Кралството

61

Някъде около десети януари получих покана за среща на Общото събрание на дружеството „Ус Спа хотел“. Заседанието беше насрочено за втората седмица от февруари. Дневният ред се състоеше само от една точка: Оттук нататък накъде?

Формулировката отваряше поле за разнопосочни предположения. Строежът на хотела ще бъде замразен? Останките ще бъдат продадени на заинтересуван предприемач и събирателното дружество ще бъде ликвидирано? Или проектът ще бъде възобновен, но с удължен срок за изпълнение?

Срещата щеше да се състои чак в седем вечерта, но аз пристигнах в „Опгор“ още в един на обяд. От безоблачното синьо небе грееше бяло, лъскаво като метал слънце. В сравнение с последното ми прибиране сега стоеше по-високо над планинските върхове. Слязох от колата и пред мен мигом изникна Шанън — толкова красива, че чак болеше.

— Научих се да карам ски — засмя се тя и сияеща от щастие, ми ги посочи.

Едва се овладях да не я взема в прегръдките си. Само преди четири дни бяхме лежали заедно в хотелска стая в Нотуден и още усещах вкуса ѝ върху езика си и топлината ѝ по кожата си.

— Справя се отлично! — засмя се Карл, който излезе от къщата с моите ски обувки в ръка. — Да се поразходим до хотела.

Взехме си ските от хамбара, сложихме ги и тръгнахме. Карл, естествено, бе преувеличил. Шанън съумяваше да се крепи върху ските, но определено не се справяше отлично.

— Сигурно защото като дете карах сърф — отбеляза тя с видимо самодоволство. — Сърфът развива умението да пазиш равновесие и… — Ските се плъзнаха рязко напред, тя изкрещя и тупна по дупе върху прясно навалелия сняг.

Карл и аз се запревивахме от смях и след неуспешен опит да нахлузи обидена физиономия Шанън също прихна. Докато ѝ помагахме да се изправи, усетих ръката на Карл върху гърба ми. Той леко стисна тила ми. Синият му поглед ме гледаше грейнало. Изглеждаше по-добре, отколкото по Коледа. Беше поотслабнал, движеше се по-пъргаво, еклерите на очите му и дикцията му се бяха прояснили.

— Е? — Карл се облегна на щеките. — Виждаш ли го?

Виждах само същите обгорели черни останки от пожара преди месец.

— Не го ли виждаш? Бъдещия хотел?

— Не.

Карл се засмя.

— Само почакай. Четиринайсет месеца. Говорих с моите хора. Ще се справим за четиринайсет месеца. След един месец ще прережем лентата за началото на новия строеж. Ще организираме по-тържествено откриване от миналия път. Ана Фала се съгласи да дойде и да среже лентата.

Кимнах. Ана Фала — депутатка, председателка на парламентарната комисия по икономически въпроси. Високопоставена особа.

— А после ще си направим празненство в Ортюн — точно като едно време.

— Нищо не може да стане точно като едно време, Карл.

— Почакай и ще видиш. Накарах Род да събере бандата специално за случая.

— Майтапиш се! — засмях се. Род! Дори от Стуртинга30 не можеха да изпратят такава знаменитост.

— Шанън? — обърна се Карл.

Тя изкачи с мъка баира.

— Непрекъснато се хлъзгам назад — усмихна ни се задъхана.

— Ще покажеш ли на Рой как се научи да се спускаш? — Карл посочи закътан склон. Снегът блещукаше като диамантен килим.

— Нямам намерение да ви забавлявам — изплези му се Шанън.

— Представи си, че караш сърф край барбадоския бряг — подкачи я той.

Тя замахна уж да го цапне с щеката и пак залитна. Карл избухна в силен смях.

— Ще ѝ покажеш ли как се пази равновесие върху ски? — попита ме Карл.

— Не — зажумях. Носех слънчеви очила, но ярката светлина пак смъдеше в очите ми. — Не искам да го развалям.

— Говори за снега — поясни Карл за Шанън. — Навремето докарваше татко до полуда. Намираме идеален склон за спускане с девствен пухкав сняг и татко праща Рой да се спусне пръв, защото Рой е по-добрият скиор от двама ни. Но Рой отказва, защото било толкова красиво. Не искал да накърнява недокоснатия сняг със следите си.

— Разбирам го — кимна Шанън.

— Татко обаче не го разбираше. Според него, нямаш ли смелостта да накърняваш, няма да стигнеш доникъде.

Свалихме ските, седнахме върху тях и си разделихме един портокал.

— Знаеш ли, че Барбадос е родината на портокаловото дърво? — попита Карл, присвивайки очи.

— На грейпфрутовото — поправи го Шанън. — Впрочем и това не е никак сигурно. Но… — Тя ме погледна. — Както е известно, именно невежеството придава достоверност на всяка история.

Изядохме портокала. Шанън пожела да тръгне преди нас, за да не се налага да я изчакваме.

Аз и Карл я следихме с поглед, докато не превали хълма.

— Пустият му пожар… — въздъхна тежко Карл.

— Разбра ли се как е пламнал?

— Някой го е запалил умишлено, а пиробатерията най-вероятно е подхвърлена, за да заблуди разследващите, че пожарът е избухнал заради нея. Онзи литовец…

— Латвиец.

— … не можа дори да каже каква кола е видял. От полицията не изключват именно той да е подпалил хотела.

— И защо ще го прави?

— Може да е пироман. Или е поръчка и са му платили. В Ус някои завистливи хора мразят хотела, Рой.

— Мразят нас, искаш да кажеш.

— И това.

Разнесе се далечен вой. Куче. Някои разправяха, че в планината видели вълчи следи. Или дори мечи. Не беше невъзможно, разбира се, но беше слабо вероятно. Всъщност почти не съществуват невъзможни неща. Въпрос на време е досега небивалото да се случи.

— Вярвам му — казах.

— На латвиеца ли?

— Дори пироман не би останал да живее на мястото, което е опожарил. Ако пък са му платили и е действал по поръчка, защо ще се оплита в лъжи за кола с неработещ стоп? Защо просто да не каже, че когато е пристигнал, пожарът вече е горял; или пожарът е избухнал, докато той е спял в бараката, тоест, не знае нищо за причината. А оттам нататък нека полицията разследва дали огънят е тръгнал от пиробатерия, или от нещо друго.

— Не всички разсъждават логично като теб, Рой.

Пъхнах пликче снус под устната си.

— Сигурно. Кой те мрази дотам, та да направи хотела ти на пепел?

— Да видим… Курт Улсен, защото все още е убеден, че двамата с теб имаме пръст в смъртта на баща му. Ерик Нерел, след като го унижихме с голите снимки, които Шанън го подмами да ѝ изпрати. Симон Нергор, защото… защото живее в „Нергор“, Навремето е ял бой от теб и открай време ни има зъб.

— А защо пропускаш Дан Кране?

— Защото той и Мари са съсобственици на хотела.

— На чие име се води делът?

— На Мари.

— Ако я познавам добре, двамата са подписали предбрачен договор за разделна собственост.

— Възможно е. Но Дан не би искал да ѝ навреди, така че…

— Дали? Представи си как се чувства той. Съпругата му го мами. Поръчков главорез го заплашва, цензурира и унижава, защото Дан иска да публикува негативен, но достоверен материал за хотела. Низвергнат от хайлайфа, сега той е принуден на празници като Нова година да се смесва с такива като мен. Със съпругата му отдавна са пред развод и на трийсет и първи декември Дан е възнамерявал окончателно да погребе брака си, като в уводна статия във вестника, където е редактор, срине имиджа на тъста си. Нима при определени обстоятелства толкова изстрадал мъж не би наранил жена — причина за неговото страдание? Още повече че по този начин ще разори и теб? На новогодишния купон у Стенли видях един Дан Кране, готов на крайни действия.

— Крайни?

— Имаш ли представа какъв страх изпитва човек, заплашен със смърт от някого, наясно с най-големите му страхове?

— Малко. — Карл ме изгледа изкосо.

— Както се казва, страхът разяжда душата ти.

— Да — тихо потвърди Карл.

— И какво се случва?

— Накрая вече нямаш сили да се страхуваш.

— Именно. Изобщо не ти пука, предпочиташ да умреш. Да унищожиш себе си или да унищожиш другия. Да опожаряваш, да убиваш. Каквото е нужно — само и само да се отървеш от проклетия страх. Ето това е да си готов на крайни действия.

— Да. Защото каквото и да те чака после, е по-поносимо от сегашното ти положение. Въпреки всичко.

Помълчахме. Над нас се разнесе трескав плясък на криле, сянка пробяга по снега. Навярно яребица. Не вдигнах глава да погледна.

— Шанън изглежда щастлива — подхвърлих.

— И как иначе. Мисли си, че хотелът ще бъде изграден изцяло по нейния проект.

— Мисли си?

Карл кимна. Едва забележимо се сви. Ведрата му усмивка помръкна.

— Още не съм ѝ казал, но из Ус се разчу, че хотелът не е застрахован срещу пожар и досега проектът е кретал само благодарение на парите на Вилумсен. Източник на мълвата най-вероятно е Дан Кране.

— Мътните го взели!

— Хората се изплашиха за парите си. Съдружниците почнаха да опяват да спрем овреме. Възможно е срещата довечера да е краят, Рой.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще се опитам да обърна настроенията. Но благодарение на остро критичната реч, която Ю Ос дръпна на погребението на Вилумсен, и на писанията и слуховете, разпространявани из града от Дан, в момента определено не се къпя във всеобщо доверие.

— Хората те познават — възразих. — А в крайна сметка това е по-важно, отколкото какви ги драска и плещи един писач пришълец. Колкото до приказките на Ос, хората веднага ще ги забравят, видят ли, че пак се изправяш. Ще разберат, че това момче от „Опгор“ не се предава току-така, дори да е било повалено в нокаут.

— Сериозно ли говориш? — изгледа ме Карл.

Свих юмрук и шеговито го тупнах по рамото.

— Нали го знаеш онзи лаф: Everybody loves a comeback kid31. Пък и най-грубата работа и най-скъпите инвестиции по хотела вече са факт. Остава само самият строеж. Да се откажеш сега, би било идиотщина. Ще се справиш, брат ми.

Карл сложи длан на рамото ми.

— Благодаря, Рой. Благодаря ти, задето вярваш в мен.

— По-големият ти проблем е как да получиш широко съгласие да следвате оригиналните чертежи на Шанън. От общината сигурно ще продължават да настояват за тролове и дърво. Освен това, за да се осигурят по-скъпи материали, необходими за реализацията на идеята и дизайнерските решения на Шанън, на теб се пада да убедиш съдружниците да одобрят увеличение на бюджетната рамка.

Карл се поизправи. Май бях успял да му вдъхна малко оптимизъм.

— Шанън и аз размишлявахме по въпроса. Проблемът на показаните изображения на първата инвеститорска среща беше, че не се бяхме потрудили достатъчно върху визуалната част от презентацията. Изображенията изглеждаха прекалено постни и потискащи. Сега Шанън изработи архитектурни визуализации при съвсем различно осветление и от различни ракурси. Но най-голямата разлика е, че виртуалният модел на хотела е позициониран в летен, а не в зимен пейзаж. Миналия път целият този бетон се сливаше с монотонния безцветен зимен пейзаж и хотелът изглеждаше продължение на така омразната на хората зима, нали? Сега фонът е цветен, летен и придава светлина и цвят на бетона, хотелът изпъква и не прилича на бункер, който се опитва да се изгуби в заобикалящата го природа.

— Same shit, new wrapping?32

— И абсолютно никой няма да разбере, че е точно това. Обещавам ти, ще пощуреят от възторг. — Карл си беше възвърнал оптимизма, белите му зъби блестяха под слънцето.

— Като туземци, на които предлагаш стъклени мъниста, а те ги вземат за истински перли.

— Не, перлите са си истински, просто този път ще ги лъснем предварително.

— Струва ми се достатъчно честно.

— Да. Достатъчно честно.

— Понякога човек просто прави, каквото трябва.

— Да — съгласи се Карл и погледна на запад.

Шумно си пое дъх и пак се сви. Пак ли го налегна униние?

— Дори когато си дава сметка, че постъпва много, много грешно.

— Вярно е — потвърдих, макар мислите на Карл видимо да се бяха отклонили в друга посока. Проследих с поглед дирята на Шанън.

— И въпреки това продължаваме в същия дух — бавно изрече Карл с ясната си дикция. — Ден след ден. Нощ след нощ. Повтаряме един и същи грях.

Затаих дъх. Беше възможно, разбира се, да говори за татко. Или за себе си и Мари. Ако не грешах обаче, ставаше дума за Шанън. За Шанън и мен.

— Например… — Гласът на Карл звучеше задавено и той преглътна с мъка.

Мобилизирах се психически.

— Както например, когато Курт Улсен се беше надвесил от скалата да провери дали ягуарът е паднал в Хюкен — продължи Карл. — Направо превъртях. Историята се повтаря, казах си. Ей сега ще ни разкрият. Точно като онзи път, когато баща му стоеше точно на същото място и надничаше в пропастта да провери дали гумите на кадилака са пукнати.

Мълчах.

— Тогава обаче ти не присъстваше и нямаше как да ме спреш. Сигмюн Улсен не падна сам в пропастта. Аз го бутнах, Рой.

Устата ми беше суха като пергамент, но поне си нормализирах дишането.

— Но ти си го знаел през цялото това време — добави Карл.

Държах погледа си прикован в коловоза от ските на Шанън. Кимнах, едва-едва помръдвайки глава.

— Тогава защо не ми позволи да ти кажа?

Свих рамене.

— Не си искал да те направя съучастник в убийство — отговори си сам Карл.

— Да не си очаквал това да ме уплаши? — попитах с крива усмивка.

— Вилумсен и неговият главорез са нещо съвсем различно. Сигмюн Улсен беше невинен.

— Явно си го блъснал много силно, защото той се беше приземил с голямо отклонение от отвесната линия.

— Направо го изстрелях. — Карл замижа, вероятно заради силното слънце. После отвори очи. — Още когато ти звъннах в сервиза, ти разбра, че не става дума за злощастен инцидент. Но не ме попита нищо. Защото така винаги е по-лесно: да се преструваш, че лошото не съществува. Както когато нощем влизаше в стаята ни и…

— Затваряй си устата!

Той се подчини. Над нас припърхаха забързани криле. Май същата онази птица се връщаше.

— Не исках да знам, Карл. Предпочитах да те мисля за по-човечен от мен, за неспособен на хладнокръвно убийство. Но ти все още си мой брат. И бутайки ленсмана в пропастта, най-вероятно ме спаси от обвинение в убийството на мама и татко.

Карл изкриви лице в гримаса, пак си сложи слънчевите очила и хвърли обелката от портокала в снега.

— Everybody loves a comeback kid. Наистина ли има такъв лаф, или ти го измисли?

