Кристалната пантофка

Глава дванадесета

Пейдж се почувства, сякаш се носеше на пухен облак, когато Никоу я положи леко на леглото. Тя отвори очите си дотолкова, че да забележи тежката дърворезба от вътрешната страна на балдахиновия свод: пчелни килийки, потънали в ластарчета и цветя. Цялата бе покрита от аромата на Никоу на есенни листа и цитрусови плодове. Затвори очи, сякаш опиянена.

Твърдият дюшек се огъна под нея и тялото на Никоу до нея.

Той внимателно свали очилата й. Тя си помисли да се възпротиви, но той бе толкова близо до нея. Твърде близо. И тя можеше да забележи всичко, което ставаше, в леката мъглявина през нежната завеса на миглите си.

Мъчеше се да измисли някоя блестяща забележка. Тогава осъзна, че въобще не бе нужно да говори. Не и сега. Тя щеше да разкрие блясъка си чрез своите действия. Грациозни. С финес.

Колко прекрасно бе човек да можеше да блести! Това я бе довело тук, с Никоу.

Но тя трябваше ли да бъде тук? В момента не можеше да разсъждава.

Устните му откриха нейните. Първо се впиха леко, а после с най-голяма настойчивост. Езикът му внимателно ги раздели, после се потопи вътре и започна да си играе с нейния, докато той не се присъедини в играта, която изпращаше вълни от желание през цялото й тяло. Меките косми на брадата му я галеха по брадичката.

Разполагаше с малко време. Трябваше да внимава кога щеше да стане полунощ. Трябваше да запомни… колко часът беше сега?

Едната ръка на Никоу я галеше по гърба и я притискаше по-близо до себе си. Другата ги разделяше, за да обхване цялата й гръд.

Тя се почувства във възторг. Объркана. Никоу беше неин работодател. И какво щеше да се случи, когато блясъкът й изчезнеше? Може би тя щеше да каже или да направи нещо така несръчно, както обикновено? О, това не можеше да се случи. Не и когато тя трябваше да остане…

Целувката му ставаше все по-разгорещена. Устните му ставаха все по-настойчиви. Езикът му се огъваше ритмично срещу нейния и въпреки лошите си предчувствия, тя простена срещу него. Усети как свободната му ръка обхождаше гърба й, докато най-накрая не сграбчи задните й части и я притегли по-близо.

Тя трябваше да запази здравия си разум.

Обаче не можеше да остане спокойна. Позволи на собствените си ръце да го галят под ризата, надолу по панталоните му, отстрани и отпред. Тя си пое дълбоко дъх, когато той силно се притисна към любопитната й ръка.

Но нали имаше нещо, което тя трябваше да запомни? О, да!

— Никоу — изстена тя срещу настойчивата му уста. — Колко е часът?

— Какво? — Ръцете му започнаха да разкопчават блузата й.

— Почакай — настоя тя. — Моля те. Трябва да зная колко е часът.

Никоу се успокои. Тя искаше да знае колко е часът. Той искаше да знае къде си бе изгубил ума.

Като се претърколи да погледне часовника на нощното шкафче, той се почувства глупаво. Бе позволил на хормоните си да надделеят над здравия му разум. Искаше да прави любов с Пейдж. Ако тя не го бе попитала за часа, той нямаше да се спре.

Как, по дяволите, тя можеше да се промени толкова рязко и да се тревожи за времето?

— Дванадесет часът без две минути е — измърмори той.

Жената до него простена.

— О, Господи. Аз… аз съжалявам. Трябва да тръгвам.

— Да хванеш влака ли? — попита саркастично той. Но защо го изоставяше?

Тя скочи от леглото. Пръстите й започнаха да закопчават блузата. Открехна подпухналата си от целувки уста, сякаш искаше да каже нещо.

Но нищо, което можеше да каже сега, нямаше да има значение. Тя, изглежда, знаеше това. Изправи гънките на полата си, после изтича до вратата и с трясък я отвори. Като се извърна още веднъж към него, тя каза:

— Никоу, аз… — Спря. Поклати бавно глава, сякаш съжаляваше.

И тогава тя изчезна.

