Кристалната пантофка

Глава пета

Пейдж коленичи на пода до една олющена кутия, поставена върху друга. Отвори кашона и се закашля от облака прах, който се разнесе наоколо.

Кутията бе пълна със стари, пожълтели книжа. Тя извади внимателно някои от тях. Съдържаха много стари домакински сметки. Колко щеше да се забавлява, докато ги проучваше!

Не можеше да си го признае пред Милисънт, но тези книжа надминаваха във всяко отношение архивите на „Милърс Майн“, Ню Мексико.

Следващата кутия съдържаше книги. Третата също. Тя сдържаше дъха си, когато разкриваше мириса на плесен от всеки един кашон. После се скара сама на себе си, че ги отваряше така безразборно. Щеше да удари в земята шапката си на учен първия път, когато изпиташе въодушевление от своята система.

Тя отвори капака на следващата кутия и вдигна най-горната страница — ръкопис със списъка за гости за парти в Париж от средата на седемнадесети век.

— О, боже! — възкликна тя. — Има толкова много Уензъл!

В главата си чу един мек, сладък гласец да казва:

— Знаех си, че ще си доволна, скъпа!

Пейдж изстена. Като стисна зъби и затвори очи зад очилата си, тя се опита да прогони плода на въображението си. Нямаше нужда от това, нещо — или някой — който в действителност не съществуваше, да й се меси в работата.

За щастие, Милисънт не се материализира. Пейдж имаше работа за вършене — и тя не се изразяваше в това да се превърне в бавачка на проклетата си въображаема пазителка.

Сега имаше още един ключ към загадката, която най-много я вълнуваше. Но кой Уензъл, ако въобще беше сред тях, бе този, когото тя търсеше?

Проследи списъка с изискани гости. Точно този период й трябваше. Нейният Уензъл трябва да е бил на двадесет и три години.

— Здравейте — един мек глас от вратата стресна Пейдж. Тя вдигна поглед и видя братовчеда на Никоу, Руди. Носеше бяла риза с къси ръкави, закопчана до врата, и тъмносини измачкани панталони. Той я погледна, наполовина влязъл, сякаш бе готов да избяга, ако тя не го приемеше в библиотеката.

Не бе доволна от това, че я прекъсваха, но не каза нищо, с което да нарани Руди. Знаеше какво бе да се чувстваш непохватен и презиран от другите.

— Влезте, Руди — каза тя и го покани с ръка.

Той направи няколко стъпки, после спря и се огледа наоколо.

— Чекрък — промълви той.

— Какво? — сбърчи нос недоумяващо Пейдж и повдигна очилата си.

— Трябва ви чекрък като в приказката Джуджето, за да превърнете суровия материал от тези кутии в злато.

Пейдж се засмя.

— Може би един чекрък ще ми помогне.

Той все още не я бе погледнал право в очите. Начинът, по който бе извърнал глава, разкриваше издутите му като платна ноздри.

— Съжалявам — каза той. — Преча ли ви?

— Може би ще ми помогнете.

Широка усмивка се разля по устните му и разкри големи, почти равни зъби.

— На това се и надявах. Зная много легенди, особено за Даргентия.

Пейдж не искаше да го разочарова, но тя се нуждаеше от информация за действителната история. За това я бе наел Никоу. Обаче каза:

— Всички те изглеждат прекрасни, обвити в загадката около скъпоценните камъни на короната и жената, за която ще се ожени принцът. Руди се намръщи.

— Никоу прави грешка.

— Имате предвид бала, нали? — Пейдж не искаше да се уповава на собственото си мнение; мисълта, че Никоу щеше да се ожени за принцеса бе като нож, който я пробождаше. Макар че всичко това не я засягаше.

Руди се приближи до нея. Все още имаше вид, сякаш тя щеше да го изгони, ако се приближеше твърде много.

— Не точно. Балът може да привлече туристи. Но той не биваше да казва, че иска да се ожени за принцеса. Въобще не трябва да мисли за женитба, докато не се намерят диамантите на короната.

Тази мисъл бе някак си изкусителна за Пейдж.

— Елате, седнете тук — посочи тя един стол близо до нейния и масата. Неговата притеснителност я изпълваше със съчувствие. — Кой е измислил всички тези легенди?

Адамовата ябълка на Руди изпъкна силно, докато той търсеше отговор. Светлите му очи се загледаха над рамото й.