Не отговорих. Погледнах си часовника.

— В бензиностанцията се затрудняват с инвентаризацията и ме помолиха да се отбия да им ударя едно рамо. Ще се видим в седем в Ортюн.

— Ще останеш да пренощуваш, нали?

— Благодаря, но след срещата веднага тръгвам към къщи. Утре сутринта съм рано на работа.

Срещата в Ортюн беше обявена като открита за всички желаещи да присъстват, независимо че само съдружниците имаха право на глас. Подраних, седнах на най-задния ред и оттам наблюдавах как помещението постепенно се запълва. Трепетното вълнение, съпровождало встъпителната инвеститорска среща от преди година и половина, бе отстъпило пред мрачно, враждебно очакване. Сякаш предстоеше линч. Срещата започна. Всички бяха налице. На първия ред Ю и Мари Ос, а до тях — Вос Гилберт. Няколко реда по-назад — Стенли и Дан Кране. Грете Смит се наведе към съседа си по място Симон Нергор и му прошепна нещо в ухото. Един бог знае кога бяха станали толкова близки приятели. Антон Му и съпругата му. Юлие и Алекс. Маркус си беше взел почивен ден от бензиностанцията. Улових как той и Рита Вилумсен, два реда по-назад, се спогледаха. Ерик Нерел и жена му седяха до Курт Улсен. Ерик се опитваше да завърже разговор, но Курт очевидно не беше в настроение да разговаря. Ерик навярно съжаляваше, задето се е настанил точно там, но вече не вървеше да се премести.

Точно в седем Карл излезе и застана на трибуната. В залата се възцари тишина. Карл вдигна очи. Гледката не ми хареса. Точно сега, при тази крайна необходимост да се представи в най-добрата си светлина, да съумее да преодолее враждебните настроения, да раздели морето като своеобразен Мойсей, Карл изглеждаше дълбоко угрижен и изморен още преди да е започнал.

— Скъпи съселяни — поде той. Гласът му звучеше немощно, а погледът подскачаше насам-натам из залата, сякаш търсеше подкрепа, но навсякъде го отритваха. — Ние сме планинци. Живеем на място, където животът открай време е суров. И винаги се е налагало да се справяме сами.

Това встъпление ми се стори доста необичайно за среща на делови съдружници, но повечето присъстващи в залата едва ли знаеха кой знае колко повече от мен за бизнес етикецията в подобни случаи.

— За да оцелеем, се е налагало да спазваме житейската максима, внушена ни навремето от баща ни: прави каквото трябва. — Погледът му ме откри. И престана да блуждае. Карл все още изглеждаше силно притеснен, но лека усмивка накъдри устните му. — И ние правим точно това. Всеки ден, всеки път. И при всяко сблъскване с трудности, когато стадото говеда падне от скала, когато реколтата замръзне или срутване блокира пътя към нашето село, ние намираме излаз към външния свят. И след решение главният път да бъде преустроен и вече да не свързва нашето село със света ние изграждаме нов път. Издигаме високопланински хотел. — Гласът му се оживи, почти незабележимо той изправи гръб. — И когато този хотел изгори и всичко тъне в развалини, ние поглеждаме съсипиите и изпадаме в отчаяние… — Карл вдигна показалец и повиши глас: — … за един ден!

Погледът му продължи нататък и се закрепи на ново място, явно радушно приет.

— Когато начертаем план, но нещата не вървят по него, правим каквото трябва. Съставяме нов. Е, нещата не се развиха според нашия замисъл. Нищо. Ще преразгледаме замисъла. — Погледът му отново ме намери. — За планинци като нас безполезните сантименталности са излишни. На нас вглеждането в миналото не ни върши работа. То не е продуктивно. Или както казваше татко, kill your darlings and babies33. Нека гледаме напред, приятели. Заедно.

Последва продължителна драматична пауза. Привиждаше ли ми се, или наистина главата на Ю Ос се размърда? Наистина мърдаше! Кимаше ли? Да! И сякаш с това кимване даде зелена светлина на Карл да продължи:

— Защото ние сме едно — искаме или не. Като семейство сме. Аз и всички присъстващи тази вечер. Заедно сме в тази съдбовна общност и не можем да се отделим от нея. Ние, планинците от Ус, ще паднем заедно. Или заедно ще се изправим.

Настроението се промени. Бавно, но осезаемо. Публиката вече не искаше линч. Все още, естествено, цареше хладен скептицизъм. Във въздуха се усещаше неизречено настояване Карл да отговори на няколко критични въпроса. Беше съвсем обяснимо. Но хората определено харесаха чутото. И думите на Карл, и начинът, по който ги изричаше, на уски диалект. Запитах се дали колебливото начало на речта му не е било преднамерено. Навярно Карл бе разсъждавал сериозно над онази моя реплика. Everybody loves a comeback kid.

После обаче, точно когато, изглежда, беше напът да ги превземе окончателно, Карл отстъпи крачка назад от катедрата и вдигна длани към множеството.

— Не давам никакви гаранции. Бъдещето е твърде несигурно, а моите пророчески способности — твърде ограничени. Гарантирам ви единствено, че като индивидуалисти сме обречени на провал, защото всеки от нас е като овца, отлъчила се от стадото. Или ще я изяде вълк, или ще умре от студ. Но заедно — и само заедно — разполагаме поне с тази единствена, уникална възможност да се измъкнем от кризата, в която без съмнение изпаднахме след пожара.

Той отново направи пауза и остана така, в полумрака извън осветената част от катедрата. Неволно му се възхитих. Последното му изречение беше същински ораторски шедьовър. С него Карл постигна три неща. Първо, демонстрира почтеност, признавайки, че дружеството е изпаднало в затруднено положение, но същевременно стовари цялата вина върху пожара. Второ, с пламенен морализъм призова към солидарност, като същевременно прехвърли отговорността за справяне със ситуацията върху всички присъстващи. Трето, показа рационална мисъл, подчертавайки, че построяването на нов хотел не гарантира решаването на проблема, а е само възможност, сполучливо вмъквайки, че тази възможност е уникална и следователно всъщност единствена за съдружниците.

— Действаме ли правилно, няма просто да се измъкнем от временната криза — продължи от полумрака Карл.

Бях сигурен, че е дошъл по-рано, за да се погрижи за осветлението. Защото когато пристъпи в осветения участък около катедрата, визуалното въздействие подсилваше ефекта от думите. Мъжът, който при излизането си на сцената изглеждаше изтощен и дълбоко угнетен, внезапно се преобрази във войнствен агитатор.

— А ще доведем нашето селище до разцвет — гръмко отекна гласът на Карл. — И ще го постигнем, като издигнем хотел с безкомпромисно качество, без оскъпяващи глезотии. Защото ние смятаме, че модерните туристи, жадни за преживявания, ще се потопят в атмосферата на норвежките народни приказки още щом прекрачат пределите на града. Те искат планина и безкомпромисно качество. Затова ще съградим хотел, който се подчинява на планината, покорява се, съблюдава неумолимите ѝ правила. Материалът е бетон. Бетонът се доближава най-много до срещащия се в тази планина скален конгломерат. Ще строим с бетон не само защото е по-изгодно, но и защото бетонът е красив.

Плъзна поглед над присъстващите, сякаш ги предизвикваше, насърчаваше ги да възразят. Цареше обаче пълна тишина.

— Бетонът, този бетон, нашият бетон — изрече мелодично Карл с напевния, хипнотизиращ ритъм на проповедник, докато отбиваше същия ритъм с показалеца си по лаптопа върху ниската маса — … отразява самата ни същност. Непретенциозен, устойчив на есенни бури, на зимни виелици, на лавини, на мълнии и гръмотевици, на двувековно механично износване, на урагани, на пиротехнически изделия. С две думи, този материал е като нас — оцелява. И понеже е като нас, скъпи приятели, той е красив!

Последната фраза явно беше уреченият знак операторът на проектора да се задейства, защото в същия миг от високоговорителите рукна музика, а хотелът — онзи хотел, който бях виждал на първоначалните скици на Шанън — се появи на осветения екран. Зелена гора. Слънчева светлина. Поток. Деца играят, а възрастни се разхождат в летни дрехи. В тази обстановка хотелът не изглеждаше невзрачен, а спокоен, солиден фон на живота наоколо, константа като самата планина. Определено изглеждаше толкова фантастично, колкото го бе описал Карл.

Видях, че е затаил дъх. Мамка му, самият аз спрях да дишам. После избухнаха ликуващи възгласи.

Карл остави бурните овации да отекнат. Възползва се от аплодисментите максимално. После пристъпи към ораторския пулт и вдигна ръка да укроти множеството.

— Идеята очевидно ви допада. А сега моля за вашите аплодисменти за архитекта. Шанън Алейн Опгор.

Тя излезе от странична врата на сцената, застана под светлината на прожектора и публиката отново изригна.

Шанън се усмихна щастливо, помаха с ръка и остана на сцената, колкото да ни покаже, че оценява топлия прием, но не смята да отклонява вниманието от героя на Ус.

Тя се оттегли, аплодисментите стихнаха, а Карл се прокашля и стисна ръба на катедрата с две ръце.

— Благодаря, приятели. Целта на тази среща обаче не е само да обсъдим дизайна на хотела, а да поговорим и за проектирането, за сроковете, за финансирането, за сметната документация и да излъчим представители на собствениците.

Беше ги спечелил окончателно за каузата.

Предстоеше да им съобщи, че повторното изграждане на хотела ще започне след два месеца, през април, ще отнеме само четиринайсет месеца, а разходите ще се увеличат само с някакви си двайсет процента. И че е сключил договор с шведска хотелска верига, която ще стопанисва хотела.

Шестнайсет месеца.

След шестнайсет месеца аз и Шанън щяхме да си тръгнем оттук.

В библиотеката в Кристиансан жената зад гишето ме попита дали самоучителят да бъде по испански или по каталунски.

Шанън ми се обади да ми съобщи, че няма да дойде до Нотуден, както се бяхме уговорили. До началото на новите строителни работи през април се налагало, в качеството си на ръководител, да се съсредоточи изцяло върху проектантската работа.

Разбирах.

Страдах.

Отброявах дните.

В средата на март — през прозореца виждах как над Сьом и моста „Варудбруа“ се излива проливен дъжд — някой звънна на вратата. Отворих. Беше тя. Дъждовни капки се стичаха от червената ѝ коса, полепнала по скалпа. Премигах. Сякаш виждах как по бялата кожа на шията ѝ се оцеждат струйки ръждива вода или кръв. Носеше сак. А в очите ѝ прочетох отчаяние и решимост.

— Може ли да вляза?

Отстъпих встрани.

Едва на следващия ден узнах защо е дошла.

За да ми съобщи новини.

И да ме помоли отново да извърша убийство.

62

Слънцето тъкмо беше изгряло, земята бе още мокра от снощния дъжд, а птичките чуруликаха оглушително. Аз и Шанън, хванати за ръце, навлизахме навътре в гората.

— Пойни птици — казах. — Тук, по на юг, се завръщат по-рано.

— Звучат весело. — Шанън облегна глава на ръката ми. — Сигурно са жадували да се приберат у дома. Я ми припомни кой каква птица беше.

— Татко — ушата чучулига. Мама — сиво каменарче. Чичо Бернард — тръстикова овесарка, Карл…

— Не ми казвай! Ливадна бъбрица.

— Правилно.

— Аз съм планински дъждосвирец, а ти — белогуш дрозд.

Кимнах.

През нощта почти не бяхме разговаряли.

— Хайде да оставим приказките за утре — помоли Шанън, след като я пуснах да влезе, поех мокрото ѝ палто и я отрупах с въпроси. — Искам да спя. — Тя обви кръста ми с ръце и притисна буза о гърдите ми. Усетих как ризата ми се просмуква с вода. — Но преди това трябва да те имам.

На следващия ден се налагаше да стана рано. Сутринта в бензиностанцията очаквахме голяма доставка и присъствието ми бе задължително. По време на закуската тя пак не поясни защо е дошла. И аз не я попитах. Сякаш предчувствах, че узная ли, нищо няма да е същото. Затворихме очи и се насладихме на малкото време, с което разполагахме, на краткото свободно падане, преди да се ударим в земята.

Предупредих Шанън, че се изисква да бъда в бензиностанцията поне до обяд, преди да намеря кой да ме смени. Но ако дойде с мен на работа, след приемането на доставката ще се поразходим. Тя кимна, подкарах към бензиностанцията. Изчака в колата, докато приема стоката.

Поехме на север. Зад нас се простираше магистралата със сатурнови пръстени от входове и изходи, пред нас — гора, която още сега, в началото на март, бе започнала да се раззеленява. Открихме пътечка навътре между дърветата. Поинтересувах се дали в Ус още е зима.

— В „Опгор“ е зима — потвърди Шанън. — А в селото два пъти имаше фалшива пролет.

Засмях се и я целунах по косата. Пътечката ни отведе до висока ограда. Седнахме на голям камък отстрани.

— А хотелът? — попитах и си погледнах часовника. — Как върви?

— След две седмици официално даваме старт на строежа — точно по план. Върви горе-долу добре.

— А кое не върви съвсем добре?

Тя поизправи гръб.

— Това е една от причините да дойда да поговорим. Възникна непредвиден проблем. Геолозите установиха, че теренът е нестабилен.

— Установили? Та Карл знае не от вчера, че теренът е рисков. Нали именно това причинява честите срутища в Хюкен, а прокарването на тунела, през който да се пренасочи главният път, се бави.

Давах си сметка колко ядосано звуча. Навярно ме дразнеше мисълта, че е дошла в Кристиансан не заради мен, а заради затруднения, свързани с нейния хотел.

— Карл не е споменавал на никого за геоложки рискове. За теб не са новост предпочитанията му да се преструва, че проблемите не съществуват.

— И? — подканих я нетърпеливо.

— Налага се да се прави укрепване, но трябват пари, а Карл твърди, че нямаме, затова било най-добре да си мълчим; щели да минат поне двайсет години, преди строежът да се наклони. Аз, естествено, не одобрих идеята му и се залових сама да проверя финансовото ни състояние, за да проуча какви са възможностите да изтеглим нов кредит от банката. Може, но искат, оказа се, сериозно обезпечение. Ще се поинтересувам дали съпругът и деверът ми са склонни да ипотекират необработваемите земи в „Опгор“, отговорих. Служителката каза… — Шанън млъкна, преглътна и чак тогава продължи: — … каза, че според имотния регистър върху въпросната поземлена собственост вече е учредена ипотека в полза на частно лице. На всичкото отгоре съгласно документите като собственик на терена бил вписан само Карл Опгор, защото в началото на есента бил откупил твоя дял.

Взирах се втренчено в Шанън. Наложи се да се прокашлям, за да си възвърна гласа:

— Не е вярно. Станала е грешка.

