Пейдж отказа да си тръгне.
— Не може да е това — настоя тя. Потискайки отвращението си от окаяното състояние на имението, тя грабна Никоу за ръката и го повлече от стая в стая. Те следваха светлината на фенерчетата си през тъмни, горещи коридори. Помитаха цели завеси от гъсти паяжини по пътя си. Пейдж едва си поемаше дъх от прахоляка, който вдигаха. Влизаха в стаи, където мебелите, които миришеха на птичи гнезда и мишляци, се накланяха, почти изгнили. Изкачваха се по стълбища, покрити с изпокъсани пътеки. В тишината на огромната къща отекваха единствено техните стъпки.
Те откриха още няколко арки, но нито една от тях не бе украсена както пръстена на Никоу.
— Откажете се, Пейдж — изрече той най-накрая, докато надничаха в огромна спалня на втория етаж.
— Никога не се предавам.
— Зная. — Тонът му бе толкова нежен, че Пейдж стресната го погледна. Той я гледаше с тези негови великолепни, дълбоки, тъмни очи. В тях блестеше нещо, което, ако Пейдж не знаеше по-добре, щеше да възприеме като възхищение.
Тя преглътна с усилие. Гледаше като хипнотизирана, сякаш тя бе една уплашена сърна, осветена от фарове на тъмен селски път. Тя прехапа долната си устна, прочисти гърлото си, а после се изкашля в ръката си.
— От праха е — обясни, при все че това бе явно начин да се избави от неловкото положение. Отмести поглед.
— Готова ли сте да тръгваме? — попита с мил глас той.
Тя бавно кимна. Ядосваше се само при мисълта за отстъпление.
— Това не може да е цялото съкровище. — Тя подръпна медальона с лебеда, който висеше на шията й. Никоу я хвана за свободната ръка и я поведе след лъча на своето фенерче към стълбището, което щеше да ги отведе на първия етаж.
— Само това е останало от съкровището — настоя Никоу.
— Не вярвам.
— Нямате причина да вярвате в друго.
— Легендите — не отстъпи Пейдж. — Вашият народ вярва, че Легендарните съществуват. Все още съществуват. А вие трябва да вярвате във вашия народ.
Никоу не каза нищо повече, докато не се върнаха в задния двор. После хвана Пейдж за лакътя и я завъртя към себе си, така че да я погледне в очите.
— Легендите са просто истории — каза строго той. — Лъжи, в които хората искат да вярват повече, отколкото вярват в действителност. Точно като всички други суеверия — невероятни и нереални.
Пейдж уплашено се отдръпна и погледна над рамото му. Последния път, когато Никоу изразяваше своето неверие в невероятното, Милисънт си бе отмъстила. Тя не можеше да ги е последвала през целия този път. Наистина ли не можеше? Но тя бе последвала Пейдж до Даргентия. Дали и тук щеше да ги уплаши с вихрушка от пеперуди?
За щастие, нищо не се случи. Все пак Пейдж не се отпусна, докато не се настани на седалката във фиата. Никоу затвори вратата на колата зад нея. Чувстваше се мръсна. Почти се срамуваше да пътува дори в най-обикновената от колите на Никоу. Но и той не се колеба да влезе в колата. Неговите джинси и тениска бяха също толкова мръсни, колкото и нейните.
Тя го наблюдаваше, докато той завъртя ключа и подкара колата. Седеше изправен с поглед, вперен право напред. Широките му рамене опъваха тениската му, а мускулите му се издуваха, когато обръщаше волана и насочваше колата покрай къщата, чиито разпадащи се стени сякаш отразяваха техните рухнали надежди.
— Много ли сте разочарован? — попита меко тя.
— Тези проклети скъпоценности трябва да са изминали дълъг път към спасяването на страната — отвърна той на предното стъкло и насочи колата обратно по запустелия път.
Пейдж се натъжи. Тя също беше разочарована — но и нещо повече, чувстваше се жалка и победена, сякаш бе предала Никоу. Може би беше така. Може би не биваше да го окуражава към това безнадеждно търсене. Той и без това си имаше достатъчно питомни гъски, за които да се грижи в замъка.
Отново си спомни гатанката на Алфред, а после за пръстена с печат, който златарят Пелерин им даде. Те са били предавани от ръка на ръка през вековете като ключове към Легендарните. Трябваше да означават нещо.
Само да можеше да разбере какво беше това.
— Не унивайте, Пейдж — нареди й Никоу до нея.
