Кристалната пантофка

Глава десета

Никоу седеше в градината пред замъка. Тук беше по-хладно, отколкото в кабинета му и той можеше по-спокойно да обмисля потискащите цифри на даргентийските данъци.

Не можеше да се съсредоточи върху тях. Може би твърдият бял железен стол го караше да се чувства неудобно.

Или може би мислите му за Пейдж Конър.

Чудеше се как тя се справяше с проучването си в града, с опитите си да научи повече за народните легенди.

Защо мислите му се връщаха към нея толкова често? И защо отново я бе целунал там, при рова, миналата нощ? Нещо повече, защо така се бе засегнал, че тя избяга от него?

Сякаш беше я повикал, фиатът й тъкмо влизаше в двора на замъка.

Пейдж бързо слезе от колата и се затича грациозна в грозната си тъмна пола и ниските си обувки с равна подметка. Лицето й бе поруменяло, а необикновените й кехлибарени очи зад очилата блестяха от вълнение.

Останала без дъх, тя спря до него. Изглеждаше толкова развълнувана, че едва говореше.

— Златарят има информация за Легендарните — успя да изрече тя. — Само за вас.

Сърцето му подскочи. Но той избягваше да си прави прибързани заключения.

— Той навярно иска да ми продаде дубликати.

Тя му се скара.

— Не ставайте циничен. Трябва да дойдете.

Той също никога не бе приемал заповеди, или със сигурност не от своите подчинени.

— Няма да стане.

Тя го хвана с двете си ръце и го задържа. Той усети желанието й да го надвие. Въпреки че изглеждаха толкова крехки, тя бе вдигала с тези ръце големи кашони, пълни с книги. А и кракът й бе готов за действие както когато пристигането на Алфред я бе уплашило… Той реши да я изслуша.

Тогава тя му разказа за откритията си през деня. Народът му очакваше от него да живее с предсказаното в легендите.

— Без значение за коя ще се ожените — му каза тя, — поне това им дайте, ако въобще е възможно. Първо открийте Легендарните за тях.

През него премина вълна на отвращение. Достатъчно бе слушал за въображаеми скъпоценности, скрити в заблатения ров.

— Те са измислица — изсумтя той.

— Наистина съществуват.

Тя упорито вдигна брадичката си, което заинтригува Никоу.

— Откъде знаете? — настоя той. — Вярвате ли в легенди? Във вълшебства?

Тя го погледна с кехлибарените си очи. Той можеше да си направи замразено дайкири с леда в тях.

— Това, в което вярвам аз, Никоу, няма значение. Ако съм права, вие ще разполагате с достатъчно пари да спасите кралството си от Едуард, ако въобще решите да продадете скъпоценностите. И нещо повече, в очите на вашия народ вие ще запазите правото си да го ръководите.

Няколко часа по-късно Никоу удари фиата, като се опитваше да му намери място в тесния паркинг. Какво, по дяволите, правеше той?

Със сигурност искаше да намери Легендарните. Ако въобще още съществуваха — в което той се съмняваше. Може би бяха само една измислица.

Видя само как Пейдж преглътна с усилие, без да каже и дума. Очите й бяха разширени под очилата с черни рамки. Беше се уплашила, че се е блъснал в колите отпред и отзад на мястото, където се опитваше да паркира колата. Точно пред бижутерията на Пелерин.

Ами това беше негово право, нали така? Той беше принцът.

Той също така беше и много добър шофьор. Не че не можеше да удари нечия скъпа кола. Но бе много по-внимателен, докато управляваше своята собствена кола.

Много часове бе прекарал в разсъждения дали да дойде или не. Въпреки настойчивото натякване на Пейдж.

Легендарните ли? Невероятно.

Ако беше така, защо Пелерин бе изчакал да разкрие, че знае за тях чак когато Пейдж го бе попитала за скъпоценностите? Защо не бе отишъл при Никоу, който се намираше в страната от три месеца? Защо не бе казал на братовчед му Руди, който живееше в Даргентия през всичките тези години?

Все пак семейство Пелерин бяха златарите на страната, откакто тя самата съществуваше. Навярно откакто прадедите на Никоу са били крале, а тези на Алфред — техни слуги. Традициите в Даргентия бяха оцелели през всичките тези години.

Пейдж беше права! По дяволите упоритото й сърце на историк. Той трябваше да дойде.

— Пристигнахме — измърмори той и спря мотора.

Пейдж изглеждаше облекчена.

