Кралството

53

Още със събуждането усетих, че навън е стегнал страшен студ. Показа ми го не толкова температурата в стаята, колкото другите ми сетивни възприятия. Чувах звуците по-ясно, бях по-чувствителен към светлината, а вдишваният въздух, вече със сгъстени молекули, ми се струваше по-живителен.

По скриптенето на снега отвън ми стана ясно, че върви тежък човек. Явно Карл беше станал рано и се канеше да излиза. Открехнах завесата и видях как кадилакът бавно и предпазливо взема Козия завой, въпреки че бяхме посипали заледения асфалт с пясък и той беше станал грапав като шкурка. Влязох в спалнята при Шанън.

Беше затоплена от съня и омайното ѝ възбуждащо ухание ми се стори по-силно от обикновено.

Събудих я с целувка и казах, че разполагаме поне с половин час насаме — дори ако Карл е отишъл само да купи вестник.

— Рой, предупредих те колко е важно да се държим хладнокръвно! — просъска тя. — Излез!

Надигнах се. Тя обаче ме спря.

Беше все едно да излезеш разтреперан от Бюдалското езеро и да легнеш върху напечен от слънцето камък. Едновременно твърдо и меко. Неописуемо блаженство, от което тялото ти пее.

Чувах дъха ѝ в ухото си. Шепнеше ми мръсотии на смесица от баджански, английски и норвежки. Свърши шумно, изопнала тялото си в дъга. Когато на свой ред получих оргазъм, заврях лице във възглавницата, за да не изкрещя право в ухото ѝ, и усетих миризмата на Карл. Просто не можех да я сбъркам. Долових обаче и още нещо. Звук. Дойде от вратата зад нас. Вцепених се.

— Какво има? — попита задъхана Шанън.

Обърнах се към вратата. Стоеше открехната. Навярно по невнимание бях забравил да я затворя. Или? Затаих дъх, чух, че и Шанън направи същото.

Тишина.

Възможно ли беше кадилакът да се е върнал, без да съм го чул? И още как. Аз и Шанън определено не бяхме сдържали виковете си. Погледнах ръчния си часовник — не го бях свалил. Карл беше потеглил преди двайсет и две минути.

— Няма страшно — обърнах се по гръб. Тя се сгуши в мен.

— Барбадос — прошепна в ухото ми.

— Какво?

— Говорихме за Барселона. Но какво ще кажеш за Барбадос?

— Там карат ли бензинки?

— Да, разбира се.

— Тогава дадено.

Целуна ме. Гладкият ѝ силен език търсеше и показваше. Вземаше и даваше. Мамка му, колко се бях пристрастил. Тъкмо се канех пак да вляза в нея, Когато чух боботене на двигател. Кадилакът. Ръцете и погледът ѝ шареха по мен, но аз се изплъзнах, станах от леглото, обух си боксерките и по студеното дюшеме се върнах в детската стая. Легнах на долното легло и се ослушах.

Колата спря пред къщата. Външната врата се отвори.

В коридора Карл изтръска снега от обувките си. Чух как влезе в кухнята.

— Видях колата ти отвън — каза Карл. — Как влезе?

Както лежах, кръвта се смръзна в жилите ми.

— Беше отключено — отговори мъжки глас. Нисък, хриплив. Така звучи човек с увредени гласни струни.

Надигнах се на лакти и разтворих завесите. Ягуарът стоеше паркиран до хамбара, където снегът беше почистен.

— С какво мога да ти бъда полезен? — попита Карл. Овладяно, но напрегнато.

— Изплати се на моя клиент.

— Значи, повикал те е пак заради пожара? Трийсет часа. Бързо реагираш.

— Иска си парите веднага.

— Веднага щом ми изплатят застрахователната премия, ще му платя.

— Няма да получиш никакво обезщетение. Хотелът не е бил застрахован.

— Казва кой?

— Моят клиент си има източници. Условията за заема са нарушени и в такъв случай си длъжен да го изплатиш незабавно. Наясно си, нали, господин Опгор? Добре. Разполагаш с два дни. Или, по друг начин казано, с четирийсет и осем часа, считано от… сега.

— Виж какво…

— При предишното ми посещение ти отправих предупреждение. Трети път няма да има. Камбаната бие сега.

— Камбаната?

— Да. Краят. Смъртта.

Долу се възцари тишина. Представих си ги. Датчанинът с възпалени гнойни пъпки седи до масата. Спокойните движения му придават още по-заплашителен вид. Карл се поти, макар само преди минута да е бил на трийсет градуса под нулата.

— Защо е тази паника? — попита той. — Вилумсен има обезпечение за заема.

— Което, твърди той, не струва нищо без хотела.

— Но какво ще спечели, ако ме убие? — Гласът на Карл вече не беше овладян, звучеше по-скоро като вой на прахосмукачка. — Тогава със сигурност няма да си получи парите.

— Няма да умреш ти, Опгор. Поне не и пръв.

Вече се досещах какво предстои. Съмнявах се обаче Карл да предугажда.

— Първа ще е съпругата ти, Опгор.

— Ш… — Карл изяде „а“-то — … нън?

— Сладко име.

— Но това е… убийство.

— Санкцията е реципрочна на твоята задлъжнялост.

— Но два дни! Как според теб и Вилумсен да намеря такава сума за толкова кратко време?

— Не изключвам да ти се наложи да прибегнеш до радикални и дори отчаяни методи. С това се изчерпва мнението ми, господин Опгор.

— А ако не успея…

— Ставаш вдовец и ти отпускаме още два дни с подобно условие.

— Но, Господи, боже мой…

Вече бях на крака. Възможно най-безшумно си нахлузих панталона и пуловера. Така и не чух в подробности какво ще се случи след четири дни, но не беше и нужно.

На пръсти се спуснах по стълбата. Навярно — навярно — щях да успея да нападна датчанина и да го обезвредя, възползвайки се от момента на изненадата. Съмнявах се обаче дали ще се справя. Спомнях си бързите му движения пред бензиностанцията. Пък и съдейки по акустиката, той седеше с лице към вратата и щеше да ме види още при влизането ми.

Напъхах крака в обувките и се измъкнах тихо навън. Студът притисна слепоочията ми. По-разумно беше да заобиколя, да претичам в дъга до хамбара, за да не попадна в полезрението на двамата мъже в кухнята. Не биваше обаче да губя нито секунда, затова реших да се осланям на предположението си, че датчанинът седи с гръб към прозореца. Пръхкавият сняг хрускаше жаловито под бързите ми стъпки. Основната задача на силовия колектор е да сплашва, затова беше логично да очаквам датчанинът да раздуе заплахите си, но от друга страна, изчерпването на темата нямаше как да отнеме дълго време.

Втурнах се в хамбара, развъртях докрай водните кранчета и за по-малко от двайсет секунди напълних две поцинковани кофи. Грабнах дръжките и се понесох тичешком към Козия завой. Водата се плискаше, панталонът ми се намокри. Стигнах до завоя. Оставих едната кофа върху заледената настилка, а другата лиснах напред. Водата потече по твърдия лед, наръсен с пясък. Песъчинките приличаха на зрънца чер пипер, впили се в леда. Водата изглади неравностите, попълни дупките и потече по наклонената към ръба на пропастта ледена покривка. Лиснах водата и от втората кофа. При този як студ водата не разтопи леда. Напротив, образува тънък слой върху леда и започна да попива. Стоях, взирах се в леда и… чух как ягуарът потегля. В същия миг — сякаш някой ги беше синхронизирал — се разнесе далечният бодър звън на църковните камбани от селото. Погледнах към нашата къща. Бялата кола се задаваше. Движеше се бавно, предпазливо. Вероятно на идване се бе изненадал колко лесно е изкачил заледените баири с летните си гуми. Повечето датчани обаче едва ли знаят много за леда. Например че при достатъчно ниски температури повърхността му наподобява шкурка.

Но когато се постопли, да речем при около седем градуса под нулата, същият този лед става като хокейна пързалка.

Не помръднах. Кофите се поклащаха от отпуснатите ми покрай тялото ръце. Зад предното стъкло датчанинът навярно се взираше в мен. Само допусках. Слънчеви очила скриваха тесните като цепки очи, които помнех от бензиностанцията. Колата приближи и отмина. Главите и на двама ни се завъртяха като планети около оста си. Изглежда, помнеше бегло лицето ми. А може би не. Вече е намерил правдоподобно обяснение защо някакъв мъж стои до завоя с две кофи. А може би не. Като че ли бе разбрал всичко, Когато колата внезапно поднесе и той машинално настъпи спирачката. А може би не. Сега и колата се превърна в планета — въртеше се върху леда под съпровода на църковните камбани. Същинска състезателка по фигурно пързаляне. Видях как той отчаяно върти волана. Предните колела с широки летни гуми буксуваха сякаш в опит да се освободят от хватка, но ягуарът, впримчен в капан, бе неуправляем. Колата се завъртя на 180 градуса и полетя заднешком към ръба на завоя. Тогава пак видях ясно лицето на Вилумсеновия главорез: червена планета с малки активни вулкани. Слънчевите очила се бяха свлекли върху носа му, докато той, вдигнал лакти, се мъчеше да овладее колата. Видя ме и престана да се бори с волана. Защото вече наистина беше разбрал. Беше се досетил за какво са ми послужили кофите, бе схванал, че ако се беше досетил веднага, може би незабавен скок от колата би го спасил. Бе проумял, че вече е твърде късно.

Извади пистолет — по рефлекс, предполагам. Автоматична реакция на главорез, на войник. Аз пък, вероятно пак по рефлекс, вдигнах ръка за сбогом. Без да пускам кофата. Чух съвсем глух пукот от купето, когато той дръпна спусъка. Куршумът проби с плющене вдигнатата на сантиметри от ухото ми кофа. Видях дупката от куршума върху предното стъкло на ягуара. Приличаше на роза от скреж. После ягуарът пропадна заднешком в Хюкен.

Притаих дъх.

След попадението поцинкованата кофа продължаваше да се люлее от вдигнатата ми ръка.

Църковните камбани биеха все по-забързано.

И най-сетне се чу очакваният глух тътен.

Продължавах да стоя вцепенен. Сигурно имаше опело. Камбаните все още биеха, но с постоянно увеличаващ се интервал. Плъзнах поглед над Ус, към планината и Бюдалското езеро. Иззад Аусдалския хребет се появи ясно слънце.