Той вдигна възглавницата, на която бе лежала главата й, и я запрати с всичка сила към леглото. По дяволите Пейдж Конър. Не трябваше да си мисли, че неговата срамежлива малка служителка изпитваше някаква любов към него. А че беше умна, това да: тя бе измислила онова глупаво състезание, което със сигурност щеше да привлече туристите. Инат човек, разбира се; тя го бе накарала пряко желанието му да посети Пелерин през този ден. От целувките им при рова той знаеше, че страстта не й беше чужда. Но такава чувствителност…

Тя очевидно не само я притежаваше, но бе открила, че у него липсваше такава.

Това нараняваше неговото его.

Нямаше значение. Той се бе спасил от самия себе си, от борбата си срещу евентуалните жалби на тази жена, че я бе съблазнил, от типичните за американките претенции, че след секса следва и женитбата.

Или това бе само част от нейния план? Да го развълнува до такава степен, че той да направи всичко, за да я има в леглото — даже да се оженеше за нея?

Е, това нямаше да се случи.

Той нямаше да й се даде.

Започна да се надига от леглото, при все че бе изтощен. Тялото му бе схванато, не му се подчиняваше. Закопча панталоните си на кръста и разпусна краищата на ризата си. А може би трябваше да се съблече? Това, от което наистина се нуждаеше, бе един студен душ.

Тъкмо се бе съблякъл, когато долови шум в стаята. Бързо навлече ризата си през главата.

Пейдж се бе върнала. Стоеше до вратата с наведена глава, а тъмните й, прави коси закриваха лицето й. Смееше ли му се?

— Съжалявам — прошепна тя с поруменяло от срам лице. Не посрещна погледа му, а, изглежда, се взираше в голите му гърди.

Нима тя се бе върнала да продължи да го дразни? Или може би бе осъзнала какво бе изпуснала. Той със сигурност бе раздразнен заради това, което бе изпуснал. Трябваше ли да й даде нова възможност?

— Е, Пейдж? — попита с хладен глас, но откри, че се приближаваше към нея.

Очевидно тя се бе върнала към притеснителността си, защото не направи нищо, не каза нищо. Не и докато той не приближи до нея. Гръдта му почти докосваше зърната на тези нейни изкусителни гърди. Той вдъхваше аромата й на бебешка пудра. Усещаше дълбокото й, неспокойно дишане.

Ръката му се протегна. Сграбчи я за рамото, после премина по врата й и се зарови в косите й.

Тя го погледна с измъчен поглед. После се отдръпна от него и изтича през стаята. Почти не се хвърли на леглото, после избърза да се свие в най-далечния му край — при нощното шкафче — където се протегна.

Отново префуча покрай него към вратата.

— Забравих очилата си — изстена тя и си отиде.

Пейдж тичаше по оскъдно осветените коридори, на два пъти се загуби, преди да намери пътя си. Отново срещна Алфред. Както обикновено, той бе облечен официално — в костюм с вратовръзка. Този път не се прокрадваше.

Последното нещо, което й се искаше, бе да говори с него. Или с когото и да било другиго.

Но той я видя, преди тя да успее да избяга.

— Добър вечер, Пейдж.

Тя помисли дали да не го попита какво й беше доброто. От загриженото му изражение бе сигурна, че според него нещо не беше наред. Но той бе твърде благовъзпитан, за да пита. Вместо това, той прокара ръка през рошавата си коса и каза:

— Искате ли да ви отведа до стаята ви?

— И сама мога да я намеря — промърмори тя и продължи в погрешна посока. Разбра това веднага щом изкачи три стъпала.

Една здрава ръка я държеше за лакътя.

— Моля, позволете да ви заведа.

Тя вървеше бавно с Алфред. Неговото безмълвно присъствие й действаше успокояващо.

Скоро стигнаха стълбището към стаята й в кулата. Той настоя да дойде с нея.

На вратата каза загадъчно:

— Винаги има изход и в най-лошите ситуации.

Той едва ли наистина подозираше, че току-що си бе играла любовни игрички в будоара на шефа си и че принцът навярно щеше да си помисли, че го бяха превърнали в клоун.