— Кой е измислил легендите ли? Просто се предават от уста на уста от векове насам.

— Тогава защо имат такова огромно значение?

— Хората вярват в тях, даже и да изглеждат скептични. А и легендите могат да се окажат истина. Знаете ли, че една от тях наистина предсказа, че Никоу ще освободи страната?

— Наистина ли? — Това привлече вниманието на Пейдж. Тя се наведе към него с лакти, облегнати на масата. — Какво разказваше тя?

Той разпери пръстите си и се загледа в тях, сякаш бяха неговата кристална топка. Бяха толкова кльощави, че на Пейдж й изглеждаха като извити клонки.

— Не си я спомням много добре даже и на френски език, но гласеше нещо като: „Безстрашен принц с по-сладък глас от този на своите предшественици ще владее меча със сила, която надминава тази на най-бързата рапира на френския крал и пурпурночервеното, сребристото и синьото на даргентийското знаме отново ще се развеят.“

Пейдж сподави усмивката си.

— Сега няма френски крал и президентът не борави точно с рапира.

Руди се намръщи:

— Те са само една алегория.

— Зная. Но, Руди, това, което вие цитирахте, може да се отнася за всеки принц, който случайно е възстановил трона. — При все че на Пейдж наистина й хареса образът на Никоу, който надговаряше и надвиваше в бой с рапира омразния деспот.

Руди въздъхна и се отпусна на стола.

— Може би сте права. Но хората са толкова развълнувани. Вярват, че им е било писано да чакат Никоу през цялото това време.

Когато Пейдж се облегна назад, тя забеляза кутиите, които бяха отворени така изкусително. Трябваше да изследва историческите книги, но не можеше просто ей така да изгони Руди.

Той забеляза накъде бе насочен погледът й.

— Преча на работата ви — умърлушено пророни.

— Радвам се, че ме прекъснахте — излъга тя.

— Вижте — каза с по-голяма увереност в гласа си той, — вие трябва да попитате самите даргентийци за техните легенди. Те са част от нашата история — наистина една важна част. Никоу трябва да разбере колко много народът му вярва в тези легенди. Верни или не, те властват над живота ни.

Пейдж се замисли над прочувствените слова на Руди.

— Вие смятате, че тогава чувствата на неговия народ ще станат по-значими за Никоу, отколкото фактът дали той самият възприема легендите?

— Точно така! — Руди бе развълнуван и очите му почти срещнаха погледа на Пейдж.

В думите му имаше смисъл. Всеки лидер се нуждаеше от това подчинените му да вярват в него. Но той също трябваше да им вярва.

— Говорете с тях, Пейдж — продължи Руди. — Ще видите, че хората вярват в легендите. Тогава можете да кажете на Никоу.

Изведнъж Пейдж осъзна причината на Руди за признанието: искаше му се тя да убеди Никоу. Но в нея имаше един голям пропуск.

— Но, Руди, Никоу няма да иска да ме послуша. Аз съм само негова служителка. — И не много видна при това. За момент Пейдж се замисли. — Легендата, която разказахте на вечеря миналата нощ, бе, че Никоу първо трябва да открие Легендарните и после да се ожени за обикновена жена. Какво мислят хората, ако той не обърне внимание на това?

— Да, наистина, Руди — обади се един плътен глас от вратата. — Какво ще стане, ако аз пренебрегна съветите в легендата? — Никоу влезе в библиотеката. Макар и да носеше американски дрехи, те му стояха царствено, сякаш той наистина бе част от легендите. Следваше го леля му Шарлот.

Само за един миг Пейдж сведе глава, така че косите й се спуснаха върху лицето. Тя със сигурност не искаше принцът да забележи тъпата усмивка, която се бе появила на устните й. Не смееше да покаже задоволството си само от това, че го виждаше.

Тя бързо овладя израза на лицето си и му придаде ведро, приветливо изражение.

Руди измърмори нещо толкова тихо, че Пейдж не можа да го чуе.

— Какво казахте? — попита мило тя.

— Казват, че кралството отново ще падне в робство — повтори той.

— Сега пък и ти, Руди! — каза Шарлот със силния си френски акцент, когато се спря зад стола на сина си. Носеше рокля и червило с почти същия като на оранжево боядисаната си коса.

Застанал до Пейдж, Никоу протегна ръка.

— Той е прав, Шарлот. Наистина точно това гласят легендите. До някаква степен са верни. Ако не намеря диамантите на короната, ще ми трябва чудо, за да се задържа на трона.

