Кристалната пантофка

Глава тринадесета

Един стълб блещукащ звезден прах се завъртя до леглото. Разнесе се ароматът на люляци.

— Здравей, Елеонора — каза сладък трепетен гласец.

Веднага щом старата фея се появи, Пейдж пристъпи към нея и я хвана за студените ръце. Яркозеленият потник на Милисънт гласеше: ВЪЛШЕБСТВО ЛИ? БИС!

— Милисънт, ще те помоля за една огромна услуга.

Малките й кръгли очички гледаха мило, макар и подозрително.

— Каква е тя, скъпа?

— Гладна съм. Можеш ли да ми дадеш храна?

Сбръчканото й чело се смръщи.

— Това не влиза точно в задълженията ми на вълшебна кръстница, но…

— По дяволите! — Пейдж пусна ръцете на Милисънт и се изправи на пръсти, за да сплаши крехкото същество по начина, по който Никоу обичаше да надвисва над нея. — Осмелих се да не се подчиня на заповедите на принца, който ти ми избра, и той ме изпрати да си легна, като ме лиши от вечеря. И всичко, защото… защото аз се осмелих да разчитам на магиите ти. Всичко, което искам сега, е да си свърша работата и да се върна вкъщи. Твоята вълшебна приказка е пълна с…

— Престани! — Милисънт се намръщи и се отдръпна от Пейдж. Протегна ръце. От върха на пръстите й заблестя лилава светлина. Изведнъж върху нея се появи цвъртящо наметало от слънчеви лъчи.

За миг Пейдж се сви от страх. Тя бе свикнала да се кара на Милисънт, но никога не я бе виждала истински ядосана. Може би сега Пейдж бе стигнала твърде далеч, като изкара Милисънт извън нерви.

— Ако искаш храна, ще ти дам храна!

Пукането се засили. Въздухът около Пейдж се сгъсти. Около нея се образува гъста влажна мъгла и започна да се върти като загрято масло, завито в палачинка. Тя се сгъсти дотолкова, че заприлича на бонбон от бяла ружа.

— Милисънт — прошепна Пейдж. Тя си пое дълбоко въздух, неспособна да сдържи дъха си. — Съжалявам, аз…

Изведнъж някаква ярка светлина заслепи Пейдж, но само за миг. Когато отвори очи, откри, че седеше сред море от храна, която стигаше до гърдите й. Захар, шоколадови пръчици, фъстъчено масло и макарони — всичките й любими лакомства.

Пейдж протегна ръка и си взе една шоколадова бисквита. Отхапа от нея.

— Ммм. Вкусно. Но не е точно здравословната храна.

— Това е най-доброто, което мога да направя в момента. — Милисънт стоеше по средата на планината от лакомства. Усмивката й се разпростираше от единия ъгъл на малкото й гладко лице, до другия. И тя си взе една бисквита. — А сега какво мислиш за магията ми?

Пейдж изяде бисквитата и си взе друга, този път захарна.

— Сладко е. Винаги ли си можела да правиш това?

— Не зная. Но със сигурност това излиза от предела на моите задължения. Но предполагам, че върви заедно с приказките.

— Няма да ми разкриеш тайната, нали?

— Съжалявам, скъпа, това е срещу…

На вратата се почука. Милисънт притихна, докато Пейдж се взираше с ужас по посока на звука. Кой можеше да бъде? Какво щеше да си помисли, ако я откриеше тук с живия плод на въображението й и сред цяло море от курабийки?

— Шшшшт! — прошепна тя панически: — Кой е? — попита на глас.

Дълбокият глас, който толкова я ужасяваше, отвърна:

— Аз съм, Пейдж. Моля ви, отворете.

— Един момент. — Тя избираше пътя си към вратата през планината от лакомства. Едва открехна вратата.

Никоу се изправяше там с поднос храна на ръце.

— Да не би да играете друга сцена? Стори ми се, че чух гласове.

— Сцена ли? — Пейдж се озадачи, но не си спомни последния път, когато Никоу едва не я хвана с Милисънт. Тогава извинението й бе, че репетираше пиеса, като сама играеше всички главни роли. Мислеше бързо. — О, да. Този път е Питър Пан. Играех Уенди и капитан Хук.

