Кралството

5

Карл. Присъства в почти всички мои детски спомени. Карл на долното легло. Карл, при когото слизах през януари, когато живакът падаше до минус петнайсет градуса или когато ситуацията го изискваше. По-малкото ми братче Карл, с което се дърлех, докато той не се разреве от яд и не ми се нахвърли, неизменно с един и същи резултат: повалях го на земята, сядах отгоре му, та да не може да си движи ръцете, и го почуквах по носа, за да го дразня. Той спираше да се съпротивлява и само плачеше, а аз се вбесявах от неговата слабост и отстъпчивост. Но само докато не ме погледнеше с онзи покорен, безпомощен поглед на по-малко братче. Тогава в гърлото ми засядаше буца, пусках го, гушвах го и му обещавах каквото ми хрумне. Ала буцата в гърлото и гузната съвест продължаваха да ме мъчат дълго след като Карл си избършеше сълзите. Веднъж татко ни видя да се бием. Думичка не продума. Наблюдаваше безучастно, както ние, планинците, обикновено оставяме природата да свърши своето, пък било то и по брутален начин, без да се намесваме, освен ако не става дума за козите ни. Накрая Карл и аз седнахме на дивана, аз преметнах ръка през раменете му. И двамата подсмърчахме. Татко само поклати гневно глава и излезе от стаята.

Спомням си — бях на дванайсет, а Карл — на единайсет — чичо Бернард направи нещо грандиозно, съдейки по реакцията на мама и татко: покани всички ни в града — в големия град — да отпразнуваме петдесетия му рожден ден в „Гранд Хотел“. Мама каза, че там имало плувен басейн, и двамата с Карл пощуряхме от възторг. На самото място обаче се оказа, че нямало плувен басейн, никога не били имали. Вкиснах се. Карл обаче сякаш не разбра каква е истината и когато служител от персонала се съгласи да го разведе из хотела, видях, че якето на брат ми е издуто заради банския, натъпкан във вътрешния му джоб. Като се върна, подробно разказа какви чудесии видял: хотелът бил същински кралски палат, дявол да го вземе, и един ден Карл щял да си построи такъв. Това каза. Е, без ругатнята. През следващите години той упорито твърдеше, че онази вечер се изкъпал в басейна в „Гранд Хотел“.

Карл и мама си приличаха много в едно отношение: мечтите им надминаваха реалността; опаковката — съдържанието. Ако нещата не са каквито ти се ще, си ги измисляш и оставаш повече или по-малко сляп за онова, което не ти допада. Например, мама наричаше вонящия ни на оборски тор коридор „the hall“. През тийнейджърските си години беше работила като прислужница и икономка при заможно корабовладелско семейство в града и обичаше нещата да звучат по-напудрено, по хайлайфски.

Татко, обратно, казваше си нещата, както са си, без капчица превземка. Искаше всичко около него да бъде, да звучи и да изглежда американско. Но не градско американско, а американско от Средния запад, като в Минесота, където беше живял от четвъртата до осмата си година заедно с баща си. Аз и Карл не познавахме този наш дядо. Америка беше и си остана Обетованата земя на татко, Америка на кадилака, на Методистката църква и на pursuit of happiness10. Той искал да ме нарекат Калвин по името на американския президент Калвин Кулидж. Републиканец, естествено. По-харизматичният му предшественик Уорън Хардинг останал в историята с поредица скандали, свързани с корупция, комар, курви и кокаин — забележете, все с буква „к“. За разлика от Хардинг Калвин Кулидж бил отруден, сериозен, скучен, немногословен и сприхав мъж, който по думите на татко бил изкатерил цялата кариерна стълбица, без да прескочи нито едно стъпало. Мама обаче не се съгласила да ме нарекат Калвин и като компромис ме кръстили Рой, с презиме Калвин.

Карл пък получил презимето Абел по името на държавния секретар Абел Паркър Ъпшър — според татко интелигентен и обаятелен мъж с големи мечти, толкова големи, че през 1845 година уредил Тексас да бъде анексиран към САЩ и за една нощ Щатите увеличили значително територията си. Колкото до решението на Абел да се застъпи за исканията на Тексас да запазят робството, татко му придаваше второстепенно значение.

Възможно е и аз, и Карл да приличаме по характер на хората, на които сме наречени. Никой в Ус — с изключение най-много на стария общински управител Ос — нямаше представа кои са Калвин Кулидж и Абел Паркър Ъпшър. Хората казваха само, че аз съм се метнал на татко, а Карл — на мама. Но по принцип жителите на Ус си говорят, колкото да се намират на приказка.

Бях на десет. Един ден татко се прибра с кадилак „Де Вил“. Похвалил му го Вилумсен, собственик на борса за коли втора ръка, която изкупуваше и скрап. Предишният собственик на този великолепен кадилак го внесъл от САЩ, но му се наложило да го продаде, защото нямал пари за митническата такса. С други думи, кадилакът, модел 1979-а, бил каран само по прави като конец магистрали из сухите пустини на Невада и нямал дори точица ръжда. Татко изслушал Вилумсен, кимнал бавно — по онова време нищо не разбираше от коли, а аз още не се бях запалил — и се съгласил да купи кадилака, без изобщо да се пазари. Само след две седмици му се наложи да откара колата на ремонт. Оказа се, че кадилакът е бъкан с повреди и фалшиви авточасти — досущ като таратайките, закрепени върху сгуриени блокчета по улиците на Хавана. В крайна сметка ремонтът излезе по-скъп от колата. В селото хората се превиваха от смях и злорадо отбелязваха, че това е цената, ако не се понаучиш на едно-друго за колите. „Браво на тариката Вилумсен, бива го в алъш-вериша.“ Аз пък се сдобих с играчка. Не, беше същинско училище. Устройството със сложен механизъм ме научи, че отделиш ли време, за да проумееш конструкцията, и използваш ли ума и пръстите си по предназначение, всъщност поправката на развалена машина не е невъзможна.

Застоявах се все по-дълго време в автосервиза на чичо Бернард. Позволяваше ми да му „помагам“, както се изразяваше, но в началото по-скоро му се пречках. Татко пък ме учеше да се боксирам. Спомените ми за Карл точно през този период са доста мъгляви. Това беше, преди да се източи. Все още вървях по-висок от него, а и той разви гадно акне. В училище се справяше добре, но беше тих, саможив, нямаше много приятели. Прекарвах все повече време в автосервиза, а той постъпи в гимназията и понякога се виждахме само вечер преди лягане.

Спомням си, една вечер споделих с какъв трепет очаквам да навърша осемнайсет, да стана пълнолетен и да взема шофьорска книжка. Мама се просълзи и ме попита това ли е най-силното ми желание: да се метна в колата и дим да ме няма.

Естествено, предвид всичко, случило се впоследствие, ми е лесно да кажа, че това щеше да е най-доброто. Но тогава нещата бяха започнали да се разпадат и не можех просто да офейкам, бях длъжен да ги поправя. Пък и къде да отида?

След деня, когато мама и татко напуснаха този свят, спомените ми за Карл стават по-ярки. Бил съм почти на осемнайсет, той още нямаше седемнайсет. Двамата седим в паркирано волво пред къщи и гледаме как кадилакът потегля от двора и поема към Козия завой. Все още е като филм, който мога да си пускам, и всеки път откривам нови детайли.

Два тона механика от завод „Дженерал Моторс“ се задвижват и постепенно набират скорост. Кадилакът се е отдалечил и вече не чувам хрущенето на чакъл под гумите. Тишина, тишина и светещи в червено задни фарове. Усещам как бие сърцето ми. И то постепенно ускорява ударите си. До Козия завой остават двайсетина метра. От Службата по пътна безопасност планираха да поставят мантинела, но общината възрази, че последните сто метра път до стопанството ни били частна собственост и съответно — наша отговорност. Десет метра до завоя. Стоповете — две лайсни, две тирета, свързващи капака на багажника и лъскавата броня — светват за миг. После се изгубват. Всичко се изгубва.

6

— Дай да го изясним, Рой. През вечерта на нещастието ти си седял пред къщата в… — Ленсман Сигмюн Улсен наведе глава, а погледът му зашари по книжата. Гъстата му руса коса ми приличаше на бърсалката във физкултурния салон в училище; беше еднакво дълга отпред, отстрани и отзад. Имаше и рунтав дълъг мустак. Така се носеше от седемдесетте. Защото можеше. По наведената му глава нямаше и сантиметър опадала коса. — … в седем и половина. И си видял как родителите ти падат в пропастта?

Кимнах.

— И си видял как светват стоповете?

— Да.

— Да не са били фаровете? И едните, и другите са червени.

— Стоповете светят по-силно.

Той ме погледна.

— Скоро навършваш осемнайсет, нали?

Кимнах. Или го пишеше в документите пред него, или той си спомняше, че със сина му Курт учехме в едно училище и аз бях година по-голям.

— В гимназията ли си?

— Не, работя в автосервиза на моя чичо.

Ленсманът пак се надвеси над бюрото си.

— Добре. В такъв случай сигурно разбираш защо липсата на спирачни следи по настилката ни озадачава. Вярно, кръвната проба на баща ти показва, че е употребил алкохол, но при такава ниска концентрация не ми се вярва да е забравил за завоя, да е объркал педалите или да е заспал зад волана.

Мълчах. С един удар ленсманът отхвърли три възможни обяснения. А аз не разполагах с четвърто, което да предложа.

— От Карл разбрахме за намерението ви да отидете на свиждане на чичо ви Бернард в болницата. При него работиш, нали?

— Да.

— Говорихме с Бернард. Не знаел нищо за никакво свиждане. Поне така твърди. Родителите ти често ли тръгваха за някъде, без да предупредят човека, при когото отиват?

— Не. Всъщност не ходеха никъде.

Ленсманът кимна бавно. Погледът му пак затърси из книжата. Явно в тях намираше своеобразна опора.

— Допускаш ли баща ти да е бил депресиран?

— Не.

— Сигурен ли си? Разговаряхме и с други хора и по тяхно мнение изглеждал доста потиснат.

— Искате ли да кажа, че е бил депресиран?

Ленсман Улсен вдигна поглед.

— Какво намекваш, Рой?

— Ако това ще опрости нещата. Ако се сдобиете с показания, които ви позволяват да твърдите, че татко е погубил себе си и мама.

— И защо това ще опрости нещата?

— Никой не го харесваше.

— Не е вярно, Рой.

Свих рамене.

— Навярно наистина беше депресиран. Странеше от хората. Рядко излизаше от къщи и почти не разговаряше с нас. Наливаше се с бира. Навярно депресираните хора правят така.

— Страдащите от депресия умело прикриват състоянието си. — Ленсман Улсен упорито се опитваше да улови погледа ми. Накрая успя и го прикова с очи. — Случвало ли се е татко ти да казва, че… че не му доставя удоволствие да живее?

Сигмюн Улсен произнесе последното изречение и сякаш преодоля най-трудния момент в разговора ни. Погледът му видимо се успокои.

— Че на кого, да му се не види, му доставя удоволствие да живее?

За миг по лицето на ленсмана се изписа силно изумление. После той наклони глава. Дългата му хипарска коса се спусна върху рамото му. А може би наистина не беше коса, а платнена бърсалка. Знаех, че зад бюрото се крие огромната катарама на колана му — череп на бял бизон. И чифт ботуши от змийска кожа. Обличаме се в смърт.

— А защо живееш, щом ти е неприятно, Рой?

— Не се ли подразбира?

— Не.

— Защото се питам дали не е още по-лошо да си мъртъв.

Осемнайсетият ми рожден ден вече чукаше на вратата, но въпреки това скапаните правила изискваха двамата с Карл да имаме попечител. От областната администрация определиха чичо Бернард за наш попечител. От социалната служба в Нотуден дойдоха две жени и разгледаха обстановката в дома на чичо. Прецениха, че условията са безупречни. Бернард им показа спалните ни и обеща редовно да разговаря с учителите на Карл.

След като социалните си тръгнаха, попитах чичо Бернард има ли нещо против Карл и аз да се приберем за два дни в „Опгор“ и да се наспим. От шосето под прозорците на новата ни спалня се чуваше невъобразим шум.

Чичо Бернард се съгласи и ни изпрати с огромна тенджера яхния.

После така и не се върнахме, макар официално да се водехме на новия адрес. Това не значи, че той не се грижеше за нас. Освен това ни даваше цялата издръжка, която социалните му превеждаха за нас.

Две години по-късно, известно време след нощта, която нарекох „нощта на Фриц“, чичо Бернард постъпи в болница. Оказа се, че ракът е развил метастази. Докато ми обясняваше какво е състоянието му, седях до леглото му и ронех сълзи.

— Когато лешоядите се намърдат неканени в дома ти, се досещаш, че краят ти наближава — сподели чичо.

Имаше предвид дъщеря си и зет си.

Тя не му била направила нищо лошо, но не я харесвал като човек. Тъкмо нея имаше предвид, когато ми разказваше за хора, давали от брега фалшиви светлинни сигнали на плаващи кораби нощем, за да ги оплячкосат, след като се разбият.

Дъщеря му го посетила два пъти в болницата. Първия път, за да се осведоми колко му остава, втория — за да вземе ключа от къщата му.

Чичо Бернард сложи ръка на рамото ми и ми разправи стар виц за фолксваген, сигурно за да ме разсмее.

— Ти ще умреш! — възкликнах ядосан.

— Ти — също. И най-правилно е да се случи в този ред. Съгласен?

— Но как може да лежиш тук и да разказваш вицове?

— Ами, когато си затънал до гуша в лайна, по-добре да не увесваш нос.

Тук вече не се сдържах и прихнах.

— Имам едно последно желание.

— Цигара? — предположих.

— И това. Другото е наесен да се явиш на изпит по теория за придобиване на свидетелство за професионална правоспособност.

— Тази есен? Не трябва ли да имам пет години стаж?

