Кристалната пантофка

Глава четвърта

Една бърза ръка хвана вдигнатия й крак. Писъкът все още отекваше в ушите й, когато тя се опита да се изскубне — тогава чу глас:

— Какво, по дяволите, става тук?

Тя разпозна този дълбок глас въпреки гнева в него. Принц Никоу.

Пейдж спря с крак, все още вдигнат във въздуха. Не можеше да го свали, даже и да искаше. Някой все още държеше крака й, който се бе заплел в полата й.

— Изплашихте ме — прошепна в своя защита тя, като гледаше тъмните му очи, които блестяха като очите на разярен бик. Той бе стиснал зъби и тя преглътна с мъка, докато се опитваше да му обясни. — Тъкмо исках да ви намеря. Някой се прокрадна в замъка.

Гневът в погледа му премина в изненада.

— Какво!

Той рязко пусна крака й и тя политна към стената, за да запази равновесие.

— Алфред! — възкликна той.

О, не! Тя бе чула това име и преди. Извърна се и видя голямата фигура на принц Никълас, облечена в спортните дрехи, които носеше и по-рано, наведена, за да прегърне кльощавия човек в тъмен костюм, който крадешком се бе промъкнал в замъка.

Колко унизително! Повече от всичко на света й се искаше да се измъкне незабелязано, да се качи горе в стаята си и да се скрие. Щеше да направи точно това — само да знаеше пътя.

Вместо това тя направи няколко крачки напред.

— С… съжалявам — заекна тя. — Помислих…

Дребничкият мъж се изскубна от прегръдката на Никоу. Посивелият му, тъмен перчем бе гъст и непокорен като изцапана изтривалка за крака, забодена на темето му.

— Госпожица Конър? — В гласа му се четеше въпрос, така че тя кимна утвърдително. Той втренчи яркосините си очи в нея. — Аз съм Алфред, икономът на принц Никоу — продължи той, — и аз единствен трябва да се извиня. Представям си, от вашата гледна точка, съм изглеждал като крадец.

— Ами… да.

— Просто не исках да безпокоя никого, след като се прибирам толкова късно.

— Той иска да каже — намеси се Никоу, — че се е надявал да не налети на мен до утре сутринта. Разбирате ли, имахме малък облог за това, кога наистина щеше да се прибере. Вярвах, че той няма да издържи далеч от мен повече от три месеца, и спечелих баса.

Алфред погледна големия си сребърен часовник на китката.

— Нищо подобно, момчето ми. Вече сме утре.

Пейдж откри, че усмивката й преминава в прозявка.

Това бе нейната възможност да се оттегли, въпреки че не можеше все още да се осмели да попита къде се намира стаята й.

— Късно е. Лека нощ. — Тя погледна нервно към един коридор и реши, че той щеше да я отведе във вярната посока.

— Пейдж! — извика един плътен глас след нея.

Тя се спря и извърна.

— Вървите по погрешен път. — Най-накрая Никоу й се усмихваше. Но тя никога преди в живота си не се бе чувствала по-унизена отколкото тази вечер.

— Загубих се — призна с тъга.

Той й посочи коридора от другия край на залата.

— Оттук. Качете се два етажа по стълбите и после спрете на третия.

Пейдж избяга по пътя, който той й бе посочил.

Завръщането в стаята й не можеше да се окаже достатъчно бързо за Пейдж. Тя отчаяно се опитваше да запомни някакви отличителни знаци за следващия път — ако въобще имаше следващ път. Молеше се многобройните й провали тази вечер да не бяха убедили принца да я уволни.

Указанията му бяха без грешка: тя намери стаята си без повече трудности. Но й се плачеше. Първо, принц Никоу си бе помислил, че тя го бе съблазнила да я целуне. После тя почти не го изрита в слабините. Как въобще можеше да си представи, че той щеше да я задържи след всичко това?

Искаше й се да можеше да попита някого за съвет? Джо ли? Във Вашингтон щеше вече да е светло, но тя не искаше да звъни на брат си. Какво можеше да направи той така далече оттук? А и той бе достатъчно добър да й намери тази работа. Щеше безкрайно да се разочарова от нея, ако си помислеше, че тя бе напълно неспособна да задържи работата си.

