на косъм от рухнал бор.

Волвото спря. Явно Карл усети, че съпротивлението е изчезнало. Чух друг двигател — бръмчене на ланд роувър, който преодолява стръмен склон. Понеже акустиката в местността е добра, най-вероятно от нас ги деляха още два-три завоя, но краят на скъсаното въже висеше на седем-осем метра от мен.

— Дай назад! — извиках.

Отвързах въжето около каменния къс, навих го и го напъхах в джоба на якето си при стария мобилен телефон на Улсен.

Краят на въжето се спусна, но до него оставаха още близо три метра. Стана ми ясно, че задните гуми на волвото са опрели ръба на пропастта и повече няма накъде. Със здравата си лява ръка се залових за един камък, за да се изкатеря. Усетих обаче как камъкът се разклати. Мислех си, че съм излъгал ленсмана и Нерел как непрекъснато чуваме свличащи се камъни, а то се оказа самата истина! Но нямах избор. Опрях дясната си ръка о скалата. За късмет болките в гърба бяха толкова силни, че не усещах колко ме боли навехнатият среден пръст. Стъпих върху скалния къс, залових се за по-горна издатина и започнах да се катеря. Гънех се като гъсеница. Накрая се протегнах и улових с дясната ръка края на въжето. Ами сега? Лявата ръка ми трябваше, за да се държа за скалата, а с една ръка нямаше как да завържа възел.

— Рой! — разнесе се гласът на Шанън. — Приближават последния завой!

— Дай газ! — извиках и стиснах въжето половин метър по-нагоре, като същевременно го усуках един път и половина около китката си. — Газ до дупка!

Чух как горе препратиха съобщението ми. В мига, когато усетих как въжето ме дръпва нагоре, го хванах и с лявата си ръка, стегнах коремните си мускули, свих крака и опрях ходила о отвесната скална стена. После се устремих шеметно право към небето. Накарах Карл да настъпи газта не защото Улсен и компания приближаваха, а защото човек е в състояние да издържи да виси от въже само ограничен брой секунди. Понякога си въобразявам, че през онзи ден съм поставил своеобразен световен рекорд по вертикален стометров спринт. И подобно на световните рекордьори спринтьори не си поех дъх нито веднъж. Мислех само за растящата под мен бездна, за смъртта, която с всяка секунда, с всеки изминат метър ме грозеше все повече. Изскочих над ръба на Хюкен. Не пуснах въжето, а се оставих да ме влачи няколко метра през чакъла, докато се почувствах сигурен, че е безопасно да се пусна. Шанън ме изправи на крака, притичахме до колата и скочихме вътре.

— Карай към хамбара и спри отзад! — извиках на Карл.

Свърнахме по разкаляната пръст и зърнах как ланд роувърът на Улсен се задава иззад Козия завой. Помолих се да не е видял нито нас, нито въжето, което лъкатушеше зад волвото като анаконда през тревата.

Останах да си взема дъха на предната седалка, а Карл слезе, издърпа въжето и го нави. Шанън изтича до ъгъла на хамбара и надникна към Козия завой.

— Спряха — докладва тя. — Довели са… как е beekeeper на норвежки?

— Пчелар — преведе Карл. — Навярно се опасяват, че долу има пчели.

Разсмях се. При всяко разтрисане имах чувството, че някой забива ножове в гърба ми.

— Карл — подхванах тихо, — защо каза, че снощи си бил при Вилумсен?

— Моля?

— Вилумсен живее „вътре“. А нали си срещнал Ерик и жена му. Тяхната къща е „вън“.

Карл помълча.

— Ти как мислиш? — попита накрая.

— Искаш да налучквам ли? А ти евентуално да потвърдиш предположението ми, вместо да ми кажеш истината?

— Добре, де. — Карл провери в огледалото дали Шанън продължава да шпионира Улсен и компания от ъгъла на хамбара. — Трябваше да ти кажа, че имах нужда да се поразходя с колата, за да помисля на спокойствие. Вчера фирмата изпълнител неочаквано повиши цената с петнайсет процента.

— Ами?

— Дойдоха тук на оглед и решиха да отложат началото на строителните работи. Не сме били предоставили достатъчно подробна информация за геоложките особености на терена и на почвата, за податливостта му към свлачища и неблагоприятни атмосферни влияния.

— Как реагира банката?

— Още не знаят. Обявих пред съдружниците, че целият проект ще струва 400 милиона, и едва ги спечелих за каузата. Сега как да им представя преизчислена сметка с 60 милиона отгоре, и то още преди да сме започнали?

— Какво ще правиш?

— Ще бия шута на фирмата главен изпълнител и директно ще се договарям с подизпълнителите. Ще ми се отвори повече работа, ще трябва да се занимавам с дърводелци, зидари, електротехници и какви ли още не, и да ги надзиравам дали си вършат добре работата. Но ще излезе много по-евтино, отколкото да плащам десет или двайсет процента комисионна на главния изпълнител само задето е наел фирма да монтира електрическата инсталация.

— Но не затова си бил навън вчера?

— Аз… — поклати глава Карл.

Млъкна, защото задната врата се отвори и Шанън се качи.

— Подготвят се за спускане в Хюкен — докладва тя. — Сигурно ще отнеме време. За какво си говорите?

— Рой ме пита къде съм бил вчера. Тъкмо му разправях, че ходих до рибарската колиба на Улсен. Спуснах се до хангара. Опитах се да си представя какво е преживял Рой онази вечер. — Карл си пое дъх. — Ти инсценира самоубийство и замалко не се удави, Рой. И всичко това, за да ме спасиш. Никога ли не ти омръзва?

— Кое?

— Да ми оправяш бакиите.

— Не по твоя вина Улсен е паднал в Хюкен.

Карл ме погледна. Питам се отгатна ли за какво си мисля. Свободно падащите тела се устремяват вертикално надолу. Сигмюн Улсен се беше приземил върху задницата на колата, с пет метра отклонение от стената. Така или иначе, Карл си пое дълбоко дъх и подхвана:

— Рой, по този въпрос трябва да знаеш…

— Знам каквото ми е нужно — прекъснах го. — И то е, че съм твоят по-голям брат.

Уж усмихнат, Карл кимна дълбоко покъртен.

— Толкова ли е просто, Рой?

— Да — потвърдих. — Общо взето е точно толкова просто.

22

След четири часа усилен труд Улсен и компания най-сетне приключиха в Хюкен. По това време ние седяхме в кухнята и пиехме кафе. Извадих бинокъла и фокусирах лицата. Беше три часът следобед. Открехнах прозореца, за да чуваме какво вика Курт Улсен. Устата му, този път без неизменната цигара, оформяше думи, които бе невъзможно да не бъдат разбрани, а червеният цвят на лицето му вече не се дължеше само на прекомерното ултравиолетово облъчване. Езикът на тялото на Ерик изразяваше по-скоро безразличие и в не по-малка степен желание да се махне оттам. Вероятно Нерел се досещаше за подозренията на Улсен. Двамата им помощници имаха леко объркан вид. Явно не бяха наясно с целта на операцията, защото Улсен знаеше отлично с каква скорост се разпространяват клюките в селото и им беше казал само най-необходимото, за да си свършат работата.