— Разбирам. — Невярващото повдигане на веждите противоречеше на думите му; изобщо не разбираше нищо. — Пейдж, съжалявам. Когато казах на Мейбъл да не ви нахрани, имах предвид да не ви донесе поднос. Но тя трябва да си е помислила, че съм възнамерявал да ви забраня въобще да ядете. Помислих, че може би сте при рова и отидох да ви видя. Когато спрях пред кухнята, нейната врата бе заключена. — Той побутна подноса към нея. — Ако ме поканите вътре, ще оставя това и може да се нахраните.

Пейдж преглътна с мъка.

— Благодаря — отвърна тя с фалшиво веселие. — Само ми подайте подноса и аз ще…

— Тежък е. Аз ще го внеса.

Тя долови заповедта в тона му. Какво можеше да стори?

Паникьосана се обърна, за да нареди на Милисънт да направи нещо — и откри, че стаята изглеждаше както обикновено. Нямаше вълшебна кръстница, нито море от бисквити.

— Благодаря — каза тя, като се молеше краката й да не се подгънат от облекчение.

Той влезе вътре с царствената си походка, която тя толкова добре познаваше, и постави подноса на тоалетката. После се обърна към нея с искреност, която разсичаше силното му чело. Широките му свити длани се обърнаха с извинителен жест.

— Пейдж, съжалявам. Никога не съм искал… — Гласът му заглъхна.

Тя се обърна, за да проследи погледа му. В края на тоалетката имаше две чаши с мляко и чиния с две шоколадови бисквити.

Тя сви рамене и се опита да се усмихне.

— Купих ги от града сутринта — излъга тя. — Искате ли?

— Разбира се. Благодаря.

Двамата стояха там — тя ядеше сандвича, който той й бе донесъл, а той хрупаше бисквити. Пейдж се забавляваше на начина, по който челюстта на Никоу се движеше под брадата му, докато дъвчеше. Тя усети, че се взираше в тъмните му очи. Все още я гледаха озадачено и тя тайно се усмихна. Харесваше й идеята той да разбере, че тя разполагаше с храна, без обаче да може да се досети откъде. Искаше да му докаже, че не разчита на помощта му.

Така бе по-добре. И какво ако бе привлечена от огромния му комат? Можеше и да е достатъчно Ъшл да я нахрани, но правеше същото и за своите поданици. Тя може и да имаше своя вълшебна кръстница, но едва ли беше блестяща сирена, която можеше да привлече принц.

Мисълта за това я накара да въздъхне за хиляден път, докато лежеше в леглото си през нощта дълго след като Никоу беше напуснал стаята й.

Пейдж закусваше в малката трапезария, когато Никоу влезе с царствената си походка. Тя предположи, че досега трябваше да е свикнала да вижда прекрасните му широки гърди в ежедневната, провинциална риза, но както обикновено сърцето й лудо затупа, като го видя.

Гордееше се с това, колко спокойно прозвуча:

— Добро утро.

Той не изгуби и минута с любезности.

— Има отговор на това, Пейдж. — Той протегна ръката си към нея.

Пръстенът с печат отново бе на пръста му. Камъните блещукаха въпреки оскъдната светлина на трапезарията. Нима знаеше какво означаваше пръстенът?

— Кажете ми — настоя тя.

Преди да може да отговори, Алфред се втурна в трапезарията, като оправяше бледосинята си вратовръзка.

— О, виждам, че вие и госпожица Конър вече обсъждате нашето поклонение.

— Вашето поклонение — каза Никоу. — Аз просто си тактувам за забавление.

Пейдж не можеше да проумее шегата.

— Какво искате да кажете?

Докато Алфред си наливаше кафе, Никоу седна на масата до Пейдж.

— След безплодното ни претърсване на флагщоците осъзнах, че пръстенът е просто една реликва. Скрих го, но разбрах, че вие сте споменали за него на Алфред.

Пейдж сведе глава. Пак бе позволила на голямата си уста да говори твърде много.

