Кралството

27

Твърдят, че съм се метнал на татко.

Мълчалив и стабилен. Добродушен и прагматичен. Неуморен работяга без ярки таланти, но винаги ще се справи — навярно най-вече защото не поставя твърде високи изисквания пред живота. Възпитан самотник с достатъчно усет къде някого го стяга чепикът, но и достатъчно деликатен да не се меси в чуждите работи. Татко не се бъркаше в живота на другите, не допускаше обаче и те да си пъхат носа в неговия. Хората го описваха като горд, без да е арогантен, като човек, който проявява уважение към другите и те на свой ред му отвръщат със същото, макар никога да не е бил изявен лидер в селото. Тази роля той отстъпваше на драго сърце на по-умелите оратори, на по-вещите в писаното слово, на по-нуждаещите се от изява, на по-харизматичните, на мислещите с по-голям размах. На Осовците и на Карловците. На по-малко срамежливите.

Защото татко се срамуваше. Тази черта несъмнено бях наследил от него.

Той се срамуваше от онова, което представлява, и от действията си. Аз се срамувах от онова, което представлявах, и от бездействието си.

Татко ме харесваше. Аз го обичах. А той обичаше Карл.

Като по-голямото момче в семейството ме запознаха подробно как се стопанисва планинска ферма с трийсет кози. По времето на моя дядо броят на отглежданите в Норвегия кози бил пет пъти по-голям, а само за последните десет години броят на селските стопани, отглеждащи кози, беше намалял наполовина. Баща ми се догаждаше, че занапред човек няма да може да се прехранва с толкова малко кози, колкото имахме в „Опгор“. Но често повтаряше: винаги е налице рискът един ден токът да спре завинаги, светът да изпадне в хаос и всеки да се спасява поединично. И тогава такива като мен щели да оцелеят.

А такива като Карл — да загинат.

Изглежда тъкмо затова той обичаше повече Карл.

Или защото Карл не го боготвореше като мен.

Не знам точно каква е била причината за слабостта на татко към Карл. Бащински закрилнически инстинкт? Потребност да бъдеш обичан от сина си? Или по-скоро съществена роля е изиграла силната прилика на Карл с мама на младини. Двамата си приличаха и в начина на говорене, и по смеха, и по мисленето, и по движенията, а и на външен вид — виждаше се от снимките на мама от по-младите ѝ години. „Карл е красив като Елвис Пресли“ — обичаше да повтаря татко. Навярно именно с тази красота навремето го е пленила и мама. С красота като на Елвис. Вярно, мама и Карл бяха руси, но имаха същите латински или индиански черти като на легендарния певец: бадемовидни очи, гладка, знойна кожа, изписани вежди. А усмивката и смехът сякаш непрекъснато бълбукаха под повърхността. Може би татко се е влюбвал в мама отново и отново. А после — в Карл.

Не знам.

Знам само, че татко настоя той да ни чете приказки за лека нощ в детската стая. С всяка изминала вечер четенето продължаваше все по-дълго и по-дълго. По някое време заспивах в горното легло. Не знаех нищо за случващото се на долното, преди една вечер да се събудя посред нощ. Карл плачеше, а татко му шъткаше да мълчи. Надникнах над ръба на леглото и видях, че столът на татко е празен. Беше се мушнал в постелята при Карл.

— Какво има? — попитах.

Не получих отговор отдолу, затова повторих въпроса.

— Карл имаше кошмари — обади се татко. — Заспивай, Рой.

И аз заспах. Унесох се във виновния сън на невинния.

И това продължи така, докато една нощ пак не чух Карл да хлипа. Този път татко вече беше излязъл. Братчето ми беше само и нямаше кой да го успокои. Слязох при него, прегърнах го и го подканих да ми каже какво е сънувал, та да накараме чудовищата да изчезнат.

Подсмърчайки, Карл отвърна, че чудовищата му забранили да говори; иначе щели да отвлекат мен и мама, да ни отнесат в Хюкен и да ни изядат.

— Но татко — не, така ли? — попитах.

Карл не отговори. Не знам дали още тогава не разбрах, но прогоних мисълта, или едва по-късно го проумях, по-точно поисках да го проумея: чудовището беше нашият баща. Татко. Не знам и дали мама също не го е проумяла. Едно е сигурно: ако не е, то не е пожелала да го проумее, защото се случваше в наше присъствие. Така че мама е виновна колкото мен заради опитите да си затвори очите и задето не пресече всичко това.

На седемнайсет години най-сетне се престраших да му се опълча. С татко бяхме сами в хамбара. Аз подпирах стълбата, а той сменяше крушки на тавана. В планинските райони не строят високи хамбари, но въпреки това не ме напускаше чувството, че представлявам известна заплаха за баща ми, качен няколко метра над мен.

— Не ти разрешавам да правиш онези неща с Карл.

— Добре — отвърна спокойно той и си довърши работата.

Слезе по стълбата, а аз продължавах да я държа стабилна, доколкото мога. Татко остави изгорелите крушки и ме наби. Не ме удряше по лицето, само по тялото; по най-деликатните и болезнени места. Лежах в сеното с избит въздух, а той се надвеси над мен и ми прошепна с дрезгав, задавен глас:

— Не обвинявай баща си в такива неща, защото ще те убие, Рой. Има само един начин да спреш баща и той е да си държиш езика зад зъбите, да издебнеш сгоден случай и да му светиш маслото. Разбираш ли?

Разбирах, и още как. Ето така е трябвало да постъпи и Червената шапчица. Не бях в състояние да отговоря, нито дори да кимна. Само леко повдигнах глава и видях сълзи в очите му.

Татко ми помогна да се изправя. Вечеряхме. През нощта той пак се намърда в долното легло при Карл.

На следващия ден ме заведе в хамбара, където беше закачил голяма боксова круша — навремето, когато дошъл в Норвегия, си я донесъл от Минесота. Известно време настояваше аз и Карл да тренираме бокс, но ние не проявявахме интерес дори когато той ни разказваше за известните братя боксьори Майк и Томи Гибънс от Минесота. Томи Гибънс беше любимецът на татко. Показваше ни негови снимки и разправяше, че Карл приличал на него — на този висок рус боксьор супертежка категория. А аз съм приличал на Майк, по-големия брат, който обаче бил по-нисък и не успял да направи толкова голяма кариера. Но, така или иначе, нито единият от двамата братя нямаше световна шампионска титла. До заветната световна титла успял да се доближи само Томи. През 1923 година, след петнайсетрундов мач, изгубил по точки срещу великия шампион Джак Демпси. Двубоят се провел в градчето Шелби, кръстче върху Великата северна железопътна линия. Питър Шелби, генерален директор на компанията „Железопътно строителство Монтана“, на когото впрочем е наречено едноименното градче, го нарекъл „кална дупка, забравена от бога“. В боксовия мач между Томи Гибънс и Джак Демпси градчето инвестирало целия си бюджет, че и отгоре. Обещали им знаменитият двубой да ги прослави. Построили специална арена, но на мача присъствали едва седем хиляди зрители, а два пъти повече гледали гратис. Цялото градче се разорило, четири банки фалирали. Томи Гибънс си тръгнал от град, изпаднал в тежка икономическа катастрофа. Тръгнал си без титла, без цент в джоба. Тръгнал си единствено със съзнанието, че поне е опитал.

— Как си? — попита татко.

— Добре — отвърнах, макар още да ме болеше.

Татко ми показа каква е стойката на боксьора и основни ударни техники. После ми надяна износените си боксови ръкавици.

— А на какво викат гард? — попитах, сещайки се за откъса от мача между Демпси и Гибънс, който бях гледал.

— Ако винаги удряш силно и пръв, не ти е нужен гард. — Татко застана зад боксовата круша. — Това е врагът. Мисли си, че трябва да го убиеш, преди той да те убие.

И аз се нахвърлих да убивам. Татко държеше здраво крушата, за да не се люлее прекалено, но от време на време си подаваше мутрата. Сякаш за да ми напомни заради чие убийство съм се хванал да тренирам бокс.

— Не е зле — отсъди накрая.

Стоях превит одве, с длани върху коленете, а от мен капеше пот.

— А сега ще бинтоваме ръцете и ще направим същото без ръкавици.

За три седмици скъсах крушата и се наложи да закърпим калъфа с дебел конец. После, докато блъсках крушата, шевовете ожулиха кокалчетата на ръцете ми до кръв. Изчаках два дни да зараснат и пак ги разкървавих. Чувствах облекчение, едната болка притъпяваше другата, потушаваше срама, задето налагам боксова круша, вместо да предприема нещо смислено.

Защото онова продължаваше.

Може би не чак толкова често като преди, не си спомням.

Спомням си само, че той вече нехаеше дали спя, нехаеше дали мама спи, чисто и просто държеше да покаже, че е господар в собствения си дом, а право на господаря е да своеволничи. Беше ме превърнал във физически равностоен противник, за да докаже, че властва над нас с дух, не с материя. Защото материята е тленна и остарява, а духът е вечен.

Срамувах се. Умирах от срам, докато мислите ми се опитваха да избягат от звуците долу, от лашкащото се със скърцане двуетажно легло, от тази къща. След като той си тръгнеше, слизах при Карл и го гушках, докато спре да плаче. Шепнех в ухото му, че един ден, един ден ще заминем надалеч. Един ден ще спра татко. Ще спра проклетото си огледално отражение. Празни приказки, от които се срамувах още повече.

Времето минаваше, пораснахме и започнахме да ходим на купони. Карл прекрачваше мярката с алкохола. И често-често се забъркваше в неприятности. Добре дошло за мен, защото получавах поприще за изява да правя онова, което не се престрашавах вкъщи — да браня по-малкия си брат. Нямаше нищо сложно. Просто действах както ме беше учил татко: удрях пръв. Млатех непознати лица, а виждах боксовата круша с мутрата на татко.

Но рано или късно денят щеше да настъпи.

И той настъпи.

Карл ми съобщи, че е ходил на лекар. Прегледали го и го затрупали с въпроси. Усъмнили се. Попитах го какво му е, та е бил при доктора. Той си смъкна панталоните и ми показа. От бяс се разревах.

Същата вечер, преди да си легна, излязох на верандата и оттам взех ловджийския нож. Пъхнах го под възглавницата си и зачаках.

След три нощи татко дойде. Както обикновено се събудих от лекото проскърцване на вратата. Беше изгасил осветлението в коридора и видях само силуета му на вратата. Мушнах ръка под възглавницата и стиснах дръжката на ножа. Предварително бях поразпитвал чичо Бернард — беше изчел всичко за саботажната акция в Ус по време на войната — и той ми обясни, че при така нареченото silent killing ножът се забива в гърба на врага на височината на бъбреците. Прерязването на гръкляна било много по-трудно, отколкото изглеждало по филмите, и в много случаи убиецът си порязвал палеца на ръката, с която държал жертвата. Нямах представа къде точно се намират бъбреците, но така или иначе възнамерявах да го намушкам многократно, та все един път да улуча. В краен случай щях да му прережа гърлото, а ако се наложи — и моя палец. Изобщо не ми дремеше.

Фигурата на вратата се олюля леко. Навярно бе обърнал няколко бири повече от обичайното. Постоя на прага, сякаш се питаше дали не е объркал стаята. Беше я объркал. И така години наред. Но този път щеше да му е за последно.

Чух звук, сякаш той вдиша дълбоко. Или подуши въздуха.

Вратата се захлопна. Стана тъмно като в рог. Приготвих се. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че буквално усещах как напира под ребрата. После обаче чух стъпки по стълбите отвън и разбрах, че се е отказал.

Входната врата се отвори.

Дали по миризмата бе предусетил какво му готвя? Някъде ми попадна, че адреналинът има характерна миризма, а човешкият мозък — на съзнателно или несъзнателно ниво — я регистрира и мигом заставаме нащрек. Или там, на прага, бе решил не просто да пропусне една нощ, а да постави окончателен край. И онова да не се повтори никога повече.

Лежах и усещах как тялото ми трепери. Вдишах. Въздухът премина със стържене през гърлото ми и аз си дадох сметка, че от проскърцването на вратата съм лежал със затаен дъх.

След малко чух тих плач. Пак притаих дъх. Плачът не идваше от Карл. Дишането му звучеше равномерно. Хлипането се чуваше от кюнеца.

Тихичко се измъкнах от леглото, облякох се и слязох долу.

В сумрачната кухня мама седеше до масата. Беше облякла червен домашен халат и се взираше през прозореца към хамбара, където светеше. Държеше чаша, на масата пред нея се мъдреше бутилка бърбън, прекарала години наред непобутната в барчето в трапезарията.

Седнах до мама.

Загледах се в същата посока, към хамбара.

Тя пресуши чашата и си наля нова. За пръв път след онази вечер в „Гранд Хотел“ я виждах да пие алкохол — позволяваше си само на Бъдни вечер.

Най-сетне тя проговори с хрипкав, разтреперан глас:

— Рой, знаеш колко много обичам баща ти. Не мога да живея без него.

Звучеше като заключение след продължителна дискусия наум, която е провела със себе си.

Мълчах и се взирах в хамбара. Ослушвах се за звук.

— Той обаче може да живее без мен — продължи мама. — Ще ти споделя нещо. Докато раждах Карл, възникнаха усложнения. Изгубих много кръв и съм изпаднала в безсъзнание. Гинекологът оставил решението в ръцете на баща ти. Имало два начина да извърши операцията. Единият носел по-големи рискове за плода, другият — за майката. Баща ти избрал да рискува моя живот, Рой. После ми каза, че на негово място и аз съм щяла да постъпя по същия начин. Сигурно е прав. Но все пак говорим за хипотетична ситуация, Рой.

Какво очаквах да чуя от хамбара? Знаех отлично. Изстрел. Когато преди малко слязох по стълбата, видях, че вратата към верандата е отворена. А пушката, обичайно закачена високо на стената, липсваше.

— Ако някой ме изправи пред избора чий живот да спася — на Карл или на баща ти — винаги ще избера живота на съпруга си, Рой. Искам да си наясно. Да, майка съм, но на първо място съм съпруга.

Тя поднесе чашата към устните си.

Никога не я бях чувал да говори така и въпреки това не давах пет пари. Мислех само какво се случва в хамбара.

Станах и излязох навън. Беше пролет. Нощният въздух разхлади приятно сгорещените ми бузи. Не бързах. Вървях с отмерена крачка, почти като зрял мъж. На светлината от отворената врата видях пушката, облегната на рамката. Надзърнах вътре. Подвижна стълба стоеше подпряна на таванска греда с преметнато през нея въже. Чувах тъпо отекващите удари по боксовата круша.

Пристъпих още няколко крачки напред и го видях. Дънеше крушата ожесточено. Подозираше ли, че нарисуваната върху нея мутра е неговата? Най-вероятно да.

Защо пушката стоеше опряна на входа? Защото не бе довършил започнатото? Или това представляваше своеобразна подкана към мен?

Бузите ми вече не горяха. И те, и цялото ми тяло изведнъж се смразиха, а лекият нощен ветрец духаше през мен, все едно съм безплътен призрак.

Стоях и гледах баща си. Досещах се, разбира се, че той иска да го спра, да спра блудствата му, да спра сърцето му. Всичко беше подготвено. Той бе нагласил всичко да изглежда така, все едно сам го е направил. Провесеното въже също допълваше тази представа. Бе достатъчно само да го застрелям от упор и да поставя пушката до трупа. Разтреперих се. Изгубих контрола над тялото си. Вече ме ми се подчиняваше. Ръцете и краката ми подскачаха и се тресяха. Не изпитвах нито страх, нито гняв, само безсилие и срам. Защото не бях способен да го направя. Той искаше да умре, аз исках той да умре и въпреки това не можех да го убия, дявол да го вземе. Защото той беше аз. Ненавиждах го и се нуждаех от него, както ненавиждах и се нуждаех от себе си. Обърнах се и си тръгнах. Чувах как той стене и удря, проклина и удря, хлипа и удря.

На следващата сутрин закусвахме, сякаш нищо от това не се беше случило. Все едно само го бях сънувал. Татко погледна през кухненския прозорец и подхвърли нещо за времето, а мама подканяше Карл да побърза, за да не закъснее за училище.

28

Няколко месеца след случката в хамбара госпожа Вилумсен спря пред автосервиза и поиска пълна диагностика и ремонт на колата си — сааб „Сонет“, 1958 година — открита спортна кола, единствения кабриолет в селото.