— И аз това казах в банката. Но те ми показаха копие от документа за продажба с подписа на Карл и с твоя подпис. — Шанън вдигна телефона си пред очите ми. И той наистина беше там. Моят подпис. Тоест, нещо, което приличаше на моя подпис. Толкова много, че само един човек би бил способен на толкова правдоподобна имитация — човекът, научил се да наподобява почерка в ученическите ми съчинения.

В съзнанието ми изплува реплика на Карл към датския главорез, докато седяха в кухнята. „Вилумсен има обезпечение за заема.“ И отговорът на датчанина: „Което, твърди той, не струва нищо без хотела.“ Вилумсен, който иначе разчиташе само на мъжка дума, не се бе доверил на Карловата и му бе поискал необработваемата площ от имота ни като гаранция.

— Знаеш ли как наричаше татко окаяната ни ферма? — попитах.

— Не.

— Кралството. „Опгор“ е нашето кралство, повтаряше непрекъснато, сякаш се тревожеше да не би аз и Карл да се отнасяме твърде лековато към поземлената собственост.

Шанън мълчеше.

Прокашлях се.

— Карл е подправил подписа ми. Знае, че никога не бих се съгласил да ипотекираме нашите земи в полза на Вилумсен, затова си е присвоил моя дял зад гърба ми.

— И сега се води собственик на цялата земя.

— На хартия — да. Ще си върна моя дял.

— Дали ще успееш? Разполагал е с достатъчно време дискретно да прехвърли собствеността обратно на твое име, след като Вилумсен е анулирал заема. Защо не го е направил?

— Сигурно от ангажименти не е успял.

— Събуди се, Рой. Да не излезе, че познавам брат ти по-добре от теб? Докато земята се води на негово име, той я притежава. Говорим за човек, който, без да му мигне окото, е измамил свои бизнес партньори и приятели в Канада и после е офейкал. При посещението ми в Торонто през пролетта узнах доста подробности около случилото се тогава. Говорих с един от бившите му съдружници — близък наш приятел. Навремето, като видял накъде отиват нещата, настоял да уведомят инвеститорите за големите загуби и да спрат проекта, преди предприемачите да загубят още пари, но Карл го заплашил с убийство.

— Карл е много силен, но само на приказки.

— Отбил се при въпросния наш приятел, докато човекът бил сам в дома си. Насочил срещу него пистолет, Рой. Заканил се да убие и него, и семейството му, ако не си затваря устата.

— Паникьосал се е.

— А сега какво, мислиш, е състоянието му?

— Карл не би откраднал от мен. Аз съм му брат, Шанън. — Усетих дланта ѝ върху лакътя ми. Понечих да се отдръпна, но не го направих. — И не би убил човек — заявих с несигурен глас. — Не и така. Не и за пари.

— Може би не. За пари може би не.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да ме пусне да си отида. Вече не.

— Вече не? И какво се е променило в сравнение с преди?

Тя се вгледа в очите ми. В гората зад нас нещо изпука.

Шанън ме прегърна.

— Иска ми се никога да не бях срещала Карл — прошепна в ухото ми. — Но тогава нямаше да срещна и теб, та не съм сигурна дали да не съм благодарна на съдбата. Сега обаче ни е нужно чудо. Трябва ни намеса свише, Рой.

Облегна брадичка на рамото ми така, че двамата да гледаме в различни посоки. Тя — отвъд оградата, към черните горски дебри, аз — към поляната и към магистралата, която отвеждаше нататък, надалеч, към други места.

Нещо пак изпука. Над нас се спусна сянка. Птичият концерт секна рязко, сякаш диригент бе вдигнал палката си.

— Рой… — прошепна Шанън и повдигна брадичка от рамото ми.

Погледнах я. Взираше се напред. Едното ѝ око беше широко отворено, другото — почти затворено. Обърнах се и какво да видя? Четири крака над оградата. Плъзнах поглед нагоре по краката. И още по-нагоре. Най-сетне се появи тяло и врат, източващ се нагоре успоредно на стволовете на дърветата.

Беше чудо.

Жираф.

Дъвчеше и ни гледаше с безразличие. Имаше мигли като на Малкълм Макдауъл в екранизацията по романа „Портокал с часовников механизъм“.

— Забравих да ти кажа, че това е зоопарк — казах.

— Да — кимна Шанън. Жирафът дръпна с уста тънък гол клон и слънчевата светлина пробяга по обърнатото ѝ нагоре лице. — Забравиха да ни кажат, че това е зоопарк.

След разходката из гората с Шанън се върнахме в бензиностанцията.

Казах ѝ да се прибере с волвото. Като приключа, ще ѝ звънна и тя ще дойде да ме вземе. Исках да прегледам счетоводната документация, но не успях да се съсредоточа. Карл ме беше продал. Беше ме преметнал, беше откраднал бащиното ми наследство и го беше продал на човек, дал най-висока цена. Без угризения ме остави да се превърна в убиец, да убия Вилумсен, за да спася неговата, на Карл, кожа. Както обикновено. Въобще не беше намекнал, че ме е измамил. Да, той ме измами!

Целият треперех от гняв. Не успявах да се успокоя. Накрая отидох в тоалетната и повърнах. После се разридах вътре с надеждата, че никой не ме чува.

Какво, по дяволите, да направя?

Погледът ми падна върху плаката пред мен — същия онзи от служебната тоалетна в Ус. ПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА. ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ТЕБ. НАПРАВИ ГО СЕГА.

И в този миг взех решение. Сигурен съм, че е било точно тогава. Но, естествено, не е изключено да е било и по-късно същата вечер. Когато узнах втората причина Шанън да ми гостува в Кристиансан.

63

Седях безмълвно до кухненската маса, която с Шанън внесохме в дневната.

Тя беше ходила на пазар в търговския център и беше приготвила ку-ку — едно от най-популярните национални ястия в Барбадос. Съставките му включват царевично брашно, банан, домат, лук, чушка. Е, наложило се да замени традиционната за рецептата летяща риба с треска, но пък беше доволна, че намерила бамя и хлебен плод — важни компоненти на ястието.

— Не ти ли харесва? — попита Шанън.

Поклатих глава.

— Изглежда много апетитно.

— Най-после открих добре заредени магазини за хранителни стоки — малко припряно сподели тя. — Имате най-високия жизнен стандарт в целия свят, а се храните като бедняци.

— Вярно е.

— Храните се толкова набързо, защото сте свикнали с безвкусна храна.

— Вярно е.

Напълних чашите с бяло вино. Преди две седмици, когато стана ясно, че бензиностанцията в Кристиансан се е изкачила на трето място в класацията, Пия Сюсе и централата ми го изпратиха. Оставих бутилката върху масата, но не посегнах към чашата си.

— Продължаваш да мислиш за Карл — отбеляза Шанън.

— Да.

— Питаш се как е могъл да те предаде толкова подло?

Поклатих глава.

— Питам се как аз можах да го предам толкова подло.

Шанън въздъхна.

— Човек не избира в кого да се влюби, Рой. Ти каза, че за вас, планинците, влюбването е повлияно от прагматични съображения. Сега обаче виждаш, че не е точно така.

— Може би не. Но може би все пак не е толкова случайно.

— Така ли?

— Стенли ми разказа за някакъв французин, философ или нещо подобно, според когото ние, хората, пожелаваме онова, което желаят другите. Тоест, подражаваме им.

— Миметично желание — подсказа ми Шанън. — Рене Жирар.

— Точно така се казваше.

— Жирар определя като романтична илюзия схващането, че човек следва собственото си сърце и индивидуалните си желания, защото ние, хората, нямаме лични вътрешни желания, освен задоволяването на най-първичните ни потребности. Искаме каквото искат околните. Това е като куче, което не проявява никакъв интерес към играчката си, но изведнъж непременно я иска, когато друго куче се поинтересува от нея.

Кимнах.

— На същия принцип желанието ти да притежаваш определена бензиностанция се увеличава, чуеш ли, че и други са ѝ хвърлили око.

— Затова и архитектите държат непременно да получат определена поръчка, щом за нея се съревновават най-добрите в гилдията.

— Затова и грозният глупав брат пожелава жената на способния привлекателен брат.

Шанън чоплеше храната в чинията си.

— Да не ми казваш, че чувствата ти към мен са свързани с Карл?

— Не. Не казвам нищо. Защото не знам нищо. Навярно ние, хората, сме загадка за себе си толкова, колкото и за другите.

Шанън докосна с върховете на пръстите си винената чаша.

— Не е ли печално, ако наистина сме способни да обичаме само онова, което обичат други?

— Чичо Бернард твърдеше, че много неща изглеждат печални, ако човек се вторачва в тях твърде продължително и съсредоточено. Затова било по-добре да си сляп с едното око.

— Може би.

— Да се опитаме ли да бъдем слепи? Поне за една нощ.

— Добре — усмихна се насила тя.

Вдигнах чашата си. Шанън — своята.

— Обичам те — прошепнах.

Усмивката ѝ стана по-широка, очите ѝ заискриха като Бюдалското езеро през ясен слънчев ден и за миг забравих всичко друго. Надявах се тази нощ да бъде изцяло наша, пък после, ако ще, да падат атомни бомби. Нещо повече. Исках да падне атомна бомба. Защото вече бях взел решение — или поне така е останало в паметта ми. И предпочитах ядрен взрив пред онова, което ми предстоеше.

Оставих чашата. Шанън още не бе изпила своята, но въпреки това стана, наведе се над масата и духна свещта.

— Времето е твърде малко — каза. — Твърде малко, за да не го прекарам гола до теб.

В четири без осем през нощта Шанън рухна върху мен за пореден път. Потта ѝ се смеси с моята. Имахме еднаква миризма и еднакъв вкус. Надигнах глава да погледна часовника върху нощното шкафче.

— Имаме три часа — обади се тя.

Отпуснах се върху възглавницата и опипом докопах кутийката със снус до часовника.

— Обичам те — прошепна Шанън.

Събуждаше се, изричаше обяснение в любов и пак започвахме да се любим. После заспиваше.

— И аз те обичам, планински дъждосвирецо — отвръщах ѝ със същата интонация, сякаш дълбокото значение на тези думи ни бе известно до степен да не се налага в изричането им да влагаме чувства, смисъл или убедителност; беше достатъчно да ги произнасяме, да ги повтаряме напевно като мантра, като наизустено заклинание.

— Днес плаках — споделих и пъхнах пликче снус под устната си.

— Сигурно не ти се случва често.

— Не.

— За какво плака?

— Знаеш. За всичко.

— Да, но кое конкретно отприщи сълзите?

Замислих се.

— Плаках за онова, което изгубих днес.

— Семейния имот?

Засмях се.

— Не, не заради фермата.

— За мен?

— Никога не си била моя. Плаках за Карл. Днес изгубих по-малкия си брат.

— Разбира се — прошепна Шанън. — Извинявай. Толкова съм глупава.

Сложи ръка върху гърдите ми. И аз усетих, че това докосване е по-различно от престорено невинните докосвания, които — и двамата знаехме — бяха прелюдия към нов любовен акт. Изпитах предчувствие. Шанън сякаш се опитваше да сграбчи сърцето ми. Не, не да го сграбчи, а да го усети. Опитваше се да долови ударите му, как ще реагира то при нейните думи.

— По-рано днес ти казах, че проблемите с хотела са само една от причините да дойда тук.

Пое си дъх. Аз стаих моя.

— Бременна съм.

Продължавах да сдържам дъха си.

— От теб. Нотуден.

Тези пет думи съдържаха отговорите на всички възможни въпроси относно случилото се и все пак ме връхлетя лавина от мисли — до една последвани от въпросителен знак.

— Ендометриозата… — подхванах.

— Затруднява забременяването, но не го прави невъзможно. Направих си тест. Най-напред не повярвах. Ходих на лекар и той потвърди.

Възобнових дишането си. Приковах поглед в тавана. Шанън се сгуши в мен.

— Мислех да го махна, но не мога. Не искам. Навярно за един-единствен път в живота ми планетите са били разположени така, че тялото ми да зачене. Но аз те обичам, а детето е колкото мое, толкова и твое. Какво искаш ти?

Лежах безмълвен, дишах в мрака и се питах дали сърцето ми дава на ръката ѝ искания отговор.

— Искам да стане, както желаеш ти — изрекох.

— Страх ли те е?

— Да.

— Радваш ли се?

— Да — отвърнах след кратко вглеждане в себе си.

По дишането ѝ усетих, че е на път да се разплаче.

— Но, разбира се, си объркан и се чудиш как да постъпим — продължи тя. Гласът ѝ трепереше и говореше бързо, за да довърши мисълта си, преди да се е разридала. — Не знам какво да ти кажа, Рой. Налага се да остана в Ус до построяването на хотела. Сигурно смяташ детето за по-важно от някакъв си строеж, но…

— Шшт — погалих с показалец меките ѝ устни. — Знам, знам. Грешиш. Не съм объркан. Наясно съм точно какво трябва да направя.

Докато тя мигаше в мрака, еклерите ѝ просветваха и угасваха, все едно някой щракаше ключ за осветление.

НАПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА, мина ми през ума. ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ТЕБ. НАПРАВИ ГО СЕГА.

Както споменах, не съм сигурен дали взех решението в служебната тоалетна, или по-късно, в леглото с Шанън, след като тя ми съобщи, че носи в утробата си моето дете. А и едва ли е особено важно. Навярно би представлявало интерес само за академичните среди, както се казва.

Така или иначе, доближих устни до ухото на Шанън и ѝ прошепнах какво трябва да се направи.

Тя кимна.

Остатъка от нощта прекарах буден.

Началото на строежа беше планирано за след четиринайсет дни. Над кухненския плот висеше поканата с анонс, че на събитието в Ортюн ще пее Род.

Вече броях оставащите часове.

И страдах.

Огромното черно возило се движеше. Гумите се въртяха бавно, сякаш неохотно, а чакълът под тях хрущеше. Под стърчащите „опашни перки“34 на задната броня светеха в червено два тесни, вертикално разположени фара. Кадилак „Де Вил“. Слънцето беше залязло, но зад завоя оранжев ръб обрамчваше Отертин. В планината зееше двестаметров процеп, просечен сякаш с брадва.

— Ти и аз, Рой, си нямаме никого другиго — често повтаряше Карл. — Всички други, които си мислим, че обичаме или че ни обичат, са миражи в пустиня. А ти и аз сме едно. Братя. Двама братя в пустинята. Загине ли единият, свършено е и с другия.

Да. И смъртта няма да ни раздели. Ще ни обедини.

Кадилакът набра скорост. Към ада, където рано или късно ще отидем всички ние, които носим убийството в кръвта си.

64

Официалната церемония по възобновяване на строителните работи щеше да започне чак в седем вечерта.

Въпреки това потеглих от Кристиансан още в ранни зори. Сутрешната светлина озаряваше общинската табела, Когато влязох в Ус.