Накрая Ерик съблече чудатия сапьорски костюм и се качи заедно с двамата помощници в ланд роувъра на Курт. Самият Курт застана с лице към нашата къща. На рационално ниво си давах сметка, че не е възможно да ни види, защото слънчевата светлина огряваше прозореца, но нищо чудно лещата на бинокъла да беше проблеснала. Или евентуално бе забелязал пресните следи от буксуващи гуми и влачено през чакъла въже. А най-вероятно ме тресеше параноя. Така или иначе, той плю върху земята, качи се и потегли.

Обикалях от стая в стая и си събирах нещата. Или поне вещи от първа необходимост. Не заминавах надалеч и нищо не налагаше да се престаравам с багажа, но аз се престарах. Натрупах страшно голяма камара, сякаш никога нямаше да се върна.

Влязох в детската стая и започнах да тъпча завивката и възглавницата в голяма синя пазарска чанта от ИКЕА. Изненадващо чух зад гърба ми гласа на Шанън.

— Толкова просто ли е наистина?

— Кое? Да се преместиш ли? — попитах, без да се обръщам.

— Той е по-малкият ти брат. Затова ли винаги му помагаш?

— А защо иначе да му помагам?

Тя влезе и затвори вратата зад себе си. Облегна се със скръстени ръце на стената.

— Във втори клас блъснах моя приятелка и тя си удари главата в асфалта. Непосредствено след инцидента сложи очила. Преди това не се беше оплаквала от проблеми със зрението и аз си втълпих, че вината е моя. Тайно се надявах и тя да ме бутне, та и аз да си ударя главата. В пети клас тя още си нямаше гадже и твърдеше, че било заради очилата. Мълчаливо се нагърбих с вината и за любовните ѝ неуспехи и прекарвах с нея повече време, отколкото ми беше приятно. Открай време ученето не ѝ вървеше, но в шести клас я оставиха да повтаря. Убедена, че причината е онази травма на главата, и аз повторих шести клас.

— Какво си направила?! — спрях да подреждам багажа.

— Бягах от часовете, не си пишех домашните, а на контролните нарочно отговарях грешно дори на най-елементарните въпроси.

Отворих гардероба и започнах да пъхам в сак сгънати тениски, чорапи и боксерки.

— Тази твоя приятелка оправи ли се в живота? — поинтересувах се.

— Да. Махна очилата. Един ден я спипах с гаджето ми. Извини се и ми пожела един ден да имам случай и аз да ѝ разбия сърцето, както тя разби моето.

Усмихнах се и пъхнах в сака регистрационната табела от Барбадос.

— И каква е поуката?

— Понякога чувството за вина е напълно излишно и не носи полза нито на гузния, нито на пострадалия.

— Да не намекваш, че се чувствам виновен за нещо?

Тя наклони глава.

— А чувстваш ли се виновен?

— За какво, например?

— Не знам.

— Нито пък аз. — Дръпнах ципа на сака.

Посегнах да отворя вратата. Шанън леко сложи длан на гърдите ми. От докосването едновременно ме обляха и горещи вълни, и ме побиха ледени тръпки.

— Карл не ми е разказал всичко, нали?

— Всичко за кое?

— За вас двамата.

— Невъзможно е да разкажеш всичко за някого.

Излязох от детската стая.

Карл ме чакаше в коридора. Прегърна ме емоционално, топло и безмълвно.

Излязох и от къщата.

Метнах на задната седалка в колата сака и синята пазарска чанта, качих се, ударих чело във волана, завъртях ключа в контакта и подкарах към Козия завой. И за миг през ума ми се стрелна мисъл. Окончателно решение. И камара от потрошени автомобили и трупове, която продължава да расте.

Три дни по-късно гледах домакински мач на футболния отбор от Ус. Почти съжалявах, задето изобщо бях завъртял волана преди Козия завой. Валеше проливен дъжд, беше пет градуса, а нашите падаха с нула на три. Последното не ме вълнуваше. Футболът не ме интересува. Току-що обаче бях проумял, че от другия мач — срещу Улсен и миналото; мача, който смятах за спечелен — е минало едва първото полувреме.

23

Карл мина да ме вземе с кадилака.

— Благодаря, че се съгласи да дойдеш с мен — каза, докато обикаляше из автосервиза.

— Срещу кого ще играем? — поинтересувах се, докато си обувах гумените ботуши.

— Не помня. — Карл спря пред струга. — Но непременно трябвало да спечелим мача, иначе сме щели да изпаднем.

— В коя дивизия?

— Защо си мислиш, че знам за футбола повече от теб?

Карл прокара длан по инструментите, закачени на стената — онези, които Вилумсен не беше взел.

— Мамка му, сънувам това място в кошмарите си. — Навярно си спомняше, че някои от тези инструменти ми послужиха при разчленяването на тялото. — Онази вечер. Повърнах, нали?

— Малко.

Той се позасмя. Спомням си едно знаменито изречение на чичо Бернард: „Времето разкрасява всички спомени.“

Карл свали от рафта пластмасова бутилка.

— Още ли използваш този препарат?

— „Фриц“ ли? Да. Но вече е забранено да го произвеждат в толкова висока концентрация. Регламент на ЕС. Е, готов съм.

— Да тръгваме тогава.

Карл се усмихна и хванал козирката на шапката си, я размаха.

— „Нашите от Ус — напред! Мачкай и гази наред! Всичко живо — на омлет!“

Помнех лозунга, но останалата част от публиката на отбора, тоест около сто и петдесетина зъзнещи зрители, явно го бяха забравили. Или пък не виждаха смисъл да скандират, щом още на десетата минута изоставахме с два гола.

— Припомни ми какво правим тук — помолих Карл.

Седяхме на най-долния ред на дървената трибуна, разположена в средата на западната страна на стадиона. „Съоръжението“ с размери седем на два метра и половина беше построено със спонсорството на „Спестовна банка Ус“ — факт, обявен върху плакатите. Въпросът с настилката бе по-заплетен. Всички знаеха, че тревната настилка е изкуствена — положена е върху игрището, доскоро покрито със сгурия. Вилумсен твърдеше, че е купил „тревата“ втора ръка от източнонорвежки футболен гранд, но всъщност тя представляваше стара настилка от зората на изкуствената трева, когато футболистите завършваха мачовете с ожулени колене, изкълчени глезени и скъсани кръстни връзки. Вилумсен се бе сдобил с настилката безплатно срещу ангажимента да я отстрани, та ръководството на източнонорвежкия клуб да положи по-модерна и безопасна за здравето на футболистите настилка.

Трибуната осигуряваше по-добра видимост към терена, но служеше най-вече като заслон от западния вятър и като неофициална ВИП ложа за спомоществователите на клуба, тоест най-богатите в селото, които окупираха най-горния от седемте реда. Там седяха общинският управител Вос Гилберт, по съвместителство ръководител на спортно-техническата дейност в клуба, шефът на банката в Ус, чието фирмено лого беше отпечатано върху гърдите на сините екипи на футболистите, и Вилум Вилумсен, успял да сбута надписа „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“ върху гърба на тениските, точно над номера.

— Тук сме, за да подкрепим селския клуб — каза Карл.

— Ами тогава започвай да скандираш нещо окуражително — подканих го. — Защото ни разказват играта.