— Сигурен ли сте, че искате и аз да дойда? — Развълнуваното й изражение го молеше да каже да. — Мосю Пелерин каза, че само вие трябва да узнаете това, което той има да ви казва.

Въпреки раздразнението му, нейното вълнение го завладя. Тя беше една настойчива дръзка историчка, която търсеше упорито в миналото.

Неговото минало. Неговите скъпоценности. Неговият триумф.

— Хайде, елате. — Той се протегна към дръжката на вратата. — Да видим какво има да ни каже Пелерин.

Заобиколи колата, за да отвори вратата на Пейдж, която го очакваше. Първия път, когато бе направила това, тя бе смаяна от неговата вежливост. И сега все още гледаше срамежливо към земята, сякаш той се бе отнесъл по специален начин към нея.

А той не правеше нищо специално. Тя не очакваше безупречни маниери, както повечето жени, изглежда, очакваха от един принц. И сега тя още веднъж седеше засрамена пред него. Той поклати глава. Тази жена беше загадка.

Той погледна към златарския магазин. Какво ли знаеше Пелерин? Навярно нищо, което си заслужаваше пътуването до града.

Все пак, колко хубаво би било да можеше да открие скъпоценностите преди бала. Това щеше да се понрави на неговите поданици; част от легендата им щеше да се сбъдне. Тогава той ще може да се ожени, както самият възнамеряваше — за благото на поданиците му, независимо дали те осъзнаваха това или не. Никога нямаше да разберат, че щеше да продаде скъпоценностите, за да не позволи на лешояда Едуард да разграби тази страна, за да запази жив спомена за управлението на Никоу.

Но щеше да се чувства, сякаш си продаваше дясната ръка.

Отвори вратата на бижутерията с ръка, протегната, за да даде път на Пейдж, и забеляза, че тя отново се усмихна към пода.

Звънчето на вратата отекна, но никой не отговори.

— Пелерин! — извика Никоу.

Изведнъж огромното тяло на златаря се появи на вратата в задната част на магазина.

— Ваше височество — каза дебелият мъж на френски език и се поклони. Но главата му отново се изправи, когато малките му очички под гъстите тъмни вежди съзряха Пейдж. — Съжалявам, ваше височество, но трябва да говоря с вас насаме.

— Госпожица Конър е дискретна личност — каза Никоу с тон, нетърпящ възражение. — Тя е моят историк и ако вие трябва да ми кажете нещо, което отразява миналото на страната, тя трябва да го знае. — Той замълча за момент. Нима беше изявил авторитета си твърде силно? Той бе принцът, но също и чужденец за тази страна. Поданиците му вече негодуваха заради нежеланието му да се подчини на техните глупави суеверия. Ако твърде често налагаше волята си над тях, те можеха да заобичат повече френското господство.

Но Пелерин изглеждаше смутен със забит в пода поглед.

— Както кажете, сир. Бихте ли ме последвали… Вие също, госпожице Конър. — Последните думи бяха казани на английски език с твърде почтителен тон.

Тя погледна Никоу. Лицето й изразяваше благодарност и вълнение.

— Благодаря — промърмори тя.

— За нищо — отвърна той студено, като не желаеше да разкрива колко добре го караше да се чувства този поглед. Подкани Пейдж да го последва и тръгна след Пелерин.

Каква можеше да бъде тази следа, която мосю Пелерин имаше за Никоу, чудеше се Пейдж.

Във всеки случай, тя не биваше да бъде тук с двама мъже — единият огромен, дебел като мечок, а другият — с широки рамене, тесни хълбоци и въобще… толкова привлекателен. И двамата, мислещи само за скъпоценности.

Пелерин ги въведе в задната си стаичка. Това се оказа неговият дом, защото вътре имаше диван, телевизор, малка кухничка с походно легло до стената. За разлика от магазина му, тук не бе разхвърляно. Не се виждаха дори някакви часовници. Леко намирисваше на някакво рибно ястие, остатък от вечерята му.

— Моля, седнете тук — посочи им той към кушетката.

Любимото място на Пелерин върху дивана лесно се различаваше, защото там бе оформена една дълбока, широка вдлъбнатина. Пейдж първоначално седна от другата страна, после се зачуди дали не бе направила гаф. Може би принцът щеше да оправи нещата.

Той се появи безразличен и седна във вдлъбнатината. И двамата наблюдаваха как Пелерин излиза през задната врата.

— Мислите ли, че семейството му е пазило Легендарните през всичките тези години и той отиде да ги донесе? — прошепна Пейдж, като не искаше Пелерин да я чуе.