Из Ус се говореше, че съпругата на Вилумсен била вманиачена по норвежка поп дива от седемдесетте и ѝ подражавала във всичко — автомобил, дрехи, прическа, грим, маниери. Опитвала се дори да имитира прочутия плътен глас на въпросната икона. Бях твърде млад, за да си спомням тази певица, но че госпожа Вилумсен беше засукана мадама, по въпроса спор нямаше.

Чичо Бернард беше отишъл на лекар и се наложи аз да се занимая с колата.

— Много елегантен дизайн — отбелязах и плъзнах длан по едната предна „перка“. Армиран с фибри стъклопласт. От чичо Бернард знаех, че „Сааб“ са произвели едва десетина екземпляра от този модел и Вилумсен се е охарчил за колата повече, отколкото му се искало.

— Благодаря — отвърна госпожа Вилумсен.

Отворих предния капак и огледах двигателя. Проверих дали кабелите и капачките са си по местата. Всъщност се стараех да повтарям действията на чичо Бернард.

— За годините си се отнасяш много вещо и към вътрешността.

Беше мой ред да благодаря.

Денят беше горещ, а преди появата на госпожа Вилумсен бях ремонтирал камион и бях свалил презрамките на работния гащеризон, та я посрещнах гол до кръста. В резултат от усилените тренировки с боксовата круша в хамбара вече не бях кожа и кости, а имах мускули. Тя плакнеше око в мен, докато ми обясняваше какво иска. Преди да огледам по-внимателно колата ѝ, си облякох тениска. Госпожа Вилумсен остана видимо разочарована.

Хлопнах предния капак и се обърнах към нея. Заради високите токчета не просто ме надвишаваше по ръст, а направо се извисяваше над мен.

— Е? — попита и продължи, правейки твърде дълги паузи между отделните думи: — Гледката допада ли ти?

— Страхотна е, но все пак се налага да поогледам по-подробно — отвърнах с престорена самоувереност, все едно тази работа щях да свърша аз, а не чичо Бернард.

Досещах се, че е по-възрастна, отколкото изглежда. Веждите ѝ май бяха обръснати и изрисувани с молив. По кожата над горната ѝ устна се забелязваха бръчици. Ей такива жени чичо Бернард наричаше „мацка от класа“.

— А след… — тя наклони глава и ме погледна, както би преценила крехко парче в месарницата — … огледа?

— Ще пипна тук-там. Разбира се, в рамките на разумното и приличното.

Последното го заимствах от чичо Бернард. Само дето, за разлика от него, ми се наложи да преглътна по средата на изречението.

— В рамките на приличното — усмихна се тя, сякаш бях изрекъл оригинална реплика от класата на Оскар-Уайлдовите афоризми.

По онова време, разбира се, още не бях чувал за Оскар Уайлд. В онзи момент започна да ми просветва, че развратните ми фантазии за този разговор не са плод само на моето въображение. Госпожа Вилумсен несъмнено флиртуваше с мен. Ни най-малко не си въобразявах, че тя иска нещо повече, но така или иначе, тя отдели време, за да се заиграе със седемнайсетгодишен хлапак, както котката побутва закачливо два-три пъти кълбото ти с прежда и после се оттегля. Това ми стигаше да се почувствам горд и да ми вдъхне дързост.

— Още отсега ще кажа, че тук няма много за ремонтиране — отбелязах, извадих от джоба на гащеризона сребриста кутийка снус и се облегнах на предния капак. — За годините си е много запазена.

Госпожа Вилумсен се разсмя.

— Рита. — Протегна ми белоснежна ръка с кървавочервени нокти.

Ако бях по-намахан, щях да я целуна, но вместо това аз оставих кутийката, избърсах си ръката в парцала, висящ от задния ми джоб, и поех десницата ѝ.

— Рой.

— Приятно ми е, Рой. — Тя ме погледна замислено. — Но няма нужда да стискаш толкова силно.

— А?

— Казва се „какво“ или „моля“. Я да опитаме пак. — Тя ми протегна ръка отново.

Аз пак я поех. Този път внимателно. Тя я издърпа.

— Не казах да я вземеш, все едно е крадена стока, Рой. Давам ти ръката си и за малко тя е твоя. Използвай я, дръж се добре с нея, отнеси се с нея подобаващо, за да си сигурен, че пак ще ти позволя да я докоснеш.

И тя протегна десница за трети път.

Обгърнах я с длани.

Погалих я. Допрях я до бузата си. Дявол знае откъде се взе у мен такава самонадеяност. Но така или иначе, в онзи момент ме облада смелост, каквато ми липсваше, докато стоях пред хамбара и гледах опряната на вратата пушка.

Рита Вилумсен се разсмя, хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не ни гледа, и ми позволи да подържа ръката ѝ още малко, преди да я отдръпне бавно.

— Схватлив си — констатира тя. — Бързо учиш. Скоро ще станеш мъж. Жените ще ти се радват, Рой.

Пред нас спря мерцедес. Вилумсен изскочи навън, поздрави ме припряно и се втурна да отваря вратата на госпожа Вилумсен. Пардон, на Рита Вилумсен. Нейният съпруг държеше ръката ѝ, докато тя се качваше. Високи токчета, висока коса, дълга тясна пола. Потеглиха. При мисълта за предстоящото изпитах смесица от възбуда и объркване. Възбудата се дължеше на ръката на госпожа Вилумсен в моята, на дългите ѝ нокти, които одраскаха дланта ми. И на факта, че нейният съпруг Вилумсен явно я цени високо. Същият този, дето преметна татко с кадилака, а после се фукаше с тарикатлъка си. Объркването пък идваше от двигателния отсек, където всичко беше обърнато наопаки. Скоростната кутия се намираше пред двигателя. По-късно чичо Бернард ми обясни, че заради специфичното разпределение на натоварването върху осите в „Сонет“-а конструкторите дори завъртели коляновия вал и двигателят се движел обратно на посоката на движение във всички други автомобили. Сааб „Сонет“. Каква кола само. Великолепна, безполезна остаряла красота.

До късно през нощта работих по колата. Проверявах, поправях, сменях. Беше ме обзела нова, яростна енергия. Не бях съвсем сигурен откъде е дошла. Впрочем, знаех. От Рита Вилумсен. Беше ме докоснала. Аз нея — също. В мен тя видя мъж. Или поне мъжа, който можех да стана. И това промени нещо. Докато от ремонтния канал опипвах ходовата част, получих ерекция. Затворих очи и си я представих. Опитах се да си я представя. Полуголата Рита Вилумсен върху капака на сааба ме вика с показалец. Червен маникюр. Господи.

Ослушах се, за да се уверя, че съм сам в сервиза, и свалих ципа на гащеризона.

— Рой? — прошепна в тъмното Карл тъкмо докато тихо се качвах в горното легло.

Понечих да му кажа, че съм скапан и искам да спя. Но нещо в гласа на Карл ме възпря. Включих нощната лампа над леглото му. Очите му бяха зачервени от плач, а едната буза — подута. Стомахът ми се сви болезнено. След онази случка в хамбара татко не бе припарвал в нашата спалня.

— Пак ли е идвал? — попитах.

Карл само кимна.

— И те е… бил?

— Да. Мислех, че ще ме удуши. Беше освирепял. Питаше къде си.

— Мамка му.

— Защо те нямаше? Когато си тук, той не идва.

— Не мога винаги да съм тук, Карл.

— Тогава аз ще се махна. Не издържам повече… не искам повече да живея с човек, който…

С едната си ръка обгърнах гърба му, а с другата — тила и го притиснах към гърдите си, та риданията му да не събудят мама и татко.

— Ще уредя въпроса, Карл — прошепнах в русата му коса. — Кълна се. И няма да ти се наложи да бягаш от него. Ще намеря решение, чуваш ли?

29

Докато ремонтирах сааба на Рита Вилумсен, понаучих някои тънкости. Освен необичайно разположения двигател „Сонет“-ът има и друга особеност: устройството на спирачките е по-елементарно. Съвременните автомобили са оборудвани с двукръгова спирачна уредба, която гарантира, че спирачките ще сработят дори при повреда на някой елемент от спирачната система. При „Сонет“-а обаче е достатъчно да срежеш един спирачен маркуч и — воала! — колата се превръща в летящ ковчег. Та, не щеш ли, съобразих, че това се отнася за повечето модели стари коли, включително за кадилака на татко, модел 1979-а. Само дето той имаше два спирачни маркуча.

В нашия край, ако не умрат от сърце или рак, мъжете издъхват в автомобилни катастрофи или в хамбара — било в края на въже, било срещу дулото на оръжие. Пропилях възможността да убия татко и се досещах, че той няма да ми предостави втора такава. И сега се налагаше сам да измисля план. Начертах го и осъзнах колко правилно е моето решение. Замисълът ми не бе повлиян от прословутата фраза, че капитанът потъва заедно с кораба си. Съображенията ми бяха чисто практически: автомобилна катастрофа няма да бъде разследвана толкова обстойно, колкото мъж с огнестрелна рана — или поне така си въобразявах. Освен това нямах представа как бих накарал татко да влезе в хамбара, за да го гръмна, без най-малкото мама да разбере. Един Господ знае дали тя щеше да излъже полицията, Когато е убит мъжът, без когото не може да живее. Да, майка съм, но на първо място съм съпруга. А да разваля спирачките беше съвсем просто. Как щяха да се развият събитията след саботажа, можех да предвидя лесно. Всяка сутрин татко ставаше, отиваше да нагледа козите, сваряваше си кафе и мълчаливо наблюдаваше как аз и Карл закусваме. После двамата тръгвахме с колелетата към училище, татко се качваше в кадилака и потегляше към центъра, за да вземе пощата и да си купи вестник.

Кадилакът стоеше паркиран под стряхата на хамбара. Бях виждал стотици пъти как татко пали колата, дава газ и — освен ако пътят не е заснежен или заледен — нито веднъж не докосва спирачките и не завърта волана, преди да стигне Козия завой.

И така, на следващата вечер — тъкмо бяхме вечеряли — казах, че ще ида да поблъскам боксовата круша в хамбара.

Тримата мълчаха. Мама и Карл обираха последните остатъци в чиниите, а татко ми хвърли изпитателен поглед. Навярно защото и аз, и той нямахме навика да обявяваме гласно какво възнамеряваме да правим. Просто го правехме.

Взех спортния сак с инструментите, които си бях донесъл от сервиза. Работата се оказа малко по-сложна от очакваното, но след трийсетина минути вече бях развил шпилката и болта, захващащи кормилния прът към рейката; пробих по една дупка във всеки спирачен маркуч и събрах изтеклата спирачна течност в кофа. Облякох си спортния екип и половин час млатих крушата, та да стана вир-вода от пот. Върнах се в дневната, където заварих мама и татко. Той — с вестник в ръка. Тя — с плетка. Същинска реклама от шейсетте.

— Снощи се прибра късно — подхвърли татко, без да вдига поглед от вестника.

— Наложи се да остана след работно време.

— Не се стеснявай да ни кажеш, ако си срещнал някое момиче — усмихна се мама, все едно наистина бяхме нормално семейство от телевизионна реклама.

— Работих, нищо повече.

— Е — татко сгъна вестника. — Изглежда и занапред ще оставаш след работа, защото току-що се обадиха от болницата в Нотуден. Бернард е хоспитализиран. Явно по време на вчерашния преглед са открили нещо притеснително. Най-вероятно ще го оперират.

— Сериозно? — Направо изстинах.

— Да. Дъщеря му била със семейството си в Майорка и не можела да си прекъсне ваканцията. От болницата настояха да отидем ние.

Карл влезе в стаята.

— Какво има? — попита. Гласът му още звучеше, все едно току-що е излязъл от упойка, а бузата му беше посиняла, но поне отокът беше спаднал.

— Тръгваме за Нотуден. — Татко се надигна от стола. — Облечете се.

Паникьосах се. Внезапно изпаднах в пълен ступор — понякога се случва, Когато някоя сутрин отвориш входната врата, без да си подготвен за трийсетте градуса под нулата навън. Отворих уста и пак я затворих. Защото парализата бе обхванала и мозъка ми.

— Утре имам важно контролно — обади се Карл и ме погледна. — Рой обеща да ме препита.

И думичка не бях чул за никакво контролно. Не знам доколко бе схванал Карл. По-скоро се бе досетил по вида ми, че отчаяно търся повод да не пътуваме до Нотуден.

— Ами тогава — мама погледна татко. — Да останат…

— И дума да не става — възрази сприхаво той. — Семейството е най-важно.

— Утре след училище ще дойдем с автобуса — пробвах.

Тримата ме изгледаха малко изненадани. Според мен всички ние го забелязахме. Някак внезапно бях започнал да звуча като татко: отсичаше като с нож и споровете у дома тутакси секваха, защото така или иначе, думата му надве не ставаше.

— Добре — каза сякаш с облекчение мама.

Татко мълчеше, но не ме изпускаше от поглед.

Мама и татко се приготвиха за път. Карл и аз излязохме на двора да ги изпратим.

Стояхме пред колата в здрача — четиричленно семейство, което предстоеше да се разцепи на две.

— И да карате внимателно — заръчах.

Татко кимна. Бавно. Възможно е, разбира се, и аз като мнозина други, постфактум да отдавам твърде голямо значение на така наречените famous last words, прословути последни думи, както се изразяват англичаните. Или, в татковия случай, на последното безмълвно кимване. Но в това кимване долових намек за признание. Дали пък не беше намек за осъзнаване? Осъзнаване, че синът му възмъжава.

Двамата се качиха в кадилака, който запали с ръмжене. То премина в нежно мъркане. Поеха към Козия завой.

Видяхме как стоп-светлините на кадилака светват. Спирачките отказаха, но светлините работеха. Колата набра скорост. Карл издаде звук. Представих си как татко завърта волана, чува стържене от кормилния прът, усеща как воланът се завърта без никакво съпротивление и никакъв ефект върху колелата. Почти съм сигурен, че в този миг е проумял. Поне се надявам да е така. Да е проумял и да е приел. Да е приел, че замисълът включва и мама, че така сметката излиза. Тя можеше да живее със злодеянията му, но не и без него.

Цареше тишина и забележително отсъствие на драма. Нямаше и помен от вой на отчаян клаксон, свистящи гуми или писъци. Чух само изхрущяване на гуми. После колата изчезна, а златоперият дъждосвирец запя за самотата.

Трясъкът от Хюкен прозвуча като далечен закъснял гръм. Не чух какво каза или извика Карл. Бегло ми хрумна, че сега двамата сме сами на белия свят. Че пътят пред нас се шири празен, а в момента в припадащия здрач виждаме само планински силуети, очертани върху небесния фон — оранжев на запад и розов на север и на юг. По-красиво нещо не съм виждал, помислих си. Залез и изгрев в едно.

30

Спомням си погребението съвсем откъслечно.

Чичо Бернард пак беше на крака. Лекарите решиха да не го оперират. Само той и Карл плакаха. Църквата се напълни с хора. Доколкото ми беше известно, мама и татко никога не бяха имали вземане-даване с тях, освен при крайна необходимост. Чичо Бернард каза няколко думи и прочете на глас надписите на венците. Най-големият беше от „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“. Навярно щеше да осчетоводи разхода в графа „представителни“ и да се възползва от данъчни облекчения. Нито аз, нито Карл не изразихме желание да говорим, а и свещеникът не настоя. Според мен той дори се зарадва на възможността най-сетне да говори пред толкова многобройна публика. Не си спомням думите му. Май въобще не го слушах. После в безкрайна върволица от бледи, опечалени физиономии хората се изредиха един по един да ни поднасят съболезнования. Все едно седиш в кола до железопътен прелез и наблюдаваш как зад прозорците на преминаващ влак се изнизват лица. Уж се взират в теб, но всъщност отиват съвсем другаде.

Мнозина изразиха съпричастност. Как да им обясня, че ако имаше начин да се поставят на мое място, щяха да разберат, че не съм за окайване.

В деня преди да се пренесем при чичо Бернард, с Карл стояхме в трапезарията в „Опгор“. Това си го спомням. Тогава дори не подозирахме, че само след няколко дни ще се върнем в „Опгор“. Цареше страшна тишина.

— Сега всичко това е наше — отрони Карл.

— Да. Искаш ли да вземеш нещо?

— Това. — Карл посочи шкафа, където татко държеше касите с „Будвайзер“ и бутилката с бърбън.

Аз взех кутията с тютюн „Бери“. Ето така започнах да смуча тютюн. Не прекалявах, защото човек не знае кога пак ще се сдобие с „Бери“, а след като си опитал вкуса на истински ферментирал тютюн, не можеш да понасяш онзи боклук, който предлагат в Швеция.