— Имаш пет години стаж. Смятам всички часове извънреден труд, който си положил.

— Но той не се брои…

— За мен се брои. Никога не бих допуснал неподготвен монтьор да се яви на изпит за квалификация — отлично го знаеш — а ти си най-кадърният ми монтьор. Затова в плика на масата ще намериш документи, удостоверяващи, че си работил пет години при мен. Не обръщай внимание какви дати съм вписал. Ясно?

— Ясно като бял лен.

Това си беше наша шега. Един монтьор, работил за чичо Бернард, беше научил погрешно израза, но го използваше непрекъснато. Чичо не го поправи нито веднъж. Тогава за последен път чух чичо Бернард да се смее.

Взех изпита по теория, а няколко месеца по-късно — и изпита за професионална квалификация. Тогава чичо Бернард вече беше в кома. Още преди дъщеря му да поиска от лекарите да изключат животоподдържащата апаратура, на практика аз — двайсетгодишен хлапак — ръководех автосервиза. И въпреки това ми дойде като шок… не, твърде пресилено е, по-скоро като изненада, когато отвориха завещанието и се оказа, че чичо Бернард е оставил автосервиза на мен.

Дъщеря му, разбира се, възропта. Заяви, че често съм оставал насаме с баща ѝ и съм го изманипулирал. Нямам никакво желание да се карам, отговорих. Чичо Бернард ми е завещал сервиза не за да ме направи богат, а защото е искал роднина да продължи бизнеса. Предложих на дъщеря му да купя сервиза на определена от нея цена. Така поне главното желание на покойния ми чичо щеше да бъде изпълнено. Тя назова цена. Отговорих, че ние, Опгорци, не се пазарим, но такава сума е непосилна за мен, пък е и неоправдано висока спрямо приходите от автосервиза. Дъщерята на чичо Бернард обяви сервиза за продан, не намери купувач, макар многократно да свали цената и накрая пак опря до мен. Разплатихме се, тя подписа договора за покупко-продажба и изхвърча от автосервиза бясна, все едно ощетената бе тя, а не аз.

Положих неимоверни усилия бизнесът със сервиза да върви. Уви, липсваше ми опит, пък и пазарните тенденции не бяха на моя страна. И все пак се справях сносно, защото автосервизите в региона масово затваряха, а това увеличаваше моята клиентела. Така успях да задържа Маркус на половин работен ден. Вечер аз и Карл преглеждахме счетоводните сметки — той беше завършил стопанска гимназия и правеше разлика между дебит и кредит. Стана ни ясно, че двете бензинови колонки пред сервиза носят повече приходи от самия сервиз.

— От Транспортната инспекция се отбиха на проверка — съобщих една вечер. — Ако искаме да си запазим лиценза, трябва да обновим оборудването.

— И колко ще струва? — попита Карл.

— Двеста хиляди. Може и повече.

— Няма как да си го позволим.

— Знам. Какво ще правим?

Говорех в множествено число, защото автосервизът изхранваше и двама ни. Знаех отговора, но попитах Карл, защото исках той да го изрече на глас.

— Продай сервиза и задръж колонките — каза той.

Разтрих си тила. Грете Смит го беше „обрала“ с машинка. Усещах как къси косъмчета боцкат върховете на пръстите ми. Тази прическа се наричала „моряшка подстрижка“. В момента не била на мода, но била класическа, затова, ако след десет години погледна моя днешна снимка, нямало да се чувствам нелепо. След това хората ми повтаряха, че още повече съм заприличал на баща си, същинско негово копие. Подобни коментари ме вбесяваха, защото добре виждах колко са правдиви.

— Знам, предпочиташ да ремонтираш коли вместо да ги зареждаш с гориво — продължи Карл, след като нито кимнах, нито плюх.

— Нищо, де. И без друго вече няма кой знае колко за поправяне. В днешно време колите ги правят по-иначе. И ние, монтьорите, се занимаваме общо взето само с идиотщини. Днес не ти е нужен усет.

Бях на двайсет, а звучах като шейсетгодишен дядка.

На следващия ден Вилум Вилумсен дойде да огледа автосервиза. При Вилумсен телесната дебелина изглеждаше съвсем естествена. Първо, самите му габарити бяха огромни и изискваха голям корем, едри бедра, масивна долна челюст, та целостта да е балансирана, да се получи съразмерно съчетание. Второ, той вървеше, говореше и жестикулираше като дебелак. Всъщност и аз не знам как да го обясня. Чакайте, ще опитам: Вилумсен се клатушкаше като патица, говореше високо, безпардонно и илюстрираше думите си с красноречиви жестове и гримаси. И трето, пушеше цигари. Освен ако не се казваш Клинт Истууд, няма как да не си дебел и да се надяваш да те възприемат сериозно като пушач. Дори Уинстън Чърчил и Орсън Уелс са се затруднили да го постигнат. Вилумсен продаваше автомобили втора ръка и режеше за скрап онези, които не успяваше да пробута. Случваше се да купувам части от него. Той търгуваше и с други употребявани вещи и според мълвата бил склонен да преговаря, ако го помолиш да пласира крадена стока. Същото важало и когато ти трябва бърз кредит, а банката не ти се доверява. Но бог да ти е на помощ, ако не му се издължиш навреме. Вилумсен разполагаше със силовак на повикване — датчанин от Ютландия — който с ефикасни прийоми, включващи употреба на клещи, те принуждаваше да си погасиш дълга, дори ако това налага да обереш родната си майка. Всъщност никой не беше виждал въпросния главорез, но когато един ден — бяхме още момчета — съзряхме бял ягуар с датска регистрация да стои паркиран пред борсата на Вилумсен, бродещите градски легенди разпалиха въображението ни. Агресивен дизайн и датски табели. Повече не ни трябваше.

И така, Вилумсен прегледа всички уреди, инструменти, всичко, годно да се развие и демонтира. После назова на каква цена е склонен да купи оборудването.

— Не е много — отбелязах. — Достатъчно си в час с материята, за да разбереш, че всичко е топ качество.

— Да, но ти сам го каза, Рой: оборудването трябва да се модернизира. Иначе ще ти отнемат лиценза.

— Но на теб не ти трябва лицензиран автосервиз, Вилумсен. Нужна ти е просто работилница, където да закърпваш таратайките си, колкото да вървят една седмица, след като си ги продал.

Вилумсен се разсмя гръмко.

— Определям цената не според това, каква работа ще свърши оборудването на мен, а колко безполезно е за теб, Рой Опгор.

Всеки ден научавах нови неща.

— При едно условие — настоях. — Да вземеш и Маркус.

— Да го взема? Все едно е чук. Впрочем, той наистина прилича повече на чук, отколкото на монтьор.

— Няма да отстъпя от това условие, Вилумсен.

— Не съм сигурен дали ми трябва помощник, Рой. Данъци, осигурителни вноски.

— Да, да, знам, но Маркус ще се грижи колите, които продаваш, поне да са безопасни за движението. Ти не го правиш.

Вилумсен защипа с два пръста двойната си гуша, преструвайки се, че изчислява наум. Погледна ме с огромните си като на октопод очи и назова още по-ниска цена.

Нямах сили за повече преговори. Съгласих се. Вилумсен побърза да ми протегне ръка — сигурно за да не взема да преосмисля. Погледнах петте разперени сиво-бели пръста. Ръката му приличаше на латексова ръкавица, пълна с вода. Улових я и потреперих.

— Утре ще дойда да взема всичко — каза той.

Вилумсен уволни Маркус на третия месец. Изпитателният срок не беше изтекъл и Вилумсен не беше длъжен да отправя на Маркус предизвестие за прекратяването на трудовия договор. Обосновал решението с факта, че веднъж Маркус закъснял, той му направил забележка, но провинението се повторило.

— Вярно ли е? — попитах Маркус, който дойде при мен да ме пита ще го взема ли на работа при мен в бензиностанцията, където бачках сам по дванайсет часа всеки ден.

— Да — потвърди той. — Десет минути през септември. И четири минути през ноември.

И така, двете бензинови колонки вече изхранваха трима души. Оборудвах сградата, където преди се помещаваше сервизът, с хладилна витрина за безалкохолни напитки и рафтове с опаковани закуски. Но, разбира се, за местните по-близо беше хранителният магазин, където, освен това предлагаха и по-богат асортимент.

— Лоша работа. — Карл посочи сметките ни.

— В долината продават вили. Само почакай до зимата. Новите собственици ще минават оттук.

Карл кимна.

— Страшен инат си.

Веднъж пред бензиностанцията паркира огромен джип. Двама мъже слязоха и заобиколиха сервиза и автомивката, все едно търсеха нещо. Излязох.

— Тоалетната е вътре — уточних.

Дойдоха при мен, връчиха ми две визитки и заявиха, че са представители на безусловно най-голямата верига бензиностанции в страната. Попитаха удобно ли е да проведем онзи разговор.

— Кой разговор? — попитах и мигом се досетих, че ги е повикал Карл.

Двамата мъже били, казаха, впечатлени колко съм постигнал с толкова малко и ми обясниха колко много бих постигнал с малко повече.

— Десетгодишен договор за франчайзинг — предложиха.

Бяха осведомени за мащабното застрояване с вили в долината и с прогнозите за увеличение на трафика по главния път покрай бензиностанцията ми.

— Какво им отговори? — попита ме нетърпеливо Карл, когато се прибрах вкъщи.

— „Благодаря“, това им отговорих. — Отпуснах се до кухненската маса, където Карл беше сервирал чиния с кюфтета — полуфабрикат от магазина.

— Благодаря? — изуми се Карл. — В смисъл… — опитваше се да разгадае изражението ми, докато нагъваше лакомо. — В смисъл „не, благодаря“? По дяволите, Рой!

— Искаха да купят всичко. Постройката, земята. Предложиха, естествено, огромна сума. Но аз явно обичам да притежавам. Сигурно заради фермера в мен.

— Но, да му се не види, ние едва си държим главата над водата!

— Трябваше да се посъветваш с мен, преди да ги извикаш.

— Ако бях опитал, щеше да отсечеш „не“ още преди да си ме изслушал.

— Вярно е.

Карл простена и зарови в шепи лицето си. Поседя така няколко минути. Въздъхна.

— Прав си — каза. — Не биваше да се меся по този начин. Извинявай. Просто се опитах да помогна.

— Знам. Благодаря.

Той разтвори пръстите на едната си ръка ме погледна с едното си око.

— Изобщо ли не се възползва от посещението им?

— Възползвах се.

— И как?

— Чакаше ги дълъг път и напълниха резервоара догоре.

7

Татко ме беше понаучил да се боксирам, но не съм съвсем сигурен дали наистина ме биваше с юмруците.

Та, една вечер в Ортюн се провеждаше редовната вечеринка. Бандата — неизменно една и съща — изпълняваше шведски хитове. Всички музиканти бяха облечени във вталени бели костюми. Вокалистът — слаботелесен тип, известен с прякора Род, защото очевидно се стремеше да звучи и да изглежда като Род Стюарт, и да вкара в леглото си толкова жени, колкото британския рокдинозавър — врещеше на причудлив норвежко-шведски. Горе-долу така говореше и странстващият проповедник Арман, който от време на време се отбиваше в Ус, за да възвести, че вълна на религиозно пробуждане била заляла страната — радостно събитие, защото наближавал денят на Страшния съд. Ако присъстваше на танците онази вечер, проповедникът щеше да разбере, че в сферата на духовното обновление остава още доста работа. Хора от всички възрасти, и от двата пола, се клатушкаха пияни по моравата пред културния дом и се наливаха с домашен алкохол. Внесяха ли го вътре, им го конфискуваха. В самия културен дом хората се подпираха, докато танцуваха по двойки, а Род пееше за златистокафяви очи. По някое време им писна и повечето излязоха — едни, за да продължат с пиенето, други тръгнаха към брезовата горичка, за да се сношават, да повръщат или по друг начин да удовлетворят физиологичните си нужди. А някои дори не си правеха труда да се крият в гората. Всеизвестна беше историята как веднъж нашичкият Род поканил на сцената своя запалена фенка, за да изпеят заедно авторско парче на групата със заглавие „Тази вечер мислиш ли за мен“. Това парче толкова приличало на „Wonderful Tonight“ на Ерик Клептън, че беше истинско чудо как Род съумял да запази каменно изражение. След втория куплет певецът дал знак на китариста да изпълни дълго соло и изчезнал зад сцената ведно с момичето и микрофона. Когато дошъл моментът за третия куплет, от страничната част на сцената се разнесло задъхано, усилно пеене. Род се появил на сцената — сам — и намигнал на две момичета от публиката най-отпред. Забелязал ужасените им погледи, свел очи и видял кървави струйки по белия си панталон. Довършил припева, закрепил микрофона за стойката, въздъхнал с усмивка и започнал да отброява до началото на следващото парче.

Дълги, светли летни вечери. Обикновено юмручните разправи започваха чак след десет.

Двама мъже. Почти винаги конкретният повод беше жена.

Жена, с която единият е говорил или танцувал прекалено дълго и прекалено интимно. В повечето случаи конфликтът бе възникнал много по-рано, но часът на разплатата идваше в някоя съботна вечеринка в Ортюн, подпален от изпития алкохол и подклаждан от публиката. Понякога жената беше само конкретен повод, едва ли не удобен претекст за побойника, а побойници съвсем не липсваха. Бабаити, които умеят да се бият и почти нищо друго, използваха Ортюн за арена. Друг път — впрочем почти винаги, когато беше замесен Карл — причина за сбиването беше искрена ревност. Обаятелният Карл не предразполагаше към физически сблъсък и в негово лице изпечените побойници не виждаха достоен съперник. Нахвърляха му се предимно типове в състояние на афект, вбесени, задето е разсмял група момичета, проявил е повече галантност, отколкото е по силите на техните ухажори. Или просто сините му очи бяха привлекли погледа на някое момиче, но нищо повече. Карл си имаше приятелка, при това не коя да е, а дъщерята на общинския управител. Би следвало да го смятат за безобиден. През мъглата на алкохола обаче нещата явно изглеждаха по-различно. Ще му покажат те на този проклет, красив като жена сваляч с изискан говор. А искреното му, почти снизходително изумление след първия удар ги ожесточаваше още повече. Допълнително ги провокираше липсата на всякакво желание да се защитава.