Църковните камбани замлъкнаха. Господи, помислих си, на колко красиво място съм роден.

Сигурно така му се струва на влюбен човек.

54

— Залял си леда с вода? — попита невярващо Карл.

— Така температурата се покачва — обясних.

— И се образува пързалка за кънки — добави Шанън, която тъкмо идваше с каната. Наля ни кафе. Забеляза погледа на Карл. — „Торонто Мейпъл Лийфс“! — побърза да възкликне тя, сякаш бе съзряла обвинение в очите му. — Не си ли забелязал как през почивките поливат игрището с вода?

Карл пак се обърна към мен.

— И в Хюкен пак има труп.

— Да се надяваме. — Духнах кафето.

— Какво ще правим? Ще съобщим ли на Курт Улсен?

— Не.

— Не? Ами ако го открият?

— Нямаме нищо общо с тази работа. Нито сме видели, нито сме чули, че колата е излетяла от пътя. Затова не сме и сигнализирали в полицията.

— Моят брат — погледна ме Карл. Белите му зъби лъщяха. — Знаех си, че ще намериш изход.

— Слушайте ме внимателно. Ако никой не знае или не подозира, че главорезът е идвал при нас, просто ще си траем и няма да възникнат проблеми. Може да мине век, преди някой да открие катастрофиралия ягуар в Хюкен. Ако обаче все пак някой разбере, че бабаитът е бил тук, ето каква ще е нашата версия…

Карл и Шанън приседнаха по-близо, сякаш възнамерявах да шепна в собствената си кухня.

— По принцип най-добре е да се придържаме максимално близо към истината. Затова ще кажем както си беше: датчанинът е дошъл при нас, за да ни притиска да върнем парите, които Карл дължи на Вилумсен. Не сме проследили с поглед колата до Козия завой, но там, наясно сме, е било изключително хлъзгаво. Така, когато полицаите се спуснат в Хюкен и видят летните гуми на ягуара, сами ще си направят останалата част от изводите.

— Църковните камбани! Ще кажем, че не сме чули трясъка от падналия ягуар заради църковните камбани — предложи Карл.

— Не — възпротивих се. — Без църковни камбани. В деня, когато силовакът е идвал при нас, не са били църковни камбани.

Карл и Шанън ме изгледаха въпросително.

— И защо? — попита брат ми.

— Планът ми не е напълно готов. Но ще се опитаме да създадем впечатлението, че се е случило друг ден, не днес. Датчанинът е живял малко по-дълго.

— Защо?

— Всъщност проблемът няма да дойде от датчанина — махнах с ръка. — При всички случаи силов събирач на дългове не тръби наляво-надясно къде и кога работи. Най-вероятно само ние и той знаем, че тъкмо днес е идвал в Ус. Натъкнат ли се на трупа му, от нашата версия ще зависи кога е умрял. Проблем обаче може да изскочи от Вилумсен.

— Да, защото той, естествено, знае кога неговият главорез е смятал да ни посети — кимна Карл. — И е възможно да го съобщи пред полицията.

— Не ми се вярва — поклатих глава.

Настана мълчание.

— Няма да каже на полицията — кимна Шанън. — Защото иначе ще се наложи да признае, че той го е наел и изпратил.

— Вярно — съгласи се Карл. — Нали, Рой?

Не отговорих. Сръбнах шумно голяма глътка кафе. Оставих чашата върху масата.

— Зарежете датчанина. Главният проблем е Вилумсен, защото той няма да се откаже да си иска парите само защото главорезът му е потънал вдън земя.

— А Вилумсен е готов да убива — сбърчи чело Шанън. — Рой, според теб датчанинът наистина ли имаше сериозно намерение да осъществи заканата си?

— Чувах го през кюнеца. Питай Карл. Двамата седяха един срещу друг.

— Ами… да, мисля — промърмори Карл. — Бях толкова изплашен, че бях готов да повярвам на всичко. От двама ни Рой е по-вещ в особеностите на… човешката психика.

Замалко да каже друго. Психиката на убиеца.

Карл и Шанън пак приковаха очи в мен.

— Според мен датчанинът щеше да те убие — погледнах Шанън.

Зениците ѝ се разшириха и тя кимна бавно-бавно, типично по нашенски в Ус.

— А после щеше да дойде твоят ред, Карл — добавих.

— Май имам нужда от питие — каза той, забил поглед в дланите си.

— Не! — възразих разпалено. Поех си дъх и се успокоих. — Нужен си ми трезвен. Освен това ми трябва въже за теглене и шофьор с опит в тази работа. Шанън, ще отидеш ли да наръсиш пясък при завоя?

— Да. — Тя посегна към мен и аз се вцепених, защото за миг си помислих, че ще ме погали по бузата. Тя обаче просто сложи длан на рамото ми. — Благодаря.

Внезапно Карл сякаш се освести.

— Да, разбира се, благодарим! Благодарим ти, Рой! — Пресегна се през масата и сграбчи ръката ми. — Спаси и мен, и Шанън, а аз мрънкам и се тюхкам, все едно ядовете с Вилумсен са твой проблем.

— Мой проблем са.

Замалко да добавя нещо високопарно от рода на „ние сме семейство и сме заедно в тази битка“, но се въздържах. Все пак не бе изминал и половин час, откакто бях чукал снаха си.

— В днешната уводна статия Дан е развъртял секирата — съобщи от кухнята Карл, докато аз, в коридора, се навличах с още дрехи и се чудех какви ботуши ще са най-подходящи, ако скалната стена е заледена. — Нарича Вос Гилберт и общинските управници безгръбначни популисти. Според Дан традицията започнала по времето на Ю Ос, само че тогава нещата не били чак толкова очебийни.

— Май иска бой — отбелязах. В крайна сметка се спрях на чифт солидни кантовани зимни обувки на татко.

— Че кой нормален човек иска бой? — попита Карл, но аз вече бях наполовина извън вратата.

Отидох в хамбара. Вътре Шанън пълнеше с пясък едната поцинкована кофа.

— С Рита Вилумсен още ли ходите на ледени бани три пъти седмично? — попитах.

— Да.

— И сте само двете?

— Да.

— Някой може ли да ви види?

— Ходим в седем сутринта, още е тъмно, така че… не.

— За кога е следващата ви уговорка?

— За утре.

Потърках си брадичката.

— За какво мислиш? — попита тя.

Загледах се в струйката пясък, процеждаща се от продупчената кофа.

— Мисля как би могла да я убиеш.

По-късно вечерта — тримата бяхме обсъдили подробно плана за шести път, Карл бе кимнал и двамата бяхме погледнали Шанън — тя постави своето условие:

— Ако се съглася да участвам и ако успеем, искам хотелът да бъде възстановен по оригиналните ми чертежи. До последния детайл.

— Добре — кимна Карл след кратък размисъл. — Ще направя каквото е по силите ми…

— Няма да се наложи — отвърна Шанън. — Защото не ти ще ръководиш строителните работи. А аз.

— Виж…

— Това не е предложение, а ултиматум.

Навярно Карл осъзна същото, каквото и аз: Шанън говореше сериозно. Карл се обърна към мен. Вдигнах рамене в знак, че в този случай не съм в състояние да му помогна.

Той въздъхна.

— Добре. Ние, Опгорци, не се пазарим. Ако всичко мине по ноти, ръководната роля е твоя. Надявам се поне да имам възможност да се включвам.

— О, със сигурност няма да те оставим да бездействаш — увери го тя.

— Дайте да преговорим плана още веднъж — настоях.

55

В седем сутринта навън още се спускаше мрак.

Промъкнах се на пръсти в спалнята. Напрегнато се вслушвах в равномерното дишане от двойното легло. Подът изскърца. Застинах на място и наострих уши. Ритъмът на дишането не се наруши. През пролука в завесите се процеждаше самотен лунен лъч. Продължих, опрях колене о матрака и предпазливо се добрах до спящата фигура. Тази половина от леглото беше все още топла от доскоро лежалия там човек. Не се сдържах. Долепих лице до чаршафа и вдъхнах уханието на жена. И пред мен, като на кинематограф, мигом се заредиха кадри с мое и нейно участие. Голи, потни от любене и ненаситни за още, винаги.

— Добро утро, любов моя — прошепнах.

И опрях пистолет о слепоочието на спящата особа.

Дишането секна. Чуха се две шумни, ядосани изхърквания. После светнаха две отворени очи.

— Тихичко спиш за дебелак — отбелязах.

Вилум Вилумсен премига няколко пъти в полумрака, сякаш за да се увери, че не сънува.

— Какво е това? — попита той с дрезгав от съня глас.

— Камбаната — отвърнах. — Краят. Смъртта.

— Какво правиш, Рой? Как влезе?

— През вратата за мазето.

— Тя е заключена.

— Да — потвърдих кратко.

Той се надигна на лакти.

— Рой, Рой, Рой. Не искам да пострадаш. Разкарай се овреме и обещавам да забравя това.

Цапардосах го с дулото през носа. Кожата се обели, потече кръв.

— Не си мести ръцете от завивката. Остави кръвта да тече.

Вилумсен преглътна с мъка.

— Това пистолет ли е?

— Позна.

— Ясно. Значи, повтаряме историята от миналия път?

— Да. Само дето тогава се разделихме живи.

— А сега?

— Сега не бих бил толкова сигурен, че нещата ще приключат благополучно. Ти заплаши да избиеш семейството ми.

— Това е санкцията за неспазването на договор за толкова крупен заем, Рой.

— А това е санкцията за налагането на санкция за неспазване на договор за толкова крупен заем.

— Да не очакваш от мен да наблюдавам безучастно как длъжниците ми ме разоряват? Ти сериозно ли?

В гласа му се долавяше повече негодувание, отколкото страх. Неволно се възхитих на способността на Вилум Вилумсен бързо да се ориентира в обстановката.

— Нищо не очаквам, Вилумсен. Ти правиш каквото трябва, аз — също.

— Ако си въобразяваш, че това е начинът да спасиш Карл, грешиш. Така или иначе Поул ще си свърши работата. Договорът ми с него не може да бъде разтрогнат, защото сега не мога да се свържа с него.

— Не можеш — потвърдих. — Поул е мъртъв.