— Не съм унила — отрече тя и вдигна гордо брадичката си. Ако той можеше да се държи храбро, тя бе способна на това не по-малко от него.
— Денят все още не е загубен — каза той. — Ние все още не сме изяли закуската за пикника, която Мейбъл ни приготви. Гладна ли сте?
Тя с изненада откри, че наистина бе гладна. Но не бе убедена, че ще може да яде, след като се чувстваше така нещастна.
— Ще можем ли някъде да си измием ръцете? — попита тя.
— Да, толкова сме мръсни — съгласи се той и се наведе към нея да избърше нещо от бузата й. Тя затвори очи. Чудно, как това леко, незначително докосване накара цялото й тяло да потрепери. — Имам идея. Алфред ми разказа за това местенце…
Вместо да подкара към главното шосе, той пое по един още по-тесен път към планината. Пейдж само се молеше да не срещнат друга кола; въпреки че и от двете страни на пътя имаше достатъчно дървета, които да омекотят удара им, много от тях бяха опасно надвиснали от страната към пропастта.
Тя си помисли да помоли Никоу да се върнат обратно, но защо трябваше да го тревожи? Нямаше как да обърне назад, а тя не искаше да го кара да прави опасни опити.
Освен това той се бе съсредоточил в управлението на колата.
— Да видим — каза той. — Алфред не е посещавал това място от години, но неговите наставления изглеждат много точни. Ако е прав, ще стигнем до мястото след около… сега!
Това беше един тесен път през гъста борова гора.
— Сигурен ли сте, че ние трябва… — Пейдж спря да говори, когато усети, че гласът й трепереше.
— Ако това, което Алфред ми описа, е тук, заслужава си пътуването.
Пътят скоро свърши и те се озоваха на горска поляна. От едната й страна стръмно нагоре се извисяваше планината, а другата се оказа нащърбеният край на една скала.
— Елате — каза Никоу.
Този път Пейдж го изчака да й отвори вратата. Мястото не изглеждаше особено привлекателно. Всъщност сега, след като имаше достатъчно място да обърне колата в обратната посока, може би тя трябваше да му намекне…
Но Никоу не й остави време за възражения. Той я хвана за ръката и я отведе към края на скалата.
— Гледката оттук се предполага да е…
— Прекрасна е! — възкликна Пейдж. Далече, далече долу гледката спря дъха й: мънички ферми, живописни поля, а между тях криволичеше Арджънт.
Долината бе покрита с лека мъгла, която превръщаше пейзажа в нещо нереално. Слънцето им се усмихваше отгоре, а неговото отражение проблясваше през мъглата надолу в Арджънт.
Тя искаше да разгледа колкото се може повече от този своеобразен покрив, толкова висок, сякаш на самолет. Това бе част от Даргентия, която преди не можеше да си представи, далечна, съществуваща само в приказките: имало едно време едно вълшебно кралство, чийто мил и любезен народ построил красиви ферми, а между тях текла величествена река от единия край на кралството до другия.
Внезапно бе обхваната от силен копнеж. Само ако можеше да принадлежи към това място. Само ако можеше да се осмели да помечтае, че някой ден ще може щастливо да постигне…
Тя погледна Никоу. Той наблюдаваше нея, не гледката. Тя бързо се извърна. Може и да вярваше повече от него в неща, които не можеха да се обяснят, но не бе луда. Вълшебните приказки не се сбъдваха. Не и за нея.
Тя внимателно пристъпи по-близо до ръба на скалата. Чу шума от лекия бриз. По-хладен, отколкото когато започнаха да се изкачват в планината, той разпиля косите й върху лицето. Имаше и друг звук, който тя не можеше да разпознае. Приличаше повече на бучене.
— Позволете ми да ви покажа и още нещо — обади се Никоу.
Пейдж му позволи да я хване за лакътя и да я отведе към по-безопасната, извисяваща се нагоре планинска стена. По нея не се забелязваше никаква растителност, а скалната формация, в червени и сиви слоеве с различна дебелина, говореше за вулканична дейност в този район в праисторически времена.
Никоу се насочи към най-далечния край на сечището, където се издигаха вечно зелени дървета толкова нагъсто, колкото и от двете страни на пътя. Докато се приближаваха, бученето се усилваше.
— Там — каза той и спря.
— О! — беше възторженият отговор на Пейдж. Тя стоеше мълчалива до Никоу и се възхищаваше на необикновената гледка.