Снегът се бе стопил с изключение на мръсни сиви участъци покрай пътя, останали от разтопени преспи. Ледът върху Бюдалското езеро изглеждаше прояден като мокри бучки захар. Тук-там по повърхността се виждаше вода.

Няколко дни по-рано бях предупредил Карл по телефона, че ще се прибирам в Ус, но ще се видим чак на откриването, защото през целия ден ще бъда зает в бензиностанцията — насрочена е ревизия за последните пет години. Бензиностанцията в Ус е избрана на случаен принцип и проверката е чисто рутинна, излъгах. Аз само ще им помогна във връзка със счетоводните документи, когато бях управител. Не знам колко време ще отнеме, казах на Карл. Може да продължи няколко часа, а може и два дни. Но ако е необходимо да остана, ще нощувам в сервиза. Карл не възрази; и без това той и Шанън щели да бъдат заети с подготовката на церемонията по откриването и празненството в Ортюн след това.

— Искам обаче да обсъдя с теб един въпрос — заключи той. — Ако ти е по-удобно, ще дойда в бензиностанцията.

— Ако ми се освободи малко време, ще ти дам знак и ще пийнем по бира в „Свободно падане“ — обещах му.

— Кафе — уточни той. — Изцяло спрях алкохола. За новата година си обещах да стана скучен. Според Шанън за момента се справям отлично.

Карл звучеше в добро настроение. Смееше се и се шегуваше. Човек, оставил най-лошото зад гърба си.

При мен, уви, беше точно обратното.

Паркирах колата пред сервиза и погледнах нагоре към „Опгор“. Полегатата сутрешна светлина позлатяваше планината. По слънчевите склонове беше сухо, а по сенчестите места снегът се бе задържал.

На път към бензиностанцията забелязах, че около колонките е мръсно. На касата беше Егил — точно както очаквах. Тъкмо обслужваше клиент. Отне ми няколко секунди да позная прегърбения мъж. Му, тенекеджията. Останах до вратата. Егил не ме беше видял. Пресегна се към рафта отзад. Там стояха опаковките с хапчето „антибебе“. Затаих дъх.

— Друго? — попита Егил и постави кутийка пред Му.

— Няма.

Му плати, обърна се и тръгна към мен.

Взирах се в кутийката в ръката му.

Парацетамол.

— Рой Опгор. — Спря пред мен с широка усмивка. — Бог да те поживи.

Не знаех какво да кажа. Зорко наблюдавах ръцете му, докато прибираше опаковката с болкоуспокояващи таблетки в джоба на палтото си. Само по езика на тялото умея да разпознавам кога някой възнамерява да ме нарани. Поведението на Му обаче не излъчваше такива сигнали. Той ми протегна десницата си и улови ръката ми. Първата ми реакция беше да издърпам дланта си, но нещо, навярно свойското му поведение и болната, но мека светлина в очите му ме възпряха. Той внимателно стисна ръката ми между дланите си.

— Благодарение на теб, Рой, се завърнах в стадото.

— Така ли?

— Бях пленник на дявола, но ти ме освободи. Мен и семейството ми. Изби дявола от мен, Рой Опгор.

И си тръгна. Обърнах се и го проследих с поглед. Чичо Бернард казваше, че понякога, когато не откриваш решение на механичен проблем, най-добре е да вземеш чук и да удариш с всичка сила. И това оправяло нещата. Понякога. Изглежда този подход бе проработил при Му.

Той се качи в пикап нисан „Датсун“ и потегли.

— Шефе — обади се зад мен Егил. — Върнал си се, а?

— Както виждаш. Вървят ли наденичките?

Отне секунда да се досети, че се шегувам, и се засмя колебливо.

В сервиза отворих сака, който носех от Кристиансан. Беше пълен с авточасти, резултат от най-малко седемдневно обикаляне из борси за скрап и автоморги. Повечето се намираха из рядко населени райони на запад от града, където в продължение на столетия са се прекланяли пред всичко американско — и най-вече пред техните автомобили — както в молитвените домове се прекланят пред Исус.

— Тези части са си изпели песента — обърна ми внимание последният търговец, сочейки спуканите спирачни маркучи и разнищеното жило за газ, които бях откачил от стар „Chevy El Camino“ и от стар кадилак „Eldorado“. Зад търговеца висеше огромна кичозна картина на дългокос мъж с пастирска гега и стадо овце.

— Значи, ще ми ги дадеш евтино — отвърнах.

Търговецът присви око и назова цена. Е, явно във всеки град си има по един Вилумсен. Утеших се с мисълта, че по-голямата част от сумата сигурно отива за волни пожертвования за Църквата, подадох му стотачките и не поисках касов бон.

Огледах внимателно жилото за газта. Вярно, беше от друг модел кадилак, но беше почти същото като на кадилак „Де Вил“ и щеше да пасне. Наистина си беше изпяло песента — толкова протрито, че при „правилен“ монтаж нямаше да се върне до крайно положение и дори шофьорът да отпусне педала за газта, колата щеше да ускори сама. Ако зад волана седи автомонтьор, вероятно ще съобрази какво се е случило и — ако в добавка е и с бързи реакции и запази хладнокръвие — пак вероятно — ще угаси колата или ще освободи от скорост. Карл обаче не беше нито едното, нито другото. Ако изобщо успееше да реагира, най-много щеше да се опита да натисне спирачка.

Вдигнах да огледам нацепените спирачни маркучи. И преди бях сменял спирачни маркучи. Оставих ги до жилото за газ.

Всеки специалист автотехник, който огледа колата след катастрофата, ще каже на полицията, че по частите няма следи от умишлена повреда, че неизправностите са вследствие от естествено износване и най-вероятно под кожуха на жилото за газ е влязла вода.

Нахвърлях в сака необходимите инструменти, затворих го и постоях, дишайки тежко. Имах чувството, че гръдният ми кош стиска дробовете ми като в менгеме.

Погледнах часовника. 10:15. Разполагах с достатъчно време.

По думите на Шанън Карл имаше среща в два часа на строителната площадка с организационния комитет на празненството. После щели да отидат в Ортюн, за да украсят залата. Щяло да отнеме поне два часа, а най-вероятно три. Добре. Нуждаех се най-много от час да подменя частите.

И понеже данъчната ревизия в бензиностанцията беше чиста измислица, разполагах с достатъчно време.

Дори с прекалено много време.

Седнах на леглото. Положих длан върху матрака, където бяхме лежали с Шанън. Погледнах регистрационната табела от Барбадос, окачена на стената в кухненския бокс. Бях се потрудил да прочета повече за родината на Шанън. На острова имало над сто хиляди превозни средства, изненадващо много за толкова малобройно население. Хората живеели добре, островът заемал трето място по жизнен стандарт в Северна Америка. И всички говорели английски. От прочетеното заключих, че би било напълно възможно да отворя там собствена бензиностанция. Или автосервиз.

Затворих очи и превъртях времето две години напред. Аз и Шанън сме на плажа, под чадър, с дете на годинка и половина. И тримата сме бледолики, Шанън и аз — със загорели крака. Redlegs.

Върнах лентата малко по-назад, към онзи дългоочакван миг след четиринайсет месеца. Куфарите ни стоят готови в коридора. От спалнята горе се чува детски плач и успокояващият глас на Шанън. Остават само дреболии. Да спрем тока и водата. Да заковем капаци пред прозорците. Да изпипаме и последните оставащи подробности, преди да потеглим.

Оставащите подробности.

Пак погледнах часовника.

Вече не беше важно, но въпреки това не харесвам недоизпипани неща. Не харесвам боклуци около бензиновите колонки.

Сега обаче беше препоръчително да не се занимавам с това. Налагаше се да се съсредоточа върху по-същественото. Keep your eyes on the prize, както казваше татко. Фокусирай се върху главната цел.

Отпадъци край колонките.

В единайсет станах и излязох.

— Рой! — Стенли се надигна от стола зад малкото бюро в лекарския си кабинет, заобиколи и ме прегърна. — Много ли чака?

— Двайсетина минути. Секретарката ти ми отпусна съвсем кратка аудиенция, така че няма да ти отнемам много време.

— Сядай. Всичко наред ли е? Как е пръстът?

— Всичко е наред. Идвам само да те питам нещо.

— Кажи.

— На трийсет и първи декември, ако си спомняш, аз тръгнах по-рано пеша към площада. Забеляза ли дали и Дан Кране пое към площада? С кола ли беше? Забави ли се, преди да дойде на площада?

Стенли поклати глава.

— А Курт Улсен?

— Защо се интересуваш, Рой?

— По-късно ще ти обясня.

— Добре. Нито Дан, нито Курт не излязоха. Духаше ужасено, а вкъщи беше толкова приятно, че останахме да си бъбрим сладко-сладко. Докато, разбира се, не чухме сирената на пожарната.

Кимнах бавно. Теорията ми рухна.

— Преди полунощ си тръгнахте само ти, Симон и Грете.

— Нито един от нас не беше с кола.

— Напротив, Грете беше с кола.

— Вярно. Каза, че обещала на родителите си да се прибере и заедно да посрещнат Новата година. А каква кола караше Грете?

Стени се засмя.

— Познаваш ме, Рой. Бъкел не разбирам от автомобилни марки. Мога само да ти кажа, че колата беше съвсем нова и червена на цвят. Май ауди.

Кимнах още по-бавно. Пред очите ми се появи червено ауди, което в полунощ на трийсет и първи декември завива към „Нергор“. А в тази посока, освен „Нергор“ и „Опгор“ е единствено хотелът.

— Като казах нова, та се сетих — възкликна Стенли. — Честито!

— За какво? — Машинално си помислих за третото място в класацията на най-оборотните бензиностанции, но подобни „новини“, разбира се, рядко напускат тесните граници на браншовите среди.

— Нали ще ставаш чичо.

След две секунди Стенли се разсмя още по-гръмко.

— Несъмнено сте братя. Карл реагира по абсолютно същия начин. Пребледня като мъртвец.

Нямах представа какъв е цветът на лицето ми, но имах чувството, че сърцето ми спря. Окопитих се.

— Ти ли прегледа Шанън?

— Колко други лекари виждаш тук? — разпери ръце Стенли.

— И съобщи на Карл, че ще става баща?

Стенли смръщи чело.

— Не, предполагам, че Шанън го е направила. Случайно засякох Карл в магазина, честитих му и споменах за какви две-три неща да внимават той и Шанън с напредването на бременността. И той взе, че пребледня както ти в момента. Разбираемо е. Когато някой ти се натресе изневиделица и ти напомни, че ще ставаш баща, усещаш на плещите си цялата плашеща отговорност. През ум не ми беше минавало, че и с чичовците е същото, но явно е така — засмя се Стенли.

— Казал ли си на друг, освен на Карл и на мен?

— Не, не, все пак съм длъжен да пазя лекарска тайна. — Млъкна рязко и допря три пръсти до основата на косата си. — Опа. Ти май не знаеше за бременността на Шанън? Реших, че… Понеже с Карл сте много близки.

— Сигурно са искали да го запазят в тайна, докато не се уверят, че всичко е наред. При толкова неуспешни опити на Шанън да зачене…

— Уф, постъпих непрофесионално — смути се здравата Стенли.

— Не се притеснявай — изправих се. — Занапред и двамата ще бъдем крайно дискретни.

Изнизах се, преди Стенли да ми напомни за обещанието да му обясня защо го разпитвам за трийсет и първи декември. Излязох от лекарския кабинет. Качих се във волвото. Без да паля колата, се втренчих през предното стъкло.

Значи, Карл знае, че Шанън е бременна. Знае, но не ѝ е искал обяснение. Не бе споделил и с мен. Дали е наясно, че не той е бащата? Дали се е досетил какво става? Че аз и Шанън играем в един отбор срещу него. Извадих си телефона. Поколебах се. С Шанън бяхме съставили изключително подробен план, включително и за да не се налага да се чуваме по телефона по-често, отколкото е естествено за снаха и девер. Според „Истински престъпления“, при разследване на убийство полицията проверява най-напред с кого са разговаряли по телефона в часовете, предшестващи престъплението, близките на жертвата или други потенциални заподозрени. Реших какво ще правя. Набрах номер.

— Да? — обадиха се отсреща.

— Имам един свободен час.

— Супер — възкликна Карл. — В „Свободно падане“ след двайсет минути.

65

В „Свободно падане“ заварих обичайната предобедна клиентела: запалени почитатели на конни надбягвания и активни ползватели на системата за обществено осигуряване.

— Една бира — поръчах на Ерик Нерел.

Изгледа ме студено. До съвсем скоро Ерик фигурираше в списъка ми със заподозрени за палежа на хотела, но днес този списък се сведе до едно-единствено име.

На път към свободна маса до прозореца видях Дан Кране с халба пред себе си. Взираше се навън с празен поглед. Изглеждаше — как да се изразя? — запуснат. Предпочетох да не го безпокоя с надеждата да ми се отплати със същата услуга.

Бях преполовил халбата, Когато Карл пристигна в тръс.

Прегърна ме мечешката и си взе чаша кафе от бара. Нерел го обслужи със същото враждебно отношение. При появата на Карл, Дан Кране пресуши халбата си и напусна заведението с демонстративно тежки стъпки.

— Да, видях Дан — потвърди Карл, преди да съм го попитал, и седна. — Доколкото чух, вече не живеел във фермата на Ос.

Кимнах бавно.

— Какво става иначе?

— Ами… — Карл отпи от кафето. — Вълнувам се за срещата довечера. А вкъщи Шанън своеволничи безобразно. Днес, например, заяви, че до срещата довечера ще ползва кадилака, а за мен остана женската кола. — Карл насочи брадичка към субаруто на паркинга.

— Най-важното е да пристигнеш на церемонията със стил.

— Разбира се, разбира се. — Той отпи нова глътка кафе.

Чакаше. Изглеждаше силно напрегнат, едва ли не ужасен от предстоящото. Двама братя тръпнат от ужас. Лежат един под друг на двуетажното легло и тръпнат от ужас, че вратата ще се отвори.

— Мисля, че знам кой е запалил хотела — съобщих ни в клин, ни в ръкав.

— Сериозно? — вдигна очи Карл.

Беше излишно да правя ефектни паузи и направо изстрелях:

— Грете Смит.

Карл се разсмя гръмко.

— Грете си е малко чалната, дума да няма, но не е чак толкова откачена. А напоследък се кротна. Връзката със Симон ѝ се отрази добре.

— Със Симон? — вперих поглед в Карл. — Със Симон Нергор?

— Не знаеш ли? — засмя се без капка веселост Карл. — Разправят, че на Нова година Симон я помолил да го закара до вкъщи и тя останала да преспи там. Оттогава са направо неразделни.

Умът ми работеше на пълни обороти. Възможно ли беше Грете да е запалила хотела в комбина със Симон? Допуснах го, за да проверя дали ще ми прозвучи правдоподобно. Не, определено ми се струваше странно. От друга страна обаче, напоследък всичко ми се струваше странно. Не изпитвах потребност да го обсъждам с Карл, а всъщност и с когото и да било, защото какво значение, по дяволите, имаше кой го е направил? Прокашлях се.