Неволно бях цитирал една от най-популярните конспиративни теории в историята на поп музиката.28

Вилумсен ококори натежалите си очи на сепия. Вече виждаше пистолета. И явно го позна.

— Наложи се пак да се спусна в Хюкен — уточних. — Ягуарът лежи върху кадилака, и двете коли са паднали по таван и са напълно сплескани. Същински сандвич от ретро автомобили. Над предпазния колан прелива разплута пихтиеста плът — това е останало от твоя датчанин. Прилича на кайма, дявол да го вземе.

Вилумсен преглътна с усилие.

Размахах пистолета.

— Намерих го заклещен между скоростния лост и тавана. Наложи се да го избия с крак.

— Какво искаш, Рой?

— Да не убиваш никого от моето семейство, включително родственици.

— Дадено.

— В добавка искам да анулираш дълга на Карл. И да ни отпуснеш нов заем на същата стойност.

— Не мога, Рой.

— Видях екземпляра на Карл. Подписали сте договор за заем. Незабавно накъсваме на парчета и твоето, и неговото копие и подписваме договор за нов заем.

— Не става така, Рой. Договорът е при моя адвокат. Карл сигурно ти е казал, че го подписахме в присъствието на свидетели. Няма как договор да изчезне просто така.

— Като казвам да го накъсаме на парчета, говоря образно. Ето договор за заем, който да замени стария.

Със свободната си ръка запалих нощната лампа. От вътрешния си джоб извадих лист А4 със съответното съдържание и го сложих върху завивката пред Вилумсен.

— Тук пише, че опрощаваш трийсетте милиона, дължими по заема, а дължимата сума е едва две крони. Пише още, че причината доброволно да се откажеш от вземанията си е личният ти съвет към Карл да ореже разходите по застраховката на хотела и затова се смяташ за не по-малко виновен от него за възникналата ситуация. Накратко, неговото нещастие е и твое. Освен това му отпускаш нов заем от трийсет милиона.

Вилумсен поклати енергично глава.

— Не разбираш. Нямам толкова пари. За да отпусна заем на Карл, взех кредит. Не си ли получа парите от него, с мен е свършено. — И продължи със — без майтап — задавен глас: — Всички си мислят, че сега, когато жителите на Ус харчат повече, аз едва ли не рина парите с лопата. Но хората ходят до Конгсбер и Нотуден, за да си купят нова кола, Рой. Не желаят да ги виждат в коли на старо като онези, които предлагам аз.

Двойната гуша, увиснала от яката на раираната пижама, се разтресе леко.

— И въпреки това се налага да подпишеш. — Подадох му химикалка, която си носех от къщи.

Погледът му зашари трескаво по листа. Вдигна очи и ме изгледа въпросително.

— След като сложиш твоя подпис, ще се погрижим за свидетели и ще впишем дата — обясних.

— Не.

— Не — какво?

— Няма да подпиша. Не ме е страх да умра.

— Но те е страх да не фалираш?

Вилумсен кимна безмълвно и се изсмя.

— Спомняш ли си миналия път, когато се намирахме в същото положение, Рой? Тогава ти казах, че ракът се е завърнал. Излъгах. Сега обаче наистина получих рецидив. Дните ми са преброени. Затова не мога да опростя толкова голям заем, за нов заем — въобще да не говорим. Искам да завещая работещ бизнес на съпругата ми и на другите ми наследници. В момента само това има значение за мен.

Кимнах бавно, за да му покажа, че много внимателно премислям думите му.

— Жалко — казах. — Жалко наистина.

— Да, нали? — Вилумсен ми подаде листовете с анекса, който Карл състави през нощта.

— Определено — отвърнах и не посегнах да взема договора. Извадих си телефона. — Защото тогава ще се наложи да предприемем нещо много по-болезнено.

— При процедурите и манипулациите, които изтърпях, опасявам се, че физическите изтезания няма да ме уплашат, Рой.

Мълчаливо набрах Шанън и отворих FaceTime.

— Ще ме убиеш ли? — попита Вилумсен с интонация, която подчертаваше очевидната идиотщина в това, да убиеш човек, от когото се опитваш да изцедиш пари.

— Не теб. — Взирах се в екрана на телефона.

Там се появи Шанън. Около нея се спускаше мрак, но светлината от камерата се отрази в снега върху заледеното Бюдалско езеро. Шанън говореше с някого извън кадър.

— Имаш ли нещо против да снимам, Рита?

— Не, разбира се — чу се гласът на госпожа Вилумсен.

Шанън завъртя телефона и под ярката светлина от камерата се появи Рита. Беше облечена в кожух, а изпод пухкавата ѝ шапка се подаваше бяла шапка за баня. От устата ѝ се виеше пара, докато подскачаше на място пред квадратна дупка в леда, достатъчно широка човек да се спусне и твърде тясна въпросният човек да опре ръце от двете страни и да се изтегли обратно горе. До дупката лежаха трион за лед и кръгло парче лед, което двете жени бяха отрязали.

— Смятам да убием съпругата ти. — Вдигнах екрана пред очите на Вилумсен. — Поул ме наведе на тази идея.

Изобщо не се съмнявах, че ракът на Вилумсен е рецидивирал. Виждах и болката в очите му, когато осъзна, че има риск да изгуби непрежалимото, онова, което може би обичаше повече от себе си и беше единствената му утеха, защото щеше да го надживее, да живее и заради него. Точно в този момент ми дожаля за Вилумсен. Честно.

— Удавяне — оповестих. — Трагичен инцидент, естествено. Съпругата ти скача в дупката. Цоп. И когато поема нагоре, за да изплува, установява, че дупката я няма. Усеща как ледът отгоре шава и разбира, че дупката е запушена с ледения диск, който преди малко тя и Шанън са отрязали. Рита ще се опита да избута парчето нагоре, но е достатъчно Шанън само да продължи да затиска с крак ледения капак, а съпругата ти, понеже ще ѝ липсва опора за краката, няма как да се оттласне. Ще бъде обградена само от вода. Студена вода.

Вилумсен изхлипа тихо. Доставяше ли ми удоволствие да го измъчвам така? Не, надявам се, защото това би означавало, че съм психопат, а кой желае да е такъв?

— Започваме с Рита. После, ако пак откажеш да подпишеш, продължаваме с другите ти наследници. Шанън не изключва съпругата ти да е участвала в издаването на смъртната ѝ присъда, затова е високо мотивирана да изпълни задачата си.

На екрана видяхме как Рита Вилумсен се съблича. Очевидно замръзваше — и как иначе? — а бледата ѝ кожа беше настръхнала и синкава под ярката светлина. Направи ми впечатление, че носи същия бански като по време на разходката ни с лодка в езерото онова лято. Рита не изглеждаше остаряла. Дори ми се стори подмладена. Сякаш за нея времето вървеше не в кръг, а назад.

Чух скриптене на химикалка по лист.

— Ето. — Вилумсен хвърли листовете и химикалката върху завивката пред мен. — Хайде, спри Шанън!

Рита Вилумсен застана до дупката. Зае същата поза като преди години в лодката. Готвеше се за скок.

— Не преди да си подписал и двата екземпляра — отбелязах, без да откъсвам очи от екрана. Чух как Вилумсен панически придърпа листовете и ги подписа.

Огледах внимателно подписите. Изглеждаха автентични.

Вилумсен изкрещя. Погледнах екрана на телефона. Не бях чул дори слаб плясък. Рита беше майсторка. Отрязаното парче лед запълни екрана. После видяхме как малка бледа ръка го хваща и го вдига.

— Спри, Шанън. Той подписа.

За миг изглеждаше, сякаш въпреки това Шанън смята да запуши дупката с парчето. После обаче го пусна отстрани и само след миг Рита, подобно на тюлен, се показа от черната вода. Мократа ѝ коса лъщеше, лицето ѝ се смееше, дъхът ѝ изпращаше бели димни сигнали в камерата.

Прекъснах връзката.

— Та така — въздъхнах.

— Та така — повтори Вилумсен.

В стаята беше студено и полека-лека се бях мушнал под завивката — не с цялото си тяло, но достатъчно, та да не е изцяло погрешно да се твърди, че споделяме една постеля.

— Сега, предполагам, ще си вървиш — изрази надежда Вилумсен.

— Де да беше толкова лесно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ясно като бял ден е какво ще направиш веднага след като си тръгна, нали? Ще се обадиш на друг главорез или наемен убиец и ще го изпратиш да пречука семейство Опгор, преди да сме предали този документ на адвоката ти. Или, ако по твои сметки времето няма да ти стигне, ще подадеш сигнал за изнудване в полицията и ще оспориш валидността на току-що подписаните документи. И, разбира се, ще отречеш да разполагаш с информация за някакъв събирач на дългове.

— Така ли мислиш?

— Да, Вилумсен. Освен ако не ме убедиш в противното.

— А ако не успея?

Свих рамене.

— Съветвам те да опиташ.

— Затова ли си с ръкавици и шапка за баня?

Не отговорих.

— За да не оставиш отпечатъци и косми ли? — продължи той.

— Не мисли за това, Вилумсен, по-добре измисли друг начин да сключим споразумение.

— Хм, да видим… — Вилумсен скръсти ръце на гърдите си. От пижамата се подаваше гора от черни косми.

В последвалата тишина чувах шума на трафика по главния път. Преди, докато работех в тукашната бензиностанция, обожавах тези ранни утрини. Обожавах да съм там, когато малкият град се буди за нов ден, когато хората излизат и заемат местата си в механизма на нашето малко общество. Обожавах да имам широк поглед върху нещата, да долавям как невидима ръка направлява дейността на хората и съгласува действията им, та всичко да сработва в прилична степен.

Вилумсен се прокашля:

— Няма да се свързвам нито с главорези, нито с полицията, защото и ти, и аз ще изгубим много от това.

— Ти вече изгуби всичко. Оттук нататък можеш само да спечелиш. Хайде де, нали си търговец на стари коли. Убеди ме.

— Хм…

Пак настана мълчание.

— Времето ти изтича, Вилумсен.

— Leap of faith.

— Опитваш се да продадеш два пъти една и съща повредена кола. Пробута онзи кадилак на татко. Излъга мен и Карл да ти платим за водолазна екипировка втора ръка двойно по-висока цена, отколкото върви в Конгсбер.

— Трябва ми малко повече време, за да измисля нещо. Ела следобед.