— По-вероятно е да ни изрецитира загадъчния стих на стария Алфред.

Но въображението на Пейдж се бе пробудило.

— Ако наистина те са у него, тогава как ще съобщите на вашия народ? Ще отидете ли на площада, за да им покажете, че тяхната легенда е истинска? Те ще се развълнуват толкова много, че…

Смехът на Никоу я възпря. Засрамена, тя се обърна към него. Тъмните му очи проблясваха на слабата светлина в стаята, а усмивката му разкриваше неговите съвършени зъби.

— Нека да изчакаме и да видим какво ни е приготвил Пелерин, пък тогава да броим скъпоценностите, става ли?

Пейдж наведе глава незабавно, докато косите й не скриха руменината, която пълзеше от врата й нагоре. Отново се бе изложила. Как можеше да бъде толкова непохватна?

Почувства облекчение, когато след миг се появи Пелерин. Погледна го. Изглеждаше както преди — огромен, в червена риза с тиранти, враждебно настроен. Ръцете си държеше зад гърба.

Той се спря пред принца.

— Ваше височество, това е за вас.

Той показа ръцете си, като протегна една от тях напред.

Беше изненадващо слаба ръка за такъв огромен човек. Пръстите му бяха дълги, красиво оформени. Пейдж се озадачи, че не беше забелязала преди. Те обясняваха как човек като мечок, какъвто беше Пелерин, можеше да работи с изящни малки диаманти и сложни часовникови механизми.

В средата на дланта му имаше малка дървена кутийка. Боята върху нея с цвят на махагон проблясваше, сякаш кутийката бе току-що полирана.

Никоу протегна ръка да я вземе, но преди да успее, Пелерин отдръпна ръката си назад. Той отвори кутийката с другата ръка.

В нея имаше пръстен с печат. Беше от блестящо сребро в бароков стил. Пелерин трябва и него да бе излъскал, защото той блестеше. Пейдж усети аромата от лака на златаря, съчетан с мириса на мухъл от потъмнелия метал. Миризмата на метал трябва да идваше от кутийката, защото пръстенът изглеждаше в отлично състояние. В обкова имаше три големи камъка. Този в центъра бе най-голям, четвъртит диамант, който, Пейдж предположи, тежеше повече от два карата. По-малките му събратя от двете страни бяха също четвъртити: рубин в лявата му страна и аметист отдясно. Над тях се издигаше арка от малки лилави камъчета; също аметисти, предположи Пейдж.

Беше прекрасен. Вероятно безценен. Но сигурно това не беше всичко от Легендарните. Никоу изказа същата мисъл.

— Руди ми е описвал Легендарните скъпоценности — каза той. — Не си спомням да ми е споменавал, че между тях е имало и такъв пръстен.

— Не — съгласи се Пелерин. — Нито пък на мен го описаха баща ми и неговият баща. Но те ми обясниха, че от векове този пръстен се е предавал на всеки новороден Пелерин. Ние го пазихме, за да го предадем на първия принц на Даргентия, който си възвърне трона. Това сте вие, ваше височество. Имам честта да ви го връча.

— Благодаря — прие кутийката Никоу. Той извади пръстена и го постави на дясната си ръка. Изглежда, точно му прилегна и въпреки големия си размер, на пръста му изглеждаше великолепно. — Винаги ще го пазя. Но ако той не е един от Легендарните — това не означава ли, че скъпоценностите на короната наистина са измислица?

Пелерин вдигна сръчните си гладки ръце, сякаш се пазеше от демон. Главата му буйно се разтресе, докато този пристъп не обезпокои Пейдж. Какво ли го бе прихванало?

— Не, ваше височество. Не се изразих ясно. Този пръстен е ключът. Ако успеете да го дешифрирате, той ще ви отведе до Легендарните.

Пейдж гледаше втренчено скъпоценните камъни, които блестяха на слънчевата светлина, прокрадваща се през предното стъкло на колата. Силната ръка на Никоу бе отпусната на таблото на фиата — единственото място в Даргент Сити, където можеха да бъдат сами, за да размислят върху загадката на пръстена. Той тупкаше с показалец неспокойно.

Никоу бе свил зад магазините в една затворена за движение улица, където можаха необезпокоявани да разгледат пръстена.

През отворените прозорци нахлу бризът, който ги разхлади от задуха в колата. Но тук Пейдж долови вонята на развалено месо, който идваше от боклукчийските кофи зад месарницата. Все пак, след като разбираше желанието на Никоу да бъдат само тримата — Никоу, тя и пръстена — не се оплака.