Блестящ поток вода падаше от стръмния планински склон. Величественият водопад се изливаше в каменен вир близо до мястото, където стояха. Пейдж прикри очите си с ръка срещу слънчевите лъчи и погледна нагоре, като се опитваше да види извора, но той бе твърде високо в планината. Въпреки че планината се извисяваше с остри като ками зъбери, водната стихия бе изваяла скалите във вира в един шедьовър от подредени един върху друг и сортирани по големина, заоблени речни камъни.
Тя направи няколко стъпки към вира, докато почти не стъпи в него. Никоу застана до нея.
Близо до основата на ревящия водопад водата се разбиваше в пенливи пръски. Обаче близо до мястото, където двамата стояха, водата забавяше устремения си бяг, за да почине. Беше толкова бистра, че кафявите гладки камъни на дъното лесно се забелязваха. Даже и на разстояние, Пейдж усети пръските вода по лицето си.
— Така е — каза Никоу. — Помолихте ме за място, където да си измиете ръцете. Ето, принцът изпълни вашата молба.
Пейдж се засмя.
— Това е като да предоставите на някой цяла текстилна фабрика, когато той ви е помолил само за една хавлиена кърпа.
— О, но аз никога не върша нещата наполовина. — Усмивката му бе така самодоволна, че тя не можа да я остави без отговор.
— А, така ли?
Той кимна.
— Ами и при мен е така.
Преди да успее да си каже колко неразумна беше, тя го ритна по крака. Земята около вира бе влажна и разкаляна — и достатъчно хлъзгава. За момент принцът разпери силните си ръце, за да запази равновесие, но падна във водата.
— Хубав ден за плуване — подхвърли Пейдж, когато Никоу се изправи.
— Не е лошо. — И преди тениската му се опъваше по мускулестото му тяло, но сега бе залепнала по него като втора кожа. Пейдж не можеше да откъсне поглед от него.
Тя се вгледа в него даже по-внимателно, като търсеше признаците на справедливия му кралски гняв. О, защо бе сторила нещо толкова глупаво? Какво щеше да стане с работата й сега?
— Но денят е още по-хубав за един душ — продължи Никоу. Нима тя щеше да повярва, че усмивката му бе искрена? Преди да осъзнае, той я сграбчи със силните си ръце и я дръпна. След миг тя се намираше върху него по средата на планинския вир, цялата мокра и неспособна да вижда през очилата си.
— Хей! — опита се да извика тя, но успя само да се нагълта с чиста, кристално бистра вода.
Той не спря до тук. Изви се до нея, сграбчи я със силната си ръка и започна да плува със свободната си ръка. Пейдж се опита да се отскубне, но опитите й да го изрита бяха прекратени от гладките, уверени движения на краката му във водата.
След минута те стигнаха до основата на водопада.
— Време е за душ — извика Никоу и после леко побутна Пейдж към водопада.
Пейдж сдържа дъха си и седна в средата на разбиващите се в скалите буйни струи. Върху главата й се изливаше вода, по-обилна от всеки душ, който си бе взимала досега. Тя въздъхна и поклати глава, докато мокрите й кичури коси не я плеснаха по бузите.
Беше изненадана. Шокирана. После се разяри като мокра кокошка. Защо негово кралско височество подкопа и без това вече подронения й авторитет?
И тогава, както си седеше там под струите падаща вода, тя започна да се смее. Задави се, когато водата нахлу в устата й. Заслужаваше си го, но все още не бе готова да се предаде.
Бързо свали очилата си и се огледа. Въпреки че виждаше всичко твърде размазано, зад водопада забеляза някакво място… Плъзна гърба си по гладките камъни. Когато излезе, пое дълбоко влажния въздух, който миришеше на мокри скали. Размаха очилата си, за да изтърси от тях водата, и си ги сложи отново. Не можеше да види Никоу през завесата от вода пред нея. Това означаваше, че и той не можеше да я види.
Щеше да си помисли, че се е удавила.
Тя щеше да го остави да се тревожи няколко минути, после щеше да изскочи и да извика „Изненада“.
Тя седеше в дълбоката сянка от скалите зад водопада. Хладната чиста влага й се струваше приятна след този ден на ровене в прахоляка на древното имение на Алфред.
Ако поседеше тук достатъчно дълго, щеше да се изчисти напълно.
Ако поседеше тук достатъчно дълго, щеше да се превърне в истинска глупачка! Какво си мислеше тя? Какво щеше да стане, ако Никоу наистина си помислеше, че се е удавила? Щеше да избяга и да я изостави тук, в тази пустош, докато търсеше помощ.