В този момент се намесвах аз.

Моята роля включваше главно да неутрализирам, да възпирам хората да нанасят поражения, както сапьор обезврежда бомба. Практичен съм и разбирам от механика — сигурно това е причината. Схващам явления, свързани с гравитация, маса и скорост. И затова правех необходимото, за да спра онези, които скачат да бият по-малкия ми брат. Само необходимото — нито повече, нито по-малко. Но, естествено, понякога беше необходимо доста. Отнасяха го носове, ребра, челюсти.

Веднъж един другоселец цапардоса Карл право по носа.

Бързо се озовах на мястото. Спомням си спуканите кокалчета на ръката ми, кръв до лакти и как някой вика:

— Достатъчно, Рой!

Не, не беше достатъчно. Още един удар по окървавеното лице под мен, и проблемът щеше да намери окончателното си решение.

— Ленсманът идва, Рой.

Навеждам се и прошепвам в ухото, където кръвта се разделя и се стича от двете страни:

— Повече да не си докоснал брат ми, чу ли?

Изцъклен поглед, изпразнен в резултат от алкохол и болка, е вперен в мен, но се е вглъбил навътре към себе си. Замахвам. Главата под мен кимва. Изправям се, изтупвам си дрехите, отивам до волвото, чийто двигател работи, а вратата откъм шофьорското място е отворена. Карл вече си е легнал на задната седалка.

— Само да си изцапал с кръв седалката! — предупреждавам го, давам газ и отпускам съединителя толкова рязко, че зад нас се разхвърчава трева и пръст.

— Рой — обажда се задавен глас отзад, след като вземам първите два завоя по баира.

— Да. Нищо няма да кажа на Мари.

— Не е това.

— Да не ти се повръща?

— Не! Искам да ти кажа нещо.

— По-добре опитай да…

— Обичам те, братко.

— Карл, недей…

— Чакай! Аз съм тъпанар и идиот, а ти… нехаеш какъв съм тъпак и всеки път идваш и ме измъкваш. — Аха-аха да заплаче. — Рой, ти си… ти си всичко, което имам.

Гледам окървавената ръка, с която държа волана. Бодър съм като кукуряк, кръвта пулсира в тялото ми. Усещането е прекрасно. Можех да го ударя още веднъж. Типът на земята под мен беше просто жалък ревнивец, неудачник. Не беше нужно да го млатя до смърт. Но, мамка му, как ми се искаше!

Оказа се, че бабаитът, на когото потроших челюстта, обикалял купони, където никой не знаел за печалната му слава, набелязвал си някого и го смазвал от бой. Чаках да ме извикат в полицията. Чух обаче, че потърпевшият отишъл при ленсмана, а той го посъветвал да не се разправя, защото Карл имал счупено ребро — между другото, лъжа. Впоследствие осъзнах колко добра инвестиция е била въпросната счупена челюст. Благодарение на спечелената слава често, когато Карл загазеше, беше достатъчно само да се появя и да застана със скръстени ръце — и биячите подвиваха опашка.

— Мамка му — подсмръкна една вечер Карл, задавен от сълзи и пиян, докато лежахме в леглата си след поредната случка в Ортюн. — Та аз не правя нищо лошо. Разсмивам момичетата. И мъжагите мигом побесняват. После идваш ти, спасяваш ми кожата и си създаваш нови врагове. Мамка му — изхлипа той. — Извинявай. — Удари по дъските на леглото под матрака ми. — Чуваш ли? Извинявай!

— Зарежи ги тия тъпанари. Заспивай.

— Извинявай!

— Заспивай, ти казвам.

— Добре. Добре. Ей, Рой…

— Мхм?

— Благодаря ти. Благодаря за… за…

— Стига си дрънкал, става ли?

— … задето си мой брат. Лека нощ.

Тишина. Най-сетне. От долното легло се разнася равномерното му дишане. Дишане на човек с чувство за безопасност. Няма нищо по-хубаво от звука на по-малък брат, който се чувства на сигурно място.

По време на съдбоносната танцова забава, основна причина Карл да изостави Ус и мен, нямаше бой. Карл се напи, Род прегракна, а Мари си тръгна. Тогава не ми стана ясно за какво се сдърпаха тя и Карл. Като дъщеря на общинския управител навярно не беше странно, че Мари се вълнува от хорското мнение повече от Карл. При всички случаи ѝ беше омръзнало да бъде персонален пазач на Карл, когато е къркан. И през въпросната вечер прехвърли тази задача на най-добрата си приятелка Грете, а тя — от своя страна — се нагърби с нея повече от охотно. Човек трябваше да е сляп, за да не забележи, че Грете е влюбена в Карл, но, естествено, не беше изключено това да е убягнало на Мари. Така или иначе, явно не е могла да предвиди какво ще се случи. А именно че Грете — след като бе придържала Карл прав на дансинга, докато Род, верен на навика си, приключваше вечерта с „Love Me Tender“ — после го съпроводила до брезовата горичка. И там, по думите на Карл, двамата правили секс прави, подпрени на дърво. Той заспал, но по едно време се събудил от търкането на якето ѝ в кората на дървото. Звукът секнал, когато платът се разпрал и перцата от пълнежа се разхвърчали във въздуха като миниатюрни ангелчета. Така се изрази Карл. Миниатюрни ангелчета. И в тишината той съобразил, че Грете не е издала нито звук — или от нежелание да развали любовната магия, или защото съвместното им занимание не ѝ носело особено физическо удовлетворение. И Карл спрял.

— Предложих да ѝ купя ново яке — сподели ми той на следващата сутрин от долното легло. — Тя обаче отказа. Щяла да си го зашие. И аз я попитах… — Карл простена. В стаята тегнеше дъх на алкохол. — Предположих ѝ да ѝ помогна да го зашие.

Смях се до сълзи. Чух го как си захлупва главата с възглавницата. Надвесих се отгоре:

— И сега какво ще правиш, Дон Жуан?

— Не знам — долетя изпод възглавницата.

— Някой видя ли ви?

Никой не ги видял. Във всеки случай мина седмица, без клюка за изпълнението на Карл и Грете да стигне до ушите ни. Явно и до ушите на Мари.

По всичко изглеждаше, че Карл е минал метър.

До деня, в който Грете се отби у нас. Карл и аз седяхме в зимната градина и я видяхме да се задава на велосипед от Козия завой.

— По дяволите! — изруга Карл.

— Сигурно търси горския любовник — пошегувах се.

Карл го удари на молба и накрая излязох и излъгах Грете, че брат ми е пипнал тежък грип. Заразен грип. Грете ме гледаше втренчено, сякаш се прицелваше в мен с потния си лъснал нос. Обърна се и си тръгна. Долу, при велосипеда, си облече пухеното яке, защипано за багажника. Шевовете прорязваха гърба като белег.

На следващия ден пак дойде. Карл отвори. Преди той да обели и дума, тя изтърсила, че го обича. Направихме голям гаф, отговорил той. Издъних се. И сега съжалявам.

На още по-следващия ден Мари звънна по телефона и съобщи, че Грете ѝ е разказала всичко. Мари не можела да бъде с момче, което ѝ е изневерило. По думите на Карл Мари се била разплакала, но запазила спокойствие. Карл недоумяваше. Разбираше защо Мари къса с него, но не и защо Грете ѝ е разправила случката в брезовата гора. Добре, Грете му е била бясна, заради якето и не само. Искала е да му отмъсти. Ясно. Но така е изгубила най-добрата си приятелка, а това не е ли чист автогол? Не знаех какво да му отговоря, но пак се сетих за историята, която научих от чичо Бернард: как злонамерени хора подавали фалшиви сигнали на корабите. И тогава в съзнанието ми Грете се превърна в подводен камък. Спотайва се невидим и само чака случай да разцепи корпуса на някой кораб. Донякъде тя заслужаваше съжаление, защото бе попаднала в капана на несподелените си чувства, но от друга страна, Грете бе предала Мари толкова грубо, колкото и Карл. В тази жена аз съзирах нещо, органически чуждо на Карл. Спотаена злоба. Заради тази злоба болката от саморазрушителното поведение е по-слаба от радостта, че си повлякъл и други към пропастта. Психологията на училищните стрелци. Разликата е, че в случая училищният стрелец продължава да живее. Или поне да съществува. Да облъчва хората. Да им подстригва косите.

Няколко седмици по-късно Мари най-неочаквано напусна Ус и се премести в големия град. Е, всъщност тя твърдеше, че през цялото време планът е предвиждал тя да замине, за да следва.

След още няколко седмици — също толкова неочаквано — Карл ми съобщи, че спечелил стипендия, за да следва „Финанси и бизнес администрация“ в Минесота, САЩ.

— Няма как да откажеш, разбира се — преглътнах с мъка.

— Май няма — съгласи се той уж колебливо, но все едно — не успя да ме заблуди. Знаех, че отдавна го е решил.

Заредиха се напрегнати дни. Бях страшно зает в бензиностанцията, а Карл — с подготовката за пътуването. Повече не го обсъждахме. Закарах го до летището. Пътувахме няколко часа, ала странно защо почти не обелихме дума. Валеше като из ведро и шумът от чистачките запълваше угнетителната тишина.

Спрях пред входа към залата за заминаващи. Угасих двигателя и се прокашлях, за да изцедя звук от гласните си струни:

— Ще се върнеш ли?

— Е, иска ли питане — излъга той с обичлива, лъчезарна усмивка и ме прегърна.

През целия път на връщане до Ус шофирах под проливен дъжд.

По тъмно паркирах на двора и влязох при призраците в къщата.

8

И ето че Карл се върна. Беше петък вечер, а аз бях сам в бензиностанцията. Сам с мислите си, както се казва.

Отдавах решението на брат ми да замине за САЩ на желанието да оползотвори високия си успех в училище и талантите си, за да направи кариера; на мечтата да се махне от това забутано село, да разшири кръгозора си. Обяснявах си го и със стремежа му да избяга от спомените, от тежко надвисналите, угнетителни сенки над „Опгор“. Чак сега, след като се върна, ми хрумна вероятността заминаването му преди години да е било свързано с Мари Ос.

Тя го заряза, защото той ѝ изневери с най-добрата ѝ приятелка. И все пак оставаше известно съмнение дали пък провинението на Карл не е послужило на Мари като удобен повод да му бие шута. Така или иначе, тя се целеше в по-добра партия от фермера Опгор. Изборът ѝ на съпруг го доказа. Мари и Дан Кране се бяха запознали в университета в Осло. И двамата бяха активни членове на Работническата партия. Дан също произлизаше от заможно и образовано семейство. Кандидатства за редактор в местния вестник и го назначиха. С Мари вече имаха две деца. Разшириха втората къща в бащиното ѝ имение и сега тя беше по-голяма от основната, където живееха родителите ѝ. Мари затвори устата на злите езици, че не е била достатъчна добра за Карл Опгор. Тя получи своя реванш, че и повече.

А на Карл, отхвърления селтак, все още му предстоеше да навакса изгубения престиж и да се реабилитира в очите на земляците си. Затова ли се беше върнал? Да се перчи с трофейната си съпруга, с кадилака и с проект за хотел, какъвто никой в Ус не е виждал?

Защото този проект беше безумен, какво ти, направо безнадежден. Първо, Карл настояваше хотелът да се намира отвъд границата на горския пояс, а това означаваше да се построи още няколко километра път нагоре. И цялата работа — за да се застрахова срещу обвинения, че лъже, рекламирайки хотела като „високопланински“, впрочем определение, фриволно използвано и за хотели на сравнително ниска надморска височина.

Второ: кой ходи в планината, за да седи в сауна и да се къпе в хладка вода? Тези развлечения не са ли типични за града и за равнинните местности?

И трето: нашенци не биха рискували да си изгубят имота и дома заради някаква въздушна кула. За да успее, Карл трябваше да убеди всички да се включат в неговия проект, да разпръсне риска. А как, по дяволите, се постига това в село, където недоверието към всичко ново, дошло отвън — освен ако не е нов модел форд или филм с Шварценегер — е нещо, което, дето се вика, всмукваш с майчиното си мляко?

И накрая, разбира се, изникваше въпросът за мотивите на Карл. Той твърдеше, че го тласка амбицията да превърне Ус в икономически и туристически център, да го спаси от безмълвна гибел.

Но хората нямаше ли да прозрат истинските му подбуди, да си дадат сметка, че всъщност Карл иска да издигне на пиедестал самия себе си? Защото такива като него, успели в чужбина, се завръщат по родните си места именно по тази причина. Навън беше успял, но в родното си село продължаваше да бъде просто бройкаджия, зарязан от дъщерята на виден местен политик и после офейкал. Защото никъде признанието не е толкова ценно, колкото у дома, там, където се смяташ за неразбран. Но в същото време си опустошително и освобождаващо разбран. „Знам те аз теб“ — казват хората в нашия край. Полузаплашително, полууспокоително. Ще рече, знаят кой си всъщност. Невъзможно е дълго време да се криеш зад лъжи и сред миманса.

Проследих с поглед завоя на главния път към площада.

Прозрачност. Това е проклятието и благословията на малките населени места. Рано или късно всичко излиза наяве. Всичко. Но явно Карл беше склонен да поеме този риск, само и само да му издигнат паметник на площада, да се сдобие със славата, отредена предимно на кметове, проповедници и естрадни певци.

Вратата се отвори и прекъсна мислите ми. Влезе Юлие.

— Ти ли ще си нощна смяна? — попита високо тя и завъртя очи към тавана с преиграна изненада.