— Уви, не става. Налага се да решим въпроса, преди да си тръгна и преди да се е развиделило, защото не искам никой да ме види как излизам оттук. — Вдигнах пистолета и го опрях в слепоочието му. — Наистина ми се ще да има друг изход, Вилумсен. Защото не съм убиец, а и в известен смисъл те харесвам. Съвсем сериозно. Но се налага ти да ми посочиш пътя, защото аз не го виждам. Имаш десет секунди.

— Не е честно.

— Девет. Нечестно ли е да ти дам шанс да ми докажеш необходимостта да те оставя жив, въпреки че Шанън не получи такъв шанс? Нечестно ли е да ти отнема последните месеци на този свят, вместо да отнема години живот на жена ти? Осем.

— Може би не, но…

— Седем.

— Предавам се.

— Шест. Да преброя ли до едно, или…

— Всеки иска да живее възможно по-дълго.

— Пет.

— Поне да изпуша една пура.

— Четири.

— Хайде де, поне ми позволи една пура.

— Три.

— Ей в онова чекмедже са, моля те, само…

Пронизителният трясък се заби като острие в тъпанчетата ми.

По филмите, когато някой получи куршум в главата, фонтан от кръв оплисква стената зад него. Честно казано, доста се изненадах да видя, че и в действителност става същото.

Вилумсен лупна назад в леглото с онеправдано изражение, навярно защото го лиших от още две секунди живот. Мигом усетих как матракът под мен се мокри. Лъхна ме смрад на изпражнения. По филмите наблягат на кръвта и след смъртта не показват последствията от отпускането на аналния сфинктер.

Тикнах пистолета в ръката на Вилумсен и станах от леглото. Докато работех в бензиностанцията в Ус, четях не само „Илюстрована наука“, но и „Истински престъпления“. Затова освен шапка за баня и ръкавици си бях залепил с тиксо крачолите за чорапите, а ръкавите — за ръкавиците, за да предотвратя евентуално ръсене на косми, от които полицията — в случай че разследва смъртта на Вилумсен като убийство — да извлече ДНК на евентуалния извършител.

Спуснах се по стълбите в мазето, взех лопата, излязох през вратата, откъдето се бях вмъкнал, като я оставих отключена. Тръгнах заднешком през градината, заривайки следите от обувките ми по снега. Спуснах се към Бюдалското езеро. Там къщите са нарядко. Изхвърлих лопатата в контейнер за боклук до автомобилната алея на нова модерна къща. Едва тогава усетих, че ушите ми са измръзнали. Сетих се за вълнената шапка в джоба ми, нахлупих я върху найлоновата и отидох до един от малките пристани. Бях паркирал волвото зад хангарите за лодки. Примижавайки, огледах леда. Значи там някъде ходеха да се къпят две от трите жени в моя живот. Убих съпруга на едната. Странно. Колата беше още топла и запали безпроблемно. Подкарах към „Опгор“. Беше седем и половина и все така се спускаше непрогледен мрак.

Същия следобед съобщиха новината по националното радио. „Мъж е открит мъртъв в дома си в община Ус в Телемарк. Полицията определя като подозрителни обстоятелствата около смъртта му.“

Вестта за кончината на Вилумсен се стовари върху селото по-яростно от чук. Сравнението ми се струва подходящо. Според мен смъртта му шокира хората повече от опожарения хотел, разтърси ги емоционално. Беше обяснимо. Този тарикат, този сноб, този дебелак, този простонароден търговец на стари коли, когото всички възприемаха като вечен, си бе отишъл завинаги. За това се говореше във всеки магазин, във всяко кафене, по всички улици и между четирите стени на всеки дом. Дори подочулите, че ракът го е покосил повторно, изглеждаха покрусени от скръб.

През следващите две нощи спах лошо. Не заради угризения. Наистина се бях опитал да помогна на Вилумсен да се спаси, но как един шахматист да помогне на противника си, след като го е поставил в шах и мат? Просто няма как да стане. Причината за безсънието ми беше друга. Глождеше ме смътно усещане, че съм забравил нещо, че при планиране на убийството не съм съобразил нещо съществено. Просто не ми се удаваше да го конкретизирам.

Едва на третия ден след смъртта на Вилумсен, два дни преди погребението, ми просветна къде се бях издънил.

56

В единайсет преди обяд пред къщи спря Курт Улсен, следван от още две коли. Със столична регистрация.

— Завоят е страшно хлъзгав — отбеляза Курт, когато отвори вратата. Стъпка с крак димящ фас. — Да не си спрягате ледена пързалка?

— Не — отвърнах. — Ръсим с пясък. Това е задължение на общината, но го правим ние.

— Няма да обсъждаме пак този въпрос — отсече Курт Улсен. — Това са Вера Мартинсен и Ярле Сюлесюн от КРИПОС.

Зад Улсен стояха жена в черен панталон и късо яке от същия плат и мъж с външност на пакистанец или индиец.

— Имаме някои питания. Дръпни се да влезем.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — намеси се жената, Мартинсен. — Ако е удобно. Стига да не възразявате, молим да влезем.

Тя погледна Курт. После мен. Усмихна се. Прибрана руса коса, сплетена на плитка, широко лице, широки рамене. Тренира или хандбал, или ски бягане, предположих. Не защото по външния вид на човек можеш да отгатнеш какъв спорт практикува, а защото в Норвегия хандбалът и ски бягането са най-популярните спортове сред жените и имаш по-големи шансове да налучкаш, ако обосновеш предположението си на реалната статистика, а не да се доверяваш на надценената си интуиция. Ей такива щуротии ми се въртяха из главата. Гледайки Мартинсен обаче, осъзнах необходимостта да се стегна. Иначе рискувах да ме схрускат за закуска, както се казва. Нека опитат. И аз се бях подготвил добре.

Влязохме в кухнята, при Карл и Шанън.

— Искаме да говорим и с тримата — подхвана Мартинсен. — Но предпочитаме да ви разпитаме един по един.

— Качете се горе в детската стая — предложих нехайно.

По изражението на Карл разбрах, че е схванал замисъла ми: през кюнеца да подслушат разговора ми с ченгетата, та да синхронизираме показанията си. Нали точно с тази идея отрепетирахме каква версия да представим на полицията при евентуален разпит.

— Кафе? — предложих, след като Карл и Шанън излязоха.

— Не, благодаря — отвърнаха в хор Мартинсен и Сюлесюн, а гласът на Улсен се открои:

— Да.

Налях само на него.

— Колегите от КРИПОС ми съдействат при разследването на убийството на Вилумсен — поясни Курт. Видях как Мартинсен погледна Сюлесюн и завъртя очи към тавана. — Смъртта му не е плод на самоубийство. Бил е убит. — Улсен изрече „убит“ с плътен бас. Остави думата да увисне във въздуха и да окаже нужното въздействие. Погледна ме, сякаш проверяваше дали ще последва реакция от моя страна и продължи: — Налице е опит убийство да бъде прикрито с инсценировка на самоубийство. Най-старият азбучен трик.

Това изречение май ми беше попаднало в статия, публикувана в „Истински престъпления“. — Убиецът обаче не успя да ни подведе. Вилумсен действително държеше оръжието, но по ръката му нямаше барутен нагар.

— Барутен нагар — повторих и претърколих думата по езика си.

— Всъщност не е само липсата на барутен нагар — прокашля се Сюлесюн. — Терминът е GSR, съкращение от gun shot residue, остатъци от огнестрелен изстрел. При изстрел капсулни микрочастици барий, олово и няколко други химикала се отделят и полепват по предмети в радиус от половин метър. Попаднали върху кожата и дрехите, се отстраняват много трудно. За наш късмет — засмя се той и нагласи очилата си с метални рамки. — Тези частици са невидими с просто око, но за щастие си носим апаратура.

— Така или иначе — намеси се Курт, — по Вилумсен не открихме нищо от изброените неща. Схващаш ли?

— Да.

— Освен това вратата към мазето е била отключена, а Рита е напълно сигурна, че е била заключена. Най-вероятно някой я е отворил със сила. Оттегляйки се, убиецът е засипал със сняг следите си в градината. Намерихме лопата на Вилумсен в близък контейнер за боклук. Рита я разпозна.

— Боже.

— Да. Имаме подозрения кой може да е бил извършителят.

Мълчах.

— Не си ли любопитен да разбереш за кого става дума? — Курт ме изгледа с идиотския си уж рентгенов поглед.

— Любопитен съм, естествено, но това не е ли следствена тайна?

Курт се обърна към полицаите от КРИПОС и се изсмя.

— Разследваме убийство, Рой. Дали ще разгласим дадена информация, или ще я запазим в тайна, зависи кое от двете е в полза на разследването.

— Аха.

— При толкова професионално изпипано убийство във фокуса на вниманието ни попадна автомобил: стар ягуар с датска регистрация, засечен в близост до местопрестъплението. Подозираме, че е собственост на професионален силов събирач на дългове.

Като го слушах, оставах с впечатлението, че е врял и кипял в разследването на убийства. Колкото до подозрението за датския колектор, Улсен не откриваше топлата вода. Мълвата за мистериозния главорез вървеше в Ус от години.

— Свързахме се с датската криминална полиция и им изпратихме оръжието и проектила. Колегите откриха съвпадение с убийство в Орхус от преди девет години. Извършителят така и не бил разкрит, но един от заподозрените карал точно такъв ретромодел бял ягуар. Името му е Поул Хенсен и е установено, че работи като събирач на дългове. — Курт се ухили и се обърна към двамата от КРИПОС. — Има ягуар, а му се свиди да изхвърли оръжие, с което е извършил убийство. Това не е ли типична датска черта?

— Мислех я за типично шведска — отбеляза с непроницаемо изражение Мартинсен.

— Или исландска — сви рамене Сюлесюн.

— Напоследък да си мяркал въпросния ягуар в Ус, Рой? — попита нехайно Курт. Прекалено нехайно. Схванах уловката — коварен опит да ме подхлъзне, та да сгафя. Разполагаха с повече информация, отколкото даваха вид. Но щом въпреки това се опитаха да ми подложат динена кора, значи нещо не им достигаше. Искаше ми се да отговоря, че не съм виждал въпросната кола, а те да ми благодарят и да си тръгнат. Кажех ли това обаче, щяхме да паднем в капана — аз, Карл и Шанън. Защото тримата ни посетители бяха тук поради конкретна причина: ягуарът. Налагаше се да си опичам акъла. Инстинктът ми подсказваше най-много да се пазя от жената, от Мартинсен.