— Съжалявам. Зная, че вие си имате доверие, и предположих…

— Не му позволявайте да ви се кара, Пейдж — прекъсна я Алфред и взе чашата й, за да я напълни отново. — Права бяхте, че ми казахте за пръстена. Но едва вчера успях да убедя това инато младо магаре да ми го покаже.

— Говори ли ви нещо пръстенът? — Пейдж се обърна оживено към Алфред.

— Може би — отвърна прислужникът и седна. — Доколкото си спомням, в моето собствено наследствено имение има един свод, където камъните са така подредени, че да наподобяват даргентийското знаме. А над тях се издига арка от лилавникави камъни. Това, което се получава, прилича на пръстена.

— Тогава точно там може да са скрити Легендарните! — Пейдж стисна здраво ръцете си една в друга.

— Никога няма да разберем, докато не проверим — каза Алфред. — От години не съм посещавал имението си. Пътуването ще бъде едно своеобразно посещение на светите места.

— А за мен — една приятна разходка сред провинцията на Даргентия. — Никоу отпи от кафето си. — Имам малки надежди, че проклетите скъпоценности са там.

— Но мосю Пелерин каза, че пръстенът е ключ към съкровището! — Пейдж не можеше да сподави вълнението си. — Легендарните трябва да бъдат там.

— Легендарните едва ли съществуват — строго изрече Никоу. — Но сега ние ще проверим тази възможност.

— Мога ли и аз да дойда? — избърза Пейдж, преди Никоу да можеше да отговори. — Ще стане чудесен анекдот за рекламната брошура, ако добавим към него една история как новоиздигнатият принц възвръща легендарните скъпоценности на своето кралство.

— Точно това ни трябва да привлечем туристите — съгласи се Алфред. — Гласувам да вземем и Пейдж с нас.

Никоу постави чашата си на масата.

— Предполагам, че и аз съм за.

Пейдж почувства двойно облекчение: първо, Никоу не бе казал не, и, второ, те нямаше да са сами. Алфред щеше да служи за преграда между тях.

По дяволите този проклет стар прислужник, който се месеше в неща, които не му влизаха в работата. Така си мислеше Никоу, докато насочваше фиата по спуснатия мост този следобед. Пейдж седеше безмълвна на седалката до него. Палците й нервно играеха в скута. Главата й бе сведена напред — маниер, който той сега добре познаваше; чудесната й, черна коса се разпиляваше по лицето й. Тя, изглежда, искаше да закрие не само лицето си от него, но и цялото си тяло.

Слава богу, че не бе успяла да направи последното. Макар все още да й беше толкова сърдит, колкото котка, хвърлена в Арджънт, той се наслаждаваше да я наблюдава.

Но Алфред не бе на задната седалка. Предполагаше се, че бе там. Такъв бе планът.

Стенанията на прислужника започнаха точно след закуска.

— Ооооох, стомахът ми! — Той се бе хванал за корема и превил на две от кръста надолу, като мачкаше сакото на обичайния си костюм, а вратовръзката му падна напред по един нехарактерен за него, не дотам безупречен начин. Бяха останали сами в кабинета на Никоу. Такова представление не би станало никога в присъствието на Мейбъл; бедната готвачка би се ужасила при мисълта, че е сготвила нещо, което бе накарало някого да се почувства толкова зле.

Никоу бе уверен, че единственото болно нещо у Алфред е заговорническият му мозък. Той бе пожелал Никоу и Пейдж да заминат сами.

Очевидно човекът бе взел твърде присърце легендите и смяташе, че единствената обикновена жена, която можеше да изкуши Никоу, е Пейдж.

Но той не можеше да бъде съблазнен. Особено не и от трудната, смущаваща Пейдж Конър.

Мислите му се върнаха към последния път, когато двамата търсеха съкровището. Тогава той така се бе забавлявал в компанията на Пейдж.

Колко много бе искал да я има в леглото си през онази нощ. Но тя бе избягала. Дяволите да я вземат! Едва ли той бе човекът, който обичаше да се подиграват с него. А и нейните подигравки наистина нараниха силно чувствата му.