— Начинът, по който камъните са обковани, не означават ли нещо за вас? — попита тя. С върха на пръста си посочи скъпоценните камъни, като в същото време внимаваше да не докосва Никоу — въпреки че с радост би успокоила дразнещото треперене на пръста си. Камъните бяха гладки и толкова топли от слънцето и топлината, излъчвана от тялото на Никоу, че тя си помисли, че те също имаха душа. Особено след вибрациите в тях, докато Никоу продължаваше да тупка с пръст.

— По този начин са подредени цветовете на нашето знаме — пурпурночервено, сребристо и лилаво. — Никоу едва сдържа вика си. Пейдж не можа да разбере дали този странен обрат на нещата не бе събудил или сломил надеждите му. Пръстен. Той означаваше, че Легендарните наистина съществуваха. Че можеха да бъдат открити.

А не беше ли цялата тази работа само фарс?

Пейдж не можеше да повярва в това. Та не искаше да повярва. Никоу бе върнат на трона. Той се нуждаеше от Легендарните, за да се задържи там — независимо дали поради паричната им или поради легендарна стойност, или и двете. Те съществуваха. Никоу и тя щяха да ги открият.

Като стисна зъби, за да изтърпи непрестанното тупкане на сърцето си, тя се замисли за момент.

— Някаква идея за това, какво може да означава арката от аметисти?

Никоу поклати глава така енергично, че гъстата му коса се разпиля върху раменете.

— Ако имах някаква представа, не бих висял тук.

Пейдж не се съмняваше, че Никоу не бе свикнал да седи и чака отговорите сами да дойдат; той сам ги намираше.

— Ами, добре тогава — каза тя, — ще работим с това, което имаме. Да помислим върху начина, по който са подредени камъните. Вие казахте, че е същият, както при знамето на Даргентия. Всякакви знамена от времето, когато са изчезнали скъпоценностите, навярно вече са изгнили. Може ли някой стар флагщок все още да съществува?

Никоу застина. Той се изправи на седалката, за да я погледне. Чувствените му устни се разтегнаха в усмивка.

— Пейдж Конър, вие сте гений! — Без предупреждение той се наведе напред върху седалката. Ръцете му обвиха лицето й и той решително и бързо я целуна по устата.

Тя затаи дъх в очакване той да скочи от колата и да се втурне към ключа, за който нейните разсъждения го бяха подсетили — но той не го направи. Ръцете му продължиха да държат здраво лицето й.

Целувката му като че ли продължи вечно. Тя вкусваше от сладката влага на устните му. В начина, по който той търсеше отговора й, имаше някаква болезнена нежност. Езикът му смело настъпваше след нейния, после отстъпваше с изкусителна срамежливост, приканвайки нейния да го последва.

Тя трябваше да го отблъсне. Но не го направи. Не можеше да го направи. Не и ако животът й зависеше от това. Без значение какви можеха да бъдат последствията, тя искаше да се наслади на тази целувка.

Ръцете й го обвиха, притегляйки го по-близо. Той само това и чакаше. Пусна лицето й. Едната му ръка се плъзна по гърба й и я притисна несръчно. Сърцето му затупа бясно срещу нейното, когато гърдите му посрещнаха нейната гръд. Другата му ръка се зарови в косите й и я привлече по-близо, за да не избягат устните й от неговите.

Сякаш точно това желаеше тя.

Устата му отново се впи в нейната, където езикът й очакваше неговия за още игри. О, колко прекрасна и сладострастна беше тази игра! Тя промърмори нещо срещу него, но и самата не знаеше какво.

Ръката му върху гърба й започна да се плъзга първо надолу. Тя се възбуди, когато той докосна задните й части. Изви се към него въпреки неудобното си положение в тясното купе. Копнееше да потрие тялото си в неговото, да…

Тук? В колата? Пред смаяния поглед на неговите поданици, които идваха да си изхвърлят боклука?

Тази мисъл трябва да бе минала и през неговата глава, защото изведнъж всичко свърши. И двамата се отдръпнаха на местата си.

Пейдж се опитваше да си поеме дъх. Тя го погледна крадешком — и видя, че той й се усмихваше. Почувства се озарена от великолепието на тази усмивка.

— Мисля — каза той, — че търсенето на това съкровище е твърде стимулиращо.

— Много — съгласи се тържествено тя и усети как нейните собствени устни потрепват. Искаше й се още сега да му се усмихне.