— Да, видях го. Дойде тук.

— Тук? — тихо повтори Мартинсен и постави телефона си върху масата пред мен. — Имате ли нещо против да запишем разговора, господин Опгор? Само за да се подсигурим, че няма да забравим нищо от вашия разказ.

— Моля, записвайте — отговорих, навярно прихванал от заразителната ѝ вежливост.

— И какво търсеше тук Поул Хенсен? — Курт се облакъти на масата и се наведе към мен.

— Опита се да изнудва Карл за пари.

— Сериозно? — Курт ме изгледа втренчено.

Аз обаче проследих как погледът на Мартинсен започна да обхожда стаята, сякаш търсеше нещо. Нещо различно от непосредствено случващото се пред тях — него така или иначе щяха да го имат на запис. Погледът ѝ спря върху кюнеца.

— Този път бил дошъл в Ус не за да търси пари от длъжници на Вилумсен, а от самия Вилумсен. Изглеждаше разгневен, така да се каже. Явно Вилумсен му е дължал пари за няколко поръчки. И му е съобщил, че е напълно разорен.

— Вилумсен — разорен?

— След като хотелът изгоря, Вилумсен реши да опрости даден на Карл заем. Сумата беше голяма, но Вилумсен се чувстваше виновен заради взети решения, довели до допълнителни разходи след пожара.

Тук трябваше да стъпвам внимателно. В града все още никой, освен ние в „Опгор“ не знаеше, че хотелът не е застрахован. Или поне никой сред живите. Всъщност казвах истината. Документите за анулирането на стария заем и за отпускането на нов сега се намираха у адвоката на Вилумсен и нямаше причина валидността им да бъде оспорена.

— Освен това Вилумсен беше болен от рак и не му оставаше още много — продължих. — Навярно е искал жителите на селото да го запомнят като щедър дарител за изграждането на хотела. За жалост строежът спря поради финансови затруднения, настъпили вследствие от пожара.

— Момент — спря ме Курт. — Карл ли дължеше пари на Вилумсен, или дружеството собственик на хотела?

— Сложно е — отговорих. — Обсъдете го с Карл.

— Не сме от Икономическа полиция, така че продължете — намеси се Мартинсен. — Значи, Поул Хенсен е поискал от Карл да погаси задълженията на Вилумсен?

— Да. Но ние не разполагахме с пари, въпреки че Вилумсен ни беше опростил дълга. Новият заем още не ни беше преведен. Ще стане най-рано след две седмици.

— Ти да видиш — отбеляза безчувствено Курт.

— И какво направи Поул Хенсен, след като му обяснихте, че не можете да му изплатите исканата сума?

— Тръгна си.

— Кога се случи това?

Мартинсен изстрелваше въпросите един след друг. Явно целеше да ме пришпорва да ѝ отговарям бързо. Ние, хората, сме устроени да се влияем от темпото, което събеседникът ни задава в разговора. Навлажних устни.

— Преди или след убийството на Вилумсен? — изпусна се Курт, изгубил търпение.

Мартинсен се обърна към него и за пръв път в очите ѝ видях нещо различно от спокойствие и усмивка. Ако човешкият поглед имаше силата да убива, с Курт щеше да е свършено. С непремерената си реплика Курт Улсен ми подсказа къде е заровено кучето, както се казва. Хронологията на събитията. Тези хора знаеха нещо за посещението на Поул Хенсен в „Опгор“.

Според скалъпената от нас версия Поул Хенсен ни беше навестил не три дни преди убийството на Вилумсен, както беше в действителност, а непосредствено след убийството, за да поиска от Карл парите, които не е успял да измъкне от Вилумсен. Защото само при такава последователност на събитията версията, че Поул Хенсен е убил Вилумсен и после е паднал с ягуара си в Хюкен, изглеждаше логична. Изпуснатата от Курт реплика обаче изигра ролята на така необходимия ми предупредителен грак на гарван. Взех решение с надеждата Карл и Шанън да слушат внимателно до кюнеца и да им направи впечатление каква корекция внасям в нашата версия.

— Преди убийството на Вилумсен — отговорих.

Мартинсен и Курт се спогледаха.

— Съответства на показанията на Симон Нергор. Той твърди, че покрай фермата му минал бял ягуар и продължил по пътя, който води само до вашата къща — каза Мартинсен.

— И до строителната площадка на хотела — добавих.

— Но дойде при вас?

— Да.

— Тогава е странно защо Симон Нергор не е видял ягуара да се връща.

Свих рамене.

— Ягуарът е бял и при толкова сняг е лесно да го пропусне, нали?

— Има такава възможност — отвърнах.

— Вие разбирате от коли. Освен снега, каква според вас би могла да бъде причината Симон Нергор нито да е чул, нито да е видял ягуара на връщане?

Биваше си я тази Мартинсен. Не се отказваше.

— Спортните автомобили се чуват добре, когато изкачват наклон на ниска предавка, нали? При спускане обаче, ако е пуснат по инерция, ягуарът е безшумен. Допускате ли шофьорът на ягуара да е направил точно това? Да е минал покрай Нергор по инерция?

— Не — поклатих глава. — По завоите се налага да натискаш спирачка, а ягуарът е тежък. Пък и шофьорите на такива автомобили не обичат просто да вървят по инерция. Тъкмо обратното. Обичат да чуват двигателя. Ако трябва да предположа защо Симон Нергор не е чул ягуара, бих казал, че сигурно е бил в кенефа.

Възползвах се от настъпилото мълчание, за да се почеша по ухото. Мартинсен ми кимна почти незабележимо, както боксьор на съперника си, успял да прозре заблуждаващ финт. В моя случай: опит да ме подхлъзнат да се впусна в ревностно изтъкване поради какви причини Симон Нергор не е чул и видял ягуара да се връща от „Опгор“. Ако се бях хванал на тази въдица, щеше да лъсне силното ми желание да ги убедя, че ягуарът се е върнал. Но какво стоеше в основата на тази ловка маневра? Мартинсен провери дали телефонът записва, а Курт бързо се намеси:

— Когато научи за смъртта на Вилумсен, защо не ми съобщи за събирача на дългове?

— Защото всички твърдяха, че е било самоубийство.

— И изобщо ли не ти се стори подозрително? Ами то се е случило непосредствено след като Вилумсен е получил заплахи за живота си.

— Датчанинът не спомена да го е заплашвал с убийство. Вилумсен имаше рак в последен стадий. Оставаха му още няколко месеца, и то с адски болки. Чичо ми си отиде от рак. Знам колко е мъчително. Не видях нищо озадачаващо в самоубийството му.

Курт си пое дъх да продължи, но Мартинсен го предупреди с жест да спре дотук и той си затрая.

— И Поул Хенсен не се е отбивал повече при вас? — попита полицайката от КРИПОС.

— Не.

Погледът ѝ проследи моя до кюнеца.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Държаха още някакъв коз, но какъв? Какъв?

Забелязах как Курт несъзнателно опипва кожения калъф за мобилен телефон, закачен на колана му. Калъфът беше същият модел като на баща му. Мобилен телефон… Еврика. Ето какво не ми даваше да заспя вече две нощи. Ето за какво бях пропуснал да помисля. Ето грешката, която безуспешно се опитвах да открия досега.

— Защото… — подхвана Мартинсен и в същия миг осъзнах как възнамеряват да ме хванат натясно.

— Всъщност, момент — прекъснах я и ѝ се усмихнах, смутен от уж неволно объркване. — Сутринта, когато Вилумсен е починал, ме събуди звук на ягуар. На колата, не на животното.

Мартинсен ме изгледа с непроницаем вид.

— Разкажете.

— На ниска предавка звукът е силно характерен. Колата ръмжи като голяма котка, като… ягуар, предполагам.

Мартинсен излъчваше нетърпение, но аз се бавех. Знаех, че ходя по минно поле и дори най-малката погрешна стъпка ще бъде безмилостно наказана.

— Разбудих се, но звукът беше изчезнал. Разтворих завесите. Очаквах да видя ягуара. Още не се беше съмнало. Не се виждаха коли и реших, че съм сънувал.

Мартинсен и Курт се спогледаха за пореден път. Сюлесюн, или както му беше името, явно не се занимаваше с тази част от разследването. Най-вероятно беше експерт по криминалистика. Тогава защо изобщо ги придружаваше, още не ми беше станало ясно. Интуицията обаче ми подсказваше, че съвсем скоро и това ще ми се изясни. Е, така или иначе, разказаната от мен история звучеше правдоподобно дори ако намереха ягуара в Хюкен. Сутринта Поул Хенсен е убил Вилумсен и пак е поел към „Опгор“, за да направи втори опит да ни измъкне пари; летните му гуми са поднесли на Козия завой и колата е изхвърчала в пропастта, без някой да разбере. Поех си дъх. Поколебах се дали да не стана да донеса кафе — имах нужда от ободряване — но в крайна сметка предпочетох да мирувам.

— Питам, защото ни отне доста време да открием номера на мобилния телефон на Хенсен — поясни Мартинсен. — Вероятно заради особеностите на професията му на негово име няма регистриран телефон. Проверихме обаче регистрите на базовите станции в района. През последните денонощия станциите са приемали сигнали само от един телефон с датски номер. Покритието на станциите, засекли сигнали от въпросния телефон, обхваща периметъра, където, според свидетелски разкази, е бил забелязан ягуарът. И странно, но във времевия отрязък от момента на посещението на Поул Хенсен при вас до настоящия момент телефонът не е напускал доста тесен периметър. Този — Мартинсен очерта въображаем кръг във въздуха. — В този участък няма други къщи, освен вашата. Как си го обяснявате?

57

И така, жената от КРИПОС — така и не разбрах официалната ѝ длъжност — най-сетне изплю камъчето. Мобилният телефон. Датчанинът, естествено, е носил мобилен телефон. Докато съставях плана, изобщо не се бях сетил за това. Мартинсен бе успяла да локализира телефона му в тесен периметър, включващ нашата ферма. Историята със Сигмюн Улсен се повтори. Как, по дяволите, бях успял да допусна един и същи гаф цели два пъти? Сега разследващите бяха установили, че телефонът на Поул Хенсен се е намирал близо до „Опгор“ преди, по време и след убийството на Вилум Вилумсен.