Той погледна към нея. Последвала съвета му, тя носеше работни дрехи; нямаше ни най-малка представа какво щеше да се окаже имението на Алфред. Той също носеше сини джинси и тениска. Тя, изглежда, предпочиташе тази риза на Смитсън и ярките си маратонки. Тя гледаше през прозореца, обърнала му гръб. Не би се изненадал, ако и нейните мисли се въртяха около онази нощ — и как тя го бе направила за посмешище.

Не изглежда да се бе зарадвала, че ще отпътува сама с него. Когато я бе посрещнал до колата без Алфред, бе предложила да почакат, докато старият човек се почувства по-добре.

— Подозирам — бе казал сухо Никоу, — че моят нещастен прислужник няма да се почувства по-добре, докато вие и аз не се отправим към нашата експедиция.

Тя го бе стрелнала с поглед едновременно любопитен и предпазлив, но се бе качила в колата.

Трябваше да пътуват повече от час, за да пристигнат в имението на Алфред. Твърде дълго пътуване, за да бъде прекарано в неловка тишина.

Когато стигнаха до подножието на планината, той спря колата.

— Пейдж?

Тя се извърна бързо. Сочните й влажни устни бяха открехнати, сякаш готови да отговорят на всички възможни въпроси. Но прекрасните, кехлибарени очи бяха сведени надолу, нежелаещи да срещнат погледа му.

Като се протегна, за да хване малката й ръка, той с изненада откри, че тя трепереше.

— Нека се помирим! — предложи той. — Това само ще ни помогне при търсенето на съкровището. И без това вече няколко дни двамата се пренебрегваме един друг. Но ние научихме урока си. Никакви извинения. Сега нека се придържаме само към деловите ни отношения. Съгласна ли сте?

Напрежението в тялото й видимо се отпусна. Ръката й се обърна в неговата, хвана я и я стисна здраво.

— Съгласна.

Усмивката й накара сърцето му да подскочи.

Загрижен, че сам не се подчиняваше на заповедите си, както Алфред правеше, включи климатика на колата си, за да поохлади страстите си.

Пейдж трябваше да се почувства по-добре след сделката, която бе сключила с Никоу. Тя просто щеше да го придружи този ден в търсенето на Легендарните. Щеше да се държи сдържано. Нямаше нужда нито от блясък, нито от магия. Щеше да бъде просто себе си.

Но, о, колко много й се искаше да поведе интелигентен разговор с принца.

Интелигентен? Точно така! Щеше да опита с нещо, което добре познаваше.

— Бихте ли искали да чуете какво научих за историята на Даргентия? — попита тя.

— Само ако това е действителната история на моята страна. Омръзна ми да слушам тези проклети легенди.

— Но, Никоу, за вашите поданици те са историята на Даргентия.

Той я погледна и тези великолепни устни се извиха в язвителна усмивка, която повдигна страните на прекрасната му брада. Сърцето на Пейдж се разтуптя, докато тя не положи огромни усилия, за да забави ритъма му. Глупаво бе да изпитва такова вълнение заради една нищо незначеща усмивка.

— Може би вие сте прекарали прекалено дълго в Съединените щати — продължи тя. Смелостта й се подхранваше от усмивката му, макар и суха. — Там хората са се научили да отрязват крилата на въображението си.

Като нея, помисли си тя. Тя бе спряла да вярва във вълшебни приказки преди много години. Сега само ако можеше да спре да вярва в Милисънт…

— Тогава вие подкрепяте наивните убеждения на народа ми, така ли? — Тонът му бе мек, но тя усети такова напрежение в него, сякаш бе затворен извор.

— Кой казва, че са наивни? Една от легендите наистина е предсказала вашето завръщане.

— Но…

Тя го прекъсна:

— Ако започнете слепешком да изпълнявате вашите планове без подкрепата на народа ви, те ще се изправят срещу вас и ще поемат по свой собствен път.

Той не каза нищо. Дали не бе стигнала твърде далеч? Тя само бе повторила истината, която бе чул и преди.

Погледна го. Той замислено изследваше пътя.

— От години насам планирам как ще защитавам моето кралство, когато си го възвърна — изрече най-накрая той. — Никога не съм предполагал, че митовете ще ме провалят. Повечето от даргентийците са суеверни, необразовани. Те са като децата. Нуждаят се от някой, който да се грижи за тях.