Но в края на краищата Пейдж бе тази, която се бе провалила.

— Мога ли да се погрижа да влезете в стаята си? — Алфред се опита да надникне покрай нея, когато тя отвори вратата на стаята си.

Като долови аромата на люляци, Пейдж бързо препречи пътя на погледа му, като застана на вратата.

— Благодаря ви. Не, сега ще се почувствам напълно добре. Благодаря ви, че ме придружихте.

Тя побърза да влезе вътре, като му се усмихна мило. Алфред, изглежда, се колебаеше, сякаш искаше още нещо. Най-накрая той се обърна и тръгна към стълбите.

Пейдж заключи вратата след себе си, а после се облегна на нея. Изведнъж тя изгуби самообладанието, което пазеше до този момент. Тялото й се разтресе от ридания.

Блясък, ха! Всичко бе провалила.

Въпреки запушения си нос, все още долавяше мириса на люляци.

— Върви си! — прошепна тя. Само думите на Милисънт — Казах ли ти, че така ще стане — й липсваха сега.

Милисънт се появи в облак блещукаща мъглявина в средата на персийския килим. Тя мина покрай Пейдж, отключи вратата и после погледна навън.

— Стори ми се, че чух гласове.

— Прислужникът на принца ме придружи до тук — каза Пейдж апатично. Тя издърпа вътре Милисънт, а после отново затвори вратата. — Последното нещо, което ми трябва, е някой да те види тук. Особено след като аз не искам да си тук. Моля те, остави ме на спокойствие.

Но Милисънт се обърна към нея, като остави цял облак вълшебен прашец зад себе си.

— Ти го направи! — възкликна тя и плесна с ръце. — Казах ти, че принцът ще се влюби в теб и сега ти се люби с него. О, Елеонора, колко чудесно е всичко това!

Поразена, Пейдж изстена:

— Нима си ни гледала?

— Разбира се, че не. Поне не до края. — Тя последва Пейдж през стаята. На яркосиния й потник пишеше: НАПРАВИ ГО С МАГИЯ!

— Ами магията ти свърши твърде скоро. Ние бяхме заедно. Стана почти полунощ и… и…

— И ти избяга от него? — Милисънт звучеше ужасена.

— Ти бе тази, която наложи глупавите правила.

Милисънт поклати глава, докато русата й коса не щръкна.

— Не ги наложих аз, скъпа. Аз само ти напомних за тях. А и това нещо за блясъка…

— Все пак не бих успяла без блясъка — развика се Пейдж. — Не искам принцът да се влюби в мен заради магията ти. Въобще не искам да се влюби в мен.

Тъжните очи на Милисънт се насълзиха. Две малки сълзички се появиха в ъгълчетата им. Когато се търкулнаха надолу по лицето й, те уловиха светлината и се завъртяха в различни цветове, проблясващи през стаята.

— Съжалявам, Елеонора, скъпа. Как искам да можеше да ме разбереш? Не моята магия накара принца да се увлече по теб. — Тя започна да изчезва с лек пукот във въздуха.

— Не, разбира се, че не — процеди Пейдж със сарказъм. — Само заради моята собствена блестяща личност.

— Елеонора, ти трябва — прошепна един глас от стената — да научиш тайната на приказките.

Пейдж не спа добре през нощта. Седя на един стол в продължение на часове. Леглото й напомняше твърде много за Никоу.

Не смееше да погледне към часовника, докато нощта се изнизваше. Времето й напомняше твърде много за Никоу.

Какво си мислеше той за нея сега? Какво щеше да й направи на сутринта? Уволнението й навярно нямаше да бъде достатъчно наказание. Ако беше в стари времена, той навярно щеше да нареди да я удавят. Да я сварят в гореща мазнина. Да я даде като храна на гъските.

Човек не можеше да се подиграва с чувствата на принца.

Тя не бе искала да му се подиграва. Тя също бе станала жертва на своята собствена лоша преценка.

Този прекрасен ден бе довел до всичко това. Тя бе чула легендите, изпита вълнението на неговия народ, получи ключа към скривалището на Легендарните.