Още преди погребението Карл и аз се явихме на разпит пред ленсмана. Той, разбира се, го нарече „просто разговор“. С фанатично упорство Сигмюн Улсен търсеше отговор на въпроса защо преди Козия завой няма спирачни следи. Пита дали баща ни е бил депресиран. С брат ми обаче се придържахме към версията за нещастен случай. Например, малко по-висока скорост и секунда невнимание, докато татко е погледнал в огледалото за обратно виждане, за да провери идваме ли след тях с волвото. Нещо такова. Накрая останах с впечатлението, че ленсманът възприе нашата теория. Давах си сметка какви късметлии сме, защото той се придържаше само към две версии: злополука и самоубийство. Когато пробих спирачните маркучи и източих достатъчно спирачна течност, та спирачките да откажат, знаех, че само по себе си това няма да е достатъчно да събуди съмнение. Все пак малко въздух в спирачната система е често срещана неизправност при старите автомобили. Виж, ставаше по-лошо, ако откриеха, че болтът, който захваща кормилния прът към рейката, е разхлабен и именно затова кормилното управление е излязло от строя. Колата се бе приземила в Хюкен по таван и не беше толкова потрошена, колкото бях очаквал. Само един разхлабен болт едва ли би породил у разследващите подозрения за злоумишлени действия. Но разхлабен болт и пробити спирачни маркучи? Плюс липса на следи от изтекла спирачна течност по асфалта. Както казах, бяхме извадили късмет. Или по-точно аз. По един или друг начин Карл се беше досетил, че всъщност умишлено съм повредил кадилака и така съм предизвикал катастрофата. И аз го знаех. Той беше усетил инстинктивно, че онази вечер двамата не бива в никакъв случай да се качваме в кадилака. Нали му бях обещал точно това: да намеря решение. Карл обаче така и не ме попита точно как съм го направил. Най-вероятно се е досетил, че съм пипал спирачките; нали и той видя как стоп-светлините светнаха, а кадилакът не намали. Но защо да му обяснявам, щом не ме пита? Не носиш наказателна отговорност за нещо, което не знаеш. Арестуваха ли ме за убийството на родителите ни, исках да пропадна сам. Нямаше нужда Карл да е до мен, както мама беше до татко. Защото за разлика от мама, Карл можеше да живее прекрасно и без мен. Или поне тогава така си мислех.

31

Карл беше роден в ранна есен, аз — в разгара на лятната ваканция. И съответно на рождения си ден той получаваше подаръци от съученици и правехме празненство вкъщи, докато моят рожден ден отминаваше незабелязано. Всъщност не се оплаквах. Затова и ми отне няколко секунди, докато схвана, че звънко изречените, сякаш изпети думи са предназначени за мен:

— Честит осемнайсети рожден ден!

Тъкмо бях излязъл в почивка и седях върху дървени палети зад автосервиза. Примижал, слушах „The Cream“. Погледнах нагоре и извадих слушалките от ушите си. Заслоних очи с ръка, за да видя по-добре кой стои срещу мен. Не че не помнех този глас. Гласът на Рита Вилумсен.

— Благодаря — отвърнах и усетих как лицето и ушите ми пламват, все едно са ме спипали да правя нещо нередно. — Кой ти каза?

— Вече си пълнолетен — продължи тя. — Имаш право да гласуваш. Да изкараш шофьорска книжка. И могат да те вкарат в затвора.

Зад нея стоеше саабът. Повтаряше се ситуацията от преди няколко месеца. Същевременно обаче във въздуха витаеше и нещо различно. Сякаш Рита Вилумсен се бе върнала, за да изпълни дадено миналия път обещание. Докато пъхах слушалките в джоба си, усетих как ръката ми леко трепери. Бях се целувал с няколко момичета, а зад културния дом в Ортюн веднъж дори бръкнах под сутиена на една, но определено все още бях девствен.

— „Сонет“-ът ми нещо тропа — каза тя.

— Как по-точно?

— Качи се да се повозиш и ще чуеш сам.

— Разбира се. Само момент. — Подадох глава в офиса. — Излизам за малко — съобщих.

— Добре — промърмори чичо Бернард, без да вдига поглед от „проклетата бумащина“, както наричаше струпаните на купчини книжа. Докато беше в болницата, купчините набъбнаха. — Кога ще се върнеш?

— Не знам.

Той си свали очилата за четене и ме изгледа.

— Добре.

Прозвуча като въпрос дали няма да добавя още нещо и същевременно като уверение, че дори да не го направя, той не се сърди и ми има доверие.

Кимнах и излязох на слънце.

— В това хубаво време ще е готино да свалим гюрука — подхвърли Рита Вилумсен, докато шофираше по шосето.

Не я попитах какво ни пречи да го направим.

— Кога се чува въпросното тропане? — попитах.

— Тукашните ме питат дали съм купила колата заради подвижния гюрук. Намерила къде да кара кабриолет, мислят си сигурно. Тук лятото трае месец и половина. Но знаеш ли кое всъщност е причината да купя тази кола, Рой?

— Цветът?

— Не ставай сексист — засмя се тя. — Името. „Сонет“. Знаеш ли какво е сонет?

— Модел сааб.

— Поетична форма. Любовно стихотворение; състои се от две четиристишия и две тристишия, общо четиринайсет стиха. За майстор на сонета смятат италианеца Франческо Петрарка. Петрарка бил лудо влюбен в Лаура, съпруга на граф. През живота си написал 317 сонета, посветени на Лаура. Внушителен брой, а?

— Жалко, че е била омъжена.

— Ни най-малко. Невъзможността да се добереш до своя възлюбен подклажда страстта. Човешката природа е устроена много непрактично.

— Така ли?

— Май имаш още много да учиш.

— Сигурно. Аз обаче не чувам тропане.

Тя погледна в огледалата.

— Появява се, когато запаля колата сутрин. После, след като двигателят загрее, спира. Ще паркираме малко по-нататък, та двигателят да се охлади.

Даде мигач и зави по горски път. Явно и преди беше минавала оттук. След малко свърна по тясна просека и спря под ниско надвиснали борови клони.

Изгаси двигателя. Оказах се неподготвен за внезапната тишина. Тишина, която, усетих инстинктивно, трябва да се запълни с нещо, защото беше по-заредена с напрежение и от най-неуместната реплика, която би могла да излезе от устата ми. Аз — вече убиец! — не смеех нито да помръдна, нито да погледна тази шармантна жена.

— Разкажи ми, Рой. Запозна ли се с някое момиче след последния ни разговор?

— С няколко.

— А с някое по-специално?

Поклатих глава. Хвърлих поглед към нея. Носеше червен копринен шал и свободна блуза, но ясно личаха очертанията на гърдите ѝ. Леко вдигналата се пола разголваше коленете ѝ.

— А… правил ли си го… с някого, Рой?

Сладостна тръпка присви стомаха ми. Поколебах се дали да не излъжа, но какво щях да постигна?

— Все още не.

— Добре. — Тя бавно свали копринения шал. Трите най-горни копчета на блузата ѝ бяха разкопчани.

Усетих как се надървям. Панталонът ме опъваше и отпуснах ръце в скута си, за да прикрия ерекцията. Защото, естествено, си давах сметка, че хормоните доста са ми замаяли главата и не е изключено да преценявам ситуацията напълно неадекватно.

— Дай да проверя дали си се усъвършенствал в кавалерството. — Тя постави десницата си в скута ми върху моята.

Топлината от дланта ѝ преля в члена ми и за миг се изплаших да не се изпразня.

Оставих я да ме хване за ръката. Тя я придърпа към себе си, разтвори блузата, пъхна ръката ми и я постави върху лявата си гърда.

— Чакал си това, Рой. — Тя се засмя гърлено. — Приятно ми е да ме докосваш, Рой. Стисни малко зърното ми. Ние, зрелите жени, обичаме малко по-грубичко. Е, не толкова силно, де. Точно така, браво. Според мен имаш талант, Рой.

Наведе се към мен, задържа брадичката ми с два пръста и ме целуна. Всичко в Рита Вилумсен беше голямо. Езикът не правеше изключение. Грапав и силен, извиваше се като змиорка около моя. Вкусът на Рита Вилумсен беше много по-силен, отколкото на момичетата, с които се бях целувал. Не по-приятен. По-силен. Навярно дори прекалено натрапчив. Или просто сетивата ми бяха изострени до краен предел и свръхчувствителни. Тя завърши целувката.

— Е, има върху какво да се поработи — усмихна се, пъхна ръка под тениската ми и плъзна длан по гърдите ми.

Макар и натопорчен като за световно, усетих как се успокоявам. Защото от мен не се искаше особена инициативност. Тя държеше кормилото, тя определяше скоростта и посоката.

— Да се поразходим — предложи.

Отворих вратата и под съпровода на интензивно, високочестотно чуруликане на птички слязох сред застиналата лятна мараня. Едва сега забелязах, че Рита е обула сини маратонки.

Поехме по лъкатушна пътечка нагоре по склона. Беше по времето на всеобщата лятна ваканция. В селото и по пътищата хората бяха намалели, а тук, горе, вероятността да срещнеш човек беше незначителна. И въпреки това тя настоя да се движа на петдесет метра отстояние, та ако ми даде сигнал, да се шмугна в гората.

На билото на склона спря и ми махна.

Посочи червена хижа под нас.

— Тази е на общинския управител, а тази… — показа с пръст подобие на планинско пасище — … е нашата.

Не бях сигурен дали под „нашата“ имаше предвид нейната и моята, или нейната и на съпруга ѝ, но така или иначе разбрах, че сме тръгнали натам.

Отключи и влязохме в напечена от слънцето стая със спарен въздух. Рита затвори вратата зад мен. Изхлузи маратонките и сложи ръце на раменете ми. Дори боса беше по-висока от мен. И двамата дишахме тежко, задъхани от вървенето. Толкова тежко, че докато се целувахме, лъхтяхме в устите си.

Пръстите ѝ разкопчаха колана ми със завидна сръчност — все едно не е правила друго през живота си. Притеснявах се как ще се справя със закопчалката на сутиена ѝ — смятах го за моя работа. Но явно не беше, защото тя ме въведе в голяма спалня със спуснати завеси, бутна ме върху леглото и ми позволи да гледам, докато се съблича. После легна до мен. Кожата ѝ хладнееше от засъхналата пот. Целуна ме, отърквайки се в голото ми тяло, и след малко пак бяхме потни и се хлъзгахме един в друг като два мокри тюлена. Рита ухаеше силно и приятно и отблъскваше ръцете ми, Когато ставах твърде настъпателен. Лашках се между прекалена активност и непоносима пасивност. Накрая тя хвана члена ми и го вкара в себе си.

— Не мърдай — нареди, възседнала ме неподвижно. — Просто усети.

Усетих. „Официално е — помислих си. — Рой Опгор изгуби девствеността си.“

— Не е ли утре? — подхвърли чичо Бернард в сервиза същия следобед.

— Кое?

— Изпитът по кормуване.

— Утре е.

— Сериозно? Като ти видях усмивката, реших, че вече си го взел.

32

За осемнайсетия ми рожден ден чичо Бернард ми подари волво 240.

Останах без думи.

— Не ме гледай така, момче — смутено каза той. — Не го прави на голям въпрос, волвото е втора ръка. А ти и Карл се нуждаете от кола там, горе. През зимата е невъзможно да се придвижвате с велосипеди.

Хубавото на този модел волво е, че е перфектната кола за ремонт. Части се намират лесно, макар че през 1993-та излезе от производство. Ако я поддържаш, ще ти служи цял живот. На моята малко ѝ бяха износени предните лагери и тампоните на носачите, както и каретата на карданния вал, но останалото беше тип-топ. Нямаше и следа от ръжда.

Седнах зад волана, пъхнах новата-новеничка шофьорска книжка в жабката и завъртях ключа. Докато подминавах табелата с надпис „Ус“, изведнъж ми хрумна, че пътят продължава. И продължава. Че пред червения преден капак се простира широкият свят.

Лятото беше дълго и горещо.

Всяка сутрин закарвах Карл до супермаркета. През ваканцията работеше там по заместване. После се отправях към автосервиза.

През тези седмици и месеци станах не просто сносен шофьор, но и ако не безупречен, то най-малкото задоволителен любовник — поне по думите на Рита Вилумсен.

Предпочитахме да се срещаме преди обяд. Всеки пристигаше със своя автомобил и паркирахме до различни отбивки към гората, та никой да не ни заподозре.

Рита Вилумсен постави само едно условие.

— Докато спиш с мен, няма да спиш с други жени.

За това свое искане изтъкна три причини.

Първо, не искала да лепне някоя от венерическите болести, които, по информация от местните лекари, върлували из селото, а типове като мен обикновено си лягали все с момичета повлекани. Тя не се плашела от нищо и никакви хламидии или срамни въшки — гинекологът ѝ в Нотуден бързо щял да я излекува — но все още се случвало Вилумсен да поиска от нея да изпълнява съпружеските си задължения.

Второ, дори повлеканите се влюбвали. А влюбените жени прехвърляли през ума си всяка дума на своя любим, забелязвали всяко колебание и шпионирали, докато не узнаели каквото е по-добре да не знаят, а после имали грижата да избухне скандал.

Третата причина била, че смятала да ме задържи за по-дълго. Не защото съм по някакъв начин уникален, а защото да си сменяш любовника в малко село като Ус, било много рисковано.

Накратко, целта на тези условия беше господин Вилумсен да не разбира. А не биваше да разбира в никакъв случай, защото, като предвидлив бизнесмен, той бе настоял да подпишат предбрачен договор, съгласно който имущество, придобито от него по време на брака им, си е лично негово. А госпожа Вилумсен, така да се каже, не притежаваше други атрибути, освен физическите. Чисто и просто тя беше зависима от съпруга си, за да живее живота, който иска. Приех условията ѝ без възражения. Изведнъж и моят живот започна да ми харесва.

Като потомка на знатен род госпожа Вилумсен притежаваше висока култура, както самата тя се изразяваше. За съжаление баща ѝ профукал цялото семейно имущество и тя избрала да играе на сигурно — омъжила се за лишен от чар, но заможен и предприемчив търговец на употребявани коли и вече двайсет години го баламосваше, че не пие противозачатъчни; явно проблемът е в неговите плувци. Всички елегантни фрази, изискани маниери, безполезни знания за живописта и литературата, които така и не бе успяла да набие в главата на съпруга си, сега Рита Вилумсен преподаваше на мен. Показваше ми картини на Сезан и Ван Гог. Четеше ми на глас „Хамлет“ и „Бранд“, „Степния вълк“ и „Дверите на възприятието“ — дотогава ги мислех за имена на музикални групи, не за заглавия на книги. Но най-често ми четеше сонетите на Франческо Петрарка, посветени на Лаура. Обикновено в превод на новонорвежки16, с леко потреперващ глас. Пушехме хашиш — Рита отказваше да ми сподели как си го набавя — и слушахме „Голдберг вариации“ в изпълнение на виртуозния канадски пианист Глен Гулд. По времето, когато аз и Рита Вилумсен се срещахме тайно в хижата, преминах школа — по моя преценка много по-стойностна от всеки университет или академия. Според други това сигурно е грубо преувеличение. Така или иначе, обучението при Рита изигра ролята на волвото, когато излязох с него от нашето село. Отвори ми очите, че навън светът е съвсем различен. Въжделен свят, който би могъл да стане и мой, стига да усвоя тайните кодове на посветените. Е, не ми било писано. Не и на мен, словесно слепия брат.

Карл, изглежда, също не умираше от желание да пътешества. По-скоро обратното. Лятото си отиде, дойде есента, после и зимата, а той се изолираше все повече и повече. На въпросите ми защо непрекъснато е така умислен и на предложенията ми да се поразходим с волвото той само ме поглеждаше с отнесена, нежна усмивка, все едно изобщо не съм там.

— Сънувам странни неща — сподели неочаквано една вечер, докато седяхме в зимната градина. — Сънувам, че ти си убиец. Че си опасен. И ти завиждам за това.

Карл, естествено, се досещаше, че имам пръст кадилакът да изхвърчи от Козия завой, но не обели и дума. А и аз не виждах причина да му обяснявам какво съм направил. Защо да го превръщам в мой помагач? А той щеше да стане такъв, ако чуе моите самопризнания и не подаде сигнал до органите на реда. Затова и този път не му отговорих. Пожелах му лека нощ и прекратих разговора.