— Децата не се подчиняват на родителите, които прекалено ги покровителстват. — Освен това неговите поданици не й приличаха на деца. Очарователно доверчиви, да. Но наивни — не. — Те ви обичат, Никоу — каза умоляващо тя. — Само ги послушайте и те ще ви позволят да ги ръководите.

Той нищо не отвърна. Фиатът свърна по тесен криволичещ път, който следваше завоите на реката. Дъждовното време от предишните дни се бе сменило с великолепие от слънчеви лъчи. Докато Никоу въртеше волана, светлината, която се спускаше през прозореца, се отразяваше от камъните на пръстена с печат, който той носеше. В колата потрепкваха дъги, които проблясваха в червено, сребристо и синкаво.

Отдолу реката бавно се носеше — една блестяща, сребърна панделка, която преминаваше сред разкошната зеленина на бреговете.

Минаха покрай обширни акри лозя.

— Вино? — попита Пейдж, която жадуваше да подхване по-лека тема.

Никоу също, изглежда, бе склонен да намали напрежението в колата.

— Не и вино — отбеляза остроумно той. Те се разсмяха. — Да — отвърна той, — докато бяхме част от Франция, това не бе най-предпочитаният район, но тук са съществували лозари от много години. Това е другият отрасъл, който се надявам да разработя.

— Лозето се нуждае от мотика — съгласи се Пейдж.

Усмихнаха се един на друг.

След като бяха постигнали споразумение помежду си да не спорят, Пейдж откри, че й бе по-лесно да говори с него.

— Повечето от материалите, които картотекирам, са много интересни — каза тя.

— Например?

— Списъци за покупки, за вина, за гости на партито. Даже има и списъци за прането. — Тя го погледна. Устните му потрепериха, сякаш тя бе изтърсила най-голямата глупост. — Предполагам, те са очарователни само в очите на наблюдателя — призна тя.

— Ами ако сред тях има бюджети, баланси, а даже и един или два листа за кралските отношения с обществеността, точно те ще ме развълнуват.

Отново се разсмяха. Денят сякаш изведнъж стана още по-ярък.

Тя започна да описва историческите факти, които бе събрала, като внимателно избягваше всичко, което изглеждаше измислица. Голяма част от историята се основаваше на неговите прадеди и начина, по който те са живели.

— Никоу — импулсивно приключи тя, — как беше? Искам да кажа, когато сте били по-млад? Вие сте пораснали със знанието, че сте важна личност. Имали сте история зад вас. Съдбата ви е предопределила за велики дела.

Изразителните му тънки вежди се свъсиха.

— Винаги съм знаел какво искам да постигна — призна той. — Моята родина бе част от мен, въпреки че не можех да се върна вкъщи. Посещавах родината си, но мразех тези посещения. Чувствах се, сякаш завръщането ми бе нещо срамно. Но по-лошото бе съзнанието, че и баща ми бе също като мен завладян, въпреки че не успя да освободи нашата родина.

— Светът тогава бе различен — каза Пейдж с желанието да не бе засягала тази тема. Тя му причиняваше болка.

Никоу кимна.

— Дядо ми се би на страната на Съюзниците през Втората световна война, после се опита да освободи Даргентия, когато войната приключи. Но Съюзниците не желаеха да се лишат от една от своите територии. После по време на Студената война баща ми мислеше, че щеше да е неразумно Даргентия да се отцепи от Франция и да остане беззащитна.

— Трябвало е вас да изчакат! — искрено го похвали Пейдж.

Погледът, който той й отправи, изглеждаше нежен, и тя трябваше да се насили да не погледне надолу към скута си. Въпреки това усети, че както обикновено започна да се изчервява от гушата нагоре. Харесваше този мъж. Неговата уязвимост я затрогваше. Ако й се предоставеше даже и половин възможност, тя можеше да се влюби…

Не. Нищо подобно. Не съществуваше дори половин шанс. Нямаше въобще никаква възможност, без значение какво кроеше Милисънт.

Но навярно можеха да бъдат приятели.

Обикновената Пейдж Конър, приятелка на един чудесен принц? И също така чудесен мъж… Можеше да живее с тази мисъл. Поне така се надяваше.