— Днес само ще покажем загриженост — уточни Карл. — Така, когато подкрепим финансово отбора догодина, всички ще знаят, че парите идват от двама истински фенове, поддържали отбора и в добри, и в лоши времена.

Изсумтях.

— От две години не съм гледал техен мач, а ти не си стъпвал на стадиона от десет.

— Но ще присъстваме и на последните три домакински мача за този сезон.

— Въпреки че най-вероятно ще изпаднат?

— Именно защото ще изпаднат. Няма да ги изоставим в тежък период. Такива неща се забелязват. А когато им станем спонсори, хората ще забравят всички мачове, които сме пропуснали. Между другото, вече не говорим за отбора в трето лице. Не „те“, а „ние“. Клубът и Опгорци са едно.

— Защо?

— Защото хотелът се нуждае от цялата благосклонност, която можем да осигурим. Трябва да си изградим имидж на филантропи. Следващата година клубът ще купи ново попълнение от Нигерия. На мястото на надписа „Спестовна банка «Ус»“ ще стои „Високопланински спа хотел «Ус»“.

— За професионален футболист ли говориш?

— Ами! Луд ли си? Мой познат познава нигериец, който работи в хотел „Радисън“ в Осло. Момчето е играло футбол. Не знам колко е добър, но ще му предложим същата длъжност в нашия хотел, само че с по-висока заплата. Може би ще се съгласи да дойде.

— Ами да, защо не? — отвърнах. — Едва ли е по-некадърен от този.

На терена лявото крило се пробва да изчисти с шпагат топката от краката на противников играч, но зелените пластмасови стръкчета не осигуряваха добро сцепление, защитникът се подхлъзна и плонжира пет метра пред футболиста, повел топката.

— Освен това искам ти и аз да стоим ей там, горе. — Карл отметна глава към най-горния ред. Извърнах се наполовина.

Зърнах Вилумсен, шефа на банката и Вос Гилберт. По-рано Карл ми спомена, че Гилберт приел поканата официално да открие строежа, като направи първата копка. Карл му обяснил, че вече е подписал договор с фирмата изпълнител и бърза да започнат преди настъпването на големия студ, затова началото на строителните работи е изтеглено по-рано.

Обърнах се напред и видях Курт Улсен. Застанал пред резервната скамейка, разговаряше с треньора на ФК „Ус“. Треньорът видимо се чувстваше неловко, но не можеше да пренебрегне открито съветите на някогашния голмайстор на Ус. Курт Улсен ме видя, положи длан върху рамото на селекционера, даде му последни напътствия и се заклатушка върху кривите си крака към мен и Карл.

— Не знаех, че Опгорските момчета са футболни запалянковци — подхвърли той с подскачаща в устата цигара.

Карл се усмихна.

— О, дори си спомням, че ти вкара гол на мача за купата срещу елитния „Од“.

— Да. Биха ни с девет на един.

— Курт! — извика глас зад нас. — Сега трябваше да си на терена, пич!

Смях. Курт Улсен вдигна с усмивка цигарата срещу шегаджията и кимна. После пак се съсредоточи върху нас.

— Така или иначе, добре е, че сте тук, защото имам да те питам нещо, Карл. Рой, не пречи и ти да чуеш въпроса ми. Тук ли да говорим, или на път към лавката за кренвирши?

Карл се поколеба.

— Идеята с кренвиршите ми допада.

Брулени от поривите на вятъра и от дъжда, тръгнахме към лавката — намираше се зад едната футболна врата. Предполагам, зрителите са ни следили с поглед. При резултат нула на два, в момента Карл Опгор и решението на Общинския съвет определено бяха по-интересни от изявите на ФК „Ус“.

— Става въпрос за хронологията на събитията в деня, когато изчезна баща ми — уточни Курт Улсен. — Ти твърдиш, че си е тръгнал от „Опгор“ в шест и половина. Така ли беше наистина?

— Минаха много години — отвърна Карл. — Но ако така фигурира в протокола от разпита, значи е така.

— Така е записано в протокола, да. Обаче сигналите, засечени от наземните станции, показват, че телефонът на баща ми се е намирал в района около вашата къща до десет вечерта. След това се губи. Възможно е някой да е извадил SIM картата или телефонът да е бил счупен. Или телефонът да е бил заровен толкова надълбоко, че сигналите да не достигат до наземните станции. Така или иначе, това означава, че трябва да проверим периметъра около къщата ви с металдетектори. Следователно нищо не бива да се пипа и началото на строежа, за което слушам, ще трябва да се отложи.

— К-какво? — заекна Карл. — Ама…

— Ама какво? — Улсен спря пред лавката за кренвирши, поглади си мустака и изгледа спокойно брат ми.

— За колко време говорим?

— Ами, за колко… — Улсен издаде напред долната си устна, все едно пресмяташе. — Периметърът е доста обширен. Три седмици. Може би четири.

— За бога, Курт — простена Карл. — Това ще ни излезе солено. В договора с изпълнителите сме заложили срокове. А ниските температури…

— Съжалявам — прекъсна го Улсен. — Но разследването на съмнителен смъртен случай не може да се съобразява с твоите амбиции за търговска печалба.

— Не говорим само за моята печалба — възрази Карл с леко разтреперан глас. — А за печалбата на цялото село. Попитай Ю Ос и съм сигурен, че и той споделя моето мнение.

— Бившият общинския управител ли? — Курт вдигна пръст срещу продавачката на лавката. Тя явно го разбра, защото взе щипки и бръкна в тенджерата пред себе си. — По-рано днес говорих с новия, тоест с общинския управител, който понастоящем взема решенията. Вос Гилберт. Ето го горе. — Улсен посочи трибуната. — Гилберт изслуша каквото имах да му казвам и се разтревожи да не се разчуе, че инициаторът на новия хотелски проект е замесен в предполагаемо убийство. — Улсен пое кренвирша, увит в лъскава амбалажна хартия. — Но отговори, разбира се, че няма как да ме спре.

— И какво ще обясним на журналистите? — попитах. — Когато им съобщим, че началото на строителните работи се отлага.

Курт Улсен се обърна и впи поглед в мен. Захапа кренвирша. Чу се сочно пукане.

— Честно казано, нямам представа — изфъфли той с уста, пълна със свински черва. — Но е напълно възможно Дан Кране да се заинтригува от случая. Е, получих отговор на въпроса ми относно хронологията на събитията от онази вечер, а ти, Карл, си предупреден, че не можеш да започнеш да строиш. Дано се получи от втория път.

Курт Улсен опря два пръста о въображаемата си каубойска шапка и си тръгна.

Карл се обърна и ме погледна.

Гледаше мен, разбира се. Кого другиго?

Петнайсет минути преди края на мача губехме с 0:4. С Карл си тръгнахме.

Подкарах право към автосервиза.

Бях мислил много.

Чакаше ни работа.

— Така как ти се струва? — попита Карл. Гласът му отекна в празната работилница.

Надвесих се над струга и огледах резултата. С помощта на шило Карл издълба главни печатни букви в мобилния телефон на Улсен. СИГМЮН УЛСЕН, четеше се ясно. Навярно дори прекалено ясно.