Имаше един-единствен човек — или каквото там беше — с който можеше да говори сега. Пейдж прошепна:

— Милисънт? Чуваш ли ме?

— Разбира се, скъпа — се разнесе познатият, трепетен глас.

Пейдж бавно се обърна. Във въздуха се разнесе ароматът на люляци. Около леглото й се появи вълшебна мъглявина. Тя се оформи и изпълни с плът — Милисънт. Този път носеше бледозелен потник с надпис ФЕИТЕ ВЪРШАТ ЧУДЕСА С КОСМИЧЕСКА ЕНЕРГИЯ.

Пейдж се приближи към нея.

— Тази нощ бе една катастрофа. Принцът навярно беснее от яд заради мен и аз не го виня.

Бръчките на възрастната жена станаха още по-дълбоки, малките й кръгли очички се затвориха, а после премигнаха и се отвориха.

— Радвам се, че ме покани. — Тя подпря глава с месестите си пръсти и трепетният й глас се засили. — Но, скъпа, точно сега в замъка не усещам аура на гняв. Всъщност усещам само мир. И любов.

Милисънт винаги твърдеше, че можела да чете мислите на Пейдж, но не и на друг. Личеше си. Тя бе плод на идиотското въображение на Пейдж, резултат от всички онези сладникави книги, които бе прочела. Но тя твърдеше, че можела да разбира аурите. Любов и мир вместо гняв ли? Звучеше като хипи от шестдесетте години, вместо като фея.

— Искам да си ида вкъщи — въздъхна Пейдж.

— Но ти току-що пристигна — загрижено каза Милисънт. — Сигурна бях, че тук ти е писано да живееш… но как се развиват взаимоотношенията ти с принца?

Смехът на Пейдж бе тъжен.

— Взаимоотношения ли? По-скоро това е една пародия. Само се надявам да не ме уволни.

Милисънт хвана Пейдж за ръцете.

— О, скъпа. Толкова съжалявам. Какво се е случило?

Смаяна, Пейдж откри, че долната й устна трепереше. Реши, че трябваше незабавно да види нещо до големия гардероб, тя отиде до него и захапа силно устната си. След миг прошепна:

— Почти не унищожих единствения комплект семейни диаманти, които той можеше да открие.

Милисънт изстена.

— Не си го наранила, нали?

— Ами, не, но… преди това той ме целуна.

Милисънт плесна с ръце.

— Целунал те е? Та това е чудесно! Защо, за бога, си мислиш тогава, че ще те уволни?

Пейдж се обърна, за да я погледне.

— Трябва да съм сторила нещо, което да го окуражи, но изведнъж и двамата осъзнахме, че това бе грешка. Той… той просто ме остави да седя там сама.

— Е, добре, пътят на истинската любов винаги е трънлив, нали така, скъпа? Въпреки това защо той толкова се противопоставя…

Пейдж заподсмърча.

— Той е един знатен сноб! Между другото, с моята красота и блясък, аз не съм точно неговия тип. Мислех си, че точно тук се намесват феите.

Старата жена поклати глава.

— И преди сме обсъждали това, мила. Част от проблема се крие в това, че ти просто не си научила…

— Тайната на вълшебните приказки — прекъсна я Пейдж. — Точно сега това не ми се слуша. — Въздъхна. — Виж, Милисънт. Сега съм добре. Просто исках да си поговоря с някого.

— Толкова се радвам, че ме извика!

— Трябва да си ида, Милисънт. И ако не успея да убедя принц Никоу да свърша работата си, без да го наранявам или да го карам да ми плаща допълнително под формата на целувки, въпреки всичко ще трябва да напусна.

— Дай си още една възможност, Елеонора.

— Пейдж. Казвам се Пейдж. Милисънт, хрумвало ли ти е, че може би си съсипала целия ми живот с тази нова работа? Работата в музея, която отказах, няма да ме чака, когато се завърна в Щатите.

Съсухреното лице на Милисънт се сбръчка.

— Доведох те тук, за да не пропилееш живота си сред разнебитените мазета на музея „Милърс Майн“, Ню Мексико, Елеонора.