— Та… Как си го обяснявате? — повтори Мартинсен.

Почувствах се като в една от онези видеоигри, в които срещу теб захвърчава ураган от обекти с различна скорост и траектория на движение и ти знаеш, че е само въпрос на време да се сблъскаш с някой от тях и играта да приключи. Не губя лесно ума и дума, но в онзи момент гърбът ми плувна в пот. Вдигнах рамене в отчаян опит да си придам нехаен вид:

— А вие как си го обяснявате?

Мартинсен явно схвана въпроса ми като реторичен, както се казва, защото го пропусна покрай ушите си и за пръв път от началото на нашия разговор се наведе напред на стола.

— Да не би Поул Хенсен да е нощувал у вас, вместо да си тръгне? Питахме в пансиона и на други места. Никой не го е подслонявал, а старите ягуари са с много слабо парно. Било е прекалено студено да спи в колата.

— Може да е отседнал в хотела — подхвърлих.

— В хотела?

— Шегичка. По-скоро е стигнал с колата по пепелището и е пренощувал в някоя от строителните бараки. В момента са празни. А щом Хенсен умее, както излиза от думите ви, да разбива ключалки, лесно си е отворил.

— Но данните от сигналите на мобилния му телефон…

— Строителната площадка се намира точно отвъд ей този хълм. Попада в обхвата на същата базова станция, където се намира и нашата къща, нали, Курт? Преди години ти също издирваше мобилен телефон.

Курт Улсен си смучеше мустака и ме гледаше с нещо като омраза. Обърна се към двамата полицаи от КРИПОС и кимна.

— В такъв случай Поул Хенсен, значи, е оставил телефона си в някоя от строителните бараки, после е тръгнал към дома на Вилумсен и впоследствие го е убил. Би трябвало телефонът да е още там. Улсен, ще извикаш ли подкрепление? Явно ще ни е нужна и съдебна заповед за претърсване за бараките. Чака ни доста работа.

— Успех — изправих се.

— О, още не сме приключили — усмихна се Курт.

— Така ли? — седнах.

Курт се залюля на стола, сякаш за да покаже, че се намества още по-удобно.

— Попитахме Рита за вероятността Поул Хенсен да разполага отнякъде с ключ към задната врата на къщата на семейство Вилумсен. Тя отрече да има такава. Забелязах някакво потрепване на лицето ѝ и — понеже не от вчера съм полицай и съм се научил да чета по изражението — я притиснах да ми каже какво премълчава. Тя призна, че навремето ти дала ключ за въпросната врата, Рой.

— Аха — казах само. Бях изтощен.

Курт пак премина в настъпление.

— И сега въпросът е дал ли си този ключ на Поул Хенсен. Или сам си влязъл в дома на Вилумсен сутринта, когато е бил убит.

С усилие потиснах прозявка. Не от умора, а защото мозъкът ми се нуждаеше от повече кислород.

— И какво, за бога, ви навежда на това предположение?

— Просто питаме.

— Защо ще убивам Вилумсен?

Курт смучеше мустак. Получи от Мартинсен зелена светлина да продължи.

— Веднъж Грете Смит ми каза, че ти и Рита Вилумсен се срещате в хижата на мъжа ѝ. И след като Рита ми каза за ключа, аз я попитах вярно ли е. Тя потвърди.

— И какво от това?

— Как какво от това? Ами секс и ревност. Това са двата най-чести мотива за убийство в развитите страни.

Ако не греша, и това го пишеше в „Истински престъпления“. Не успях да сдържа прозявката си.

— Не съм убил Вилумсен — заявих с широко зинала уста.

— Да, защото нали каза, че точно в часа на убийството му си спял в леглото си тук. Тоест, между шест и половина и седем и половина сутринта.

Курт отново започна да мачка калъфа на мобилния си телефон. Все едно той му служеше като суфльор. Схванах каква е работата. Бяха проверили движенията и на моя телефон.

— Не, тогава бях станал. Отидох с колата до един от пристаните край Бюдалското езеро.

— Свидетел е видял волво като твоето да идва откъм езерото малко преди осем. Какво си правил там?

— Опитах да шпионирам русалките.

— Моля?

— След като онова ръмжене като от ягуар ме събуди, се сетих, че Шанън и Рита се бяха уговорили за ледена баня. Не знаех обаче къде. Предположих, че ще са някъде по правата между къщата на Вилумсен и езерото. Паркирах до един хангар за лодки и се огледах дали не са някъде наблизо, но не ги намерих.

Видях как мутрата на Курт се спихва като плажна топка.

— Нещо друго? — попитах.

— За да сме напълно изрядни, ще проверим ръцете ви за GSR — каза Мартинсен със същото непроницаемо изражение, но езикът на тялото ѝ се бе променил. Беше изключила онази напрегната, свръхизострена бдителност. Изглежда само човек, тренирал боен спорт или участвал в улични схватки, забелязва подобно нещо. Навярно самата тя не си даваше сметка, но подсъзнателно бе стигнала до извода, че аз не съм враг. Затова неусетно се отпускаше все повече и повече.

Във функциите си встъпи експертът криминалист Сюлесюн. Отвори куфарчето си, извади компютър и предмет, подобен на сешоар.

— Рентгенофлуоресцентен анализатор — поясни и отвори лаптопа. — Нужно е само да сканирам кожата ви и веднага ще получим резултат. Най-напред ще свържа уреда с компютърна програма за анализ.

— Добре. През това време да отида ли да доведа Карл и Шанън, за да говорите и с тях? — предложих.

— За да си изтъркаш хубаво ръцете ли? — попита Курт Улсен.

— Благодаря, но не се налага да говорим с друг — обади се Мартинсен. — Засега разполагаме с необходимите ни сведения.

— Готов съм — обяви Сюлесюн. Беше свързал „сешоара“ към компютъра посредством USB кабел.

Навих си ръкавите и вдигнах длани пред него. Той ги сканира, сякаш бях стока в бензиностанция, и пръстите му затанцуваха по клавишите на лаптопа. Курт следеше напрегнато физиономията на експерта. Усетих погледа на Мартинсен върху себе си. Зареях взор през прозореца и се поздравих за далновидността да изгоря ръкавиците и дрехите, с които бях онази сутрин. Мислено си отбелязах непременно да изпера окървавената риза от навечерието на Новата година, та да е готова за утрешното погребение.

— Чист е — обяви Сюлесюн.

Имах чувството, че чух как Курт Улсен изруга наум.

— Е — Мартинсен се изправи. — Благодарим за съдействието, господин Опгор. Дано не сме ви подложили на напрежение. Както сигурно разбирате, при разследване на убийство се налага да пипаме по-здраво.

— Вършите си работата. — Смъкнах ръкавите на ризата си. — И заслужавате уважение за това. Наистина се надявам… — Пъхнах под устната си пликче снус, погледнах Курт Улсен и казах самата истина: — … да откриете Поул Хенсен.

58

Странно, но погребението на Вилум Вилумсен сякаш се превърна в погребение и на събирателно дружество „Ус“.

Започна с траурна реч на Ю Ос.

— И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия.

Разказа как покойникът съградил камък по камък основата на бизнес, който има естествено място в местната общност, фирмата на Вилумсен била и си оставала отговор на реална потребност сред жителите.

— Всички познавахме Вилумсен като безкомпромисен, но почтен търговец. Печелеше там, където се откриваше възможност за печалба, и никога не сключваше сделки, ако не виждаше потенциал за печалба. Но стриктно спазваше поетите ангажименти, дори когато вятърът обръщаше посоката си и до вчера печелившият бизнес носеше загуби. Винаги. Ето, тази почтеност е неизменно качество на мъжете с морал и принципи.

Докато го изричаше, Ю Ос бе приковал леден поглед в Карл. Аз и брат ми седяхме един до друг на втория ред скамейки в пълната църква в Ус.

— Уви, не всички днешни бизнесмени от нашето село притежават качествата да прескочат високата морална летва, вдигната от Вилум.

Не гледах Карл, но сякаш усещах горещината от огнената червенина, обляла лицето му.

Според мен Ю Ос избра точно този повод да накърни репутацията на брат ми, защото знаеше, че не съществува по-подходяща трибуна, от която посланията му да стигнат до аудиторията. А държеше да отправи своето послание, защото все още го гонеше амбицията да диктува дневния ред. Преди два дни в уводната си статия, посветена на настоящи и бивши общински управници, Дан Кране описа Ю Ос като политик, чийто основен талант е да улавя обществените настроения, а после да заема позиция, която по вълшебен начин винаги да се явява съсредоточие на всички гледни точки. Именно по този начин, според Кране, Ос неизменно успявал да прокара предложенията си и да си изгради имидж на влиятелен лидер. Или, по-простичко казано, се съобразявал с настроенията на аудиторията, тоест направо следвал течението. „Кучето ли размахва опашката, или опашката — кучето?“ — питаше в материала Дан Кране.

Статията разбуни духовете. Как смееше този арогантен пришълец да напада тъста си, техния любим бивш общински управител, техния местен Герхардсен29! И във вестника, и в интернет заваляха упреци. Дан Кране отговори, че това ни най-малко не е критика към Ю Ос. Защото нали идеята на демокрацията е народът да бъде представен, а нима има по-истински представител и демократ от политик, способен да улавя обществените нагласи и да се обръща накъдето духа вятърът? По време на погребението на Вилумсен твърденията на Дан Кране получиха нагледно потвърждение, защото от амвона слушахме думите не на Ю Ос, а ехото от цял град, предадено от човека, който винаги умееше да интерпретира и да отстоява мнението на мнозинството. Защото ние, пряко засегнатите от неговите думи, знаехме, че хората говорят. Може би бе изтекла информация, че Карл е изгубил контрол над проекта, след като е уволнил главните фирми изпълнители; че изпитва финансови затруднения, че се опитва да потули проблемите си, вземайки частни заеми; че счетоводните документи не отразяват реалното състояние на дружеството. Че е възможно пожарът да е изиграл ролята на благодатен смъртоносен удар, който най-после слага край на продължителна агония. Засега едва ли някой разполагаше с нещо конкретно, но съвкупността от отделни дреболии, подочути оттук-оттам, рисуваше картина, която не допадаше никому. През есента Карл се изказваше много оптимистично; обяви на всеослушание, че всичко е влязло в нормалното русло, а жителите в Ус, инвестирали в проекта, искаха да чуят точно това.