— Ще е добре да го позеленим малко с трева — прибрах телефона в кожения калъф. С клипс защипах калъфа за среднодебело парче канап, което изрових отнякъде. Хванах двата края на канапа и го изпънах. Разклатих го нагоре-надолу, за да проверя дали калъфът няма да падне. Не падна. — Хайде.

Отворих вратата на металния гардероб в коридора между работилницата и офиса. И той беше там.

— Божичко! — смая се Карл. — Тук ли си го държал през цялото време?

— От онзи път не съм го ползвал — разклатих жълтата кислородна бутилка и стиснах силно овехтелия водолазен костюм. На рафта лежаха маска и шнорхел.

— Ще звънна на Шанън, че ще закъснея — каза Карл.

24

По-късно онази нощ се върнах в автосервиза толкова намръзнал, че не спирах да треперя. В колата Карл ми даде да си сръбна от неговата „хулиганка“, за да се посгрея. Взех плоската бутилка с мен, а Карл продължи на път към Шанън, която, предполагах, лежеше в двойното легло и го чакаше. Ревнувах, и още как. Бях се отказал да се преструвам. И каква полза? Не можех да получа каквото исках. Не исках да го получа. Бях като тенекеджията Му, който водеше безнадеждна борба със собственото си влечение. Мислех, че съм преболедувал тази болест, но тя се завърна. Единственият лек, знаех, е физическото отдалечаване и забравата. В моя случай обаче никой външен нямаше да се намеси и да ме изпрати в Нотуден. Налагаше се да избягам по своя инициатива.

Заключих се в автомивката, закрепих маркуча за стойката, развъртях крана за топлата вода, съблякох си дрехите и застанах пред горещата струя. Неизвестно дали заради внезапното покачване на температурата — като чисто физиологична реакция, подобно на ерекцията при мъже, увиснали от бесило, или защото в ума ми горещата вода се преобразува в горещината под завивката в двойното легло на брат ми, където си представих, че се намирам — но така или иначе, докато стоях със затворени очи, усетих две неща. Напиращи в гърлото ми ридания. И туптенето на кръвта във възбудения ми член.

Шуртенето на водата явно бе заглушило изтракването на ключа в бравата. Чух само как вратата се отвори. В същия миг и аз отворих очи. Видях силуета ѝ в тъмното и незабавно застанах с гръб.

— О, извинявай! — извика Юлие, за да я чуя въпреки шума. — Видях, че свети, а нали автомивката трябва да е затворена, та…

— Добре, добре! — прекъснах я с глас, подрезгавял от алкохол, неизплакани сълзи и срам.

Зад мен вратата се хлопна. Постоях с наведена глава. Възбудата ми отмина, ерекцията спадна. Само сърцето ми продължи да блъска панически, все едно току-що съм бил разобличен. Сякаш всички вече бяха разбрали кой съм и какво съм сторил, аз, проклетият предател, страхливецът, убиецът, мръсният коцкар. Бях гол, толкова ужасно гол. Постепенно сърцето ми укроти своя бяг.

— Предимството да изгубиш всичко е, че нямаш какво да губиш — каза ми чичо Бернард по време на едно свиждане в болницата; вече знаеше, че умира. — В известен смисъл това е облекчение, Рой. Защото няма от какво да се боиш повече.

Значи все пак не бях изгубил всичко. Защото все още се страхувах.

Подсуших се, обух си панталоните. Обърнах се да си взема обувките. Юлие седеше на стол до вратата.

— Добре ли си? — попита.

— Не. Изкълчих си пръста.

— Я не се прави на ударен. Видях те.

— Е, в такъв случай — обух си обувките — е малко нетактично да ме питаш добре ли съм.

— Не ме занасяй — настоя тя. — Ти плачеше.

— Докато човек се къпе, често се случва в очите му да попадне вода. Не знаех, че тази вечер си на работа.

— Не съм. Седях в колата, но ми се допишка и тръгнах към гората. Удобно ли е да ползвам твоята тоалетна?

Поколебах се. Можех да ѝ предложа да използва тоалетната в бензиностанцията, но бяхме предупредили нейната компания от безделници да не влизат там. Не стига че използваха паркинга ни като сборен пункт, ами отгоре на това и час по час да ходят до кенефа. Но Юлие ме помоли и не вървеше просто да я пратя в гората.

Облякох се, а тя ме последва в работилницата.

— Много е уютно — изкоментира тя обстановката, след като излезе от тоалетната. Огледа стените в импровизираната ми бърлога. — Защо в коридора виси мокър неопренов костюм?

— За да изсъхне.

Тя се ококори.

— Може ли една чашка? — Без покана отиде до каната с кафе, взе си чиста чаша от стойката и си наля.

— Твоите хора те чакат — напомних ѝ. — Скоро ще почнат да те търсят в гората.

— Няма. — Юлие се отпусна върху леглото до мен. — С Алекс се сдърпахме. Сигурно вече са си тръгнали. Ти какво правиш тук? Телевизия ли гледаш?

— Нещо такова.

— А това какво е? — Тя посочи регистрационната табела, която бях заковал на стената над скромния кухненски плот.

Проверих в моя справочник за автомобилни табели — „Vehicle Registration Plates Around The World“ — и прочетох, че с буквата J е означена енория Сейнт Джон. След тази буква следваха само четири числа. Нито знаме, нито какъвто и да било друг знак за националността. Навярно защото Барбадос е остров и вероятността регистрираните там автомобили да прекосят сухопътна граница е минимална. Потърсих redlegs в Гугъл и открих, че са най-много в енорията Сейнт Джон.

— Автомобилна табела от Джохор — излъгах. Най-сетне се стоплих. И успях да се отпусна. — Бивш султанат в Малайзия.

— Мама му стара — изрече Юлие със страхопочитание в гласа. Не разбрах от какво е впечатлена: от табелата, от султана или от мен. Седеше толкова близо, че ръката ѝ докосваше моята. Юлие обърна глава към мен. Явно чакаше и аз да направя същото. Започнах да обмислям варианти за отстъпление. Тя запрати телефона в долния край на леглото и обви ръце около мен. Притисна лице към ямката на врата ми.

— Не може ли да полегнем малко?

— Добре знаеш, че не може, Юлие.

Не се отдръпнах, но и не отвърнах на прегръдката. Тя вдигна лице към моето.

— Миришеш на алкохол, Рой. Пил ли си?

— Малко. Ти също, доколкото усещам.

— Значи и двамата имаме извинение — засмя се тя.

Мълчах.

Тя ме бутна да легна. Възседна ме, притисна пети към хълбоците ми, сякаш пришпорваше жребец. Можех да я отместя с лекота. Не го направих.

— Падна ли ми — тихо каза тя.

Продължавах да мълча. Усещах обаче как пак се втвърдявам. Знаех, че и тя го усеща. Започна да се движи полека. Не я спрях, само я гледах. Погледът ѝ се премрежи, тя задиша по-тежко. Затворих очи и си представих другата. Ръцете на Юлие притиснаха китките ми към матрака, аромат на дъвка лъхна лицето ми.

Отхвърлих я от себе си. Станах.

— Какво? — извика тя след мен, докато вървях към кухненския плот.

Напълних си чаша вода от чешмата, изгълтах я, налях си втора.