— Хей! — извика тя и стана толкова бързо, че се плъзна назад и падна по дупе. Тя отново се изправи. — Хей, Никоу! — Но думите й се заглушаваха от рева на водопада.
Тя се паникьоса и тръгна назад към завесата от падаща вода — и когато влезе под ревящия душ, се натъкна на една плътна, силна стена. Никоу.
Силните му ръце я хванаха здраво.
— Пейдж! Пейдж, добре ли сте?
Опита се да отговори, но ревът заглушаваше думите й. Той я вдигна с лекота на ръце и я прегърна, докато излязоха от водопада.
После, като я държеше все още на ръце, той я погледна. Очите му бяха потъмнели още повече от безпокойството.
— Боях се…
Той не доизказа мисълта си, защото, докато говореше, устните му се приближиха до нейните и той прекъсна собствените си думи.
В целувката му имаше някаква свирепост, сякаш той искаше да й нареди да живее, да диша. Устните му бяха хладни и влажни и все пак не съвсем изстинали поради топлината, излъчвана от тялото му. Тя обви ръцете си около врата му, за да посрещне по-удобно решителната му уста. Вече не я интересуваше дали отново щеше да падне във вира; Никоу я държеше със силните си и сигурни ръце.
Езикът му се потопи в устата й, сякаш се опитваше сам да се спаси. Той откри нейния език и тя посрещна настойчивите му тласъци, сякаш го уверяваше, че бе жива — напълно жива — и се чувстваше добре.
Тя усети меката му мокра брада върху брадичката си. Целувката стана по-нежна, езикът му се вдигна и тя въздъхна. Нима това бе всичко?
Не. Тя не искаше да спре. Обхвана с ръце главата му, зарови пръсти в мокрите му коси и го придърпа към себе си. Движеше главата си в бавни, прочувствени кръгове, за да може да вкуси от него. Докосна леко устните му с езика си.
Той й отвърна с още по-голяма страст. Пейдж загуби представа за това, къде се намираше, коя беше тя, тъй като се отдаде на хипнотичната сила на устата му, която се впиваше в нейната.
Въпреки това, твърде скоро всичко свърши. Никоу отдръпна главата си. Като я държеше все още в обятията си, той закрачи към края на вира. Не я пусна на земята. Тя и не искаше той да направи това. Чувстваше се твърде немощна, задавена не само от водата, но и от огъня, който целувките му бяха запалили в нея.
Тя увисна надолу с ръце, все още обвити около врата му, и глава, склонена на гърдите му. Хладната му, мокра тениска се галеше в бузата му.
Тя усещаше всеки негов допир — едната му ръка, хванала я през раменете, а другата — под колената. Бризът шепнеше към прогизналото й тяло. Тя чувстваше как мускулите на Никоу се разтягаха, докато ходеше.
Нещо в нея се раздвижи и й показа нейната чувствителност към мъжа, в ръцете, на който се намираше.
Като повдигна главата си, тя започна да го изучава през изпаренията върху все още мокрите очила. Наистина не желаеше да достига брега. В изражението на лицето му се забелязваше решителност, брадичката му бе властно вдигната напред. Той не каза нищо. Тя също.
Дали този път най-накрая нямаше да я уволни заради необмислените й действия? Но признанието му, че бе победен, я бе накарало да се пошегува с него: да го бутне във водата, да се скрие зад водопада.
А и тези негови целувки си заслужаваха всички нейни действия.
Никоу не забави крачка, когато излезе от водата и стъпи върху калния бряг. Не спря да върви, докато не стигна буйно израсналата трева, която се развяваше на вятъра по брега. Тогава той внимателно положи Пейдж на земята. Ръцете му останаха върху гърба й, сякаш да я подкрепят, докато тя сядаше върху мекия килим трева.
Страхувайки се да направи и едно движение, тя все пак се осмели да го погледне в тъмните непроницаеми очи. Те се взираха в нейните. Какво ли си мислеше той? Беше ли й ядосан?
Неуверена в себе си, тя се опита да сведе глава, но усети пръстите му под брадичката си.
— Време ли е за нашия пикник? — промълви тя със забит в гърдите му поглед.
— Гладна ли сте? — Въпросът избоботи дълбоко в гърлото му и Пейдж, без да го погледне, внезапно усети, че той не говореше за храна.
Беше ли гладна? Тя беше тук сама с най-красивия, най-чудесния мъж, който някога бе познавала. И двамата бяха вир-вода. Тениската му се бе залепила за тялото му, като подчертаваше всеки негов стегнат, силен мускул. Тя се страхуваше да погледне надолу, за да види какво разкриваше нейната собствена мокра тениска.