— Искаше да говорим за нещо.

Карл забоде поглед в чашата си и кимна. После вдигна глава, увери се, че няма опасност околните клиенти да ни чуят, наведе се напред и снижи глас:

— Шанън е бременна.

— Еха! — усмихнах се, но внимавах да не преигравам. — Честито, братко!

— Не — поклати глава той.

— Не? Проблем ли има?

Той кимна.

— С детето ли? — попитах лицемерно и усетих как само при мисълта нещо да не е наред с детето в утробата на Шанън, с нашето дете, ми прилошава.

Карл поклати глава.

— А какво тогава?

— Не аз съм…

— Не си — какво?

Главата му най-сетне спря да се движи. Погледна ме с красноречив, капитулирал поглед.

— Не ти си бащата ли? — попитах.

Той кимна.

— Откъде…

— С Шанън не сме правили секс, откакто тя се прибра от Торонто. Не ми позволява дори да я докосна. За бременността ѝ разбрах не от нея, а от Стенли. Тя дори не е в течение, че аз знам.

— Егати — промърморих.

— Да. Егати. — Погледът му тегнеше неотстъпно върху мен. — И знаеш ли какво, Рой?

Карл чакаше. Не му отговорих.

— Май се досещам кой е.

— Досещаш ли? — Едва преглътнах.

— Да. В началото на есента Шанън ми сервира, че ѝ се налага да отскочи до Нотуден. Интервю за някакво проектантско задание, така каза. Когато се върна, дни наред не беше на себе си. Не се хранеше, не спеше. Реших, че причината е въпросното интервю — понеже не е спечелила конкурса, е разочарована. Когато разбрах от Стенли, че е бременна, се запитах кога, за бога, е имала възможност да се среща с друг мъж; та аз и тя сме непрекъснато заедно. И се сетих за онова внезапно пътуване до Нотуден. По принцип Шанън ми разказва всичко, а което премълчава, лесно го отгатвам. Но от известно време усещах, че нещо ми се изплъзва. Че крие нещо. Сякаш изпитва угризения. Върнах лентата назад и установих, че промяната в нея настъпи след нощувката в Нотуден. Изведнъж започна да ходи в Нотуден, само за през деня; уж да пазарува. Разбираш ли?

Прокашлях се, за да си възвърна гласа:

— Май да.

— Онзи ден я попитах къде е пренощувала в Нотуден и тя каза „в хотел «Братрайн»“. Обадих се там и проверих. От рецепцията потвърдиха: на 3 септември Шанън Алейн Опгор действително е отседнала там за една нощ. Попитах с кого. С никого, отговориха. Наела стаята сама.

— И рецепционистът ти даде цялата тази информация просто така?

— Е, възможно е да съм се представил като Курт Улсен, ленсман в Ус.

— Боже.

Усещах как ризата на гърба ми подгизва от пот.

— Помолих рецепциониста да ми изчете набързо имената на всички гости в хотела на въпросната дата. И сред тях се появи прелюбопитно име, Рой.

Устата ми бе пресъхнала. Какво, по дяволите, се беше случило? Нима Ралф се бе сетил за мен и бе подал името ми на мнимия ленсман? Момент. Сега си спомних. Виждайки ме на път към ресторанта, Ралф каза, че ми е резервирал стая. Следователно най-вероятно бе вписал името ми в системата за резервации. Да не би впоследствие, след като разбра, че няма да нощувам там, да е пропуснал да го изтрие?

— Прелюбопитно и изключително известно име.

Мобилизирах се психически.

— Денис Куори.

Втренчих се в Карл.

— Какво?

— Актьорът. Режисьорът. Американецът, който се отби на бензиностанцията. На 3 септември и той е нощувал в хотел „Братрайн“.

Дадох си сметка, че съм спрял да дишам, едва когато си поех дъх.

— И какво от това?

— Какво от това ли? Не си ли спомняш как даде автограф на Шанън на бензиностанцията?

— Спомням си, но…

— После в колата Шанън ми показа листчето. Куори беше написал телефонния си номер и имейл адреса си. Казал ѝ, че в близко бъдеще се очертава да прекара известно време в Норвегия. Щял… — Карл описа кавички във въздуха — … да режисира, моля ти се. След случката не съм се сещал за Куори. Мисля, че и Шанън не е. Докато не стана онова с мен и Мари…

— И според теб Шанън се е видяла с него, за да ти отмъсти?

— Не е ли очевидно?

Свих рамене.

— Може би го обича?

Карл прикова поглед в мен.

— Шанън не обича никого. Обича само своя хотел. Заслужава един хубав бой.

— И май си го е получила.

Изплъзна ми се неволно. Карл стовари юмрук върху масата. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Кучката ти е казала, а?

— Шшт. — Вкопчих се в халбата като в спасителен пояс.

В последвалата тишина забелязах как всички погледи в заведението се устремиха към нас. Карл и аз мълчахме, докато не чухме как другите клиенти възобновяват разговорите си и не видяхме Ерик Нерел отново да се надвесва над телефона си.

— Забелязах синините, когато се прибрах за Коледа — поясних приглушено. — Тя излизаше от банята.

Виждах как умът на Карл работи трескаво в усилен опит да измисли обяснение. Как можах да изтърся това точно сега, когато се нуждаех от пълното му доверие!

— Виж, Карл, аз…

— Няма нищо — отвърна дрезгаво той. — Прав си. Случи се няколко пъти след завръщането ѝ от Торонто. — Той си пое дълбоко въздух, гръдният му кош се изду. — Бях страшно стресиран покрай хаоса с хотела, а тя продължаваше да се цупи заради историята с Мари. И като обърнех няколко чашки, се случваше… случваше се да си изпусна нервите. Но откакто спрях алкохола, не се е случвало. Благодаря, Рой.

— За какво?

— Задето повдигна въпроса. Отдавна възнамерявам да поговоря с теб по случая. Започнах да се опасявам да не страдам от същото като татко: правиш неща, които всъщност не искаш, но просто не си в състояние да се удържиш. Аз обаче успях. Промених се.

— Завърна се в стадото.

— А?

— Сигурен ли си, че си се променил?

— Да. Можеш да се подпишеш.

— Или ти да го направиш вместо мен.

Той ме изгледа, сякаш съм изтърсил тъпа, неразбираема игра на думи. В момента аз наистина ръсех куп неща, които сам не разбирах.

— Е — Карл прокара длан по лицето си. — Просто трябваше да споделя с някого за историята с детето. И този някой, разбира се, винаги си ти. Съжалявам.

— Е, хубава работа! — Махнах с ръка и сам завъртях забития в мен нож: — Нали сме братя.

— Да, ти винаги си насреща, когато се нуждая от подкрепа. Дявол да го вземе, толкова се радвам, че имам поне теб.

Карл сложи длан върху ръката ми. Неговата беше по-голяма, по-мека, по-топла от моята леденостудена.

— Винаги — отвърнах пресипнало.

Той си погледна часовника.

— По-късно ще се занимавам с бременността на Шанън. — Той се надигна. — Че детето не е мое, си остава между нас, нали?

— Естествено — уверих го. Толкова бях откачил от нерви, че едва сдържах напушилия ме налудничав смях.

— Започваме строежа. Ще им покажем, Рой. — Стисна здраво устни и очи във войнствена физиономия и разклати вдигнатия си юмрук. — Момчетата от „Опгор“ ще спечелят!

Усмихнах се и вдигнах чашата си. Така му показах, че смятам да остана да си допия бирата.

Карл се запъти бързешком към вратата. Качи се в субаруто. Шанън се бе погрижила днес кадилакът да е на нейно разположение. Довечера обаче Карл щеше да отиде с него до хотела. Или по-точно, до празния парцел.

Самотен стоп светна, когато субаруто спря да изчака включващ се в движението тир.

Поръчах си още една бира. Изпих я бавно, размишлявайки.

Мислех за Шанън. Какви мотиви ни движат нас, хората. Защо практически погледнато, аз си просех да ме разкрият. Та аз казах на Карл, че знам за побоищата му над Шанън. Намекнах, че знам и за подправения подпис. Молех го да ме разобличи, та да не ми се налага да го правя. Да продължавам да пълня Хюкен с автомобили и трупове.

66

След четири халби си тръгнах от „Свободно падане“.

Беше още само един и половина. Оставаше ми достатъчно време да изтрезнея напълно, но си давах сметка, че изпитите бири са признак на слабост. Реакция на желание да избягам. Една-единствена грешка беше достатъчна целият план да се провали. Тогава защо точно сега избрах да пия? Навярно това показваше, че част от мен може би не иска да осъществя плана. Рептиловият ми мозък. Не, за бога, рептиловият мозък няма нищо общо с подсъзнателните желания. Ето, не мислех трезво, започнах да обърквам понятията. Независимо от всичко, знаех отлично какво искам, а именно: да взема каквото ми се полага по право или поне колкото е останало от него. И да разчистя от пътя си онези, които ми пречат и които застрашават хората, които съм длъжен да закрилям. Защото вече не бях по-голям брат. Бях мъжът на Шанън. И бащата на детето ѝ. Сега те бяха моето семейство.

И все пак нещо не се връзваше.

Оставих волвото до кафенето и поех пеша на югоизток от центъра по пешеходната алея покрай главния път. Стигнах до автосервиза. Загледах се към отсрещния тротоар към салона за красота на Грете.

Пак си погледнах часовника.

Имах време, но беше по-разумно да не се захващам. Моментът не беше подходящ да се разправям с това. Може би подходящият момент никога нямаше да настъпи.

Един бог знае защо внезапно се озовах отсреща и надникнах в гаража, където бе паркирано червено ауди.

— Привет! — извика Грете от фризьорския стол. Главата ѝ беше напъхана в гордостта на салона: стоящ сешоар каска от петдесетте. — Изобщо не те чух да звъниш!

— Не съм звънил — отговорих и установих, че сме сами.

Щом къдреше своята коса, най-вероятно за следващия час значи нямаше записани клиенти, но за всеки случай заключих вратата.

— След десет минути ще мога да те подстрижа — каза тя. — Само първо да се понаконтя. За всеки фризьор е важно да изглежда добре.

Звучеше притеснена, навярно защото нахълтах внезапно. Или защото по поведението ми усети, че не съм дошъл да ми обере врата. Или защото дълбоко в себе си отдавна бе очаквала да я посетя.

— Хубава кола — подхвърлих.

— Какво? Заради каската не те чувам добре.

— Хубава кола! На Нова година я видях пред дома на Стенли, но не знаех, че е твоя.

— Моя е. Годината беше добра за фризьорския бранш. Както и за всички браншове в града.

— На трийсет и първи декември, няколко минути преди полунощ, докато вървях към площада, ме подмина кола от същата марка и същия цвят. В Ус няма много червени аудита. Най-вероятно си била ти, нали? На Стенли обаче си казала, че се прибираш при родителите си, за да празнувате заедно Новата година, а домът им е в противоположната посока. Пък и видях как червеното ауди завива по пътя към „Нергор“ и към хотела. На онова място няма нищо друго, освен „Нергор“ и хотела. Та се замислих…

Наведох се да разгледам фризьорските ножици, подредени пред огледалото. Изглеждаха ми еднакви, само една стоеше в отворен несесер, гордо изложена като ценен експонат. Сигурно тя е прословутата „Нигата 1000“, съобразих.

— Тогава, в навечерието на Новата година, ти ми каза, че Шанън мрази Карл, но е зависима от него заради хотела. Неминуемо ти е хрумнало, че ако хотелът изгори и проектът бъде прекратен, за теб работите се нареждат: на Шанън вече няма да ѝ трябва Карл и тогава ти го получаваш.

Грете Смит ме гледаше спокойно. Притеснението ѝ се бе изпарило. Ръцете ѝ лежаха неподвижно върху подлакътниците на огромния черен стол. Главата ѝ стоеше величествено изправена в пластмасовата „корона“, където се преплитаха нажежени жички — същинска кралица на своя трон.

— Разбира се, че тази мисъл ми е минавала през ум — потвърди тя, снижавайки глас. — И на теб ти е минавала. Затова и те подозирах в палежа. Малко преди полунощ ти изчезна. Никой не разбра къде се покри.

— Не аз подпалих хотела.

— Тогава остава само един възможен подпалвач.

Устата ми беше пресъхнала. По дяволите, нямаше никакво значение кой е подпалил проклетия хотел. Разнесе се слабо бръмчене. Нямах представа дали беше от сешоара, или от моята глава.

Грете млъкна, когато видя как вадя ножицата от несесера. Явно улови нещо в погледа ми, защото вдигна отбранително ръце пред себе си.

— Рой, нали не мислиш да…

И досега не знам. И представа си нямам какво мислех да правя в онзи момент. Знам само, че всичко напираше неудържимо: всичко случило се, всичко, което нямаше да се случи, всичко, което щеше да се случи, а не биваше да се случва, но вече не можеше да се избегне. То се надигаше у мен като фекалии в запушен клозет. Отдавна се покачваше все по-нагоре и по-нагоре. Сега стигна до ръба и преля. Ножицата беше остра. Щеше да бъде достатъчно да я навра в противната ѝ уста, да накълцам на парчета белите ѝ бузи, да изрежа онези грозни думи: кръшкане, пачавра.

И въпреки това се възпрях.

Погледнах ножицата. Японска стомана. И през ума ми се стрелнаха тактовите думи за харакири. А дали пък аз не вървях към пълен провал. Дали аз, а не Грете, трябва да бъда изрязан от тялото на обществото подобно на злокачествен тумор?

Не, и двамата. И двамата заслужавахме наказание. Да бъдем изгорени.

Грабнах стария черен кабел на сешоара, разтворих ножицата, после стиснах дръжките. Острата стомана сряза изолацията на кабела и когато стоманата влезе в съприкосновение с медта на проводника, едва не пуснах ножицата при удара на тока. Бях обаче подготвен и съумях да поддържам равномерен натиск върху ножицата, без да прережа кабела.

— Какви ги вършиш! — изкрещя Грете. — Това е „Нигата 1000“! Ще съсипеш сешоар от хиляда деветстотин…

Със свободната си ръка сграбчих нейната. Веригата се затвори и токът започна да тече през нас. Грете се опита да се отскубне, но аз я държах здраво. Гледах как тялото ѝ се тресе, а очите се подбелват, докато каската пукаше и пръскаше искри. От гърлото ѝ се изтръгна продължителен писък, първо тънък и умолителен, после — див и заповеднически. Сърцето ми блъскаше лудешки в гърдите, знаех отлично, че сърцето може да издържи двеста милиампера ограничено време, но, дявол да го вземе, не пусках. Защото Грете Смит и аз бяхме там, където заслужавахме да бъдем: обединени в кръг от болка. От каската лумнаха сини искри. И макар усилието да стискам да поглъщаше цялото ми внимание, долових миризма на опърлена коса. Затворих очи, стискайки с ръце. Бръщолевех несъществуващи думи, както бях чувал да прави проповедникът Арман, докато цери и спасява души в Ортюн. Писъците на Грете станаха проглушителни и от тях едва чух воя на включила се противопожарна аларма.