— Трябва да си вървиш, Юлие.

— Но ти искаш да го направим! — възпротиви се тя.

— Да. Точно затова трябва да си вървиш.

— Няма нужда никой да узнава нищо. Момчетата си мислят, че съм се прибрала вкъщи, а нашите вкъщи — че ще остана да нощувам при Алекс.

— Не мога, Юлие.

— Защо?

— На седемнайсет си…

— На осемнайсет! След два дни навършвам осемнайсет.

— … аз съм ти шеф…

— Мога да напусна още утре!

— … и… — млъкнах.

— И? — извика тя. — И?

— И съм влюбен. Но не в теб.

В последвалото мълчание се вслушах в отмиращото ехо от думите ми. Защото ги бях казал на себе си. Изрекох ги на глас, за да проверя правдиво ли звучат. Да. Изреченото от мен беше самата истина.

— В кого? — изхлипа Юлие. — В доктора ли?

— Моля?

— В доктор Спин ли?

Дори не успях да ѝ отговоря. Застинах с чашата в ръка. Юлие скочи от леглото и си облече якето.

— Знаех си! — изсъска тя, докато се промушваше покрай мен на път към вратата.

Тръгнах след нея. Застанах на прага и проследих с очи как тя прекоси площадката отпред, ядно набивайки крак, все едно се опитва да пробие асфалта. Заключих вратата и се върнах в леглото. Пъхнах слушалките в ушите си и си пуснах музика. „Crying Eyes“ на Джей Джей Кейл.

25

На следващата сутрин пред бензиностанцията спря порше „Кайен“. Слязоха двама мъже и жена. Единият мъж се зае да налива бензин, а другите двама излязоха да се поразтъпчат. Жената, блондинка, беше облечена семпло по норвежки, но въпреки това не ми приличаше на стопанка на вила в района. Мъжът, който ѝ правеше компания, носеше изгладено вълнено палто с шал и комично големи слънчеви очила — атрибут предимно на жени, желаещи да демонстрират ексцентричност. Жестикулираше оживено и обясняваше нещо на събеседницата си, макар че — бях готов да се обзаложа — надали кракът му някога бе стъпвал в този край. Можех да се хвана на бас и че не е норвежец.

Цареше затишие, скучаех, а понякога отбилите се тук пътници разказваха интересни истории. Затова излязох при тях, измих предното стъкло на поршето и ги попитах накъде са тръгнали.

— Към Западна Норвегия — отговори жената.

— Определено няма как да объркате пътя — пошегувах се.

Жената се засмя и преведе репликата ми на английски. Мъжът със слънчевите очила също се засмя.

— Издирваме подходящ снимачен терен за новия ми филм — поясни той. — Това място изглежда интригуващо.

— Режисьор ли сте?

— Режисьор и актьор. — Той си свали очилата. Появиха се впечатляващо сини очи и поддържано лице. Личеше, че очаква реакция от моя страна.

— Това е Денис Куори — подсказа ми дискретно спътницата му.

— Рой Калвин Опгор. — Усмихнах се, подсуших стъклото и отидох да почистя около бензиновите колонки — така и така бях хванал парцала.

Е, този път останах излъган, но наистина се случваше да завържа интересен разговор.

Кадилакът на Карл пристигна и паркира. Карл изскочи отвътре, откачи един от пистолетите за гориво, видя ме и повдигна въпросително вежди: хванаха ли се на въдицата? Беше ми задавал този въпрос поне десет пъти за двата дни след футболния мач и гмуркането. Поклатих глава. Сърцето ми прескочи при вида на Шанън на пасажерската седалка. А нейното сърце навярно също е подскочило при вида на синеокия американец, защото тя закри уста с ръка, разтършува се из чантата си за лист и химикалка, слезе от колата и без да се бави, се отправи към кинозвездата. Той ѝ написа автограф с усмивка. Асистентката му се качи в джипа, но Денис Куори остана да си поговори с Шанън. Тя понечи да се сбогува. Той обаче я спря, пак взе химикалката и листа и добави още нещо.

Приближих се до Карл. Лицето му беше пепеляво.

— Разтревожен ли си? — попитах.

— Малко.

— Нормално. Той все пак е кинозвезда.

— Не заради него — усмихна се накриво брат ми.

Знаеше, че се майтапя. Карл не разбираше ревността.

Сигурно затова и не успяваше да разчете навреме ситуациите по време на купоните в Ортюн.

— Притеснява ме откриването — въздъхна той. — Гилберт се обади да съобщи, че нямало да може да направи първата копка. Изникнала непредвидена пречка. Не уточни каква, но то е ясно: Курт Улсен. Мътните го взели!

— Успокой се.

— Да се успокоя ли? Поканихме журналисти от цялата страна. Положението е критично.

Карл прокара длан по лицето си, но все пак успя да поздрави с усмивка някакъв мъж — май работеше в банката.

— Я си представи заглавията — продължи Карл, след като мъжът се отдалечи. — „Строеж на хотел се отлага заради разследване на убийство. Заподозрян е главният предприемач.“

— Първо, нямат никакви основания да те свързват с убийство или да те изкарват заподозрян, и второ, до откриването остават цели два дни. Дотогава е възможно нещата да се променят.

— Не бива да отлагаме съобщението, Рой. Ако ще отменяме официалното откриване, трябва да го направим още днес следобед.

— Мрежа, заложена вечерта, по принцип се вади на следващата сутрин.

— Да не намекваш, че нещо се е объркало?

— Казвам, че е възможно рибарят да е оставил въпросната мрежа да престои по-дълго във водата.

— Но нали каза, че ако мрежата престои прекалено дълго във водата, по-едрите риби изяждат улова.

— Именно. — Зачудих се откога тази дума се бе превърнала в част от активния ми речник. — Да допуснем, че мрежата е била извадена тази сутрин и рибарят се е забавил със сигнала. Запази самообладание.

Джипът с филмовия екип се вля в движението по шосето. Шанън се приближи към нас със сияещо лице и ръка на гърдите, все едно придържаше сърцето си да не изскочи.

— Влюбена ли си? — попита Карл.

— Ни най-малко — отвърна Шанън, а той избухна в безгрижен смях, вече загърбил нашия разговор.

Един час по-късно пред бензиностанцията свърна позната кола. Паркира до колонката за дизел. Денят ставаше все по-вълнуващ. Излязох навън. Курт Улсен слезе от ланд роувъра. При вида на злобната му мутра, ми стана ясно, че най-сетне ме очаква любопитна история.

Натопих гъбата в кофата и вдигнах чистачките му.

— Няма нужда — подхвана той, но аз вече бях залял предното му стъкло със сапунена вода.

— Добрата видимост никога не е излишна — казах. — Особено сега, с идването на есенния мрак.

— О, и без твоя помощ виждам достатъчно добре, Рой.

— Не думай — размазах мръсотията по цялото стъкло. — Между другото, Карл се отби преди малко. Налага се в рамките на деня да отмени официалното откриване на строителния обект.

— Днес ли? — Курт Улсен вдигна глава.

— Да. Язък! Децата от училищния оркестър ще са страшно разочаровани. Откога репетират! Сигурен ли си, че в последната минута няма да помилваш осъдения?

Курт Улсен погледна надолу. Плю на земята.