Беше ли гладна?
— О, да — прошепна тя.
Той я положи внимателно на земята, после се обтегна до нея. Тя случайно погледна нагоре. Горещият му поглед я хипнотизираше. Тя стаи дъх, когато ръката му се протегна към нея. Дългите му, силни пръсти започнаха да я галят през тениската, а после продължиха нагоре. Когато стигнаха гърдата й, тя въздъхна и затвори очи.
Мислите й се вихреха във водовъртеж от усещания, обаче изведнъж нещо неочаквано й хрумна. Какво щеше да стане, ако…?
Сигурно не. Сигурно каквато и причина да имаше Никоу, за да я целуваше, това не беше магия.
Но само за всеки случай тя мислено повика Милисънт!
Нищо. Никакъв отговор. Дори не усети мириса на люляци.
Благодаря ти, Боже.
И после тя не мислеше повече за нищо, докато Никоу я изучаваше с двете си ръце. Пейдж, свикнала да участва активно в живота си, а не да остава безучастна, започна разследване със собствените си пръсти, като докосваше мократа му тениска, галеше издатината на ключицата му и усещаше с дланите си заоблеността на твърдите му гръдни мускули. Когато ръцете му започнаха да се движат надолу, нейните направиха същото.
Мокрите му джинси едновременно я възбуждаха и ядосваха. Те се впиваха в него и загатваха всяка извивка на формите му. Той, изглежда, също бе раздразнен, защото започна бързо да разкопчава колана й.
Тя се обърна. Той свали очилата й и ги постави внимателно до нея. После издърпа през главата й мократа тениска. Свали сутиена й. Кожата й бе все още влажна и тя почувства как зърната й настръхнаха даже преди той да започне да ги милва с пръстите, а после и с устните си.
Ръцете му отново се плъзнаха надолу и тя го привлече към себе си, но само за момент. Допирът на ризата му до голите й гърди я подразни. Тя започна да дърпа тениската му през главата. Трепетът на ръцете й я затрудни, но не за дълго. Скоро гърдите му останаха толкова голи, колкото и нейните. Гъсти златисти косми покриваха добре оформените му мускули и се изостряха в тясна ивица над колана на панталоните му. С учестен и пресеклив дъх Пейдж позволи на пръста си да последва ивицата, докато коланът му не я спря.
С дълбок стон, Никоу отново впи устни в нейните. Тя усети как и остатъкът от дрехите им изчезна. Ръцете му я галеха навсякъде. Допирът му бе нежен, но възбуждащ. Тя също го изследваше: рамената му, вдлъбнатините на гърба му, стегнатите му задни части. Гласът й се разнесе в леки, непознати за нея звуци и краката й сами се разтвориха. С желанието да породи у него същото сладко страдание, тя последва възбуждащата ивица косми по корема му. Ръката й го хвана, твърд и горещ, и тя не бе сигурна дали стенанието, което чу, бе негово или нейно, или и на двамата.
Той се повдигна и легна върху нея. Силата и тежестта му й изглеждаха познати; те бяха в същото положение на летището, и още веднъж в спалнята му през нощта, когато тя бе блестяща за кратко време. Но раздвижването, което бе усетила тогава, бе бледа сянка на удоволствието, което сега я приковаваше. Тя се топеше от горещината му, чувстваше се слаба от твърдостта му.
И тогава той започна да влиза в нея. Беше внимателен, но тя се почувства оживена, подивяла, жадна за него. Заби го в себе си и простена от внезапната болка, която избухна в нея.
Той се поколеба.
— Моля те — прошепна тя. — Не спирай.
Ритъмът на бедрата й го улесни да продължи навътре в нея. Тя падаше в незнайна за нея, прекрасна пропаст и да спре щеше да бъде по-мъчително, отколкото можеше да понесе. Той посрещаше и надминаваше ритъма и когато тя стигна връхната си точка, лекият му вик и внезапното му спиране й показаха, че е свършил.
Тя не помръдна. Искаше да усети вкуса на момента: тежестта и топлината му върху нея, забавеното движение на гърдите му, когато той си поемаше въздух, потта им, аромата му на есенни листа и цитрусови плодове, смесен с миризмата на мускус.
Когато собственото й дишане се успокои, тя внезапно се почувства нервна. Тя се бе любила с принца на Даргентия, нейния работодател. Какво трябваше да направи сега? Какво можеше да каже?