Онзи период от живота ми най-много се доближаваше до щастие. Обичах работата си, имах кола, с която да се придвижвам свободно, и изживявах наяве сексуалните фантазии на всеки тийнейджър. За последното не можех да се похваля никому, дори на Карл, защото Рита настоя да си държа езика зад зъбите и аз се заклех в Карл.

Една вечер обаче неизбежното се случи. Както обикновено Рита си тръгна от планинската хижа преди мен, за да не ни видят заедно. Традицията изискваше да изчакам двайсет минути и тогава да си тръгна и аз. Тази вечер обаче бях капнал. Бях бачкал яко в сервиза и предната нощ, и през целия ден, и докато лежах в леглото в хижата, съм се унесъл. Макар Вилумсен да бе вложил пари в преустройството на хижата, по думите на Рита той никога нямало да стъпи там, защото бил прекалено дебел и ленив, а наклонът до хижата — твърде стръмен и дълъг. Вилумсен, обясни ми Рита, купил хижата отчасти защото била по-голяма от хижата на общинския управител Ос, отчасти защото се надявал тази инвестиция да му донесе печалба; по онова време Норвегия се превръщала в богата петролна държава и Вилумсен предусещал бума на продажби на хижи след доста години. Е, вярно, най-много хижи се продали малко по-нагоре по шосето, но това се дължало на случайност и на общински управи, по-разтропани от нашата. Така или иначе, Вилумсен проявил далновидност. Та… докато чаках да дойде време да си тръгна, съм заспал. Събудих се чак в четири сутринта.

След четирийсет и пет минути бях в „Опгор“.

Карл и аз нямахме желание да спим в стаята на мама и татко, затова спяхме в детската. Вмъкнах се на пръсти, за да не го събудя. Понечих да се покатеря на горното легло, но Карл се сепна. Две широко отворени очи светнаха срещу мен в мрака.

— Ще влезем в затвора — прошепна замаян той.

— Какво?

Карл премига два пъти и сякаш се отърси от неприятното преживяване. Явно беше сънувал кошмар.

— Къде беше? — попита.

— Имах работа в сервиза — отвърнах и се преметнах през парапета.

— Лъжеш.

— Моля?

— Чичо Бернард се отби да ми донесе готвено. Попита къде си.

Поех си дъх.

— Бях с жена.

— С жена? Не с момиче?

— Да…

— Да не е Рита Вилумсен? — чу се от долното легло.

— Рита Вилумсен ли? От къде на къде?

— Три пъти Грете Смит засякла нейния сааб да минава по главния път, а двайсет минути по-късно — твоето волво.

По дяволите. „Сега я втасахме“ — помислих си.

— Ти говориш ли си с Грете Смит? — попитах.

— Рядко, но се случва тя да дойде при мен през междучасието и да ме заговори.

— Влюбена ли е в теб?

— Не отклонявай темата.

— Ако е влюбена, ще я накараш ли да ти обещае да не казва на никого какво е видяла?

— Значи, вярно е?

— Да.

— И защо…

— Защото тя ме накара да се закълна да не казвам на абсолютно никого. Включително на теб.

Мълчание.

— Добре.

Прокашляне.

— И как е да…

— Сутринта ще говорим, Карл. След два часа трябва да ставаме.

Лежах и се ослушвах дали дишането му няма да се успокои. Не.

— Какво беше това със затвора? — попитах накрая.

— Сънувах, че ни вкарват зад решетките за убийство.

Поех си дъх.

— И кого сме убили?

— Точно това е най-психарското — каза Карл. — Ти — мен, аз — теб.

33

Беше ранна утрин. Очаквах поредния ден с ремонт на автомобили и разрешаване на прости, механични задачи. Само ако знаех…

Тъкмо се захванах да поправям кола в сервиза — обичайното ми всекидневно занимание през последните две години — и чичо Бернард дойде да ме извика. Някой ме търсел по телефона. Последвах го в офиса.

Оказа се ленсман Сигмюн Улсен. Искал да поговорим. Да разбере как я карам. Да ме изведе на кратък риболовен излет близо до рибарската му колиба, само на няколко километра от Ус. Предложи да ме вземе след два-три часа. Гласът му звучеше мек като памук, но аз добре схванах, че не е покана, а заповед.

И, естествено, се размислих. Защо ще бърза толкова, щом просто ще си бъбрим празни приказки?

Продължих да поправям повредения двигател. След обяд легнах на автолежанката и се плъзнах под колата — моето скривалище от околния свят. При психическо напрежение нищо не действа така успокоително на нервите, както да ремонтираш кола. Не знам колко време съм стоял отдолу, но по едно време чух покашляне. Налегна ме лошо предчувствие. Вероятно затова поизчаках малко, преди да се избутам навън върху автолежанката.

— Рой — каза мъжът над мен. — У теб е нещо, което преди беше мое.

Вилум Вилумсен. Беше. Минало време.

Лежах напълно уязвим под него.

— И какво е то, Вилумсен?

— Знаеш отлично.

Преглътнах. Преди да шавна, той можеше да ми строши ребрата и да ме прати на оня свят. Бях го виждал с очите си в Ортюн, имах известна представа как се прави, но не и как да го избегнеш. Бяха ме учили да удрям пръв, ала не и как да се отбранявам. Поклатих глава.

— Водолазен костюм — уточни той. — Плавници, маска, бутилка, регулатор и шнорхел. Осемнайсет хиляди петстотин и шейсет крони.

Той избухна в силен смях при вида на облекчението, разляло се по лицето ми. Явно го взе за смайване.

— Помня всяка сключена от мен сделка, Рой!

— Всяка ли? — Изправих се и си избърсах пръстите в дълъг парцал. — Дори продажбата на кадилака?

— Помня я, разбира се. — Вилумсен се засмя, загледан замечтано във въздуха, все едно възкресяваше скъп спомен. — Баща ти никак не обичаше да се пазари. Ако тогава знаех колко му е чужд пазарлъкът, може би щях да предложа по-ниска цена.

— Нима? Да не би да имаш угризения?

Опитвах се да го изпреваря и да го парирам с въпроса, който бе дошъл да ми зададе. Нападението, както казват, е най-добрата защита. Не смятах за нужно да се оправдавам. Не се срамувах какво правя със съпругата му. Все пак бях младо момче, съблазнено от омъжена жена. Е, и? Нека се разберат помежду си. Аз не възнамерявах да се бия за територия. И все пак увих парцала около кокалчетата на дясната си ръка.

— Непрекъснато — потвърди той с усмивка. — Но ако имам вроден талант, той е да потискам угризенията си.

— И как става?

Той се ухили и очите му потънаха в тлъстото лице. Посочи рамото си.

— Когато дяволът върху дясното ми рамо спори с ангела върху лявото, оставям дявола да изложи аргументите си пръв. После прекратявам пренията.

Вилумсен избухна в гръмък смях, съпроводен със стържене, каквото се чува, Когато превключиш на задна предавка, докато шофираш напред. Звук на мъж, който няма да изкара още дълго на този свят.

— Идвам заради Рита — подхвърли той.

Обмислих ситуацията. Вилумсен беше по-едър и по-тежък от мен, но не представляваше физическа заплаха, освен ако не извадеше оръжие. А с какво друго да ме заплаши? Не бях нито финансово зависим от него, нито по какъвто и да било друг начин. Доколкото ми беше известно, Вилумсен не разполагаше със средство да извива ръцете било на Карл, било на чичо Бернард.

Вилумсен обаче можеше да представлява заплаха за един човек. За Рита.

— Тя казва, че е изключително доволна от теб.

Мълчах. По улицата отвън бавно мина кола, но в сервиза бяхме сами.

— „Сонет“-ът никога не бил вървял по-добре. И аз ти докарах кола; искам да я прегледаш и да поправиш каквото има за поправяне. Но нищо повече.

Надникнах над рамото му — дясното, където, по думите му, обикновено стоял дяволът — и видях паркирана отпред тойота „Корола“. Опитах се поне малко да прикрия облекчението си.

— Обаче искам да я стегнеш до утре — уточни Вилумсен. — От далече ще дойде клиент, който кажи-речи обеща да я купи по телефона. И за него, и за мен ще е кофти, ако остане разочарован. Ясно?

— Ясно — кимнах. — Мирише ми на извънреден труд.

— О, сигурен съм, че Бернард ще ме таксува по редовната тарифа.

— Това ще трябва да обсъдиш с него.

Вилумсен кимна.

— Предвид влошеното здраве на Бернард е въпрос само на време аз и ти да договаряме тарифата на час, Рой. Затова искам отсега да разбереш кой е най-важният клиент на този сервиз.

Подаде ми ключовете за колата, каза, че днес май въпреки прогнозата нямало да вали, и си тръгна.

Вкарах колата в сервиза, отворих предния капак и простенах. Очертаваше се да прекарам цялата нощ в работа. Не можех да започна, защото Сигмюн Улсен щеше да ме вземе само след половин час. Изведнъж ми се струпаха куп ангажименти. Все пак не се притесних кой знае колко. Все още се намирах в щастливия си период. Но този ден, оказа се, е бил последният.

34

— Вилумсен беше бесен, задето не си оправил колата до сутринта — каза чичо Бернард, когато пристигнах в сервиза в късния следобед след нощта на Фриц.

— Възникнаха и други ангажименти — отвърнах.

Чичо Бернард наклони едрата си четвъртита глава, кацнала върху малко, също толкова четвъртито тяло. Карл и аз го наричахме Човечето Лего, когато искахме да го подкачаме. Много го обичахме.

— Какви? — поинтересува се той.

— Чукане — отвърнах, отваряйки предния капак на короната.

— А?

— Снощи си бях планирал да топна чушлето, та двата ангажимента съвпаднаха.

Чичо Бернард се изсмя кратко и неволно. Постара се веднага да си сложи мрачната физиономия.

— Работата е преди чукането, Рой. Ясно?

— Ясно.

— Защо тракторът стои отвън?

— Вътре нямаше място, по-късно очаквам три коли за ремонт. На собственици на вили в района.

— Аха. А защо греблото е вдигнато?

— За да заема по-малко място.

— Искаш да кажеш, че и на паркинга е тясно, така ли?

— Добре де, приеми, че греблото е вирнато в чест на снощните ми подвизи. Които не включват „Корола“-та.

Чичо Бернард погледна трактора с гордо щръкналото гребло. Поклати глава и влезе в офиса. Чух, че там се засмя.

Залегнах здравата над тойотата. Чак надвечер научих, че изчезването на Сигмюн Улсен е започнало да се разчува.

Намериха лодката му с обувките в нея. Никой не се усъмни нито за миг, че ленсманът се е самоубил, удавяйки се във водата. Това дори не се обсъждаше. Нещо повече. Хората се надпреварваха да обясняват колко отдавна издайнически признаци в поведението му им правели впечатление.

— Зад усмивката и вицовете Сигмюн открай време носеше особен мрак, но хората не забелязваха, защото са слепи за такива неща.

— Вчера ми каза, че се задавали буреносни облаци, а аз си помислих, че говори за времето.

— В поликлиниката са длъжни да пазят в тайна състоянието на пациентите си, но отнякъде чух, че му изписвали весели хапчета. Сериозно ти говоря, беше преди няколко години. Тогава видимо пращеше от здраве, спомняш ли си? А напоследък се беше стопил. Сигурно не си взема лекарствата.

— Цялото му поведение издаваше колко е затормозен. Нещо го мъчеше и той не можеше да намери изход. А когато човек не намира изход, когато не намира смисъл, не намира бог, тогава често се стига до такива трагедии.

Госпожа ленсманът от съседната община пристигна и научи основната версия на жителите от Ус. И все пак пожела да се срещне с хората, видели Сигмюн в деня преди изчезването му. Карл и аз се наговорихме каква история да представи той. Обясних му, че е най-добре да се придържа максимално близо до истината и да премълчи само най-необходимото; да сподели с полицията защо Сигмюн Улсен го е посетил в „Опгор“, горе-долу в колко часа си е тръгнал; че Карл не е забелязал нищо особено в поведението му. Карл възрази: не е ли по-добре да намекне, че Улсен му се е сторил потиснат? Не, отговорих. И обясних. Първо, колежката на Улсен щеше да разговаря и с наши съселяни и от техните показания да получи сведения, че във въпросния ден Улсен се е държал съвсем обичайно. Второ, ако, да речем, тя подозира не самоубийство, а насилствена смърт, логично е извършителят да се опита да заблуди следствието.

— Ако се престараеш в опитите да ги убедиш, че Улсен е посегнал на живота си, ще те заподозрат.

— Прав си — кимна Карл. — Благодаря, Рой.

Две седмици по-късно, за пръв път след нощта на Фриц, за пореден път лежах в леглото в хижата на Вилумсен.

Всъщност не направих нищо по-различно от обикновено, но Рита Вилумсен изглежда оцени по-високо обичайните ни креватни изпълнения.

След акта лежеше с глава, подпряна на дланта, пушеше ментолова цигара и ме гледаше.

— Променил си се — установи тя.

— Така ли? — попитах със снус под долната устна.

— Станал си по-зрял.

— И какво чудно има? Мина доста време, откакто отне девствеността ми.

Тя се сепна. Не беше свикнала да ѝ говоря така.

— Имам предвид след последната ни среща. По-различен си.

— По-добър или по-лош? — Извадих с показалец пликчето с тютюн, пуснах го в пепелника върху нощното шкафче и се обърнах към Рита. Сложих длан на хълбока ѝ. Тя ме изгледа красноречиво. По неписано право тя определяше кога ще се любим и кога ще почиваме, не аз.

— Знаеш ли, Рой. — Тя дръпна от цигарата. — Днес мислех да ти кажа, че е време да прекратим нашата връзка.

— Така ли?

— Грете Смит, фризьорката, разправяла наляво и надясно, че съм си хванала млад любовник.

Кимнах, премълчавайки, че и на мен ми е хрумвало да спрем. Еднообразието в отношенията ни бе започнало да ми дотяга. Пътуване до хижата, секс, домашна храна, донесена от нея, още секс, после газ към къщи. Когато обаче изрекох това на глас, докато бях сам, си дадох сметка, че нямам основания да недоволствам. Пък и не ми се вярваше друга жена с нейната външност да ми се върже. Връзката с Рита Вилумсен не ме ощетяваше по никакъв начин.

— Но след днешното ти креватно изпълнение смятам да поотложим края. — Тя угаси цигарата в пепелника и се обърна към мен.

— Защо?

— Защо? — Изгледа ме замислено, сякаш сама си задаваше въпроса. — Например заради удавянето на Сигмюн Улсен. Заради мисълта, че един ден просто няма да се събудим. Не бива да отлагаме живеенето, нали?

Тя погали гърдите и корема ми.

— Улсен се е самоубил — натъртих. — Искал е да умре.

— Именно. — Ръката ѝ с червени нокти се плъзгаше все по-надолу. — Никой не е застрахован.

— Права си. — Вдигнах часовника си от нощното шкафче. — Трябва обаче да тръгвам. Нали нямаш нищо против веднъж аз да изляза пръв?

Тя не успя да прикрие смайването си. Все пак се окопити, усмихна се малко кисело и предизвикателно ме попита да не би да имам среща с момиче.

В отговор ѝ се усмихнах също толкова предизвикателно, станах и започнах да се обличам.

— Няма да е тук през уикенда — съобщи тя, докато ме гледаше от леглото с леко нацупен вид.

Никога не споменаваше името на Вилум Вилумсен.

— Защо не ми дойдеш на гости?

Спрях да се обличам.

— В дома ти!

Тя се пресегна през ръба на леглото, бръкна в чантата си, извади връзка ключове и се зае да откача един.

— Ела по мръкнало, влез през вратата за мазето откъм долната страна на градината — оттам съседите не могат да те видят.

Протегна отделения ключ към мен. От смайване приковах поглед в него, без да посегна.

— Вземи го, идиот такъв! — просъска тя.

И аз се подчиних. Мушнах го в джоба си с ясното съзнание, че няма да го използвам. Взех ключа, защото за пръв път съзирах подобие на уязвимост в погледа на Рита Вилумсен. Гневният ѝ тон бе опит да прикрие нещо, което дори не ми беше хрумвало дотогава. Че е възможно тя да се бои от отхвърляне.

Спускайки се по пътеката от хижата, осъзнах колко се е променил балансът на силите в нашите отношения.

И Карл се промени.