— Защото ви трябват пари ли? — осмели се да попита Пейдж.

— Защото на Даргентия й трябват пари — погледна я отвисоко той. В тъмните му очи се четеше мъка, която предизвика състрадание у Пейдж.

— Тогава трябва да намерим скъпоценните камъни — обяви с решителност тя. — Разкажете ми за тях.

Всички впериха поглед в Руди.

— Казвайте — подкани го Никоу. — Вие сте нашият домашен експерт по легендите.

Руди изглеждаше прикован в стола си от цялото това внимание към него. Пейдж можеше да види какви усилия правеше, за да заговори, но когато започна, той целият се преобрази.

— Казват, че Легендарните изглеждат невероятно! Аметисти, рубини и диаманти, с цвета на държавния трибагреник, всички те в златен обков. Има, разбира се, един скиптър и две корони — за краля и за кралицата. И украшения като колиета, гривни и пръстени. Просто… приказни! — Той замълча. — Трябва да бъдат намерени от краля, който ще запази независимостта на страната. — Той наблегна на последните думи и изгледа Никоу почти право в очите. После погледът му отново падна върху пръстите на ръцете му.

— Много добре, Руди — каза нетърпеливо Никоу и постави единия си крак върху стола, като облегна ръка на него. — Чували сте и загадката на Алфред, която е била разпространявана през вековете от неговите предшественици, нали?

Руди кимна енергично с глава.

— Цялото семейство я е чувало — измърмори Шарлот.

— И така, кажете ми как да я разбирам. Ще се радвам да открия скъпоценностите, за да запазя кралството си, но как?

— Убедена съм, че ще открия нещо в моето разследване — окуражи го Пейдж, а после й се прииска да си бе прехапала езика. Не биваше да предлага нещо, което можеше и да не бъде в състояние да изпълни. Откъде знаеше какво можеха да съдържат тези стари, прашни кутии?

— Направете го тогава — каза Никоу. — Междувременно аз ще продължа да търся скъпоценностите, докато правя приготовления за бала.

— Това е добре, Никоу — обади се Шарлот. — Аз ще ви помагам както поискате…

— „Поискате“, мамо — поправи я Руди.

Без да обръща внимание на забележката, Шарлот продължи:

— Но да се ожените за принцеса… — Тя погледна към сина си, който още повече се сви в стола си.

— Не можете — помоли го Руди със задавен глас.

— Ще направя каквото трябва, за да спася това кралство! — извика Никоу. — И ако трябва да сключа политически съюз с кралство, което ще сподели богатствата си с тази просяшка държава, нека така да бъде, проклети да са всички легенди! Не съществува никакво свръхестествено разрешение на проблемите. Изобщо не съществуват свръхестествени сили!

Пейдж изведнъж усети силен мирис на люляци.

— Не! — извика тя.

— Радвам се, че сте съгласна с мен, Пейдж — каза принцът.

— Да съм съгласна ли? — Мирисът на люляци се засили. Но какво бе намислила Милисънт? Тя не се появяваше, когато Пейдж не бе сама. — Не, не говорите сериозно, нали, Никоу? — Пейдж говореше повече на въздуха наоколо, отколкото на него.

Той отвърна през стиснатите си зъби:

— Казвам точно това, което мисля. Смятах, че вие също сте съгласна с мен…

Пейдж го прекъсна.

— Сигурно принцовете трябва да имат широки възгледи.

— За какво? Че някаква си легенда ще спаси моето кралство ли? Тя не е сторила това в продължение на цели триста години.

— Трябвало е да мине време, Никоу — каза Руди с вид, сякаш очакваше да бъде ударен за това, че противоречеше на някой друг. — Това е част от легендата. — Той вдигна главата си назад. Странният му нос, изглежда, душеше въздуха.

О, не? Помисли си Пейдж. Тя не бе единствената, която усещаше аромата на люляци.

— Както и да е — каза тя, като търсеше начин да разреши проблема — какъвто и да бе той — няма значение в какво вярвате вие, Никоу, стига да почитате убежденията на вашите поданици.

— Да уважавам техните суеверия ли? Никога! Всъщност ако направя точно това, което искам, и кралството не падне, може би те ще напуснат времето на тъмните сили и най-после ще дойдат в двадесети век. Легендите са за глупаците, а и всичко останало, което се гради на свръхестествени сили.