Не съжаляваше за това, което се бе случило. Това бе такова велико преживяване! Щеше да го запомни като чудно събитие в своето твърде обикновено съществуване.
Но сега какво?
Никоу се извърна от Пейдж, ядосан. Бе позволил на здравия си разум да се поддаде на облекчението, че Пейдж не се бе удавила, и на своите собствени хормони. Какво трябваше да направи сега?
Пейдж Конър бе очарователно същество, пълно с противоположности. Кой би помислил, че такава безгранична чувствителност можеше да се крие под практичните й дрехи? Привидно скучният й вид, правата й и обикновена прическа, очилата й — всичко това бе маска, под която се криеше една тигрица.
Той не съжаляваше за преживяването. Беше се наслаждавал на всеки миг от него.
Но той трябваше да се владее, ако знаеше, че тя бе девствена.
Дали сега тя щеше да предположи, че той й дължеше нещо? Дали това не бе част от план, за да го накара да се ожени за нея?
В края на краищата тя бе американка. Но в живота си той бе срещал както добри американци, така и лоши. И въпреки недоверието му, което го предпазваше като щит, нищо у Пейдж Конър не показваше, че тя бе интригантка.
Тя му предаваше гласа на собствения му народ. Караше го да повярва на легендите. Търсеше легендарните скъпоценности. При все че той трябваше да потуши инстинктите си, щеше да я подложи на разпит.
Когато се обърна отново, тя бе с гръб към него. Наполовина се бе облякла в мокрите си дрехи.
Нима се срамуваше? Чувство на вина премина през него. Той се облегна на лакът и се загледа в нея. Прекрасните й кехлибарени очи бяха ококорени, непрестанно мигаха, докато оглеждаха всичко наоколо, но не и него.
Ръката му я обгърна, когато тя се сви на пашкул под оскъдното си облекло.
— Трябваше да ми кажеш — каза меко той.
Тя подскочи.
— Какво?
— Това бе първият ти път, Пейдж. Трябваше да ми кажеш. На колко години си?
— Двадесет и девет. Има ли някакво значение?
Тонът й бе отбранителен и той се засмя.
— Не, но ти си рядко срещана жена.
— Направила съм няколко опита — отвърна мрачно тя. — Само от любопитство. Но никога не излизаше нищо.
— А този опит? — попита с мек глас Никоу.
— Този бе успешен — прошепна тя. После тя прочисти гърлото си и се претърколи, за да го види. Отново опъна тениската по тялото си. Гледаше го втренчено, въпреки нефокусирания си поглед, което показваше, че се нуждаеше от очилата си.
— Любопитството ми този път бе задоволено. Аз… аз се радвам, че стана. Но не желая това да попречи по някакъв начин на професионалните ни отношения. — Тя вдигна гордо малката си, решителна брадичка, сякаш го предизвикваше да й се противопостави. — Ще свърша работата си, както се бяхме споразумели. И искам също да продължим търсенето на Легендарните. Но ние просто можем да забравим за това… ако искате.
Наистина ли го мислеше? Той погледна в красивите й, светлокестеняви очи и не откри нищо, което да противоречи на думите й. Завладя го чувство на нежност. Докосна бузата й с показалец.
— Не искам, Пейдж.
Тя затвори очи, сякаш с облекчение, а после ги отвори отново и се усмихна. Погледът й падна върху тялото му. Чудеше се на какво разстояние виждаше без очила. Мисълта за погледа й го възбуди.
Тя му обърна гръб, докато си обуваше бельото. Той започна също да се облича, като едновременно с това наблюдаваше грациозните й движения. Почти се отказа от решението си да я остави. Но те трябваше да се връщат в замъка. Там щеше да разполага с достатъчно време да я опознае по-добре. Да я научи на повече неща — при все че тя, изглежда, схващаше бързо. Той се усмихна.
Когато се облече, прокара пръсти през косите си.
— А очилата ми?
Той ги откри заровени в гъстата трева и ги постави на ушите й. Като ги побутна леко върху носа й, се наведе над нея и я целуна.
— Време е да се връщаме — каза меко.
Тя кимна. После, сякаш импулсивно, тя обви ръце около врата му и наведе главата му, докато устните му отново се впиха в нейните. Езикът й се потопи в устата му и той простена, когато тялото му отвърна на тази ласка.
Но когато той издърпа тениската й от панталоните, тя се изтръгна от прегръдките му.
Пленителните й, тъмнозлатисти очи проблеснаха под очилата и тя се засмя.
— Време е да се връщаме — повтори тя.