Вече ходеше някак по-наперено. Не странеше от хората, а започна да общува с тях. Стана кажи-речи за една нощ. След нощта с кодовото име „Фриц“. Вероятно Карл усети каквото усетих и аз: „Фриц“ ни издигна над обикновените простосмъртни. Когато мама и татко излетяха в Хюкен, Карл беше пасивен наблюдател, спасената жертва. Този път обаче взе активно участие, извърши необходимите действия, невъобразими за хората около нас. Бяхме прекрачили граница и пак се бяхме върнали обратно, но няма как да си бил където бяхме ние, без това да те промени. Или, по-точно, чак сега Карл бе в състояние да бъде онзи, който всъщност е бил през цялото време. Изглежда „Фриц“ проби дупка в пашкула и пеперудата излетя на свобода. Отдавна бе станал по-висок от мен, но за една зима от крехко, саможиво момче той се превърна в младеж с пълното съзнание, че няма от какво да се срамува. Открай време хората го харесваха, ала сега Карл си спечели широка популярност сред връстниците си. В компания с приятели винаги той задаваше тона, околните се вслушваха в неговите коментари, смееха се на неговите хрумвания, него поглеждаха при опит да впечатлят компанията или да я разсмеят. На него му подражаваха. Девойките също забелязваха специалното му присъствие. Някогашната му нежна хубост съзря в мъжка привлекателност. Той започна да се държи по друг начин. На вечеринките в Ортюн говореше и се движеше с естествена самоувереност. Понякога беше непринудено закачлив, все едно не взема нищо насериозно, друг път сядаше с приятел, който има проблем с момиче, или с приятелка, измъчвана от любовна мъка, изслушваше ги съчувствено и ги съветваше, все едно разполагаше с жизнен опит или мъдрост, каквато те още не бяха натрупали.

Колкото до мен, чертите на характера ми се затвърдиха. Самочувствието ми укрепна. Знаех на какво съм способен, когато ножът опре до кокала.

— Четеш? — попита смаяно Карл една съботна вечер.

Минаваше полунощ. Тъкмо се беше прибрал, видимо подпийнал, а аз седях в зимната градина с „Американска трагедия“, разтворена в скута.

За кратък миг видях обстановката през погледа на страничен наблюдател. Бях заел мястото на Карл. Сам в стаята, без компания. Само дето това всъщност не беше неговото място. Просто временно го бе взел назаем от мен.

— Къде беше?

— На купон.

— Нали обеща на чичо Бернард да поразредиш купоните?

— Да. — Той се засмя, но в гласа му се долавяше и искрено разкаяние. — И ето на, пак наруших обещанието.

Засмяхме се.

Беше приятно да се смееш с Карл.

— Добре ли си изкара? — попитах и затворих книгата.

— Танцувах с Мари Ос.

— Охо?

— Да. Май малко съм хлътнал.

Кой знае защо, думите му се врязаха като нож в сърцето ми.

— По Мари Ос, дъщерята на общинския управител?

— Защо не?

— А, моля. Мечтите не са забранени. — Усетих колко грозно и горчиво звучи смехът ми.

— Прав си — усмихна се Карл. — Ще се кача горе да си помечтая.

Няколко седмици по-късно срещнах Мари Ос в кафенето. Беше голяма хубавица. И ѝ се носеше славата на „опасно интелигентна“. Биваше я в приказките и според местния вестник сразила вербално доста по-възрастни от нея политици, когато представяла младежката организация на работническата партия в предизборен дебат в Нотуден преди местния вот.

И така, Мари Ос стоеше пред мен с грациозно изправен гръб, дебели руси плитки и студени сини вълчи очи, а гърдите ѝ опъваха тениска с лика на Че Гевара. Погледът ѝ се плъзна по мен, все едно търсеше нещо, достойно за лов, но остана разочарована. Безстрашен поглед, помислих си. Поглед на организъм на върха на хранителната верига.

Дойде лятото. Рита Вилумсен ходи на екскурзия до Америка с мъжа си и след като се върна, ми изпрати есемес да се видим в хижата. Било ѝ домъчняло за мен. От самото начало на нашата връзка ми беше показала, че тя командва, ала напоследък бе възприела по-хрисим тон в съобщенията си, особено след онзи уикенд, Когато в отсъствие на мъжа ѝ не се възползвах от щедрата ѝ покана.

Уредихме си среща в хижата. Посрещна ме в необичайно приповдигнато настроение. Беше ми донесла подаръци: копринени слипове и флакон с мъжки парфюм — и двете купени, представете си, от Ню Йорк. Но най-хубавото бяха двата стека с тютюн „Бери“, макар Рита да не ми позволи да си взема дори една кутийка за вкъщи: тютюнът принадлежал към нашия свят в хижата. И го прибрахме в хладилника. Явно тютюнът бе замислен като допълнителна примамка, когато запасите ми у дома привършат.

— Съблечи се — наредих ѝ.

Тя ме изгледа озадачено. Но се подчини.

После лежахме в леглото, потни и хлъзгави от телесни течности. Стаята беше нажежена като пещ, лятното слънце напичаше покрива. Изхлузих се от лепкавите обятия на Рита.

Взех от нощното шкафче сборника със сонетите на Петрарка, разтворих напосоки и започнах да чета на глас.

— Вода — изрече Рита, повтаряйки дума, чута от сонета. — Да се изкъпем. Ще взема вино.

Облякохме се. Тя не пропусна да си сложи бански. Тръгнахме към планинското езеро близо до хижата. Там, под няколко превити брези джуджета, лежеше червена шлюпка, явно на Вилумсен. За краткото време, откакто излязохме от хижата, се беше заоблачило и се бе появил вятър, но ние още бяхме сгорещени от любовните ласки и от бързата разходка. Изтеглихме лодката във водата и аз гребах, докато не се отдалечихме достатъчно от сушата, та да сме сигурни, че случаен минувач няма да ни разпознае.

— Да се топнем — предложи Рита, след като преполовихме бутилката пенливо вино.

— Прекалено студено е.

— Пъзльо! — Тя се съблече по бански, който стягаше и повдигаше точно където трябва.

Веднъж, на въпроса как се е сдобила с толкова атлетично тяло и широки рамене, тя ми отговори, че като млада тренирала плуване и била многообещаваща състезателка.

Рита стъпи върху единия край на напречната пейка. Наложи се да се наклоня в противоположната посока, та шлюпката да не се преобърне. Вятърът се усили, гладката водна повърхност се оцвети в сивкавобяло и заприлича на ципа върху окото на слепец. Малки бързи вълнички заприиждаха нагъсто. Приличаха по-скоро на бръчици, набраздяващи водната повърхност. В мига, когато Рита сгъна колене за отскок, ме осени подозрение.

— Чакай! — извиках.

— Ха-ха! — Тя се оттласна и полетя.

Тялото ѝ описа елегантна парабола във въздуха. Като тренирана плувкиня Рита владееше изкуството на водния скок. Не владееше обаче умението да преценява дълбочината според начина, по който вятърът къдри водната повърхност. Тялото ѝ се вряза беззвучно във водата и внезапно застина. За миг тя заприлича на изображение върху вътрешната обложка на албум на „Пинк Флойд“, която чичо Бернард ми беше показал: мъж стои на ръце под водата и тялото му сякаш изниква от огледално гладката водна повърхност. Чичо ми разказа, че на фотографа му отнело няколко дни да направи кадъра, защото водните мехурчета, образуващи се при издишването на гмуркача от водолазната маска, нарушавали водната повърхност. Колкото до живата картина, разкриваща се пред мен, тя не притежаваше грацията на онази емблематична снимка. Изпънатото тяло на госпожа Вилумсен рухна подобно на многоетажна сграда, съборена при контролиран взрив. По-точно без „контролиран“.

Тя се изправи с гневно изражение и зеленикав налеп по челото. Водата стигаше до пъпа ѝ. Облегнах се назад и се разсмях неудържимо, а шлюпката започна да се клати застрашително.

— Идиот! — просъска тя.

Трябваше да спра дотук. Щеше да бъде най-разумно да спра дотук. И дори да се оправдая с изпитото вино; не нося на пиене, Рита, извинявай. Аз обаче грабнах оранжевата детска спасителна жилетка под пейката и ѝ я подхвърлих. Жилетката кацна до Рита и се понесе по водата. Чак тогава си дадох сметка, че съм прекалил. Рита Вилумсен, жената, извисявала се с цяла глава над мен при първата ни среща; жената, наставлявала и ръководила всяка моя крачка през изминатия от двама ни път, в този миг имаше вид на съвършено безпомощно и изоставено момиченце, облечено като застаряваща матрона. Защото сега, на безпощадната дневна светлина, разтеклият се грим по-скоро подчертаваше бръчките и годините, които ни деляха. Бялата ѝ, настръхнала от студа кожа, висеше над ръбовете на банския. Престанах да се смея. В изражението ми тя явно разчете какво виждам. Побърза да кръстоса ръце пред себе си, сякаш за да се защити от погледа ми.

— Извинявай — опитах.

Навярно това беше единствената уместна реплика. Или най-неподходящото, което можеше да излезе от устата ми. А всъщност дали имаше значение какво ще кажа?

— Ще плувам — обясни тя и се гмурна, изчезна.

Изплува на голямо разстояние.

Плуваше по-бързо, отколкото гребях. Когато излязох на сушата, видях само мокри отпечатъци от босите ѝ стъпала. Изтеглих шлюпката на брега, излях остатъка от виното и взех дрехите ѝ. Не я заварих в хижата. Беше си тръгнала. Отпуснах се на леглото, извадих пликче тютюн от сребристата кутийка върху нощното шкафче и погледнах часовника, за да съм наясно още колко остава до края на уговорената двайсетминутна преднина. Усещах как ферментиралият тютюн пари вътрешността на долната ми устна, а срамът — вътрешността на сърцето ми. Срамът, задето я засрамих. Защо този срам ме изгаряше много по-силно, отколкото срама от злодеянията ми? Защо леко невъздържаният ми присмех над по-възрастна жена, хванала мен, още момче, за свой любовник, ми се струваше по-голям грях от убийството на родната ми майка и разчленяването на мъртъв полицай? Необяснимо е. Просто така го чувствах.

Изчаках двайсет минути. И поех към къщи. Знаех, че повече няма да стъпя в хижата, ала устоях на изкушението да взема стековете със снус.

35

Една неделя в края на лятото чичо Бернард се отби според уговорката в „Опгор“ с тенджера яхния. Докато претоплях яденето, той седна до кухненската маса; говореше за всичко, освен за здравето си. Беше станал направо кожа и кости, затова и двамата отбягвахме темата.

— Къде е Карл?

— Очаквам го всеки момент.

— Как е той?

— Добре. Справя се в училище.

— Пие ли?

Поклатих глава с леко забавяне. Най-вероятно чичо Бернард намекваше за татковата жажда.

— Баща ви щеше да се гордее с вас — подхвърли той.

— Дали?

— О, да. Нямаше да го изрече на глас, но, вярвай, щеше да се гордее.

— Щом казваш.

Чичо Бернард въздъхна и погледна през прозореца.

— Във всеки случай аз се гордея с вас. А, ето го и по-малкия брат. С компания.

Не погледнах навреме, за да видя Карл и споменатата компания. Чух обаче стъпките им по коридора и интимния им шепот. Долових момичешки глас. Вратата на кухнята се отвори.

— Това е Мари — представи я Карл. — Яденето ще стигне ли за четирима?

Стоях като гръмнат и се взирах онемял във вече порасналия ми, строен по-малък брат и във високата блондинка с вълчи очи, а междувременно ръката ми машинално разбъркваше къкрещата яхния.

Бях ли го предугадил, или не?

От една страна, беше точно като в приказката: селският сирак спечелва принцесата, която никой не може да надприказва. От друга страна, във връзката на Карл и Мари имаше някаква неизбежност. Двамата чисто и просто бяха логична двойка, беше им писано да са заедно. И въпреки това се взирах глуповато в Карл. Моят по-малък брат, когото бях прегръщал и утешавал; който не се осмели да застреля умиращия Дог; който изпадна в паника и ми се обади да му помогна в нощта на Фриц; същият този мой брат, представете си, се бе престрашил да направи нещо непостижимо за мен. Беше се приближил до момиче от класата на Мари Ос, беше я заговорил, беше се запознал с нея. Бе проявил самочувствието на момче, което се смята достойно за нейното внимание.

Също толкова глуповато се взирах и в Мари. Изглеждаше съвършено различна от последната ни среща в кафенето. Сега ми се усмихваше, а студеният хищнически поглед бе заменен от нещо открито, предразполагащо, едва ли не топло. Аз, разбира се, си давах сметка, че тя ми се усмихва заради самата ситуация, а не толкова защото ме харесва, но в това малко имение Мари сякаш въздигна и мен, по-големия брат, до своите висоти.

— И? — обади се чичо Бернард. — Пробно ли ходите, или сериозно?

Мари се разсмя високо, гръмко и малко нервно.

— О, засега по-скоро…

— Сериозно — прекъсна я Карл.

Тя леко се отдръпна от него и го погледна с вдигната вежда. После пъхна ръка под лакътя му.

— Така да е.

Лятото свърши, изместено от дълга, влажна есен.

Рита ми звънна веднъж през октомври и веднъж през ноември. При вида на Р-то върху екрана отказах разговора.

Чичо Бернард пак влезе в болница. С всяка изминала седмица състоянието му се влошаваше прогресивно и той се смаляваше все повече. Трепех се като вол, хранех се оскъдно. Два-три пъти седмично ходех на свиждане в болницата в Нотуден. Не по задължение, а защото обичах лаконичните разговори с чичо Бернард и дългите пътувания по главния път. Усамотен в колата, шофирах и слушах Джей Джей Кейл.

Понякога и Карл идваше с мен, но той беше много зает. С Мари се превърнаха в нещо като звездната двойка на селото. Непрекъснато ходеха по купони. Когато имах време, и аз се присъединявах към тях. По една или друга причина Карл все настояваше да ги придружавам, пък и аз внезапно осъзнах, че той и Мари са единствените ми приятели. Не бях самотен. Имаше с кого да общувам, просто не го правех. Струваше ми се скучно. Предпочитах, колкото и да ми беше трудно, да чета книгите, препоръчани ми от Рита — вземах ги от библиотеката в Нотуден. Понеже четях много бавно, се ограничавах с по няколко, затова пък вниквах в прочетеното. „По пътя“, „Повелителят на мухите“, „Непорочните самоубийства“, „И изгрява слънце“, „Фабрика за буболечки“. На чичо Бернард четях на глас „Поща“ от Чарлз Буковски. През целия си живот чичо не беше прочел нито една книга докрай, но сега се смееше неудържимо, макар че избухваше в мъчителна кашлица. После изглеждаше изморен. Благодареше ми за посещението и вежливо ме молеше да си вървя.

Един ден ми съобщи, че си отива. И ми разказа виц за фолксваген.

После дъщеря му се появи да вземе ключа за къщата му.

Очаквах при новината за състоянието на чичо Бернард Карл да се разреве, но той явно беше подготвен. В продължение на няколко минути клати печално глава, сякаш се отърсваше от потискащата вест. Така се опита да се отърси и от преживяването през нощта на Фриц. Понякога ми се струваше, че съвсем я е забравил. Не я споменавахме никога. Дали не си въобразявахме, че ако я увием в достатъчно много слоеве мълчание и време, един ден от преживяването ще остане само ехо, подобно на мимолетни спомени от стари кошмари, които за частица от секундата ти се струват реални събития, но бързо се окопитваш и успокояваш бесните удари на сърцето си.

Предложих на Карл да се премести в спалнята на мама и татко. По-висок си от мен с осем сантиметра, аргументирах се аз. По-удобно ще ти бъде в по-голямо легло. Спях лошо в детската стая, но не защото не можех да си опъна краката докрай. Карл вече не чуваше писъците от Хюкен. Но те отекваха в моите уши.

На погребението на чичо Бернард Карл изнесе дълга и много хубава траурна реч. За всичко добро, истинско и комично у чичо Бернард. На някои вероятно им се е сторило странно той, а не аз, по-големият брат, да говори от името на двама ни, но преди церемонията го помолих той да държи слово, защото се опасявах да не се разцивря. Карл се съгласи. Нахвърлих му съдържанието: смешни случки, мои размисли. Все пак аз бях по-близък с чичо Бернард. Карл си водеше бележки, парафразираше, влагаше по нещичко от себе си, репетираше пред огледалото. Наистина взе задачата присърце. Дотогава не бях забелязал да проявява философски наклонности, но така е в живота: мислиш си, че познаваш някого, а внезапно откриваш у него неподозирани от теб качества. Сигурно не току-така на норвежки казваме „познавам някого като собствения си джоб“. Защото джобовете — дори твоят собствен — представляват тъмно пространство, където шариш опипом с ръка. Понякога в гънка на хастара намираш монета, зидарски отвее или таблетка против главоболие. Също толкова неочаквано може да се влюбиш в момиче безнадеждно до степен да си на ръба да посегнеш на живота си, и то без да я познаваш добре. И логично започваш да се чудиш дали пък въпросната монета не се е озовала в джоба ти вчера, дали не си измислил това влюбване като претекст да се устремиш към въжделената цел: далеч оттук. Конкретно аз никога не стигах по-далеч от общинската граница — когато имах нужда да размисля — или до Нотуден, когато ходех за книги. Никога не ми хрумна сериозно да се врежа с колата в скалата до входа на тунела в края на дългата права отсечка или да повторя катастрофата на родителите ми в Хюкен. Винаги се връщах. Отмятах деня и чаках следващия. Ден, в който щях да видя или да не видя Мари.