— Но това бе шанс, който само веднъж в живота се предоставя.

Милисънт започна да избледнява.

— Шансът ти е точно тук, скъпа. Не го отхвърляй. — Последва просъскване като от статично електричество, силен порив на вятъра и тя изчезна.

Тази нощ Пейдж спа, без да сънува. На сутринта тя се събуди скована и веднага си спомни за инцидентите от предишния ден. Предпочете оптимизма пред реализма и се преоблече в работни дрехи: джинси, любимата й черна тениска, на която пишеше с бели букви SMITHSONIAN, и маратонки с черни и зелени лъскави ленти. Облече се бързо. Колкото повече се бавеше, толкова повече щеше да си спомня за събитията от вчера. Между другото, тя трябваше да слезе долу и да се срещне с Никоу. За да се бори за работата си.

Напусна стаята си и забърза надолу по стълбите, като се оглеждаше. Картините, мебелите и даже надписите по каменната стена започнаха да й се струват познати. С малко повече късмет, тя вече знаеше пътя.

Но не бе сигурна накъде да тръгне, когато стигна по-долния етаж. Като сви зад ъгъла, почти не се сблъска с някой.

— О! — изстена с тупкащо сърце. Беше младата жена, която предишната вечер им бе сервирала вечеря. — Здравейте — каза Пейдж. — Казвам се Пейдж Конър и се загубих!

— Аз съм Мейбъл — каза усмихнатата жена на английски език със силно изразен френски акцент. Имаше големи, розови бузи, които изпъкваха над извитата като купидонов лък уста. Отново носеше дантелена шапчица. — Може би ще ви помогна да се ориентирате.

Мейбъл заведе Пейдж в една малка стая с голяма дървена маса и поднос, на който имаше няколко покрити блюда и един сребърен самовар.

— Le petit dejeuner — както наричате закуската — се сервира тук всяка сутрин — каза Мейбъл.

— Другите ще дойдат ли? — попита Пейдж.

— Всеки идва, когато си поиска. Аз ставам рано, защото има много работа за вършене. Но принц Никоу винаги става преди мен. Принцеса Шарлот, принц Руди понякога стават рано, друг път — късно.

— Тогава ще ставам рано — каза Пейдж и после добави: — Тогава принц Никоу вече е закусил, нали?

Мейбъл кимна, докато отиваше към кухнята.

Пейдж предполагаше, че ще почувства облекчение, когато напрежението между тях изчезнеше. Вместо това тя почувства съжаление, че нямаше да види принца на закуска. Смешно! Така можеше да се нахрани на спокойствие.

Изненадана от глада си, изяде повече, отколкото обикновено хапваше за закуска: яйца, гъст немски сос и две малки кифлички, намазани с мармалад. Кафето от самовара бе вкусно и гъсто — и с цвета на очите на Никоу.

По дяволите! Не искаше да мисли за него. Докато не я уволнеше, щеше да върши работата си.

Докато тя пиеше втората си чаша кафе, Алфред влезе в стаята. Носеше същия въгленочерен костюм с червена вратовръзка от предишната нощ. Косата му не бе по-малко рошава от момента, в който го съзря за първи път.

— Добро утро — каза тя.

— Добро утро, госпожице Конър. Мога ли да се присъединя към вас?

Тя го увери, че щеше да се радва на компанията му. Щеше да се радва още повече, ако можеше да научи нещо полезно от дългогодишния поддръжник на принца.

За такъв дребен мъж, той си сервира два пъти повече, отколкото бе изяла Пейдж. Принц Никоу сигурно го кара да подскача, помисли си Пейдж, за да поддържа елегантната си фигура.

— Миналата нощ бе първата ви в замъка, нали? — попита Алфред, докато се настаняваше до масата.

— Да. Стаята ми е очарователна.

Той кимна.

— Стаята в западната кула. Радвам се, че Никоу ви е избрал тази стая. Тя би трябвало да ви даде представа за замъка и кралското семейство. — Той си намаза сладко от ягоди върху една кифла.