Пейдж се наслаждаваше на природата през остатъка от пътуването им. С разрешение на принца тя изключи климатика. Отвори прозореца, за да се наслади на свежия, макар и топъл въздух. Тази част от Даргентия бе красива: една планинска провинция, която криволичеше по бреговете на Арджънт. До лозята се простираха гори, а отвъд тях — ниви. И Никоу изглеждаше хипнотизиран от променящия се пейзаж.

— Оттук съм минавал само два пъти. — Гласът му бе приглушен. Красиво е.

Пейдж долови неизказаните му слова: това бе неговият дом.

Най-накрая се отклониха от главното шосе и поеха по широк път.

— Пристигнахме — каза той.

Къде пристигнаха? Всичко, което можеше да види, бе отдолу — порутен път, целият обрасъл с корени на върби, а отгоре — надвиснали над тях клони, фиатът се друсаше толкова силно, че тя усещаше как вътрешностите й се преобръщаха.

Най-накрая спряха. Пред тях се издигаше огромна къща — наистина едно имение от сиви камъни, подобни на тези, от които бе изграден замъкът на Никоу. Но приликата стигаше дотук. Сградата представляваше триетажна кутия без никакви чупки. Много от прозорците зееха отворени, без стъкла и с мрачен вид. Къщата бе обрасла с множество храсталаци, които още повече подсилваха чувството за изоставеност.

— Бедният Алфред! — прошепна Пейдж.

И Никоу му съчувстваше. Продължиха по обраслия път, като колата все така силно подскачаше. От това, което Пейдж можа да види, отстрани къщата не изглеждаше по-добре, отколкото отпред. Както се оказа, зданието бе с формата на U. Поне от външната част повечето прозорци бяха остъклени и непокътнати.

После стигнаха задната част.

— О! — възкликна Пейдж.

Даже Никоу замръзна на мястото си.

Ако говорим за вълшебни приказки, мястото изглеждаше толкова зловещо, колкото всичко, сътворено от ръцете на зла вещица. Двата края на U-то се свързваха посредством една огромна стена, изградена от същите като на къщата потъмнели камъни. Част от парапета бе порутен в горната си част, но като цяло изглеждаше невредим. Стената едва се забелязваше от пищната растителност от дървета, храсти и други растения, чиято височина надхвърляше тази на парапета. В средата на стената се издигаше огромна желязна порта.

— Да погледнем ли по-отблизо? — попита Никоу. Гласът му предполагаше, че въодушевлението й се бе изпарило.

Но Пейдж не се даваше лесно. Бяха стигнали толкова далече. Скочи от колата, без да чака този път принцът да отвори врата откъм нейната страна. Разглеждаше листата на растенията, които препречваха пътя й, после се промушваше между храсталаците и под дърветата. За щастие, нямаше къпини, за да я убодат, но от време на време тя се молеше на Бога да не се натъкне на змии.

Въздухът сред храстите ухаеше на свежа зеленина. По ръцете я удряха клонки, дърпаха късите ръкави на тениската й, изпукваха, когато се закачаха за нея. В ентусиазма си да намери Легендарните, тя почти не им обръщаше внимание.

Хор пойни птици й правеха серенада, докато тя си проправяше път през шубрака. При появата й отлитаха, а листата на дърветата под тях прошумоляваха. Като стигна до портата, тя хвана грубите й ръждясали пречки, затоплени от лятното слънце, и надникна през тях като дете във витрината на затворен магазин за играчки. Бурените по протежение на оградата скриваха каквото и да ги очакваше вътре. Тя се опита да отвори вратата, като я дръпна, но безуспешно. Катинарът й бе също толкова ръждясал, колкото и останалите й части. Тя се обърна, за да извика Никоу, но видя, че бе точно зад нея.

— Алфред ми даде ключа — каза той и бръкна в чантата, която бе взел от багажника на колата. От вътрешния джоб извади голям старовремски ключ. Мина покрай нея, за да сложи ключа в ключалката. Обърна го, но вратата не помръдна.

— По дяволите! — измърмори той и после отново опита. Този път Пейдж чу металическо щракване и катинарът се отвори.

— Велико! — плесна с ръце тя.