По това време започнах да удрям хора.

36

Месеците след смъртта на чичо Бернард тънат в мрак. Поех автосервиза и работех денонощно. Според мен това ме спаси. Работата и сбиванията в Ортюн.

Отклонявах се от програмата само в събота вечер, когато в Ортюн имаше танцови забави. Карл се напиваше и флиртуваше, а аз само чаках някой ревнив нещастник да изгуби самообладание, та да забия юмрук в жалката му мутра и да го поваля на земята. И така — пак и пак, седмица след седмица.

След въпросните съботни вечери се случваше рано-рано сутринта в неделя Карл да легне на долното легло при мен. Махмурлия. Пърдеше. Кикотеше се. И в края на обсъждането на снощните му подвизи Карл често възкликваше:

— Мамка му, хубаво е да имаш батко!

Беше лъжа, но въпреки това ми стопляше сърцето. Защото и двамата си давахме сметка, че сега той играе ролята на по-големия брат.

И през ум не ми е минавало да му призная, че съм влюбен в приятелката му. Не споделих и с чичо Бернард. Нито пък дадох знак на Мари. Срамът от чувствата, които изпитвах, си беше само мой и така щеше да си остане. И татко ли се е чувствал така? Смятал ли е, че мъж с развратни помисли към родния си син, не заслужава да живее? Наистина ли бе подпрял пушката на вратата на хамбара с надеждата аз да свърша работата вместо него? Сякаш го разбирах още по-добре. Това ме плашеше неимоверно и ме караше да се презирам още по-силно.

Не си спомням точно какво си помислих, когато Карл ми съобщи намерението си да учи в университет. Все пак беше съвсем закономерно, не само заради приличния му успех в училище и заради непрактичния му ум, а и защото Мари Ос със сигурност щеше да следва. Най-вероятно двамата щяха да учат в един и същи град. Представях си как живеят в обща квартира в Осло или в Берген, как се прибират заедно в Ус за ваканции и празници, как събират приятели. Как и аз се прикачвам към тях.

После обаче стана случката с Грете и Карл в Ортюн. Грете изклюкари на Мари и внезапно всичко се преобърна с главата надолу.

Карл замина за Минесота, а мен ме налегна чувството, че той офейка от цялата история. От скандала в селото и от Мари Ос. От отговорността за „Опгор“. От мен, по-зависимия от него, отколкото той беше от мен. Без да съм сигурен, допускам още, че Карл пак е започнал да чува писъците от Хюкен.

Така или иначе, след отпътуването му се възцари тишина.

Страховита тишина.

Петролната компания купи автосервиза и парцела и внезапно аз, двайсет и няколко годишно момче, се оказах управител на бензиностанция. Не знам дали шефовете бяха съзрели у мен нещо, което самият аз не забелязвах, но, все едно, работех денонощно. Не защото бях амбициозен — това дойде на по-късен етап. А защото не ми понасяше психически да стоя вкъщи и да слушам писъците от Хюкен и баладите на златоперия дъждосвирец. Птицата търсеше кой да разсее самотата ѝ. Не непременно приятел, просто компания. Всичко това можеше да се замени с работа, оживена обстановка, шум, заетост, които ми даваха възможност да ангажирам ума си с полезни задачи, вместо да предъвквам наум една и съща стара тъпотия.

Избавих се от увлечението си по Мари. Чувствах се като след животоспасяваща операция, по време на която са ми отстранили злокачествен тумор. Моето „оздравяване“ съвпадна с разрива между Мари и Карл и аз, естествено, си давах сметка за това, но гледах да не се замислям много-много по въпроса. Човешката психика е сложно нещо. Съвсем наскоро бях прочел „Преображението“ от Кафка — история за мъж, който, събуждайки се, установява, че се е превърнал в противно насекомо — и проумявах колко голяма е вероятността да попадна на нещо отблъскващо, започна ли да тършувам из подсъзнанието си.

Случваше се да се засека с Рита Вилумсен из селото. Тя младееше, годините не ѝ се отразяваха. Но винаги беше или с компания, или около нас имаше хора, та получавах само стандартна дружелюбна усмивка, каквато си разменят добри познати, и някой и друг въпрос как върви бензиностанцията или как я кара Карл в Щатите.

Един ден я видях навън, до бензиновите колонки. Говореше с Маркус, докато той наливаше бензин в нейния „Сонет“. Обикновено Вилум Вилумсен зареждаше семейните коли с гориво. Маркус беше хубаво момче, скромен и мил, та за миг се усъмних дали не му е хвърлила око. И, странно, но нищо не трепна у мен. Беше ми безразлично дали Рита и Маркус ще започнат връзка. Младежът зави капачката на резервоара. Тъкмо преди да се качи в колата, Рита погледна към сградата на бензиностанцията. Съмнявам се да ме е видяла, но така или иначе вдигна ръка за поздрав. На свой ред ѝ махнах. Маркус влезе при мен. На Вилум Вилумсен му открили рак, разбрал от Рита. Но щял да се оправи.

Следващия път видях Рита на традиционното тържество в Ортюн по случай Седемнайсети май, националния празник на Норвегия. Изглеждаше много хубава в народна носия. За пръв път виждах нея и съпруга ѝ хванати за ръце. Вилумсен беше отслабнал или поне вече не беше толкова дебел и ако питате мен, никак не му отиваше. Кожата под брадичката му висеше отпусната като на гущер. Но когато с Рита си говореха, всеки се накланяше към другия, за да го чува по-добре, сякаш държеше да попие всяка негова дума. Усмихваха се един на друг, кимаха си, гледаха се в очите. Изглежда, ракът бе изиграл ролята на прозрение, на пробуждане. Или пък Рита бе открила, че с годините е обикнала този мъж, който я боготвореше. А и кой знае, Вилумсен едва ли е бил толкова сляп, за колкото го вземах. Така или иначе, разбрах, че помахването при бензиновите колонки е било окончателно сбогуване. Не страдах. Двамата се бяхме сближили през период, когато и тя, и аз се нуждаехме от това. Рядко подобни афери завършват щастливо, но когато видях съпрузите Вилумсен заедно, прецених, че връзката ми с Рита Вилумсен е донякъде именно щастливо завършила афера.

И ето ме пак в ролята на златопер дъждосвирец.

Само година по-късно случайността ме срещна с жена, която щеше да бъде моя тайна любовница в продължение на пет години. По време на вечеря след мероприятие, организирано от централния офис в Осло, се запознах с Пия Сюсе, началник-отдел „Кадри“. Седеше от лявата ми страна, а в Скандинавия етикетът изисква кавалерът да разговаря предимно със сътрапезницата си отдясно. В разгара на вечерята обаче Пия Сюсе се обърна към мен с молба да я избавя от протоколния ѝ кавалер — вече цял час не спирал да говори за бензин, а бензинът все пак не е най-благодатната тема. Бях изпил две чаши вино и не се притесних да попитам Пия Сюсе не вижда ли проява на сексизъм — става въпрос и за двата пола — в практиката мъжът да развлича жената. Тя се съгласи с мен. Отпуснах ѝ три минути да каже нещо интересно, нещо да ме разсмее или да ме провокира. В противен случай щях да прекратя разговора учтиво и да насоча вниманието си към отредената ми дама по маса — Уни, очилата брюнетка от Конгсбер. Не ми беше казала повече за себе си. Обективността изисква да призная, че Пия Сюсе се справи успешно и с трите задачи, и то за по-малко от три минути.

После танцувахме. Оценката ѝ беше, че съм най-нескопосаният танцьор.

В асансьора се натискахме. И мнението ѝ за целувките ми не беше високо.

На следващата сутрин се събудихме в леглото в нейната хотелска стая — като началник „Кадри“ я бяха настанили в апартамент. Заяви ми, че снощният секс бил доста посредствен, но не се била смяла толкова, колкото през последните дванайсет часа.

Обикновено се представям далеч по-зле, отвърнах. Тя се разсмя. Използвах следващия час, за да се издигна поне малко в очите ѝ. Или поне така се надявах. Така или иначе, Пия Сюсе обеща до четиринайсет дни да ме повика в централния офис. Дневният ред щял да бъде „свободен“.

Докато чаках на опашка във фоайето, за да върна на рецепцията ключа от хотелската стая, Уни, снощната ми съседка по маса, ме попита може ли да пътува с мен до Конгсбер.

По пътя почти не разговаряхме.

Попита ме за колата и аз отговорих, че е подарък от чичо ми и има сантиментална стойност. Нищо не пречеше да добавя например че макар всеки чарк по нея да е бил сменян минимум веднъж, този модел волво е технически шедьовър. Не създава проблеми като по-шикозното „V70“, при което външните кормилни накрайници и биалетките много често се износват. Нищо не пречеше да споделя с Уни и че се надявам един ден да ме погребат в каросерията на моето волво 240. Но вместо да плямпам баналности, предпочетох да я разпитвам за безинтересни неща. Така научих, че била счетоводителка, имала две деца, съпругът ѝ бил директор на училище в Конгсбер. Уни работела два дни седмично от къщи, два дни ходела в офиса в Осло, а в петък почивала.

— И какво правиш в почивния ден? — поинтересувах се.

— Нищо — отвърна тя.

— Не е ли трудно? Да не правиш нищо?

— Не.

И с това целият ни разговор се изчерпа.

Пуснах Джей Джей Кейл и усетих как ме залива неизразим покой. Навярно заради комбинацията от едва няколко часа сън, от лежерния минимализъм на Джей Джей и разбирането, че стандартният режим на съществуване на Уни е — точно както и при мен — тишината.

Не щеш ли, сепнах се, разбудих се и стреснато се втренчих в задаващите се отсреща автомобили, чийто светлини се размиваха заради дъжда, обливащ предното стъкло. Умът ми тутакси заключи, че а) заспал съм зад волана, б) прекарал съм в дрямка повече от няколко секунди, защото не си спомнях кога е завалял дъжд и не бях пуснал чистачките и в) би следвало отдавна да съм излетял от пътя, който — знаех — в този участък описваше много завои. Машинално посегнах към волана. Пръстите ми обвиха чужда, топла ръка, която държеше управлението.

— Май заспа — обади се Уни.

— Много мило от твоя страна да не ме събудиш.

Тя не се засмя. Хвърлих ѝ бърз поглед. Намек за усмивка ли се спотайваше в ъгълчето на устните ѝ? С времето щях да разбера, че това е горе-долу максималното разтягане на лицевите ѝ мускули. В онзи миг за пръв път видях, че е красива. Не притежаваше класическата хубост на Мари, нито ослепителната красота на Рита Вилумсен от снимките като млада, които много обичаше да ми показва. Да си кажа правичката, Уни Холм-Йенсен беше красива не според общоприетите стандарти, а посвоему.

В този момент, в тази светлина, от този ъгъл тя ми се стори по-красива, отколкото ми бе изглеждала дотогава. Не толкова красива, че да се влюбя в нея: така и не се влюбих в Уни Холм-Йенсен, а в продължение на пет години и тя не беше влюбена в мен. Ала там, в колата, тя беше красива по начин, който те подтиква да продължиш да я гледаш. Нищо не ми пречеше да го направя. Очите ѝ бяха вперени в пътя, тя не пускаше волана. И аз разбрах, че мога да разчитам на тази жена.

Едва след като се срещнахме два пъти по средата, тоест в Нотуден, и пихме кафе, на третия път си взехме стая в хотел „Братрайн“. Уни ми каза, че ми била хвърлила око още по време на служебния банкет в Осло.

— Ти и Пия се харесахте — погледна ме тя изпитателно.

— Да.

— Но аз те харесах повече. И знаех, че и ти ще ме предпочетеш.

— Защо?

— Защото ти и аз сме еднакви, а същото не важи за теб и Пия. И защото разстоянието до Нотуден е по-кратко.

Разсмях се.

— Според теб съм те предпочел, защото пътят до Нотуден е по-кратък, отколкото до Осло?

— Човешките симпатии се предопределят от практически съображения.

Пак се разсмях, а тя се усмихна. Едва-едва.

Уни ми сподели, че не е много нещастна в брака си.

— Той е свестен мъж и добър баща. Но не ме докосва. — Тялото ѝ беше слабо и твърдо като на кльощаво момче. Тренираше по малко, тичаше и вдигаше тежести. — Всички имаме нужда от докосване.

Уни не се тревожеше особено за реакцията на съпруга си, ако я хване, че му кръшка. Щял да ѝ прости. Повече се притесняваше за децата.

— Устроила съм им спокоен, уютен дом. Не мога да съсипя това усещане. Децата ми винаги ще стоят на първо място, преди личното ми щастие. Часовете с теб ми харесват, но ако моята връзка поражда дори слабо безпокойство и тревога у децата ми, ще се откажа от теб на секундата. Разбираш ли?

Въпросът дойде с внезапна ултимативност, с каквато, след като си свалил забавно мобилно приложение, пред теб рязко изскача недвусмислено сериозен, едва ли не заплашителен формуляр — не приемеш ли условията, няма да преминеш към развлекателната част.

Един ден ѝ описах хипотетична ситуация: ако застреляш мен и съпруга си, шансовете децата ти да оцелеят ще се увеличат с четирийсет процента. Ще ни застреляш ли? Счетоводителският ѝ ум се нуждаеше от няколко секунди, преди да отговори:

— Да.

— А при трийсет процента?

— Пак да.

— При двайсет?

— Не.

У Уни ми харесваше най-много, че знам що за човек имам насреща си.

37

Карл ми изпращаше имейли и снимки от университета. Съдейки по тях, се чувстваше добре. Бели усмивки и приятели, които сякаш го бяха познавали цял живот. Открай време Карл умееше да се адаптира. „Хвърлиш ли това хлапе в морето, преди да се е намокрил, ще му пораснат хриле“ — казваше навремето мама. Спомням си, че в края на онова лято, когато си доведе приятел на гости през ваканцията, Карл се научи да говори на столично наречие. Сега пък в имейлите му се появяваха все повече американски изрази, дори повече, отколкото използваше татко. Сякаш норвежкият бавно, но сигурно изветряваше. А може би Карл искаше тъкмо това. Да увие в пластове забрава и разстояние всичко, случило се в Ус. Когато ме чу вместо багажник да използвам английската дума „trunk“, новият лекар Стенли Спин ми разказа нещо за забравата.

— От Вест-Агдер, където израснах, цели селища емигрираха в Америка. Част от емигрантите се върнаха. И какво, мислиш, се оказа? Онези от тях, които бяха забравили майчиния си норвежки език, бяха забравили и почти всичко за родината си. Езикът, един вид, поддържа спомените живи.

През дните след нашия разговор се заиграх с идеята да науча нов език, да престана да говоря на норвежки и да видя дали ще помогне. Защото ме измъчваха не само писъците от Хюкен. Със спускането на тишината чувах и слабо мълвене, сякаш долу мъртъвците си говореха. Крояха нещо. Подъл заговор.

В едно писмо Карл ми се оплака, че парите не му стигат. Скъсали го на няколко изпита и му спрели стипендията. Изпратих му пари. Не беше проблем. Вземах добра заплата, харчех скромно, дори бях заделил малка сума.

На следващата година повишиха университетските такси и разходите на Карл се увеличиха. През зимата си спретнах стаичка в затворения сервиз. Така пестях от ток и бензин. Опитах да дам „Опгор“ под наем, но без успех. Предложих на Уни да се срещаме не в хотел „Братрайн“, а в по-евтиния „Нотуден“. Тя ме попита да не съм закъсал с парите и за пореден път настоя да си делим наема на стаята. Отказах. В крайна сметка продължихме да се срещаме в „Братрайн“. При следващата ни среща обаче Уни ми каза, че се поровила тук-там. Получавал съм бил по-ниска заплата от управители на бензиностанции, по-малки от моята.