— Точно от това се нуждая — съгласи се Пейдж. — Цялата възможна информация за принц Никоу и неговите предшественици. — При все че бе наета да напише история, тя не можеше да не си признае, че в действителност искаше да научи повече за самия Никоу. Но защо? Тя не представляваше нищо за него — може би даже не беше негова служителка след предишната нощ.

Като се стараеше да сподави отчаянието, което за момент изпита, тя продължи:

— Разбрах, че вие сте били прислужник на принца, откакто се е родил.

Бузите на Алфред едва не закриха очите му, когато той се усмихна с гордост. Имаше няколко бръчки; възрастта му издаваха повече посивялата коса, бръчките около устните и отпуснатата кожа на гушата.

— А даже и отпреди това. Всъщност един Алфред винаги е обслужвал кралската фамилия на Даргентия, откакто въобще съществува такава фамилия.

Пейдж бе впечатлена.

— Тогава ще открия много неща за вас и вашите предшественици по време на моето историческо проучване.

Алфред й подаде набръчканата си длан и разклати така силно главата си, че непокорната коса падна върху лицето му.

— О, небеса, не. Ако моите предшественици са си вършили работата добре, няма да откриете абсолютно нищо за тях.

Хрумна й нещо.

— Но какво са правили те? Запазили ли са някакви стари семейни книжа? Списания, може би? — Днес всеки човек, свързан, макар и съвсем бегло с богатите и известни фамилии си води бележки, въодушевен, че един ден може да направи цяло състояние от тях, като продаде пикантните подробности на пресата. Предшествениците на Алфред може и да са били по-дискретни. Много хора от миналото са си водили дневници — един възможен, допълнителен източник за историята на Никоу — и нейното собствено историческо изследване.

— Книжа ли… не зная. — Той погледна замислено към тавана, после яркосините му очи се спряха върху нея. — Но ще проверя. Веднага щом разполагам с достатъчно свободно време, възнамерявам да посетя моето собствено наследствено имение.

— И вие ли притежавате имение?

Алфред се усмихна.

— Да, макар че е позанемарено. Отначало баща ми и аз идвахме в Даргентия нелегално, а после — за да подготвим нещата в страната за посрещането на Никоу и семейството му. Чак най-накрая посетихме имението. Къщата все още съществува, макар и в окаяно състояние.

— Наблизо ли е? — Една екскурзия можеше да бъде нещо интересно — особено ако имаше за резултат повече историческа информация.

— Недалеч е от Даргент Сити. Но междувременно има една пикантна новина, която може да използвате…

— Новина ли? Отново ли ядете, Алфред? — попита Никоу от вратата. Пейдж го погледна. Днес носеше облекло, което изглеждаше американско: мека, карирана риза с къси ръкави и жълто кафеникави панталони. Обикновените дрехи ни най-малко не скриваха доброто му телосложение.

Тя срещна погледа му и веднага погледна встрани. Сведе толкова ниско глава, че косите й закриха краищата на очилата й. Преглътна с мъка. Нима бе дошъл, за да я уволни? Поне навярно нямаше да го стори пред Алфред.

Или това имаше някакво значение? Тя предположи, че хората с власт считаха своите прислужници за част от тапетите.

— Готов ли сте за работа, Никоу? — попита Алфред. Той се бе изправил наполовина на крака.

Тази показност на вярност към господаря раздразни Пейдж. Със сигурност Никоу можеше да изчака Алфред да закуси.

— Какво ще кажете за малко кафе, Никоу — предложи тя, — докато Алфред свърши със закуската си? — Ако щеше да я уволнява, какво значение имаше едно провинение повече?

За нейна най-голяма изненада, Никоу си наля една голяма чаша кафе така тъмно на цвят, каквито бяха и очите му. Седна на масата между Алфред и Пейдж.

— Току-що се канех да разкажа на госпожица Конър за моя малък принос към легендата за скъпоценните камъни от короната — каза Алфред на принца.

Нима? Нищо подобно не бе казал на Пейдж.

— Обсъждахме приноса на моето семейство към летописите за Даргентия — продължи той.

— Не смятам, че измислянето на гатанка може да се определи като голям принос — каза Никоу, като прокара раздразнено пръсти през брадата си.

Това бе достатъчно, за да накара Пейдж да прояви интерес към това, което Алфред щеше да каже.