— Предай на брат си да проведе откриването.

— Сериозно?

— Да.

— Да няма някакво развитие по случая?

Опитах се да не звуча иронично и лиснах още сапунена вода върху предното стъкло.

Улсен се поизправи. Прокашля се.

— Днес сутринта ми се обади Оге Фредриксен — мой съсед по рибарска колиба. Редовно залага мрежа точно пред моя хангар.

— Аха. — Пуснах гъбата в кофата и взех стъклочистачката, преструвайки се, че изобщо не забелязвам колко втренчено ме наблюдава Курт.

— Сутринта Оге се натъкнал на рядък улов. Мобилния телефон на баща ми.

— Леле. — Гумата на стъклочистачката изскърца, докато я плъзгах.

— Според Фредриксен телефонът най-вероятно е лежал там в продължение на шестнайсет години, зарит в тиня. Затова водолазите, които издирваха тялото на татко, не са го намерили. Досега мрежата на моя съсед не е улавяла телефона. Едва днес сутринта бримка на мрежата се е вмъкнала под закопчалката на кожения калъф и така телефонът е бил изтеглен на повърхността.

— Еха! — възкликнах.

— „Еха“ даже е меко казано. Шестнайсет години залагаш мрежа на едно и също място и телефонът се закача в нея точно сега.

— Не е ли именно това есенцията на така наречената теория на хаоса? Рано или късно всичко се случва, дори най-невероятното.

— Озадачава ме не самата случка, Рой. А моментът. Някак прекалено навреме е, за да е вярно.

Недоизказаното отекна ясно в ушите ми: прекалено навреме за теб и Карл.

— Освен това не се връзва с установената преди шестнайсет години хронология на събитията — отбеляза ленсманът и зачака, вперил очи в мен.

Знаех какво цели. Да ме провокира да се впусна в обяснителен режим. Да припомня, че свидетелските показания невинаги са сто процента достоверни. Че не бива да се търси логика в действията на човек, изпаднал в толкова дълбоко отчаяние, та да пожелае да сложи край на живота си. Че дори наземните станции на мобилните оператори не са застраховани от грешки. Аз обаче не се поддадох на провокацията. Кимнах бавно. Мнооого бавно.

— Щом казваш. Дизел ли?

Съдейки по физиономията на Курт Улсен, ръката го сърбеше да ми обърше един.

— Е — заключих. — Поне вече ще виждаш пътя.

Той се качи, затръшна силно вратата и изфорсира двигателя. Все пак отпусна газта, направи плавен обратен завой и овладяно пое по шосето. Знаех, че ме наблюдава в огледалото, и едва се сдържах да не му махна.

26

Присъствах на причудлива гледка.

Духаше остър северозападен вятър и валеше, дето се вика, из ведро. И въпреки това горе, на заобления планински връх, стотина окаяни души в дъждобрани гледаха как костюмираният Карл позира до Вос Гилберт, изтупал се специално за случая с церемониална огърлица. На устните му грееше усмивка на политик. Журналисти от местния вестник и от други медии щракаха, а на заден план между поривите на вятъра едва-едва се чуваше училищният оркестър на Ортюн. Изпълняваха тържествената песен „Сред хълмове и планини“ по текст на норвежкия езиковед и поет Ивар Осен. Представиха Гилберт малко шеговито като „новия общински управител“, но той не го взе присърце, защото това „звание“ се даваше на всички общински управители, държали чукчето след Ю Ос. По принцип нямах нищо против Вос Гилберт, освен плешивината отпред на главата му. Разменените места на малкото и фамилното му име възприемах като дребна подробност. Друго ме смущаваше. Във Вос определено се таеше нещо съмнително. Но явно не достатъчно съмнително, та да му попречи да оглави община Ус. При евентуално сливане с друга община и по-оспорвана конкуренция за чукчето обаче лисевината над челото му положително щеше да се отрази зле на шансовете му за успех.

Карл даде знак на Гилберт да направи първата копка. Нали все пак той държеше лопатата, за случая украсена с панделка и с цветя. Гилберт заби лопатата в пръстта, усмихна се на фотографа и явно изобщо не усещаше, че мокрият му от дъжда перчем е полепнал по оплешивялото петно, все едно нарочно го е зализал така. Гилберт подвикна нещо. Навярно трябваше да мине за духовитост. Никой не я чу, но хората около него се засмяха лакейски. Всички заръкопляскаха. Гилберт побърза да се скрие под обърнатия от вятъра чадър на помощника си и всички тръгнахме да се спускаме по склона към автобуса на шосето, за да ни откара до „Свободно падане“, където да отпразнуваме събитието.

Черноперият Джовани сновеше нервно и отсечено между гости и крака на маси, докато чаках аперитива си на бара, където Ерик ме гледаше кръвнишки. Поколебах се дали да не отида при Карл, впуснал се в разговор с Вилумсен, Ю Ос и Дан Кране, но предпочетох да се присъединя към Шанън, Стенли, Гилберт и Симон Нергор. Те стояха пред масата с фишове за конни залози. Дочух, че обсъждат Дейвид Боуи и Зиги Стардъст, най-вероятно защото от тонколоните кънтеше парчето „Starman“.

— Този тип определено е извратен, та той се облича като жена — изкоментира агресивно подпийналият Симон.

— Ако под извратен имаш предвид хомосексуалист, да те светна, че и някои хетеросексуални мъже предпочитат да изглеждат като жени — отбеляза Стенли.

— Извратено е, дявол да го вземе. — Симон изгледа общинския управител. — Против природата е.

— Не непременно — възрази Стенли. — И животните практикуват така наречения кросдресинг. Ти, Рой, се интересуваш от птици и сигурно знаеш как е при някои видове птици: мъжкарите имитират женските; маскират се като самки, придобивайки женско оперение.

Другите ме погледнаха. Усетих как се изчервявам.

— И не само по тържествени поводи — продължи Стенли. — Носят този женски фенотип през целия си живот, нали?

— Поне сред планинските птици не ми е известно такова явление — поклатих глава.

— Именно — обади се Симон, а Стенли ме стрелна с поглед, все едно съм го предал. — Защото природата подхожда практично. Какъв, по дяволите, е смисълът мъжка птица да се дегизира като женска?

— Много просто — отвърна Шанън. — Маскираните мъжкари се изплъзват от радара на алфасамците с амбиция да отстранят потенциални конкуренти за женското внимание. Докато алфасамците се сражават с други мъжкари, кросдресърите тайно се съвкупляват с женските.

— Тази стратегия не е никак лоша — засмя се добродушно Гилберт.

Стенли докосна ръката на Шанън.

— Най-после тук се появи човек, наясно с хитрините на нагона.

— О, не е кой знае каква философия — усмихна се Шанън. — Всички търсим най-приятната стратегия за оцеляване. А попаднем ли в ситуация — било в личен, било в социален план — при която тази стратегия не работи, изпробваме друга — необходима, но не толкова приятна.

— Какво имаш предвид под „най-приятната“? — попита Гилберт.

— Да се съобразява с обществените норми и да не ни поставя в риск от санкции. Нарича се още морал, господин управителю. Ако тази стратегия не сработи, нарушаваме правилата на играта.

Гилберт повдигна рунтавата си вежда.