После те бяха прекарали толкова дълго време насаме, като се опитваха да разгадаят значението на пръстена. Проверяваха хрумванията си за празни флагщоци, докато тези идеи не се окажеха безплодни.

Нима имаше нещо чудно в това, че тя бе пожелала денят да завърши по един блестящ начин?

Да се наложи да спре по средата на такова невероятно любене, въпреки че…

Е, добре, достатъчно. Тя си имаше работа… ако все още я имаше.

Най-накрая надзърна към ръчния си часовник. Шест и петнадесет. Може би щеше да свърши част от работата си, преди Мейбъл да сервира закуската.

Облече се в любимото работно облекло, за да подхожда на настроението й — тениската си от Смитсън, сините джинси и ярките маратонки.

Щеше да се подготви за всяко наказание, което Никоу решеше да й наложи.

През този ден Пейдж не видя Никоу, не и даже когато той можеше да я постави на мястото й. Поне не я уволни.

Цяла сутрин тя работи в библиотеката, после взе малкия Фиат и следобеда отиде в града, за да посети повече жители на града и да чуе историите им. Вече бе събрала много легенди; скоро щеше да успее да напише рекламната брошура без чувството, че е пропуснала някои от най-привлекателните народни приказки.

Вечерта, след като вечеря с Шарлот и Руди, започна да се безпокои. Нима Никоу щеше да я избягва до края на престоя й в Даргентия? Може би така щеше да бъде най-добре. Но тя заслужаваше възможността да му се извини, при все че не можеше да му обясни какво точно се бе случило.

Реши да излезе при рова. Никоу може би беше там. Просто щеше да му изкаже своето съжаление и после щеше да се оттегли.

Как да му го изкаже? Съжалявам, че ви се подиграх, ваше височество…

Съжалявам, че спрях по средата на най-прекрасното правене на любов, което мога да си представя, но след миг щях да се превърна в грозното обикновено същество, което виждате пред себе си. Съжалявам, че използвах магия, за да ме видите като някоя специална жена.

Пейдж въздъхна. Може би тя трябваше да държи противния си език зад зъбите. Но въпреки това тя жадуваше за спокойствието при рова.

Първо отиде в кухнята да вземе малко хляб.

— Пейдж! — Тя се обърна. Алфред бързаше да я настигне. — Никоу ми разказа как обичате да храните през нощта огромните ми пернати приятели. Мога ли да дойда с вас?

— Да, моля. — Без значение какво бе сегашното мнение на принца за нея, но бе много мило от негова страна, че бе помислил за това. Тя жадуваше за компания, а Алфред бе идеален за събеседник. Друг, а не Никоу… Спри! — нареди си тя. Без съмнение той я презираше.

Взеха малко корав хляб, и излязоха навън. Пролетната вечер бе гореща и влажна. Небето бе обвито в облаци, които се надпреварваха да покрият луната.

Когато двамата стигнаха при рова, Алфред избра любимата й пейка. На неясната светлина от електрическите фенери по външната стена той посочи към древната статуя на лебеда.

— Тук винаги са плавали лебеди, откакто замъкът съществува. Нашите легенди ги сравняват с гарваните при Лондонската кула. Ако лебедите напуснат, страната ни отново ще падне в робство.

Гъските заплуваха весело към тях. От далечните сенки черните лебеди също започнаха предпазливо да се приближават. Водата започна да се плиска по тревистите брегове на рова.

— Лебедите напуснаха ли Даргентия по времето на Никълас Първи? — попита Пейдж и хвърли парче хляб към едно изостанало гъсе. Ароматът на цветята до рова се усещаше натрапчиво в хладния, нощен въздух.

— Такава е легендата. Вие трябва да чуете и тази. Но по някое време по-късно лебедите се върнаха — добро предзнаменование за управлението на Никоу. Знаете ли, че лебедите са верни един на друг до гроб?

Тя не искаше да разговаря за вярност, даже и при лебедите, така че промени темата. Първо попита Алфред какво знаеше за всички благородници на име Уензъл от седемнадесети век.