Позвъних в централния офис и след няколко прехвърляния от кабинет на кабинета ме свързаха с началник, от когото, стана ми ясно, зависеше повишението на заплатите.

— Пия Сюсе — обади се бодър глас в слушалката.

Затворих.

Преди последния семестър — или поне по думите на Карл — той ми се обади посред нощ. Трябвали му двеста хиляди норвежки крони. Разчитал от Норвежката общност в Минеаполис да му отпуснат стипендия, но оттам го отрязали, а от университета искали да внесе таксата до девет часа утре, иначе щели да му прекъснат студентските права, а така губел право да се яви на финалните изпити. Без тях цялото следване отивало на вятъра.

— В бизнес администрацията е важно не какво можеш, а какво мислят хората, че можеш, Рой. А хората вярват само на удостоверения за издържани изпити и на дипломи.

— Наистина ли таксите скочиха двойно от постъпването ти в университета? — попитах.

— Страшно… unfortunate, наистина. Съжалявам, задето пак те муфтя, но преди два месеца председателят на Норвежката общност ме увери, че почти сигурно ще ми отпуснат стипендия.

На сутринта стоях пред банката и чаках да отворят. Управителят ме изслуша. Поисках кредит от 200 000 крони срещу ипотека върху „Опгор“.

— Карл е съсобственик на имението и на околните площи и за целта ни е нужен и неговият подпис — отбеляза банкерът, мъж с папийонка и очи на санбернарско куче. — Обработването и придвижването на документацията отнема два дни. Доколкото обаче разбирам, парите ти трябват още днес. От централния офис ми дадоха картбланш да ти отпусна 100 000 срещу честната ти дума.

— Без ипотека?

— Ние имаме доверие на жителите на това село, Рой.

— Трябват ми 200 000.

— Толкова много не мога да ти издействам — усмихна се той и очите му добиха още по-печален вид.

— В девет местно време ще прекъснат студентските права на Карл. Това е четири следобед при нас.

— За пръв път чувам за университет, който прилага толкова безкомпромисни правила. — Управителят почеса опакото на дланта си. — Но щом казваш, сигурно е така… — Той чешеше ли, чешеше ръката си.

— И…? — попитах нетърпеливо и си погледнах часовника. Оставаха шест часа и половина.

— Не си го чул от мен, но не е зле да поговориш с Вилумсен.

Изгледах управителя на банката. Значи истина били приказките из селото, че Вилумсен дава заеми на частни лица. Без гаранция и с кожодерска лихва. Тоест, без друга гаранция, освен всеизвестния факт, че Вилумсен по един или друг начин, рано или късно ще си прибере дължимото. Ако пък възникнели затруднения, викал — според слуховете — силовак от Дания да му свърши работата. Ерик Нерел, например, беше взел от Вилумсен назаем неголяма сума, за да купи „Свободно падане“. По думите на длъжника обаче никой не бил прилагал силови методи спрямо него. Тъкмо обратното, Ерик твърдеше, че Вилумсен проявил търпение и изчакал, а когато Ерик го помолил за отсрочка, Вилумсен отговорил: „Докато лихвата тече, ще мирувам, Нерел. Защото лихвата върху лихвите е раят на земята.“

И така, подкарах към „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“. Не очаквах Рита да е там. Тя ненавиждаше това място. Вилумсен ме прие в кабинета си. Над бюрото висеше препарирана глава на благороден елен. Все едно бе пробил стената с рогата си и оглеждаше учудено обстановката. Вилумсен седеше под еленската глава, облегнат назад на стола, а двойната му гуша се гънеше върху яката на ризата. Беше сплел малките си дебели пръсти над гърдите. Само от време на време вдигаше дясната си ръка, за да изтръска пепелта от пурата си. Наклони глава настрани и ме огледа преценяващо. На това май му викат кредитна оценка, съобразих.

— Лихва два процента — отсече той, след като му изложих проблема си и с какъв срок разполагам. — Начислява се всеки месец. Готов съм още сега да се обадя в банката да преведат парите.

Извадих кутийката си с тютюн и пъхнах пликче под устната си, докато пресмятах на ум.

— Става повече от двайсет и пет процента годишно.

— Момчето умее да смята. — Вилумсен извади пурата от устата си. — Метнал си се на баща си.

— Този път взе ли под внимание, че не се пазаря?

Вилумсен се засмя.

— Да. Това е най-ниската лихва, която мога да ти предложа. Е? Приемаш или отказваш? Времето върви.

— Къде да подпиша?

— О, няма нужда от подписи. — Вилумсен ми протегна десницата си над бюрото. Пръстите му приличаха на дебели лоясали наденички. С мъка потиснах тръпка на погнуса и хванах ръката му.

— Някога бил ли си влюбен? — попита Уни.

Разхождахме се из просторната градина на хотел „Братрайн“. По небето над езерото Хедал се гонеха облаци. Цветовете се меняха със светлината. Чувал съм, че с годините повечето двойки разговарят все по-малко помежду си. При нас беше обратното. И двамата не бяхме от приказливите и по време на първите ни срещи разговора поддържах предимно аз. Срещахме се в продължение на пет години горе-долу веднъж месечно и макар сега Уни да отговаряше по-подробно на въпросите ми, отколкото в началото, беше необичайно да подхване такава тема без конкретен повод.

— Веднъж — казах. — А ти?

— Никога. И какво мислиш?

— За влюбването ли?

— Да.

— Ами… — Вдигнах яката на якето си срещу силния вятър. — Не ти го препоръчвам.

Погледнах я. Пак тази едва загатната усмивка. Накъде ли биеше с този въпрос?

— Четох, че човек се влюбва истински само два пъти в живота си — продължи Уни. — Първия път било акция, втория — реакция. Това били, така да се каже, двете земетресения. Останалото било само по-слаби емоционални трусове.

— Аха — кимнах. — Значи тепърва ти предстоят.

— Но аз не искам земетресения. Имам деца.

— Разбирам. Земетресенията обаче ни сполетяват независимо от желанията ни.

— Да. Не ми препоръчваш да се влюбвам, защото чувствата ти не са били споделени ли?

— Нещо такова.

— И най-сигурно е да напуснеш сеизмичната зона.

Кимнах бавно. Започна да ми просветва за какво говори.

— Май започвам да се влюбвам в теб, Рой. — Тя спря на място. — А не вярвам домочадието да понесе такова стихийно бедствие.

— И?

Тя въздъхна.

— И се налага да напусна…

— … сеизмичната зона — довърших услужливо.

— Да.

— Завинаги ли?

— Да.

Млъкнахме.

— Няма ли да…? — попита тя.

— Не. Ти вече си решила. А аз май съм като баща ми.

— В какъв смисъл?

— Не ме бива да се пазаря.

Последните си часове заедно прекарахме в хотелския апартамент. От леглото се откриваше изглед към езерото. По залез-слънце небето се проясни и Уни сподели, че гледката ѝ напомняла за онази песен на „Дийп Пърпъл“, в която се пее за казино край брега на Женевското езеро. „Нали знаеш, че в песента казиното изгаря до основи“, напомних ѝ.17

— Знам — потвърди Уни.

Отписахме се от хотела преди полунощ. На паркинга се целунахме за сбогом и потеглихме от Нотуден всеки в своята посока. Никога повече не се видяхме.

Същата година Карл ми се обади на Бъдни вечер. На заден план долових празнично превъзбудени гласове, а Марая Кери пееше „All I Want For Christmas Is You“. Колкото до мен, седях си сам в стайчето в сервиза с чаша акевит, овнешки ребърца, наденички от Вос и пюре от червено цвекло.

— Самотно ли ти е?

— Малко — отвърнах след кратко надникване в душата ми.

— Малко?

— Доста. Ти?

— В офиса се черпим за Коледа. Пием пунш. Затворихме телефонната централа…

— Carl! Carl, come dance!18 — прекъсна ни пронизителен и леко завалящ думите женски глас. Чу се съвсем близо до микрофона. Сигурно се беше настанила в скута му.

— Ей, Рой, трябва да затварям. Изпратих ти скромен коледен подарък.

— Сериозно?

— Да. Провери си банковата сметка.

И затвори.

Послушах го. Влязох в профила ми на сайта на банката и видях, че са ми преведени пари от сметка в американска банка. В полето за разяснения пишеше „Благодаря за заема, скъпи братко, и весела Коледа!“. Сумата от шестстотин хиляди крони надвишаваше значително изпращаните от мен пари за семестриални такси, дори да се добавят лихвите и лихвите върху лихвите.

От умиление се разридах. Не заради парите. Справях се финансово. А заради Карл, задето той се справяше.

Можех, разбира се, да се запитам как е успял да изкара толкова много пари едва за няколко месеца работа като начинаещ служител в компания за недвижими имоти. Между другото, веднага се сетих за какво ще ги похарча. За читава изолация и баня в „Опгор“. Бях твърдо решен да не прекарвам още една Бъдни вечер в сервиза.

В нашето село атеисти като мен ходят на църква веднъж в годината: на Коледа. Не на Бъдни вечер, както е в големите градове, а на първия ден от Коледа.

На излизане от църковната служба Стенли Спин дойде при мен и ме покани на закуска на двайсет и шести декември. Щяло да има и други гости. Беше малко изненадващо и в последния момент, така да се каже, та се досетих: някой току-що му е подшушнал, че бедничкият Рой Опгор кисне в автосервиза на Коледа сам като кукувица. Стенли беше добър човек. Отказах му с обяснението, че по празниците ще работя, защото другите ми служители ще почиват, каквато впрочем си беше и самата истина. Той сложи ръка на рамото ми. Добър човек си, каза ми. Стенли Спин определено не беше познавач на човешката природа. И така, сбогувах се учтиво и забързах, за да настигна Вилумсен и Рита, които крачеха към паркинга. Вилумсен отново се бе раздул до предишните си габарити. Рита изглеждаше добре, с румени страни, сгушена в топлия си кожух. А аз, коцкарът, току-що наречен добър човек, хванах протегнатите наденички на Вилумсен — които, за щастие, бяха облечени в ръкавица — и пожелах на него и на съпругата му Весела Коледа.

— Честита Коледа — отвърна Рита.

Аз, разбира се, си спомнях поученията ѝ, че в изисканите домове „Весела Коледа“ се пожелава до Бъдни вечер, а след това, от първия ден на Коледа до новогодишната нощ, се поздравява с „Честита Коледа“. Но ако Вилумсен чуеше един прост селянин да владее подобни тънкости, щеше да се усъмни. Затова се усмихнах и кимнах, все едно съм пропуснал забележката покрай ушите си. Добър човек, ама друг път.

— Исках само да благодаря за заема — подадох на Вилумсен обикновен бял плик.

— Ами? — Той го претегли в длан и ме погледна.

— Снощи преведох сумата на вашата сметка. Това е разпечатката.

— Лихвите текат до първия работен ден — уточни той. — Остават още три дни, Рой.

— Съобразил съм се. Плюс още малко отгоре.

Той кимна бавно.

— Чувството е приятно, нали? Да си изплатиш дълга.

Хем разбрах, хем не разбрах какво има предвид. Думите му бяха ясни, но не и дали в тях е вложил подтекст.

Предстояло ми било да разбера преди края на календарната година.

38

По време на кратката среща със семейство Вилумсен пред църквата на двайсет и пети декември поведението на Рита — движенията ѝ, погледът, мимиката — не издадоха нищичко. Биваше си я. Срещата обаче явно бе събудила нещо у нея. И то се бе оказало достатъчно тя да забрави каквото е по-добре да забрави, и да си спомни каквото си струва да си спомни. Три дни по-късно, в първия работен ден след празниците, получих от нея есемес.

Съобщението беше в добре познатия ми лаконичен, делови стил и аз усетих как по тялото ми премина тръпка, а слюнката ми потече като при кучето на Павлов. Казват му условен рефлекс.

Проведох кратка и разгорещена дискусия със себе си дали да се отзова на поканата на Рита. Разумният Рой претърпя съкрушителна загуба. Бях забравил защо скъсването с Рита ми донесе облекчение, ала си спомнях съвместните ни изпълнения в цялото богатство на сладострастните им детайли.

В дванайсет без пет се намирах на горска полянка, откъдето се откриваше гледка към хижата на Вилумсен. Виждах „Сонет“-а, паркиран на чакълестата пътека, и изминах целия път до хижата с ерекция. Тази година снегът се позабави, но беше стегнал сух студ, слънцето се показваше само от време на време, а въздухът беше мразовит и приятен за дишане. От комина на хижата се виеше дим, завесите пред прозореца на дневната висяха спуснати. Обикновено Рита не ги спускаше и при мисълта, че ми е подготвила изненада, че може би се е излегнала в съблазнителна поза пред камината и за по-голям ефект е приглушила светлината, ме полазиха сладостни тръпки. Прекосих открития терен и застанах пред вратата. Стоеше открехната. Досега винаги я бях заварвал затворена, а понякога — дори заключена, та се налагаше да се протегна на пръсти и да взема резервния ключ от горната част на рамката. Предположих, че я възбужда усещането как ще се промъкна тайно, като крадец. Сигурно затова онзи път, когато мъжът ѝ отсъстваше, ми даде ключа за вратата на мазето. Още пазех този ключ и понякога си фантазирах как го използвам. И така, отворих широко вратата и пристъпих в полумрака.

Мигом усетих, че има нещо гнило.

Подсказа ми го миризмата.

Освен ако Рита не бе започнала да пуши пури.

И още преди очите ми да привикнат към сумрака, знаех чий е силуетът във фотьойла насред стаята и обърнат към мен.

— Добре, че дойде. — От дружелюбния тон на Вилумсен ме побиха студени тръпки.

Беше облечен в кожух и носеше кожен калпак на главата. Приличаше на мечка. Държеше насочена към мен пушка.

— Затвори вратата.

Подчиних се.

— Пристъпи три крачки напред. Бавно. И застани на колене.

Приближих се.

— На колене — повтори той.

Подвоумих се.

Той въздъхна.

— Виж какво. Всяка година троша луди пари, за да замина за страна, където да застрелям животно, което липсва в трофейната ми колекция. — Вдигна ръка и описа дъга във въздуха. — А тя е доста богата. Нямам екземпляр само от твоя вид, Рой Опгор. Затова застани на колене!

Коленичих. Едва сега забелязах, че върху пода между входната врата и фотьойла е опънат найлон — такива се използват по време на домашни ремонти.

— Къде паркира? — попита Вилумсен.

Казах му. Той кимна доволно.

— Кутийката с тютюн.

Мълчах. В главата ми се рояха въпроси, но липсваха отговори.

— Питаш се как те разкрих, Опгор. Благодарение на кутийката с тютюн. След като се разболях от рак, лекарите ме посъветваха да се храня по-здравословно и да наблегна на движението. Затова започнах да излизам на дълги походи. Включително и дотук, където не бях стъпвал от години. И ето какво открих в хладилника.

Хвърли върху найлона пред мен сребриста кутийка с тютюн „Бери“.

— Такъв тютюн не се намира в Норвегия, а в Ус — да не говорим. Попитах Рита откъде се е взела кутийката. Най-вероятно са я оставили майсторите поляци, които миналата година ремонтираха хижата, каза. И аз ѝ повярвах. Докато най-неочаквано не те видях да вадиш същата кутийка, докато ме молеше за заем в кабинета ми. И навързах нещата. Тютюн за смучене. Ремонтът на сааба. Планинската хижа. И една Рита, която за една нощ стана толкова блага и сговорчива, колкото Ритите никога не са, освен ако не е налице скрита причина. Разрових се в телефона ѝ. И там, под името Агнете, открих старо неизтрито съобщение. Хижата, ден и час — гласеше есемесът. Обадих се на справочния телефон и се оказа, че номерът на мнимата Агнете е регистриран на твое име, Рой Опгор. Завчера пак отмъкнах за малко телефона на Рита и ти изпратих съобщение със същия текст, промених само часа.

За да го гледам, се налагаше да седя с наведена назад глава — нали бях коленичил — и в резултат вратът ми се схвана.

— Щом си открил всичко това още преди месеци, защо си изчаквал чак досега, за да ме разобличиш?

— Отговорът би следвало да е пределно ясен за човек като теб, който умее да смята толкова добре наум, Рой.

Поклатих глава.

— Взе заем от мен. Ако ти бях пръснал черепа, кой щеше да ти изплати дълга?