Никоу откачи катинара, а после бутна ръждясалата от годините порта. Тя също заяде, но след като напъна всичките си мускули на здравите си ръце, Никоу забута вратата в продължение на няколко минути и най-накрая тя се открехна със скърцане като врата на къща, обитавана от духове.

Пейдж влезе първа. Намери се в заден двор, също обрасъл с буйна зеленина, макар и открит отгоре. В единия ъгъл се издигаше фонтан с фавни и лудуващи нимфи и Пейдж се втурна към него да го разгледа. Стъпките й уплашиха огромен черен гарван. Високият му грак уплаши на свой ред Пейдж и тя отскочи назад.

Мраморът на фонтана бе потъмнял от годините и като двете нимфи, които изпразваха стомни във фонтана, бе в добро състояние. Басейнът бе пълен с повече солена вода, отколкото би се събрала след неотдавнашните дъждове. Мирисът на плесен във въздуха заедно с покривката от мъх от едната му страна и огромното количество вода в басейна показваше на Пейдж, че фонтанът се подхранваше от подземен извор!

Тя чу стъпки зад гърба си и се обърна.

— Някога трябва да е бил прекрасен — каза тя.

Никоу кимна.

— Изглежда, може отново да се възстанови, но работата на Алфред при мен го откъсва от това.

Зад фонтана Пейдж видя, че една разрушена, павирана пътека разделяше двора на две части. Камъните по нея бяха обрасли с мъх.

— Оттук ли? — попита тя.

Никоу кимна.

— Алфред каза, че си е спомнил два свода, които наподобяват този. — Той протегна ръката си и погледна пръстена. — Има една арка вън и няколко вътре.

Никоу показваше пътя. Пейдж усети острия мирис на бурените, които той стъпкваше по неравната пътека, и се закашля. Първата арка, която видяха, се издигаше над вратата в гранитната стена на къщата. Арката обаче не бе оцеляла през годините; половината от заоблените й форми все още се подаваха внушително отгоре, но по-голямата част от тях бе паднала на пътя им. Пейдж не можеше да прецени дали в свода имаше нещо, което наподобяваше на скъпоценните камъни в пръстена с печат; всяка прилика отдавна бе заличена.

Никоу разгледа арката, като прокара ръце по грубата, изронена стена. Докосна каменната част. Под пръстите му се разпадаха късове.

— Съмнявам се, че това е тя — каза най-накрая той.

Обиколиха арката, после продължиха нагоре по пътеката, докато не стигнаха до дървена врата. Не бе издържала на годините; част от нея бе изгнила. Без да я отключва, Никоу пъхна ръка в дупката и бутна с всички сили. Вратата се отвори лесно.

— Искате ли да ме изчакате навън? — попита той и надникна вътре. — Не изглежда много приятно.

— Не и докато съм жива! — Пейдж не възнамеряваше да бъде откъсната от търсенето на съкровището, когато беше вече стигнала твърде далече. При все че… — Какво виждате вътре? — попита с трепетен гласец тя.

Той й се усмихна лукаво.

— Паяжини. Надявам се, че не ви е страх от паяци. Трудно ще ни е да ги различим в тъмното. Дано поне са по-малки от плъховете.

Пейдж сподави трепета си и отказа да се хване на въдицата.

— Няма проблем. Просто ще ви следвам.

Той се засмя, но влезе пръв вътре.

Мястото бе изпълнено със сухата, задавяща миризма на прах, натрупан през вековете. Никоу не бе я излъгал за паяжините; те бяха навсякъде. Дебел слой мръсотия покриваше пода и Пейдж подозираше, че Никоу бе също прав и за плъховете.

Но сега не беше време да се плаши. Плъховете щяха да се изплашат повече от нея, отколкото тя от тях… поне така се надяваше. И тя бе много по-голяма от паяците. Те нямаше да я закачат — но все пак тя постави ръка на главата си, за да узнае точно кога я нападаха отгоре.

Двамата бяха влезли в някаква огромна зала — тя се огледа наоколо в мъжделивата светлина, хвърляна от почти счупените стъкла на прозорците. Не можеше да вижда надалеч в сивия мрак.