Нима тя си въобразяваше или той наистина настръхна? Напрежението му трая само за миг, после той отново се протегна да хвърли залъци хляб на птиците. Гласът му прозвуча както обикновено, когато й отвърна:

— Боя се, че не зная много. Защо питате? Да не би да сте се натъкнали на някаква интересна история за един от древните роднини на Никоу?

Бяха си разменили местата. Не бе сигурна как да го накара да говори, без да сподели собствената си тайна причина, поради която бе тук. Въпреки приятелските чувства, които изпитваше към възрастния мъж, усети, че той криеше нещо.

Както и тя.

Затова промени темата.

— Колко години сте били откъснат от Даргентия?

— Последното ми пътуване трая само няколко месеца. Но в действителност от много години. Семейството ми спаси това на Никоу преди тяхното заточение. От време на време можехме тайно да се промъкваме в страната, за да посещаваме роднините си, но едва сега смятам, че наистина съм се завърнал в Даргентия.

— Колко чудесно! Можете ли да ми разкажете нещо повече за Даргентия?

Алфред потвърди повечето от историите, които Пейдж бе научила от жителите на града. Всеки най-голям син на наследника на трона бил отгледан в чужбина и възпитан така, че да приеме трона един ден.

— Точно тук се намесвам и аз. Семейството на Алфред винаги е учило младите принцове на кралски етикет и държавническо изкуство. Между другото, винаги най-малкият син или друг роднина от мъжки пол се изпращаше тайно да бъде отгледан обратно в Даргентия, за да се погрижи за страната и нейната политика. Гражданите пазеха своята тайна, защото това крепеше надеждата им за евентуалното им освобождение. И най-накрая това се случи!

Алфред хвърли хляб на лебедите, които се държаха на разстояние. С едно-единствено отклонение той й разказа как Никоу освободил Даргентия.

— Той използва на практика изкуството да управлява, на което го научих. Но не всичко е моя заслуга. Той разви собствения си талант да вижда в душите на хората, да им обещава това, което те желаят, но и да постига това, което той иска.

Да, Пейдж вече се бе убедила в тази негова способност.

Лицето на Алфред стана тъжно.

— Но сега страната е в нестабилно състояние. Тя отново ще загуби свободата си, ако не успеем да подобрим икономиката й. Идеята за туризма беше на Никоу. А тази за бала — моя.

Пейдж с мъка си пое въздух, като по този начин позволи на болката, която я глождеше от вътре, да се притъпи.

— Колко добро предложение — отбеляза тя — да накарате Никоу да покани всички кралски особи на света, за да си избере булка измежду тях.

Алфред я стрелна със странен поглед.

— Първоначално и аз си помислих така. Но може би има и други начини бързо да се привлекат туристи. Такива, които няма да настройват поданиците на принца срещу него.

— Или Никоу срещу тях — въздъхна Пейдж. — Той… искам да кажа, много ли ми е сърдит? — Тя не му остави възможност да попита защо. — Миналата нощ се скарахме и аз се надявам, че той няма да ме уволни.

— Не — отвърна Алфред. — Той нищо не спомена за вашето уволнение. Но обикновено виждам кога нещо го тревожи. Мисля — продължи неловко той, — че вие го разстройвате.

Пейдж стана и хвърли последния залък хляб на лебедите, несигурна как да отговори. Промени темата.

— Той показа ли ви пръстена?

— Какъв пръстен? — Дребният човечец я погледна с интерес.

Пейдж преглътна с усилие.

— Не исках да ви го казвам без неговото съгласие, но мислех, че той винаги ви се доверява. Вижте, не му казвайте, че съм ви споменавала за това, но ние открихме ключ към Легендарните. Или поне това ни казаха.

Тя му разказа за посещението си при мосю Пелерин с принца и разследването им на флагщоковете.

— Мисля — каза Алфред, — че искам да видя този пръстен.

Когато те се върнаха в замъка, Алфред отново я изпрати до стаята й. Още веднъж той искаше да влезе вътре, но тя мило го отпрати. Нима този сладък старец я ухажваше? Беше невероятно, но само за всеки случай тя щеше да се държи приятелски, но твърдо с него.