Ожесточено жвакаше дъвката. Скръсти ръце. Премести тежестта върху другия си крак. Беше се поиздокарала; късо яке върху прилепналата тениска, с повече грим, отколкото бях свикнал да я виждам. Не беше очаквала да ме завари тук и малко се смути, задето се появява пред мен в тази роля. Мацка в петък вечер. На мен не ми пречеше. На нея обаче — явно да.

— Егил не се чувства добре — поясних.

— Ами защо не се обади на друг? На мен, например? Не е редно ти да…

— Егил ми звънна в последния момент. Няма проблем. Какво ще обичаш, Юлие?

— Нищо. — Тя спука балончето от дъвка и сложи точка. — Отбих се само да кажа здрасти на Егил.

— Добре. Ще му предам, че си идвала.

Тя ме гледаше и дъвчеше с премрежен поглед. Беше си възвърнала самоувереността — поне привидно — и пак влезе в ролята на Нахаканата Юлие.

— Като млад какво правеше в петък вечер, Рой? — Леко заваляше думите. Беше си пийнала.

— Танцувах.

Тя се ококори.

— Танцувал си? Ти?

— Може да се каже.

Отвън се чу шум от изфорсиран двигател. Като ръмжене на нощен хищник. Или като животински зов за съвкупление. Юлие метна раздразнен поглед през рамо, към вратата. После обърна гръб на касовия апарат, опъна назад ръце, опря длани о тезгяха, късото ѝ яке се вдигна съвсем нагоре, тя се засили, подскочи и намести дупе върху тезгяха.

— Мацките връзваха ли ти?

— Не — отвърнах и се заех да преглеждам записите от охранителните камери до бензиновите колонки.

Като кажа на хората, че през уикенда поне един шофьор дневно зарежда и потегля, без да плати, те се шокират и обявяват виладжиите за големи мошеници. Напротив, възразявам, причината по-скоро е, че виладжиите са богати и не мислят за пари. При девет от десет случая в отговор на подканата за плащане, изпратена до адреса, на който е регистриран автомобилът нарушител, получаваме цялата дължима сума плюс с извинение, задето от разсеяност са забравили да платят. Защото, за разлика от татко, Карл и мен, тези хора никога не следят брояча, докато си зареждат кадилака, мислено сбогувайки се с други неща, за да похарчат тези пари: компактдискове, нов панталон, онази екскурзия с кола до Щатите, за която татко им говори от години.

— И защо? — полюбопитства Юлие. — Та ти си адски секси — изкиска се тя.

— Явно едно време не съм бил.

— А сега? Защо нямаш приятелка?

— Имах — отвърнах и приключих с почистването на таблите за храна. Тази вечер беше доста натоварено, но положението вече започваше да се успокоява. — Оженихме се деветнайсетгодишни, но по време на сватбеното пътешествие тя се удави.

— Сериозно? — възкликна Юлие, макар да знаеше, че си измислям.

— Падна от яхтата ми насред Тихия океан — сигурно заради многото изпито шампанско. Изгълголи колко ме обича и изчезна.

— Не се ли хвърли да я извадиш?

— Тези яхти се движат с голяма скорост, непостижима за плувец. Ако се бях хвърлил и аз, и двамата щяхме да се удавим.

— И все пак. Нали си я обичал.

— Да. Затова ѝ хвърлих спасителен пояс.

— Това поне. — Юлие седеше прегърбена, опряла длани о тезгяха. — Но след като си я изгубил, си намерил сили да продължиш?

— Направо невероятно е без колко неща може да съществува човек, Юлие. Само почакай и ще разбереш.

— Не — възрази беззвучно тя. — Нямам намерение да чакам, за да разбирам. Ще взема всичко сега.

— А какво искаш?

Въпросът дойде машинално. Просто вяло и разсеяно върнах топката обратно над мрежата. Но като видях как премреженият ѝ взор се впива в очите ми, а по лицето ѝ като кърваво петно се разлива похотлива усмивка, ми идеше да си отхапя езика.

— Сигурно гледаш много порно. Понеже момичето на мечтите ти се е удавило, искам да кажа. И търсиш все мацки на деветнайсет, нали? Щото тя е била на толкова. With big boobs11?

Доста се позабавих с отговора, сигурно затова тя го изтълкува като знак, че е уцелила право в десетката. В резултат аз се забърках още повече. Разговорът вече беше излязъл от контрол. Тя беше на седемнайсет, аз бях шефът, когото си бе наумила да свали, и сега — пияна и дръзка — играеше игра, въобразявайки си, че я владее, защото тези номера минаваха при момчетата, които я чакаха навън. Можех да ѝ кажа всичко това и да спася достойнството си, но това означаваше да изритам пияна тийнейджърка от яхтата си. Затова упорито потърсих спасителен пояс. И за нея, и за себе си.

На помощ ми се притече отварянето на вратата. Юлие мигом се смъкна от тезгяха.

На прага стоеше мъж. Не си спомнях да съм го виждал. Пред бензиностанцията обаче не беше спрял автомобил. Явно човекът беше от селото — прегърбен, с хлътнали бузи и лице с формата на пясъчен часовник. По плешивия му череп стърчаха само отделни снопчета коса.

Стоеше на вратата и се взираше в мен. Сякаш му идеше да се обърне и да си тръгне. Може би беше един от онези, които навремето ступвах на моравата пред Ортюн: един от онези, които набелязвах; някой, който не беше забравил. Мъжът колебливо се отправи към стелажа с компактдискове. Докато ги прехвърляше, час по час ни поглеждаше крадешком.

— Кой е този? — прошепнах.

— Бащата на Наталие Му — отвърна също шепнешком Юлие.

Тенекеджията. Вярно, той беше, дявол да го вземе. Беше се променил. Залинял, дето има една дума. Изглеждаше болен. Напомняше ми на чичо Бернард накрая.

Му дойде до тезгяха. Постави компактдиск отгоре. Албумът „Най-големите хитове на Роджър Уитакър“, намален на символична цена. Тенекеджията изглеждаше някак сконфузен, сякаш се срамуваше от музикалните си предпочитания.

— Трийсет крони — казах. — С карта или…

— В брой — отвърна Му. — Днес Егил няма ли да идва на работа?

— Болен е — поясних. — Нещо друго ще обичаш ли?

Му се поколеба.

— Не — отвърна в крайна сметка, прибра рестото, взе компактдиска и си тръгна.

— Брей — промърмори Юлие и мигновено пак седна върху тезгяха.

— Брей — какво?

— Не видя ли? Престори се, че не ме познава.

— Видях само колко силно беше притеснен. И май предпочиташе да пазарува от Егил — каквото и да си бе наумил да купува.

— Какво искаш да кажеш?

— В петък вечер никой не излиза от къщи и не бие път чак дотук, защото, видите ли, изведнъж страшно му се е дослушал Роджър Уитакър. Този мъж не се срамуваше от избора на компактдиск. Просто взе най-евтиния.

— А защо да не е влязъл да си купи презервативи, но да не се е престрашил? — засмя се Юлие. Говореше, сякаш самата тя неведнъж бе изпадала в същата ситуация. — Що да не мачка тайно чаршафите с някоя? Семейна черта им е.

— Стига де.

— Или взема антидепресанти, нали фалира. Не го ли видя как зяпаше рафта с лекарства зад теб?

— И не знае, че тук не продаваме нищо по-силно от хапчета против главоболие? Хайде де! Впрочем, не знаех, че е фалирал.

— За бога, Рой, ти не общуваш с хората. Как очакваш да научиш от тях каквото и да било?!

— Сигурно си права. Е, тази вечер младостта няма ли да празнува?

— Младостта! — изсумтя презрително тя. Изглежда, претърсваше ума си за повод да остане. Пред лицето ѝ набъбна балон от дъвка. И се спука с пукота на стартов пистолет: — Симон разправя, че хотелът приличал на завод и никой нямало да инвестира в него.

Симон Нергор беше чичо на Юлие. Със сигурност ще кажа, че на него му оставих белег. Здравеняк; една година по-голям от мен и ходеше на тренировки по бокс. Дори участва в два двубоя в града. Веднъж Карл танцува с момиче, по което Симон си падаше, и Симон сграбчи брат ми за яката. Наобиколи ги тълпа. Отидох и попитах какъв е проблемът. Усуках шал около пръстите си и когато Симон отвори уста да ми отговори, му фраснах един. Усетих мек натиск от поддаващи зъби. Симон се олюля, изплю кръв и прикова в мен поглед, повече смаян, отколкото изплашен. Момчетата, трениращи бойни спортове, си мислят, че във всеки ръкопашен бой се спазват правила. Затова губят. Ако бъдем справедливи, той не се предаде. Започна да пристъпва напред-назад и да ме дебне със свити пестници като гард пред зейналата в устата му празнина. Ритнах го в коляното и той престана да подскача. Забих крак в бедрото му. Очите му се разшириха от шок. Явно не се беше замислял какво се случва, когато толкова много мускулни групи започнат да кървят отвътре. Вече не можеше да се движи. Просто стоеше и чакаше като на заколение подобно на обграден взвод, в героичната си идиотщина решил да се сражава до последна капка кръв. Аз обаче не му позволих да запази дори капчицата достойнство на смазания от бой. Най-безцеремонно му обърнах гръб, погледнах си часовника и — сякаш заради уговорка, която все още имах време да спазя — си тръгнах. Тълпата насърчаваше Симон да ме нападне. Те не разбираха онова, което знаех аз, а именно: той не беше в състояние да направи дори крачка. После хората започнаха да му подвикват презрителни епитети. Именно това, а не двата бисернобели зъба, впоследствие доизградени от зъболекаря, оставих като белег на Симон онази вечер.

— Чичо ти виждал ли е архитектурните планове?

— Той — не. Негов познат от банката ги е виждал. И според него хотелът приличал на завод. На завод за целулоза.

— Целулоза — повторих замислено. — На място, където не виреят дървета. Интересно.

— Моля?

Навън яростно избръмча изфорсиран двигател. Отговори му друг.

— Твоите тестостеронковци те викат. Върви при тях и ще намалиш вредните емисии.

— Такива са дечковци, Рой — простена Юлие.

— Ако не ти се ходи при тях, прибери се вкъщи и си пусни това — подадох ѝ един от петте екземпляра „Naturally“ на Джей Джей Кейл, които накрая се наложи да сваля от стелажа. Специално ги бях поръчал, убеден, че жителите на селото ще си паднат по тихия блус и минималистичните китарени сола на Кейл. Юлие обаче беше права. Не разговарях с хората, не ги познавах.

Тя взе диска, нацупено се смъкна от тезгяха и тръгна към вратата. Мимоходом ми показа среден пръст, докато си връткаше дупето предизвикателно с цялата хладна и невинна пресметливост, присъща на една седемнайсетгодишна тийнейджърка. Внезапно ми хрумна — не знам как — че въпреки всичко тази пресметливост е малко по-малко невинна, отколкото у шестнайсетгодишната Юлие, когато започна работа при мен. Какво ме прихващаше? Досега не бях мислил за Юлие по този начин, наистина. Или бях? Не. На тези мисли навярно ме бе навело вдигналото се яке, докато тя се качваше на тезгяха; то се прилепи към гърдите ѝ и зърната се очертаха през сутиена и тениската. Но, дявол да го вземе, момичето имаше големи гърди от тринайсетгодишна, само че досега не им бях обръщал внимание. Какво ми ставаше сега? Не бях цицоман, нито пък се възбуждах от тийнейджърки. В порносайтовете не търсех нито big boobs, нито nineteen.

И това далеч не беше единствената мистерия.

Силно ме озадачи и изражението. Не на Юлие, когато се почувства неловко, задето съм разбрал с какви типове се мотае в петък вечер. А сконфузеното изражение на тенекеджията Му. Погледът му пърхаше насам-натам като нощна пеперуда. Опита се да избяга от моя. Според Юлие шарел по рафтовете зад мен. Обърнах се. Плъзнах очи по рафтовете. Връхлетя ме подозрение. Мигом го отблъснах, ала то се върна подобно на проклетата бяла точица — топка за пинг-понг — от първия игрален автомат в Ус, когато аз и Карл бяхме деца. Татко ни караше дотам, чакахме на опашка и той ни даваше монети с такава физиономия, все едно ни е завел в Дисниленд.

Защото и преди бях виждал срам. У дома. В огледално отражение. Умеех да разпознавам срама — непреодолимия срам, не само защото стореният грях е отвратителен и непростим. А и защото ще се повтори. Въпреки клетвите на отражението ти, че това е за последно, грехът ще се повтори, пак и пак. Срам от самото действие, но още повече срам от твоята слабохарактерност, от неспособността ти да спреш, да се противопоставиш на императивния нагон да правиш нещо, което не искаш. Ако го искаше, поне щеше да хвърлиш вината върху непоправимо злата си природа.

9

Събота сутрин. Маркус пое смяната, а аз шофирах нагоре по баира на втора предавка. Спрях пред къщи и изфорсирах двигателя, за да съм сигурен, че са ме чули.

Карл и Шанън седяха в кухнята, разглеждаха чертежите на хотела и обсъждаха презентацията.

— Симон Нергор твърди, че никой няма да инвестира. — Облегнах се на рамката на вратата и се прозинах. — Негов познат, банков служител, бил видял плановете.

— Аз пък говорих с поне дузина хора; всичките са във възторг от проекта — възрази Карл.

— В Ус ли?

— В Торонто. Сведущи хора.

Свих рамене.

— Ще ти се наложи да убедиш в правотата си хора, които не живеят в Торонто и не са сведущи. Успех. Ще си лягам.

— Днес Ю Ос се съгласи да се срещнем — съобщи Карл.

— Ами? — Спрях.

— Да. На празненството помолих Мари да ми уреди с него среща на четири очи.

— Супер. Затова ли я покани?