Тогава пуснах и Грете, и ножицата, и отворих очи.

Грете мигом се измъкна от каската. Видях бъркотия от стопени ролки и горящи коси. Тя се втурна към умивалника, пусна душа слушалка и започна да гаси.

Отидох до вратата. По стълбището навън чух пъргаво слизащи стъпки. Явно невропатията си беше дала почивка. Обърнах се и погледнах Грете. Беше извън опасност. Сив дим се виеше от останките от трайните ѝ къдрици — въпреки всичко бяха излезли толкова трайни. Гледката напомняше подпалило се барбекю, върху което някой е лиснал кофа вода.

Излязох в коридора. Изчаках бащата на Грете да слезе достатъчно надолу, та да види ясно лицето ми. Той каза нещо, навярно името ми, но не чух заради воя на алармата. Тръгнах си.

Измина час. Стана три без петнайсет.

Седях в сервиза и се взирах в сака.

Курт Улсен не дойде, не ме арестува, не провали целия замисъл.

Нямаше друг начин. Време беше да се залавям за работа.

Взех сака, качих се във волвото и подкарах към „Опгор“.

67

Излазих изпод кадилака. Над мен Шанън, в тънък черен пуловер, зъзнеше в студения хамбар. Беше скръстила ръце и имаше угрижен вид. Мълчаливо се изправих и изтупах дървени стърготини от работния ми гащеризон.

— Е? — нетърпеливо попита тя.

— Готово е. — Заех се да спускам колата с крика.

После с дружни усилия избутахме колата пред зимната градина навън, с предницата към Козия завой.

Погледнах часовника. Четири и петнайсет. Времето беше напреднало малко повече, отколкото предполагах. Върнах се в хамбара, за да си прибера инструментите. Докато ги пъхах в сака върху дърводелския плот, Шанън застана зад гърба ми и обви ръце около мен.

— Все още имаме възможност да спрем. — Тя облегна буза о гърба ми.

— Това ли искаш?

— Не.

Погали ме по гърдите. Откакто бях пристигнал в Ус, не се бяхме докосвали и почти не се бяхме поглеждали. Заех се незабавно с кадилака, за да съм сигурен, че преди Карл да се върне от срещата, времето ще ми стигне да подменя изправните части с повредените. Не само това обаче беше причината да не сме се докосвали. Имаше и друго. Внезапно се превърнахме едва ли не в непознати. Бяхме ужасени един от друг подобно на двама убийци. Но това щеше да отмине. НАПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА. НАПРАВИ ГО СЕГА. Беше съвсем просто.

— Тогава ще действаме по план — казах.

— Планинският дъждосвирец се е завърнал — съобщи Шанън. — Вчера го видях.

— Вече? — обърнах се към нея и обгърнах красивото ѝ лице с грубите си ръце с дебели пръсти. — Колко хубаво.

— Не. — Тя поклати глава със скръбна усмивка. — Не биваше да се прибира. Намерих го в снега пред хамбара. Умрял от студ.

В полузатвореното ѝ око блесна сълза.

Притеглих Шанън към себе си.

— Кажи ми пак защо го правим — прошепна тя.

— Защото имаме само два варианта. Аз да го убия. Или той да ме убие.

— Защото…

— Защото той ми отне моето, а аз — неговото. Защото и двамата сме убийци.

Тя кимна.

— Сигурни ли сме, че това е единственият изход?

— Твърде късно е за друго решение, Шанън. Вече ти обясних.

— Да — подсмръкна тя, сгушена в гърдите ми. — Когато това свърши…

— Да. Когато това свърши.

— Мисля, че е момче.

Задържах я няколко секунди в прегръдките си. После обаче чух как секундите пак започват да тиктакат натрапливо като таймер, който отброява времето, оставащо, докато светът изгуби смисъл. Но той нямаше да изгуби смисъл. Тепърва предстоеше да започне, не да приключи, нов живот. И моят нов живот.

Пуснах Шанън и прибрах в сака работния ми гащеризон, спирачните маркучи и жилото за газта, свалени от колата на Карл. Шанън ме погледна.

— Ами ако не проработи? — попита.

— Ще проработи — уверих я, макар, разбира се, да знаех какви са опасенията ѝ.

Тя изглежда долови раздразнение в гласа ми и се запита на какво ли се дължи. Или се досещаше за причината. Стрес. Нервност. Страх. Разкаяние? Дали и тя се разкайваше? Сигурно. В Кристиансан, докато чертаехме плана, обсъдихме и този въпрос. Че колебанията ще ни нашепват, както нашепват в ухото на младоженци в деня на сватбата им. Защото колебанието е като водата — винаги намира дупка в покрива ти. И сега капеше върху главата ми като китайско мъчение. Непрекъснато си припомнях репликата на Грете, че в такъв случай оставал само един възможен подпалвач на хотела. Неработещият стоп на субару. Така латвиецът бе описал колата, връщаща се от пламналия хотел в последния ден на старата година.

— Планът ще проработи. В системата почти няма спирачна течност, а кадилакът тежи два тона. Според всички закони на физиката възможният изход е само един.

— Ами ако се усети преди завоя?

— Не съм виждал Карл да си изпробва спирачките. Той ги използва само когато му трябват — казах спокойно и благо, макар да го бях повтарял вече десетки пъти. — Колата се движи по равен терен, той дава газ, склонът се появява, той отпусна педала за газта, но понеже е много стръмно, не забелязва, че колата ускорява прекалено. И през ум не му минава, че жилото за газта не се връща и в резултат тежката кола набира висока скорост. След две секунди стига до завоя и вече му прави впечатление, че се движи с много по-висока скорост, отколкото обикновено в този участък. В паниката натиска спирачката, но тя отказва. Евентуално успява да натисне педала още веднъж и да навие рязко волана, но няма шанс. — Навлажних устни. Обясних основното, можех да спра дотук. — Скоростта е твърде висока, колата — твърде тежка, а завоят — твърде остър. Дори да се движеше по асфалт, а не по чакъл, нямаше да му помогне. Колата излита във въздуха, той е в безтегловност. Капитан на космически кораб. Работещият му със свръхсветлинна скорост ум си задава въпроса как. Кой. И защо. И може би успява да си отговори, преди…

— Достатъчно! — кресна Шанън. Скръсти ръце, а по тялото ѝ премина спазъм. — Ами ако все пак открие, че нещо не е наред, и не се качи в колата?

— Просто ще открие, че нещо не е наред. Ще повика монтьор. Човекът ще установи, че жилото за газта е разплетено, а спирачните маркучи са нацепени — в старите коли такива повреди се срещат често. А ние ще трябва да скроим нов план, да измислим друг начин да постигнем целта си. Нищо фатално.

— Ами ако планът сработи, а полицията въпреки това заподозре саботаж?

— Тогава ще проверят катастрофиралата кола и ще установят, че някои части са били износени. Вече многократно го проиграхме, Шанън. Планът е добър. Не се безпокой.

Шанън изхълца и буйно се притисна към мен.

Внимателно се освободих от прегръдката ѝ.

— Ще тръгвам.

— Не! — изхлипа тя. — Остани!

— Ще наблюдавам събитията от автосервиза. Оттам Козият завой се вижда добре. Ако нещо се обърка, веднага ми звънни по телефона. Става ли?

— Рой! — извика тя, все едно за последен път ме вижда жив, все едно вълни в открито море ме отнасят надалеч, все едно сме изведнъж изтрезнели младоженци на платноходка, приятно замаяни от изпитото шампанско.

— До после — махнах ѝ аз. — И да не забравиш: веднага след знаеш кое набери спешния номер. Запомни как се е случило, как се е държала колата на пътя и опиши всичко на полицията точно както е било.

Тя кимна, изопна гръб, приглади полата си.

— Какво… какво ще се случи след това според теб?

— След това… според мен ще поставят мантинела.

68

В 18:02 започна да се смрачава.

Седнал до прозореца в сервиза, наблюдавах Козия завой през бинокъл. Наум бях изчислил, че когато кадилакът изхвърчи от пътя, ще го виждам в продължение на не повече от три десети от секундата. Затова трябваше да мигам бързо.

Бях очаквал, след като приключа с моята част и останалото вече се намира в ръцете на Шанън, притеснението ми да се уталожи. Но стана точно обратното. Сега, докато седях бездейно, разполагах с прекалено много време да мисля за всичко, което би могло да се обърка. И непрекъснато ми хрумваха нови и нови потенциални пречки пред нашия план. Вярно, коя от коя по-невероятни, но това не ми носеше душевно спокойствие.

По план, след като дойде време да тръгват към строителната площадка за официалното откриване, Шанън щеше да се оплаче, че внезапно се е почувствала зле и трябва да си полегне; нека Карл тръгне сам с кадилака, а тя ще изчака да ѝ поотмине и ще дойде със субаруто по-късно.

Пак погледнах часовника. 18:03. Три десети от секундата. Отново вдигнах бинокъла. Плъзнах го над прозорците на Смит, където не бях забелязал завесите да помръдват след инцидента по-рано днес. Отместих бинокъла към планината отзад и към Козия завой. Може вече да се беше случило. Може вече всичко да беше приключило.

Чух звук на кола. Спря пред автосервиза. Насочих бинокъла към нея, но образът беше разфокусиран. Снех бинокъла от очите си и видях ланд роувъра на Курт Улсен.

Двигателят угасна. Курт слезе. Не ме виждаше, защото бях угасил лампата. И въпреки това се взираше право в мен, сякаш знаеше, че съм там. Курт застана, разкрачил кривите си крака, с палци, втикнати в колана, подобно на каубой, предизвикващ ме на дуел. Тръгна към вратата на сервиза и изчезна от полезрението ми. На вратата се позвъни.

Въздъхнах, станах и отидох да отворя.

— Добър вечер, ленсмане. По какъв въпрос този път?

— Здравей, Рой. Може ли да вляза?

— Точно в момента е…

Той ме избута встрани и пристъпи в сервиза. Огледа се, все едно никога не беше идвал. Отиде до рафт, отрупан с какви ли не препарати. Включително с киселинния препарат „Фриц“.

— Чудя се какво ли се е случило тук при теб, Рой…

Вцепених се. Да не би най-сетне да беше разбрал? Че трупът на баща му е свършил тук? Че тук буквално се е изпарил, след като е бил полят с „Фриц“?

Забелязах обаче, че Курт Улсен потупва с показалец слепоочието си. Явно питаше какво се е случило в главата ми.

— … та си запалил Грете Смит.

— Грете ли твърди това?

— Не тя. Баща ѝ. Видял те да си тръгваш, докато от нея още се виел дим.

— А Грете какво казва?

— Ти как мислиш, Рой? Че сешоарът внезапно дал накъсо, а ти си ѝ помогнал. Аз обаче ни най-малко не вярвам на тези приказки, защото кабелът на сешоара беше срязан до половината. И сега моят въпрос към теб е — и те съветвам хубавичко да си помислиш, преди да ми отговориш: с какво си заплашил Грете, та тя лъже?

Докато чакаше отговора ми, Курт Улсен ту си смучеше мустака, ти издуваше бузите си като жаба бик.

— Отказваш ли да отговориш, Рой?

— Не.

— А как му казваш на това?

— Изпълнявам каквото ми нареди. Мисля си хубавичко.

Видях как нещо се случи зад погледа на Курт Улсен. Изгуби самоконтрол, пристъпи две крачки към мен и изпъна назад дясната си ръка, готвейки се за удар. Знаех го, защото знаех как изглеждат хората, които се канят да нанесат удар. Приличат на акулите, които обръщат очи, захапвайки жертвата си. Курт Улсен обаче се отказа. Навярно го възпря мисъл. Рой Опгор в Ортюн събота вечер. Никакви счупени челюсти и носове, само избити зъби и разкървавени ноздри. Тоест, нищо, с което да се налага да се главоболи Сигмюн Улсен. Рой Опгор никога не губи здравия си разсъдък. Хладно и пресметливо унижава онези, които губят. Затова, вместо удар, от свития юмрук на Курт Улсен изскочи назидателен показалец.

— Наясно сме, че Грете знае разни неща. Знае разни неща за теб, Рой Опгор. Какви са? — Приближи се с още една крачка и аз усетих ситен дъжд от пръски слюнка по лицето си. — Знае ли за Вилум Вилумсен?

Телефонът звънна в джоба ми, но Курт Улсен го заглуши с гласа си:

— За глупак ли ме мислиш? Че ще повярвам как, видиш ли, убиецът на Вилумсен случайно се подхлъзнал по леда на метри от твоята къща? Че Вилумсен тихомълком е опростил на Карл няколкомилионен заем? Защото, моля ви се, се чувствал морално задължен?

Шанън ли ме търсеше по телефона? Трябваше да видя кой е. Непременно.

— Тия ги разправяй на старата ми шапка, Рой. Историята не познава случай Вилум Вилумсен да е опрощавал дори крона на длъжниците си.

Извадих телефона. Погледнах екрана. О, мамка му.

— Известно ми е, че ти и брат ти имате пръст в тази история. Точно както бяхте замесени и в безследното изчезване на баща ми. Защото ти си убиец, Рой Опгор. Си и винаги си бил!

Кимнах на Курт и за миг словесният поток от устата му пресекна. Той облещи очи, сякаш съм потвърдил твърденията му, но после правилно схвана кимването ми като сигнал, че ще приема обаждането. И думите отново бликнаха:

— Ако не беше чул, че идват свидетели, днес сигурно щеше да убиеш Грете Смит! Щеше…

Извърнах се гърбом, запуших си едното ухо и допрях телефона до другото:

— Кажи, Карл.

— Рой? Нужна ми е помощ!

Светлината сякаш помръкна и някой ме запрати шестнайсет години назад.

На същото място.

Същото отчаяние в гласа на по-малкия ми брат.

Предстоеше да се извърши същото престъпление, само че този път жертвата щеше да е той.

Но още беше жив. И се нуждаеше от помощ.

— Какво има? — успях да изцедя от устните си, докато ленсманът зад мен въртеше изтърканата си плоча.

Карл се поколеба.

— Курт Улсен ли чувам?

— Да. Какво има?

— Церемонията по откриването ще започне всеки момент и предпочитам да отида с кадилака. Обаче има проблем. Сигурно е дреболия, но можеш ли да дойдеш и да се опиташ да го поправиш?

— Идвам веднага. — Прекъснах връзката и се обърнах към Курт Улсен. — Приятно ми беше да си побъбрим, но аз ще тръгвам. Освен ако нямаш заповед за арест.

Докато излизах, той стоеше със зяпнала уста.