Докато мирисът на люляци се сгъстяваше около нея, Пейдж се завъртя в стола си. Със сигурност плодът на нейното собствено въображение не можеше по никакъв начин да обори Никоу. Въображението й не можеше да играе номера на друг човек. Само за всеки случай, тя прошепна:

— Не, Милисънт. Той не мисли нищо от това, което говори.

— Но той трябва да се научи, скъпа — отвърна й Милисънт в нейното съзнание.

Изведнъж Пейдж забеляза стълб пушек да излиза от кутията, която бе най-отдалечена от нея. Беше бял и се извиваше, докато нарастваше.

Руди също го видя:

— Пожар! — извика той.

— Не! — каза Пейдж. — Това е… това е… — но и тя не знаеше какво бе това. А и не можеше да се закълне, че това нямаше да унищожи кутията — или книгите вътре. Милисънт, извика тя в съзнанието си, спри! Моля те!

Само гледай, скъпа, бе отговорът.

Никоу, както се очакваше, не остана да бездейства, докато пожарът се разпространяваше.

— Ще донеса вода! — извика той и се втурна към вратата.

— Чакайте! — извика Пейдж. Тя се сви от страх, когато белият стълб дим се извиси до първия ред лавици на дървената библиотека до близката стена.

И тогава димът се превърна в молци. Белите им крила проблясваха на слънцето въпреки оскъдната светлина в библиотеката. Половината от тях литнаха към огромното каменно огнище на стената срещу стола на Пейдж, останалите се завъртяха в противоположната посока. Прозорецът бе отворен и скоро те излетяха през него навън.

Никоу, който сега се намираше до вратата, гледаше с невярващ поглед. Същото смаяно изражение имаха лицата на Руди и Шарлот.

Пейдж се опита да изглежда също изненадана. Тя бе изненадана. Но също се чувстваше и объркана, виновна. Сякаш самата тя бе причинила цялото това объркване.

Косвено беше така.

Знаеше, че съзнанието разполага с голяма сила, но нима нейното въображение наистина можеше да извърши такова чудо?

За да скрие объркването си, тя изтича до димящата допреди миг кутия. Бръкна вътре и извади купчина пожълтели книжа — всички бяха невредими.

— Всичко е наред — каза тя с облекчение.

Никоу се приближи до нея.

— Нищо не е наред — противопостави се той. — За какво бе всичко това?

— Какво? — попита Пейдж, като се опитваше да прозвучи недоумяващо.

— Пушекът. Тези странни молци. — Той се извиси над нея, а огромното му, стегнато тяло изглаждаше заплашително.

Макар че потрепери леко, Пейдж успя да запази невинното изражение върху лицето си и срещна сърдития му поглед. — О, това ли? Не зная, може би са живели от векове в кутията.

— Такова нещо случвало ли се е с някоя от другите кутии?

— Ами… не — призна Пейдж, — но аз все още не съм отворила всичките.

Все още седнал до масата, Руди меко се намеси:

— Вие отричате съществуването на свръхестествените сили, Никоу. Може би в замъка има духове, които сега се появяват.

Пейдж почувства облекчение, че тежкият като олово поглед на Никоу вече не бе насочен към нея. Руди се сви плахо под него.

— Като се превръщат в цяла кутия пеперуди ли? — невярващо попита Никоу. — Между другото — обърна се той към Руди, — вие сте живели в замъка няколко месеца повече, отколкото аз. Забелязвали ли сте някога и признак за съществуването на предполагаемите духове?

— Не — призна си Руди.

Никоу се обърна към Шарлот, която стоеше зад сина си.

— А вие?

Тя поклати глава толкова енергично, че всичките й, оранжево боядисани къдри заподскачаха.

— Тогава да престанем с тези глупости. Не зная за какво беше всичко това. — Той обърна смръщения си поглед към Пейдж, която се сви на мястото, където почти бе коленичила. Той я подозираше. Сега щеше да я изгони оттук.

Очите й се насълзиха, без да желаеше това, и тя се зае да ги избърше.

— А сега — продължи той, — по-добре да оставим Пейдж да работи на спокойствие. Аз трябва да се заема с приготовленията за бала, а тя — да напише брошурата — а може би и да поизчисти няколко кутии, ако има още от тези проклети молци.

Пейдж почувства такова огромно облекчение! Тя не бе уволнена!

Но само почакайте, докато пипнеше в ръчичките си тази ужасна фея Милисънт!