— Докато правя своето проучване — поде тя, — бих могла да открия връзка с липсващите скъпоценни камъни. Ако стане така, трябва да разполагам с всичката възможна информация, която може да ми помогне да открия тези камъни.

— Има много други неща, за които да се безпокоите повече, отколкото за тези легендарни богатства — отвърна Никоу с повелителен жест.

— Но тези „легендарни богатства“ могат просто да ви помогнат да спасите страната. — Чувстваше се достатъчно смела тази сутрин, за да спори с него. Какво значение имаше това?

Той изсумтя.

— За да реализирате легендата на Руди ли?

— Ако не това — каза Пейдж и срещна погледа му, — то поне да върнете заема на Едуард.

За един кратък момент погледът му се смекчи и Пейдж си помисли, че съзря в него искрица възхищение. Въображението й отново се бе развинтило, помисли си тя.

— Вие може и да сте твърде схватлива за ваше собствено добро, Пейдж Конър — отвърна меко той. После се обърна към Алфред: — Продължавайте. Разкажете й вашата гатанка.

Слабото лице на Алфред засия в усмивка, когато той се обърна към Пейдж. Тя почувства, че той вътрешно й благодареше. Всъщност, макар че той и дума не бе казал, тя почувства, че си бе намерила в негово лице съюзник.

— Трябва да разберете, госпожице Конър…

— Моля, наричайте ме Пейдж — прекъсна го тя.

— … Пейдж, че когато бях малко момче, баща ми ме накара да запомня това, което ще ви разкажа. Обсъждахме го отново и отново, когато пораснах. Баща ми каза, че го е научил от своя баща, а той пък го е научил от своя баща и така нататък. Но не зная дали въобще значи нещо.

Заинтригувана, Пейдж го попита:

— Какво е то?

— Баща ми каза, че загадката била измислена от Алфред по времето, когато скъпоценните камъни на короната за пръв път изчезнали. Това станало, когато Даргентия загубила независимостта си, по времето на Никълас Първи. Смятало се, че гатанката е ключът към мястото, където са скрити скъпоценните камъни на короната.

— Достатъчно с уводните приказки — скара му се Никоу, който стана отново да си сипе кафе. — Разкажете й гатанката — нареди му той, взе от масата чашата на Пейдж и също я напълни с кафе.

Тя измърмори някаква благодарност, докато Алфред с очи, загледани в някаква точка в отсрещната стена, започна да произнася напевно:

— Нашият крал бяга. Той ще рискува да вземе със себе си Легендарните. От тях ще има най-голяма нужда, когато се възстанови тронът, за да пребъде. О, колко тъжен е денят, в който пълноправните владетели на Даргентия крал Никълас, кралица Ана, принц Стивън и принц Уензъл не могат повече да виждат скъпоценните и прекрасни Легендарни.

Уензъл! Пейдж затаи дъх. Нима това бе свързано със собствената й загадка?

Тя се насили да изслуша докрай думите на Алфред.

— Но техните имена и души ще се запазят заедно с тяхното кралство. Нима душите на всички наши воини също са избягали? Та как иначе би могъл да падне тронът? Така и ще бъдат открити скъпоценните камъни на короната.

Алфред спря да говори. Пейдж се втренчи в него.

— Това ли е всичко?

Той кимна в съгласие.

— Но какво означава?

— Нищо — отвърна Никоу. — Още когато бях съвсем малък, пък навярно и години преди това, цялото ми семейство се опитва да я разгадае. Но не можаха да разберат нищо, защото гатанката не означава абсолютно нищо.

— Не е вярно! — запротестира Алфред. — Зная, че означава нещо.

Никоу погледна Алфред със съчувствие.

— Защо? Защото вашият баща вие накарал да я научите, както е сторил и дядо ви с баща ви?

Алфред не помръдна. Той отвори уста, сякаш да каже нещо, после отново я затвори. Пейдж имаше чувството, че верният Алфред криеше нещо от господаря си.

Добре тогава, тя щеше да помогне на новия си съюзник.

— Без значение какво значи, гатанката е очарователна — тактично каза тя. — Да видим… Наистина е съществувал крал Никълас, нали така? Вие ми показахте статуята му, Никоу.