Минута по-късно се движех по главния път с волвото.

Сакът с инструментите лежеше на съседната седалка, фаровете на Улсеновия ланд роувър светеха в огледалото ми за обратно виждане, а в ушите ми още кънтеше заканата му на сбогуване да пипне мен и брат ми. За миг се запитах дали не възнамерява да ме следва чак до вкъщи, но когато завих към „Нергор“ и „Опгор“, той продължи направо.

В момента обаче Улсен далеч не беше най-голямата ми грижа.

Нещо с кадилака не било наред — така каза Карл. И какво да е то, по дяволите? Възможно ли бе да се е качил в колата и преди да я е подкарал, да се е усъмнил, че спирачките и воланът не работят както трябва? Не. Не и ако не подозира нищо. А ако някой му е подсказал, че има повреда? Това ли се беше случило? Нима Шанън не бе успяла да изпълни своята част от плана? Нима бе рухнала психически и му бе признала всичко? Или, още по-лошо, нима бе минала на негова страна и му бе казала цялата истина? Или по-точно своята версия на истината. Да, така ще да е станало, отсъдих. Казала е на Карл, че планът да го убием е мой и само мой, че аз знам как е подправил подписа ми върху документите за поземлена собственост. Излъгала го е, че съм я изнасилил, тя е заченала и съм заплашил, ако гъкне, да убия нея, детето и Карл. Защото аз не съм плах, боязлив белогуш дрозд, аз съм татко, ушата чучулига, граблива птица с черна бандитска маска над очите. После Шанън е начертала пред Карл план как да постъпят. Да ме примамят в „Опгор“ и да се отърват от мен, както аз и Карл се бяхме отървали от татко. Защото Шанън, разбира се, знаеше. Знаеше, че братята Опгор са способни на убийство, знаеше, че ще постигне целта си — по един или по друг начин.

Поех си жадно дъх и съумях да изтласкам болестните, неканени мисли. След един завой пред мен се отвори черен тунел на място, където тунел нямаше. Непроницаем мрак, каменна стена и всеки опит да я пробиеш е безнадежден. Дали беше депресията, за каквато ми бе говорил навремето старият ленсман? Дали татковата меланхолия се надигаше в мен, както в нашия край нощта не пада, а се надига от долчинките? Може би. И — странно — с всеки взет остър завой, колкото по-нагоре се изкачвах, дишах все по-спокойно.

Не го смятах за кой знае какво. Дори всичко да приключваше тук, дори днес да удареше последният ми час, бях готов да го приема. Надявах се убийството ми поне да скрепи връзката между Карл и Шанън. Карл беше прагматик, щеше да намери сили да отгледа дете, което биологично не е негово, макар пак да е негова кръв. Да. Изглежда, моята гибел е единствената възможност всичко да завърши щастливо.

Задминах Козия завой и дадох малко повече газ. Изпод задните гуми захвърча чакъл. Под мен селото тънеше във вечерен мрак, но в последните отблясъци от следобедната светлина видях Карл да стои пред кадилака със скръстени ръце.

Осени ме друга мисъл. Всъщност не друга, а първата.

Само това е: проблем с колата.

Дреболия, която няма нищо общо нито със спирачни маркучи, нито с жила за газ; незначителна повреда, която може лесно да се отстрани. Че вътре, на светло, зад пердетата в кухнята, Шанън чака аз да оправя нещата. А после планът ни ще навлезе в начертания коловоз.

Слязох от колата. Карл дойде до мен, прегърна ме. Притискаше ме силно към себе си и аз усещах цялото му тяло от глава до пети, усещах как трепери, както трепереше, докато го утешавах след посещенията на татко в стаята ни.

Прошепна няколко думи в ухото ми. И аз разбрах.

Разбрах, че нашият план е безвъзвратно разстроен.

69

Седяхме в кадилака. Карл зад волана, аз на пасажерската седалка. Взирах се покрай Козия завой, в планинските била на юг, обрамчени с оранжево и светлосиньо.

— По телефона казах, че имам проблеми с колата, защото чух гласа на Улсен — обясни задавено Карл.

— Разбирам. — Опитах се да размърдам изтръпналия си крак. Не, не беше изтръпнал, беше парализиран, както впрочем и останалата част от мен. — Разкажи ми подробно какво се случи. — Сякаш говореше друг, не аз.

— Ами какво… Става време да тръгваме към строежа, приготвяме се. Шанън се е издокарала, изглежда фантастично, аз гладя ризата си в кухнята. И изведнъж ми сервира, че ѝ било прилошало. Казвам ѝ да изпие един парацетамол. Тя обаче настоява, че трябвало да се качи горе да си полегне. Аз да съм тръгнел сам, а по-късно, ако се почувствала по-добре, щяла да дойде със субаруто. Идва ми като гръм от ясно небе. Казвам ѝ да се мобилизира, защото това е важно. Тя обаче отказва. Здравето било на първо място и така нататък. Направо побеснявам от яд. Сто на сто ми се прави на интересна, защото на нея никога не ѝ става чак толкова лошо, че да не може да стои права някакви си два часа. Пък и това все пак е нашият звезден миг — и нейният, и моят. За миг си изпускам нервите и изтърсвам…

— Изтърсваш — повторих и усетих как парализа обхваща и езика ми.

— Да, изтърсвам, че ѝ е лошо сигурно заради копелето в корема ѝ.

— Копеле — повторих. В колата цареше страшен студ. Адски студ.

— И тя повтори думата въпросително, все едно не схваща за какво иде реч. Казвам ѝ, че знам за нея и американския актьор. Денис Куори. Тя повтаря името му. Кипва ми само като я слушам как го произнася. Денис Куори. И после, представи си, избухва в смях. В смях! А аз стоя с ютията в ръка и изведнъж просто превъртам.

— Превърташ — изрекох беззвучно.

— Удрям.

— Удряш. — Бях се превърнал в проклета ехо-камера.

— Ютията я цапардосва отстрани по главата и Шанън полита назад, блъсва се в кюнеца, той се счупва и се разхвърчават сажди.

Мълчах.

— Надвесвам се над нея, държа нажежената ютия на сантиметри от лицето ѝ и ѝ казвам, че ако не си признае, ще я направя по-гладка от ризата ми. А тя само продължава да се смее. Лежи и се залива от смях, кръвта от носа ѝ се стича в устата и зъбите ѝ почервеняват. Прилича на проклета вещица и вече изобщо не е толкова хубава, схващаш ли? И си признава. Не само онова, за което я питах, а всичко. Сякаш ме намушква с нож. Признава най-лошото.

Опитах се да преглътна, но в устата ми не е останала капчица слюнка.

— И кое е най-лошото?

— Ти как мислиш, Рой?

— Не знам.

— Хотелът. Шанън е подпалила хотела.

— Шанън? Но как…

— На Нова година, когато всички се канехме да тръгваме от дома на Вилумсен към площада, за да гледаме фойерверките, Шанън каза, че била изморена, иска да се прибира и взе колата. Когато чухме пожарната, аз още бях на площада. — Карл затвори очи. — И сега тя, просната до печката, ми разказва как подкарала към хотела, слязла, запалила място, откъдето, знаела, огънят ще се разпространи, и подхвърлила вече избухнала бомбичка, за да изглежда, все едно това е била причината за пожара.

Съобразих какво трябва да попитам. Макар да знаех отговора. Трябваше да задам този въпрос, за да не се издам, че съм се догадил до причината, че познавам Шанън може би по-добре от Карл. И попитах:

— Защо?

— Защото… — Карл преглътна. — Защото се е вживяла в ролята на богоподобен творец. Тя просто не можеше да се примири с онзи вид на хотела, държеше непременно да е същият като на нейните скици. Или същият, или нищо. Не знаеше, че не е застрахован, и явно е очаквала да не е проблем да започнем да го строим наново. И тогава, при втория опит, да наложи оригиналните си скици.

— Това ли ти каза?

— Да. Попитах я не е ли помислила за нас, другите, за теб, за мен, за съселяните ни, които са работили и инвестирали. Не, отвърна тя.

— Не?

— Fuck no — така каза. И се разкикоти. Тогава я ударих пак.

— С ютията ли?

— Със задната, студената част.

— Силно ли?

— Силно. Видях как очите ѝ угаснаха.

Наложи се да се съсредоточа, за да дишам.

— Тя беше ли…?

— Проверих я за пулс. Не усетих нищо.

— После?

— После я изнесох тук.

— И сега е в багажника ли?

— Да.

— Покажи ми.

Слязохме. Карл отвори багажника, а аз зареях поглед на запад. Оранжевото изяждаше светлосиньото над планинските била. И ми се мярна мисълта, че вероятно за последен път ще съм в състояние да сметна нещо за красиво. Но за частица от секундата, преди да надникна в багажника, си помислих, че е било шега, че вътре ще е празно.

Но тя лежеше там. Белоснежна спяща красавица. Спеше в същата поза, както през двете ни нощи в Кристиансан. На хълбок, със затворени очи. В ембрионална поза, както и детето в утробата ѝ, помислих си неволно.

Раните по главата не оставяха никакво съмнение от какво е починала. С върховете на пръстите си докоснах натрошеното чело.

— Не е бил само един удар с ютия — отбелязах.

— Аз… — Карл преглътна. — Докато я оставях до колата, за да отворя багажника, тя помръдна и аз… паникьосах се.

Машинално погледнах към земята. И там, под светлината от багажника, видях да проблясва един от едрите камъни, които навремето, през една небивало дъждовна есен, татко ни накара да натрупаме покрай стената на къщата, та водата да се оттича по-добре. По камъка имаше кръв.

Задавеният шепот на Карл звучеше като къкреща каша:

— Ще ме измъкнеш ли, Рой?

Отместих поглед върху Шанън. Исках, но не можех да откъсна очи от нея. Той я бе погубил. Беше я убил съвсем предумишлено. Хладнокръвно. И сега ме молеше за помощ. Мразех го. О, как само го мразех. Усетих как сърцето ми отново започва да изпомпва кръвта, а с нея дойде и болката, най-сетне дойде и болката, и аз стиснах челюсти с всичка сила. Имах чувството, че ще си строша кътниците. Поех си дъх и отпуснах челюсти колкото да продумам:

— Как да те измъкна?

— Ще я закараме в гората. Ще я положим някъде, където да я намерят, и ще оставим кадилака до нея. Ще кажа, че по-рано днес е излязла да се поразходи с кадилака и когато съм тръгнал към строителната площадка, още не се е прибрала. Ако веднага потеглим и я оставим, ще успея да стигна навреме за церемонията и след като не се появи там, както уж сме се разбрали, ще се обадя в полицията. Звучи ли добре?

Фраснах го в стомаха.

Той се сгъна надве. Стоеше във формата на буква Г и жадно се мъчеше да си поеме въздух. Съборих го на чакъла, възседнах го и притиснах ръцете му към тялото му, та да не може да мръдне. Щеше да умре, както бе умряла тя. Дясната ми ръка напипа едрия камък, ала той беше лепкав и хлъзгав от кръвта, и се изплъзна от захвата ми. Посегнах да избърша ръката си в ризата, но най-сетне си възвърнах трезвия разсъдък и вместо това прокарах два пъти длан по чакъла. Стиснах камъка. Вдигнах го над главата си. Затаил дъх, Карл лежеше със здраво стиснати очи. Исках да види всичко и го чукнах с пръст по носа.

Той отвори очи.

Плачеше.

Погледът му се насочи към мен. Може би още не беше видял как държа камъка вдигнат към небето. Или не разбираше какво означава. Или пък беше стигнал, докъдето и аз: не даваше пет пари. Усещах силата на тежестта да притегля камъка — той се стремеше надолу, искаше да смачква, дори нямаше нужда да използвам сила. Ако спра да му противодействам, ако престана да удържам камъка на една ръка разстояние от брат ми, камъкът ще изпълни предназначението си, помислих си аз. Карл престана да реве. Усетих как дясната ми ръка се налива с млечна киселина. Отстъпих. Предадох се на тежестта на камъка. Но в същия миг го видях. Като проклето ехо от детството. Погледът му. Проклетият смирен, безпомощен поглед на по-малкото ми братче. И в гърлото ми заседна едновремешната буца. Замалко да се разридая. Пак. Оставих се на тежестта на камъка, придадох му допълнителна скорост и го стоварих силно върху земята. Усетих как ударът се разпространи чак до рамото ми. Седях и пъхтях като шибано ловджийско куче.

Поех си дъх, преметнах крак от неподвижно лежащия Карл. Най-сетне безмълвен. Очите — широко отворени, сякаш най-после е прозрял всичко. Седях до него и гледах Отертин. Нашият безгласен свидетел.

— Доста близо до главата ми беше — простена Карл.

— Не достатъчно близо.

— Добре. Прецаках нещата — въздъхна той. — Изкара ли си вече гнева?

Извадих кутийка снус от джоба на панталона си.

— Като стана дума за камъка и за главата ти — подхванах, без изобщо да ми пука дали Карл долавя как трепери гласът ми — като я намерят в гората и видят на какво прилича главата ѝ, какво според теб ще си помислят?

— Че някой я е убил, предполагам.

— И кой ще е първият заподозрян?

— Съпругът?

— Който според публикация в „Истински престъпления“ е виновен в осемдесет процента от случаите. Особено ако няма алиби за часа на убийството.

Карл се надигна на лакти.

— Добре, батко. Какво ще правим?

Правим. Ама разбира се.

— Дай ми няколко секунди — промърморих.

Огледах се. Какво виждах?

„Опгор“. Малка къща, хамбар и парче земя. Какво представляваше всъщност „Опгор“? Шестбуквено название, семейство, от което са останали двамина живи. Защото какво е семейството по своята същност? История, която си разказваме, защото семейството е необходимо, защото в течение на няколко хилядолетия се е показало като добре функционираща единица за взаимодействие? Да, защо не? Или съществува нещо отвъд чисто прагматичното, нещо в кръвта, което свързва дълбоко родители и деца? Казват, че с въздух и любов не се живеело. Но и без тях не се живее, дявол да го вземе. А ако ние, хората, искаме нещо, то е да живеем. Усещах го сега, навярно още по-силно, защото смъртта лежеше в багажника пред очите ни. Усещах, че ми се живее. И затова се налагаше да направим, каквото трябва. Всичко зависеше от мен. И трябваше да се направи сега.

— Най-напред да те питам нещо — подхванах. — Когато проверявах кадилака през есента, препоръчах на Шанън да смените спирачните маркучи и жилото на газта. Сменихте ли ги?

— Какво? — изкашля се Карл, притискайки стомаха си с ръка. — Шанън не ми е казвала и дума по въпроса.

— Добре. Значи имаме късмет. Ще я преместим на предната седалка. Преди да измиеш кухнята и багажника, обери кръвта и я размажи по волана, по седалката и по таблото. Ясно?