— Мнозина спазват моралните норми, без това да им е най-приятното.

— Защото на някои хора им е толкова неприятно околните да ги смятат за неморални, че опасението натежава на везните. Но ако бяхме невидими и не рискувахме физически санкции, нямаше да даваме и пет пари. Защото всички ние, хората, поначало сме опортюнисти и главната ни цел е оцеляването и предаването на нашия генетичен материал. Точно затова всички сме склонни да продадем моралните си принципи. Разликата е кой на каква стойност ги оценява.

— Амин — заключи Стенли.

Гилберт поклати глава през смях.

— Тези граждански приказки са твърде сложни за нас, нали, Симон?

— Врели-некипели ги наричам аз тези приказки. — Симон пресуши чашата си и се огледа откъде да си налее пак.

— По-кротко, Симон — усмири го общинският управител. — Но имайте предвид, госпожо Опгор, че по време на Втората световна война именно хора от нашия край са жертвали живота си в името на правилните морални ценности.

— Говори за дванайсетимата участници в саботажната акция, за която сме направили три-четири филма — уточни Стенли. — По-голямата част от населението общо взето е оставила нацистите да си разиграват коня.

— Я млъквай — скастри го Симон. Клепачите му покриваха наполовина зениците.

— Дванайсетимата едва ли са пожертвали живота си заради морални ценности — изрази съмнение Шанън. — А по-скоро в името на родината си. На родното село. На семейството. Ако Хитлер е бил роден не в Германия, а в Норвегия при сходна икономическа и политическа конюнктура, и тук щеше да дойде на власт. И тогава вашите саботьори щяха да се сражават на негова страна.

— Как си позволяваш, ей! — избухна Симон и аз пристъпих крачка напред — в случай че се наложи да го възпирам.

Колкото до Шанън, тя вече беше неудържима:

— Или смятате, че немците, живели през трийсетте и четирийсетте години на миналия век, са били изцяло безнравствено племе, а норвежците са имали късмета да са тяхната противоположност?

— Пресилвате нещата, госпожо Опгор.

— Нима? Разбирам, че за вас, тукашните жители, моите твърдения са провокиращи и дори обидни, защото сте емоционално свързани с вашата история. Но се опитвам да кажа, че на морала неправилно се гледа като на най-мощния двигател на човешките действия, а лоялността към стадото се подценява. Усетим ли, че групата е заплашена, нагаждаме принципите си към нашите цели. Кървавите семейни разпри и геноцидът в световната история не са дело на чудовища, а на хора като нас, убедени, че постъпките им са етично издържани. Най-напред сме лоялни към нашите себеподобни, едва после — към изменчивия морал, прекрояван удобно, за да обслужва интересите на групата. Братът на моя прадядо е участвал в Кубинската революция. И до ден-днешен съществуват две диаметрално противоположни, но еднакво убедителни от гледна точка на нравствена обосновка мнения за личността на Фидел Кастро. Там всеки прави оценка не според политическите си пристрастия към дясното или лявото, а дали и доколко Кастро е повлиял върху съдбата на близките му роднини, дали те са станали част от режима в Хавана, или са избягали в Маями. Всички други съображения са второстепенни.

Някой ме дръпна за ръкава на якето. Обърнах се.

Грете.

— Може ли да разменим две думи? — прошепна тя.

— Здрасти, Грете. Тъкмо обсъждаме…

— Тайни полови съвкупления — прекъсна ме тя. — Чух.

Произнесе го някак особено и това ме подтикна да я погледна по-внимателно. Думите ѝ отекнаха в мен и разбудиха отдавна дремещо в съзнанието ми подозрение.

— Само за малко — съгласих се.

Тръгнахме към барплота. Усещах погледите на Стенли и Шанън в гърба си.

— Искам да предадеш нещо на съпругата на Карл — подхвана Грете, след като се отдалечихме на безопасно разстояние.

— Защо?

Попитах „защо“, а не „какво“. Аз вече знаех „какво“. Но сега го прочетох в мътните ѝ очи.

— Защото на теб ще ти повярва.

— Как така ще повярва на преразказани от мен чужди думи?

— Няма да са чужди. Ще ѝ го кажеш от първо лице.

— Някаква причина да го правя?

— Има причина, Рой. Ти и аз искаме едно и също.

— И какво именно?

— Тя и Карл да се разделят.

Не се шокирах. Дори не се изненадах. Чувствах се хипнотизиран.

— Стига преструвки, Рой. Карл и тази южнячка не са един за друг. И двамата го знаем. Даже ще им направим услуга. Ще ѝ спестим мъките, докато сама разбере, горкичката.

Опитах да си навлажня устните. Идеше ми да се обърна и да се махна, но бях загубил способност да се движа.

— Какво да разбере?

— Че Карл се чука с Мари.

Гледах Грете. Ореол от къдрици обрамчваше бледото ѝ лице. Винаги съм се чудел как така някои хора хващат вяра на реклами, които твърдят, че еди-коя си марка шампоан съживявала косата. Косата е обвита от кератин, мъртва материя, израснала от космени торбички, наречени фоликули. Косата е точно толкова жива, колкото и изпражненията. Косата е летопис, тя е онова, което си бил, което си ял и правил. И няма връщане назад. Къдриците на Грете представляваха мумифицирано минало, вечен мраз, плашещ колкото и смъртта.

— Срещат се в хижата на Ос.

Мълчах.

— С очите си ги видях — увери ме Грете. — Паркират в гората, та колите им да не се виждат от пътя. После се качват до хижата. Обикновено поотделно.

Прииска ми се да я попитам колко време прекарва да шпионира Карл, но се въздържах.

— Никак не е чудно, че Карл чука наред — добави тя.

Очевидно искаше да я попитам какво има предвид, но нещо — изражението ѝ, някаква вътрешна моя убеденост, споменът как мама ни чете на глас „Червената шапчица“ — ме възпря. Като малък така и не разбрах защо Червената шапчица задава на предрешения вълк последния въпрос — защо са му толкова големи зъбите. Та нали тя вече подозира, че това е вълкът. А когато вълкът усети, че е разкрит, ще се нахвърли върху нея и ще я изяде? И аз си извлякох от приказката следната поука: спри след „защо са ти толкова големи ушите“. Кажи, че отиваш да донесеш още дърва от сайванта, и си плюй на петите. Аз обаче останах. И точно като проклетата Червена шапчица попитах:

— Какво искаш да кажеш, Грете?

— Хората, преживели сексуално насилие през детството си, в зряла възраст често се отдават на безразборен секс. Не си ли го чел?

Спрях да дишам. Не можех да помръдна. Заговорих с одрезгавял глас:

— И кое, по дяволите, те навежда на мисълта, че Карл е жертва на сексуално насилие?

— Той сам ми го каза, след като ме изчука в Ортюнската гора. Беше пиян. Разплака се, сподели колко съжалявал за стореното, но бил безсилен да се владее. Бил чел, че такива като него често стават промускуални.

Прокарах език по небцето си в търсене на слюнка, но устата ми беше суха като плевник.

— ПромИскуални — успях да изцедя от устните си, но Грете май не ме чу.

— Сподели ми и колко си се самообвинявал за блудствата с него. Точно затова непрекъснато го покровителстваш. Един вид, чувстваш, че му го дължиш.