Тази нощ Милисънт не я посети. На следващата утрин на закуска видя само Мейбъл, която бе любезна към нея. Тя картотекира съдържанието на няколко кашона, а после се отправи към града.

Следобедът бе дъждовен. За пръв път във вълшебното кралство на Даргентия времето бе лошо. Фиатът пълзеше бавно по завоите, тъй като Пейдж се тревожеше за спирачките по стръмните склонове. Порой заливаше колата, но тя не искаше да пропусне и един ден за своето разследване.

Сивото небе и бушуващите води на бързата Арджънт бяха в тон с лошото настроение на Пейдж. Гневният му поглед, когато тя се бе върнала за очилата си…

Тя се съсредоточи върху работата си — и собственото си разследване по отношение на този неуловим Уензъл.

По-добре да беше останала сред уюта на замъка. Настроението на жителите на града, които бе дошла да посети, бе също толкова раздразнително, колкото и времето. Посети няколко души, които бе срещнала в чайната на „Le Grand Magasin“, но не научи някоя нова история, преди отново да поеме по планинските склонове обратно към замъка.

Паркира колата и за момент остана в нея, за да размисли. Бе пропиляла половината ден — нещо, което не можеше да си позволи. Разполагаше само с още една седмица, за да завърши рекламната брошура за бала на принца — балът, на който той щеше да си избере булка, която щеше да дари с тези свои невероятно пламенни милувки. Някоя, която можеше да прекарва с него всеки ден, всяка нощ, без да се тревожи, че ще загуби блясъка си.

Някоя, която Никоу щеше да обича.

Пейдж удари волана и поклати глава. После се измъкна от колата.

Тя притича до замъка, но все пак се измокри до кости. На входа налетя на Руди.

— Принцът жаба — каза той с мекия си, срамежлив глас.

— Моля? — Пейдж бе свикнала с коментарите му, които, изглежда, бяха нелогични изводи, но все още рядко веднага разбираше значението им.

— Времето — отвърна той. — То е подходящо само за принц, който същевременно е и жаба.

Тя се засмя с него. После той попита:

— Как върви разследването ви?

— Не е зле — до този ден.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — Бедният човечец изглеждаше оживен, но не я погледна право в очите.

— Разбира се — отвърна тя. — Елате с мен в библиотеката.

В края на краищата денят не бе напълно пропилян. Руди й помогна да свърже всяка приказка, която тя бе чула, с другите. Той самият бе изучил повечето от тях и знаеше за произхода им, независимо дали се основаваше на действителни исторически личности или митове, взети от други култури.

Пейдж проявяваше по-голям интерес към хората, които наистина са живели и чиито истории надрастваха собствените им дела. Това бяха личностите, на които щеше да се съсредоточи в рекламната си брошура. Кой турист не би устоял на изкушението да посети страната, където някога е летял Орела? Където изгубените съкровища на короната съдържат ключа за оцеляването на новия принц?

Където посетителите бяха поканени да участват в състезание, в което да помогнат на принца да си избере царствена булка, без значение колко против можеха да бъдат неговите поданици?

И без значение също какво страдание можеше това да причини на една невзрачна негова служителка.

През следващите няколко дни Пейдж не видя принца. Това добре я устройваше — нали така?

Тя почти не видя и Алфред. От време на време се чудеше дали той бе накарал Никоу да му покаже пръстена с печат, дали познанията му за Даргентия и нейното минало не му бяха дали чрез скъпоценните камъни на пръстена ключ към скривалището на Легендарните.

През цялото това време бе заета със своето разследване. Все още картотекираше съдържанието на кутиите, посещаваше даргентийците въпреки продължителното мрачно време и работеше върху брошурата често с безценната помощ на Руди.

От време на време Шарлот и Алфред също се отбиваха при нея. Но никога Никоу. Но това бе чудесно за Пейдж. Тя не знаеше какво да му каже. Особено сега, след като го бе възбудила с блясъка си.

Въпреки това искаше й се той да бе обсъдил с нея по-нататък какво би могло да бъде значението на пръстена. Времето неуморно напредваше. Как можеше тя да му помогне да намери Легендарните преди бала? Алфред със сигурност щеше да я уведоми, ако вече ги бяха открили.