— Ъъъ… да. Ама…

— Ще намерят Шанън и кадилака в Хюкен. Това ще обясни травмите по главата.

— Но… това ще е третата кола, катастрофирала в Хюкен. Полицията ще почне да си задава въпроси.

— Сигурно. Като видят обаче износените части, за които те питах, ще го отдадат на нещастен случай.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Тънък оранжев слой поръбваше Отертин, когато аз и Карл задвижихме тежкото черно возило. Шанън изглеждаше толкова мъничка зад големия волан. Бутнахме колата и тя бавно продължи по инерция едва ли не неохотно, а чакълът хрускаше под гумите. Под „перките“ светеха два тесни, вертикално разположени червени фара. Кадилак „Де Вил“. Конструиран във времената, когато американците правели колите като космически кораби, които да те отведат чак в космоса.

Взирах се втренчено в колата. Жилото за газта явно не се беше върнало, защото кадилакът набираше скорост. Този път ще се случи, помислих си. Този път ще се възнесе към небето.

Тя ми беше споделила, че според нея бебето е момче. Тогава аз си замълчах, но, разбира се, не се стърпях да не започна да въртя мъжки имена в ума си. Не ми се вярваше Шанън да приеме да го кръстим Бернард, но само това име ми хрумна.

Карл обви рамото ми с ръка.

— Само теб имам, Рой.

И аз имам само теб, помислих си. Двама братя насред пустиня.

70

— За мнозина от нас в момента се намираме в изходна позиция — каза Карл.

Стоеше на сцената в Ортюн, пред стойка с микрофон, който след малко щеше да отстъпи на Род и неговата банда.

— Нямам предвид първата инвеститорска среща, която се състоя тук, а времената, когато аз, моят брат и голяма част от присъстващите в тази зала, се срещахме тук на вечеринки. След няколко чашки набирахме достатъчно самочувствие и започвахме да се перчим и да се кълнем какви успехи ще постигнем занапред. Или питахме най-големия фукльо от миналата вечеринка докъде я е докарал с грандиозния си план. Един се хилеше подигравателно, друг псуваше, а по-докачливите дори налитаха на бой.

Правостоящите в залата се разсмяха.

— Но когато следващата година някой ни попита какво стана с хотела, с който ние в Ус толкова се фукахме, ще му отговорим, че сме го построили. И то цели два пъти.

Множеството изригна в ликуващи възгласи. Нервно пристъпвах от крак на крак. Гадене душеше гърлото ми, главоболие туптеше ритмично зад очите, изпитвах остра болка в гърдите, каквато навярно се усеща при инфаркт. Опитвах се обаче да не мисля, да не чувствам. Засега, изглежда, Карл се справяше по-добре от мен. Нима бях изненадан? Та той безспорно беше по-хладнокръвният от двама ни. Беше наследил темперамента на мама. С пасивното си, равнодушно поведение навремето тя ставаше съучастник на татковите издевателства.

От трибуната Карл разпери ръце — приличаше на конферансие на цирков спектакъл.

— Присъствалите на официалното откриване по-рано тази вечер разгледаха визуализации и се запознаха какъв великолепен хотел ще стане. По план сега на сцената до мен трябваше да е главният архитект, моята съпруга Шанън Алейн Опгор. Навярно ще се присъедини към нас по-късно, но в момента лежи вкъщи, защото така става, когато в себе си носиш не само архитектурни рожби…

Настана едносекундна тишина. И отново избухнаха одобрителни възгласи, последвани от тропане с крака.

Не издържах повече. Завтекох се към изхода.

— А сега, скъпи съселяни, моля посрещнете…

Проправих си път сред тълпата, изтичах навън и едва успях да се скрия зад ъгъла на сградата, преди гърлото ми да се напълни и бълвочът от устата ми да плисне върху земята пред мен. Струята се изтласкваше с мъчителни контракции. Онова вътре в мен напираше да излезе, както при раждане. След като най-сетне свърши, се свлякох на колене, празен, съсипан. Отвътре чух как хлопка отмерва такта на парчето, с което Род и компания традиционно откриваха участията си: „Honky Tonk Women“ на „Ролинг Стоунс“. Опрях чело о стената на сградата и се разридах. От мен обилно се стичаха сополи, сълзи и лиги, смърдящи на повръщано.

— Божичко — чух глас зад гърба си. — Да не би най-после някой да е напердашил знаменития побойник Рой Опгор?

— Престани, Симон! — скастри го женски глас. Усетих ръка върху рамото си. — Всичко наред ли е, Рой?

Извърнах се наполовина. Грете Смит си бе завързала червена забрадка на главата. Всъщност ѝ отиваше.

— Да. Пих някакъв кофти домашен алкохол — промърморих. — Благодаря за загрижеността.

Плътно прегърнати, двамата продължиха към паркинга.

Изправих се и тръгнах към брезовата горичка. Меката морава под краката ми се люлееше, пропита с вода от стопения сняг. Издухах си носа, изплюх насъбраната кисела слюнка и си поех дъх. Вечерният въздух още хладнееше, но бе добил по-различен вкус, от него лъхаше обещание, че нещата ще се променят към нещо ново и по-добро. Само дето недоумявах какво ли ще да е то.

Застанах под оголено дърво. Изгрялата луна сипеше загадъчна светлина върху Бюдалското езеро. След няколко дни ледът щеше да се натроши, а течението — да отнесе късовете. Тук, при нас, нещата започнат ли да се пропукват, всичко се разпада бързо-бързо.

До мен се появи фигура.

— Какво прави тундровата яребица, когато лисицата ѝ отмъкне яйцата? — попита ме Карл.

— Снася нови — отвърнах.

— Когато си млад и родителите ти разправят такива неща, ти си мислиш „ама че врели-некипели“. И един ден внезапно разбираш какво са имало предвид. Странно, а?

Свих рамене.

— Красиво е, нали? — продължи Карл. — Най-после пролетта дойде и при нас.

— Да.

— Кога ще се върнеш?

— Къде?

— В Ус.

— За погребението.

— Тук няма да има погребение. Ще изпратя ковчега в Барбадос. Питам кога ще се пренесеш обратно тук.

— Никога.

Карл се разсмя, все едно му бях разказал виц.

— Дори сега да не го осъзнаваш, ще се прибереш преди края на тази година, Рой Опгор.

И ме остави сам.

Стоях дълго. Накрая вдигнах очи към луната. Прииска ми се да беше по-голяма, като планета, нещо, действително годно да ми помогне да поставя себе си и другите, нашите трагедии и припряно живяния ни живот в по-широка перспектива. Нуждаех се от това. От знак, че всичко това — Шанън, Карл и аз, татко и мама, чичо Бернард, Сигмюн Улсен, Вилум Вилумсен и датският му главорез — е съвсем преходно, тутакси потъва в забрава, не е нищо повече от мигновение във вселенския безкрай. Ние, хората, разполагаме с една-едничка утеха: абсолютно нищо няма значение. Нито да опазиш земите си. Нито да се сдобиеш със собствена бензиностанция. Нито да се събудиш с любимия си човек. Нито да видиш как детето ти пораства.

Факт. Всичко е незначително.

Но, разбира се, луната беше твърде малка да ми донесе жадуваната утеха.

71

— Благодаря. — Мартинсен пое чашата с кафе от протегнатата ми ръка. Наведе се към кухненския плот и надзърна през прозореца. Служебният автомобил на КРИПОС и ланд роувърът на Улсен още стояха до Козия завой.

— И не открихте нищо? — попитах.

— Не, разбира се.

— Защо смяташ, че се подразбира?

Мартинсен въздъхна и се огледа, за да се увери, че все още сме сами в кухнята.

— Честно казано, при обичайни обстоятелства щяхме да отхвърлим молбата за подкрепление по повод на произшествие, което очевидно е било нещастен случай. Когато вашият ленсман се свърза с нас, повредата в колата, явно пряка причина за катастрофата, вече беше установена. Масивните наранявания на жертвата са типични при падания от такава голяма височина. Местният лекар не можа, разбира се, да определи с точност кога е настъпила смъртта, като се има предвид, че отне цяло денонощие, докато го спуснат в Хюкен, но предполага, че жертвата е излетяла в пропастта някъде между шест следобед и дванайсет в полунощ.

— Тогава защо си направихте труда да биете път дотук?

— Ами, първо, защото вашият ленсман настоя. Само дето не ни вдигна скандал по телефона. Убеден е, че съпругата на брат ти е била убита. Според статистика в някакво специализирано списание в осемдесет процента от случаите на съмнителна смърт на омъжени жени виновникът е съпругът. А ние в КРИПОС се стараем да поддържаме добри отношения с ленсманските служби. — Мартинсен се усмихна. — Много хубаво кафе, впрочем.

— Благодаря. А друга причина имаше ли?

— Друга причина?

— Нали ленсманът бил първата?

Мартинсен се усмихна и ме погледна със сините си очи. Не успях да преценя доколко погледът ѝ е чисто професионален. Отместих очи. Чисто и просто аз не бях там. Пък и съзнавах, че ако ѝ позволя да се вгледа дълбоко и продължително в очите ми, ще съзре раната.

— Оценявам откровеността ти, Мартинсен.

— Вера.

— И все пак не изпитваш ли известни подозрения, при положение че три автомобила са изхвърчали в една и съща пропаст, а в момента разговаряш с брата на човек, поддържал близки отношения с всички загинали?

Вера Мартинсен кимна.

— Не съм забравила това нито за секунда, Рой. Всеки път Улсен ми напомня колко произшествия са станали в този пътен участък. Сега развива теорията, че първата злополука тук също е била убийство. Иска да проверим дали спирачните маркучи на най-долния кадилак не са били умишлено пробити.

— Кадилакът на баща ми. — Надявах се, че запазвам каменното си изражение. — Проверихте ли?

Мартинсен се разсмя.

— Първо, въпросният кадилак лежи смачкан под два автомобила. Второ, дори и да открием нещо, случаят е от преди осемнайсет години и давността е изтекла. Трето, аз се ръководя от онова, което се нарича здрав разум и логика. Имаш ли представа колко коли в Норвегия излитат от пътя годишно? Около три хиляди. На колко места? На по-малко от две хиляди. Тоест, близо половината от всички подобни злополуки се случват на място, където вече е имало такава катастрофа, фактът, че за осемнайсет години три автомобила са излетели от пътен участък, който очевидно трябва да е по-добре обезопасен, според мен е не просто закономерен. Според мен е дори странно как за толкова време не са станали повече такива инциденти.

Кимнах.

— А ще бъдеш ли така добра да подхвърлиш пред тукашната община някоя и друга дума за необходимостта от защитна мантинела?

Мартинсен се усмихна и остави чашата си.

Изпратих я в коридора.

— Как е брат ти? — поинтересува се тя, докато си закопчаваше якето.

— Ами как… Изживява тежко случилото се. Замина за Барбадос с ковчега. Там ще се срещне с роднините ѝ. После разчита да намери спасение, като се затрупва с работа по хотела.

— А ти?

— По-добре съм — излъгах. — Беше, разбира се, голям удар, но животът продължава. Шанън живя тук година и половина, а през повечето време мен ме нямаше в Ус, та не успях да се сближа с нея… разбираш какво имам предвид. Не е същото като да изгубиш човек от семейството си.

— Разбирам.

— Та такива работи. — Отворих външната врата, понеже Мартинсен се бавеше. Тя не помръдна.

— Чу ли? — прошепна. — Това не беше ли златопер дъждосвирец?

Кимнах бавно.

— Интересуваш ли се от птици?

— Много. Наследила съм го от баща ми. А ти?

— И аз се интересувам.

— В този край, чувам, се срещат доста интересни видове.

— Така е.

— Може някой ден да се отбия да ми ги покажеш?

— С удоволствие. Но вече не живея тук.

И после все пак срещнах погледа ѝ и ѝ позволих да надникне в мен. Да види колко съм наранен.

— Добре — каза тя. — Ако въпреки всичко решиш да се преместиш пак тук, обади се. Номерът ми е върху визитката, която пъхнах под чашата с кафе.

Мартинсен си тръгна. Качих се в спалнята, легнах на двойното легло, притиснах възглавницата към лицето си и вдъхнах почти изветрялото ухание от Шанън. Слаб, сладостен аромат, който след няколко дни щеше да изчезне. Отворих гардероба до нейната половина от леглото. Беше празен. Карл отнесе повечето ѝ дрехи в Барбадос, а другите изхвърли. Във вътрешността на тъмния гардероб обаче съзрях нещо. Шанън сигурно ги беше намерила някъде в къщата и ги бе скътала тук: чифт ръчно плетени бебешки терлички — трогателно смешно мънички. Неволно се усмихнах. Беше ги плела баба, татковата майка. Мама ни беше разказвала, че първо съм ги носил аз, а после — Карл.

Слязох долу в кухнята.

През прозореца видях широко отворената врата на хамбара. Вътре проблесна запалена цигара. Приклекнал, Курт Улсен оглеждаше нещо на пода.

Извадих бинокъла.

Курт плъзна пръст по дюшемето. Досетих се какво е забелязал. Следите от крика по меките дървени дъски. Отиде до боксовия чувал, прикова поглед в нарисуваното там лице. Удари го с юмрук уж ей така, да пробва. Навярно Вера Мартинсен му бе съобщила, че КРИПОС си стягат багажа и се прибират. Улсен обаче нямаше да се откаже. Някъде прочетох, че на тялото са нужни седем години да обнови всичките си клетки, включително мозъчните; тоест, на всеки седем години ние сме кажи-речи нови. Ала нашата ДНК, програмата, която предопределя функциите на нашите клетки, не се подновява. Ако отрежем от себе си косъм, нокът или парченце кожа, там ще израсне същият косъм, същият нокът, същата кожа. Ще се възпроизведе. Новите мозъчни клетки не се отличават от старите; те наследяват голяма част от спомените и натрупания опит. Ние не се променяме. Правим същите избори, повтаряме същите грешки. Какъвто бащата, такъв и синът. Ловец по рождение като Курт Улсен ще продължи да ловува. Убиецът пак ще убие. Това е нескончаем цикъл, подобен на предизвестената орбита, по която се движат планетите, подобен на периодичната смяна на сезоните.

На излизане от хамбара Курт Улсен рязко се закова намясто, наведе се, взе нещо и го вдигна срещу светлината. Беше една от поцинкованите кофи. Нагласих бинокъла на фокус. Курт огледа внимателно дупките от куршума: по една от двете страни на кофата. След малко я остави, качи се в колата си и потегли.

Къщата опустя. Бях сам-самичък. Така ли се е чувствал и татко, макар и с още трима души около себе си?

От запад се разнесе нисък, заплашителен тътнеж. Насочих бинокъла натам.

По северния склон на планината Отертин се свличаше лавина. Тежкият мокър сняг рукна стремглаво надолу и се стовари върху заледеното Бюдалско езеро. Оттам изригна фонтан.

Да, пролетта настъпваше неумолимо.