Сърцето ми забави ударите си. Направо не беше за вярване. Вилумсен, с търпението на опитен ловджия, беше изчакал плячката да се установи в най-изгодната позиция; беше изчакал да си оправя сметките с него. Да си изплатя заема ведно с лихвите. Кравата да бъде издоена до последна капка. И сега той щеше на свой ред да си оправи сметките с мен. Ето това беше намекнал с въпроса, който ми зададе пред църквата: приятно ли е чувството да си уредиш сметките. Възнамеряваше да ме застреля. Да, именно да ме застреля. Не да ме сплаши. Не да ме заплаши. А да ме убие, дявол да го вземе. Знаеше, че на никого не съм казал къде отивам, че съм се погрижил пътуването ми дотук да остане без свидетели, че съм паркирал на толкова голямо разстояние, че никому не би хрумнало да ме търси тук. И чисто и просто щеше да ме гръмне в главата и да ме зарови наблизо. Планът му беше съвсем простичък и строен. Чак неволно се усмихнах.

— Избърши си противната усмивка — процеди Вилумсен.

— Не съм се виждал с жена ти от години. Не видя ли на коя дата е било изпратено онова съобщение?

— Щом въпреки това не е изтрито, значи връзката ви е продължила дълго. Е, сега приключва окончателно. Кажи си последната молитва. — Вилумсен опря пушката о бузата си.

— О, аз вече съм си я казал — отвърнах. Сърцето ми продължи да забавя ударите си. Пулс в покой. Психопатски пулс, както казват.

— Ами? — изпухтя Вилумсен. Над приклада притиснатата му буза се беше издула.

Кимнах и пак сведох глава.

— Давай, Вилумсен, ще ми направиш услуга.

Сух смях.

— Да не ми разправяш, че искаш да умреш, Опгор?

— Не. Но искам или не, ще умра.

— Всички ще умрем.

— Да, но не в рамките на следващите два месеца.

Чух, че се пипка с предпазителя.

— Казва кой?

— Доктор Стенли Спин. Няма как да не си ни видял да разговаряме в църквата. Тъкмо беше получил последния скенер на мозъчния ми тумор. Имам го повече от година, но напоследък започна да расте много бързо. Ако се прицелиш ей тук — забодох показалец в дясната половина на челото си точно в основата на косата — … тъкмо ще ме отървеш от него.

Имах чувството, че чувам как калкулаторът в ума на търговеца щрака и жужи.

— Лъжеш, защото си отчаян.

— Щом си толкова сигурен, просто стреляй.

Отлично знаех до какъв извод е стигнал. Ако това е истина, проблемът Рой Опгор скоро ще изчезне от само себе си, и то без да поемаш каквито и да било рискове, нашепваше вътрешният му глас. Ако обаче лъжех, той щеше да пропусне златна възможност, която едва ли щеше да му се открие пак. Тоест, шансовете не се изчерпваха, но аз щях да съм подготвен и това значително щеше да затрудни начинанието му. Риск срещу печалба. Разходи срещу приходи. Дебит и кредит.

— Обади се на Стенли — предложих. — Само най-напред ми го дай да го освободя от задължението да пази лекарска тайна.

В последвалото мълчание се чуваше само дишането на Вилумсен. Помолих се, но не за моята душа, а за сърцето на Вилумсен — да не вземе да получи инфаркт от напрежение.

— Два месеца — изрече неочаквано той. — Ако до два месеца, считано от днес, не си мъртъв, ще се върна. Няма да знаеш къде, кога и как. И кой. Но е много възможно да чуеш последните думи на датски. Това не е заплаха, а обещание. Ясно?

Надигнах се.

— Максимум два месеца. Този тумор е много мощен проклетник, Вилумсен, няма да те предаде. А между другото…

Вилумсен продължаваше да държи пушката насочена срещу мен, но със спускане и вдигане на клепачи ме подкани да довърша.

— Имаш ли нещо против да взема кутийките с тютюн от хладилника?

С тази си молба, естествено, преразтягах ластика на неговото търпение, но нали уж играех ролята на умиращ, комуто е безразлично как точно ще го сполети смъртта.

— Не смуча тютюн, така че прави каквото намериш за добре.

Взех кутийките и си тръгнах. Навлязох в гората, където дневната светлина вече чезнеше. Описах дъга, вървейки на запад и притулен зад скалите, се загледах към езерото, където последно видях Рита гола, унизена, състарена от дневната светлина и от погледа на един млад мъж.

Пак приближих хижата откъм север. От тази страна нямаше прозорци, само дебели стени от масивно дърво — така човекът се е укрепявал, защото нападението почти винаги е идвало от север.

Прилепих се към стената. Прокраднах се около ъгъла към западната стена и врата. Усуках шала около дясната си ръка и зачаках. Когато Вилумсен излезе, действах простичко. Удар точно зад ухото, където черепът не предпазва достатъчно надеждно мозъка, и два удара в бъбреците, които, освен че са изключително болезнени и не ти позволяват дори да изкрещиш, те правят сговорчив. Вилумсен се свлече на колене, а аз издърпах пушката, метната на рамото му. Цапардосах го по слепоочието и го извлачих в къщата.

Беше навил найлона на руло и го беше сложил настрана, а столът бе избутал до стената при камината.

Изчаках го да си вземе дъха, да вдигне глава и да се взре в дулото на собствената си пушка. Чак тогава заговорих:

— Както ти стана ясно, излъгах. Но само за мозъчния тумор. Истина е, че от няколко години не съм се срещал с Рита. И понеже един есемес се оказа достатъчен да довтасам тук с изплезен език, значи, тя е скъсала с мен, не аз — с нея. Не мърдай!

Вилумсен изруга тихо, но се подчини.

— С други думи, историята можеше да приключи щастливо, ако ти не се беше ровил из телефона ѝ в упорито търсене на болезнени разкрития. Но понеже не ми вярваш и планираш да ме пречукаш, нямам друг избор, освен да те пречукам пръв. Няма да го направя с удоволствие, повярвай ми, и не се каня да използвам възможността, за да подновя връзката с жената, която съвсем скоро ще остане вдовица. С други думи, струва ми се адски ненужно да те убивам, но, уви, това е единственото решение, ако човек погледне прагматично на нещата.

— Нямам представа какви ги дрънкаш — простена Вилумсен. — Но убиеш ли ме, няма начин да се измъкнеш. Ще те пипнат. Такива неща изискват предварителен замисъл.

— Да. Получих минутите, необходими ми, за да проумея, че твоят план да ме убиеш ми поднася на тепсия най-добрата възможност на света да убия теб. Намираме се само двамата на място, където никой не ни е видял да пристигаме. Знаеш ли коя е най-честата причина за смъртта при мъжете между трийсет и шейсет години, Вилумсен?

Той кимна.

— Рак.

— Не — поклатих глава.

— Рак е.

— Не е рак.

— Е, тогава сигурно е автомобилна катастрофа.

— Не — отбелязах си наум да го проверя, след като се прибера вкъщи. — Самоубийство.

— Глупости.

— Нашето село ще даде принос към статистиката, ако включим в тази бройка моя баща, ленсман Улсен и теб.

— Мен?

— Дните между Коледа и Нова година. Мъж, въоръжен с пушката си, тръгва сам към хижата си, без да се обади на никого. Намират го в дневната с пушката до него. По-класическо самоубийство — здраве му кажи. А, да. Освен това почвата е замръзнала. Няма следи към или от хижата.

Вдигнах пушката. Видях как той преглътна.

— Имам рак — промълви задавено.

— Имаше рак — поправих го. — Sorry, но вече си излекуван.

— Мамка му — простена плачливо той.

Пръстът ми легна на спусъка. По челото му изби пот и той се разтрепери неконтролируемо.

— Кажи си последната молитва — прошепнах. Зачаках. Той изхлипа. Изпод мечата козина се образува локвичка. — Е, разбира се, има и още един вариант.

Вилумсен зина и пак си затвори устата.

Наведох пушката.

— Да се споразумеем да не се убиваме — уточних. — И да поемем риска да се осланяме един на друг.

— К-какво?

— Току-що ти доказах дълбоката си убеденост, че ще осъзнаеш колко безпредметно е да ме убиваш. Сигурен съм в това до степен да се откажа от златна възможност да ти видя сметката. Нарича се сляпо доверие, Вилумсен. Доверието е доброкачествена, заразна болест. Ако ти не ме убиеш, и аз няма да те убия. Е, какво ще кажеш, Вилумсен? Навит ли си? Договорихме ли се?

Вилумсен се навъси. Кимна някак колебливо.

— Добре. Благодаря, че ми услужи. — Подадох му пушката.

Той премига и впери невярващ поглед в мен. Не посегна да я вземе, сякаш надушваше капан. Подпрях пушката на стената.

— Ясно ти е, че а-а-аз… — Той изхрачи сополи, сълзи и слуз от гърлото си. — … че в такъв момент ще се съглася на всичко. Как да те убедя да ми се довериш?

Замислих се.

— Това е напълно достатъчно — протегнах му десница.

39

През първия ден от Новата година заваля сняг и се задържа до края на април. По Великден пътното движение в района се оживи, все повече хора идваха в хижите си и бензиностанцията постави нов рекорд в дневния оборот. През Новата година ни удостоиха с приз за най-добра бензиностанция в областта. С две думи, бизнесът вървеше отлично.

После обаче излезе докладът за разширяването на пътната мрежа, който заключаваше, че е наложително да се построи тунел, а главният път — да се пренасочи извън Ус.

— Дотогава има много време — утеши ме Вос Гилберт, наследникът на Ос в партията.

Сигурно, но до следващите общински избори не оставаше толкова много, а неговата партия щеше да ги изгуби. Защото, щом с едно драсване на химикалката зачеркват цяло село от картата на Норвегия, значи някой от общинската управа не е отстоявал достатъчно ревностно интересите на хората.

Проведох няколко срещи с шефовете в централата и единодушно заключихме, че ни остава само да доим кравата, докато я имаме. А после: преустройство, свиване на дейността, разбирайте: съкращаване на персонала. В днешно време имало нужда от малки бензиностанции. Ако пък се стигнело до затваряне на бензиностанцията, не се тревожи, казаха.

— Вратата ни винаги ще е отворена за теб, Рой — увери ме Пия Сюсе. — Ако ти се прииска да пробваш нещо ново, просто звънни един телефон. Имаш ми номера.

Дадох още газ, така да се каже. Работех повече от всякога. Не ми пречеше, обичам да работя. Поставих си цел. Да се сдобия със собствена бензиностанция.

Един ден Дан Кране влезе при мен в бензиностанцията. Тъкмо почиствах кафемашината. Попита може ли да ми зададе няколко въпроса във връзка с материал за Карл, който подготвяли.

— Справял се много добре в Щатите — подхвърли Дан Кране.

— Аха — продължих да чистя. — И какво, хвалебствена статия ли ще пишеш?

— Е, нашата задача, на журналистите, е да отразяваме и двете гледни точки.

— А не всички гледни точки?

— Я виж ти, изразяваш се по-добре от вестникарски редактор — отбеляза Дан Кране със стегната усмивка.

Не го харесвах. Но, от друга страна, аз не харесвам много хора, та едва ли има смисъл да се отдава значение конкретно на отношението ми към него. Когато той дойде в селото, много ми напомняше на английските сетери, които хижарите возят в джиповете си — кльощави, свръхенергични, но дружелюбни кучета. Дружелюбността на Дан Кране обаче беше хладна. Използваше заучено поведение като средство да постигне по-дългосрочна цел, а аз започнах да проумявам, че Дан Кране всъщност е маратонец. Стратег, който никога не губи търпение на пистата, никога не се отказва, а методично продължава да крета, защото разчита на своята издръжливост и накрая тя ще го изведе до върха. Тази увереност личеше в езика на тялото му, долавяше се в начина му на изразяване, искреше от очите му. Да, днес може да е нищо и никакъв редактор на незнайно списание, но някой ден ще се издигне. Защото е призван за велики дела, както се казва. Дан Кране подаде молба за членство в партията на Ос, но макар местният вестник в Ус да беше обявен официално за печатен орган на Работническата партия, вътрешният редакционен правилник забраняваше на редактора да заема какъвто и да било пост в политическа партия, защото това би хвърлило съмнение върху неговата безпристрастност. Освен това в момента Кране, баща на две малки деца, беше страшно зает, та най-вероятно нямаше да се яви на следващите местни избори, а може би и на по-следващите. Или и на по-по-следващите. Но определено беше въпрос само на време мършавата ръчичка на Дан Кране да докопа дървеното чукче на областния управител.

— Благодарение на склонността на брат ти да поема рискове той изкара добри пари от инвестицията в онзи търговски център още като студент. — Кране извади бележник и химикалка от джоба на якето си „Jack Wolfskin“. — И ти ли участва в нея?

— Не знам за какво говориш.

— Не знаеш ли? Аз пък разбрах, че си финансирал покупката на акции с двеста хиляди.

Надявах се да не е видял тръпката, която премина през мен.

— Кой ти го каза?

Той пак се усмихна стегнато, сякаш се опасяваше да не би широкото разтегляне на устните да му причини болка.

— Дори в местната преса ние, журналистите, не издаваме източниците си.

От шефа на банката ли беше разбрал? Или от Вилумсен? Или от друг банков служител? Някой, който е проследил пътя на парите, както се казва.

— Без коментар — отсякох.

Кране си записа с тих смях.

— Наистина ли искаш във вестника да излезе отпечатано това, Рой?

— Кое?

— Без коментар. Така отговарят големите политици и знаменитостите в града, когато ги хванат натясно. Рискуваш подобна реплика от твоите уста да остави малко странно впечатление у читателите.

— Впечатлението у читателите го създаваш най-вече ти.

Кране поклати с усмивка тясната си, ръбеста, гладкокоса глава.

— Отпечатвам само думите на моите събеседници, Рой.

— Ами направи го тогава. Запиши този разговор, дума по дума. Включително егоистичния си съвет за „без коментар“.

— Обичайно интервютата се редактират, за да изведем най-същественото на преден план.

— А кое е най-същественото, определяш ти. Следователно ти формираш читателското мнение.

Кране въздъхна.

— По враждебното ти отношение съдя, че не желаеш вашето участие — твоето и на Карл — да бъде публично огласено.

— Питай Карл — отвърнах и включих кафемашината. — Едно кафе?

— Да, ако обичаш. Сигурно ще откажеш коментар и относно факта, че Карл току-що е преместил дейността си в Канада, защото компанията му в САЩ е станала обект на разследване на Комисията по ценни книжа по подозрения в схема за манипулиране на борсови котировки.

— Искам да коментирам друг въпрос. — Подадох му картонена чашка с кафе. — А именно че ти пишеш статия за бившето гадже на твоята съпруга. Имаш ли желание да поместиш този мой коментар?

Кране въздъхна тежко, прибра бележника в якето си и сръбна от кафето.

— Ако местен вестник в село като нашето се въздържа да помества материали за хора, познати на редколегията, няма да напишем нито една статия.

— Да разбирам ли, че под статията ще упоменеш този факт? Че съпругата на автора на материала е минала през леглото на Карл Опгор.

Видях как в очите на маратонеца засвяткаха мълнии. Над дългосрочната стратегия надвисна опасност. Състезателят беше на крачка да каже или направи нещо в разрез с крайната цел.

Жена, която, впрочем, пожела да мине и през леглото на брата на Карл, Рой. Само че той не се възползва от предложението ѝ.

Последното си го спестих. Не го казах, разбира се. Просто се заиграх с мисълта дали, ако го бях изтърсил, Дан Кране щеше да излезе от релси.

— Благодаря ти за отделеното време. — Кране вдигна ципа на непромокаемото си яке.

— И аз ти благодаря. Двайсет крони, ако обичаш.

Той погледна чашката с кафето, после мен. Пробвах да изимитирам стегнатата му усмивка.

Във вестника отпечатаха статия за Карл Абел Опгор, момче от нашето село, преуспяло отвъд океана. Бе подписана с псевдоним от журналист на свободна практика.

След разговора с него се прибрах в „Опгор“ и после излязох да потичам навън. Предпазливо огледах няколко гнезда, влязох в хамбара и в продължение на половин час блъсках старата боксова круша. После се качих и си взех душ в новата баня. Стоях с насапунисана коса и пресметнах, че парите от Карл стигнаха не само за баня и за изолация, но и за нови прозорци. Подложих лице под топлата струя, оставих я да отмие изминалия ден. Предстоеше нов. Бях влязъл в ритъм. Имах и цел, и стратегия. Не ламтях за висок административен пост, исках просто да си имам собствена бензиностанция. Ала въпреки скромните си амбиции започнах на свой ред да се превръщам в маратонец.

Малко по-късно Карл се обади да ми съобщи, че се прибира у дома.