И най-неочаквано силов събирач на дългове убил Вилум Вилумсен, ако се вярваше на журналистите, превзели селото ни. Хората основателно си задаваха въпроси. Според някои Вилумсен дължал много пари. Носеха се слухове, че е инвестирал в хотела по-голяма сума от другите, сума, за която бил теглил кредити. Дали това убийство не е първата пукнатина в основата, предзнаменованието, че всичко ще се провали, питаха се хората. Нима Карл Опгор, този хитър, сладкодумен чаровник се бе върнал в родния си дом и бе измамил доверчивите си съселяни с въздушната си кула?

Излязохме от църквата. Видях Мари Ос — обичайно сияйното ѝ лице изглеждаше бледо на фона на черното палто. Вървеше под ръка с баща си.

Дан Кране не се виждаше.

Роднини в твърде големи костюми изнесоха ковчега и го натовариха в катафалката. После колата потегли. Стояхме и гледахме след нея с привидна религиозна почтителност.

— Няма да го кремират веднага — обади се тих глас до мен. Грете Смит бе изникнала изневиделица. — От полицията искат трупът да е на разположение, ако се наложи да проверят нещо. Позволиха на роднините да докарат тялото за опелото и сега пак го връщат в моргата.

Продължих да гледам след колата. Движеше се толкова бавно, все едно беше спряла. Ауспухът бълваше бял дим. Най-сетне катафалката се изгуби зад завоя. Обърнах се към Грете. Тя обаче си беше тръгнала.

Пред Рита Вилумсен се виеше дълга опашка от желаещи да изкажат съболезнованията си. Не ми се вярваше точно в този момент да иска да вижда моята физиономия, затова се настаних на шофьорската седалка в кадилака и там изчаках Карл и Шанън.

Антон Му, в костюм, и съпругата му минаха покрай колата, без да вдигат очи.

— Ама че тъпа работа — възмутено каза Карл. Той и Шанън се качиха. Запалих. — Знаеш ли какво направи Рита Вилумсен?

— Какво? — Потеглих към изхода на паркинга.

— Докато ѝ поднасях съболезнованията си, тя ме притегли към себе си. Помислих, че иска да ме прегърне. Но, какво мислиш, ми прошепна тя в ухото? „Убиец!“

— Убиец? Сигурен ли си, че си чул правилно?

— Да. Дори се усмихна. Преструвка за пред хората, това е ясно, но…

— Убиец.

— Да.

— Сигурно адвокатът ѝ е съобщил, че съпругът ѝ ти е опростил заем от трийсет милиона и ти е отпуснал нови трийсет непосредствено преди смъртта си.

— Това прави ли ме убиец? — възкликна възмутен Карл.

Негодуваше не защото беше невинен, а защото обвиненията на Рита бяха неоправдани с оглед на информацията, с която тя разполагаше. Така функционираше умът на Карл. Той роптаеше, че Рита Вилумсен го заклеймява въз основата не на факти, а на чисто личната си антипатия към него и това го обиждаше.

— Не е чудно, че е мнителна — обади се Шанън. — Ако е знаела за заема, сигурно ѝ се струва странно как така съпругът ѝ не ѝ е казал за решението си да отпише толкова голяма сума. Ако пък не знае за заема, навярно ѝ се струва подозрително адвокатът на съпруга ѝ да получи документа за заема след убийството, а датата на подписването да е няколко дни по-рано.

В отговор Карл само изсумтя. Явно смяташе, че дори подобна очевидна логика не оправдава поведението на Рита.

Погледнах небето над нас. По прогнозата обещаха слънце, но от запад се задаваха тъмни облаци. В планината времето се променя бързо.

59

Отворих очи. Бушуваше пожар. Двуетажното легло и стените в детската стая горяха буйно, огнената стихия ревеше срещу мен. Скочих на пода. От матрака се източваха високи жълти пламъци. Защо тогава не усещах нищо? Плъзнах поглед по тялото си и установих, че пламъци са обхванали и мен. От спалнята се чуваха гласовете на Карл и Шанън. Спуснах се към вратата, но беше заключена. Втурнах се към прозореца и разтворих горящите пердета. Прозорецът беше изчезнал. На негово място се бяха появили решетки. И там, на снега отвън, стояха трима души. Бледи, неподвижни, се взираха в мен. Антон Му. Грете Смит. И Рита Вилумсен. От мрака, потопил Козия завой, се зададе пъплеща пожарна кола. Без сирени, без включени сигнални светлини. Намаляваше ход все повече. Двигателят ревеше все по-силно. По едно време напълно спря и се хлъзна назад, потъвайки в тъмнината, от която бе изплувала. От хамбара излезе кривокрак мъж. Курт Улсен. Беше си сложил боксовите ръкавици на татко.

Отворих очи. Стаята тънеше в мрак. Нищо не гореше. Ревът обаче звучеше и наяве. Рев от работещ на високи обороти двигател. Сигурно призракът на ягуара излиза от Хюкен, мина ми през ума. Постепенно обаче се посъбудих още и разпознах звука на ланд роувър — много напомняше пърпорене на трактор.

Нахлузих си панталон и слязох.

— Събудих ли те?

Курт Улсен стоеше на стълбите с палци, втикнати в колана.

— Рано е.

Не бях погледнал часовника, но на изток не се виждаха признаци за зазоряване.

— Нощес не ме хвана сън. Вчера приключихме претърсването на бараките при строежа. Не открихме нито Поул Хенсен, нито колата му, нито каквито и да било следи от наскоро пребивавал там човек. Базовата станция вече не приема сигнали от телефона му. Или батерията е паднала, или си е изключил телефона. Снощи обаче ми хрумна нещо и искам да го проверя възможно по-бързо.

Опитах да си събера мислите.

— Сам ли си?

— Питаш ме защо я няма Мартинсен ли? — ухили ми се неизвестно защо Улсен. — Не виждам причина да будя КРИПОС. Ще приключим за нула време.

Зад мен някой изтрополи по стълбите.

— Какво става, Курт? — попита Карл, сънлив, но дразнещо благ, какъвто неизменно е сутрин. — Нападение призори, а?

— Добро утро, Карл. Рой, при последното ни посещение тук ти каза, че сутринта, когато е издъхнал Вилумсен, те е събудило ръмжене на автомобил, по твое предположение ягуар. После обаче звукът изчезнал и ти си решил, че ти се е присънило.

— Да?

— Сетих се колко хлъзгаво беше долу при Козия завой. Следователно е възможно — просто умът ми не спира да търси обяснение на тази загадка — та, възможно е да не е било сън, наистина да си чул ягуара. Шумът от двигателя му обаче е заглъхнал, защото той не е успял да вземе завоя, поднесъл е и…

Улсен направи пауза за ефект, докато изтръскваше пепелта от цигарата си.

— И допускаш… — Опитах се да се престоря на силно изненадан. — И допускаш…

— Във всеки случай искам да проверя. Деветдесет процента от работата по едно разследване…

— … се състои в проверка на следи, които не водят доникъде — довърших. И аз бях чел тази статия в „Истински престъпления“. — Много впечатляващо, нали? Е, надникна ли в Хюкен?

Курт Улсен се изплю недоволно на стълбите.

— Опитах, но е тъмно и стръмно. Търся някой да ме осигури с въже, за да се спусна поне колкото да разгледам.

— Разбира се. Трябва ли ти фенер?

— Имам си. — Улсен лапна цигарата и извади черен предмет с формата на шпеков салам.

— Идвам с вас. — Карл повлече пантофи обратно към горния етаж, за да се облече.

Спуснахме се пеша до Козия завой, където ланд роувърът на Улсен стоеше с включени фарове, насочени към пропастта. Температурите внезапно се бяха повишили до два-три градуса под нулата. Курт Улсен извади от багажника си въже и го завърза около кръста си.

— Един от двама ви да го държи — подаде края на Карл и предпазливо пристъпи към ръба.

Оттам започваше около двуметров стръмен, каменист склон, после скалата се спускаше отвесно и се губеше от поглед.

Докато Курт Улсен стоеше така, надвесен над пропастта, гърбом към нас, Карл се наклони към ухото ми.

— Ще намери трупа — прошепна ми пискливо той. — И ще открие нещо нередно.

Лицето на Карл лъщеше от пот, а паниката в гласа му ме накара да мисля за парадокси; за мошеника, който, от страх да не го разкрият, предпочел да умре от глад.

— Трябва… — Карл отметна глава към гърба на Улсен.

— Я се вземи в ръце! — просъсках възможно по-тихо. — Ще намери трупа и в това няма нищо притеснително.

Курт Улсен се обърна към нас. В мрака цигарата му светеше като автомобилен фар.

— Май по-добре да завържем въжето за бронята на ланд роувъра — предложи той. — Иначе като нищо и тримата ще се свлечем в пропастта.

Взех края на въжето от Карл и го завързах около бронята с двоен моряшки възел. Кимнах на Курт, че вече е безопасно, и кимнах дискретно, но предупредително поклатих глава към Карл.

Курт се спусна по стръмната скала и се надвеси над пропастта, а аз държах въжето изпънато. Запали фенера и насочи лъча надолу.

— Виждаш ли нещо? — попитах.

— О, да — отвърна Курт Улсен.

През ниско надвисналите стоманеносиви облаци се процеждаше матова светлина, докато служители от КРИПОС спускаха в Хюкен Сюлесюн и още двама негови колеги. Сюлесюн, облечен в шушляков гащеризон, си носеше „сешоара“. Скръстила ръце, Мартинсен наблюдаваше операцията.

— Отзовахте се бързо — отбелязах.

— За днес прогнозират сняг — поясни тя. — А местопрестъпления под еднометров сняг са кофти тръпка.

— Нали сте наясно, че спускането долу се смята за опасно?

— Улсен ни предупреди, но при минусови температури срутванията са рядкост. В планината водата наистина разширява обема си при замръзване и образува пукнатини в скалите, но същевременно действа и като лепило. Затова, когато ледът започне да се топи, раздробените късове губят сцепление със скалата.

Звучеше като човек, наясно за какво говори.

— Долу сме — съобщи гласът на Сюлесюн по подвижната радиостанция. — Край.

— Тръпнем в очакване. Край.

И зачакахме.