— Отчасти. Исках и да я запозная с Шанън. Ако ще живеем тук, предпочитам да не се гледат накриво. И знаеш ли? — Той сложи длан върху рамото на Шанън. — Моето момиче май разтопи ледената кралица.

— Глупости! — завъртя очи към тавана Шанън. — Тази жена ме ненавижда. Нали, Рой?

— Мдам.

За пръв път, откакто бях влязъл, погледнах право към Шанън. Беше се загърнала в голям бял домашен халат, а косата ѝ беше мокра, сигурно току-що бе излязла изпод душа, където бе отмила потта от снощните бурни креватни изпълнения. Досега изобщо не се беше разголвала, винаги носеше черни пуловери и панталони, но сега видях кожата на стройните ѝ прасци и на шията ѝ — бяла и чиста като на лицето, без нито едно петънце. Мокра, косата ѝ изглеждаше по-тъмна и по-матова на цвят, почти ръждивочервена, и аз открих нещо, което преди не бях забелязвал: няколко бледи лунички до носа ѝ. Тя се усмихна, но в погледа ѝ съзрях обида. Карл ли я беше засегнал с някоя реплика? Или пък аз! Вярно, на празненството намекнах доста дебелашки колко цинично ми е прозвучало лицемерното ѝ прехласване по близнаците на Мари, но нещо ми подсказваше, че Шанън не се притеснява от проявената безочливост и не се извинява за постъпките си.

— Шанън си е наумила тази вечер да ни сготви нещо норвежко — обади се Карл. — Какво ще кажеш за…

— Тази нощ ще бъда дежурен в бензиностанцията — прекъснах го. — Имам болен служител.

— Така ли? — повдигна вежда Карл. — Не разполагаш ли с още петима? Защо някой от тях не поеме смяната?

— Не могат. Почивен ден е, а и не съм ги предупредил. Всичко се случи в последния момент — разперих красноречиво ръце в смисъл, това е орисията на собственика на бензиностанция, в крайна сметка той опъва каиша.

По изражението на Карл прочетох, че не ми е повярвал нито за миг. Това е проблемът при братята — долавят всеки фалшив тон. Но какво, по дяволите, трябваше да им кажа? Че заради тяхното чукане не мога да спя?

— Ще ида да подремна малко.

Събуди ме звук. Не беше твърде силен, но първо, в планината не е особено шумно и второ, стори ми се някак несвойствен за нашия район. Сигурно затова слухът ми не го беше пропуснал без внимание.

Представляваше съскащо бръмчене, нещо средно между оса и моторна косачка.

Надникнах през прозореца. Станах от леглото, облякох се набързо, хукнах надолу по стълбите и се втурнах навън. После с бавни крачки се спуснах към Козия завой.

Там заварих ленсман Курт Улсен и Ерик Нерел. Мъж до тях държеше дистанционно. И тримата се взираха в онова, което ме бе събудило: бял дрон с размерите на плитка чиния се носеше във въздуха метър над главите им.

— Добър вечер — обадих се, когато ме забелязаха. — Да не претърсвате за рекламни плакати от инвеститорската среща?

— Здравей, Рой — отвърна ленсманът, без да докосне подскачащата цигара, забучена в ъгъла на устните му.

— Този път е частно владение. — Закопчах си колана. В бързината бях забравил. — Наше право е да разлепяме плакати.

— От частно до частно има разлика.

— Какво, общинско ли е? — Прецених, че е по-добре да се успокоя, защото рискувах да се разгневя повече от препоръчителното. — Ако пътят е общински, пътните власти щяха да се бръкнат за мантинела, не смяташ ли?

— Така е, Рой. Но конкретно този участък е извън обработваемата земя и жилищните площи на стопанството, а за такива територии важи законът за всеобщото право на достъп до природата.

— Думата ми е за плакати, а не дали имаш право да се намираш там, където стоиш в момента, ленсмане. Прибирам се от нощно дежурство. Можеше поне да ме предупредиш, че ще ме събудиш с този дрон.

— Можех, но не исках да ви безпокоя, Рой. Ще приключим бързо, само няколко снимки. А ако преценим за безопасно да спуснем екип в пропастта, ще бъдете, разбира се, предварително известени. — Погледна ме. Без хлад. Сякаш само наблюдаваше, правеше ми моментни фотоси подобно на дрона, който впрочем бе изчезнал под ръба на пропастта и най-вероятно в момента снимаше като за световно.

Кимнах, опитах се да отпусна напрегнатата мускулатура на смръщеното ми лице.

— Съжалявам — продължи Улсен. — Знам, темата е болезнена. — Разтегляше думите като свещеник. — Трябваше да те предупредя, но съм забравил колко близо е пропастта до къщата ти. Какво да ти кажа? Поне се радвай, че данъците ти се харчат, за да се изясни как всъщност се е случило нещастието. Нали всички го искаме.

„Всички? — изкрещя нещо в мен. — Ти го искаш. Това е твоята вечна шибана амбиция, Курт Улсен. Искаш на всяка цена да постигнеш онова, което баща ти не можа.“

— Добре. Имаш право, темата е щекотлива. Аз и Карл разполагаме с най-обща представа какво се случи навремето и се стараем по-скоро да го забравим, отколкото да получим яснота за всеки дребен детайл.

Успокой се. Точно така. Браво. Точно така.

— Разбира се.

Дронът пак се появи над ръба на бездната. Спря, застина във въздуха и зажужа неприятно в ушите. После пикира стръмно към нас и се приземи в дланта на онзи тип с дистанционното. В YouTube съм виждал как обучени ловни соколи се приземяват върху ръкавицата на стопанина си по приблизително същия начин. Направо ме побиха тръпки. Все едно се бях озовал в научнофантастичен филм, където светът живее в условията на фашистка диктатура, Големия брат те наблюдава постоянно и знаеш, че под кожата на мъжа с дрона се крият снопове електрически кабели.

— Много бързо се върна — отбеляза ленсманът, пусна угарката от цигарата си на земята и я стъпка.

— В по-разреден въздух изразходва повече батерия — поясни операторът.

— Но все пак успя да направи снимки, нали?

Операторът на дрона започна да цъка на мобилния си телефон и ние се скупчихме около него. Заради тъмнината кадрите бяха зърнести, нямаше и звук. Или навярно звукът беше записан, просто долу, в пропастта, цареше гробовна тишина. Изпотрошеният кадилак на татко приличаше на бръмбар, прекатурил се по гръб, с безпомощно подритващи в пространството крака, преди случаен минувач несъзнателно да го стъпче.

Ръждясалото, частично обрасло с мъх шаси и колелата, вирнати във въздуха, бяха непокътнати, но предницата и задната част от купето бяха напълно сплескани, все едно смачкани в пресата за скрап на Вилумсен.

Навярно заради тишината и мрака кадрите ми напомниха на документален филм как водолази се спускат до потъналия „Титаник“. Или заради вида на кадилака — красива развалина с отживял дизайн, разказ за преждевременна смърт, превърнала се в трагедия. Трагедия, често и многократно пресъздавана в моето въображение и във въображението на други до степен с годините да се утвърди чувството, че е била едва ли не неизбежна, че звездите са я предначертали. Зрелищната гибел и в чисто физически, и в метафоричен план на една предполагаемо несломима машина. Продължаваха да витаят догадки как се е случило, какъв ужас са изпитали пътниците пред лицето на смъртта. И то не каква да е смърт, не естествен край на вече изживян, неумолимо креещ живот, а скоропостижна смърт, внезапно сбогуване, плод на гибелни случайности. Потреперих.

— На земята има няколко паднали камъка — изкоментира Ерик Нерел.

— Не е известно кога са паднали — преди хиляда или преди сто години — отбеляза Курт Улсен. — Върху самата кола няма камъни. По шасито също не виждам вдлъбнатини или деформации от скални отломки. Ако изключим камъка, ранил алпиниста, няма признаци на скорошни срутвания.

— Той вече не е алпинист — отбеляза тихо Нерел, докато се взираше в екранчето. — Ръката му е парализирана и се е съсухрила до половината от предишния си размер. Години наред човекът се тъпчеше с болкоуспокояващи в конски дози…

— Е, поне е жив — агресивно прогърмя гласът на Улсен. Аз и Нерел го погледнахме. Лицето му се беше зачервило.

Какво искаше да каже с последната си реплика? Че алпинистът поне е жив за разлика от пътниците в кадилака ли? Не, в тона му звучеше по-особена, горчива нотка. Имаше друг подтекст. За баща си ли намекваше? За покойния ленсман Сигмюн Улсен?

— Логично е да се предположи, че камъните, срутили се в този участък, ще ударят шасито — посочи Улсен на екрана. — Да, но шасито е обрасло с мъх. Не личат никакви следи от удари от камък. Това ни доказва липсата на каквито и да било срутвания през изминалите години. А ние, хората, се учим от историята. От миналото си правим изводи за бъдещето.

— Докато някой камък не се стовари върху рамото ти. Или не те цапне по главата — отбелязах.

Ерик Нерел кимна бавно, докато си търкаше брадичката. Лицето на Улсен почервеня още повече.

— Пък и както казах, непрекъснато чуваме грохот от откъртващи се скални късове — напомних.

Гледах Улсен, но думите ми, разбира се, бяха предназначени за Ерик Нерел. Скоро му предстоеше да стане баща. На Нерел, не на Улсен. И пак той щеше да даде експертна оценка оправдано ли е да се изпрати долу екип от алпинисти, за да обследват катастрофиралия автомобил. А Улсен, разбира се, нямаше как да пренебрегне становището му, защото после, ако алпинистите претърпят злополука, щеше да си изгуби работата.

— Камъните може да не падат върху колата — поясних. — Но каква е гаранцията, че няма да паднат отстрани, където ще се намира обследващият екип?

И без да чуя отговора на Улсен, с периферното си зрение разбрах, че вече съм спечелил битката.

Стоях до Козия завой, а шумът от автомобилите им постепенно заглъхваше в далечината. Прелетя гарван. Изчаках отново да се възцари пълна тишина.

Влязох в къщата. Шанън, облечена в традиционното за нея черно, се беше облегнала на кухненския плот до прозореца. Изумих се как, макар облеклото ѝ да подчертаваше момчешки ъгловатото ѝ тяло, в цялата ѝ осанка имаше нещо подчертано женствено. Малките ѝ ръце се грееха, обвили димяща чаша, от чийто ръб висеше конче от пакетче чай.

— Кой беше? — попита тя.

— Ленсманът. Иска да обследва катастрофиралия кадилак. Било необходимо да се установи по каква причина татко е насочил колата към пропастта.

— Тя не е ли вече установена?

Вдигнах рамене.

— Случката се разигра пред очите ми. Той удари спирачки, но вече беше твърде късно. Важно е човек да спре навреме.

— Важно е човек да спре навреме — повтори тя и кимна по нашенски маниер.

Явно вече започваше да усвоява и нашия език на тялото. Нещо, което пак ме наведе на мисълта за онези научнофантастични филми.

— Било невъзможно колата да бъде извадена, каза Карл. Неприятно ли ти е, че тя е там?

— Освен че замърсява природата, не.

— Така ли? — Тя поднесе чашата към устните си и отпи малка глътка. — Защо?

— Ако родителите ми бяха издъхнали в двойното легло, нямаше да го изхвърлим.

Тя се усмихна.

— Това проява на сантименталност ли е, или по-скоро на безчувственост?

И аз се усмихнах. Вече почти не забелязвах отпуснатия ѝ клепач. Или пък той не беше толкова увиснал, колкото когато пристигнаха. Навярно и умората от дългото пътуване си бе казала думата.

— Според мен прагматичните съображения влияят на емоционалния ни живот в много по-голяма степен, отколкото си даваме сметка — казах. — Макар в романите да се разказва за несподелена любов, девет от десет души се влюбват в човек, способен да отговори на чувствата им.

— Сигурен ли си?

— Осем от десет — посмалих.

Застанах до нея. Забелязах, че тя ме наблюдава, докато сипвам кафе в кафеварката с малката жълта мерителна лъжичка.

— Прагматичен в смъртта и в любовта — подхвърлих. — Така е, когато човек живее в лишения, както тукашните жители. Но за теб това е нещо непознато.

— И защо смяташ така?

— Барбадос е богат остров — сама се похвали: карала си буик, следвала си в университет. Преместила си се в Торонто.

Тя видимо се поколеба, преди да ми отговори.

— Нарича се социална мобилност.

— Какво сега? Да не твърдиш, че си израснала в недоимък?

— Донякъде. — Тя си пое дъх. — Аз съм redleg.

— Redleg?

— Сигурно си чувал за така наречените hillbillys в Апалачите — светлокожа долна прослойка в САЩ. „Избавление“12. Банджо и кръвосмешение.

— Да, такава е стереотипната представа. Която, уви, се корени в реалността — точно както е и с redlegs, червенокраките, бялата долна прослойка в Барбадос. Червенокраките са потомци на ирландци и шотландци, пристигнали на острова през седемнайсети век, голяма част от тях — заточени каторжници. По подобен начин е заселена и Австралия. Червенокраките на практика били роби и съставлявали работната сила на Барбадос чак докато островът не започнал да внася роби от Африка. Но след премахването на робството африканските потомци успели да се подредят добре, докато преобладаващото мнозинство белолики червенокраки останали на социалното дъно. Повечето и до днес обитават бедняшки квартали. Живеят в… как ги наричахте вие на норвежки… коптори, така ли беше? Ние, червенокраките, сме общество извън обществото, впримчени сме в капана на бедността. Неграмотност, алкохолизъм, кръвосмешение, болести. Червенокраките в Барбадос рядко притежават нещо. Изключение правят малцина собственици на стопанства и малки магазини, в които обслужват по-богати от тях чернокожи. Другите червенокраки живеят на гърба на държавата, финансирана от данъците на тъмнокожи барбадосци. Знаеш ли по какво се отличаваме? По зъбите. Ако изобщо имаме такива, обикновено са кафяви.