Съумях да изтръгна от гласните си струни малко по-силен глас:

— Лъжеш, та чак сама си вярваш.

Грете се усмихна и поклати съжалително глава.

— Карл се беше натряскал до припадък и сигурно не помни какво ми е наприказвал, но наистина го каза. Попитах го защо ти се самообвиняваш, при положение че не ти, а баща ви е злоупотребявал с Карл. „Защото е по-голям от мен и ми е батко — отговори ми Карл. — И сигурно смята за свой дълг да ме закриля.“ Точно по тази причина и накрая си го спасил.

— И си сигурна, че ти е казал това? — опитах се да се измъкна, не постигнах обаче никакъв ефект. Вече бях влязъл в устата на вълка.

— Точно това ми каза — кимна тя. — Попитах го как си го спасил, но той отказа да ми разясни.

Изпаднах в ступор. Наблюдавах как бледите ѝ устни се гърчат:

— Затова сега те питам: как го направи, Рой?

Погледнах я в очите. Бяха пълни с очакване. С трепетно нетърпение. Устата зееше полуотворена, готова да налапа вилицата, на която ме бе набучила. Усетих как нещо клокочи в гърдите ми. Усмивка проби на устните ми. Не можех да я спра.

— Ъ? — Изражението на Грете се промени в смайване, когато избухнах в смях.

Бях… да, какво именно изпитвах? Радост? Облекчение? Такова вътрешно освобождение, разправят, чувствали разкритите убийци, защото чакането е приключило и най-сетне няма да носят сами ужасната тайна. Или бях луд? Защото какъв е човек, ако не луд, щом предпочита хората да го мислят за насилник на брат му, вместо да знаят истината: насилникът е бащата, а по-големият брат е виновен заради бездействието си. Или не е лудост, а нещо съвсем простичко: човек е способен да понесе отвращението на цяло село, отвращение, породено от клевети и измамни слухове, но не и ако отвращението почива върху зрънце истина. А истината за случилото се в „Опгор“ не включваше само баща насилник, включваше и слабодушен по-голям брат, който можеше да се намеси, но не се престраши, за когото това не беше тайна, но той си траеше; който умираше от срам, но си държеше главата толкова ниско преклонена, че едва понасяше отражението си в огледалото. А сега се случи най-лошото. Щом Грете Смит знаеше нещо и говореше за него, скоро щеше да го научи първо целият фризьорски салон, а после и цялото село. Тогава защо се смеех? Защото събитията се стекоха по възможно най-неблагоприятния начин. „От сега нататък всичко да върви по дяволите — казах си. — Свободен съм.“

— Е? — обади се ведро Карл. — За какво си бъбрите вие двамцата?

С една ръка обгърна моите рамене, с другата — раменете на Грете. Лъхна ме дъх на шампанско.

— Ами, питай Грете.

— За конни надбягвания — отвърна тя.

— За конни надбягвания ли? — Карл се разсмя високо и взе чаша шампанско от поднос на барплота. Алкохолът определено започваше да го хваща и настроението му се повишаваше. — Не знаех, че Рой се вълнува от това.

— Опитвам се да го запаля — поясни Грете.

— И как го зарибяваш?

— Който не играе, не печели. Рой май е съгласен.

— Така ли? — Карл се обърна към мен.

Свих рамене.

— Рой по-скоро е от хората, според които който не играе, не губи — поясни Карл.

— Значи само остава да намерим игра, в която всички да спечелят. Точно като твоя хотел, Карл. Нито един губещ, само печеливши и щастлив край.

— Да пием за това! — възкликна Карл.

С Грете чукнаха чаши. Карл се обърна въпросително към мен. Усетих, че продължавам да се усмихвам идиотски.

— Чашата ми е ей там — посочих участниците в симпозиума, посветен на Дейвид Боуи, и оставих двамата си събеседници с твърдото намерение да не се връщам при тях.

На път към групичката на Шанън сърцето ми пееше. Парадоксално и безгрижно, едва ли не подигравателно, както сивото каменарче чирикаше весело, кацнало на надгробния камък, докато свещеникът хвърляше пръст върху ковчезите на родителите ми. Щастлив край не съществува, но някои мигове са необяснимо щастливи и всеки от тях може да бъде последен, така че защо да не пеем с цяло гърло. Да огласим щастието си на всеослушание. Пък нека после някой ден животът — евентуално смъртта — ни срази.

Докато крачех към групичката, Стенли обърна глава към мен, сякаш инстинктивно усетил приближаването ми. Не се усмихна, само потърси погледа ми. През тялото ми започна да струи топлина. Не знаех защо, знаех само, че моментът е настъпил. Моментът, когато ще потегля към Козия завой и няма да завъртя волана. Ще изхвръкна от пътя и ще полетя свободно, изпълнен със спокойната увереност, че ме чакат именно тези няколко секунди свобода, прозрение, истина и прочее. А после ще намеря своята гибел, ще се разбия в земята на място, откъдето ще бъде невъзможно да извадят катастрофиралата ми кола и където ще изгния в благословена самота, мир и покой.

Недоумявам защо избрах точно този момент. Навярно защото изпитата чаша шампанско ми вдъхна достатъчно смелост. Или осъзнавах необходимостта незабавно да попаря искрицата надежда, запалена от Грете. В противен случай щях да започна да я подклаждам и тя щеше да запламти буйно. А аз не исках да се възползвам от облага, предложена ми от Грете. Тази облага беше по-лоша от цялата самота, която човек би изпитал през живота си.

Минах покрай Стенли, взех си чашата с шампанско, оставена до фишовете за залози, и застанах зад Шанън, която слушаше как общинският управител възторжено описва какво ще означава хотелът за селото и най-вероятно се опитваше да насочи разговора към местните избори. Докоснах леко рамото на Шанън, приведох се към ухото ѝ, съвсем близо. Усетих миризмата ѝ, толкова различна от миризмата на жените, които съм познавал и с които се бях любил, и въпреки това толкова позната, сякаш е моята собствена.

— Съжалявам — прошепнах. — Но какво съм виновен. Обичам те.

Тя не се обърна към мен. Не ме помоли да повторя. Просто продължи да гледа Гилберт с непроменено изражение, все едно ѝ бях прошепнал превод на думите му. Аз обаче усетих как за миг ароматът ѝ се усили, сякаш струящата през мен горещина преля в нея, облада я цялата, повлече със себе си мирисни молекули от кожата ѝ и пак се издигна към мен.

Продължих към вратата, спрях пред стария монетен автомат, пресуших шампанското и оставих чашата върху дървената рамка. Установих, че Джовани стои и ме гледа със строгия си, малко осъдителен петльов поглед. После, сякаш в израз на презрение, той отривисто извърна глава и червеният му хитлеров перчем подскочи.

Излязох. Затворих очи и вдишах въздуха, измит от дъжда. Остърга бузата ми като бръснарско ножче. Да, тази година зимата определено щеше да подрани.

Пристигнах в бензиностанцията и се обадих в централния офис. Помолих да ме свържат с началника на човешки ресурси.

— Обажда се Рой Опгор. Чудех се дали длъжността управител в Сьорлане все още е вакантна.