— Ами отсега нататък трябва да внимаваме за това, скъпа ми госпожице Конър. Мисля, че трябва да проследим една-две улики.

Той бе взел ръката й в своята, докато я превеждаше през късите, тесни улици на Даргент Сити. Не се спря да говори с хората, които го приветстваха, но неговите поздрави звучаха в ушите на Пейдж толкова сърдечно. Надяваше се и поданиците му да мислят така.

Спряха пред малка, куполообразна сграда. Беше от бял мрамор на петна, а обширно стълбище водеше тържествено към входа й. Точно пред купола на сградата се развяваше знамето на Даргентия.

— Това — каза Никоу — е сградата на законодателната власт в Даргентия. Тя е била издигната от французите точно след като изритали моите прадеди от престола. Те не искали да използват замъка за правителствени дела, не и докато все още не бяха зараснали в съзнанието на даргентийците раните от загубената независимост. Каква ирония ако Легендарните са скрити точно тук?

— Мислите ли…

— Не мисля нищо — отвърна той и тръгна напред. — Но флагщокът е от същия век.

Стъпките им отекнаха по износените стълби. Отвътре зданието изглеждаше официално, с мраморни стени, колони и под в голямата галерия, която заемаше целия първи етаж. Куполовидната ротонда се издигаше по средата на залата. Вътре бе хладно и миришеше леко на плесен. Можеха да се видят малко хора, а тези, които бяха вътре, бързаха, сякаш по своя собствена работа, като се усмихваха и кимаха на своя монарх.

— Градският съвет на Даргент Сити ще продължи да се свиква тук — отекна в обширната зала гласът на Никоу. — Тук се намира и кабинетът на кмета. А аз ще се заема с държавните работи от национално естество в замъка.

Той я заведе до едно стълбище в дъното на галерията. Качиха се на втория етаж, където чиновническите канцеларии следваха в кръг формата на зданието. Пейдж долови неясни гласове зад затворените врати. Един балкон в центъра гледаше надолу към галерията и нагоре — към купола.

Имаше и друго стълбище, което водеше до заключена врата. Никоу извади ключа от нея и я отвори. Тя водеше до покрива, който бе заграден с перила.

Като я държеше все още за ръка, Никоу я побутна да излезе навън.

— Хайде елате — каза той.

Тук горе бризът духаше по-силно, отколкото на земята. Той развя полата на Пейдж около колената й. Точно в момента, в който забеляза флагщока, тя чу плющенето на знамето. То се издигаше от другата страна на мястото, откъдето бяха дошли, отвъд купола. Забързаха към него.

Флагщокът, макар и не много дълъг, се издигаше достатъчно високо над стряхата на покрива, за да се виждаше отдолу. На него гордо се развяваше даргентийското знаме — в пурпурночервено, сребристо и лилаво. Бе поставено върху пирамидална каменна основа, почти толкова висока, колкото и самата Пейдж. Камъните изглеждаха старинни и обветрени от непрощаващото време на вековете — но циментът между тях очевидно бе сменен наскоро.

— Ще трябва ли да разглобите всичко? — попита загрижено тя. Това щеше да отнеме време, а принц Никоу не беше от хората, които чакаха каквото и да било.

— Да проверим.

Той стъпи на покрива и Пейдж не можа да не забележи как тесните му панталони се впиваха в стегнатите му задни части. Тя се застави да погледне към силните му ръце — и особено към онази, на която бе поставил блестящия пръстен с печат.

След продължително търсене той намери място, откъдето можеше да извади един от камъните на повърхността. Опипа откритата дупка и после върна камъка на мястото му. Още дълго време изследваше пиедестала, мъчеше се да издърпа потъмнелите камъни и почукваше с ръка върху издадения навън цимент. После спря и се изправи. Огледа се критично.

— Какво не е наред? — попита Пейдж.

— Нищо, с изключение на това, че цялата основа е ремонтирана, предполагам през последните двадесет години. Камъните сега са просто фасада. Зад тях основата, изглежда, е от цимент.

— Сигурен ли сте?

Той погледна нагоре към флагщока, а после към неговия пиедестал.

— Не зная със сигурност, но за да държи изправен такъв пилон, невероятно е основата да бъде куха.

— Може ли скъпоценностите да са били скрити там, а после да са преместени, когато основата е била ремонтирана?

— Може би, но се съмнявам, че откритие като това би могло да се запази дълго време в тайна. Във всеки случай аз съм убеден в едно нещо.

— В какво? — попита Пейдж.

— Няма да открием Легендарните тук.