— Ето. — Никоу бръкна в чантата и извади два големи фенера. — Едно полезно нещо от престоя ми в Съединените щати бе членството ми при скаутите. Винаги съм подготвен.

Пейдж само се молеше да беше така. Но тя с радост взе предложеното й фенерче. Включи го и насочи насам-натам само за да освети плътната пелена от паяжини, която се простираше навсякъде наоколо.

Може би идеята да дойдат тук все пак не бе добра.

Но Никоу я хвана здраво за ръката, така че и двамата сграбчиха дръжките на чантата.

— Хайде! — Със свободната си ръка той си проправяше път през паяжините. — Мисля, че виждам нещо.

Поведе я към врата, която водеше извън залата. Черното пространство зад нея изглеждаше отблъскващо. Може би, си помисли Пейдж, той трябваше сам да разгледа наоколо. Тя можеше да пази на вратата срещу мародери, огромни чудовища и други подобни.

— Тук — каза той. — Това може да бъде! — Той се откъсна от нея и извади фенерчето си от чантата. Насочи лъча му нагоре. Вратата беше висока и широка — и украсена с дебела каменна арка.

Пейдж успя да различи формата й под светлината на фенерчето. Вместо черните камъни, използвани за останалата част на арката, най-отгоре се забелязваха цветни камъни. Бяха квадратни — червени, бледо сиви и лилави. А над тях се извиваше ред от по-малки, лилави камъчета.

— Хей! — извика Пейдж. Тя сграбчи ръката на Никоу, вдигна я високо и насочи своя лъч към пръстена. Нямаше никакво съмнение; беше със същата форма.

Тя се отскубна от него и огледа наоколо.

— Къде могат да бъдат скрити Легендарните? — прошепна тя.

— На някое място, което не бие твърде много на очи — отвърна Никоу. — Иначе Алфред, който ги е скрил, не би ги държал на приземния етаж, който е така достъпен за непознати.

Той прокара ръцете си по формите от едната страна на арката. Тук камъните, които не бяха изложени на стихиите на времето, се бяха запазили.

Като преглътна отвращението си да докосва каквото и да било, покрито с паяжини, Пейдж също започна да опипва стената. Тя бе груба, студена, покрита с лепкави паяжини.

Не бе сигурна колко време стоеше там и изследваше стената. Бе изгубила представа за времето. Навярно и Никоу също.

Отиде до едната страна на арката, после застана точно под арката и започна да разглежда вратата.

И тогава тя го напипа — тесен процеп. Само човек, който би милвал камъните, можеше да го забележи. Но Пейдж успя. Пъхна два пръста вътре и напипа гладка метална издатина.

— Никоу, тук има нещо!

Той веднага дойде при нея и я хвана за рамената.

— Какво има?

— Не съм сигурна… — Тя се мъчеше да отмести малкото резе. Не се помръдваше. Провря трети пръст вътре — само три можеха да влязат. Като успя да премести пръстите си до горната част на резето, тя се съсредоточи да го бутне надолу. И стана! Разнесе се дразнещ, стържещ звук, сякаш една скара се търкаше в друга.

— Там! — Никоу посочи към един камък няколко стъпки над мястото, където беше ръката на Пейдж. Беше се отместил няколко инча. Той с лекота го измъкна от стената, после протегна ръка в дупката, която се откри зад него. — Тук има нещо!

След миг извади дълга метална кутия. Беше достатъчно голяма, за да побере една корона, а може би и две. Малко беше тясна за цял скиптър — но може би тук бе скрита само главата му със скъпоценните камъни.

Пейдж изчака, докато Никоу положи кутията на земята, а после се наведе до него. Тя го хвана за ръката с желанието да почувства поне далечен контакт с кутията, когато я отвореше.

Ръждясалото резе не поддаде на грубото дърпане, но очевидно Никоу бе твърде нетърпелив, за да позволи на едно малко резе да препречва пътя му. Той го изтръгна и резето проскърца.

Пейдж насочи своето фенерче в кутията — и тогава и тя изстена. Никоу бръкна вътре и извади единственото нещо, което кутията съдържаше: златна верижка. На нея висеше украшение с формата на лебед.

— Само това е останало от вашите измислени Легендарни — промълви Никоу.