— Но твоите са толкова…

— Майка ми се грижеше да се храня здравословно и да поддържам орална хигиена. Беше решила аз да живея по-добре от нея. След като тя почина, баба ми пое щафетата.

— Леле.

Не ми хрумна друг коментар.

Шанън духна чая.

— Ако не друго, ние, червенокраките, поне сме живият аргумент срещу твърденията, че само чернокожите и латиносите никога не се измъкват от капана на нищетата.

— Но поне ти си се измъкнала.

— Да. Дори да прозвучи малко расистко, смятам, че заслугата е на африканските ми гени.

— Ти? Африкански гени?

— Майка и баба са афробаджани. — Шанън видя слисването ми и се засмя. — Косата и кожата съм наследила от алкохолизиран ирландски червенокрак, който умрял, когато съм била на три годинки.

— И?

Тя вдигна слабите си рамене.

— Баба и майка, омъжени съответно за ирландец и за шотландец, живееха в Сейнт Джон и познатите ми никога не са ме смятали за истинска червенокрака. Отчасти защото притежавахме малко земя, но най-вече защото постъпих в Университета на Западните Индии в Бриджтаун. Бях не просто първото момиче в рода, което следва в университет, но и първото в целия квартал.

Погледнах Шанън. Откакто бе пристигнала в Ус, не я бях чувал да говори толкова много за себе си. Навярно причината беше съвсем простичка: не я бях питал. Тоест, не и след онзи път, когато тя предпочете аз да разкажа за себе си, докато двамата с Карл лежаха на долното легло. Изглежда, Шанън е искала да ме поопознае, преди да ми разкрие подробности от личния си живот. И явно бях спечелил доверието ѝ.

Прокашлях се.

— Сигурно се иска смелост да вземеш такова решение.

— Баба ми го взе, не аз — поклати глава Шанън. — Впрегна цялата рода, лели, чичовци, да скастрят пари за училищните такси.

— Да спастрят — поправих я.

— Да, да спастрят пари за училищните такси, а после и за специализацията в Торонто. Всеки ден баба ме караше и ме вземаше от лекции, защото не можехме да си позволим да наема квартира в града. Един от лекторите ни ме посочи като пример за подобрената социална мобилност в Барбадос. Отговорих, че след четири века червенокраките все още не са в състояние да се измъкнат от блатото на социалната си унаследеност и заслуга за следването ми имат не социалните реформи, а семейството ми. Аз съм и ще си остана потомка на червенокраките, която дължи всичко на семейството си. Да, в Торонто живях по-добре, отколкото в Барбадос, но за мен „Опгор“ си е направо лукс. Разбираш ли?

Кимнах.

— Какво стана с буика?

Тя ме погледна, сякаш за да се увери, че не се занасям.

— А не „какво стана с баба ти“?

— Тя е жива и здрава — отвърнах убедено.

— Откъде знаеш?

— Разбрах по спокойния глас, с който говориш за нея.

— Автомонтьор и психолог?

— Автомонтьор. А буикът вече не върви, нали?

— Веднъж баба се заплеснала и го освободила от скорост, когато го паркирала пред къщи. Буикът тръгнал по склона и паднал в сметището долу. Оплаквах го дни наред. Това разбра ли го по гласа ми, докато разказвах за колата?

— Да. Все пак говорим за буик „Роудмастър“, 1954-а година. Напълно те разбирам.

Тя леко разклати глава наляво-надясно, сякаш за да ме огледа от различни ъгли, все едно съм скапано кубче на Рубик.

— Коли и красота — по-скоро на себе си рече тя. — Знаеш ли, снощи сънувах една отдавна прочетена книга. Сигурно заради останките от кадилака в Хюкен. Заглавието е „Катастрофа“, автор Джеймс Греъм Балард. Разказва се за хора, които се възбуждат сексуално от катастрофи. От смачканите автомобили, от травмите — свои и чужди. Случайно да си гледал филма?

Замислих се.

— Режисьор е Дейвид Кроненбърг — помогна ми тя.

Поклатих глава.

Тя се поколеба. Сякаш се разкайваше, задето е подхванала тема без никакъв потенциал да заинтригува бензинджия.

— Предпочитам книги — поясних, за да не я карам да се чувства неловко. — Но не съм чел въпросния роман.

— Ясно. В книгата се описва опасен остър завой по Мълхолънд Драйв, където нощем много автомобили политат в пропастта и се приземяват в пуста урва. Понеже излиза много скъпо да вадят катастрофиралите коли, в пропастта се образува автомобилно гробище, което расте с всяка изминала година. Постепенно стръмният склон изчезва и планината автомобилни останки спасява политналите в бездната коли.

— Автомобилните останки спасяват колите — повторих, кимайки бавно. — Няма да е зле да я прочета. Или да изгледам филма.

— Всъщност филмът ми хареса повече — сподели Шанън. — В романа разказът се води от първо лице и затова е перверзен, твърде субективен и… — Тя млъкна. — Как е intrusive на норвежки?

— Съжалявам, но трябва да питаш Карл.

— Той излезе на среща с Ю Ос.

Погледнах кухненската маса. Чертежите още стояха там. Карл не беше взел нито тях, нито лаптопа. Навярно разчиташе да увеличи шансовете си да убеди Ос, че селото има нужда от спа хотела, чрез умерено показване на материали.

— Натрапчив? — върнах се на езиковия ѝ въпрос.

— Благодаря. Та, исках да кажа, че филмът не е толкова натрапчив. По принцип камерата е по-обективна от перото. А Кроненбърг е успял да улови есенцията.

— И коя е тя?

В будното ѝ око лумна искра. Доловила искрения ми интерес, тя продължи с разпален глас:

— Прелестта на уродливото. Една полуразрушена древногръцка скулптура притежава особено силно очарование, защото именно по съхранените останки съдим колко красива навярно е била. И нашето въображение рисува изящество, с каквото реалността е безсилна да се съревновава.

Шанън притисна длани о кухненския плот зад гърба си, сякаш възнамеряваше да се изтегли и да седне горе с изящно извит гръб, както бе седяла по време на празненството. Tiny dancer. Мамка му.

— Интересно — отбелязах. — Пак ще пробвам да поспя.

Искрата в окото на Шанън угасна като индикаторна лампичка.

— А кафето? — попита тя с доловимо разочарование.

Най-после бе намерила с кого да разговаря. В Барбадос хората сигурно непрекъснато общуват помежду си.

— Сега усетих, че имам нужда от още два часа — изключих котлона и отместих кафеварката.

— Разбира се. — Тя отдръпна ръцете си от плота.

Лежах половин час. Опитах се да заспя, да не мисля за нищо. През отвора от кюнеца чувах потракване от компютърна клавиатура и пукане на хартия. Мисия невъзможна.

Повторих ритуала. Станах, облякох се, изхвърчах навън.

— Чао! — извиках, преди вратата да се затвори след мен с трясък.

Сигурно съм звучал, все едно бягам от нещо.

10

— О, здрасти — поздрави Егил, отваряйки вратата.

По лицето му се изписа срам. Сигурно защото си бе дал сметка, че съм чул звуците от компютърна игра и разпалените, възбудени от стрелбата гласове на приятелите му от дневната.

— Вече съм по-добре — побърза да ме увери той. — Мога да поема нощната смяна.

— Изчакай да оздравееш напълно — настоях. — Не съм дошъл за това.

— Така ли? — Съдейки по вида му, преравяше съвестта си за какво друго става въпрос. Явно прегрешенията не бяха едно или две.

— Какво купува Му? — поинтересувах се.

— Му ли? — Егил доби вид, все едно за пръв път чува името.

— Тенекеджията — поясних. — Питаше за теб.

— А, той ли. — Младежът се усмихна, но в очите му се появи страх. Право в десетката.

— Какво купува обикновено? — повторих, сякаш допусках той да е забравил въпроса ми.

— Нищо особено.

— Все пак ми кажи.

— Трудно ми е да си спомня.

— В брой ли плаща?

— Да.

— Щом помниш това, трябва да си спомняш и какво купува. Хайде, напъни си ума.

Егил се взираше втренчено в мен. И зад това овче пулене съзрях желание да си признае.

Въздъхнах.

— Яде те отдавна, нали, Егил?

— Моля?

— Държи ли те с нещо? Заплашва ли те?

— Му ли? Не.

— Тогава защо го прикриваш?

Егил мигаше ли, мигаше. В дневната зад него вилнееше война. В дълбините на отчаяния му поглед съзрях хаос.

— Той… той…

Всъщност нямах нерви за това, но за по-голям ефект сниших глас:

— Само не си съчинявай.

Адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу. Отстъпи половин крачка назад по коридора. Още малко и в паниката си щеше да затръшне вратата. Но не посмя. Навярно зърна нещо в моя поглед, нещо, което умът му съчета със слуховете как навремето съм смазвал от бой бабаити в Ортюн. И Егил отстъпи.

— Винаги ми оставя бакшиш.

Кимнах. Още при постъпването му на работа го бях предупредил, че не приемаме бакшиши. Ако все пак клиентът категорично откаже да си прибере рестото, го прибавяме към парите в касата като резерв за случаите, когато някой от нас обърка сметките, по погрешка върне повече пари и оборотът в касата „не излиза“. Обикновено такива гафове допускаше Егил. В момента обаче не възнамерявах да му го натяквам. Исках само да получа потвърждение на моите подозрения.

— И какво купува той?

— Не правехме нищо незаконно — оправда се той.

Употребата на минало време ясно показваше, че въпреки всичко Егил си дава сметка: далаверите с Му приключват точно в този момент и са били крайно неприемливи. Не възнамерявах обаче да му го обяснявам. Чаках.

— „EllaOne“ — изплю камъчето Егил.

Мдам. Хапче антибебе.

— Колко често?

— Веднъж седмично.

— И те е помолил да го пазиш в тайна?

Егил кимна. Беше пребледнял. Да, беше блед и глупав, но не беше умствено изостанал. Впрочем, не знам дали и сега се казва така. Сменят думите като мръсно бельо. Сигурно вече се използва друга дума. Но, така или иначе, Егил имаше способност да събере две и две, макар Му да се бе надявал на обратното. Сега видях колко се срамува. И то ужасно много. Не съществува по-страшен бич от срама. Повярвайте ми, казва ви го човек, изпил не една и две чаши от тази горчилка. От собствен опит знам, че никой съдия не е изобретил по-сурово наказание от срама.

— Да речем, че днес си още болен, но за утре да си здрав, става ли? — попитах.

— Да — успя да отрони той при втория опит да произведе звук.

Тръгнах си. Не чух шум от затваряне на врата. Навярно стоеше и гледаше след мен. Чудеше се какво ли предстои сега.

Влязох във фризьорския салон на Грете. Все едно слязох от машина на времето, приземила се в САЩ непосредствено след войната. В единия ъгъл стоеше бръснарски стол, тапициран с окърпена червена кожа. Грете твърдеше, че на него бил седял Луис Армстронг. В другия ъгъл се мъдреше сешоар от петдесетте — каска върху стойка, където жените в старите американски филми си пъхат главите, докато четат дамски списания и клюкарстват. На мен тези устройства ми напомнят за Джонатан Прайс и сцената с лоботомията във филма „Бразилия“. Грете използваше каската за така наречената от нея процедура shampoo and set: първо ти измива косата със специален шампоан, после я навива на ролки и накрая те кара да си пъхнеш главата в каската, за да я изсушиш бавно, най-добре увита в кърпа, за да не я опърлиш на реотаните, които в този стар модел приличат на нажежената вътрешност на тостер за хляб. Според Грете shampoo and set било ретро и сега се връщало на мода. Работата е там, че в Ус то никога не е излизало от мода. Така или иначе, подозирах, че самата Грете ползва най-често въпросния сешоар, за да поддържа изкуствените си къдрици, които се виеха от главата ѝ на кафяви гирлянди.

По стените в салона бяха налепени снимки на стари американски кинозвезди. Единственото не-американско в салона май беше прословутата лъскава стоманена фризьорска ножица на Грете. Японска „Нигата“-1000. Струвала петстотин бона и пристигала с доживотна гаранция, разправяше Грете на всички, проявили желание да слушат.

Сега Грете вдигна глава, но уникалната ножица продължи да реже.

— Улсен? — попитах.

— Здрасти, Рой. Пече се.

— Знам, видях колата му. Къде е слънцето?

Японската суперножица клъцна кичур в опасна близост до ухото на клиентката.

— Според мен не иска да го безпокоят…

— Вътре ли? — Посочих другата врата в помещението. Там висеше плакат със снимка на загоряло, отчаяно усмихнато момиче по бански.

— Ще приключи след… — Грете погледна дистанционно върху маса до вратата — … след четиринайсет минути. Не можеш ли да изчакаш отвън?

— Мога. Но дори мъжете сме способни да правим няколко неща едновременно, ако става дума за лежане и приказки, нали?

Кимнах на клиентката, която ме гледаше втренчено в огледалото, и отворих вратата.

Озовах се в истински нескопосан филм на ужасите. Помещението беше тъмно. От надлъжен страничен процеп в ковчег като на Дракула се процеждаше синкава светлина. Връз облегалката на близък стол висяха преметнати дънките и светлото кожено яке на Курт Улсен. Заплашителното бръмчене на соларните лампи усилваше предчувствието, че предстои нещо страховито.

Придърпах стола към солариума.

От слушалки чух жужене на музика. За миг ми заприлича на Роджър Уитъкър и сякаш наистина се намирах в хорър, но после разпознах хита „Take Me Home, Country Roads“ на Джон Денвър.

— Дойдох да подам сигнал — съобщих.

Изпод капака нещо се размърда и се удари в долната му страна. Тиха ругатня. Музиката утихна.

— Касае се за вероятно сексуално посегателство — уточних.

— Нима? — Улсен сякаш говореше в консервна кутия. Не успях да разбера дали ме е познал по гласа.