Бе разпитала всички — роднините на Никоу и поданиците му за всичко, което можеха да знаят за четвъртитите скъпоценни камъни с цветовете на даргентийското знаме. Никой не можа да й каже нещо, което да й помогне.

Придоби навика да поръчва на Мейбъл подноси с храна. Очевидно принцът се бе разпоредил, че това бе приемливо, защото никога не молеше за присъствието й, даже и на вечеря.

Докато не изминаха няколко дни от фиаското в спалнята на Никоу.

Беше се потопила в съставянето на чернова на брошурата, когато един плътен дълбок глас я прекъсна.

— Време е за вечеря, Пейдж — каза принцът.

Тя изтръпна. Дъхът й спря. Какво трябваше да каже? Как трябваше да се отнесе към него?

С прехапани устни, тя продължи да се взира в монитора с невиждащ поглед. Пръстите й трепереха върху клавиатурата. Потрепването им, макар и не толкова ритмично сега, не престана.

— Благодаря, но не мога да прекъсна.

Стъпките му отново отекнаха върху дървения под по ориенталските килими.

— Достатъчно ме пренебрегвахте. Присъединете се към нас тази вечер. Може да се върнете към работата си след вечеря.

Кой кого бе пренебрегвал? Пейдж рязко сведе глава, затвори очи и забави пръсти. Мисълта и без това вече бе прекъсната. Погледна към него. Никоу се надвесваше над нея с големите си ръце, положени на тесния ханш. Забеляза, че той не носеше пръстена с печат. Както винаги неговата мъжественост, подчертана от мириса му на есенни листа и цитрусови плодове, я възбуди. Но като пренебрегна радостта си, че отново го виждаше, тя се съсредоточи върху раздразнението си заради арогантността му. Това бе единственият път за самосъхранението й.

— Разбира се, ваше височество. — Тя стана и направи абсурден реверанс, като хвана края на тениската си поради липсата на пола.

Дълбоките му, тъмни очи се присвиха, когато той авторитетно вдигна брадичката си напред.

— Бързате да използвате титлата ми.

Тя почувства, че цялата се изчервява. Преди няколко нощи бе назовавала титлата му и различните й варианти по един блестящ начин, за да го впечатли. Сега я бе изрекла със сарказъм.

— Разбира се, че съм впечатлена, че сте принц.

Той се намръщи и когато отново заговори, тонът му бе леден.

— Радвам се да чуя това. Толкова се радвам, че ви давам избор: ще дойдете ли на вечеря или не?

Разбира се, че него не го бе грижа дали тя присъстваше там или не — освен като доказателство, че той упражняваше своята власт над нея.

— Благодаря — отвърна със спокоен глас тя, когато една вълна на тъга внезапно я задави. — Ще остана тук. Имате ли нещо против да помолите Мейбъл по-късно да ми донесе поднос?

— Да, имам. — Той напусна стаята.

Пейдж отново погледна към монитора, но не виждаше от стичащите се по лицето й сълзи. Изтри ги, докато препрочиташе последните изречения, които бе въвела. С огромно усилие се върна към работата си.

По-късно, когато очите й отново се размазаха от изтощение, осъзна, че бе гладна. Верен на думата си, Никоу не бе наредил на Мейбъл да й донесе поднос. Нямаше значение; тя щеше да хапне каквото бе останало в кухнята, после щеше да отиде при рова, за да нахрани гъските и лебедите.

Когато стигна до кухненската врата, откри, че бе заключена. Червата й куркаха от глад. Тя излезе през главната врата, заобиколи замъка, но външната врата на кухнята също бе заключена.

По дяволите този праисторически, полудял принц! Той я наказваше за неуспеха си да я подчини на желанията си.

Или може би така й отмъщаваше за това, което се бе случило преди няколко нощи.

Може и да си заслужаваше шамара. Все пак тя не възнамеряваше да се качи при него и да хленчи за храна.

Реши, че нямаше да му достави това удоволствие. Избяга в стаята си.

Беше гладна. Как щеше да заспи с празен стомах?

— Милисънт! — извика тя.