— Уоки-токитата не са ли, така да се каже, първобитни устройства? — попитах. — Защо не използвате мобилни телефони?

— А откъде знаеш дали долу има обхват? — изгледа ме Мартинсен.

Това намек ли беше? Да не би току-що да се издадох, че съм слизал в Хюкен? Долових ли мнителна нотка в гласа ѝ?

— Е, щом базовата станция е приемала сигнали от телефона на Поул Хенсен, след като е паднал в Хюкен, значи има обхват.

— Почакай да видим дали той и телефонът му наистина са долу.

Сякаш в отговор уоки-токито изпращя.

— Тук има труп — съобщи Сюлесюн. — Силно смачкан, но е Поул Хенсен. Замръзнал е. Сбогом на надеждите за определяне на точен час на смъртта.

— Виждаш ли мобилния му телефон? — доближи устни до разговорното устройство Мартинсен.

— Не. А, момент. Опгор го намери в джоба на якето му. Край.

— Добре. Край и приключвам.

— Тази ферма твоя ли е? — попита Мартинсен и закачи уоки-токито на колана си.

— На мен и на брат ми.

— Тук е красиво.

Погледът ѝ се плъзна по околния пейзаж, както вчера бе обходил щателно къщата ни. Полицай Мартинсен явно имаше набито око.

— Разбираш ли от селскостопанска работа? — попитах.

— Не, а ти?

— И аз не.

Разсмяхме се.

Извадих кутийката със снус. Взех си пакетче и предложих и на нея.

— Не, благодаря — отказа ми тя.

— Спряла ли си го?

— Толкова ли ми личи?

— Да, по погледа, Когато отворих кутийката.

— Добре де, дай едно пликче.

— Не искам да съм човекът, който…

— Само едно.

Поднесох ѝ кутийката.

— Защо Курт Улсен го няма? — поинтересувах се.

— Вашият ленсман проверява нова следа — отговори тя с подигравателна усмивка и набута пликчето между червените си мокри устни. — По време на претърсването на бараките попаднал на латвиец, работник по строежа.

— Бараките не са заключени, докато строителните работи не се подновят.

— Така е, но латвиецът решил да спести пари и вместо да се прибере за Коледа, останал нелегално в бараката. Още при появата ни на вратата изстреля, че не той е подпалил строежа. На трийсет и първи декември слязъл в центъра да погледа фойерверките и се върнал при бараките малко преди полунощ. По пътя го отминала кола. Заварил хотела, обвит в пламъци. Именно латвиецът подал сигнал за пожара. Анонимен, разбира се. Не посмял да отиде в полицията и да разкаже за колата, която видял, защото тогава щяло да излезе наяве, че по време на празниците е живял в бараката, и щели да го изритат, фаровете на въпросния автомобил го заслепили и не видял нито марката, нито цвета. Забелязал само, че единият стоп не работел. Така или иначе, в момента Улсен го разпитва.

— Според теб това има ли нещо общо с убийството на Вилумсен?

— Не изключваме тази възможност — сви рамене Мартинсен.

— А латвиецът…

— Невинен е.

Мартинсен видимо се бе успокоила. От никотина.

Кимнах.

— По принцип почти винаги си сигурна дали един човек е виновен, или невинен, нали?

— Да — потвърди тя и понечи да добави още нещо, но в същия миг лицето на Сюлесюн се показа над ръба на пропастта.

Беше се изкачил по въжето с помощта на самохват. Измъкна се от алпинисткото седло и седна на предната пасажерска седалка в служебната кола на КРИПОС. Свърза „сешоара“ към лаптоп и стартира програмата за анализ.

— Остатъци от барут! — провикна се от отворената врата. — Няма съмнение. Преди смъртта си Поул Хенсен е стрелял — по всяка вероятност с оръжието, намерено в ръката на Вилум Вилумсен.

— И това ли можете да определите? — попитах.

— Във всеки случай можем да проверим дали боеприпасите са едни и същи, а при малко повече късмет — и дали е възможно следите от барут по ръцете на Поул Хенсен да са от същия пистолет. Но ходът на събитията определено вече се изясни.

— И каква е хронологията?

— Сутринта Поул Хенсен е застрелял Вилум Вилумсен в спалнята му, после е подкарал към „Опгор“, за да се опита да измъкне от брат ти Карл парите, които Вилумсен му е дължал, но ягуарът е поднесъл по заледения завой и пое ле… — Мартинсен млъкна рязко. Усмихна се. — Твоят ленсман няма да е във възторг, ако разбере колко подробно си осведомен за напредъка в разследването ни, Опгор.

— Обещавам да си трая.

Тя се засмя.

— И въпреки това най-добре за екипното ни взаимодействие с ленсман Улсен е да му кажа, че в хода на операцията почти през цялото време ти си бил вътре в къщата.

— Дадено. — Вдигнах ципа на якето си. — Така или иначе, съдейки по чутото, случаят явно е приключен.

Тя стисна устни, сякаш за да ми покаже, че няма нито да потвърди, нито да отрече предположението ми, но същевременно мигна утвърдително с очи.

— Кафе? — предложих.

Долових кратко объркване в очите ѝ.

— Студено е — настоях. — Ще приготвя една кана и ще я изнеса.

— Благодаря, но си носим.

— Разбира се. — Обърнах се и си тръгнах.

Усещах как ме гледа, докато се отдалечавам. Не че непременно беше заинтересована, но кой изпуска възможност да позяпа чужд стегнат задник? Замислих се за продупчената поцинкована кофа и как се разминах на косъм с куршума на датчанина. Професионален изстрел от кола в движение. И добре че колата беше паднала от голяма височина и предното стъкло най-вероятно се бе натрошило цялото, та в него да не личи дупка от куршум, която да създаде объркване сред разследващите кога и как Поул Хенсен е произвел изстрел.

— Е? — попита Карл.

Заварих ги седнали край кухненската маса — него и Шанън.

— Ще цитирам Курт Улсен — отправих се към готварската печка. — О, да.

60

В три следобед заваля сняг.

— Виж. — Шанън се загледа през тънките прозорци на зимната градина. — Всичко изчезва.

Едри мъхести снежни парцали се сипеха и разстилаха пухен юрган над земята. Шанън имаше право. След два-три часа всичко щеше да изчезне.

— Довечера се прибирам в Кристиансан — съобщих. — Отпускът ми беше неочакван за колегите и се е натрупала работа.

— И да се обаждаш — заръча Карл.

— Да — и да се обаждаш — повтори Шанън.

Кракът ѝ докосна моя под масата.

В седем потеглих от „Опгор“. Снегът беше спрял. Горивото ми свършваше и се отбих в бензиностанцията да заредя. Видях как гърбът на Юлие изчезва зад плъзгащите се врати. Освен мен имаше само една спряла кола — тунингования форд „Гранада“ на Алекс. Паркирах под ярката светлина до бензиновите колонки, слязох и започнах да зареждам, фордът се намираше само на няколко метра. Светлината от близка улична лампа падаше върху златистокафявия капак и предното стъкло. Аз и Алекс се виждахме добре. Беше сам в колата. Юлие беше влязла, за да купи нещо — например пица. После сигурно щяха да се приберат и да си пуснат филм. Това правят обикновено гаджетата в нашето село. Тук жителите, така да се каже, бяхме извадени от обращение. Алекс се преструваше, че не ме е забелязал. Аз обаче закрепих пистолета за зареждане в гърловината на резервоара и тръгнах към форда на Алекс. Изведнъж той се разбърза. Изправи се зад волана, изхвърли през прозореца едва начената цигара. Пръскайки искри, тя тупна върху сухия асфалт под навеса над колонките. Алекс вдигна страничния прозорец. Някой сигурно го беше светнал, че на трийсет и първи декември, за негов късмет, Рой Опгор не е бил в настроение да влиза в ръкопашна схватка и за пореден път да защити славата си на виден побойник.

Нещо повече: Алекс дори заключи вратата на колата.

Застанах до нея и почуках с кокалчето на пръста си по стъклото.

Той смъкна прозореца с два сантиметра.

— Да?

— Имам предложение.

— Какво? — Съдейки по вида на Алекс, очакваше да му предложа реванш — оферта, която ни най-малко не го блазнеше.

— Юлие сто на сто ти е казала какво точно се случи в навечерието на Новата година, преди ти да се появиш. И че ми дължиш извинение. Но за момче с твоето его това не е никак лесно. Знам, защото преди често съм изпадал в същото положение. Не те моля да го правиш заради мен или заради себе си. За Юлие обаче е важно. С нея имате връзка, а аз съм единственият ѝ шеф, който се е държал човешки с нея.

Алекс зяпна от почуда. Стана ми ясно, че съм уцелил ако не в десетката, то поне в осмицата.

— За да не изглежда нагласено, сега ще отида и ще продължа да наливам бензин. Нарочно ще се позабавя. Когато Юлие излезе, ти слез от колата и ела при мен. И двамата ще се сдобрим пред очите ѝ.

Алекс се взираше в мен с наполовина отворена уста.

Не бях наясно с интелектуалния му потенциал, но когато най-сетне долепи устни, разчитах да е схванал колко проблеми ще се разрешат, ако ме послуша. Първо, Юлие ще престане да му опява, че не е достатъчно мъжкар да помоли Рой Опгор за прошка. Второ, оттук нататък Алекс нямаше да се озърта през рамо, очаквайки отмъщението ми.

Той кимна.

— До след малко. — Върнах се при волвото и застанах зад колонките, та да остана скрит от погледа на Юлие.

След минута тя излезе. Чух как се качи в колата и затвори вратата. Няколко секунди по-късно пак се отвори врата. И Алекс се появи пред мен.

— Извинявай — протегна ми ръка.

— Такива работи се случват — отвърнах и надзърнах през рамо. От форда Юлие ни наблюдаваше ококорена. — Само че, Алекс?

— Да?

— Две неща. Първо, дръж се добре с нея. И второ, никога не изхвърляй запалена цигара близо до бензинови колонки. Разбрано?

— Разбрано — отговори Алекс с устни. А с очи ми каза „благодаря“.

Докато минаваха покрай мен с колата, Юлие ми махна енергично.

Качих се във волвото и потеглих. Карах бавно, настилката се хлъзгаше заради омекналото време. Подминах табелката с надписа на общината. Не погледнах в огледалото за обратно виждане.