— За сексуални контакти между мъж в зряла възраст и лице от семейството му.

— Продължавай.

Направих пауза. Вероятно защото внезапно съзрях чудновата прилика между настоящата ситуация и традиционната католическа изповед. Само че не аз бях грешникът. Не и този път.

— Му, тенекеджията, купува спешна контрацепция веднъж седмично. Както ти е известно, има дъщеря в пубертета. Тези дни тя също се отби да си купи хапче антибебе.

Изчаках, предоставяйки на ленсман Улсен възможността сам да си направи съответните изводи.

— Защо веднъж седмично и защо от тук? — попита той. — Какво му пречи да си купи няколко опаковки от града? Или да накара момичето да взема противозачатъчни?

— Всеки път го смята за последно. Въобразява си, че ще успее да спре.

От солариума се чу щракване на запалка.

— Откъде знаеш?

Търсех подходящ отговор, докато цигареният дим се процеждаше от ковчега на Дракула, кълбеше се на синята светлина и чезнеше в мрака. Изпитах порива на Егил най-после да си призная. Да полетя над ръба. Да рухна в пропастта.

— Всички си мислим, че от утре можем да станем по-добри хора — казах.

— Такова нещо не може да остане дълго скрито-покрито в нашето село — възрази Улсен. — А никога не съм чувал някой да подозира Му в нещо нередно.

— Той фалира — напомних. — Кисне вкъщи и си пилее времето.

— Но въпреки това не се е пропил. — Явно Улсен все пак следеше мисълта ми. — Не всеки, изпаднал в трудна житейска ситуация, започва да спи с дъщеря си.

— Или да купува спешна контрацепция веднъж седмично.

— Може да е за съпругата му, защото не искат да забременее. Или пък дъщеря му си е хванала гадже и Му постъпва като всеки загрижен баща. — Чух как Улсен дръпна от цигарата. — А не иска да я тъпче с противозачатъчни, защото се опасява да не би девойката да го подкара през просото. Му е силно религиозен, ако не знаеш.

— Не знаех, но това не намалява вероятността да извършва кръвосмешение.

При произнасянето на последната дума забелязах реакция под капака.

— Когато отправяш толкова тежки обвинения срещу някого, трябва да разполагаш с повече доказателства от покупка на контрацептиви. Е, разполагаш ли?

Какво да му отговоря? Че съм видял срама в очите на Му? Срам, който познавам отлично, и за мен не съществува по-силно доказателство?

— Е, предупреден си — натъртих. — Съветвам те да поговориш с дъщерята.

Изглежда, трябваше да пропусна „съветвам“, да си дам сметка, че има вероятност Улсен да го възприеме като опит да му давам акъл как да си върши работата. От друга страна, дори да си бях дал сметка за това, не е сигурно, че щях да се изразя по друг начин. Така или иначе, гласът на Улсен се вдигна с половин тон и няколко децибела:

— А аз те съветвам да оставиш на нас да преценим какво да правим. Ако трябва да съм откровен, имаме по-належащи случаи.

Интонацията му остави място за моето име в края, но то увисна неизречено във въздуха. Навярно му е минало през ума, че ако все пак по-нататък обвиненията ми се окажат основателни, а от ленсманската служба не са взели мерки, Улсен ще си измие по-лесно ръцете, ако заяви, че полученият сигнал е бил анонимен.

— И какви са тези по-належащи случаи? — попитах. Идеше ми да се отхапя езика. Улсен ми беше подхвърлил примамка и аз най-импулсивно я захапах.

— Не е твоя работа. Междувременно ти предлагам да запазиш за себе си тази махленска клюка. Тук не ни е нужна подобна истерия, нали?

Преглътнах с мъка и докато успея да отговоря, гласът на Джон Денвър пак се разнесе от слушалките под капака.

Станах и излязох от соларното студио. Грете и клиентката се бяха преместили до умивалника, където си бъбреха, докато фризьорката изплакваше косата на жената. Винаги съм си мислел, че ти мият косата, преди да те подстрижат, но явно тук се действаше по-различно, водеше се своеобразна химическа война срещу косата. На ръба на умивалника се мъдреха няколко тубички. Улисани в заниманието си, двете жени не ме забелязаха. Взех дистанционното от масичката до вратата. На Улсен му оставаха още десет минути според зададеното от Грете време. Добавих още десет минути и пренастроих таймера. После натиснах бутона с надпис „лампа за тен на лице“. Беше настроена на най-ниската степен. С три натискания на сочещата нагоре стрелка усилих облъчването до максимална мощност. Ние, работещите в сферата на услугите, знаем колко важно е клиентът да чувства, че срещу парите си е получил максимума.

Минавайки покрай Грете и нейната клиентка, долових:

— … сега ревнува, защото беше направо влюбен в по-малкия си брат.

Грете ме видя и изражението ѝ застина, но аз само кимнах и се престорих, че нищо не съм чул.

Навън, на свеж въздух, всичко ми се струваше проклето повторение на нещо вече преживяно. Беше се случвало. Щеше да се случи пак. И да завърши по познатия начин.

11

Дори ежегодното поставяне на пиеса в селото не се радваше на такава посещаемост. В голямата зала на културния дом имаше шестстотин стола и въпреки това присъстваха голям брой правостоящи. Обърнах се да огледам залата, все едно търся някого. Всичко живо се бе стекло тук. Мари със съпруга си Дан Кране, който също като мен се озърташе с репортерски поглед. Автотърговецът Вилум Вилумсен със стройната си елегантна съпруга Рита, щръкнала с една глава над него дори когато са седнали. Общинският управител Вос Гилберт, по съвместителство координатор на спортно-техническата дейност в местния футболен клуб, но това очевидно не помагаше; Ерик Нерел и съпругата му Гру, вече в напреднала бременност. Ленсман Курт Улсен, чиято изгоряла мутра светеше като червена лампа сред множеството. Изгледа ме с ненавист. Грете Смит беше довела родителите си. Представих си как горките старци са претичали светкавично през паркинга, за да не усещат мъчителното парене в стъпалата. Наталие Му седеше между родителите си. Потърсих погледа на бащата, но той упорито се взираше в пода. Навярно защото подозираше, че знам. Или пък защото всички знаеха за фалита на тенекеджийницата му и ако решеше да се включи в новия проект, щеше да предизвика негодуванието на всичките си кредитори в селото. Самото му присъствие обаче едва ли щеше да ги разгневи. Все пак любопитството, не желанието да инвестират бе довело повечето хора тук. Да, такава навалица и толкова приповдигнато настроение бившият общински управител Ос не беше виждал от седемдесетте години, когато проповедникът Арман редовно посещаваше селото. Ю Ос застана зад трибуната и плъзна поглед над залата. Висок, слаб и бял като пилон за знаме. Сводът на арковидните му бели вежди се издигаше все по-нагоре с всяка изминала година.

— Но това беше във времената, когато развлечения от рода на брътвежи на измислени езици и чудотворно лечение с божествена енергия се конкурираха ожесточено с филмите, прожектирани в селското кино — обясняваше Ос. — Пък бяха и безплатни.

Пожъна очаквания смях.

— Днес обаче не сте дошли да слушате мен, а един от завърналите се синове на нашия град — Карл Абел Опгор. Не знам дали неговата проповед ще осигури спасение и безсмъртие на нашето село — оставям сами да го прецените. Аз се съгласих да представя младия мъж и неговия проект, защото ние в това село, в това време, в тази ситуация, приветстваме всяка свежа инициатива. Нуждаем се от новаторско мислене, от предприемчивост. Но ни е потребно и старото мислене, издържало проверката на времето и благодарение на което все още населяваме тези неплодородни, но красиви земи. Затова ви моля да изслушате този млад мъж, доказал, че нашенец може да успее по широкия свят. Изслушайте го колкото непредубедено, толкова и със здравословна доза критичност. Карл, имаш думата!

Избухнаха аплодисменти. Карл се качи на подиума и ръкоплясканията отслабнаха осезаемо. Явно бяха предназначени повече за Ос, отколкото за него.

Карл излезе по костюм и с вратовръзка, но захвърли сакото и си запретна ръкавите на ризата. Няколко часа по-рано вкъщи ни показа какво смята да облече и поиска мнението ни. Шанън попита защо по време на речта си смята да захвърли сакото и аз обясних, че Карл взема пример от американски кандидати за президентския пост, които целят да изглеждат като хора от народа, докато разговарят със заводски работници.

— Но те носят винтяги и бейзболни шапки — възрази Шанън.

— Важното в случая е да се намери точният баланс — поясни Карл. — Не искаме да изглеждаме надути и самонадеяни, все пак сме от малко населено място, където хората карат трактори и ходят с гумени ботуши. Същевременно трябва да правя впечатление на сериозен човек, на професионалист. В Ус никой не ходи на първо причастие без вратовръзка. Ще се появя със сако, а после ще го съблека, за да покажа, че се отнасям почтително и сериозно към отговорната си задача, и същевременно кипя от енергия и нетърпение да запретна ръкави.

— И не се боиш да си изцапаш ръцете — добавих.

— Именно — съгласи се Карл.

На път към колата Шанън ми прошепна през смях:

— А аз си мислех, че да си изцапаш ръцете, означава да извършиш престъпление.

— Означава и едното, и другото. Зависи от контекста — отвърнах.

— Преди да започна да говоря за приключението, към което ви каня да се присъедините, искам да ви кажа нещо — подхвана речта си Карл. — Да стоя на тази сцена пред толкова много земляци, за мен е велико и трогателно.

Долових леко резервираната реакция на публиката. Хората в Ус харесваха Карл. Или поне онези, чийто приятелки не си падаха по него. Но харесваха Карл от преди двайсет години. Сега беше ли същият? Енергичният веселяк и купонджия с ослепителна усмивка, добродушното, тактично момче, което намираше блага дума за всекиго — и за мъже, и за жени, и за деца, и за възрастни. Или се бе превърнал в титлата, изписана върху поканата — master of business? Планинска птица, която се рее във висини, където никой друг не може да диша. Канада. Имотна империя. Екзотична, образована съпруга от Карибските острови, която — прекалено издокарана — седеше сред публиката. Нима обикновените момичета от Ус му бяха твърде скучни?

— Велико и трогателно е — повтори сериозно Карл. — Защото най-после мога да усетя как се е чувствал… — Ефектна пауза. Карл обгърна залата с поглед и си оправи вратовръзката. — … Род.

След секунда публиката избухна в бурен смях.

Ослепителна усмивка озари лицето на Карл. Вече беше сигурен, че ги е превзел. Свойски опря голите си предмишници о ораторската катедра.

— Обикновено всяка приказка започва с „имало едно време“. Нашата приказка обаче още не е написана. И все пак, щом предстои да се напише, началото ще звучи по следния начин: имало едно време едно село. Местните се събрали в културния дом, за да обсъдят какъв хотел ще построят. А ето го и въпросния хотел…

Той натисна копче от дистанционното и на големия екран зад него се появи изображение.

Залата ахна. По вида на Карл — нали е мой брат — ми стана ясно, че е очаквал още по-въодушевена реакция. Или по-точно, по-позитивна реакция. Но, както ви споменах, според мен повечето хора предпочитат уютна камина и кралско имение пред иглу на Луната. От друга страна, не можеше да се отрече, че сградата притежава известна елегантност. Пропорциите и линиите бяха универсално красиви подобно на леден кристал, на разпенена белогривеста вълна, на гладка скала. Или на бензиностанция. Карл обаче усети, че за да убеди множеството, ще е нужно повече старание. Видях как прегрупира силите, както се казва. Как се мобилизира. Как стегна редиците за следващата атака. Зае се да разяснява подробно изображението; къде ще се намират спа-зоните, фитнес залите, басейнът, детският кът, различните категории хотелски стаи, рецепцията, лобито, ресторантът. Подчерта, че всичко ще бъде топ качество, защото хотелът е ориентиран към гости с високи изисквания. Разбирайте: с дебели портфейли. А името на хотела щяло да бъде същото като на селото: Ус. Име, което, подчерта Карл, ще се завърти по всички медии. Името на родното ни село ще се превърне в нарицателно за качество. А може би дори за изключителност. Не в дискриминиращия смисъл. Семейство със средностатистически доходи щяло да е в състояние да си позволи да прекара един уикенд в бъдещия бутиков хотел, но за да си доставят това удоволствие, щяло да се наложи да заделят пари. Името на нашето село щяло да се асоциира с радост. Карл се усмихна, загатна тази радост пред публиката в аванс. Стори ми се, че сякаш е на път да спечели публиката. Да, присъстващите определено показваха признаци на ентусиазъм, а в нашия край това не е често явление. Следващата бурна реакция на публиката обаче дойде едва когато той назова общата стойност на проекта.

400 милиона крони.

Залата ахна. И температурата рязко спадна.

Карл беше очаквал ахване. Ахване — да, но — по изражението му личеше — не от шок.

Той заговори по-бързо, боеше се да не ги изгуби. Каза, че инвестицията щяла да облагодетелства и собствениците на земи в района, защото строежът на спа хотел и на вилен комплекс щял да доведе до драстично увеличение на цените на недвижимите имоти. Същото важало и за търговците и заетите в обслужващия сектор. Хотелът и вилният комплекс щели да увеличат притока на клиенти. На платежоспособни клиенти. И най-вероятно Ус щял да спечели от това повече, отколкото от самия хотел.

Той замълча. Хората седяха неподвижни и безмълвни. В този критичен момент се решаваше бъдещето на Карл. От мястото си на петия ред мярнах движение. Сякаш под напора на бурен вятър се разклати пилон: седналият на първия ред Ос кимна с беловласата си глава. Кимна бавно. И всички го видяха.

Тогава Карл изигра най-силния си коз.

— Но за да се случи всичко това, хотелът трябва да бъде построен и да започне да работи. Нужни са желаещи да инвестират. Нужно е част от вас да поемат известен риск и да финансират проекта. За благото на останалите, за благото на всички жители на селото.