Никоу, който все още стоеше изправен с чаша кафе в ръката си, кимна в съгласие.

— Моят знаменит предшественик, който е загубил кралството.

— Тогава наистина ли са съществували кралица Ана и принцовете Стивън и Уордъл? — Тя нарочно сбърка името, което бе толкова важно за нея.

— Уензъл — поправи я Алфред. — Поне така казват легендите и вие ще трябва да можете да потвърдите, че те са последната кралска фамилия на Даргентия преди Никоу.

— Ще ми напишете ли на лист хартия цялата гатанка, Алфред? — попита Пейдж. — Смятам, че ще открия нещо по време на моето разследване, което има връзка с обяснението на гатанката.

Той се съгласи.

— Сега ще се залавям за работа. — Тя стрелна с поглед Никоу.

Той не протестира.

Тя отпи последната си глътка кафе и после излезе от стаята. Застана пред вратата на трапезарията, за да се ориентира. Проклета щеше да бъде, ако попиташе Никоу за посоката към библиотеката след фиаското от миналата нощ.

В коридора по-нататък тя разпозна ловната сцена на стената. Вратата до нея трябваше да отвежда в стаята, където бяха вечеряли миналата вечер. От там тя си припомни пътя до библиотеката.

От едната страна на стаята имаше прозорци. През тях се процеждаше мъжделива светлина, защото денят бе облачен. Чудесно време за лебедите и гъските, помисли си тя и се намръщи при спомена за злополуката й с птиците от предишната вечер. Това й напомни за инцидента на летището — и Милисънт.

Свъси вежди. Без значение как бе попаднала в това положение, щеше да свърши добра работа.

И ако Милисънт си мислеше, че бе сторила услуга на Пейдж, като я доближи до красив принц… добре, тази вечно бъркаща се, където не й е работата, двулична фея трябваше да размисли. При все че… миналата нощ, на лунната светлина, за един миг Пейдж бе имала чувството, че Никоу можеше наистина да я възприеме и като личност.

Но това не бе продължило дълго. И днес той сигурно си мислеше за нея като за своя служителка. Поне все още не я бе уволнил. Като потри устни, сякаш да изтрие спомена за целувката на Никоу, тя въздъхна и натисна електрическия ключ близо до вратата. Стаята се окъпа в ярка светлина.

Пейдж влезе вътре и внезапно спря. В дъното на стаята, на голямата маса, стоеше сглобеният компютър.

Нима Никоу бе решил да не я уволнява? Тя почувства безкрайно облекчение. Може би той бе решил да забрави за целувката от миналата нощ — и ритника й.

Тя се завтече към масата и издърпа един стол по старинния ориенталски килим. Седна и се огледа наоколо. Боже, имаше толкова много кутии! Дланите й се изпотиха и тя потри нос под очилата си. Може би се захващаше с повече, отколкото можеше да се справи. Особено след като принцът изискваше достатъчно информация за една впечатляваща брошура само за срок от две седмици.

Но всеки от кашоните беше пълен с история]

Усмихна се ликуващо. Това бе нейната страст. Целият този недокоснат материал! Кой знае какви чудесни загадки щеше да разкрие?

Между другото отговорът на нейната собствена загадка можеше да се крие тук. Вече бе чула за някой си Уензъл. Беше твърде рано, за да може да каже със сигурност дали той бе същата личност. Но просто може би…

После съществуваха Легендарните. А какво щеше да стане, ако успееше да разгадае гатанката на Алфред, като открие някаква неясна бележка и оттук — изчезналите скъпоценни камъни на тази страна?

Можеше да потвърди легендата, че диамантите на короната трябва да се открият, преди принцът да се ожени, и така страната щеше да оцелее. Можеше също така да задоволи необходимостта от богатства на принца, за да спаси държавата.

Тя можеше да я спаси. И тогава може би Никоу щеше да й е толкова благодарен, че щеше…

Какво? Да й обърне внимание ли? Едва ли. Той просто щеше да се разплати с жената с очила, която бе повикал от чужбина като свой историк, и после щеше да се ожени за своята прекрасна принцеса.

Върни се на земята, Конър, наложи си тя.