Земляците ми общо взето са по-нискообразовани от гражданите. Не схващат всички закачки в хитроумните филми и комедийните сериали с градски хумор. Но винаги улавят подтекста. В Ус се смята за висша добродетел да не казваш повече от необходимото и хората са развили безпогрешен усет за недоизреченото. А в изказването на Карл недоизреченото беше следното: не се ли присъединиш към съдружниците в проекта, се причисляваш към останалите. Към онези, които ще се възползват от широкия положителен ефект от инвестицията, без да са дали своята лепта.

Все повече хора около мен започнаха да кимат одобрително. Реакцията на Ос подейства заразително на публиката.

Неочаквано обаче се извиси глас. Гласът на Вилумсен, търговеца на коли, продал навремето на татко злополучния кадилак.

— Щом инвестицията е толкова изгодна, защо агитираш всички ни да се включим, Карл? Защо направо не прибереш лъвския пай? Или колкото там успееш да отхапеш. И да потърсиш подкрепа само от двама-трима богаташи?

— Защото аз не съм богаташ, както впрочем и повечето от вас. Не възразявам да участвам с по-голям дял и ще го направя на драго сърце, ако не се появят достатъчно желаещи. Но когато поех към къщи с този проект, идеята ми беше всички в Ус да получат шанса да участват, не само онези със спестовни влогове. Точно затова си представям сдружението ни като събирателно. Събирателно дружество означава, че за да станеш съсобственик на този хотел, не е нужно да похарчиш никакви пари. Нито йоре! — Карл удари с длан по ораторската трибуна.

Пауза. Тишина. Усещах какво си мислят. Що за врели-некипели се опитва да ни пробута този? Да не би пастор Арман да се е завърнал под друг образ?

После Карл им прочете Евангелието — благата вест, че за да притежават дял, не е нужно да се бъркат в джоба. И те благоговейно слушаха този master of business.

— Това означава — обясняваше той, — че колкото повече хора се включат, толкова повече намалява рискът за отделния човек. Ако всички жители участват, никой от нас не рискува да изгуби по-голяма сума от, да речем, цената на кола втора ръка, купена от Вилумсен.

Избухна смях. От задните редове дори се разнесоха аплодисменти. Всички знаеха историята за покупката на кадилака и точно сега сякаш никой не се сещаше какво се бе случило с колата впоследствие. Усмихнат, Карл посочи вдигната ръка.

Изправи се мъж. Висок, на ръст колкото Карл. По вида на Карл разбрах, че едва сега го е познал. И вероятно бе съжалил, задето му е дал думата. Симон Нергор.

Нергор отвори уста. Двата му предни зъба бяха по-бели от останалите. Възможно е да греша, но ми се стори, че докато говори, се чува как свирят ноздрите му заради накриво зараснали носни кости.

— Понеже въпросният хотел ще е разположен върху земя, собственост на теб и на брат ти… — Нергор никак не бързаше. Остави недовършеното изречение да увисне във въздуха.

— Да? — подкани го да продължи Карл. Едва ли друг, освен мен забеляза, че гласът му прозвуча една октава по-високо от нормалното.

— … ще бъде интересно да научим колко ще искате за парцела — довърши Симон.

— Да искаме? — Карл обходи множеството с очи, без да помръдва главата си.

Отново се възцари тишина. Защото реакцията на Карл говореше недвусмислено — и този път го разбрах не само аз — че той се опитва да печели време. Симон също долови смущението му и продължи с почти тържествуващ глас:

— Майсторът на бизнеса ще ме разбере по-добре, ако уточня, че питам за цената.

Откъслечен смях. Изчаквателна тишина. Хората вдигнаха глави подобно на антилопи, усетили да се задава лъв, все още обаче на безопасно разстояние.

Карл се усмихна, сведе глава към книжата пред себе си, а раменете му се разтресоха, все едно добродушно се смее на леко пиперлива приятелска шега. Помълча, сякаш си даваше кратка почивка, докато подравняваше долния ръб на книжата в спретната купчина и обмисляше как да формулира отговора си.

Усещах го. Хвърлих бърз поглед и установих, че и всички други усещат същото. В момента се решаваше съдбата на проекта. Два реда пред мен видях как един изправен гръб се изопва още повече. Шанън. Пак устремих взор към трибуната. Карл ме гледаше. Прочетох нещо в очите му. Молба за прошка. Беше изгубил. Беше се издънил. Беше изложил семейството. И двамата го знаехме. Край с неговия хотел. Край с бензиностанцията на мечтите ми.

— Аз и Рой не искаме нищо за земята — каза Карл. — Предоставяме я безвъзмездно.

В първия момент си помислих, че не съм чул правилно. Съдейки по изражението на Симон, и той изпитваше същото съмнение.

После обаче чух как из залата плъзна мълва и си дадох сметка, че присъстващите са чули същото като мен. Неколцина започнаха да ръкопляскат.

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръка Карл. — Имаме да извървим още много път до крайната цел, приятели. Днес е нужно да съберем достатъчно подписи за уведомление за инвестиционно намерение, деклариращо готовността на желаещите да се включат в проекта. Така, при кандидатстването за разрешително за строеж, Общинският съвет ще е сигурен, че проектът ни е реалистичен. Ей!…

Аплодисментите се усилиха. След малко всички ръкопляскаха. Всички без Симон. И може би без Вилумсен. И без мен.

— Нямах друг избор! — оправдаваше се Карл. — Моментът беше критичен, нали видя?

Подтичваше след мен, докато вървях към колата. Отворих вратата и седнах зад волана. Карл настоя да отидем на срещата със сиво-бялото ми волво, а не с неговия тузарски автомобил. Завъртях ключа в контактния патрон, дадох газ и отпуснах съединителя, преди Карл да затвори пасажерската врата.

— Дявол да го вземе, Рой!

— Какво? — креснах и нагласих огледалото за обратно виждане. Видях как Ортюн се изгубва зад нас. Видях и мълчаливото, стреснато лице на Шанън. — Ти обеща! Обеща, ако питат, да им кажеш цената на парцела, негоднико!

— Стига де, Рой! Ти също усети настроението в залата. Не отричай, видях лицето ти. Ако бях отговорил „Да, понеже питаш, Симон, аз и Рой искаме четирийсет милиона за този камънак“, историята щеше да приключи в същия момент. И тогава определено нямаше да се сдобиеш с пари за собствена бензиностанция.

— Ти излъга!

— Да, излъгах. Затова все още имаш шанс за собствена бензиностанция.

— За какъв шибан шанс дрънкаш? — Настъпих газта, усетих как гумите със сумтене заорават в чакъла, когато рязко завъртях волана и с поднасяне излязох на главния път. Гумите изсвириха пронизително, после захапаха асфалта и от задната седалка се чу тихичък вик. — За шанса, който ще имам след десет години, когато хотелът започне да дава възвръщаемост? — избълвах и натиснах педала до дъно. — Въпросът е, че ти излъга, Карл! Излъга и им предостави безплатно моята земя — нашата земя!

— Шансът ти ще се открие не след десет, а максимум след една година, тикво.

В нашия речник „тиква“ се смята почти за умилително обръщение и ми стана ясно, че Карл моли за примирие.

— И какво ще стане след една година?

— Ще започне продажба на парцели за строеж на ваканционни вили.

— Парцели за вили? — ударих по волана. — Божичко, забрави за вилите, Карл! Още ли не си разбрал, че според новия устройствен план Общинският съвет спира строежа на вили в района?

— Наистина ли?

— Да! Вилите не носят приходи на общината, само разходи.

— Сериозно?

— А не, бе! Собствениците на вили плащат данъци по местоживеене, а когато са тук — средно шест уикенда годишно — не наливат достатъчно пари в местния бюджет, та да компенсират разходите, които проклетите вили струват на общината. Вода, канализация, извозване на отпадъци, снегопочистване. Виладжиите зареждат с бензин и купуват бургери от мен и това е добре за бензиностанцията и за продажбите в два-три магазина, но за общинския бюджет не е дори капка в морето.

— Наистина не знаех.

Стрелнах го с поглед. Той ми се ухили. Проклетникът, знаеше всичко, разбира се.

— Всъщност ние ще продадем на общината топли легла. Срещу студени.

— Какво?!

— Вилите представляват студени легла — празни в девет от десет уикенда. Хотелите са топли легла. Целогодишно са заети всяка нощ от хора, които харчат пари, без да увеличават разходите на общината. Топлите легла са мокрият сън на всеки Общински съвет, Рой. Съветниците не дават пет пари за предходни регулаторни решения и раздават разрешителни за строеж на килограм. Така е в Канада, така е и тук. Но ти и аз няма да спечелим големите пари от хотела, а от продажба на парцели за вили. А ще получим разрешение за това, защото ще предложим на общината сделка 30 срещу 70.

— 30 срещу 70?

— Даваме им 30 процента топли легла срещу разрешително за строеж на 70 процента студени.

Намалих скоростта.

— Смяташ ли, че ще го издействаш?

— Обикновено приемат само обратната сделка: 70 процента топли легла. Но я си представи Общинския съвет на заседание следващата седмица. Ще обсъждат последиците от строежа на обходно трасе, а аз ще им представя моя проект и ще им предложа хотел, който тази вечер всички в селото одобриха. И общинските съветници ще погледнат към публиката, където Ейбрахам Линкълн ще кима одобрително.

Линкълн беше прякорът, прикачен навремето от татко на Ю Ос. О, да. Ясно си го представях. Общинският съвет щеше да удовлетвори исканията на Карл.

Погледнах в огледалото за обратно виждане.

— Ти какво мислиш?

— Ами какво да мисля? — повдигна вежда Шанън. — Че шофираш като нерез.

Погледът ѝ срещна моя. Прихнахме. След малко и тримата се смеехме. Аз толкова неудържимо, че Карл хвана волана, за да не изпусна управлението. Все пак се овладях, стиснах волана, превключих на по-ниска предавка и свърнах по чакълестия път към острите завои преди нашето стопанство.

— Погледнете! — възкликна Шанън.

Погледнахме. И видяхме.

Насред пътя стоеше кола със синя лампа. Ударих спирачка. Предните фарове озариха Курт Улсен. С цигара, забучена в ъгъла на устните и със скръстени ръце, той се бе облегнал върху предния капак на своя ланд роувър.

Спрях напълно чак когато бронята почти докосна коленете му. Той обаче дори не трепна. Приближи се до шофьорското място. Свалих прозореца.

— Проверка за алкохол. — Улсен тикна запален джобен фенер право в лицето ми. — Слез от колата.

— Да сляза? — Озадачих се и си заслоних очите с длан. — Защо просто не ми подадеш дрегера?

— Слез — настоя той. Сурово, с хладно спокойствие.

Погледнах Карл. Той кимна два пъти. Веднъж в знак да се подчиня на заповедта на Улсен и втори път, за да потвърди, че доколкото зависи от него, ще се постарае да спаси положението.

Слязох.

— Виждаш ли я? — Улсен освети що-годе права бразда по чакълестия път. Досетих се, че я е изтеглил с петата на каубойския си ботуш. — Искам да вървиш по нея.

— Бъзикаш ли се?

— Ни най-малко, Рой Калвин Опгор. Хайде, давай.

Подчиних се. Само и само да се свършва по-бързо.

— Ей, по-внимателно. Не претупвай. Я дай още веднъж, ама бавно. Стъпвай само върху линията. Все едно ходиш по въже.

— Какво въже? — попитах и започнах отначало.

— Каквото опъват над дълбока пропаст; примерно над овраг с толкова откъртили се от масива каменни късове, че специалистите, дето уж ги разбират тия работи, пишат доклад, за да се възпротивят категорично там да бъдат извършени следствени действия. Една погрешна стъпка по такова въже, Рой, и политаш към бездната.

Не знам дали защото от мен се искаше да вървя като манекенка, или заради треперливата светлина от фенера, но адски се затруднявах да пазя равновесие.

— Отлично знаеш, че никога не сядам пил зад волана — протестирах аз. — Какво ти става?

— Вярно. Не близваш, преди да седнеш зад волана. Не близваш, та брат ти да се налива за двама. И това ме навежда на мисълта, че човек трябва да се пази от теб. Трезвениците винаги крият нещо, нали? Страхуват се да не изпуснат някоя тайна, ако алкохолът им развърже езика. Странят от хора и от приятелски събирания.

— Ако ще обръщаш камъни, Улсен, провери какво се крие под тенекеджията Му.

— Не на мене тия, Рой. Опитваш се да ми отклониш вниманието ли? — Гласът му започваше да губи невъзмутимото си спокойствие.

— Опит за отвличане на вниманието? Така ли наричаш пресичането на сексуално насилие? И смяташ, че да проверяваш трезвеници за алкохол, е по-смислено оползотворяване на времето?

— Опа! Стъпи встрани.

— Нищо подобно! — възразих.

— Виждаш ли? — Той освети отпечатък от подметка извън издълбаната бразда. От подметка на каубойски ботуш. — Ще се наложи да дойдеш с мен.

— По дяволите, Улсен, извади проклетия дрегер!

— Някой го е разбъзикал, натиснал е някакви копчета и сега не работи. Ти не се справи с теста за равновесие. Поради липсата на дрегер, за меродавен се приема резултатът от теста. Но както знаеш, в ленсманската служба разполагаме с уютна килия, където ще изчакаш лекаря да дойде и да ти вземе кръвна проба.

Взирах се невярващо в него. Толкова шокирано, че той постави фенера под брадичката си, извика „бууу“ и се разкикоти със зловещия смях на призрак.

— По-внимателно със светлината — предупредих го. — Че като гледам, бая си се изпържил.

Той не даде вид да се е ядосал. Просто откачи белезниците от колана си, докато тялото му се тресеше от смях.

— Обърни се, Рой.